Индия Найт
Още си секси парче (1)

1

Лежа си в леглото, заслушана как Франк пак прави секс. Звукът е нещо като „дан-дан, дан-дан, дан-дан, дан-дан, дан-дан“: коитус като ямбичен пентаметър, което си е необичайно, между нас казано. Чувам само неговия глас: сам със себе си ли прави секс, питам се, понеже е прекомерно приказлив за солово изпълнение. Ако си решил да нашляпаш набързо малкия калпазанин, едва ли ще си даваш зор да коментираш играта. Какви ли ги приказва? „Много си готин, Франк, копеле. Леле, как ме възбуждаш! Хубаво ли ти е така, Франки, момчето ми?“ Господи, каква гадост. Чак тръпки ме побиха. Перверзен тип!

Не заслужавам такъв живот, честна дума. Никога не съм наранявала някого нарочно, плащам си данъците, обичам си детето и какво получавам в замяна? Перверзен сквернословел съквартирант: мъж, който си лежи и сам си приказва мръсотийки. Ау, повдига ми се. Уф, ще повърна. Я да взема да включа лампата и да направя няколко тегела из стаята.

Е, все пак соловото изпълнение внася известно разнообразие. Обикновено слушам дует.

Но май се изказах неподготвена, понеже ето я и тазвечерната хубостница, която досега мълча като пукал: „Иии“, изцепва се тя — сигурно е от Йоркшир. Много високи тонове взима, не може да й се отрече. „Иии.“ А, ясно: „Франк-иии“.

Е, така сигурно е малко по-добре. Но все пак… наистина много, ама много се радвам за Франк, че прави толкова много секс — все някой в тая къща трябва да намазва и със сигурност това не съм аз. Но бих предпочела да не ги слушам. Не че го правя — да ги слушам. Просто най-случайно дочувам. То просто не може иначе. Ох, ще ми се да бях без уши и да имах купища елегантни тюрбани, като пралеля ми, която естествено си имаше уши, но вие схванахте идеята.

А историята продължава неумолимо: „Дан-дан, дан-дан…“. (Сексуалната техника на Франки е много внушителна: дотук са минимум двайсет и пет минути. Доминик приключваше за половината на това време, плюс предварителната игра. Само че той беше англичанин, така че какво може да се очаква? Извадих късмет, че се отървах с непокътнат задник.)

Знам какво си мислите: че ми е много лесно да си седя или по-скоро да си лежа тук и да се оплаквам, а пък ако не ми харесва, тогава да престана да подслушвам като някакъв воайор или по-скоро екутьор^[1] и да си пусна музика или да взема един душ, или просто да отида някъде. Но аз не мога. Два часа през нощта е: скърцането на паркета, да не споменаваме внезапното пускане на вода или Пучини ще покажат съвсем недвусмислено на Ромео и Жулиета, че чувам всичко. Освен това съм уютно сгушена в леглото: никъде не ми се ходи. Пък и вали. Тук вечно вали.

Божичко, що не вземе да побърза? И защо са толкова тънки тези стени? Дели ни цяла баня: на практика не би трябвало нищо да чувам. Това е голяма, тлъста четвъртита викторианска къща: човек би помислил, че стените са дебели като талпи. Сигурно нарочно са ги направили тънки, та поквареният викторианец да чува как се чукат прислужниците. Гнусни, перверзни, смахнати англичани (трябва да престана да приказвам така, даже да мисля така: аз самата съм наполовина англичанка).

Слава богу, че Хъни е скатана през два етажа. Това не е Приставната песен на Брамс, comme on dit a New York^[2].

— Ооох, боже — неочаквано се провиква Франк, като че ли агонизира. — Ооох, боже.

— Иии — обажда се тя. — Аааа. Аааа. — След което, някак странно примитивно: „Уа Уа Уа Уа“. — Точно така четири пъти. Явно си пада по простичките гласни.

След което писва като заклана. Ясно и отчетливо изпищява:

— Върху лицето ми. Ъх. Ъх. Ооооооооо, да. Оооооооо, да. РААААХ.

И тогава, най-накрая, настъпва тишина.

 

 

Е, очевидно атмосферата на другата сутрин е малко неловка. Не смятах да казвам нищо, както обикновено, но се събудих едновременно скапана и в зверски лошо настроение. Заспах чак след три, а Хъни се събуди в шест, като всички малки деца. Мери, нейната детегледачка и бавачка, най-сетне дойде да я поеме за няколко часа и двете се оттеглиха в хола, въоръжени с мозайки, книжки с картинки и богата колекция кукли.

