Джон Кларксън
Единствен изход (1)

1.

Джон Печек нервно одраска нокътя на палеца си върху долните си зъби и усети горчивия парещ вкус на синя акрилна боя. Мразя да правя това, помисли си той. Мразя да ме гледат как се потя, без да знам какво мелят тия шибани песоглавци с лайняното си подпяване, което наричат говор. Страшен кеф им прави да ме гледат как излизам оттук. Знаят, че ще карам из улиците на Хакни с достатъчно кока, за което не ми мърдат седем години пандиз.

Печек усети вонята на собствената си пот. Тя изпълваше купето на раздрънкания му роувър, модел 1970. Вътре нямаше радио, а воланът бе заключен към пода с дебела верига.

Но парите си заслужаваха.

Ако трафикът не се задръстеше съвсем, той щеше да стигне за малко повече от час от „гълъбарника“, който обитаваше със семейството си, южно от реката, по моста Тауър и претъпканите улици на лондонското сити на север, до предградието Хакни.

Онези типове от Ямайка обработваха кокаина в Хакни, в изоставените постройки на комплекса Фрамптън, отвъд Меър стрийт.

Печек щеше да стигне дотам с колата, да влезе пешком в запуснатия имот и да получи пратката. После щеше да сниши глава и да шофира внимателно до жилището си в Лондон. Да щипне своето и да предаде пратката на чичо Франк.

Беше уредил бизнеса с доставките така, че за него оставаха кеш хиляда и двеста лири. Буф! Пачка едри нови банкноти от по петдесет и сто лири, тук и веднага! Плюс още четири-петстотин лири от грамовете, които щеше да пласира на свои приятели от артистичния свят. А Печек знаеше, че ударите щяха да зачестят. Чичо Франк се канеше да разшири бизнеса и да поръча количества, които обаче Печек се съмняваше, че тези тъпи главорези, „ярдитата“^[1], щяха да могат да им осигурят. Това е само началото.

Печек бе напълно доволен от ролята си на посредник. Снабдяваше чичо Франк и щипваше съвсем по малко, колкото да подсигури своите приятели — малка, нашумяла група претенциозни художници и техните безделничещи почитатели, които пълнеха най-модните заведения на Нотингхил, Сохо и къде ли още не.

На Печек му допадаше ролята на човек, който разполага с лайняната стока. Обичаше да си придава подходящ за това вид. Висок, слаб, с гъста тъмна коса, която бе пуснал дълга, така че да изглежда неподдържана. Тя напълно пасваше на постоянната му тридневна брада, на черните джинси и на вечно оплесканите с боя ризи. Дори се стараеше да има по някоя и друга капка боя по дланите и под неподрязаните нокти.

Внушаваше си, че пласирането на кока е част от неговия начин да противодейства на „нормалното“ еснафско общество. Просто задължителен елемент от живота на един човек на изкуството. Но дълбоко в себе си знаеше, че това е лъжа. Правеше го по същата причина, по която би го правил и всеки друг. За пари.

За пари, които му позволяваха да живее живота на художник, независимо дали картините му се купуваха или не. Пари, с които можеше да плаща за големия апартамент в Бътлърс Уорф, престижен квартал на Лондон, да осигурява прехраната, училищната такса на дъщеря си и проклетите месечни вноски за кредитната карта. Боже мой, мислеше си той, на какво ли не сме способни заради тези шибани пари. Тъй че, колкото и Джон Печек да мразеше тази част от задълженията си, колкото и да ненавиждаше да шофира до Хакни и да прибира дрогата, той все пак продължаваше да го прави, изтърпявайки ритуала на страха.

Веднага щом навлезе в района на предградието, където имигрантите от Ямайка бяха устроили разпределителната си база, той забеляза трима от гадните „горили“ на Оливър, които пазеха отвън. Те го проследиха с блуждаещи погледи от момента, в който паркира, до момента, в който стигна до входа на сградата. Печек отбягна погледите им, стараейки се да не мисли какво може да го сполети, ако Оливър им нареди да се заемат с него.

Винаги стояха поне по трима пред мръсната фасада на грохналата, запусната постройка. Никой не можеше да припари до Оливър, без да мине първо покрай тях.

Мястото не създаваше впечатление, че се нуждае от охрана. Оставено на саморазрухата в този краен квартал, където общинските имоти се даваха под наем на най-закъсалите бедняци в Лондон. Всички прозорци на партера и двата по-горни етажа бяха покрити с изкорубени, мръсни листове шперплат. Сградата изглеждаше необитаема, но самият й вид предизвика нова вълна на страх, която пролази от тестисите на Печек чак до гърлото му. Господи, колко мразеше да идва тук.

Когато пристъпи в мрачния партер на запуснатата жилищна сграда, доберман пинчерите на Оливър изръмжаха и залаяха яростно. Бяха заключени в малката стая, точно до стълбите, водещи към горните два етажа. Печек чу как драскат по олющената, боядисана в червено врата, която ги делеше от стълбището. Изруга и бързо се затича нагоре по стъпалата, като се надяваше, че зверовете пазачи ще се успокоят, щом се отдалечи. Но това само ги накара да завият страховито и да залаят още по-яростно.

