Карлос Раш
Синята планета (4)

Третата планета

Тромаво се движеше сянката на Азул в командната централа. Силното намаляване на скоростта тежеше върху тялото му. Азул се спря при уредите за измерване на гравитацията. Светла ивица припламна върху тях. Появиха се резултатите от измерванията. Астрономът ги прочете. Той радостно извика: — Зил! Ние сме в обсега на жълтата звезда! Виж, първите белези на нейната притегателна сила!

Азул бързо уведоми командира, който бе отишъл в мионовата библиотека, за да проучи натрупаните научни материали и да разработи плановете за кацането.

Когато чу за новото гравитационно поле, Гоати веднага дойде в командната централа. Нареди да събудят и Синио, Аерона и Калаено.

Тивиа бе заела място пред биологическата секция на командната централа. Специални процедури активизираха обмяната на веществата у спящите и привеждаха в действие нервната им система. Тя следеше съсредоточено върху малки екрани повишаването на жизнената дейност през време на събуждането.

Аерона бързо възвърна съзнанието си, но на първо време беше като парализирана от немощ. Калаено още се бореше със смущения в съзнанието.

На екраните се виждаха различни линии. Линията на дейността на всеки орган бе оцветена различно. Когато космонавтът се намираше в продължителен сън, всички цветни линии минаваха право по екрана. Сега обаче те се пресичаха една друга. Функциите на тялото и на неговите органи се нормализираха, щом цветните линии почнеха да пулсират отново в равномерен ритъм.

— Здравословното състояние на екипажа е задоволително — докладва Тивиа на командира. — Само Синио е получил малък шок. Кривата на неговата жизнена дейност бързо се покачва. Навярно е пресмятал вече мислено своите последни формули относно кривата на светлината в обсега на гравитацията на свръхгорещите бяло-сини слънца: защото той задълбочено се занимаваше с този проблем. Аз трябваше временно отново да го приспя.

Докато траеше пробуждането, фотонният двигател работеше с по-малка мощ. Ускорението, което те изпитваха от намаляването на скоростта, отслабна. Космонавтите отново чувствуваха обикновената сила на притеглянето на тяхната родна планета. При нормални условия органите им можеха да се приспособят постепенно към функциите си.

На борда на „Куа“ цареше оживление. Призрачните фигури на хелоидите се суетяха насам-натам из помещенията. Те се събираха, обсъждаха приготовленията за кацане и отново се разделяха. Навсякъде горяха инфрачервените нагреватели и изпълваха кораба с червеникава, топла светлина.

Дните следваха своя нормален ход, така както екипажът бе свикнал от дълго време. По съвета на Тивиа космонавтите правеха гимнастически упражнения, които бяха особено важни след подобни периоди на продължителен сън, и се подкрепяха с концентрирани храни и питиета. Веднага след това в лабораториите бяха взети всички мерки, за да може да се подновят прекъснатите изследвания.

Космонавтите имаха много работа. Преди всичко те проучиха резултатите от измерванията и наблюденията, събрани автоматично през време на досегашния полет. На звездните карти бяха нанесени множество нови звезди. Появиха се обозначения на открити мъглявини и на нови гравитационни и магнитни полета. Мионовите мозъци поглъщаха резултатите, които трябваше да бъдат съхранявани.

След това космонавтите започнаха да се подготвят за кацането. Гоати бе съобщил, че кацането трябва да се очаква след петдесет до шестдесет периода на кръжене. В складовете бяха издирени и подготвени необходимите съоръжения. Преди всичко космонавтите основно прегледаха леталата за кацане: атомисера — голямата ракета за кацане; „Бялата стрела“ — разузнавателна ракета; летящия пръстен; дуруга — тежък разузнавателен танк; геологическите ракети и бързите тепита — леки яйцеобразни летала с колела и четири движещи се крила.

По време на едно съвещание между Гоати и Тивиа относно възстановяването на навигационните жироскопи информаторът светна и съобщи:

— Тук наблюдателният център! Открити планети!

Няколко мига по-късно Гоати се намираше вече в сферичния лифт. Той се изкачи бързо в наблюдателната станция на задната ажурна кула на космическия кораб. Когато влезе там, Гоати бе посрещнат от Азул.

— Открихме две планети — докладва той. — Двете небесни тела са много големи, въртят се бързо и са доста сплеснати на полюсите. Едната планета ме изненада с пръстен, който се върти около нея. Той се състои навярно от много спътници, от малки и съвсем малки частици и прашинки. Все пак повърхността на двете планети трябва да е много студена. Те са обгърнати от мощни слоеве от замръзнали течности и дебели обвивки от газ. Следователно на тях не може да се очаква да има живот. Едно кацане на тях би имало малко смисъл.

В това време в наблюдателния център бяха дошли и другите членове на екипажа освен Калаено, който бе останал да дежури в командния център. Те се навеждаха над различните инструменти и апаратури, защото горяха от нетърпение да видят планетите или дори сами да открият нови. Силуетът на командира се движеше от едно място на друго. Гоати грижливо преглеждаше отделните записи.

— Космическият прах се увеличава! — съобщи Азул.

— Зил! — извика Гоати. — Да се изкарат йонните двигатели!

С по-нататъшното проникване в системата на жълтата звезда сблъскванията на космическия кораб на хелоидите с микрометеорити се бяха увеличили. Те не представляваха вече опасност за космическия кораб, тъй като отдавна вече не летяха със скорост, близка до скоростта на светлината. Дори енергийният щит бе изключен. Микрометеоритите бяха много малки, за да могат да пробият дебелите външни стени на ракетата. От силата на сблъскването те се нажежаваха и изтляваха. Повреждаха само идеално гладката повърхност на фотонното огледало, фотонния двигател, както хелоидите наричаха своя главен двигател.