Хъни изглежда свежа като краставичка. Аз приличам на сбръчкан стар дъб, особено под очите. Още няма девет часа и сме в кухнята, Франк е загърнат в любимия си оръфан кариран халат и изстисква портокалов сок. Портокалите са в тон с окосмяването му (по тялото, главата и срамните части, предполага се). Та, ако си въобразявате, че това е едва от онези истории. А любовта на живота ми през цялото време ми е била под носа, много се лъжете.

Иначе Франк не е за изхвърляне: чаровен, умен, забавен, мил и изключително преуспял в професионален план — понастоящем моят бивш съпруг Доминик продава картините му за десетки хиляди долари. И лицето му не е лошо: изсечена челюст, сиви като кремък очи и уста, която изглежда потенциално жестока (много секси, мисля си), докато не пусне своята прекрасна, леко глуповата обезоръжаваща усмивка. Тялото му е страхотно: стройно и все пак широкоплещесто, но не прекалено мускулесто, и великолепни стегнати ръце от рисуването.

Та, на книга, да, пич и половина. На книга, щях да прочета описанието и да извикам: „Дръж, дъще“. На книга щях да правя секс с него и да го обучавам в красотата на съгласните звуци. Но това е на книга и макар че всичко гореизброено е вярно, има един непреодолим проблем.

В пристъп на отчаяние мога да се прежаля и да легна с някой светъл русокоско. Или бледолик Тициан, може би, или каквито там извинения за „риж“ можете да се сетите. Но Франк не е просто червенокос. Той, както казах, е оранжев като портокалите, които изстисква: не просто риж, ами направо флуоресцентен. До него средностатистическият морков изглежда бозав.

Бедата не е само в косата му. При мен проблемът с червенокосите — и да, най-спокойно признавам, че имам проблем, така че хич не ми досаждайте с разсъждения като „Как би звучало, ако замениш «червенокосите» с «чернокожите»?“ — понеже аз знам, знам колко ужасно звучи — се крие в останалото окосмяване. (Чернокожите, както знаете, никога нямат рижи косми.)

Ако беше само главата, можех да накарам моя риж любовник да носи непрекъснато шапка или можех да го обръсна. Е, пак щеше да има лек мармаладов нюанс, но ако не си слагах контактните лещи, сигурно почти нямаше да го забелязвам. Не, бедата е в другите косми. В рижите косми на гърдите и рижите косми по ръцете и краката и — стигнахме до най-лошото — рижите косми под мишниците, целите влажни и накъдрени след любенето… и срамните косми. Орангутанските оранжеви срамни косми на някой като Франк. Просто не мога да го преглътна: на някои хора им се повдига при вида на косми по гърба или на мъже с изпъкнали женски задници (което винаги е ужасна гледка, признавам си) или прастария проблем с малката пишка. Или — господи — от мъже с цици. За мен най-отблъскващи са рижите срамни косми: no pasaran.

И това не е всичко, за съжаление. Има и други неща, които не мога да подмина толкова лесно — и шеговито — като рижото окосмяване. Работата е там, че Франк е небрежно промискуитетен по начин, който едновременно ме стряска и очарова: жизнерадостно, без угризения, непрестанно навит. Което е хубаво, естествено, но си има граници: всяка жена, с която Франк спи, се превръща в бройка — моментално забравена, нищо незначеща бройка в тефтерчето му.

Той е разсеян и в други отношения. Най-случайно знам, че Франк има дете в Нюкасъл, откъдето е родом (Франк никога не носи палта). Дете — дъщеричка — което никога не посещава и никога не споменава. А детето логично си има майка, за която Франк никога не обелва дума. А за мен това е проблем, при това сериозен: толкова голям, че не смея дори да го попитам. Онемяла съм от собственото си отвращение. Така че нека просто да кажем, че Франк не е мой тип и да сложим точка.

 

 

Но ето че се отплеснах.

— Добро утро, Стела — засиява Франк и ми подава чаша портокалов — уф! — сок. — Как спа?

Повдигам вежда и го поглеждам многозначително. Той схваща намека и по келтски бледото му лице плъзва червена вълна.

— Можеше да проявиш малко учтивост и да ми купиш подарък — подхвърлям строго.

— Какъв, примерно китка цветя? Че то е все едно да се извиня на хазяйката — усмихва се той.

— Аз си мислех за тапи за уши.

— О, господи — казва Франк и скрива лицето си с ръце по обичайния начин. — О, боже. Много, много съжалявам.

