Андрю Грант
Квит (1)

1.

Първата ми мисъл, когато видях трупа, бе да си продължа по пътя. Нямаше нищо общо с мен.

Нямаше логична причина да се замесвам.

Успях да направя още две крачки. Ако уличката беше малко по-чиста, вероятно щях да продължа. Или ако човекът бе оставен в по-достойно положение, сцената нямаше да ме притесни толкова. Но начинът, по който бе захвърлен — като купчина боклук, е, това вече не можех да отмина.

Може би причината бе, че аз самият бях оцелявал няколко пъти в подобни мръсни улички през последните години. Или пък защото нямах място, което да нарека истински дом. Но каквато и да бе, усетих странна връзка с нещастния скитник. Беше прекалено късно да му помогна — очевидно бе мъртъв, но си помислих, че поне мога да повикам някого и да се погрижим за останките му. Чувствах, че му го дължа. И на себе си също. Ако се проявях като добър самарянин сега, вероятно някой щеше да постъпи по същия начин с мен, когато му дойде времето. Не одобрявам идеята кокалите ми да изгният сред купища опаковки от хамбургери и използвани презервативи.

Влязох в тясната уличка. Трупът се намираше на четири метра от мен. Лежеше по гръб с насочени към тротоара крака. Ръцете му бяха протегнати в обратната посока — навътре към уличката. Китките бяха близо една до друга, но не бяха вързани. Ръцете бяха частично скрити от боклуците по земята.

Приближих се и видях в дрехите на скитника дупки от куршуми. Преброих шест. Но не броят им прикова вниманието ми, а шарката, която образуваха. Четири през гърдите, успоредно на рамената, и две по-надолу, по продължение на гръдната кост. Изключително точна стрелба. Работа на професионалист. Полицейски стрелец или войник. А това не са хора, които свързваш с мъртъв скитник. Също така не са хора, които лесно можеш да пренебрегнеш.

Внезапно мисълта да повикам полиция мина на заден план.

Огледах трупа от всички страни. Беше отпуснат като марионетка с отрязани конци. Предположих, че е на около петдесет и пет, плюс–минус десетина години. Нямаше начин да се определи точно. Косата му беше прошарена и мръсна, а лицето бе покрито с поне тридневна четина. Ноктите бяха мръсни и изпочупени, но ръцете бяха гладки, а дрехите — на служител в офис: тъмносин кашмирен балтон, сив костюм, бяла или кремава риза и черни обувки. Представих си разорен адвокат или брокер от борсата. Дрехите бяха качествени, но вехти, покрити с дупки и лекета. Палтото и сакото бяха изгубили всичките си копчета. Панталонът бе завързан с канап. Кожените подметки на обувките бяха съдрани. Вратовръзка липсваше. Уол Стрийт се намираше само на няколко пресечки оттук. Дори някога скитникът да се бе радвал на добро положение, падането му очевидно е било страховито. Вонеше. Усетих смрад на урина, повърнато и алкохол. Определено не беше приятно да стоиш близо до трупа.

Прерових джобовете му. Наложи се да работя бавно, тъй като нямах ръкавици, а той бе омазан с кръв. Започнах с балтона. Отначало ми се стори празен, но после открих твърд правоъгълен предмет, пъхнат в дупка в подплатата. Извадих го внимателно: плоска стъклена бутилка, пълна до половината с прозрачна безцветна течност. Етикетът твърдеше, че е водка. Не познавах марката. Минах към сакото. Първият вътрешен джоб бе съдран, но от другата страна намерих нещо. Портфейлът на скитника. Който и да го беше убил, не си беше направил труда да го вземе.

Портфейлът беше тънък, от лъскава черна кожа и изглеждаше стар. Ъгълчетата бяха ожулени, а копринената подплата бе съдрана. Отделенията за кредитни карти бяха празни, но в онова за пари в брой открих поохлузена карта с номер на социална осигуровка. Прочетох името — Алън Джеймс Макнийл — и номера — 900–14–0471.

Върнах портфейла на мястото му и се изправих. Следващият ми ход бе да огледам пътеката, където тялото бе влачено през боклуците. Исках да намеря точното място, където Макнийл е бил убит, и да потърся нещо, което да обясни защо трупът е преместен или как въобще този тип се е превърнал в жертва. Но преди да започна, чух зад себе си шум. Кола, движеше се бързо. Идваше право към мен. Можеше да е съвпадение, но се съмнявах. Откакто влязох в тясната уличка, не бях чул никакви коли. А и начинът, по който бе оставено тялото, ме накара да си помисля, че някой се връща да го прибере. Някой, който можеше да отговори на въпросите ми.

Скрих се в сенките и надникнах към улицата. Оказах се прав. Към мен се приближаваше кола — голям светлосин форд с бели надписи и светлини на покрива. Патрулна кола на нюйоркската полиция. Не можех да рискувам да ме открият как се крия на местопрестъпление, затова пристъпих напред, за да махна на ченгетата, но преди да го направя, шофьорът включи светлините и сирената и колата се понесе към мен. Загледах я как зави в тясната уличка и се раздруса, когато подскочи на бордюра. Ако не бях отстъпил назад, щеше да ме удари.

Вратите се отвориха и две ченгета изскочиха от колата. Шофьорът извади пистолета си. Хвана го с две ръце и го насочи към гърдите ми над вратата на колата. Колегата му държеше пушка с къса цев. Като се имаше предвид широчината на уличката, нямаше значение накъде я беше насочил.

— Замръзни — нареди ми шофьорът. — Не мърдай.

