Карлос Раш
Синята планета (10)

Мъртвите живеят още

Азул продължаваше да стои в сянката на високия портал на храма. Той страхливо вдигна поглед към осеяното със звезди черно нощно небе и след това огледа строя на монументалните сгради на големия полукръгъл храмов площад.

Ако искаше да се укрива до отлитането на „Куа“, никой, дори никое човешко същество не трябваше да види къде отива. Азул предпазливо се плъзна надолу по стълбите пред портала.

На различни места на площада той видя инфрачервените точки на жреци пред храмовете. Те стояха почти неподвижно близо до входовете и пазеха спокойствието и тишината на каменните си идоли.

Жреците бяха необикновено бдителни, защото се чувствуваха изпълнени с висока мисия и натоварени с особено важна задача. Азул бе забелязал това, когато, не намирайки нощем спокойствие, се разхождаше от храм в храм. Почти никога не бе успял да мине незабелязано през входовете. Е, те скоро щяха да бдят и над неговия сън.

Добре беше, че човешките им сетива не можеха да възприемат топлинните излъчвания на неговото тяло. Иначе щеше да бъде невъзможно да остане този път незабелязан. Днес липсваше и бялото лунно сияние, което би затруднило бягството му. Така той лесно можа да напусне района на храмовете, без никой да го види.

Дебелата антигравитационна плоча на скафандъра го носеше с леки поклащания по уличките на града, съвсем близо до стените на къщите.

Навсякъде беше тихо, не се мяркаше живо същество, сякаш бремето на мрака бе вече смазало хората, както искаше да смаже и него. Ала него мрачната бездна на Космоса никога вече нямаше да погълне. Докато е жив, той искаше да има под себе си твърда земя и да знае, че има около себе си предел, на който може да се спре. Услужливият свят на безжизнените автомати го отблъскваше, той предусещаше услужливостта на живите човешки същества.

Азул стигна до градската стена. Той избягваше вратите, които бяха охранявани и без друго залостени. А стената не представляваше пречка за него. Помогна му антигравитационната плоча. Той включи, засили действието на антиполето и тя го прехвърли през стената.

Скафандърът меко се спусна на земята отвъд стената. Никой тласък не се бе струвал досега на Азул така благотворен, като този. Той знаеше, че сега пред него се простира обширната страна, заградена с гори, реки, планини, дефилета и морски брегове. Безкрайността никога вече нямаше да го плаши.

С инфрачервената светлина на ръчната си лампа Азул осветяваше пътя си, който сега водеше пряко през полето.

От глинените плочки в архивите на храмовете с писмените знаци на жителите на Двуречието Азул бе узнал, че югоизточно от града в една хълмиста местност се намираха много пещери. Той искаше да отиде там. Тях трябваше да намери. Озовеше ли се веднъж под достатъчно дебели земни пластове, той щеше да бъде зад сигурна преграда и никакъв уред нямаше да може да го открие.

Азул вдигна поглед от пътя и подозрително погледна нагоре. Високо, някъде в тъмното небе кръжаха трите радиоспътника. Достатъчно беше да включи своя локатор, миниатюрен радиопредавател, и спътниците добросъвестно щяха да се погрижат един контролен уред в „Куа“ да отбелязва пътя, по който вървеше сега. Но той нямаше такова намерение. Бе изключил и своя радиоприемател. Повикаше ли го някой от космонавтите, той нямаше да го чуе. Дали малкото антигравитационно поле под краката му нямаше да го издаде?

След няколко дни „Куа“ навярно щеше да отлети. Дотогава той трябваше да се крие.

Азул се беше погрижил хвърчащият пръстен да не може скоро да бъде използуван. Космонавтите щяха да приберат Зил с „Бялата стрела“, а хвърчащия пръстен щяха да изоставят. Защото Гоати нямаше да смее да се издигне с „Куа“ от морето на мъртвата вода и още веднъж да слезе за малко над Двуречието, за да прибере дефектния пръстен и да го вдигне на борда. Страната беше много гъсто населена, за да се реши на такова нещо. Оставеха ли пръстена на тази планета, той щеше да има всичко необходимо за поддържане на живота му. С уредите, които се намираха в пръстена, щеше да бъде в състояние да си набавя всичко необходимо.

Азул с изненада установи, че отново изпитателно изследва безкрайния мрак над себе си. Там горе някъде и „Куа“ бе обикаляла непрекъснато в своята орбита около планетата, преди Тивиа да бе намерила място за кацане — морето на мъртвата вода. Там трябваше да се върне космическият кораб — този малък свят за себе си, който чрез бързия си полет преживяваше хилядолетия — и да изчезне завинаги.

Той не искаше да продължи полета с тях. За какво му бяха хилядолетията? Ако другите се върнеха някой ден на Хелоид, те без друго щяха да намерят там един свят, претърпял големи изменения през време на тяхната експедиция. Навярно хелоидите щяха да гледат на старите космонавти с трудно прикривани чувства, така както той гледаше сега на намиращите се едва в началото на цивилизацията човешки същества.

Азул премина покрай тъмна група от дървета. Сега до пещерите не можеше да има много път.

Колкото повече се движеше, толкова по-гъст му се струваше мракът над него. Имаше чувството, че той тегне над него повече от когато и да било. Това се дължеше навярно на тясната светла ивица на хоризонта, която възвестяваше новия ден и правеше нощното небе да изглежда още по-черно.

Почвата стана по-камениста и първите плоски хълмове се очертаха пред него. Долният ръб на камбановидния скафандър се блъсна в голям каменен блок и от сътресението Азул се олюля силно. Той се изкачи на едно от възвишенията и се огледа.

Да, беше достигнал целта си — хълмистата област. Тя се простираше пред него, което ясно личеше по големите контрасти на отсенките на терена. Но защо на върховете на някои хълмове виждаше инфрачервени точки? Дали това бяха стражите на някой лагер на воини?

Но изведнъж си спомни какво бе чел в глинените плочки за тези хълмове: те бяха отредени за гробници на лугулите, богатите й знатни жители на града. Значи инфрачервените точки можеха да бъдат само жреци на стража.

Скоро Азул стигна до една открита, празна пещера. Близо до входа се намираше голям каменен блок. Азул го търколи пред входа и по този начин го затвори. Камъкът закриваше само три четвърти от отвора и оставяше достатъчно широка пролука за наблюдение.

В пещерата Азул отново почувствува колко благотворно действува мисълта, че около теб има здрави, осезаеми прегради, че това не са само тънките стени на космическия кораб. Този непроницаем мрак означаваше за него сигурност.

Питаше се как изобщо бе възможно той, космонавт, надарено с разум живо същество от един високо развит в техническо отношение свят, астроном, чиято страст бяха Вселената и звездите, да се проникне изведнъж с омраза към Космоса? Азул напразно се мъчеше да намери отговор на този въпрос. Прекалено силно беше у него чувството на страх, необяснимият, потискащ ужас. Той не допускаше каквито и да било ясни мисли.

