Андреа Креймър
Нощна сянка (1)

1

Винаги съм приветствала схватките, ала битката разпалва у мен неудържими страсти.

Ревът на гризлито отекна в ушите ми. Горещият му дъх изпълваше ноздрите ми, разпалвайки жаждата ми за кръв. Зад себе си чувах накъсаното дишане на момчето, отчаян звук, който ме накара да забия нокти в пръстта. Отново изръмжах в муцуната на едрия хищник, предизвиквайки го да се опита да мине покрай мен.

„Какво, по дяволите, правя?“

Осмелих се да погледна към момчето и пулсът ми се ускори. С дясната си ръка бе притиснало раните, зейнали върху бедрото му, и между пръстите му бликаше кръв, от която дънките му бързо потъмняваха, сякаш обагрени с черна боя. Раздраната риза едва покриваше алените резки, с които бяха нашарени гърдите му. В гърлото ми се надигна глухо ръмжене.

Сниших се, готова за скок, мускулите ми се напрегнаха. Мечката се изправи на задните си лапи, ала аз не се отместих.

— Кала!

Викът на Брин отекна в главата ми. Жилава, кафява вълчица изскочи от гората и впи зъби в незащитения хълбок на огромния хищник. Той се обърна и се приземи на четири лапи. Мъчеше се да открие невидимия нападател, а от муцуната му хвърчеше слюнка. По-бърза от светкавица, Брин избегна атаката. Всеки път, когато тежките лапи на звяра замахваха към нея, тя се изплъзваше в последния момент, а при първия удобен случай отново заби зъби в противника си. Щом мечката се обърна с гръб към мен, аз се хвърлих напред и откъснах парче месо от крака й. Тя рязко се обърна, с изцъклени от болка очи.

Двете с Брин се снишихме до земята и започнахме да обикаляме около огромното животно. Усетих топлата му кръв в устата си и тялото ми се напрегна. Бавно, но сигурно стеснявахме обръча около противника си. Очите му не ни изпускаха от поглед. Усетих колебанието му, нарастващия му страх. Излаях дрезгаво и оголих зъби. С едно последно изсумтяване, мечката се обърна и клатушкайки се, потъна в гората.

Вдигнах муцуна и нададох тържествуващ вой. Нечий стон ме върна обратно на земята. Туристът се беше втренчил в нас с широко отворени очи. Усетих как някакво любопитство ме привлича към него. Бях предала господарите си, нарушила бях законите им. Заради него.

„Защо?“

Отпуснах глава и подуших въздуха. Кръвта на младежа се стичаше по кожата му и капеше на земята, острият й металически мирис ме опияняваше и замъгляваше съзнанието ми. Надвих желанието да я вкуся.

— Кала?

Тревожният зов на Брин ме накара да откъсна поглед от падналия младеж.

— Махай се оттук!

Оголих зъби срещу по-дребната вълчица. Тя се сниши и запълзя към мен, после вдигна муцуна и ме близна по гърлото.

— Какво ще правиш? — прочетох въпроса в сините й очи.

Изглеждаше ужасена. Зачудих се дали не смята, че искам да убия момчето за удоволствие. По вените ми се разляха вина и срам.

— Брин, не бива да си тук. Върви си. Веднага.

Тя изскимтя, ала се отдалечи и потъна между боровите дървета, а аз пристъпих дебнешком към туриста. Ушите ми потрепваха. Той се мъчеше да си поеме дъх, а по лицето му се четяха болка и ужас. По бедрото и гърдите му личаха рани от ноктите на мечката, които продължаваха да кървят. Знаех, че няма да спрат. Изръмжах, подразнена от това колко крехко бе човешкото му тяло.

Беше момче на моите години — седемнайсет, може би осемнайсет. Разрошена кестенява коса с лек златист оттенък падаше около лицето му. Мокри от пот кичури бяха полепнали по челото и бузите му. Имаше стройно, силно тяло и изглеждаше като човек, който може да се оправи в планината, което несъмнено беше така — до тук се стигаше единствено по стръмна, опасна пътека.

Мирис на страх струеше от него и събуждаше ловния ми инстинкт, ала под него се криеше още нещо — ухание на пролет, на току-що покарали листа и омекнала пръст. Ухание, изпълнено с надежда. Ухание на възможности. Едва доловимо и изкусително.

