Андрю Грант
Квит (37)

37.

В обучението се набляга най-вече на подготовката.

Инструкторите непрестанно те питат: „Какво е положението ти? Какви са целите ти? С какво време разполагаш? Доколко си изложен на риск?“ Вечно те подтикват да планираш, да проверяваш, да се приспособяваш, да преразглеждаш. И отново, ако се наложи.

В действителността се разчита най-много на скоростта. На способността да реагираш бързо. Да импровизираш. Да действаш с онова, с което разполагаш. В някои задачи си на път или във въздуха още преди на земята да отворят докладите.

Това е действителността, която подлудява инструкторите.

Но за агентите тя е онова, което ти осигурява предимство.

 

 

Кацнах на перваза на прозореца и смених СИМ картата на мобифона си с онази, която бях взел от Мансъл. После написах кратко съобщение.

„Здрасти.“

Никакъв отговор.

„Познай кой се върна.“

Никакъв отговор.

„Имам игра за теб. Искаш ли да поиграеш?“

Никакъв отговор.

„3 въпроса. Познай как си върнах телефона? Познай къде съм? Познай колко искам?“

Този път Тейлър отговори. Лаконично.

„?“

Работя с ФБР. Забавно е. Но не и за теб, ако не отговориш на въпросите ми.

„Добре. Къде си?“

66 улица. В клиниката. Направих още снимки. Не съм ги показал на ФБР. Засега.

„$?“

50 бона. Днес.

„Два часа.“

Погледнах си часовника. Не можех да чакам два часа. А още по-важно бе, че Таня не разполагаше с два часа.

Не. 30 минути.

„Трябват ми два часа, за да събера парите.“

Не мога да се мотая 2 часа. Ще се обадя на ФБР.

„Чакай! 1 час.“

Замислих се. Един час чакане щеше да е истинска агония, но не можех да си позволя да рискувам прекалено много. Тейлър беше последният шанс на Таня. Ако го уплашех, това щеше да сложи край на играта. А и трябваше да уредя някои неща.

Добре. 1 час.

„Къде ще си? Ще изпратя парите.“

По кого? Наемен убиец, като последния път? Не, благодаря. Аз ще ги прибера. Къде?

„Хотел «Суон». Стая 1012. Ела сам.“

Не. Ще изпратя 2 души. 1 ще остане с теб, 1 ще ми донесе парите. После ще ти донесе снимките и двамата ще си тръгнат.

„Добре. Но искам и телефона, не само снимките.“

Разбрахме се.

 

 

Варли каза, че познава хотел „Суон“. Спомнял си го от едно наблюдение в началото на кариерата си. Съгласи се с мен, когато отбелязах, че трябва да изпратим повече от двама агенти. Тейлър се бе поддал прекалено лесно, почти без заплахи. Очевидно не възнамеряваше да се примири и да плати на Мансъл. Вероятно планираше нещо. И то гадничко. А това означаваше, че се нуждаем от повече хора.

Подходът ми към единствения му свидетел не засили популярността ми в очите на Варли. Съгласи се с мен с надеждата за хепиенд, но не бе готов да ме остави да си разигравам коня.

— Още нещо, капитан Тревилиън — каза той, след като приключихме с планирането. — Къде възнамеряваш да си, когато моите хора приберат Тейлър?

— Честно казано, не съм мислил по въпроса — отговорих. — Къде искаш да съм?

— Не ми пука. Върви където щеш. Просто внимавай да не си на по-близо от километър до хотел „Суон“.

— Не искаш помощта ми?

— Как да ти го обясня, за да ме разбереш? Да, не искам помощта ти. Ти си склонен към нетърпение, безотговорност, привързаност и неподчинение. Не можем да си позволим да се провалим. Нямаме втори шанс. Животът на стотици хора е изложен на риск.

— Разбирам.

— Чудесно. Къде възнамеряваш да отидеш?

— Ще остана тук. В апартамента на Таня. Ще чакам до телефона.

— Добре. Ще ти се обадя, когато заловим Тейлър.

Старите навици умират трудно. Веднага щом Варли затвори, звъннах на службата за информация и поисках номера на хотел „Суон“.

Сънен администратор отговори на четиринадесетото позвъняване.

— Хотел „Суон“. Какво обичате?

— Искам стая — отговорих. — За тази вечер.

— Колко човека?

— Един.

— Колко нощи?

— Една.

— Двеста четиридесет и осем долара. Ще имам нужда от номера на картата ви.

— Няма проблеми. Но можете ли да проверите дали стая 1012 е свободна? Сигурен съм, че отседнах в нея последния път.

— Ще погледна. Не, заета е.

