Том Харпър
Трезорът на Сен Лазар (1)

1.

Лондон

Ели реши, че не иска работата. Нямаше нужда от нея. Точно беше започнала докторантура по предмета, който обичаше много повече от онова, за което момиче като нея можеше да мечтае. Животът й дотогава беше монотонен и еднообразен — сега бе прекрачила прага на омагьосания свят. След девет месеца в Оксфорд все още се смайваше от красотата, която я заобикаляше, от гаргойлите^[1] и кулите, от облицованите с ламперии помещения и безукорните морави. Имаше наставник, който се отнасяше с уважение към нея, и майка, която едва не се пръскаше от гордост, когато разказваше на съседите колко далече е стигнала нейната дъщеря.

Но нищо от това не я спря да стане в шест часа в една сива утрин, да навлече клин, който бе твърде дебел за май, и полата от шотландски плат, която си беше купила за докторантския изпит, и да поеме с автобуса по М40 за Лондон. Качи се на метрото на „Мраморната арка“ заедно с хиляди други пътници, които се наблъскаха във вагона като сардели, и се запита как е възможно хората всеки ден да търпят това. Притисна чантата си здраво към корема. Вътре имаше бутилка вода, сандвич, който си беше приготвила за обратния път, и писмо върху дебела кремава хартия с кръст, отпечатан най-отгоре — причината да дойде тук.

„Господин Вивиан Бланшар, директор на банка «Монсалват»^[2], ще се радва, ако може да го посетите, за да обсъдите възможна кариера…“

Пот потече по врата й, когато влакът се люшна в тунела. Във вагона миришеше на пот и на възможно най-евтините парфюми. Прилоша й, а дори не искаше работата.

В мига, когато излезе на повърхността от станция „Банкова“, почувства опасността във въздуха. Тълпа демонстранти се беше събрала пред Националната банка, скандираше, пляскаше с ръце и размахваше парцаливи плакати. Очакваха се и други. Полицейските коне тропаха с мощните си крака и оголваха зъби, а ездачите гледаха отвисоко през матовите визьори на каските или над ръбовете на своите щитове. Стискаха палките като рицари, готови за битка.

Бароните на капитализма гледаха от високите си стъклени кули и бяха единодушни, че за това плащат данъци.

Ели се промъкна край демонстрантите. Тълпата се люшна, блъсна я и тя едва не изтърва чантата си. Един полицай я огледа от глава до пети и реши, че не представлява заплаха. С вълненото яке и полата от шотландско каре не приличаше на демонстрантка, нито на някой от Ситито. Скъпо облечените манекени зад барикадираните витрини я укоряваха със застинали в презрение лица. Прииска й се да не беше идвала.

— Гледай къде вървиш! — чу се възмутен вик.

Беше се блъснала право в един от демонстрантите. Буйна чорлава коса висеше покрай мършаво лице с вторачени очи и нащърбени зъби; тениската му изглеждаше така, сякаш не бе прана от седмици. На плаката върху рамото му пишеше: „Капитализмът ни убива“.

— Съжалявам — каза тя и се опита да се промъкне покрай него, но той направи крачка встрани, за да й препречи пътя.

— Опасни времена, скъпа. — Той пристъпи напред. — Трябва да сме внимателни, нали разбираш? Трябва да отсечем изсъхналото дърво, да спрем гниенето, преди да ни е достигнало. Да изрежем болестта.

Миришеше на едноседмичен боклук и Ели се дръпна назад, но тълпата я запрати срещу него.

— Обществото умира. — Слюнка се събираше в ъгълчетата на устата му, гласът му се усилваше. — В този свят има болест и тя убива всички ни. Огледай се. Пчелите измират, дърветата — също. Нивото на океаните се вдига, но в тях няма риба. Това е болест.

Ели си погледна часовника. Нямаше време.

— Съжалявам, но…

— Не, ще слушаш.

Той протегна ръка с дълги мръсни нокти. Вероятно искаше да я хване за ръката, но Ели се изви, затова пръстите му се впиха в дръжката на чантата и я смъкнаха от рамото й.

Сигурно беше изкрещяла, защото нещо се мярна зад гърба му и той падна с писък на колене. Зад него стоеше полицай с жълта флуоресцентна жилетка и палка в ръката. Сигурно го беше наблюдавал и бе чакал удобния момент. За секунди двама други полицаи закопчаха извитите зад гърба ръце на демонстранта и го повлякоха настрани.

Ели заекна някакви благодарности, но полицаят извика:

— Махай се! Тук не си в безопасност.

