Том Харпър
Трезорът на Сен Лазар (42)

42.

Лондон, 1143 г.

Нашата лодка се плъзга нагоре по Темза. След завоя при Улуич виждаме Лондон като петно на хоризонта.

Бяла каменна кула охранява входа, извисявайки се над целия град. Тя смалява всичко наоколо. Подемниците и скелетата около нея показват, че допълнителната защита още се строи.

— Градът е добре защитен — отбелязвам аз.

Хю, застанал на носа, увит в черно наметало, изръмжава:

— Кулата не стърчи там, за да защитава града, а за да властва над него. Дори цветът е чуждестранен — норманите превозиха през морето камъни от Каен, за да я построят. — Той отново изръмжава. — Така поставиха нашата земя под тяхната.

Вече от шест седмици пътуваме заедно, но онова, което знам за Хю, би се събрало в осемте срички на стих. Той е англичанин. Семейството му трябва да е направило някакви отстъпки пред норманите, иначе нямаше да е рицар, но често усещам омразата му към тях. Не зная дали ме брои за нормандец. Има толкова много други причини да ме мрази, че е трудно да се каже.

Минали са седем години, откакто бях за последен път в Англия. Тогава в страната цареше пролет: тучни полета, сигурни пътища, хубави градове и много обичаният крал Хенри. А сега е зима. Гражданската война е разцепила страната и раните забират. Крал Хенри умря без син, неговият племенник Стивън си присвои короната, но дъщерята на Хенри, императрица Мод, я оспорва. През последните четири години си разменят удари, печелят и губят земи.

Докато плаваме нагоре по реката, всички градове са със затворени порти, а в наблюдателниците горят огньове. Понякога виждаме странни могили — възвишенията, където през войната са били издигани и събаряни замъци. По някои още личат белезите от пожарите. Отсечени глави в различна степен на разложение съхнат на колове покрай бреговете на реката.

Лондон има вид, сякаш се подготвя за обсада. Толкова много кораби пълнят пристаните, че ни трябват три часа, за да стигнем до нашия кей. Хората на шерифа ни задават трудни въпроси и дори бурето вино, което им даваме, не ги отказва. Обаче не успяват да намерят фалшивото дъно в корпуса, където са плетените ризници, щитовете, мечовете и копията, служили за баласт на лодката.

Намираме подслон в гостилница в Уест Чийп. Хю взима стая на първия етаж срещу изхода към тясна уличка и плаща щедро на гостилничаря, за да не настанява никого при нас. Придърпва два стола до прозореца и с часове седим там и наблюдаваме. Слушаме как долу пият, играят комар и се бият. Лондон е град на непрестанен шум и движение — подобно на Троа по време на панаира. Обаче тук всеки ден е така и увеличено стотици пъти. Ковачите, калайджиите, дърводелците и каменоделците коват метал, дърво и камък; на пазара уличните продавачи се дерат, за да надвикат ковачите; а собствениците на сергии се опитват да надвикат всички останали.

Според касиера от Троа надолу по уличката се намира къщата, където се уреждат дълговете на Лазар. Искам да отида да я видя, но Хю се тревожи, че ще ме разпознаят. Отиват двама от неговите хора, Берик и Анселм, и докладват, че сградата е заключена и със затворени капаци. Минават два пъти дневно край нея, за да видят дали някой пристига, докато аз стоя затворен в гостилницата и наблюдавам през мръсния прозорец хората, които минават. Под шапките, шаловете и яките се опитвам да различа чертите на лицата им. Дори се храним в стаята.

Часовете преминават в дни. Един следобед питам Хю:

— Какво открадна Малегант?

През последния половин час събирах кураж да задам този въпрос. Очаквам да ми каже да си затварям устата. Но той остава потънал в мълчание и решавам, че не ми е обърнал внимание. Най-накрая отронва:

— Има неща на този свят, които не можем да разберем.

— Значи няма да ми кажеш?

Той се смръщва.

— Няма да разбереш.

Протяга крака.

— На този свят има вещи, притежаващи сила, които ние можем да произведем. Например ведрото има силата да загребе вода. Брадвата да сече дърва. Но има и други неща, които не можем да обясним. Например как едно семе съдържа цяло дърво или как женската утроба създава живот.

Набождам парче змиорка от подноса на масата и усещам как се плъзва по гърлото ми. Облизвам соления сок от пръстите си и си спомням първия път, когато видях Ада. Онази вечер носеше подобен поднос.

— Говориш със загадки.

— Защото и аз не го разбирам.

— Тогава защо толкова упорито се опитваш да ги върнеш?