— Няма нищо — успокоявам го аз. — Но честно, Франк, правиш го непрекъснато и ако винаги смяташ да си толкова, ъ, гласовит, то тапите за уши наистина са добра идея.

— Да — съгласява се Франк, вторачен в пръстите на босите си крака, които са сгърчени от ужас. — Честно, Стела — изобщо не знаех, че ще стане така, иначе, виж…

— Какво? Иначе какво?

— Ами, можехме да отидем у тях или някъде другаде.

— Обаче никога не го правиш, нали? Всичките ли са бездомни? Карай, дано да си е заслужавало. Как беше? — Гаврътнала съм сока и сега вися до кафе машината. — Кафе?

— Да, моля. Как беше?

— Сексът, Франк.

Франк, забелязвам със задоволство, е поаленял. И тая яркооранжева вълна над червеното лице прилича на онези жилетки, дето се носеха в края на деветдесетте.

— Стела, миличка, не можеш да ме питаш такива неща — заявява той, като се мъчи да не заеква. Поклаща глава. Чуди се какво да измисли. — Аз съм порядъчно католическо момче — изтърсва накрая.

— Отврат! Да не мислиш, че разговаряш с майка ти. Първо, вече не си момче ами трийсет и пет годишен мъж. Второ, католицизмът няма място тук, честно казано.

— Стела — прекъсва ме Франк.

— Трето — прекъсвам го на свой ред аз, — трето, Франкиии, няма нищо почтено, нито католическо, нито дори момчешко в свършването върху лицата на жените. Мадама от класа, а? Отдавна ли я познаваш?

Франк трясва сока си на плота и го разплисква.

— По дяволите, Стела! Имай малко уважение!

— Ами, като твоето към жените ли?

— Стела! Престани!

Застиваме в неловко мълчание, вторачени един в друг. Май прекалих, мисля си. От друга страна, много се нервирам, когато хората — англичаните — се стягат за нещо, което си ги чул със собствените си уши да правят. Ще натисна още мъничко: да видим колко му стиска.

— Уа. Уа. Уа. Уа — реввам право в лицето му. — Уа, Франки, миличък.

Франк изглежда дълбоко потресен. Прокарва ръка през косата си, която се вие на заоблени върхове като бити белтъци, ако белтъците бяха оранжеви. След което се усмихва и аз също се усмихвам и двамата избухваме в кикот.

— Ти си ужасно създание — заявява той. — Вършиш ужасни неща.

— Присмял се хърбел на щърбел — отвръщам аз.

Той превърта очи.

— Наистина, Франки. Знам, че не е моя работа, но „уа, уа“?

Франк се напъва да изглежда ядосан и не успява. Разсмива се през носа, после с цяло гърло. Когато се смее, от очите му потичат сълзи, което винаги ме разсмива. Ето, пак така стана. Смеем се, после той изсумтява, след което пак сме приятели.

 

 

Сигурно се чудите защо живея под един покрив с рижав сексуален маниак. То е дълга история, но е най-добре да ви я разкажа от игла до конец, та да приключим с досадните обяснения и да преминем по същество.

Аз се казвам, както вероятно сте забелязали, Стела. Всъщност се казвам Естела, но толкова ми писна от неправилното произношение, с което ме обстрелваха всеки ден — „И-стел“, „Е-стели“, „Ес-туел“, че дори „Естър“ — и да ме карат да им го диктувам буква по буква, че преди няколко години го поангличанчих. Аз, както вече споменах, съм наполовина англичанка, по майчина линия. Баща ми е французин (и май че е гей, но не съм съвсем сигурна; определено е най-непостоянният мъж на земята, както сами ще се убедите). Отраснах в Париж, говорейки френски, въпреки че мама, като типична упорита английска снобка, която живее в чужбина двайсет години и нарочно не овладява тънкостите на езика, вкъщи винаги ми говореше на английски.

Та растях, овладявайки два езика, макар че очевидно, след като живеех в Париж, всичките ми ежедневни дела — училище, приятели, магазини, ресторанти — се провеждаха на френски. Всяка година прекарвахме лятната ваканция в Англия, където отсядахме сродниците на майка ми в тяхната къща в Източен Съсекс и това, в съчетание със смазващата реакция на майка ми в мига, щом изтънченото й ухо доловеше някакво подобие на френски акцент в речта ми — „Миличка, полъхваш на жабарка“ — означава, че говоря английски като, ами, като местна.

(Странно от страна на майка ми да се омъжи за французин, а после да се сконфузва от французонщината, нали? Когато имитира някой французин, започва да говори носово. Но забелязвам, че това се случва при повечето женени за „чужденци“ англичани: половин минутно опиянение от блаженството на екзотиката, последвано от двайсет години дълбок срам.)