За да превърнат песовете в убийци, Оливър и хората му непрекъснато ги изтезаваха. Държаха ги гладни, биеха ги, блъскаха ги в стената, после ги ритаха в слабините и още преди да са се опомнили се изхрачваха в мордите им… Вършеха всичко, каквото им хрумнеше, за да ги озлобят и ожесточат.

Печек се добра до втория етаж и удари с юмрук по дебелата дървена врата, отделяща помещението от външния свят. Вратата беше толкова яка, че дори ченгетата да се опитаха да нахлуят, щеше да им трябва време, за да я съборят.

Той удари още два пъти и зачака. Щяха да минат поне няколко секунди, докато го огледат през шпионката и дръпнат всички резета.

Пое си дълбоко дъх и изръмжа високо: „Мамка му!“. Нямаше да чака дълго. Дотук се беше справил. Задаваше се големият удар.

Най-сетне вратата се открехна и в очите му плисна ярка флуоресцентна светлина. Сладникава и остра миризма на етер и спирт го блъсна в ноздрите. Той пристъпи напред и премигна срещу светлината. Подаде малката зеленикава платнена торба с пари на пазача, който я пое, без да продума, и затръшна масивната врата зад гърба му.

Художникът хипар, чието желание беше всички из Холанд Парк или Челси да го забелязват, озовал се зад тази врата в Хакни, се сниши, сякаш му се бе дощяло да стане невидим.

Гледката направо го хипнотизира. Шест жени и един мъж, с вид на откачени доктори, с мрежи на косите и хирургически маски на лицата, седяха покрай дълга маса и препичаха, нарязваха, претегляха и пакетираха вкаменени бучки кока. Прахът и твърдите бучки бяха бели на цвят и различни по грамаж. Пламъците на пропановите горелки проблясваха в синьо и жълто. Но единствените цветове, за които Печек си мислеше, бяха нежните пастелни тонове, красящи банкнотите на британските лири.

Колко ли килограми кокаин бяха преминали през това помещение? Колко ли милиони бяха натрупани от тях?

Печек знаеше, че паричните знаци, припечелвани тук, не бяха чистичките и шумолящи банкноти, които той скоро щеше да притежава. Тези копелета — ярдитата, получаваха само изхабени от многократна употреба парични знаци, измъкнати от костеливи пръсти из мръсни улици или подадени във вонящи писоари и обществени кенефи. Не като новичките петдесетачки и стотачки, които самият той скоро щеше да гали. Парите, които те събираха, бяха изпоскани банкноти от по пет-десет фунта, ринати като боклук из цял Лондон, издухани сякаш от огромна прахосмукачка, задвижвана от засмукването на стотици хиляди немощни бели дробове.

Мислите на Печек секнаха, когато един от хората на Оливър му върна платнената торба. Той си позволи да се усмихне. Две кила почти чист кокаин. По дяволите, човече, това му се вика удар! Той се отърси от нервното и болезнено усещане. Работата почти беше приключила. Всичко, което му оставаше, бе да се обърне, да изчака, докато вратата отново се отвори, да се махне от това място и да се дотътри с колата си до своя квартал. До онази чистичка, цивилизована част на Лондон, където щеше да спре в някоя уютна кръчма, да му удари една хубава халба „Мърфис“ и да се поздрави.

Точно в този миг вратата в далечния край на помещението се отвори. Оттам се появи Оливър, следван от Хинтън — човека, когото Печек никак, ама никак не искаше да среща.

Оливър беше набит, мускулест, тъмнокож ямаец. Босът на „лошите пичове“ в Хакни. Сегашният дон, главатарят на най-голямата банда ярдита, действаща в Лондон. Предният му зъб и двата съседни вдясно бяха облечени в злато, но към Печек проблеснаха не зъбите, а очите на този тип. В погледа му се таеше гняв, по-силен и от дрога. За разлика от повечето ярдита, които Печек познаваше, Оливър беше най-неуравновесеният. Той никога не беше го виждал спокоен. Още по-малко сега. Черният дон се насочи право към него, следван от проклетия си ангел на смъртта, Хинтън.

Печек изпита непреодолимо желание да побегне. Внезапен напор в дебелото черво така го прониза, че му се наложи да употреби физическо усилие, за да не се изпусне. На лицето му се изписа пресилено подобие на усмивка. В отговор Оливър се ухили садистично и възкликна:

— А, мистах Печек, ей та и теб!

— Тук съм, господин Оливър. Как сте?

Без да сваля златозъбата гримаса от лицето си, Оливър отвърна:

— Не добре, мон, ма мноо по-добре от теб.

Докато Печек се мъчеше да съобрази какво точно има предвид Оливър, Хинтън се приплъзна зад него и той се оказа заклещен между разгорещения, гневен Оливър пред него и леденостуденият Хинтън в гръб. Печек гледаше Оливър, но усещаше Хинтън зад себе си. Почти виждаше сипаничавото лице на високия мъж и хладния му, пронизващ поглед.