Азул се опита да си представи бъдещия си живот сред хората. Несъмнено той щеше да бъде принуден да играе ролята на божество. И не би ли било прекрасно да бъде високо почитан, уважаван и обожаван и да бъде център на всички празненства? Тогава щеше да живее в техните най-големи и уредени сгради. Божествената му роля сигурно щеше да го разсейва, ако някой ден се случеше да почувствува липсата на своите спътници от Хелоид. Споменът за тях щеше някой ден да избледнее и тогава за него щеше да бъде лесно да си представя за себеподобни хората, които по някои неща приличаха на хелоидите.

Срещу това, че щеше да подхранва вярата им в божества и да ги заблуждава относно истинския си произход, той щеше да им предаде своите знания. Азул беше сигурен, че хората щяха да му осигурят… да, какво всъщност? Липсваше му съответна дума в езика на хелоидите. На Хелоид такова нещо беше непознато. Какво беше Енмеркар? Да, владетел, господар. Хората щяха да му осигурят следователно господарски живот.

През пролуката на входа просветна утринната зора. Пещерата бе обърната на запад. Азул изпита съжаление за това. На изток сега сигурно играеше първата утринна заря. Но той не можеше да я види. Затова пък толкова по-добре виждаше на запад черно-виолетовата стена на нощта като великан, готов всеки момент да се върне и да задуши страната в своя тежък саван.

Този сив час на утринта стана за Азул час на най-голям страх. Той се колебаеше дали да остане при хората, или да се върне при Зил, при хвърчащия пръстен, на „Куа“, преди да бе станало безвъзвратно късно.

През всички дни, чиито утрини бе прекарал на някой от храмовите дворове, той се бе страхувал най-много от този час. Утринната заря винаги властно бе привличала неговия поглед. На изток проблясваше светлина и топлина и денят изгряваше в цялото си величие.

Затова пък толкова по-страшен беше всеки път черният исполин, който той чувствуваше зад гърба си и който не искаше да се махне.

Ала днес, колкото повече изчезваше мракът около него, толкова по-сигурен се чувствуваше.

Така идва животът, мислеше си Азул, животът на тази изпълнена със светлина планета, която той не искаше да напусне, за да се върне в бездната на Вселената.

Поолекна му едва когато целият небесен свод просветна навсякъде еднакво и се изпълни със светлина. Звездите бързо избледняха и прекрасният светлосин небесен купол се издигаше успокоително над страната. Азул се облегна на входа на пещерата и погледна през пролуката. Обзе го неотразимо желание да излезе от своето скривалище, за да уталожи копнежа си за слънчева светлина. С обилната си светлина денят отпъждаше всеки страх и разсейваше всички съмнения. Сега той би могъл спокойно да спи, за да си върне смелостта и силата. Но Азул остана до пролуката във входа на пещерата. Искаше само да гледа и да гледа.

Азул огледа местността пред себе си. На отсрещния хълм се виждаха няколко ниски храсти с оскъдни зелени листа. Петна от суха, оскъдна трева покриваха тук-таме почвата между камънаци, пясък и твърда земя. На отсрещния хълм изглежда също имаше пещера. Във всеки случай следи от колела водеха непосредствено до един отвесен изрез в ската. Като че ли влизаха дори вътре в този подземен мир. Колкото по-дълго се взираше Азул натам, толкова по-ясно му се струваше, че вижда вход. Той е бил затворен навярно едва предишния ден, защото глинената мазилка бе още влажна. Можеха да се видят дори фугите между отделните камъни. Те се очертаваха като тъмни, мокри линии под тънката глинена мазилка. Навярно човешките същества бяха погребали тук предния ден някой от своите мъртъвци.

И пред неговата пещера се издигаше куп влажна глина и няколко еднакви, дълги четириъгълни камъни. Дали през следващите дни и тук нямаше да бъде погребан някой?

Азул отмести големия каменен блок от входа на пещерата, за да пусне повече светлина. Той искаше да разгледа пещерата по-подробно. За един мъртвец тя е удивително просторна, установи Азул. Човешките същества бяха изравнили малко пода, но стените и сводът бяха неправилни и грапави. Беше сухо и топло. Въпреки навлизащата дневна светлина в задната част на пещерата беше сумрачно. Азул влезе по-навътре.

Той откри, че пещерата има още един издигащ се нагоре страничен изход, който изглежда бе останал недовършен. Една издатина на стената скриваше галерията. Следите на работните инструменти още ясно личаха. На земята се виждаха прът за разравяне на земята с кремъчен връх и малък инструмент за копане, изработен от кварц. Какво можеше да бъде предназначението на тази наклонена галерия?

Азул се върна към изхода.

Ослуша се учуден. Не се ли чуваше наблизо монотонен шум на множество човешки гласове?

Азул погледна навън, но веднага отново се дръпна.

Шествие от хора се движеше между хълмовете. Силно скърцаха дървените колелета на кола.

Да премести големия каменен блок пред входа сега бе вече късно. Хората бяха много близо и щяха да го забележат.

Шествието спря пред неговото скривалище. Азул чуваше пъхтенето на воловете, впрегнати в колата. Той бързо се оттегли във вътрешността на пещерата. Неочаквано се бе отзовал в неприятно положение.

Пред пещерата се появи някаква фигура. Беше с гръб към входа. По дългата, падаща до глезените дреха, Азул позна, че това е жрец. Той говореше високо и утешително на шествието на опечалените и оплакваните и ръкомахаше, изпълнен с достойнство.

На глинените плочки, които мионовият мозък на „Куа“ бе превел, бе подробно описан ритуалът на погребението. Накрая се описваше зазиждането на гробницата, спомни си Азул. Последните изречения обаче мионовият мозък не бе могъл да преведе ясно. Смисълът им беше объркан и загадъчен. Щеше ли той сега да узнае тайната на това погребение? Трябваше ли да се остави да бъде зазидан? За него би било лесно да се освободи отново, когато поиска. Можеше да понесе и присъствието на мъртвото човешко същество. Единственото важно нещо бе да остане неоткрит.

Ами ако те не бяха дошли, за да погребат свой мъртвец, а заради самия него? Може би някой от дежурещите на хълмовете жреци все пак го бе забелязал, когато малко преди разсъмване бе проникнал тук? Може би те му подготвяха навън някаква специална церемония? Откъде можеше той да знае какво им предписваше тяхната вяра в подобен случай.

Азул се вмъкна зад издатината в наклонената галерия, за да се скрие.

Той, изглежда, бе проникнал много бързо в галерията, защото внезапно почувствува силен удар и някаква тежест се стовари върху него. От удара загуби съзнание.