Зил дойде в командната централа. Призрачната фигури на инженера по двигателите се насочи над командния пулт, за да смени мощния фотонен двигател с електрическия йонен двигател. Прозвуча сигнал. Всеки космонавт имаше достатъчно време да се приготви набързо за безтегловността, да прибере незакрепените предмети и да се завърже.

Зил все повече и повече отслабваше дейността на фотонния двигател. Той наблюдаваше на екрана на еридера всичко, което ставаше извън ракетата. Островърхият, ослепително бял сноп от лъчите на двигателя все още пронизваше далеч напред космическия мрак. Мощните енергийни процеси във фокуса на огледалото изхвърляха с огромна сила снопове лъчи във Вселената. Този мощен огън обвиваше корпуса на космическия кораб с блестящо, сребърно сияние, което заслепяваше очите.

Внезапно непрогледен мрак закри тази картина. Фотонният двигател беше изключен. Само постепенно очите на Зил свикнаха с нормалната светлина на извънбордовия прожектор. Издадената решетъчна кула, която носеше двигателя, бавно изчезваше в корпуса на ракетата. Огромният рефлектор потъваше все повече и повече. Двете крила на вратата се отметнаха широко встрани. Образува се отвор, който погълна двигателя.

Зил даде заповед по командната уредба. Той знаеше, че сега автоматите в корпуса на кораба излизат от своите ниши, за да заменят двигателя. Хелоидите не биха могли да се справят с тази тежка работа. Само горещината, която огледалото все още излъчваше, би ги унищожила. На роботите това топлинно излъчване не можеше да направи нещо. Напротив, те се грижеха и за допълнителното нагряване на огледалото, за да се избегне бързото охлаждане и с това появяването на пукнатини по неговата огледална повърхност.

Роботите вършеха работата си бързо и точно. Скоро на контролното табло светна сигналът „Задачата изпълнена“.

Зил даде нова заповед:

— Да се монтират йонните двигатели!

Тежките части бавно се движеха към монтажната площадка под вратите. Роботите ги хващаха сигурно. Няколко посягания бяха достатъчни. За миг отделните части бяха вдигнати от транспортьорите и поставени в решетъчната кула. Магнитни ръчки влизаха в действие, тракаха силни автоматични ключалки и роботите вече се връщаха тромаво и шумно в нишите си.

Ажурната кула отново израсна от корпуса на кораба. Тя носеше сега съвсем друг двигател. Зад цял комплекс от дюзи от сянката на зеещата врата се подаде мощният корпус на йонния генератор. Когато кулата се издаде достатъчно, Зил спря нейния призрачен растеж. На екрана на еридера се виждаше как двете крила на вратата отново се затвориха. Пред инженера светна сигналът „Двигателите готови“. Една след друга дюзите почваха да действуват.

Навън, в края на ажурната кула, бавно нарастваше силата на спирачния йонен генератор. Равномерно пулсираха сигналите върху таблото на генератора. Тежестта бавно се връщаше. Дюзите работеха невидимо. Никакъв лъч не издаваше тяхната дейност.

Зил гледаше очарован звездния свят, който трептеше срещу него с възвишена красота на екрана на еридера. Звездите вече не се тълпяха по своеобразния си начин пред и зад кораба. Ярко светейки, безброй най-малки искрички изплуваха от всички страни от дълбоката далечина и ту се разрастваха в бляскав облак от светлина, ту се разтапяха в призрачно було, което внезапно биваше разкъсано от мрачните бездни.

У Зил властно се разгоря желанието да се хвърли в това замръзнало, неподвижно звездно море и да го прелети в приказно шеметен полет. Разумът му се опълчваше безсилен. Невъзможно беше да се разкъса с един замах тайнственият воал на безкрая. Дори полетът на експедицията щеше да разбули само нищожна част от тайните, които се криеха зад тази кадифеночерна, осеяна със светлини завеса.

И все пак навсякъде в тези безкрайни простори, в които студ и жега си противостояха рязко и враждебно, се бяха образували острови на живота, обитавани от същества с разум и чувства. Какво ли очакваше малката група космонавти тук, в царството на жълтата звезда, тази невзрачна искрица, която растеше срещу тях.

Мислите на Зил се върнаха към настоящето. Дали ще успеят да открият тук, около звездата, която носеше сега неговото име, свят, обитаван от живи същества? Зил стана и се запъти при другите към наблюдателната сфера в задната ажурна кула.

След изключването на фотонния двигател условията за наблюдение тук се бяха подобрили значително. Включеният сега йонен агрегат не пречеше особено на изследването на Космоса наоколо. Затова екипажът на „Куа“ успя малко по-късно да открие нови планети от тази слънчева система. Гоати и другите хелоиди внимателно проверяваха всички данни и показания на наблюдателните уреди.

Между деветте планети на това слънце те откриха, че третата показва признаци на обитавана от живи същества планета. Скоро след обстойно съвещание бе решено: „“Куа" взема курс към третата планета!"

 

 

Едно синкаво кълбо растеше срещу тях, сякаш щеше да връхлети върху „Куа“, отначало бавно, след това все по-бързо и по-бързо.