Печек разбра, че голямата врата сега нямаше да се отвори за него и умът му бясно запрепуска, търсейки начин да предотврати това, което щеше да се случи. Но не беше в състояние дори да проговори. Как са могли тези типове да разберат, че е щипвал? Беше толкова скоро. Беше толкова малко. Те имаха хиляди. Какво им пукаше? Нали си получаваха парите.

Това за парите се оказа последната му съзнателна мисъл. Ръката на Оливър изсвистя във въздуха, Печек чу как юмрукът на Оливър се стоварва върху бузата му, за миг всичко потъна в мрак и болка парализира лявата половина на лицето му.

— Винаги ш’съм по-добре от теб, куче мръсно, щот не крада от хората! — изкрещя Оливър.

И тогава на ужаса и объркването на Печек бе сложен край. Хинтън прониза гърба му под дясното рамо с двадесетсантиметров стилет. Ударът предизвика остра пареща болка. Острието на ножа се плъзна покрай едно от ребрата, разпра изцяло десния дроб на Печек и се вряза в сърцето.

Той изхърка и залитна напред. Хинтън измъкна ножа от тялото му, блъсна го встрани от Оливър, от което мускулът и плътта на Печек зейнаха още повече.

Художникът, пласьор на кока, рухна на колене. Кръв изпълни белия му дроб, а фаталното пронизване в сърцето предизвика незабавна контракция на жизненоважния орган. Сърцето се сгърчи и запърха в гръдния му кош, като голяма консервена кутия, пълна с червеи.

Оливър разпозна приближаването на смъртта и гневът му се удвои, защото не искаше този мошеник да се отърве толкова лесно. Изрита го безмилостно в стомаха, изхрачи се в лицето му и изкрещя:

— Ставай, проклети тъпако!

Заблъска го отново и отново. Разбираше, че няма да му стигне времето. Пресегна се назад, грабна отнякъде късо мачете и замахна с него към Печек. Острието сряза лявото ухо на нещастника на две, разцепи бузата му и остави дълга бразда върху дясната страна на главата му. Печек бе рухнал на четири крака, но инстинктивно вдигна ръка да се предпази. Оливър отново замахна към него, два от пръстите отхвръкнаха и мачетето се стовари върху черепа на жертвата му с такава сила, че костта изхрущя.

Оливър сякаш беше обезумял. Той пристъпваше наоколо като кръвожаден звяр, търсейки най-подходящия ъгъл да довърши жертвата си:

— Отворете таз шибана врата! — изрева той.

Едрият пазач паникьосано зашари с ръце по ключалките и резетата, под угрозата мачетето на Оливър да застигне и него като наказание за мудността му.

За негов късмет, вратата се отвори тъкмо в мига, когато ниският и як Оливър довлече агонизиращото тяло на Печек до прага.

Но до мозъка на Печек все още достигаше достатъчно кръв, за да регистрира какво става. Вратата се отваряше. Влачеха го навън. Навън. Приток на адреналин прониза сърцето му. То се сгърчи и заблъска спазматично под гръдната кост. Болката бе достатъчно силна, за да предизвика светкавичен прилив на кръв и мозъкът му запулсира. Сърцето му блъскаше с тътен, разкъсваше се и изтласкваше още повече кръв в гръдната кухина и в дробовете му.

Колата! Дали нямаше да може да стигне до колата си и да се довлече до някоя болница? Инстинктът му за самосъхранение се бе задействал. Гневният глас на Оливър отекваше сякаш от дъното на тъмен тунел.

Усети, че го влачат и ритат към вратата.

И тогава Оливър намери подходящата позиция. Някой сграбчи Печек за косата и издърпа главата му нагоре. Оливър стисна здраво мачетето с двете си ръце и замахна с всички сили към оголения врат на нещастника. Ударът разсече гръбначния стълб, сухожилията и мускулите, но голяма част от лигамента и хрущяла продължаваха да се държат. Той замахна отново и отново, сечейки, кълцайки, пръскайки с кръв сатанинското лице на Хинтън.

Най-сетне главата се отдели от тялото. Хинтън я дръпна и я запокити през вратата. Оливър изтича и я изрита надолу по стълбите. Изхрачи се върху окървавеното, все още потръпващо тяло и го сграбчи заедно с останалите мъже, за да го избутат през вратата. Хинтън просна тялото върху най-горното стъпало и Оливър го закълца с мачетето си.

Това, което бе останало от Печек, се затъркаля с тропот надолу по стълбището. Кръвта шуртеше и се плискаше по стъпала и стени. Оливър се пресегна и сграбчи верижката, закачена върху горното резе на червената врата. Квичащите, задавящи се от лай добермани обезумяха от миризмата на кръв. Оливър дръпна верижката. Вратата се разтвори с трясък и три подивели животни се втурнаха на площадката, хапейки и драскайки се едно друго, докато се бореха за главата на Печек. В този момент изтерзаното тяло тупна сред купчината озверели песове, които окончателно подивяха.

Долната площадка на стълбището завря от яростно ръмжене, късане и хапане. Печек не можеше да види или чуе как песовете го разкъсваха и налитаха на останките му, но Оливър можеше и това утоли гнева му. Мрачната, проблясваща златозъба усмивка се върна на лицето му.