Свирепото му изражение, наполовина скрито от каската, беше може би по-плашещо от демонстранта. Ели стисна отново чантата си и се запрепъва през тълпата.

След няколко мига изпита болезнено чувство за вина. Демонстрантът не искаше да я нарани. Може би трябваше да вземе номера на значката на полицая, в случай че човекът поиска да се оплаче. Тя стрелна поглед през рамо, но полицаят вече се беше разтворил в бойните редици на жълтите жилетки.

 

 

Ели пристигна с десет минути закъснение, изпотена и развълнувана. Срещата с демонстранта я разтърси, но не това беше причината да закъснее. Беше се изгубила. На картата, която беше погледнала, преди да тръгне, не се виждаше нищо, освен дълга сива улица, където би трябвало да бъде банката. На земята обаче това представляваше плетеница от малки улички и пасажи, които лъкатушеха между стари сгради. Тя все стигаше до задънени улици, след това поемаше по пасажи, които се промъкваха между къщите или покрай древни огради. Точно когато възнамеряваше да се откаже, забеляза стара каменна сграда с тесни прозорци и малки купички да се извисява над павираната уличка.

Пред нея бе спрян блестящ черен ягуар. Шофьор с фуражка слезе от колата и отвори задната врата. Един мъж с раиран костюм и червена вратовръзка се спусна по стълбите на сградата и се качи в ягуара. Шофьорът блъсна вратата и потегли; Ели трябваше да притисне гръб в стената, за да не бъде сгазена. Когато колата избоботи покрай нея, тя зърна познато лице, наведено над съдържанието на червено куфарче. Само след секунда ягуарът изчезна зад ъгъла.

Ели погледна назад към банката. Над вратата висеше чугунен герб: зинал орел върху щит, стиснал в ноктите си нещо, което приличаше на меч. Гербът бе гравиран и по матираните стъкла на вратата, и излят от мед на стената зад рецепцията.

Зад бюрото седеше жена с кисело изражение и очебийна прилика с орела на стената зад нея. Тя се вторачи свирепо в Ели, която крачеше към рецепцията. Ели изрови писмото от чантата и каза:

— Ели Стентън, имам среща с… ъъъ… Вивиан Бланшар.

Рецепционистката вдигна телефона и обяви с отсечен глас:

— След минутка ще се освободи.

Нямаше къде да се седне, затова Ели остана до рецепцията. Не знаеше какво да направи, пък и любопитството й бе много силно, затова попита:

— Мъжът… който току-що излезе… не беше ли…?

Секретарката направи гримаса.

— Съжалявам, но никога не обсъждаме клиентите си.

Ели се изчерви. Нима вече бе провалила възможностите си? „Я се стегни — каза си тя. — Няма какво да доказваш. Те поискаха да се срещнете.“

Звънът на телефона наруши тишината. Жената вдигна слушалката, без да изпуска Ели от очи.

— Сега може да се качите.

 

 

Кабинетът на Вивиан Бланшар се намираше на петия етаж — достатъчно високо, за да може човек да види през прозореца извисяващите се над силуета на града забележителности. Ели не им обърна внимание. Бланшар изпълваше помещението с присъствието си. Поздрави я с добре дошла и се извини за забавянето, предложи й кафе и направо я завладя с енергията си. Когато й стисна ръката, я дръпна съвсем леко към себе си, сякаш възнамеряваше да я целуне.

— Приятно ми е.

Поведе я към дълбок диван с кожена тапицерия и извади от кутия на писалището си дебела пура и сребърно ножче. Отряза края й много икономично и вдигна една златна запалка.

— Нали нямате нищо против?

Ели поклати глава, все още опитвайки се да го възприеме. Не приличаше на никой от хората, които познаваше. Всичко у него беше по-голямо от нормалното. Високият му ръст и широките рамене бяха обгърнати от сивия костюм като с броня; сресаната назад дълга прошарена коса, лицето с груби черти и орлов нос беше украсено с очи, които блестяха като връхчетата на топлийки. Копчетата на ръкавелите му бяха от „Картие“, връзката — от „Хермес“, а обувките, макар Ели да не можеше да ги види, бяха ръчно изработени в Париж от човек, който произвеждаше само стотина чифта годишно. Когато говореше, в думите му се усещаше лек чуждестранен акцент.

— Ели, благодаря, че се отзова на поканата. Нали мога да те наричам „Ели“? — Обаче не изчака да получи разрешение. — Извинявам се, ако нашият подход ти се е сторил… ненужно тайнствен.