Ченгетата не бяха много високи, но бяха широкоплещести и изглеждаха в добра форма. Нито един от двамата нямаше вид на притеснен. Движеха се спокойно и бързо и реагираха в унисон, без да им се налага да се поглеждат или да си говорят. В момента стояха неподвижно, съсредоточили погледи върху мен, бдителни, но не разтревожени. Спретнатите им сини униформи отговаряха идеално на вида им. Не бяха нови, но не бяха и овехтели и износени. Очевидно би било грешка да се опиташ да си играеш с тези типове.

— Вдигни си ръцете, така, че да мога да ги виждам — нареди шофьорът. — Бавно. Без резки движения.

Виждате накъде отиваха нещата. Ченгетата бяха допуснали грешка, но знаех, че няма смисъл да се опитвам да им променя мнението. Униформените полицаи са едни и същи навсякъде по света. Щом се захванат с нещо, правят го. А ако спориш с тях, само ще влошиш положението. Затова вдигнах ръце с разперени пръсти и с длани към тях.

Второто ченге остави пушката в колата и пристъпи към мен. Докато се приближаваше, видях името „Клайн“, гравирано на лъскава табелка под значката на гърдите му.

— Ръцете на капака — заповяда ми той и ме натисна с дясната си ръка между лопатките.

Подпрях ръце на колата и той разтвори глезените ми с десния си крак. Размърдах се и погледнах шофьора. Значката го представяше като „Кауфман“. Съсредоточих се върху табелката му, докато Клайн ме претърсваше. Работеше бързо. Започна с лявата ми ръка, като я опипа внимателно от рамото до китката. Постъпи по същия начин с дясната ми ръка, двата крака, глезените и джобовете на палтото и джинсите ми. Не намери нищо.

— Чист е — заяви той. — Няма оръжие.

Кауфман кимна, но не се отпусна. Оръжието му не потрепна. Очите ми бяха привлечени от дулото. Беше насочено право в гърдите ми. Скитникът бе прострелян в гърдите. Преди минути. На няколко метра от мястото, където стоях. По гърба ми пробягаха тръпки.

— Ще съобщя на криминолозите — каза Кауфман. — Не се тревожи. Ще го намерят.

Клайн изви лявата ми ръка зад гърба. Чух щракване на метал. Студените белезници се впиха в китката ми. Той изви и дясната ми ръка и закопча и втората гривна.

— Как се казваш? — попита Клайн.

Не отговорих.

— Къде са документите ти за самоличност?

Белезниците бяха болезнено впити в китките ми.

Проклетникът ги бе затегнал много по-силно, отколкото трябваше.

— Какво се случи тук? — попита той.

Погледнах предницата на патрулната кола. На места боята бе леко олющена, а един от фаровете бе напукан.

— Ти ли уби този тип?

Сведох очи към бронята, където лепенка предлагаше парична награда, ако се обадиш на специален номер, след като са застреляли ченге.

— Добре, писна ми. Идваш в участъка. Детективите да се оправят с теб.

Стисна лявата ми ръка над лакътя и ме поведе към колата. Отвори задната врата, натисна тила ми и ми „помогна“ да вляза. Увери се, че съм на задната седалка, и затръшна вратата.

Седалката беше твърда и неудобна. Колата беше широка, но заради дебелата стъклена преграда, която изолираше ченгетата от затворниците им, за краката ми нямаше достатъчно място. Повърхността на стъклото беше издраскана и мърлява и скриваше гледката ми през предния прозорец. Проснах се на една страна, за да не си затискам ръцете.

Въздухът в патрулката беше топъл и застоял. Миришеше на дезинфектант. Силен сладникав аромат, но не достатъчен, за да прикрие вонята на мръсни потни хора. Видях мазни следи на прозореца пред очите ми. Очевидно бяха оставени от потни чела. Опитах се да дишам през устата. Искаше ми се да намеря начин да държа ръцете си по-далеч от тапицерията.

След пет минути пристигна друга кола. Паркира небрежно, под ъгъл към входа на уличката. Поредният форд. Същият модел като патрулката, но цивилен, боядисан в тъмносиньо. Плачеше за автомивка. На таблото проблясваше червена лампа. Двамата, които слязоха от колата, не спряха двигателя. Бяха към петдесетте, с костюми и шлифери. На горните джобове на саката им висяха златни значки. Движеха се бавно, но категорично. И двамата бяха с наднормено тегло.

Бял ван паркира от другата страна на колата. Двама мъже със сини гащеризони изскочиха от него и се присъединиха към Кауфман и Клайн. Когато се приближиха, видях, че на ръкавите им е избродирано „Нюйоркска полиция“. Единият за момент се завъртя и видях надпис „Отдел по криминология“, изписан с големи бели букви на гърба му.

Криминолозите започнаха да оглеждат уличката. Мъжете с костюмите се вторачиха в мен. По-високият се приближи до патрулката и прикова очи в лицето ми. Заприлича ми на дете, което разглежда зловещо влечуго в зоологическата градина. Значката съобщаваше, че е детектив, но не и името му. Само номер, гравиран в метала. След двадесетина секунди оглед той повика останалите. Кауфман и Клайн затвориха вратите си и не можах да чуя разговора. Но ги наблюдавах внимателно. Всички бяха оживени. После групата се премести към предницата на колата. Униформените ченгета размахваха ръце, сочеха трупа и мен, разни неща в уличката и нещо пред нея. Не можах да разбера за какво става дума.

По-високият детектив приключи конференцията и ченгетата се върнаха в патрулната кола. Никой от двамата не ме погледна. Кауфман подкара на заден и се измъкна от тясната уличка. После колата се понесе напред.

Помислих си, че най-после се отдалечаваме от неприятностите.