Анна Гавалда
Един подарен ден (1)

Още не бях седнала, половината ми задник беше навън, а ръката на вратата, когато снаха ми вече ме напада:

— Ама какво става… Не чу ли бибиткането? От десет минути сме тук!

— Добър ден — й отговарям аз.

Брат ми се обръща. Леко намигане.

— Как си, красавице?

— Добре.

— Искаш ли да сложа нещата ти в багажника?

— Не, благодаря ти. Само тази малка чанта и роклята ми… Ще я сложа на задната седалка.

— Това ли е роклята ти? — мръщи се тя, съзирайки свития на топка парцал върху коленете ми.

— Да.

— Какво… какво е това?

— Сари.

— Виждам…

— Не, не виждаш — кротко й обръщам внимание. — Ще видиш, когато го облека.

Лека гримаса.

— Може ли да тръгваме? — губи търпение брат ми.

— Да. Всъщност, не… Ще спреш ли при арабина в края на улицата, трябва да взема нещо…

Снаха ми въздъхва.

— Какво още си пропуснала?

— Крем за козината ми.

— И го купуваш от арабина?

— О, ама аз си купувам всичко от моя Рашид! Всичко, всичко, всичко!

Тя не ми вярва.

— Така добре ли е? Може ли да тръгваме?

— Да.

— Няма ли да си сложиш колана?

— Не.

— Защо няма да си сложиш колана?

— Заради клаустрофобия — отговарям й.

И преди тя да начене любимата си тема за отхвърлянето на трансплантирани органи и болницата в Гарш^[1], добавям:

— Е, аз ще поспя малко. Грохнала съм.

Брат ми се усмихва.

— Сега ли ставаш?

— Не съм си лягала — уточнявам, прозявайки се.

Не е вярно, разбира се. Поспах няколко часа. Правя го, за да нервирам снаха си. То неизбежно се случи, впрочем. Точно това е, което обичам при нея; то неизбежно се случва.

— Къде беше пак? — измърква тя и многозначително извърта очи нагоре.

— У дома.

— Гуля ли?

— Не, играх на карти.

— На карти?!

— Да. На покер.

Тя поклаща глава. Не много. Във въздуха се разнася мирис на козметика за коса.

— Колко изгуби? — забавлява се брат ми.

— Нищо. Този път спечелих.

Оглушителна тишина.

— Може ли да знаем колко? — не устоява накрая тя и наглася слънчевите си очила от „Персол“.

— Три хиляди.

— Три хиляди! Три хиляди какво?

— Ами… евро — уточнявам наивно. — Няма да се трепаме за рубли все пак…

Аз се подхилвам свита на кълбо. Току-що бях дала материал за размисъл до края на пътя на моята малка Карин…

Чувам как зъбчатите колела на мозъка й започват да се раздвижват:

„Три хиляди евро… тик-тик-тик-тик… Колко ли сухи шампоани и хапчета аспирин трябва да продаде, за да спечели три хиляди евро?… тик-тик-тик-тик… Плюс разноските, плюс патентния данък, плюс местните данъци, плюс наема й и минус ДДС — то… Колко пъти ще се налага самата тя да навлича бялата си престилка, за да спечели три хиляди евро чисти? И осигуровката… Пиша осем и две наум… И платените отпуски… правят десет, което умножавам по три… тик-тик-тик-тик…“

Да. Аз се подхилвам. Залюляна от бръмченето на седана им, със заровен в сгъвката на ръката си нос и със свити под брадичката крака. Бях доста горда от себе си, защото моята снаха си е определено за цял роман.

Моята снаха Карин е завършила фармация, но предпочита да се казва медицина, значи тя е фармацевтка, но предпочита да се казва фармацевт, значи тя има санитарен магазин, но предпочита да се казва аптека.

Тя много обича да се оплаква от счетоводния си баланс по време на десерта и носи престилка на хирург, закопчана до брадата с термозалепващ етикет, на който името й е написано между два сини Меркуриеви жезъла. Днес продава най-вече стягащи кремове за бедра и желатинови капсули с каротин, защото от това има по-голяма печалба, но предпочита да оповестява, че е оптимизирала парафармацевтичния си сектор.

Снаха ми Карин е доста предвидима.

Със сестра ми Лола, щом узнахме за неочаквания джакпот — така де, имаме в семейството доставчичка на кремове против бръчки, комисионерка на „Клиник“ и търговка на дребно на „Герлен“, й се хвърлихме на врата като паленца. О! Какъв хубав празник й бяхме подготвили този ден! Обещахме й, че отсега нататък винаги ще пазаруваме при нея, и дори бяхме готови да я наричаме доктор или професор Ларио-Молину, за да й станем симпатични.

Бяхме готови да се качим на влакчето за предградията, за да идем да я видим! А това е наистина нещо за Лола и за мен да се качим на влакчето до Поаси.

След булевардите на маршалите ние повече не можем да издържаме…

Е, не се наложи да се ходи чак дотам, защото в края на този първи неделен обяд тя ни хвана под ръка и ни довери, свеждайки поглед:

„Знаете ли… ъъъ… Не бих могла да ви правя отстъпки, защото… ъъъ… Ако започна с вас, после… е, разбирате… после аз… после, сякаш няма край, не е ли така?“ „Дори някоя дреболия ли няма да ни дадеш? — отвърна Лола през смях. — Дори мостри?“ „А, да… отговори тя с въздишка на задоволство, да, мострите да. Няма проблем.“

Когато си тръгна, хванала здраво ръката на брат ми, за да не би той да отлети, Лола измърмори под носа си, докато им изпращаше целувки от балкона: „Ами тя нейните мостри би могла да си ги завре някъде…“

Бях напълно съгласна с нея и изтърсихме покривката, говорейки за друго.