— Жалко. Е, няма значение. А, почакайте малко. Искам да помисля. 1012 към задната част на хотела ли гледа?

— Не. Към улицата.

— Наистина ли? О, сгреших. Обърках я с онази, в която беше брат ми. Аз бях в отсрещната стая. Тя свободна ли е?

— 1011? Разбира се. Свободна е. Искате ли я?

— Да, ще свърши работа. Ще съм при вас към десет.

 

 

Фоайето на хотел „Суон“ бе проектирано като два пресичащи се овала. Намираха се на различни нива и там, където се съединяваха, имаше няколко овални стъпала. От улицата се влизаше на по-високото ниво, до дългата също овална рецепция. Беше изработена от тежко дърво, боядисано в синьо, за да подхожда на мокета и стените. Долното ниво беше в оранжево. И претъпкано с мебели. Пет канапета. Цели планини възглавници. Безброй масички за кафе. Гора от изкуствени растения с цвета на отровни моркови. И един мъж.

Никога не го бях виждал, което опростяваше нещата. Беше към четиридесетте, с бежови кубинки, широки джинси и бежово кожено яке. Лицето му беше грубо и обветрено, русата му коса бе късо подстригана и леко прошарена. Седеше на средното канапе, облегнат удобно, сякаш очакваше да седи там доста време. В скута му лежеше отворен вестник. Но не го четеше. Очите му бяха приковани в мен. Загледа ме още в мига, когато влязох, затова се уверих, че бейзболното кепе на Таня е нахлупено добре на главата ми, преди да се доближа до рецепцията, помъкнал един овехтял куфар за прикритие.

Зад гишето нямаше и следа от човек. Изчаках малко, после ударих звънеца. Беше изработен от месинг и изкънтя като камбана.

Администраторът се появи след минута. Косата му беше сресана над лявото око, опънатата му кожа бе почти прозрачна, а смачканата му синя риза бе няколко размера по-голяма и висеше на кльощавите му рамене и около врата. Той разтърка очи за миг, сякаш му беше трудно да се съсредоточи, после попита:

— Вие ли се обадихте по телефона?

Кимнах и той извади от чекмеджето регистрационна карта. Облегнах се на плота и го загледах как я попълва. Направи копие на кредитната ми карта и провери екрана на компютъра си. Накрая прокара магнитната карта през машината и ми я подаде.

— Заповядайте. Приятно прекарване.

Докато се обръщах, съборих звънеца от плота с дясната си ръка. Той издрънча на пода и се търколи към стъпалата. Типът на канапето видя и чу, но не реагира, преди да тръгна към асансьорите. Тогава протегна ръка към джоба на якето си. Но не за оръжие. Наблюдавах го внимателно. Извади телефона си.

 

 

Реших, че след като Тейлър е разположил стража във фоайето, вероятно е наредил на някого да наблюдава и коридора. Самият той и трима от хората му щяха да ме познаят. Затова не слязох на десетия етаж, а се качих на дванадесетия. Преброих стаите. Бяха двадесет. Намерих 1211 и 1212. Намираха се в средата на коридора, по-близо до стълбището, отколкото до асансьора. Минах покрай тях и бавно заслизах надолу.

Противопожарната врата на десетия етаж беше тежка, но я открехнах достатъчно, за да надникна. Видях коридора чак до асансьорите. Беше безлюден. Разположението бе същото като на дванадесетия етаж, но в 1012 имаше нещо различно. Подът пред нея бе покрит с нещо лъскаво. Дебели найлонови чаршафи. Стигаха до съседните две стаи.

Очевидно Тейлър подготвяше нещо за гостите си.

Извадих мобифона и звъннах на 911. Операторката вдигна след шест секунди. Съобщих й, че във входа на сграда има двама простреляни полицаи. Дадох й адреса на кооперацията срещу хотел „Суон“. После затворих, включих телефона на вибрация и стиснах магнитната карта.

Чух първата сирена след по-малко от две минути. После втора. И още две. Воят им се засили и след миг полицията спря пред хотела. Точно под прозореца на Тейлър. Тръгнах към собствената си стая — запристъпвах предпазливо, когато стигнах до найлоновия чаршаф. Нямах желание да се озова в моргата.

Още седем крачки и стигнах до вратата. Плъзнах картата в ключалката и вратата се отвори. Влязох бързо. Вратата се затвори плавно. Сдържах дъха си и се вслушах. Не чух нищо. Погледнах през шпионката. Вратата на 1012 все още бе затворена. Останах така през следващите две минути.

Погледнах си часовника. 01:48. До пристигането на агентите оставаха двадесет и седем минути.

Двадесет и седем минути, с които Таня вероятно не разполагаше.