 

 

Когато отново дойде в съзнание, Азул все още чувствуваше голяма тежест върху себе си. Само шлемът не бе затрупан. Хронометърът в скафандъра показваше, че междувременно бяха минали вече много земни часове. Денят навън отдавна вече трябваше да е угаснал. Сигурно отново беше нощ.

Мъждива светлина от факел трептеше иззад издатината на свода на пещерата. Азул разбра, че е почти затрупан. Скафандърът изглежда бе издържал на удара. Във всеки случай Азул не чувствуваше смущения в дишането. Непосредствено до него лежеше голям камък. Той се бе стоварил върху него заедно с пръст и пясък.

Азул внимателно се изрови. След това предпазливо се плъзна около издатината, за да потърси светлината на факела.

Закова се изненадан на мястото си.

Обзе го ужас.

Гробницата беше изпълнена с човешки същества, с живи човешки същества!

А входът беше зазидан!

Всичко у Азул се бунтуваше. Той не искаше да повярва в ужасното събитие.

На няколко крачки от него, облегнат на стената на пещерата, лежеше младеж с полуотворени очи. Роб. Горната част на тялото му беше гола.

Една девойка, почти дете, пъхаше няколко сухи стръкчета трева в увисналата му ръка. Навярно ги бе изскубнала тайно за него по пътя за пещерата. Тя беше робиня.

На зида, който затваряше входа, се бе облегнал в нямо безсилие, с високо вдигнати окървавени юмруци, подпирайки се с мъка, един мускулест човек. Той можеше да бъде воин. Но престилката, която носеше, издаваше, че е роб. Последно дрезгаво хъркане излезе от пресъхналото му гърло и той се сгромоляса на земята. Колко ли време вече бе крещял в безсилна ярост и страх и бе удрял с голи ръце по зида!

Стара жена пълзеше напреко през пещерата. Косата й висеше на кичури около главата. Пред паница с вода тя се спря. След няколко глътки, изчерпана и безсилна, главата й се отпусна до паницата на земята. Водата, която с мъка и болка бе поела, потече обратно от устата й.

В средата на пещерата се виждаше двуколка. На нея бе положен човек, облечен във великолепни дрехи. Вратът и ръцете му бяха покрити с много украшения. Това беше единственият мъртвец в тази гробница, лугул, богаташ.

Пред колата лежаха убити два вола с дълги рога, все още във въжетата за теглене. Около колата се виждаха кошници с ястия и плодове и делви с питие.

В насрещния ъгъл, където слабата светлина на факела едва достигаше, Азул различи две здраво прегърнати същества.

Белокос старец бе коленичил до колата с положения на нея мъртвец. Той непрекъснато мърмореше нещо и главата му се клатеше бавно насам-натам.

Група от шест жени бяха наклякали от другата страна на колата. Те гледаха тъпо и безумно.

Пред факела седеше мършав мъж, който единствен имаше спокоен и още ясен поглед. С пестеливо движение на ръката той направи знак на момичето, което бавно и нежно бе отместило кичур коса от лицето на младежа, да легне на земята и да диша спокойно.

— Той не е мъртъв — каза Мършавия. — Скоро ще се събуди и ще се съвземе. Тогава ще можем да се изровим през галерията.

В този миг Мършавия и момичето съзряха Азул. Момичето изпищя при страшната гледка. Мъжът при факела изригна едно проклятие. Очите му блеснаха, изпълнени с омраза. Изглеждаше, като че ли всеки момент ще скочи и ще се нахвърли върху Азул.

Азул не намираше сили да се освободи от своето вцепенение. Болка и печал го пронизваха. Сега той вече знаеше зловещата тайна на тези гробници в хълмовете, която мионовият мозък на „Куа“ не бе успял да разгадае: когато умираше някой богаташ, той биваше погребван в една от тези пещери. Всичките му роби трябваше да го последват в гроба, за да го придружават по неговия път в безкрая, в по-хубавия, вечен живот и да му служат и в отвъдния свят. Така учеше вярата, така нареждаха жреците от храмовете, такъв беше обичаят.

И с този мъртвец беше навярно същото. Робите го бяха придружили в гробницата, пеейки траурни песни и мърморейки молитви, и се бяха оставили да бъдат зазидани. Те носеха със себе си достатъчно храна и вода за големия път и имаха дори кола с два вола. Какво лошо можеше да им се случи? Те се надяваха на нещо по-добро и по-хубаво, което науката за видението им обещаваше в края на дългия път, и се молеха, пееха и оплакваха своя мъртъв господар в зазиданата гробница.

След това трябваше да глътнат тайнствените бели топчета, които жреците им бяха дали при влизането в пещерата.

Отрова ли беше това?

— Ако ги изядете, ще заспите спокойно. Тогава ще бъдете в другия живот — казваха обикновено жреците. — Боговете ще ви приемат любезно.

— Проклета да бъде вярата в богове! — изрече Азул, изпълнен с презрение. Каква страшна грешка бе направил, като поиска да остане при хората и да се остави да бъде чествуван като божество от тях. Те щяха и в негово име да зазиждат и отравят невинни същества.

Азул се напрегна, за да премисли бързо и ясно: пламъкът на факела гореше още спокойно и ярко. Следователно не липсата на кислород бе повалила на земята хората в пещерата, а „бялата храна“, както казваха глинените плочки, отровата. Защо тя убиваше толкова бавно? Може би все още можеше да им се помогне. Те се нуждаеха от бърза помощ.

Азул вдигна ръка. Тънък като игла лъч прониза пещерата и се спря върху зазидания вход. Чу се съскане и от зида избликна струя дим. Разрушителният ток на малкия лъчев пистолет проби едно тънко отверстие в зида на входа. Зидът беше по-дебел, отколкото Азул бе предположил. Той употреби цял енергиен патрон, преди лъчът да проникне отвъд зида.

Трябваме да се бърза. Азул се отказа да употреби и другите енергийни патрони, за да пробие по-голям отвор в зида, през който всички да могат да се измъкнат навън. Това без друго нямаше да спаси зазиданите от бавно действуващата отрова. Пробиването на отвор в зида изискваше много време. За да не дойде помощта много късно, Азул трябваше да повика своите другари.

Той освободи своя малък локатор от скафандъра, нагласи го на сигнала за отрова и го изтика през пробитото отвърстие вън от пещерата. Малкият предавател падна отвън пред зида на входа.

В същия миг сигналите се понесоха в етера. Радиоспътниците приеха зова за помощ и почнаха да го препредават. В „Куа“, която лежеше върху морето на мъртвата вода, остро прозвучаха сигналите за тревога.

 

 

Зил се намираше в летящия пръстен. Той не можеше да спи и непрекъснато мислеше за изчезването на Азул. Изведнъж светнаха тревожни сигнали. Автоматично летящият пръстен, възбуден от сигналите на радиоспътниците, почна да кръжи. Върху светлинната лента на контролните уреди ясно се виждаше знакът на Азул. Той светна толкова неочаквано за Зил и радостта му беше толкова голяма, че все още седеше неподвижен в креслото си, когато летящият пръстен, следвайки данните за мястото, откъдето се излъчваше зовът за помощ, вече летеше над покривите на града и вземаше курс на югоизток.

