Константин Константинов
Празникът

Жеравите и щъркелите се бяха върнали вече. Лястовиците поправяха старите си гнезда. Из градините цъфтяха зюмбюл и лалета. В един от дворовете запяха лазарки. Панаирът беше наближил. На Гергьовден ставаше в града голям пролетен панаир. В Диньовия хан бяха вече пристигнали всички гости за панаира: Кочо латернаджията, Артин с папагала, циркаджиите с едно джудже и един арапин и дядо Паруш с Янко и куклите. Строяха бараки, приготвяха сергии, връзваха люлки.

Една вечер дядо Паруш каза на Янко:

— Таз година, синко, се падат в един ден два празника: Гергьовден и Възкресение. Ще има по-голям панаир от лани. Трябва да се готвим здравата — и ние, и децата. — Той казваше деца на куклите.

— Пък то за проклетия, дядо, никак не ги бива — отвърна Янко. — Я колко са дрипави!

Наистина и Кара Кольо, и Тодор, и Кера бяха съвсем изпокъсани — жал да ти стане. Как ще играят пред толкова свят!…

Старецът въздъхна, извади от торбичката празничната си риза, взе ножици, скрои дрехи на куклите и благослови:

— Да ни са живи и здрави! Те ще ни нахранят и облекат! Нека ги пременим!

Срещу Гергьовден куклите бяха стегнати и нагиздени. На малкото сандъче беше забучена клонка цъфнал глог — за здраве. Утре беше Гергьовден — по всички врати имаше зелени клончета, а дядо Паруш и Янко нямаха друга къща и затова забучиха вейката тук. Сетне старецът и момчето си легнаха. Дядо Паруш заспа. Янко тъкмо задрямваше, когато усети, че някой го дърпа за ръкава. Отвори очи: Кара Кольо, изправен до него, му кимаше с очи:

— Ела сам!

Янко скочи.

Трите кукли се бяха събрали на съвещание. Кара Кольо, ядосан, издума:

— Не съм съгласен, не съм съгласен и туйто!

— Ама какво бе, бай Кольо? — уплашено попита Тодор.

— Не съм съгласен, разбираш ли, старият да ходи със скъсана антерия, пък ние да се перим като пауни. Срамота!

— Право, право, бай Кольо — рече Тодор.

— Имате право, господин Кольо — потвърди и Кера.

— Слушай! — рече Кара Кольо на Янко. — Тая работа тъй не може. Тая нощ трябва да измислим нещо! Или иначе — ей калъчката… Туй за туй ще стане!…

Янко се уплаши.

— Казвай, Кара Кольо!

Трите кукли и момчето се отдалечиха в ъгъла и почнаха дълго да шушукат.

* * *

На заранта още от рано засвириха латерни, пищялки, люлките се люлееха със смях и викове. Около дяда Паруша и Янко се събраха хора. Работата кипна от първия час. Когато старецът дръпна лъка на гъдулката и куклите мръднаха — изведнъж всички ахнаха от изненада: и трите кукли мърдаха ръце, крака и глави като живи. Сам старецът остана като втрещен — какво бе това чудо! Само Янко се усмихваше и дърпаше новите конци, които нощес бе прокарал. А когато Кара Кольо се обади с човешки глас и Тодор му отговори също тъй, а Кера извика „олеле!“ — всички бяха тъй смаяни, че не забелязаха Янко, който бе навел глава над сандъчето и приказваше на разни гласове. Нощното упражнение беше излязло отлично. От всички страни валяха курабии и левчета. До вечерта не починаха. Такава печалба никога не бяха имали. Дядо Паруш се разплака от радост. А през нощта, когато всички заспаха, Кара Кольо бутна с лакът Тодора и Кера, смигна им и рече:

— Нали ви казах аз — пак таз глава ще измисли нещо! Додеяло ми беше вече да мълча. Най-сетне проговорихме! Сега вече старецът и момчето няма да се страхуват, че ще останат голи и гладни! — и Кара Кольо поглади мустак, па изкомандва:

— А сега всички — тумба!