— Не се случва всеки ден да те поканят на интервю за работа, за която дори не си кандидатствал.

— И то от фирма, за която никога не си чувал, нали? — Бланшар издуха облак дим към маслената картина, която висеше над камината — имитация на предрафаелов рицар.

Нямаше смисъл да отрича. Никой от познатите й не беше чувал за банка „Монсалват“. Имаха интернет страница, но тя беше пълен майтап — една-едничка страница с кръст и телефонен номер. Университетският кариерен център също нямаше данни за тях в папките си. Цялата информация, която Ели намери в интернет, се състоеше от няколко кратки споменавания във „Файненшъл Таймс“ и още няколко в „Икономист“. Създаваше се усещането, че банката не иска да бъде намерена.

— Да, почти нищо — призна Ели.

— Това е напълно разбираемо. — Бланшар оголи зъби в успокоителна усмивка. — Дискретността е едно от нашите основни достойнства. Полагаме значителни усилия да опазваме тайните си.

— Научих, че банката е основана през шестнайсети век от търговец, който пристигнал от Франция — добави Ели. — Сен Лазар дьо Моргон. Това означава, че е най-старата банка в Англия и е сред двете или трите най-стари в Европа. По време на реформацията забогатява, защото работи с приходите от разпускането на манастирите. През осемнайсети век вече се е утвърдила като главен ковчежник на всяка държава, която иска да започне война.

Бланшар наклони глави, сякаш признаваше справедливостта на обвинението.

— През двайсети век преживява войните и икономическите кризи като малка, но влиятелна търговска банка, обслужваща богаташи и техните компании. През двайсет и първи век се оказва последната от старите фирми, която още не е погълната от големите международни конгломерати. Или по-точно — все още.

Пурата на Бланшар беше изгоряла с цял пръст, докато той слушаше мълчаливо Ели. Потупа я над кристалния пепелник и дръпна още веднъж. Изглеждаше доволен.

— Не мисля, че тази информация е обществено достояние.

Ели усети, че се изчервява от вторачения му поглед.

— Когато получих писмото, любопитство ми се събуди.

Бе изпитала любопитство защо банка, която никой не е чувал, иска да наеме момиче, за което никой не е чувал и което няма опит, нито желание да работи в Ситито. Беше прекарала два дни в ровене из купчини пожълтели документи, разпадащи се счетоводни книги и тайнствени формуляри, опитвайки се да установи дали банка „Монсалват“ изобщо съществува.

— Всъщност не е никаква тайна как ви намерихме. Спомняте ли си вашата курсова работа в първи курс? Която беше наградена?

— Наградата „Спенсър“. — Не беше чувала за нея, докато един ден нейният наставник не пъхна документите в пощенската й кутия — единствения път, когато бе проявил малко повече интерес към нея. Беше изпратила есето и забрави за него. Три месеца по-късно пристигна писмо с поздравление плюс чек за петстотин паунда.

— Ние управляваме всичко, свързано с наградата, от името на наш клиент. От време на време, разбира се, с негово разрешение, я използваме, за да изберем хора, които може да се окажат интересни за нас.

Втораченият му поглед се спря върху нея. Ели се сви и насочи очи към картината над камината. Жена в ефирна роба, която не скриваше почти нищо, беше вързана за дърво на заден план. Рицарят беше издърпал наполовина меча от ножницата, но не беше ясно дали за да освободи дамата, или да се изправи срещу невидим за зрителя враг. Ели се запита дали картината наистина е имитация.

Бланшар се облегна в креслото и поде:

— Позволи ми да ти разкажа кои сме днес. Ние сме необикновена фирма. Бих казал, направо изключителна. Наричат ни старомодни и в някои отношения наистина сме такива. Но знаем, че ако искаме да запазим независимостта си, трябва да сме на крачка пред конкуренцията. Най-съвременните практики, най-модерното мислене. Нови мебели в стара сграда.

Той очевидно говореше метафорично. Черното тежко писалище с лъвски крака вероятно беше най-малко на триста години. Може би дори беше принадлежало на някой от разформированите манастири, от които банка „Монсалват“ бе забогатяла толкова.

— Работим предимно със „стари пари“ — някои наистина са много стари. Нашите клиенти разбират, че не е нужно парите да са вулгарни. Те искат банкери, които управляват парите им с известна…

— Дискретност? — подсказа Ели.

— Естетика.

Тя кимна, макар че не го разбираше напълно.

— Новобогаташите — арабите, азиатците, американците — оставяме на другите. Евреите си имат свои хора.