Зил го свали да лети малко по-ниско.

Синио тъкмо му се обаждаше по радиото от земята, когато внезапно летящият пръстен почна да се върти видимо по-бавно и заплашваше да спре.

— Трябва да кацна, дефект, точно сега — извика Зил изплашен на Синио.

Изведнъж престана да функционира и автоматът, който даваше ток за осветлението на скалите и кабината. Стана тъмно. Зил почувствува как летящият пръстен под него почна да пада. Тогава силовото поле за безопасност го изхвърли навън.

Едва бе тупнал на земята близо до сгромолясалия се летящ пръстен, когато в пълен ход, гърмейки с гъсеничната си верига, срещу него изскочи едно чудовище, което с рязък завой избягна сблъскването с летящия пръстен и сега се носеше право срещу него. Тежка масивна стена израстваше пред Зил. Пилотът натисна бутона, за да засили енергията в антигравитационната плоча, която да го изхвърли високо, но лостът отказа да действува. В този момент чудовището изведнъж се спря. Зил облекчено въздъхна. Той едва ли щеше да успее да скочи настрана със собствени сили.

С вой чудовището продължи само с едната верига, направи завой на място, засипа го с пясък и пръст и се отдалечи с грохот. Това беше дуругът, бронираната сухопътна кола на експедицията.

 

 

След кратък сън Синио се събуди посред нощ от шума на веригите на своя брониран дуруг и от силното друсане, предизвиквано при голямата скорост от неравностите на терена, въпреки добрата федерация.

Когато предния ден Азул бе изчезнал безследно, Гоати даде нареждане дуругът заедно с летящия пръстен да бъде бързо транспортиран в Двуречието. Синио получи нареждане да вземе участие в търсенето на изчезналия по земята, докато Зил с летящия пръстен трябваше да изследва страната по въздуха, за да открие следа от Азул.

Синио бе обиколил системно надлъж и нашир околностите на Ерех. Едва към полунощ той и Зил прекъснаха своите издирвания. Летящият пръстен се върна на храмовия площад в града, а Синио откара бронираната кола непосредствено до градската стена и спря там. Рано сутринта всички космонавти трябваше да обсъдят по-нататъшните мерки за издирването. Азул трябваше да бъде намерен.

Но посред нощ дуругът внезапно бе потеглил автоматично. Още сънен, Синио погледна светлинната лента на командния пулт. Не светеше ли там сигналът на Азул? Синио веднага се събуди. На пулта трепкаха данни за местонахождението и сигналът за отрова. Да не би на скафандъра на Азул да се е появила пукнатина и отровният азотен въздух на тази планета да застрашаваше да го убие? Защо бе мълчал толкова дълго? Откъде идваше зовът за помощ? Много въпроси се блъскаха наведнъж в главата на Синио.

Компасът показваше, че дуругът се движи на югоизток. Сигналът за помощ на Азул го бе задвижил автоматично и го бе насочил в тази посока. Градската стена отдавна бе изчезнала зад дуруга в мрака на нощта. На фона на обсипаното със звезди небе не се виждаха дори очертанията на храмовете в централната част на града. Бронираната кола ловко избягваше по-големите препятствия. С невидими лъчеви пипала тя изследваше пътя пред себе си.

Изведнъж много близо край него профуча летящият пръстен. Синио го позна по ярко осветената кабина и лещообразните му очертания. Той влезе във връзка със Зил:

— Странно! Защо чуваме само сигнала за помощ на локатора? Защо Азул не се обажда сам по своя предавателен апарат? — попита Синио.

Вместо отговор той го чу само да стене:

— Трябва да кацна, дефект, точно сега!

Едва Синио бе предал на направляващите автомати сигналния код за намаляване на скоростта, когато бронираната кола направи в пълна скорост рязък завой, сякаш заобикаляше някакво неочаквано препятствие. Синио трябваше да се вкопчи здраво за креслото. Почувствува силен тласък. Дуругът спря, завъртя се на място, обърна се и отново мощно потегли. Синио погледна бързо към задното стъкло. Не бе ли изчезнал във високата трева зад него силуетът на летящия пръстен? Синио се уплаши.

— Аз паднах, за малко не се сгромолясах върху дуруга — обади се вече и Зил. — За малко щеше да ме прегазиш!

— Не си ли ранен? — попита Синио уплашен. Той искаше да обърне дуруга, да се върне и да вземе Зил.

— Нищо ми няма — отговори Зил. — Но аз трябва да остана тук и незабавно да отстраня повредата. Сега пръстенът ни е крайно нужен. Ти трябва да продължиш, ти си единственият от всички нас, който може най-бързо да помогне на Азул. Ако не успея да поправя летящия пръстен, по-късно пак ще можеш да ме вземеш.

Дуругът се понесе нататък. Синио се наведе над въздушните снимки на околностите на Ерех и нанесе местонахождението на Азул. Дотам наистина не бе далеко. Сигналите за помощ идваха от границата на една хълмиста област. Въздушната снимка показваше такъв прост терен, че той спокойно можеше да предостави автоуправлението на дуруга. Управляващият кибернет нямаше трудна задача за разрешаване. Само скоростта трябваше да бъде малко намалена. Група дървета профуча покрай дуруга. Появиха се първите хълмове. Странно, помисли Синио. Управляващият кибернет не насочва дуруга към хълмовете, макар че те бяха полегати и плоски и лесно можеха да бъдат преодолени. Вместо това дуругът правеше големи завои и се промъкваше между гънките на терена. Сега обаче той се насочи право към едно възвишение. Мощното бръмчене на мотора замлъкна. Бронираната кола измина още известно разстояние и спря.

Значи Азул трябваше да бъде някъде тук. Синио се измъкна навън. Но колкото и да се оглеждаше, никъде не видя фигурата на хелоида. Синио освети околностите с ръчния си фар. Нищо. Само следи от кола показваха, че през деня тук са минавали човешки същества. Локаторът на Азул обаче се чуваше толкова силно в радиоприемника, че той трябваше да се намира само на няколко крачки от дуруга.

Синио продължи да се оглежда. Дуругът беше спрял пред един тесен отвесен изрез в ската. Синио погледна по-внимателно нататък, защото там святкаше гроздовидно образувание от разтопени камъни, толкова трошливо и стъкловидно, че можеше да произхожда само от лъчев пистолет. Синио се наведе над грозда, за да го разгледа по-отблизо. Той усети радиоактивно излъчване в шлема на своя скафандър. Камъните до преди малко са били още течни. Те са могли да изтекат само от дупката малко по-нагоре в изреза на склона.

Изведнъж Синио съзря на земята малка капсула. Това беше локаторът на Азул. Загубил ли го беше тук?