Когато бях на четиринайсет, мама и татко се разделиха и ме изпратиха за две години в пансион. Тогава именно осъзнах, независимо дали ми харесваше или не, че макар да говорех английски не по-зле от Джуди Денч, в света на средната класа, който населявах, бях безнадеждна чужденка. Обичах семейството си повече от конете, не можех да ям кайма, умеех да се целувам с език, харесвах цигарите и вкъщи ми беше позволено да пуша по една на ден, отказвах да играя на народна топка, понеже щеше да ми съсипе прасците (знам: ужасно е от моя страна — но е вярно), и така нататък и така непростимо чуждестранно нататък. Все пак успях да се сприятеля с няколко момичета с конски физиономии и станах много добра на тенис, така че двете години не бяха съвсем изгубени.

Няма да ви отегчавам със студентските си години — две в Сорбоната, една в Кеймбридж, зубрене на романски езици. Стига ви да знаете, че не залягах много над книгите, ходех по купони и, общо взето, си живеех царски. След Кеймбридж се омъжих за момчето, с което излизах през летния семестър. Бяхме едва на двайсет и две и цялата работа беше обречена на провал. На практика продължи две глупави, разлигавени години, а раздялата беше съвсем приятелска: Рупърт даже е кръстник на Хъни.

За мое горко и самотно съжаление — сега още един приятел нямаше да ми бъде излишен. Рупърт, след като се наслади на ергенския живот на свестен западен лондончанин — развявайки си байрака — реши преди шест месеца да си пусне брада и мустаци и да се пресели в Хъбрайдс, където изучава птици, яде раци, носи груби пуловери и по неговите собствени думи е блажен и честит. Странно как хората винаги се връщат към изконното: спомням си как майка му ми разказваше, че като дете по цял ден събирал пера и се катерел по дърветата да търси птичи гнезда.

Аз известно време обикалях Европа, а после, на двайсет и седем годишна възраст, се върнах в Париж и започнах работа като преводач. Имах прекрасен живот: апартамент в Маре, добри приятели, фантастично бистро точно под апартамента — изпращаха ми истинска soupe a l’oignon^[3], когато ме мъчеше настинка или махмурлук. Единствената муха в сладкото беше работата: превеждането на безкрайни документи за разрастване на петролно-химически компании не е кой знае колко вълнуващо. Все пак изглеждаше, че колкото по-скучна и техническа беше работата, толкова по-добре се заплащаше, така че си живеех царски. Любовните истории тук-там по пътя поддържаха нещата в приятен зигзаг и като се обърна в блаженството на ретроспекцията, май бях напълно доволна.

Бях на трийсет и четири, когато се запознах с Доминик Мидхърст, макар че моят изнежен баща, който открай време храни слабост към съвременното изкуство (в даден период от детството ми — трябва да е било в края на шейсетте), реши, че трябва да заживеем в гола бяла къща с бял линолеум и огромни смущаващи, пораждащи кошмари платна на трупове, доколкото си спомням, макар че не може всичките да са били такива. Освен това в тоалетната на долния етаж си имахме малка, графично-реалистична картина на еректирал, съвсем розов пенис, която доста логично се казваше Le Penis, от неизвестен автор, макар винаги да съм подозирала, че беше творение на папа.

Когато се запознахме, Доминик, който е две години по-млад от мен, тъкмо започваше да съгражда своята империя. Беше разбрал значението на пиара и рекламата много преди всички останали и си беше събрал конюшня от млади концептуални художници (какво означава това? Че има ли художник без концепция? Това е същото като обявите за къщи, построени по „архитектурен план“); художници, които обичаха да украсяват клюкарските страници на таблоидите с една или друга изцепка.

Баща ми купи няколко картини — въпреки че трудно можеха да се нарекат картини — за своя пореден апартамент и няколко месеца по-късно се оказа, че Доминик има нужда от някой, който да му превежда все по-дебелите, подробни каталози. Странно, тъй като никога не бе проявявал особена симпатия към Доминик, баща ми предложил мен. Макар да не бях очарована от идеята баща ми да ми намира работа, нито от изобразителното изкуство, а още по-малко от бледия, рус, хилав Доминик, другият ми вариант за професионално развитие беше да се преместя в Брюксел, където да превеждам за Европейския съюз. Да работя за Доминик означаваше да остана в любимия си апартамент, да продължа да похапвам лучена супа и да запазя връзката си с един собственик на книжарница с фетиш към боси крака (необясним, както всеки фетиш. Така де, крака). Така приех работата и започвах да превеждам квазибезумните каталози.