Хелоидите лежаха в кабините си. Силен натиск ги приковаваше здраво към местата им. Сега техните тела тежаха осем пъти повече. В командната централа Зил и Гоати седяха неподвижни, притиснати от силата на спирачното действие върху своите контурни кресла. Очите им бяха насочени неотклонно към еридера, големия екран.

Третата планета вече изпълваше целия екран. Нейните очертания стигаха до рамките му и изчезваха извън тях. Двамата космонавти видяха бяла покривка на полюса. След това далеч под тях пробягаха зеленикави, кафеникави и жълтеникави петна. Те плуваха като мръсни парчета кора върху сиво-синьо вещество. От време на време нещо проблясваше в попуканата кора.

— Студена, синя магма? — попита Зил.

— Едва ли — отговори Гоати. Той предусещаше нещо повече.

Зил откъсна поглед от екрана и се обърна към измервателните инструменти. „Куа“ в никой случай не трябваше да докосне газовата обвивка на планетата. Иначе щеше да изгори. Животът на всички зависеше сега от мионовия мозък, от надеждната, несмущавана дейност на измервателните инструменти и на автоматичните астропилоти.

Картината на екрана избяга встрани. „Куа“ мина покрай гигантското кълбо. И отново пред тях се разстла звездният свят с неговия потискащ мрак. При това първо приближаване до планетата беше важно да се загуби непременно толкова скорост, че „Куа“ да остане в обсега на притеглянето на синята планета. Успееше ли това, всички други маневри бяха лесни.

Космическият кораб на хелоидите скоро се върна обратно, движейки се по огромна елипсовидна орбита. Претоварването от намаляването на скоростта отслабваше. Първото приближаване беше сполучливо. Двигателят отново работеше равномерно. Скоростта бавно намаляваше.

Командирът даде знак за напущане на кабините. Хелоидите побързаха в общата кабина, където имаше втори екран на еридера. Когато Тивиа влезе, тук бяха вече Азул, Синио, Аерона и Калаено. Тивиа си потърси удобно място. Но това, което видя на екрана, я разочарова.

В този момент „Куа“ летеше откъм неосветената страна на синята планета. Голямата тъмна маса се приближаваше бавно. Беше невъзможно да се разпознае дали частите са от шлакообразна кора или от студена синя магма. Гъсти черно-сини мъгли обвиваха планетата. Едва когато бе включен тулерът, който правеше топлинните лъчи видими, по повърхността на планетата се откроиха светли и тъмни места. Ясно се виждаше централната зона. Тя се простираше като широка, светла, гореща ивица около гигантското кълбо. На две или три места този пояс се прекъсваше рязко от широки пространства, от по-студените области на синята магма. От двете страни на централната зона ясно се очертаваха големи топли петна.

— Това могат да бъдат пустини или резервоари на гореща, течна материя — каза някой.

Тивиа затвори очи. Неволно в съзнанието й изплуваха онези ужасни моменти, които тя бе прекарала полубудна, полунасън пред камерата на жироскопите. Последното нещо, което бе видяла, когато се бе хвърлила да затули с тялото си пукнатината в стъклената стена на вакуумната камера и бе усетила пронизваща болка, беше също широкият и изпъстрен с петна пояс на единия от трите навигационни жироскопи. Тивиа трябваше да напрегне цялата си воля, за да отпъди това видение.

Когато по екрана премина група от яркосветли точки, прозвучаха силни викове.

— Вулкани — чу тя сякаш някъде отдалеко гласа на Азул, който стоеше до нея.

Тивиа отново отвори очи. Това, което видя сега, беше като приказка, хубаво като сън.

На екрана се бе появила плоската дъга на ръба на планетата, обкръжена от блестящ венец от лъчи. Ярка оранжево-жълта ивица, която преминаваше през цялата гама на цветовете и преливаше в необикновено синьо, а след това във виолетово и черно, плакнеше леко извитата линия на хоризонта. Бликна поток от светлина, който не се изливаше в кратко успокояващо червено, както на Хелоид, а излъчваше младо, победоносно златножълто. Виждащият се зад планетата диск на слънцето се мъчеше да обхване със светлината си небесното тяло и откъм тъмната му страна. Той разпръскваше своето сияние далеч в зоната на мрака. С нежен блясък слънчевото сияние се пречупваше във въздушната обвивка. Тесният сърп на започващия ден се къпеше в това изобилие от светлина. Оранжево-жълтият пръстен угасна. Само чудното синьо остана като тясна ивица на хоризонта.

Тивиа не откъсваше поглед от тази картина. У нея властно растеше копнежът към това изобилие от лъчи, което, изглежда, съдържаше пребогато всичко, което е нужно на едно човешко същество: светлина, топлина, щастие, радост и свежест. Внезапно у нея се разгоря желанието да се изтръгне от мрака на Космоса.

И другите космонавти бяха вперили поглед в бързо растящия сърп на осветената страна на планетата — но те изглеждаха спокойни. Погледите им издаваха, че в своята любознателност те полагаха усилия да узнаят подробности върху светлата страна на повърхността на планетата.

Никой не видя сянката, която тихо се отдели от тяхната среда и ги напусна.

Хелоид и неговото слънце са далеко, но са хубави, мислеше си Тивиа. Но тази светлина и това слънце са още по-хубави. Тивиа прекоси помещенията. Една специална камера в кораба се отвори пред нея. Заля я жълтеникаво златно сияние. „Светлина, светлина!“ ликуваше тя. Щастлива, Тивиа се облегна на една бяла стройна колона. Струваше й се, че ще падне на пода. Но тя вече имаше чувството, че се събужда за нов живот. Чувствуваше как кожата й жадно всмуква всеки слънчев лъч. Тивиа стоеше тихо, окъпана от ярката светлина на една чужда звезда. Ново чувство за безкрайността, за безкрайността на тези прекрасни мигове възникна у нея.