Синио още веднъж се наведе над грозда от стопени камъни, за да установи по хода на стопеното отверстие посоката на изстрелването на лъчите. Излъчването трябва да бе траяло дълго, защото беше направило извънредно дълбоко отверстие в камъните.

Странно! Не се ли чуваха сред пращенето на радиопредавателя и вдишванията и издишванията на един хелоид? Синио се ослуша напрегнато. Те се чуха отново. Всеки път, когато приближаваше камбановидния си шлем до отверстието, той чуваше тихо и равномерно дишане.

— Азул? — попита той несигурно в своя шлемов микрофон.

 

 

След като локаторът бе избутан навън, Азул отново се обърна към хората в пещерата. Мършавия все още седеше близо до факела. Изглежда, той не се страхуваше от нищо. Със зорък, подозрителен поглед следеше движенията на небесния син. Зад гърба му страхливо се криеше момичето. На всички други отровата бе вече притъпила сетивата или бе размътила съзнанието до такава степен, че те не намираха нищо необикновено в голямата, тромава фигура, която се бе появила внезапно между тях.

Азул заобиколи колата и се отправи към Мършавия и момичето. Мършавия стана бавно и гордо се изпъчи. От очите му искреше презрение. Така гледат оногова, когото смятат за виновен в безсмислената смърт на невинни другари. Изведнъж Мършавия се наведе светкавично, сграбчи факела и с всички сили удари божеството — сина на Инануа. Момичето извика и избяга обратно във вътрешността на пещерата под дъжда от искри от развъртяния пламък. Мършавия продължаваше да нанася удари и когато факелът бе вече отдавна изгаснал и непроницаем мрак изпълваше гробницата. Той удряше бавно, с пресметливи движения, дишайки дълбоко и равномерно. Най-после спря, хвърли дръжката на факела и извика момичето.

Погледът на човека разтърси Азул. Той видя пламъка да се насочва към него и усети приглушено тъпите удари върху шлема и скафандъра. Азул не се и помръдна. Велико спокойствие го беше обзело. Не защото знаеше, че скафандърът ще издържи на огъня и на ударите, а защото чувствуваше, че тези удари бяха предназначени за онзи, който той не беше, но за малко щеше да стане, за сина на Инануа.

Когато ударите престанаха, Азул дълго още стоя неподвижен и углъбен в себе си. Той отново се чувствуваше едно цяло със своите спътници.

Светейки си със своето инфрачервено фенерче, Азул издири и събра всички факли, които можеха да се намерят в пещерата. Той ги запали с лъчевия си пистолет и ги постави наоколо по стените.

Момичето и Мършавия го наблюдаваха учудено. Двамата стояха много близо един до друг. Те очакваха гнева на божеството и мислеха, че като наказание за ударите той ще ги убие на място. Но нищо подобно не се случи. Азул отново пристъпи към тях и каза: — Не трябва да се опитвате да се измъкнете на свобода през тайната галерия. Странниците по звездите скоро ще дойдат, ще съборят зида на входа и ще ви отведат в Сухата земя при степните жители. Тогава ще бъдете свободни и няма да бъдете принудени вече да служите на никакви богове и на никакви богаташи.

Азул каза на момичето да прилепи ухото си до земята и щом чуе лек тътен, да му съобщи. Това ще означава, че пламъкът на огнената птица шиба навън земята и че странниците по звездите са дошли и ще се опитат да върнат живота и на младежа.

На мъжа с благородния характер и смелото сърце Азул нареди да отведе шестте жени и стареца настрана от колата до стената на пещерата. Нека внимава никое от човешките същества да не отива в центъра на пещерата, преди зидът на входа да бъде съборен.

Надеждата за освобождение от тази гробница накара мъжа и девойката да забравят своето смайване, страх и недоверие. Успокоителният тон на неговите думи накара Мършавия да забрави омразата си. Двамата направиха това, което ги беше посъветвал гласът на странника по звездите.

Не мина много време и момичето скочи, замахна поривисто на Мършавия и посочи към земята. Те коленичиха заедно и прилепиха уши към сухия прах на пода на пещерата. Ясно доловиха това, за което странното същество им бе казало. И Азул се върна до зида на гробницата и зачака знак отвън. Той включи своя предавател.

Времето течеше. Излъгало ли се беше момичето? Двамата стояха срещу Азул на другия край на пещерата и погледите им се местеха ту към стената, ту към него.

— Азул — прозвуча най-после в неговия приемател сякаш някъде много далеч.

И още веднъж:

— Азул! — Азул позна гласа веднага.

— Синио! Отвори бързо пещерата. Разруши зида, пред който лежи моят локатор. Тук има зазидани живи човешки същества. Повечето от тях са отровени.

Гласът, който му отговори, ставаше по-тих и сякаш се отдалечаваше. Азул не разбра какво му каза Синио. Прозвуча като: „Азул, жив ли си още?“

Да, той беше умрял за тях. Но сега отново им принадлежеше.

 

 

Синио втренчено гледаше към хълма, в чието подножие се намираше, без да вярва на ушите си. Там в земята имаше човешки същества, живи зазидани? Как е попаднал Азул при тях?

Все едно, трябваше да се действува! Той огледа внимателно изреза в хълма. Ясно се виждаше, замазана с глина, почти четириъгълна повърхност. Това трябваше да е зидът, който затваряше входа към вътрешността на хълма.

Синио скочи в дуруга. Сега той разбра защо кибернетът бе заобиколил почти всички хълмове. Навярно във всички имаше пещери и съществуваше опасност тежката бронирана кола да пропадне в тях.

В дуруга Синио включи тулера, уреда за нощно виждане, и го насочи към изреза в хълма. Наистина през зида се долавяха продълговати източници на топлина, които бяха характерни за живи същества.

Синио предпазливо подкара дуруга и го насочи срещу хълма.

Високо горе в обсипаното със звезди небе от хоризонта се издигна тънък огнен лъч, спря се над земята и проблясвайки ярко, се насочи надолу със страхотен вой.

 

 

Азул, момичето и Мършавия напрегнато гледаха към входа. Ще отворят ли пещерата?

Най-напред се чу хрущене. След това се образуваха пукнатини. От фугите почна да пада глина. Пясък и пръст почнаха да се ронят и внезапно стената се изду и се сгромоляса с трясък. Камъни се търкулнаха чак до колата. Факлите силно затрептяха, но веднага се разгоряха по-ярко, щом свежото течение на нахлулия хладен нощен въздух стигна до тях. Вихрушки от прах нахлуха в пещерата. От входа с грохот се отдръпна една мощна тъмна маса.

Мършавия и девойката не се помръдваха. Те не се осмеляваха да излязат навън. Много чудно бе това, което им се случи.

Шестте жени вдигнаха глави. Сега и те почувствуваха промяна в това, което ги заобикаляше. Те се изправиха и като насън закрачиха към отвора.