В някакъв момент Доминик реши, че ще е по-лесно за всички, ако преместя работното си място от вкъщи в неговата парижка галерия (по онова време имаше две галерии — едната в Париж и другата в Лондон: той прекарваше по равно време и в двете), като нерядко произведението висеше пред мен, за да го опиша по-ясно. Освен с превеждането на каталозите, в които нелепи псевдовъзторжени чувства се изразяваха с гръмки, нелепи псевдоизречения, поех организационните въпроси на галерията, което включваше по някой и друг официален обяд с Доминик и потенциалните купувачи.

Подобно на майка ми и Джейн Бъркин^[4], Доминик говореше само най-елементарен френски със силен акцент: много чаровен, дръзко бързо, но недостатъчен за сериозно обсъждане на различните достойнства на нашите разнородни художници. Когато клиентите си тръгнеха, двамата оставахме да пийнем заедно коняк и постепенно си дадохме сметка, че ни е приятно да си правим компания. „Ти ме разсмиваш, Стела“, каза веднъж той с чувство на шокирана, не съвсем приятна почуда, която човек би използвал, за да каже „От теб ми се доаква“.

Та, така започнахме да излизаме, но ни трябваха две години: нищо общо със старата coup de foudre^[5]. Докато киснех в задната стаичка на галерията, бях забелязала, че той си падаше по отнесени дългокраки блондинки с изкусно филирана коса: типа мадами, които изглеждат най-добре в спортни коли (Дом имаше две, и двете червени. Ако голяма кола = малка пишка, мислех си, дали две големи коли х 2 = „Ама още ли не си го вкарал?“).

Е, аз краката ги имах, но само дотам: във всяко друго отношение бях физическата антитеза на неговия любим тип. Аз съм висока, с тъмнокестенява коса до рамената, веднъж поетично описана от Доминик като грива с цвета на натурален шоколад, и очи в тон. Не изглеждам зле — много си харесвам миглите — но не би ви хрумнало „поло и шампанско“, като ме погледнете, а полото и шампанското бяха основни приоритети за Доминик. Той си падаше по жените с невидими с просто око микроманикюристки, които непрестанно лъскат безупречните им нокти.

Моите нокти бяха изгризани и по онова време не носех нито грим, нито високи токчета. Обличах се от (френски) битаци, в стари рокли четвърта ръка на „Диор“ и „Баленсиага“. Изглеждах забележително, както винаги си казвам, но в световната столица на модата сигурно съм била доста самобитна.

Той също не беше мой тип: приличаше на братята на приятелките ми от училище. Нали се сещате: някак белосан и колосан англичанин, със смотана подстрижка на колежанин и подчертана слабост към кубинки от Челси и износени бледорозови ризи от „Търнбул & Асър“. Но като търговец на картини този имидж беше облагороден с изряден престорен акцент и колекция модни черни сака на „Прада“, които целенасочено объркваха впечатленията за класовата му принадлежност. Неговите художници, струва ми се, явно смятаха Дом малко за смотаняк. Той пък не си правеше труд да ги изважда от заблудата им.

Но тогава, две години след като се запознах с него и около шест месеца след първия служебен обяд, Доминик ми се нахвърли (англичаните винаги се нахвърлят, сякаш искат да те приковат с карфица за стената, преди да успееш да избягаш). Не беше трудно да се поддам. Времето, което той прекарваше в Париж, ме убеждаваше, че не е непоправим англичанин, особено по отношение на секса. Не искаше да ме пляска по дупето, нито ме караше аз да го пляскам, например. Доминик беше чаровен, остроумен, говореше френски безстрашно лошо и постоянно ме водеше по разни m’as-tu-vu ресторанти, където от дъжд на вятър разни хора го разпознаваха. Как можех да му устоя?

Не се оженихме, което ще рече, че официално заживяхме заедно през 1999, като през същата година се преместихме в Лондон. Аз бях на трийсет и шест и от десетина години не бях стъпвала там. Дълбоко в сърцето си знаех още тогава, че това в никакъв случай не е любовта на живота ми. То нали това е смисълът да не се жениш: винаги можеш да си тръгнеш без особени усложнения. На теория. Дори тогава, обаче, теорията изглеждаше малко половинчата. Мисълта ми е, или обичай някого и се ожени за него, или не го прави и си задръж собствения апартамент. (Което аз за съжаление не направих: моят апартамент в Маре беше обявен за продан, а всичките ми неща бяха опаковани в кашони и изпратени в Лондон.)