Тивиа не видя фигурата, която стоеше неподвижно до стената от дебело бронирано стъкло. Беше Зил. Една група от високи, пъстри водорасли го скриваше от нея.

И той бе почувствувал копнеж да дойде тук. Вълнуващата се плантация от водорасли беше мястото, което го караше да чувствува по нов начин и да открива красотата на светлината. Близката среща с една обитавана от живи същества планета и изобилието от лъчи, които го заобикаляха, правеха и за него тези кратки мигове незабравими. И той беше жаден за светлина. И той изпитваше копнеж към златножълтите лъчи, с които тази планета бе така богато надарена и които така напомняха червената светлина на тяхното родно хелоидно слънце.

След това дойде Тивиа и всичко стана още по-прекрасно и по-незабравимо.

Зил се откъсна от стъклената стена и залян от светлина, се запъти към Тивиа.

Тя чу леки стъпки и почувствува, че това трябва да е Зил, защото, водени от еднакви преживявания, те се бяха срещали вече тук няколко пъти, когато далеч от тях в мрака на Вселената преминаваше някое слънце.

Насред път Зил се спря. Изцяло отдадена на възторга си от златното сияние, тя се бе облегнала на бялата стройна колона.

— Тивиа — каза Зил тихо, сдържано.

На лицето й се бе изписала усмивка, едно сияние, което отразяваше голямата й радост. Тя се изправи с плавна грация и се обърна към Зил със затворени очи, с леко наведена встрани глава, все още обърната към ярката слънчева светлина. Всяка линия на съразмерното й лице и на тялото се сливаха в прекрасна хармония. Това беше Тивиа, каквато само Зил я познаваше и каквато той винаги я виждаше пред очите си, когато мислеше за нея, където и да се намираше.

— Тивиа — прозвуча още веднаж, сега съвсем близо до нея.

Тя отвори очи и се извърна напълно към Зил. Те се устремиха един към друг и направиха няколко своеобразни, подобни на танц стъпки, които показваха нежността и дълбочината на чувствата им и говореха за прекрасно съзвучие. След това Зил поведе Тивиа по алеите на парка от водорасли, които, пъстри и многообразни, също се протягаха към новата, непозната, но благодатна светлина. Двамата си казваха какво чувствуват и изброяваха всички красоти, които сега заедно откриваха.

Едва когато автоматът, който наблюдаваше и регулираше светлинното облъчване, ги предупреди, че слънчевата баня не трябва да трае прекомерно, защото в края на краищата може да им навреди, те излязоха, щастливи и радостни, от водорасловата плантация.

Върнаха се в общото помещение. Върху екрана на еридера се очертаваше остро и ясно пресечена кратерна област.

— „Куа“ преминава покрай спътника на третата планета! — прозвуча от светлинната лента.

Дежурният при командния пулт беше насочил еридера към новия обект.

— Мъртъв и пуст — каза Аерона.

— Осеян от метеоритни попадения — констатира Калаено.

— Интересно! Кратери с остри като игли върхове — каза Синио. — Не говори ли това за рано застинала вулканична дейност?

Една широка равнина върху пресечената повърхност на Луната действуваше успокоително на погледа. Тя беше обградена от огромни, островърхи и дълги планински вериги. Няколко бразди, подобни на големи пукнатини, пресичаха равнината. Те свързваха малки кратери и падини.

За няколко мига еридерът увеличи картината. Повърхността на Луната нарастваше, сякаш бързо падаше от голяма височина към зрителя. След това гледката отмина като при нисък полет. Появи се гигантска, висока стена, която се издигаше стръмно нагоре. Нейните контури се простираха прави като конец до хоризонта. За миг еридерът я прехвърли. Последваха втора и трета стена. Цяла редица такива стръмни стени образуваха тераси, подобни на гигантски стъпала.

Повърхността на Луната отново се сниши. Все още се очертаваха кратери и гигантски пръстенообразни планини. След това картината изчезна.

И отново, подобен на сърп, се появи синкавият полукръг на планетата, сега вече значително по-широк. Той бавно се отдалечаваше от космическия кораб. Все повече и повече се показваше осветената страна. Сега вече ясно се виждаше сивосинкава повърхност. Нещо проблясваше върху твърдата повърхност. Едно лъскаво петно продължаваше да свети върху екрана. То заслепяваше очите като фокуса на фотонен двигател.

— Жителите на планетата ни дават светлинни сигнали — предположи Калаено.

— Синьо-сивите повърхности биха могли да бъдат и гъста, произвеждаща енергия маса, биологична плазма, която се разтоварва от време на време с мощни светкавици и насочва силата си срещу всяко приближаващо се чуждо тяло — изказа предположение Азул.

— Интересно! Но светкавиците не достигат до нас — подхвърли Синио.

— Моля тишина за един момент — каза Аерона. — Ало, командна централа! Какви са тези светкавици върху сиво-синята повърхност? — осведоми се тя.

— Отражения на слънцето — кратко отговори Гоати.

Те млъкнаха смутени. Не бяха се сетили за това така близко до ума предположение.

— Интересно, отражения на слънцето? — каза Синио. — Може би върху нещо течно?

— Може да е вода? — извика Тивиа. — Нали това е обитавана от живи същества планета, на нея трябва да има вода!

Азул се учуди:

— Планета, покрита предимно с вода, това е невероятно.