Ослепително огнено сияние заля внезапно колоса пред отвора. Рев и бучене изпълниха за няколко секунди въздуха. Идваше „Бялата стрела“. Азул се устреми навън от пещерата. Той затвори щастлив очи пред ярката светлина. Радостно се вслушваше в познатото бучене на двигателя. Но мислите му бързо взеха друга насока. Навярно „Бялата стрела“ носеше медикаменти и апарати, с които можеше да се спре още тук в пещерата действието на отровата в телата на хората!

„Бялата стрела“ бе кацнала малко настрана между хълмовете. Светлините на спирачното й устройство угаснаха.

Азул стоеше навън под открито небе. Учудено възприемаше той блясъка на звездите. С радост почувствува, че тяхното блещукане вече не го плашеше. Безграничният простор над него го настройваше празнично. Колко хубаво е все пак да бъдеш космонавт, странник по звездите. Той принадлежеше на тях, на синовете на Космоса. Мислите му отново се върнаха към хората. И те някога ще подчинят своя живот на собствената си воля и ще преобразуват сами заобикалящия ги свят. И за тях ще дойде време, мислеше си Азул, когато творческите им сили ще се проявят и вече няма да се подчиняват на волята на отделни владетели, когато ще изследват Космоса и ще откриват далече светове на живота.

Тогава той си спомни за насрещния склон. Не бе ли съгледал и там прясно иззидана стена? Азул скочи на дуруга. В тоя момент на входа на кабината се появи Синио, за да го поздрави. Азул леко го бутна настрана.

— По-късно — промърмори той — по-късно.

Посегна към командните автомати и бързо натисна няколко бутона.

— Да обърнем бързо — каза той.

Моторът забръмча. Бронираната кола се понесе напред, направи остър завой и се насочи към насрещния хълм. Азул спря дуруга, когато на екрана на тулера се появи входът. Без да каже нито дума, той посочи към екрана. На него ясно се виждаха инфрачервени точки. Значи и там имаше още живи хора, които бавно действуващата отрова на жреците не бе умъртвила напълно.

Дуругът се насочи напред, право срещу хълма, и срина стената. Изнурени, полуголи роби взеха да залитат срещу тях през облаците от прах.

— Къде е летящият пръстен? Той трябва колкото може по-бързо да донесе тук медикаменти от „Бялата стрела“! — извика Азул.

— Пръстенът падна. Аз трябва да отида с дуруга до мястото, където кацна „Бялата стрела“ — каза Синио.

Азул се изправи уплашен.

— А Зил? — заеквайки попита той.

— Зил се опитва да поправи пръстена.

Азул трескаво посегна към ключовете на радиопредавателя. Повика Зил и го попита за повредата.

Когато Зил чу така неочаквано гласа на Азул, той радостно го поздрави. Азул нетърпеливо го прекъсна.

— Повредата, кажи ми бързо каква е повредата — настоя той още веднъж.

— С изключение на някои дреболии почти всичко на летящия пръстен е в изправност — съобщи му Зил. — Той падна от малка височина. Прегънала се е само една от пружинните подпори. Но запалителната система не функционира. Не мога да открия повредата. Осветлението също не работи.

Азул го посъветва да прекъсне някой контакти на командния автомат и да ги свърже по друг начин. Зил опита.

— Имаш право — обади се той изненадан след няколко секунди. — Крилата се завъртяха. И осветлението в кабината работи. Значи само командният автомат е давал погрешни нареждания. Но как можа да…

— Бързо излети при „Бялата стрела“ и вземи Тивиа и медикаментите — помоли го Азул, без да го остави да доизрече.

Докато Зил летеше с хвърчащия пръстен към мястото, където бе кацнала „Бялата стрела“, за да закара Тивиа и Гоати, лекарствата и медицинските апарати при двете отворени пещери, Синио кръстоса с дуруга областта на хълмовете и изследва с инфрачервени лъчи входовете на пещерите. Той откри трета пещера, в която имаше живи хора. Синио не вярваше на показанията на инфратрона, когато изследваше пещерите отвън и не се появяваха инфрачервени точки. Той пробиваше преградните стени дори тогава, когато зад тях не можеха да се установят никакви признаци на живот. Навсякъде пред него се откриваше все същата покъртителна картина: отровата на жреците не бе убила всички от зазиданите роби, които придружаваха покойния си господар или покойната си господарка в гробницата, а само бе замаяла повечето от тях, така че те скоро бяха дошли в съзнание и след това бяха умрели бавно от глад, жажда или от липса на въздух. В своето отчаяние някои сами се бяха лишили от живот. Синио надделя ужаса, който го обзе, и се понесе по-нататък към следващата пещера. Но само още веднъж можа да донесе спасение.

Мършавия не бе взел хапчето на жреците, а го бе хвърлил някъде в пещерата. Сега той го търсеше трескаво. Странниците по звездите, които дойдоха с летящия диск оттам, откъдето бе паднал огън между хълмовете, искаха малкото бяло топченце. Животът на всички освободени зависел от това, казаха те. Той не разбираше защо бе така, но им вярваше. Намери малкото бяло топче между двата мъртви вола. Друго топче отрова, навярно на момичето, което по негово внушение също го бе хвърлило, той скоро откри в праха на пода на пещерата. Странниците по звездите побързаха с тях в своята кръгла хвърчаща къща и скоро се върнаха, носейки някаква вода със странен вкус, която дадоха на жените и мъжете от пещерата.

Тивиа бе хвърлила топчетата отрова в един химически анализатор. Малко по-късно на неговата светлинна лента припламнаха символи.

— Коварна отрова — промърмори Тивиа.

Диагностичният апарат продължаваше да работи. На черния екран се появяваха с пукот искрици. Тогава мионовият мозък назова състава на противоотровата и метода на лекуване. Тивиа пусна в действие друга апаратура и наля от малки стъкленици необходимите основни вещества.

Около нея мълчаливо стояха Азул, Гоати и Зил.

— Отровата действува изключително върху нервите — обясни Тивиа — и съобразно с приетото количество има най-различен ефект — от обикновено замайване до трайно нарушаване на нервната система и смъртоносно парализиране. Хапчетата на жреците са били зле забъркани — добави тя. — Едното от двете топчета е щяло да предизвика само сън, а другото по-продължително парализиране.

Космонавтите изнесоха живите още хора от трите пещери на едно място между хълмовете. Тивиа ги прегледа бързо и установи степента на отравянето, преди да им даде нови лекарства. При повечето от изтощените хора се налагаше бърза помощ. Медикаментите и концентрираната храна на космонавтите удивително бързо възстановиха силите на почти всички хора. Само при малцина вцепенението не минаваше. Най-трудно беше да се върне животът на младежа и девойката, които се бяха здраво прегърнали. Накрая Тивиа постави на всички хора маски на лицата и им вдъхна някакъв газ, който напълно отстрани всяка отрова от телата им. Скоро първите се изправиха на крака и почнаха да ходят наоколо с бавни крачки.