В негова чест, Дом също не ме провъзгласи за любовта на живота си. Вместо това каза: „Ще ни бъде много забавно, Стела. Ще имаме всичко, каквото поискаме. Ти си единствената жена сред познатите ми, която не ме отегчава“. Бях очарована от последното изречение, както щеше да е всяка на мое място. И тогава, макар да бяхме от поколението, което не се женеше — понеже е прекалено буржоазно, което е много смешно, като се има предвид обкръжението ни, той отвори една старинна кутийка на „Картие“ и ми подари пръстен със смарагд от трийсетте години, когато аз не очаквах нищо или нещо „временно“ с метални шипчета и камъни, подобни на люспички слюда. Та, в крайна сметка, така стана.

 

 

Доминик беше прав. Много се забавлявахме, харесвахме се един друг и не обсъждахме факта, че креватните действия бързо станаха незначителни. Той удържа обещанието си. Животът ни изглеждаше бляскав отвън. Всяка седмица в нашата голяма, просторна къща на Примроуз Хил пристигаха дузини покани за вечеря. Посещавахме от две до три партита на вечер; а растящата слава на Доминик означаваше, че макар да продължавахме да движим с неговата тайфа художници, нашият социален кръг се разрастваше все повече и повече, в хола ни киснеха най-различни артистични екземпляри, както и по някой друг обещаващ млад политик, медиен магнат или изгряващ актьор.

Когато се роди Хъни — година по-късно, превръщайки ме, както учтиво изтъкна моята акушерка, в „късна“ първескиня — не би било преувеличено да кажем, че познавахме половин Лондон, а другата половина ни познаваше нас. Светът, или поне Лондон беше нашата стрида и ако от време на време се чудех защо в стридата нямаше перла — е, причината сигурно беше в моята разглезеност. И ако част от мен се питаше защо бременността не ни бе подтикнала да завържем възела — струваше ми се невероятно грубо да не се ожениш за някой, който си е направил труда да износи детето ти и да го изтласка през бедната си вагина — ами да, така си е.

Никога не съм възприемала тъпата идея на нежененето: виждаше ми се някак несправедлива за жените и когато Хъни дойде на бял свят, чувството се усили. Колкото и да се лъжем, че „това е само лист хартия“ и да пускаме шеги за вериги и полета, всъщност коя жена, ако й се удаде възможност, не би се метнала на въртележката? Но тъй като вече се бях омъжвала веднъж, си казвах, че желанието да повторя, е чиста проба алчност. По онова време си казвах много неща.

 

 

Истинските проблеми започнаха да изникват малко след раждането на Хъни, когато най-накрая изтъкнах на Доминик онова, което през последната година беше станало болезнено очевидно за мен: а именно, че социалните кръгове, в които се бяхме наместили, може да бяха бляскави, но хората в тях бяха умопомрачително тъпи. В пристъп на лошотия Дом наричаше повечето от своите художници „малограмотни пунгаши“ (и тайно ги презираше), които толкова вярваха в известността си, че намираха тъпоумната си простотия за невероятно, главозамайващо очарователна. Всичките се наливаха като каруцари и завършваха вечерта драйфайки и със свалени гащи като задръстени пубери, които се напъват да се правят на „бесни копелета“. Проблемът беше, че някои от тези т.нар. умни млади хора бяха прехвърлили четирийсетте и на човек, или поне на мен, му идеше да потъне в земята от срам заради държанието им. Доминик се преструваше на развеселен, а после се обаждаше на неговите хора в клюкарските рубрики.

Аз пък губех способността да се спогаждам с тях, щом ги опознаех както трябва (което ставаше за броени секунди; в повечето случаи нямащо нищо за опознаване). Понякога си умирах от желание да посоча на въпросния цар, че е гол. Само че не можеш да го направиш, когато си съпругата на неговия агент: вместо това трябва да се усмихваш и да казваш неща като „Влюбена съм в Лайнара. Толкова е гениално да създадеш красота от собствените си, ъ, фекалии“, а после да изглеждам възторгната, докато художник А или Б обяснява на пресекулки, все едно превежда от патагонски, плюсовете и минусите на творческия/отделителния процес. По това време започнах да развивам своеобразен вътрешен синдром на Турет: думите, които излизаха от устата ми, бяха съвършено разумни, но думите, които препускаха в главата ми, бяха побъркани.