Той видя изражението, което Ели не можа да скрие.

— Зная, че това не е политически коректно, но е вярно. Парите не търпят друго, освен фактите.

Бланшар отново потупа с пурата си по ръба на пепелника.

— Казах ти, че сме изключителна компания, но не разполагаме с големи активи и не сме инвестирали големи суми за наша сметка. Нашето богатство са сърцата и умовете на нашите служители. Необикновени хора. Като теб.

Ели седеше сковано на дивана със събрани колене.

— Сигурно си мислиш, че те лаская? Мога да разлепя обяви в правилните университети и другата седмица ще разполагам с петстотин безупречни молби. Всички ще бъдат еднакви: от едни и същи университети, с едни и същи степени и едно и също мислене. Всички ще са учили здраво, но само в рамките на система, която е създадена така, че да им помогне да успеят. Докато ти, Ели, успя да постигнеш успех извън тази система. А това е нещо изключително. Тези, за които стана дума, смятат, че животът е игра, която се играе между две бели линии, с правила, точки и съдии, които надуват свирките, щом някой ги ритне между краката. Ние с теб, Ели, знаем, че това не е така.

Бланшар отвори папката, която лежеше на бюрото му, и извади два листа, които й заприличаха на нейната автобиография. Как бяха успели да се доберат до нея?

— Разкажи ми за себе си.

— Защо вие не ми разкажете?

Сама се изненада от смелия отговор. Може би наистина не искаше тази работа. Обаче Бланшар не изглеждаше обиден.

— Елинор Керис Стентън. Родена на 22 февруари 1987 в Нюпорт, Южен Уелс. Майка ти е работила в различни производства, баща ти… — Той вдигна рамене. Доколкото Ели виждаше, не четеше от листа. — Учила си в занемарено училище, но въпреки това си постигнала отлични резултати. Предложили са ти стипендия за Оксфордския университет, но си я отказала в полза на местната бивша политехника, а сега университет, който не е особено известен. Уплаши ли се от Оксфорд? От привилегиите и елитаризма? Уплашила си се, че може да те сметнат за неспособна?

— Не. Дори с парите, които предлагаха, не можех да си позволя да живея там.

— Да се страхуваш не е нещо лошо — укори я Бланшар. — Онези, които смятат, че няма от какво да се страхуват, обикновено няма какво да спечелят.

Ели не беше сигурна в това.

— Както и да е, накрая все пак стигнах до Оксфорд.

— Така е. Първенец на курса, с отлична оценка по средновековна история. Би могла да изкараш специализация във всеки университет в страната. Вместо това ти реши да запишеш докторантура. Малцина биха направили този избор. Изкуши се заради парите и възможността да избягаш от произхода си?

Ели се стегна. Груб ли беше, или просто я изпитваше? Тя се вгледа в бръчките, изсечени в кожата му, и й се стори, че през дима съзира усмивка. Копеле.

— Парите не са единственият начин за бягство — отвърна тя кратко.

Бланшар кимна и се залюля в стола с висока облегалка.

— Богатството на идеите, а?

— Нещо подобно.

— Обаче идеите често са нищо. Кулата от слонова кост на науката е стая с ехо, зала с криви огледала. Когато гледаш света през стъкло, накрая ще започнеш да виждаш само себе си. Това би ли те задоволило?

„Тук не си в безопасност“, сети се тя за думите на полицая.

— Науката е там, където съм аз — отговори тя твърдо. — Много съм поласкана, че ме поканихте, но имам още три години и половина работа и съм изцяло посветена на своя докторат. Страхувам се, че в момента не мога да се откажа от него.

Беше репетирала това в автобуса, защото знаеше, че моментът ще настъпи и искаше да улучи верния тон. Не обиждай хората, но и не оставяй и сянка от съмнение. Все едно трябва да кажеш на момчето, с което си излязла, че нямаш никакво намерение да ходиш у тях.

Бланшар я изслуша и на лицето му се изписа отегчение.

— Преди работила ли си в банка?

Трябваше й известно време да се сети какво има предвид. Споменът беше толкова далечен.

— Работих през ваканцията. Беше съвсем различна от тази. Дванайсет часа седмично в местната взаимоспомагателна каса. Кафяви килими и стени с пръскана мазилка. Там единствените „стари богаташи“ бяха пенсионерите, които си теглеха пенсиите.

— Какво те привлече?

Ели примигна.

— Моля?

— Към тази работа. Защо не в бар или в магазин за дрехи, където младите жени предпочитат да работят?