Космонавтите скочиха и се отправиха към наблюдателната станция. Те горяха от нетърпение да анализират повърхността на планетата и да се уверят в своето предположение.

В задната ажурна кула текландерът, сферичният лифт, се плъзгаше нагоре и надолу. Той бързо изкачи един след друг космонавтите в наблюдателната станция на върха на кулата.

Третото приближаване на космическия кораб на хелоидите до планетата даде вече много важни резултати от наблюденията. Планетата се показа на космонавтите този път отново в пълна дневна светлина.

Заети със своята работа, хелоидите се суетяха насам-натам между апаратурите. Те се спираха ту пред еридера, ту пред инструментите и измерваха, пресмятаха, записваха и от време на време, без да вдигат очи, разискваха с откъслечни фрази резултатите от своите наблюдения. Все отново и отново силуетите им се събираха в една група. Изказаха се най-различни предположения. Разпалено спореха върху различните признаци за съществуване на високоразвит живот. В помещението непрекъснато се чуваше цвъркотът на техния говор.

През това време планетата бързо се приближаваше. Колкото повече намаляваше разстоянието до Земята, толкова по-ясно се открояваха цветни подробности. Ако сиво-сините повърхности бяха някаква течност, си казваха хелоидите, то шлаковидните образувания със зеленикави, жълтеникави и кафеникави петна би трябвало да бъдат твърда, застинала повърхност. Във всеки случай за тях беше ясно: третата планета имаше студена, застинала и дебела кора, през която едва ли можеше още да прониква убиващата живота вулканична дейност.

Гоати бе вече наредил към синята планета да се изстрелят три ракети с измервателни сонди. Трепкащи светлинни сигнали съобщаваха сега, че те навлизат в атмосферата. Химичката Аерона беше застанала пред един от кибернетите, който приемаше и оценяваше предадените от измервателните сонди резултати.

Върху светлинната лента на уреда се появи група от формули и знаци. Аерона ги прочете:

— Азотна атмосфера — каза тя бързо. — Малко кислород — голямо съдържание на влага — минимален процент прах — силни ветрове.

Знаците изчезнаха.

— Колко кислород съдържа газовата обвивка на планетата? — попита Тивиа.

— Може би около двадесет процента — отговори Аерона.

— Това във всеки случай значи, че на тази планета може да има растителен живот, но не и високоразвити форми на съществуване, защото съдържанието на кислород в нейната газова обвивка е много ниско — заключи Азул. — Атмосферата на нашия Хелоид съдържа все пак тридесет и два процента от този важен за живота елемент.

— Да не бързаме! — посъветва Зил.

— И аз смятам, че съдържанието на кислород в газовата обвивка е много ниско — каза Тивиа.

— Може би организмите на синята планета могат да живеят с по-малко кислород, отколкото ние — подхвърли Гоати.

От високоговорителя на единия от наблюдателните кибернети се раздаде рязък звук.

— Втората сонда! Разбила се е! Аерона въздъхна. Тя трябваше да предаде на борда на „Куа“ химическия състав на кората на планетата.

Гоати изследваше данните на друг прибор. Той го разглеждаше внимателно. Знаците за силиций и кислород бяха особено чести. Съдържанието на водород също изглеждаше голямо. „Това означава цветущ живот, най-малкото богата растителност“ — помисли Гоати.

Третата сонда предаваше. Всички погледи напрегнато следяха зигзагообразната линия на светлинната лента с резултатите от измерванията. Тази група от сигнали несъмнено показваше наличието на водороден окис.

— Това наистина е вода! — извика Аерона.

Тивиа гледаше учудена картината на синята планета върху екрана на еридера. И така синята магма — това бяха широки водни пространства. Те покриваха едната половина на планетата и ограждаха и върху другата половина тъмните петна, които вероятно бяха земя. „Каква прекрасна, богата на вода планета“ — помисли Тивиа. Обитателите на някои планети от Галактическата общност, които бяха сухи и прашни, биха мечтали за подобен рай. И на Хелоид тази течност на живота трябваше да се пести.

Елипсата ставаше по-къса и по-тясна. В своя спираловиден полет „Куа“ все повече се приближаваше до Земята. Най-после направляващите дюзи изхвърлиха последните огнени езици. Звездолетът на хелоидите беше достигнал орбитата, която щеше да напусне едва когато бъдеше намерено подходящо за кацане място на Земята. Той се беше превърнал в изкуствен спътник. Под него бавно се въртеше релефът на океаните и континентите.

Едната от двете решетъчни кули, които стърчаха като продължение на главната ос на космическия кораб, беше прибрана. Скоро след това на нейното място над зеещия отвор на люка се появи голяма правоъгълна платформа. На нея се намираше, белоснежна и изящна, малка ракета. Тесните й, източени далеко назад крила бяха прилепени до корпуса. Регулиращата плоскост, която със своите стабилизатори приличаше почти на трето крило, стърчеше дръзка на гърба на ракетата.

На края на платформата се движеше фигура, плътно обгърната от скафандър. Беше Зил.

Той се приближи до малката ракета. Отвори се един люк и той влезе в нея.

Зил се огледа. Кабината беше ниска и все пак просторна, с тапицирани стени. В нея имаше едно пилотско кресло, приспособено за неговия ръст, бронирано стъкло на челната стена, екран за светлинни сигнали, няколко скали и направляващи бутони, малка квадратна черна мионова повърхност и пред нея дебела тъпа колона, която се издигаше от пода. Липсваше объркващото множество от уреди, както в голямата командна централа на космическия кораб. Дебелата тъна колона завършваше в полукълбо, чието сечение беше обърнато нагоре. Това беше пилотронът, който трябваше да направлява ракетата до атмосферата на планетата.