Другите фронтове също бяха обречени. Шепата стари приятели от училище на Доминик, сега членове на парламента и журналисти, си бяха чиста проба подмазвачи. Справедливо мога да кажа, отърсвайки се от остатъчната симпатия, че ни харесваха само заради нашите така наречени приятели. „Във вашата къща човек може да се срещне с най-невероятни хора“, подшушна ми веднъж съпругата на един политик с хихикане, познато от майка ми, което означаваше „Може да е страшно забавно, но не е никак изискано“. Собствените ми приятелки от училище бяха вече омъжени жени, ръководещи големи домакинства в графствата: симпатични, но в никакъв случай сродни души, които непрестанно дрънкаха за пони клубове, разменяха си рецепта за конфитюр и оплакваха несъществуващия си сексуален живот. Те също ме смятаха за странна птица: след като години наред ме бяха възприемали като лошата французойка Клодин от Кулите Мълоури, проявяваха достатъчно интерес към външното лустро на живота ми, за да поддържат връзка, но въпросното лустро им бе толкова чуждо, че всички разговори завършваха с престорено подръпване и фразата „О, Стела. Какъв интересен живот! Не знам как успяваш“. Аз исках да ми завиждат, но те очевидно не ми завиждаха.

Опитвам се да кажа, струва ми се, че бях самотна. Не за окайване, в никакъв случай, а старата истина, че на каквото си постелеш, на това ще легнеш важеше с пълна сила. Но когато се появи моята сладка малка Хъни, аз взех да се питам в какво семейство растеше. Нашата аристократична къща с пет спални беше някакъв елегантен приют за клиентите, приятелите и останалия антураж на Доминик, дори когато него го нямаше (все още прекарваше половината време в Париж). Аз слизах долу с нея за първото сутрешно хранене, по нощница с петна от кърма, и заварвах разни непознати, проснати на откровено грозните дизайнерски мебели. Вече съм стара за това, повтарях си аз, пък и никога не съм имала тръпка за този рокаджийски начин на живот. Исках истинско семейно огнище, както човек, винаги копнее за противоположното на собствения си живот. Стана ясно, че нещо трябва да се промени и тъй като Дом не искаше или не можеше да зареже живота си, реших аз да се отстраня от него. Разделихме се преди една година, когато Хъни беше на осем месеца. Не съжалявах: неприязънта към живота на Доминик беше едно, но постепенно бях взела да храня и неприязън към него.

 

 

Доминик, който е вманиачен тиранин в работата, се държа за чудо и приказ при раздялата, което не може да се каже за повечето ни приятели. Макар да не бяхме женени, той ми даде къщата, солидна издръжка — която допълвам с някой и друг превод — и се изнесе, много удобно, в Токио, където подготвя откриването на галерия номер четири (номер три е в Лос Анджелис), оборудван с гадже японка. Веднъж месечно се вясва за по няколко дни. Положението не е идеално за Хъни — нейният основен контакт с баща й е посредством колетите „Хелоу Кити“ от Япония, изпратени по факса рисунки и малки бележки — но твърди, че е много привързан към нея и аз не виждам защо да не му вярвам. От друга страна, сега къщата е пристан на блажения мир, без потресаващи изненади в човешки облик, когато слизаме за закуска, няма мръсотия и Хъни е най-веселото, чуруликащо осеммесечно бебе, което можете да си представите, така че явно сме постъпили правилно.

 

 

Изцяло преобзаведох къщата, като финансирах това начинание с парите от продажбата на две от най-кошмарните произведения на изкуството, които Доминик ми бе подарил по време на брака ни: гигантска скулптура на четириметров мъж, приличащ на спечения брат на Морфей, който изхожда света, крещейки от болка („Мен ме боли повече, отколкото теб“, гипс и цигарена пепел, 1996, продадена за — сериозно — 20 000 лири); и една скица на жена с лице на комар („Ужилена“, молив и химикал, 1998,8000 лири) от Кевин Оутън, който не знам дали има крайници — струва ми се, че е държал химикалката с уста.

Така че на мястото на бетонните подове и неръждаемата стомана сега има дъбов паркет и вишневочервени шкафове (кухнята). На мястото на ужасяващите двойни дивани от седемдесетте, изсечените линии и бледосивите стени сега има свежа жълта боя, меки канапета, цветя и пастелни пачуърк възглавници (хола). А спалнята ни, по-рано ъгловат минималистичен кошмар, сега е приглушено осветен, страстно розов будоар на греха. Почерпих вдъхновението си от стила на шикозните публични домове в Ню Орлиънс. Само дето си нямам с кого да прегрешавам.