Мършавия стоеше настрана на едно възвишение. Тъмната му фигура се очертаваше ясно на нощното небе. Той размишляваше. Погледът му въпросително се насочваше към звездите. Лекият нощен вятър играеше около него.

В тревата до него седеше момичето.

— Кога боговете ще ни отведат в безкрая, в новия живот? Защо не вземем нашия лугул с нас? — попита тя.

Тя още не бе разбрала какво се бе случило и мислеше, че сега се сбъдват предсказанията на жреците.

Бавно и нерешително, сякаш не беше още сигурен и думите му не бяха отправени към детето, дойде неговият отговор:

— Това не са богове, не са синове на Инануа — това са небесни синове, странници по звездите. Те не могат да ни дадат друг живот. Лугулът няма нужда вече от нас. Ние ще трябва да избягаме.

Азул се бе приближил незабелязано до тях.

— Младежът се събуди — каза той.

Момичето скочи и хукна надолу по склона.

Азул погледна след нея.

— Защо младежът е изял отровата, а ти не?

— Той не ми повярва, когато го предупредих. Когато влизахме в гробницата, жреците особено внимаваха младите и най-силните от нас да вземат отровата. Момичето и аз успяхме да ги измамим.

Те мълчаха известно време.

— Ти си странник по звездите? — попита нерешително Мършавия. По тона на думите му Азул си даде сметка колко трудно е за него да схване това. — Към Млечния път ли ще вървите сега? — чу той отново гласа на Мършавия, който сочеше тясната, неправилна светла ивица на звездните облаци, която минаваше напряко по тъмното небе.

Азул разбра: човекът само предполагаше какво представляваха „странниците по звездите“. Как можеше той да му помогне да го разбере? Би ли предал малкият мионов преводач в скафандъра правилно и просто неговото обяснение на езика на хората?

— Да — отговори той най-после.

— Звездният път там горе, който ти наричаш Млечен път, е нашият път, а също и нашата родина. Ние живеем на една от тези звезди. В нашата родина няма богове, нито лугули. Хиляди слънца ни светеха през време на нашето странствуване оттам дотук. Скоро ние ще трябва да напуснем вашата земя и да продължим пътя си.

 

 

Когато огненото сияние на „Бялата стрела“, която кацна само на няколко километра от стените на града, пламна ярко над него и хвърли призрачни сенки по улиците и площадите, когато бученето на двигателя премина с глух тътен през тънките глинени стени на къщите и дори през дебелите стени на храмовете и на палата на владетеля, хората от Ерех помислиха, че гневът на боговете се излива над тях и ще ги унищожи.

Храмовите стражи пред монументалните сгради, войниците на пост на стените и при градските врати и върховният жрец, който стоеше сам горе, на последното стъпало на зикурата, и се опитваше да тълкува положението на звездите, закриха главите си с ръце, търсейки закрила от ослепителната светлина.

Множество хора изтичаха с писък на улиците.

Но внезапно, само след няколко секунди, зловещ мрак и тишина отново тегнеха над града и страната. Страхът на изненаданите в съня си хора растеше и ги лишаваше от способността да говорят.

Само воплите на жена трептяха тънко и остро във въздуха.

Деца плачеха.

Кучета виеха.

Хиляди уши се ослушваха със страх.

Но нищо не се случи.

В къщите си лугулите почнаха да викат за светилничета. Босите пети на робите отекваха по земята.

На улицата рязко прозвучаха бързи стъпки. Ядулин бързаше към района на храмовете, носейки малкия обелиск на измервателната сонда.

Какво искаха небесните синове? Защо бялата им огнена птица кацна толкова близо до града? Откакто Азул бе изчезнал, те нямаха нито миг спокойствие. Неуморно го търсеха по цял ден из страната. Отначало се надяваха, че жреците могат да им кажат къде е отишъл Азул. Зил бе разпитал навсякъде. Но никой не беше виждал втория син на Инануа. След това Зил отлетя, но скоро се върна с огромен каменен блок, който, след като бе поставен на земята, почна да лази с широки дерящи лапи по пътищата и рововете. Никой не се осмеляваше вече да излезе извън града. Войниците дори затвориха градските врати. Само Аким, водоносачът, следваше със своето магаре чудовището, след като видя, че пълзящият каменен блок се подчинява на небесните синове като послушно кученце.

Ядулин стигна площада пред храмовете, прекоси го, заобиколи храма на лунния бог и се запъти към лежащия зад него двор. Зил сигурно щеше да каже какво означаваше силният рев на огнената птица. Ядулин не обърна внимание на тъмните групи от жреци, които, шепнейки молитви, бяха насядали наоколо. Хората от съседните улици идваха на тълпи на храмовия площад, падаха ничком пред зикурата и също се молеха. Говореше се, че върховният жрец е на кулата и моли боговете за тяхното благоволение.

Тамкарът отвори ниската врата към двора на храма и се промъкна през нея. Дворът бе празен. Ядулин се спря и смръщи ядосано. Къде ли бе отлетял Зил?

Една сянка се откъсна от задната част на храма на Нанар и забърза към него. Това беше пратеник на върховния жрец, който бе предположил, че Ядулин ще дойде тук.

— Синът на Инануа отлетя с хвърчащия пръстен към хълмовете с гробниците, малко преди ревящото огнено сияние да се излее над града — каза пратеникът.

Ядулин моментално се обърна и забърза назад. Този път той се насочи към една от градските врати. По улиците растеше мълчаливото шествие на хората към храмовия площад. Дори войници вървяха с тълпата. Тамкарът подвикна на някои от тях и ги покани да вървят с него. Те се подчиниха неохотно.

— Пълзящият каменен блок на небесните синове — му каза офицерът на стражата при вратите — си легна към полунощ близо до стената, за да си почине. Когато се сменяше първата стража, той внезапно се устреми към полето с гробовете, поваляйки всичко, което му се изпречваше на пътя. Дълго се чуваше в далечината шум и трясък. След това прозвуча огнената небесна тръба.

Тамкарът дълго стоя с войниците на градската стена. Те напрегнато се взираха към хълмистата област и се ослушваха напрегнато в мрака. Далеч между хълмовете се чуваше едва доловим тътен.

Скоро на изток се появи бледото сияние на новия ден. Изведнъж в утринния здрач се появиха две залитащи фигури, които се подкрепяха взаимно. Пред тежката кована врата те се строполиха на земята. Ядулин слезе от стената и накара да отворят вратата. Двамата дишаха тежко. Изглежда, бяха тичали бързо дълго време. Бяха двама от жреците, които трябваше да стоят на стража при гробниците в хълмистата местност.

— Мъртвите идат — простена единият, когато отвори очи и видя над себе си лицето на войник.