Направих още една крачка към него. Знаех какво искам да сторя, ала то би означавало второ, още по-сериозно нарушение на законите на Пазителите. Той опита да се отдръпне, ала простена от болка и се свлече на земята, подпирайки се на лакти. Очите ми се спряха върху лицето му. С високи скули и силна челюст, сега то бе разкривено от болка. Дори и гърчейки се в агония, той си оставаше красив. Тялото му бе на път да рухне, ала въпреки това се съпротивляваше — мускулите му се напрягаха конвулсивно, разкривайки сила и придавайки величие на страданието му. Завладя ме желание да му помогна.

„Не мога да го оставя да умре пред очите ми.“

Приех човешката си форма още преди да си дам сметка, че съм взела решение. Очите му се разшириха, когато белият вълк, който го наблюдаваше допреди малко, внезапно отстъпи място на момиче със същите кехлибарени очи и платиненоруса коса. Приближих се и коленичих. Цялото му тяло трепереше. Посегнах към него, ала се поколебах, изненадана, че и аз треперя. За първи път в живота си бях толкова уплашена.

Рязко поемане на дъх ме изтръгна от мислите ми.

— Коя си ти?

Момчето се взираше в мен. Очите му имаха нежен сиво-зелен цвят — досущ като мъх през зимата. За момент останах прикована от погледа му. Изгубена сред въпросите, които, надвили болката, се четяха в очите му.

Вдигнах ръка към лицето си, накарах кучешките си зъби да се изострят и ги забих в меката плът. Щом усетих кръвта да докосва езика ми, протегнах ръка към него.

— Пий. Само това може да те спаси — гласът ми беше тих, ала твърд.

Той затрепери още по-силно и поклати глава.

— Нямаш друг избор — изръмжах аз, разкривайки кучешките си зъби, все още остри, заради раната, която ми бяха нанесли.

Надявах се споменът за вълчата ми форма да го сплаши достатъчно, за да ми се подчини. Ала онова, което се четеше по лицето му, не беше ужас. Очите му бяха пълни с изненада. Примижах за миг и се насилих да остана неподвижна. Кръвта се стичаше по ръката ми и капеше върху земята, покрита с паднали листа.

Нов пристъп на болка разкриви лицето му и го накара да затвори очи. Долепих кървящата си ръка до разтворените му устни. От допира по тялото ми сякаш премина ток, който възпламени кожата и се разля във вените ми. Стиснах устни, за да не изохкам, изумена и ужасена от непознатите усещания, които ме изпълваха.

Той потръпна, ала аз обвих другата си ръка около врата му, принуждавайки го да стои неподвижно, докато кръвта ми се стичаше в устата му. От движението кръвта ми рукна още по-силно.

Личеше си, че иска да се съпротивлява, ала не му бе останала сила. Усмивка изви крайчеца на устните ми. Макар и собственото ми тяло да реагираше непредсказуемо, знаех, че имам власт над неговото. Потръпнах, когато пръстите му се сключиха около ръката ми. Дишането му стана по-леко. Бавно, стабилно.

Болка, някъде дълбоко в мен, накара пръстите ми да затреперят. Прииска ми се да ги прокарам по кожата му. Да докосна заздравяващите рани, да почувствам очертанията на мускулите му.

Прехапах устни, борейки се с изкушението.

„Стига, Кал, не прави глупости! Какво ти става?“

Издърпах ръката си и от гърлото му се откъсна вопъл на разочарование. Не знаех как да се справя с чувството на загуба, обзело ме, когато престанах да усещам допира му.

„Открий силата си, използвай вълка. Това е истинската ти същност.“

Ръмжейки предупредително, аз тръснах глава и откъснах парче от ризата му, за да превържа раната си. Сиво-зелените му очи следяха всяко мое движение.

Изправих се на крака и за моя изненада той стори същото, залитайки едва-едва. Намръщих се и отстъпих назад. Той ме проследи с поглед, после сведе очи към раздраните си дрехи и внимателно докосна останките от ризата си. Когато отново вдигна очи и ме погледна, усетих, че ми прималява. Устните му бяха полуотворени и аз не можех да откъсна поглед от тях. Пълни, извити от любопитство, без помен от ужаса, който очаквах да видя. В очите му се четяха твърде много въпроси.