Зил гледаше замислен пред себе си. Колко време беше минало, откакто бе влизал за последен път в тази кабина? Тогава той беше още на Хелоид. С упорита тренировка се готвеше за експедицията, за полета над Великата бездна. При всяко учебно летене с този космически скутер той бе обикалял няколко пъти родната планета. При последния полет, когато Зил току-що бе стигнал пределната височина и навлизаше в зоната между атмосферата и космическото пространство, до него изведнъж се бе появила втора бяла ракета, управлявана от Тивиа. Те летяха един до друг. Тогава дойде заповедта за спускане. Плавно и равномерно се спущаха те все по-близо и по-близо към Хелоид, плъзгайки се вълнообразно нагоре и надолу. Последователно, всеки в своята ракета, те изпитваха оловна тежест и безтегловност. Тивиа чуваше като него същата първична симфония на разкъсваната от космическите скутери, ревяща и бучаща атмосфера. При всяка нова спирачна елипса прозвучаваше нов пасаж от тази бурна музика. Красотата и съразмерността, хармонията на този полет бяха така прекрасни, че те изпитаха болка, когато достигнаха най-долните слоеве на въздушния океан и трябваше да се разделят и всеки поотделно да кацне на водната писта, площадка за кацане от гъста течност.

Несъзнателно, потънал в спомени, Зил почука по стените. Но светът около него бе акустично мъртъв. Никакъв звук не прозвуча в малката кабина. Никакъв тон, никакъв шум, никакво чукане или потропване не проникна през външния микрофон на скафандъра до него. Това мълчание стресна Зил и го накара да се върне към действителността. Той зае мястото си в пилотското кресло до пилотрона и се препаса с широки колани. След това изрече един сигнален код. Вентили се отвориха и бавно кабината се изпълни с хелоиден въздух. Колкото повече въздух идваше от резервоарите, толкова по-ясно се носеше звукът в кабината и толкова по-силно и ясно се чуваше свистенето. Най-после то стихна. Налягането в кабината се бе покачило до нормалното.

Някакъв звук, нов код прозвуча и пилотронът светна. Кръглата, малко наклонена към пилота повърхност на сечението на полукълбото припламна в множество малки бели и черни квадратчета, подобно на шахматна дъска. В някои от квадратчетата светеха цифри. Върху светлинната лента на челната страна на кабината почнаха да преминават сигнали.

Ракетата съобщаваше на своя пилот, че е готова за излитане. „Космическият скутер готов да стартира!“

Еридерът, който тук беше екран и същевременно телевизионна връзка с „Куа“, започна да свети. На екрана се появи Гоати. Той се усмихваше на Зил.

— Готов съм. Моля разрешение за стартиране — каза Зил. Зад Гоати той видя Тивиа, която го поздравяваше за сбогом с леко, едва забележимо движение. Тя може би му пожелаваше успех в мислите си. Зил й отговори със същото движение в знак на това, че е разбрал и благодари за безмълвния поздрав.

— И така: спускане в спирачни елипси, бавно приближаване към синкавата планета, търсене на подходящо място за кацане на звездолета, но сам не кацай, след това връщане към орбитата на „Куа“. Ако се появят ненадейно необичайни явления, незабавно връщане. Дори ако се открият признаци, че планетата е населена със същества, достигнали нашето високо умствено развитие, което едва ли може да се очаква, тогава също връщане към орбитата. Ние в никой случай не трябва да нахлуем като неканени гости в жизнената сфера на такъв свят. Ще държим под наблюдение твоя космически скутер, докогато ни е възможно, и ще поддържаме редовна връзка по телевизията и радиото. Старт свободен за спускане към синята планета!

Картината изчезна. Зил се съсредоточи върху излитането. Той натисна стартовия бутон. С това пилотронът беше приведен в действие. Програмното управление бе включено. Зил бе притиснат към креслото. Направляващите дюзи светнаха. Те изтласкаха малката ракета от космическия кораб. „Бялата стрела“ бавно се отдели от платформата.

На екрана на еридера се виждаше обсипаното със звезди небе. Далеч напред пумпалообразният корпус на „Куа“ продължаваше своя път.

Внезапно някакъв товар притисна тялото на Зил. На екрана се появи дълъг и гладък, почти безцветен лъч от изхвърлените напред ярко нажежени газове. Двигателят беше почнал да работи и мощно задържаше полета. „Куа“ бързо намаля и изчезна от погледа на Зил.

Скоростта на разузнавателната ракета бързо намаля. Спиращият огнен лъч я насочваше надолу към мощния релеф на континентите и океаните.

— Ало, „Бяла стрела“! — прозвуча след известно време в кабината. — Ало, Зил! Наред ли е всичко? Как се чувствуваш? — На екрана се виждаше Тивиа.

— Никакви оплаквания — отговори Зил.

На екрана се появи Гоати.

— Скоро ще навлезеш в сянката на планетата. Тя вече застава между нас…

Телевизионният образ вече избледня. Звукът ставаше по-тих и по-тих. Както се очакваше, връзката с „Куа“ бе прекъсната.

На еридера се появи друга картина. Той функционираше сега като зрителен екран. Далеч под Зил в синкава мъгла отминаваше дълго двойно кълбо. Първите сенки на нощта докосваха нейните попукани краища. Някаква бяла маса пълзеше над повърхността на планетата. В светлината на последните слънчеви лъчи тя бе обагрена червено. Облаци, констатира Зил.