Не харесвах повечето хора от обкръжението ни с Доминик, но не им го показах. Продължих да ги храня, поя, подслонявам и да им пържа яйца на сутринта. Ходех на скучните им вечери и прекарвах уикендите във вилите им, разговаряйки с тях. Бях любезна в границите на възможното. Носех подаръци на децата им, въпреки че голямата част от тях се държаха като чудовища и бяха толкова тъпи, че най-подходящият подарък би бил кесия от амбалажна хартия. Дори отидох на почивка с неколцина от тях, преживяване, много подобно на това да се озовете на шоу за маниаци на тема Викторианска епоха, притисната между Тъпчо и Брадатата Дама, с тяхното отроче Туловище, което се търкаля на пода и издава нечленоразделни звуци; трябваха ми седмици, докато се оправя.

Вижте, не казвам, че въпросните приятели на Доминик трябваше да ми се врекат във вечна вярност, когато се разделих с него. Но те изчезнаха, доказвайки, че някои клишета са се запазили, понеже са верни. Вярно, неколцина от мъжете, които ме поканиха на вечеря, се отдръпваха, когато не се разхлипах чаровно, не оплаках тъжната си участ, нито пък взех да ругая Доминик, и се изнасяха точно преди десерта, с различна степен на грубост. И да, две от жените ми звъннаха да видят дали съм „добре“ и останаха някак разочаровани, когато чуха утвърдителния ми отговор (а пък няколко дами станаха странно бдителни към съпрузите си в мое присъствие, като че ли техните шишкави, оплешивели благоверни бяха клонинги на Брад Пит, следователно неустоими за мен). Но дотам.

Те съвсем не ми липсват, но човек би помислил, че през 2001 г. хората бяха проумели, че приятелската раздяла не изисква задължително целият свят да вземе страна. Но те взеха страна. Доминик е богат, преуспял, познава всички и прави страхотни купони. Аз съм някаква неработеща домакиня, оставена в голямата къща, която не познава почти никой — не и в истинския смисъл на думата — и въпреки че поканите не секнаха съвсем, понякога се чувствам като някакво ужасно издържано създание, което снове нагоре-надолу из клетката под погледите на минувачите.

Франк, да е жив и здрав, единствен остана с мен. Запознахме се преди две години в Париж, Доминик по цял ден имаше срещи и Франк, вече звезда, трябваше да бъде развличан (той рисува грамадни, шест и повече метрови платна с крави: не са ми слабост, но той поне може да рисува — кравите изглеждат така, сякаш всеки момент ще се доближат до вас и ще измучат). Заведох го на обяд в „Л’Ами Луи“, където ядохме превъзходно печено пиле и пихме великолепно бяло бургундско чак до следобед, след което отидохме да напазаруваме свещи от „Диптик“ на булевард „Сен Жермен“, а после отидохме да видим тъжната килия на Мария Антоанета в парижкия затвор. „Не започвай“, казах аз, докато се изкачвахме по тъмните, тесни стълби. „Какво?“, попита Франк. „Знам, че революцията е била необходима и така нататък, и така нататък, но няма да ти позволя да подмяташ шеги, че всички благородници са заслужавали да ги замъкнат на гилотината. Не и докато разглеждаме вещите й.“

Той не го направи, а по-късно каза, че би искал да види Версай и това ми се видя толкова странно, толкова невероятно — Франсис Кийн, художник като поп звезда, носещ отличителните знаци на средната класа като почетен медал, да поиска да види най-хубавото, най-богатото, най-блестящото нещо в Париж — това ме омагьоса.

Станахме големи приятели и когато Франк потърси къде да живее при завръщането си от Берлин, където беше работил през последните шест месеца като консултант в някакъв немски музей на модерното псевдоизкуство, аз му предложих стая в моята къща. Тук е от три месеца и в много отношения това е чудно: той е домошар, при това не стига, че готви, ами две седмици след пристигането си ни подсигури услугите на Мери О’Конър, стара приятелка на майка му, която да се грижи за Хъни. Явно нещо не му е наред по отношение на обвързването — бройката на жените, изкачили стъпалата на дома ми, е неоспоримо свидетелство. И все пак, какво толкова? Това си е негова работа: не виждам мен какво ме засяга. Само ми се иска да можех да гледам на лудориите му с онази развеселена незаинтересованост, която бих притежавала, ако аз самата си имах някого. Но аз съм сама и фактът, че Франк непрекъснато прави секс, ме разстройва и ако не внимавам, може да ме изпълни с огорчение. Крайно време е и аз да намажа.