— Те всички са още живи. Гробниците се разтвориха, когато небесните синове слязоха с огън от небето. — Жрецът си пое дъх и се огледа страхливо. С безсилно движение на ръката той посочи другия жрец. — Водете го — каза той отпаднал — огънят го ослепи. Намерих го по пътя. Той… — Жрецът извика и се наведе. Летящият пръстен профуча ниско над тях по посока на града.

Войниците плахо се спогледаха.

В далечината отново се чу грохот и трясък. Този път шумът бързо се приближаваше. Пълзящият каменен блок на небесните синове, изглежда, се движеше по широката улица на процесиите, която свързваше местността на пещерите с града и водеше право към полукръглия храмов площад. Войниците се отдръпнаха страхливо зад стената. Те на драго сърце биха затворили тежката кована врата. Но Ядулин им забрани.

От сивите мъгли, които, както и всяка друга сутрин се стелеха ниско над земята, изведнъж изникна странна процесия: полуголи, изтощени фигури. Роби на трима лугули, починали едва преди няколко дни.

Най-напред крачеха мършав мъж, едно момиче, още почти дете, и един младеж. След тях по улицата се движеше високият конусовиден скафандър на Азул. Следваха други фигури с хлътнали бузи, с дълбоки сенки около очите, които се подкрепяха взаимно. От отровата кожата им бе пожълтяла.

Азул съгледа Ядулин и му махна с ръка да тръгне редом с него. Тамкарът се поколеба. Той предчувствуваше какво бе станало. Против волята му беше да го одобри. Това, което вършеха небесните синове, беше против традициите на неговата страна. Но трябваше ли да събуди тяхното подозрение? Той се присъедини към Азул.

Мършавия се обърна и погледна сърдито и гневно към Ядулин.

— Ние имаме нужда от него — успокои го Азул.

— Защо дойде вашата огнена птица? — попита Ядулин.

— Аз я повиках, за да предотвратя едно нещастие — отговори Азул. — Вашите жреци бяха зазидали заги и урдуси с умрелите лугули и ги бяха накарали да вземат отрова. Ние, странниците по звездите, не можем да гледаме пасивно, когато живи същества умират безсмислено. Ние уважаваме живота.

Тамкарът не разбра упрека, който ясно звучеше в думите на небесния син.

Пълзящият каменен блок бе настигнал процесията и бавно се движеше след нея. На него пламна голям диск с червена светлина. Той излъчваше приятна топлина в гърбовете на хората.

Шествието минаваше сега през града. Улицата на процесиите тук бе по-широка, отколкото пред градските врати, в полето. Това беше единствената широка улица в Ерех. От двете страни на еднакви разстояния бяха поставени каменни изображения, изкусно направени от зелено, гледжосани тухли. Те разказваха за живота на боговете.

В утринния здрач те излъчваха студена, матова светлина.

Ядулин не се осмели да попита защо бе изчезнал Азул. Леденото мълчание и скованото, бавно плъзгане на небесния син го безпокояха. Или може би градът, който изведнъж му се стори необитаем, му вдъхна страх в сивата утринна светлина? Никъде не се виждаха хора.

Но далеко напред, в края на улицата на процесиите, на широкия полукръгъл храмов площад бе извънредно оживено. Сякаш по някаква тайна заповед жителите на града се бяха стекли на площада. Тълпата почна да се люшка насам-натам, когато шествието с възкръсналите от гробниците край града се приближи към нея. Хората отстъпиха встрани, правейки път на шествието. Само ревящото чудовище остана в края на площада. От едната му страна се отвори голям люк. Ядулин видя как от него почнаха да изкарват носилки. Покрити фигури, на които се виждаха само уморените и хлътнали лица, лежаха върху тях. Мършавия се появи сред тълпата, махна на стоящите наоколо роби и им извика нещо. Те изтичаха при него, хванаха носилките и ги отнесоха при външната стълба на зикурата.

Небето на изток бе заляно от пурпурната червенина на изгряващото слънце. Тя заля мощно издигащата се четириъгълна кула на храма. Седемте й стъпаловидни етажа се очертаваха ясно на този фон. Над нея с тихо бръмчене летеше хвърчащият пръстен. Едва сега той се спусна, като почти докосна стъпалата на външната стълба. И от неговия корпус бяха изкарани носилки. След това той отново се издигна над върха на седемстъпалната кула и застана неподвижно във въздуха.

Високо над главите на множеството, на първия етаж на четириъгълната пирамида, се появи сега черната фигура на върховния жрец. Хората на площада се раздвижиха. Няколко други фигури заобиколиха върховния жрец. На хората долу на площада се стори, че и Енмеркар е между тях. Пред кулата в групата на изнурените фигури от гробовете се появи Ядулин. Утринният вятър развяваше и издуваше светлото му наметало. Виолетовият и звездножълтият скафандър на Зил и Азул също се изкачиха по външната стълба до носилките.

От края на площада прозвуча вик. Множеството се обърна нататък. Върху пълзящия каменен блок хората с изненада видяха още една конусовидна фигура.

Вълна от шепот на много човешки гласове отново се понесе над широкия площад. До върховния жрец бяха застанали още една висока, стройна и белоснежна фигура и една по-малка, огненочервена.

— Върховният бог на небесните синове и сестрата на боговете — шепнеха едни.

— Това са Ану и Инануа — шепнеха други.

Свеж утринен вятър премина над площада и отнесе шепота.

Внезапно от зикурата прозвуча мощен глас.

— Човешки същества! Ние, небесните синове, презираме лугулите, които заради чествуване на своето умряло тяло нареждат да бъдат погребвани заедно с тях живи същества. Против волята на вашите богове е да виждат здрави хора да умират зад зидовете на гробниците. Вашите жреци погрешно са изтълкували тайната на видението, когато са заповядали на слугите и робите на лугулите да умират в името на боговете.

Ние, същества от небесните простори, уважаваме всеки живот. Ние слязохме тази нощ при вас с огън не за да ви сплашваме или да ви наказваме, а да помогнем бързо и да спасим онези нещастници, които в последните дни бяха зазидани в гробниците и трябваше да умрат с бавна и мъчителна смърт.

И вие също трябва да уважавате живота, а не смъртта. Само тогава вие, човешки същества, ще си осигурите вечен живот. Само тогава вашите бъдещи поколения ще могат да отидат в безкрая на небето и да пътуват като нас от звезда към звезда. Ние ви заповядваме да действувате против вашите обичаи и никога вече да не зазиждате живи същества в гробниците.

Ние скоро ще се върнем в небесните простори. Но невидими огньове по хълмовете на мъртвите край вашия град ще бдят дали вие изпълнявате нашата заповед. Докато сте живи, човешки крак не трябва да стъпи в хълмистата област. Невидимият огън ще умъртви всеки, който не съблюдава тази заповед, преди още да е минала година.

Човешки същества, уважавайте живота!