Разузнавателната ракета обиколи няколко пъти планетата и бавно навлезе в атмосферата. В това време Зил бе изключил пилотрона и бе преминал към управление със сигнални кодове. Автоматичното програмно управление престана да действува. Сега Зил управляваше ракетата. От време на време той произнасяше някакви срички. „Бялата стрела“ му се подчиняваше напълно и изпълняваше всичките му заповеди.

Не трябва ли скоро небето да промени цвета си, размишляваше Зил, когато „Бялата стрела“ достигна най-горните редки въздушни слоеве. То в никакъв случай няма да остане черно. Той изрече един сигнален код и над главата му се появи широка, гладка, нетапицирана стена. Това беше бронирано стъкло. То се спущаше сводообразно от двете страни на кабината до пода и по този начин разширяваше зрителното поле на пилота. Зил вдигна поглед и издаде вик, пълен с възхищение. Един безподобен свод с чисто син цвят се простираше над него. Той беше така ясен и дълбок, че караше човек да се углъби в себе си и да мечтае. Това синьо сякаш ухаеше. То преобразяваше тъмния безкрай на черното звездно небе в изпълнен със светлина простор, която даряваше безгрижие и чувство на щастие.

— За „Куа“ ли се оглеждаш? — попита внезапно един глас.

От екрана го гледаше Гоати. Връзката с космическия кораб бе отново възстановена.

Зил направи отрицателен знак.

— Тази планета има синьо небе — докладва той въодушевен.

— Планетата на живота има синьо небе! — съвсем изненадан съобщи Гоати новината на другите, като се обърна. Зил чу възклицанията на удивление на стоящите наоколо космонавти. Горящи от нетърпение, те се тълпяха около командира, за да съзрат поне частица от това синьо върху екрана на еридера.

С въздишка Зил откъсна поглед от това небе и погледна към дълбочината под себе си.

— „Бялата стрела“ се намира над твърда земя — съобщи той на спътниците си в космическия кораб.

Малко по-късно — връзката с „Куа“ отново бе прекъсната — на хоризонта се появи планинска верига. „Бялата стрела“ бе слязла вече толкова ниско до планетата, че най-високите върхове на тази планина се очертаваха на хоризонта като миниатюрни заоблени върхове, излъчващи бяло сияние.

Изведнъж сякаш някакво було се спусна пред очите на Зил. Почувствува замайване. Той потисна един стон. Непогрешимо чувство го предупреди: Внимание! Замъгляване на съзнанието! „Космическо замайване“ — помисли Зил. От него страдаха всички космонавти, летели веднъж със скорост, близка до скоростта на светлината. Никой не можеше да предвиди кога и колко често би настъпило това явление, нито колко дълго би могло да трае.

Отново го обхвана онова безумие, когато искаше да прекоси със свръхсветлинна скорост галактическите простори, за да разкъса тайнственото звездно було. С усилие той стисна устни, за да не изрече, без да иска, някакви сигнални кодове. Това щяха да бъдат най-безсмислените команди, които можеха да означават смърт за него.

Зил се овладя още веднаж с всички сили и изключи кодовото управление. Сега трябваше да управлява пилотронът, но Зил, който не беше вече господар на своите движения, бе натиснал погрешно друго копче. Вместо кодовия бутон щракна бутонът за отвесно спускане.

Върхът на „Бялата стрела“ се наведе съвсем леко. Той сочеше към хоризонта и изглеждаше, като че ли ракетата се колебае. Но изведнъж тя взе вертикално положение и полетя като куршум надолу. Разкъсаните въздушни маси с грохот се разбиваха зад нея.

През стелещата се сива мъгла Зил почувствува опасността. Той видя като насън как растеше срещу него една хаотична смесица от цветове — зелено, синьо, кафяво, жълто и сиво. Върху тясното, продълговато светлинно табло над еридера изчезнаха числата с данните за височината. Вместо тях се появи голяма червена цифра, която се изменяше с монотонен ритъм: „15-14-13-12…“

Бавно Зил разбра: това бяха данни за време. Ако продължаваше да се спуска, след дванадесет секунди ракетата щеше да се разбие о земята. С учудване той констатира, че не изпитва никакъв страх. В него по-скоро се надигаше студен гняв. Волята му се опълчи. Той трябваше да се справи с тази мъгла в мозъка си, трябваше да я преодолее. За него имаше само един изход: да действува, активно да действува, да мобилизира волята си, да се бори срещу замъгляването на съзнанието, да се съсредоточи, може би дори да се изложи на някаква опасност, която би го принудила да действува. Иначе никога нямаше да види отново Тивиа и другите си спътници. Зил напрегна цялата сила на волята си.

„… 11-10-9…“ „Сега трябва да вдигна ръката си и да натисна направляващия бутон за «хоризонтален полет»“ — твърдо си внуши той. Направи опит. Ръката му безцелно се люшкаше насам-натам. В кабината се забелязваше увеличаване на температурата, но Зил не го чувствуваше. Механично той броеше. „Имам да живея само още няколко секунди — помисли си той. — Тивиа, виж, хубаво синьо небе!“

„… 8-7-6…“ Нещо щракна. Със страхотна сила Зил бе притиснат към пилотското кресло. Тялото го болеше.

С огромна скорост „Бялата стрела“ бе навлязла в най-долните слоеве на атмосферата. Най-после предупредителните сигнали на контролните уреди автоматично бяха включили отново пилотрона и бяха поправили неволната заповед на Зил.