„Трябва да се махна оттук!“

— Ще се оправиш. Върви си и никога повече не се връщай в планината — казах и се обърнах.

Изведнъж по тялото ми сякаш премина ток — беше ме хванал за рамото. Изглеждаше изненадан, ала не и уплашен. Това не беше добре. Кожата ми пламтеше под допира на пръстите му. Изчаках малко по-дълго, отколкото трябваше, сякаш исках да запомня чертите му, преди да изръмжа и да се отскубна.

— Почакай… — рече той и пристъпи към мен.

Какво щеше да стане, ако почаках, ако някак си успеех да спра живота си за малко? Какво щеше да стане, ако си откраднех мъничко време и вкусех онова, което толкова дълго ми беше забранявано? Толкова ли нередно би било? Та нали никога вече няма да видя това момче, което не познавах? Какво лошо можеше да се случи, ако се позабавех още малко тук, ако останех неподвижна, за да видя дали ще се опита да ме докосне така, както ми се иска?

Мирисът му говореше, че не се лъжа — кожата му лъхаше на адреналин и на мускуса, който издава желание. Бях допуснала всичко това да се проточи прекалено дълго, прекрачила бях границата на безопасното. Със съжаление свих ръката си в юмрук и докато очите ми пробягваха по тялото му, си припомних усещането от допира на устните му. Той се усмихна колебливо.

„Достатъчно!“

Юмрукът ми се стовари в челюстта му. Той се свлече на земята и повече не помръдна. Наведох се и го взех на ръце, а раницата му преметнах през рамо. Уханието на зелени поляни и росни клони ме обгръщаше и ме изпълваше със странна болка, натежала в тялото ми, физическо напомняне за това, колко близко бях стигнала до предателството. Сгъстяваща се дрезгавина се прокрадваше към склоновете на планината, ала знаех, че ще успея да го отнеса до подножието й, преди да се е стъмнило.

Самотен, очукан пикап беше паркиран близо до ромолящия поток, който отбелязваше границата на свещеното място. По протежение на целия бряг имаше черни знаци с яркооранжев надпис: „МИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО. ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ“.

Колата, „Форд Рейнджър“, беше отключена. Отворих вратата, като едва не я изтръгнах от пантите, и наместих отпуснатото тяло върху седалката на шофьора. Главата му клюмна напред, откривайки татуировката на тила му. Тъмен, причудливо изрисуван кръст.

„Навлиза в чужда собственост и на всичкото отгоре е в крак с най-новите тенденции. Слава Богу, че открих нещо у него, което не харесвам.“

Метнах раницата му на задната седалка и затръшнах вратата. Ръждясалият автомобил простена. Приех вълчата си форма, все още треперейки от раздразнение, и потънах в гората. Мирисът му ме преследваше, замъглявайки волята ми. Подуших въздуха и потръпнах, усетила нова миризма, която рязко ми напомни за извършеното предателство.

— Знам, че си тук. — Мисълта ми беше съпроводена от ръмжене. — Добре ли си? — Жалостивият въпрос на Брин още повече засили страха ми. Миг по-късно тя вече тичаше до мен.

— Казах ти да си вървиш! — Оголих зъби, ала не можех да отрека облекчението, което неочакваната й поява ми донесе.

— Не мога да те изоставя — Брин ме следваше с лекота. — И много добре знаеш, че никога няма да те предам.

Ускорих крачка и се хвърлих в сгъстяващия се мрак. Отказах се от опита да надбягам страха, приех човешка форма и препъвайки се, потърсих опората на най-близкото дърво. Грапавият допир на кората му не успя да пропъди раздразнението, което бръмчеше в главата ми като ято досадни мухи.

— Защо го спаси? — попита Брин. — Хората не означават нищо за нас.

Все така обвила ръце около дървото, аз обърнах глава и я погледнах. Беше приела човешката си форма и сега срещу мен стоеше дребно, жилаво момиче, което чакаше отговора ми с ръце на кръста и присвити очи.

Примигнах няколко пъти, ала не успях да пропъдя паренето и две сълзи, горещи и неканени, потекоха по бузите ми.

Очите на Брин се разшириха. Аз никога не плачех. Не и когато някой можеше да ме види.

Извърнах лице, ала усещах, че продължава да ме наблюдава — безмълвно, без укор в погледа. Нямах отговор за нея. Нито за себе си.