— Защото знам какво могат да причинят. Силите им са ужасяващи.

— Виждал ли си ги?

— Да.

— Можеш ли да ми кажеш как изглеждат?

— Обикновено. Могат да бъдат като всеки от предметите в тази стая. Но те имат сили…

Започва да ме дразни.

— Какви сили?

Той махва с ръка към прозореца.

— Погледни Англия. Преди десет години това беше най-щастливата християнска страна. А сега е пустош. Такава сила открадна Малегант.

Един ден го виждам.

Петък следобед е, към края на януари, и Хю е излязъл. Седя сам. Един мъж се изкачва по уличката и се спира за миг, душейки въздуха като пойнтер. Шапка от боброва кожа покрива лицето му, но той е твърде предпазлив. Поглежда нагоре, нащрек за опасност от всяка посока. Когато втораченият му поглед се плъзга по гостилницата, виждам цялата му мутра. Сиво лице, обвито в кожи, едно-единствено око, което оглежда улицата.

Потискам подтика да се дръпна. Не може да ме види зад тъмния прозорец, но може да забележи движението. Той остава още няколко мига неподвижен, после спокойно се смесва с тълпата.

Изскачам от стаята, изтрополявам надолу по стълбата и излизам на улицата. Слънцето е почти залязло, но все пак мога да зърна как върхът на бобровата шапка се полюшва сред множеството. Той завива надясно към реката и тръгва по улица, която вони на риба. Рибешки вътрешности задръстват канавките, а люспите правят паветата хлъзгави. Полумъртви риби подскачат и се гърчат в кошовете, струпани пред вратите на търговците.

Едноокият се привежда и влиза във винарната на ъгъла. Темза тече точно зад нея, но не мога да я видя заради флотилията плавателни съдове, които препълват кейовете. Дръпвам се, за да пусна двама хамали да влязат, после влизам и аз. Ако едноокият вдигне поглед, няма да ме види зад тях.

Помещението е ниско, сумрачно и задимено. Няколкото лоени свещи, които съдържателят е запалил, хвърлят повече сенки, отколкото светлина. Поглеждам към най-тъмните ъгли и смътно различавам мъж, крито сваля кожената си шапка. Движа се край стените на помещението към него, когато той вдига очи — и ме поглежда.

Замръзвам насред крачка. Невъоръжен съм, а винарната прилича на място, където сбиванията са нещо обикновено. Изнесен отзад труп и хвърлен през някоя дупка в Темза — това едва ли би притеснило съдържателя.

Един мъж минава покрай мен и стиска ръката на едноокия. Не е гледал мен. Сърцето ми отново започва да бие.

— Алберик — поздравява го мъжът. Гласът е висок, лондонски, обучен по пазарите и търговските зали.

— Общинарю.

Новопристигналият сяда срещу Алберик. Бели кичури се вият изпод кепето му. Носът му е клюмнал, бузите му аленеят. Приема питието, което Алберик предлага, и отпива. Не мога да чуя какво казва Алберик. Той гледа на другата страна и говори като човек, свикнал да заговорничи по тъмните ъгли. Но дочувам отговора.

— Лондон подкрепя крал Стивън. Ние първи го признахме. Когато императрица Мод дойде тук, я прогонихме като тиран и узурпатор.

Отново не чувам отговора на Алберик, но виждам как лицето на общинския съветник се променя.

— Истинската вярност на Лондон винаги ще бъде към търговията. Войната е лоша за работата.

Алберик върти напитката си. Главата му се клати напред-назад, сякаш се смее.

Лекичко примъквам стола си.

— Войната е отлична за търговията. Откакто Мод и анжуйците нахлуха в страната, печелим много повече. Слабите са притиснати, силните определят каквито поискат цени.

Съветникът изглежда разтревожен.

— Нали говорехме за мира?

Алберик го потупва успокояващо по ръката.

— Това правим. Когато Стивън победи, искаме само да запазим нашите привилегии.

— А моят въпрос?

Алберик бръква в шапката си и изважда меко парче велен.

— Реших, че на място като това торба със злато би била… прекалено очебийна.

Общинският съветник се усмихва. Той също вади парче велен и го плъзга по масата.

— Това ще ти осигури аудиенция.

Двамата мъже допиват виното си. Общинският съветник си тръгва. Алберик изчаква няколко минути, галейки замислено велена, след това излиза. Не смея да го последвам веднага. Когато ставам, пътят ми е запушен от тълпата в помещението. Когато най-сетне излизам на улицата, Алберик е изчезнал в нощта.