Когато мъглата изчезна от главата на Зил и мислите му бяха отново свободни и ясни, разузнавателната ракета спокойно летеше по своята траектория, сякаш нищо не беше се случило. Като по чудо „Бялата стрела“, изглежда, бе останала невредима при отвесното спускане. С един поглед Зил се убеди, че измервателните и управляващите полета на пилотрона не даваха предупредителни сигнали.

Зил погледна надолу. Сега ракетата не летеше вече много високо. Твърде близо под него се простираше цветуща растителна зона. През изпаренията на почвата просветваше плътен тъмнозелен килим.

Изведнъж под него пробяга тъмна, широка и лъкатушна лента. Зил направи завой с „Бялата стрела“ и се върна обратно. Лентата се появи отново. Зил се опита да насочи ракетата към тази лента в зоната на растителността. Но не успя да следва нейните завои.

Лентата беше съвсем гладка и равна. Дали това не беше шосе за бързи сухоземни превозни средства? Но лентата имаше твърде остри завои за тази цел. Всяко бързо превозно средство би връхлетяло при първия завой в гъстата растителност.

Зил държеше курс направо. Лентата се появяваше ту отдясно, ту отляво под него. На места в нея се вливаха по-тесни ленти. В това Зил не можеше да открие някаква система, някаква закономерност. На Хелоид не съществуваше такова явление. Широката лента, както и по-тесните видимо се врязваха в растителния слой.

Зил увеличи скоростта и отново насочи ракетата нагоре. Когато „Бялата стрела“ набра височина, пред Зил се появи ръбът на твърдата земя. Зил се опита да открие криволичещата лента от тази височина. Намери я лесно. Тя свършваше в една голяма водна повърхност. Широко и фуниеобразно се отваряше към нея.

Дали това не беше течна лента, водна ивица? Това би било великолепно откритие! Много от обитаваните от живи същества планети на Галактическата общност бяха сухи, безводни светове. И Хелоид имаше само Северно море и Южно море на полюсите. Разказите на космонавти за богати на вода планети във Вселената винаги бяха възприемани като легенди. Сега той виждаше с очите си. Не само огромни части от тази синя планета бяха покрити с водни маси, но и материците бяха прорязани от мрежа от водни артерии. Дали животворната влага течеше от моретата и океаните към сушата? Колко щастливи трябва да са живите същества на тази планета, ако изобщо съществуваха! Те имаха не само светлина и топлина в изобилие, но и влага в излишък.

Далеч под него устието на реката изчезна. В широка дъга бреговата линия завиваше на север. Зил я следваше с „Бялата стрела“. Двойна планинска верига ограждаше тапи част на морския бряг. Здрач падаше върху брега. Нощта настъпваше в тази част на планетата.

Внезапно Зил почувствува рязък удар. Ракетата се залюля. Картините върху еридера се сменяха бързо. „Бялата стрела“ летеше в кръг.

„Повреда в управлението“, съобщаваше светлинният надпис на пилотрона. „Преминаваме към лъчево управление. По-нататъшното летене опасно! Кацането целесъобразно.“

Зил бързо взе решение. Продължеше ли да лети, всяка минута можеше да му донесе гибел. Ракетата не беше вече сигурна. Резкият, необясним удар я беше повредил. Скоростта бързо намаляваше.

Зил изключи кодовото управление и включи програмното управление за „кацане на твърд терен“. Пилотронът отново пое управлението на ракетата. „Бялата стрела“ бързо губеше височина.

Върху еридера растеше двойната планинска верига. Отвъд едната беше морето, а отвъд другата се простираше кафява, суха и бедна откъм растителност земя. Между тях лежеше широка и дълга долина. От високо тя изглеждаше като улей. Върховете хвърляха вече гъсти сенки. Приземяването щеше да бъде нещо като сляпо кацане. Зил нямаше друг избор.

Съвсем близо до земята стройната ракета застана неподвижна във въздуха сякаш почиваше върху огнената си опашка. Силата на изхвърляните, нагрети от реактора газове вдигаше гъст облак от прах и кал. Камъни хвърчаха на всички страни. Дори тежки блокове се търкаляха встрани. Двигателят изрови кратер в земята, чието дъно се стопи от високата температура в твърда, мехуреста маса. Ракетата бавно се спускаше на земята.

Зил напрегнато наблюдаваше еридера и измервателните квадратчета на пилотрона. Върху шахматно наредените командни полета се разрази миниатюрна буря. В почти всички квадратчета святкаха цифри и символи. Искри святкаха върху черната квадратна повърхност на мионовия мозък. На еридера се виждаха само огън, пушек и прах.

Внезапно корпусът на ракетата потръпна като от удар. „Бялата стрела“ беше кацнала. Зил лежеше на облегалката на своето пилотско кресло и напрегнато гледаше към еридера. Булото от дим и прах се разнесе. Вятър прогони стелещите се облаци. Здрачът в долината се превърна в мрак. Нищо не се виждаше наоколо. Само високо горе върховете на планинската верига, окъпана от последните лъчи на залязващото слънце, излъчваха известно време розово сияние на фона на синьото небе. Виолетовите сенки пълзяха бързо нагоре по склоновете, докато достигнаха билото на планинския хребет. След това проблясваха още само белите шапки на някои върхове. Зил стоеше неподвижен. Никога досега той не бе виждал такава красива игра на цветове и светлина в природата. Малките заоблени хълмове на Хелоид не можеха да поднесат такъв вълшебен поздрав.