— Реших, че трябва да видя и другата страна на медала.

Искаше да види откъде идват парите. Да ги управлява. Поне веднъж да има достатъчно. Беше бедна откакто се помнеше, и мразеше това. Отчаянието в очите на майка й, когато се прибираше от нощната смяна, ужасът й всеки път, когато някой чукаше на вратата. Колко пъти натъпкваха в колата малкото си вещи и напускаха къщата, в която точно беше почнала да се чувства добре. Другите деца в училището имаха нови дрехи, мобилни телефони и преносими компютри, а тя купуваше униформите си от втора употреба. В университета телефоните и компютрите се превърнаха в автомобили и апартаменти, а Ели живееше над кебапчийница, потеше се до късно през нощта над книгите си, обгърната от миризмата на пържени картофи и скара, и гледаше през свободното си време да припечели нещо.

— Нека ти кажа няколко думи за нашата политика на заплащане — продължи Бланшар. — Тъй като сме малка фирма, знаем, че трябва да предлагаме повече от нашите съперници. — Взе сребърния нож за пури и почисти няколкото тютюневи влакънца от острието. — За щастие джобовете ни са дълбоки. Като основна заплата, ще ти предложим седемдесет и пет хиляди паунда. Можеш да очакваш и премия, която ще я увеличи с още десет до петнайсет процента. С израстването в кариерата този процент също нараства.

Ченето на Ели увисна. Не я беше грижа дали Бланшар ще види това. Наистина ли беше казал седемдесет и пет хиляди? Стипендията за доктората й беше осем хиляди паунда. Нейни познати от университета, които бяха започнали работа във водещи лондонски правни кантори, изкарваха много по-малко. Знаеше, защото се бяха фукали с месеци.

— Знаем, че Лондон е трудно място за живеене — заговори отново Бланшар, — затова се опитваме да помогнем в прехода. През първата година можеш да живееш във фирмения апартамент. В Барбикан^[3] на трийсет и осмия етаж. Гледката е зашеметяваща.

Ели кимна замислено. Седемдесет и пет хиляди паунда.

— Естествено, ще ти предоставим и всички уреди, които ще са ти нужни в работата. Преносим компютър, последен модел телефон, ако това има значение за теб. Както и пари за дрехи.

Ели несъзнателно докосна плата на полата и си спомни някои от дрехите, които беше виждала на витрините.

— Не предоставяме кола, защото няма да ти трябва. Шофирането в Лондон е невъзможно. Ако се налага да те пращаме по-далече, има кой да те закара. Така или иначе по-голямата част от пътуванията ти ще бъдат в чужбина.

— Много ли ще пътувам?

— Нашите клиенти са пръснати из цяла Европа. Швейцария, Германия, Италия; и разбира се, Франция. Понякога идват в Лондон, но обикновено предпочитат ние да ходим при тях.

Ели беше излизала от страната само веднъж — когато бе на осемнайсет, след като издържа изпитите. Парите, спестени за шест месеца работа в съботните дни, изчезнаха за една седмица в Испания, където спеше в общежитие, вонящо на тоалетни.

— Разбира се, ще се погрижим да ти е по-удобно. Ще пътуваш в първа класа и ще отсядаш в приятни хотели.

— Сигурна съм…

Бланшар я накара да млъкне с махване на сребърния нож за пури.

— Ели, хайде да бъдем откровени един с друг. Повечето интервюта за работа са построени върху лъжи. Кандидатът лъже колко е прекрасен и отдаден, а компанията го лъже колко прекрасно ще бъде да работи за тях и че вярват в неговата бляскава кариера. В действителност ще му извадят душата от бумащина и ще го пуснат да си върви, когато ослепее.

Ели слушаше мълчаливо. Димът от пурата я замайваше.

— Ние не сме такива. Ние грижливо търсим човека, който ни трябва, и намерим ли го, не го пускаме. За нас ти си инвестиция, която може да достигне милиони. Както при всички инвестиции, искаме да ни помогнеш да се разраснем. Да, работата е трудна, ще има дълги дни, а понякога и нощи. Но ти обещавам, че ще бъде по-завладяваща от всичко, с което си се занимавала досега. Ще се запознаеш с някои от най-могъщите и умни хора в Европа и те ще изслушват онова, което имаш да им кажеш. С нетърпение и благодарност. Защото представляваш банка „Монсалват“ и защото ще разпознаят в теб сродна интелигентност. Което и ние направихме.

Той притисна длани и ги протегна над писалището.

— Ели, много искаме да работиш за нас. Можем ли да те изкушим?