Израснах с това стихотворение като песен. Пееше я с пълна душа татко ми и ме зарази и аз да я пея по същия начин. Когато ми е тежко, когато тъга се опитва да ме обърка, си запявам „Жив е той, жив е…“ и си връщам силата. И до днес. И няма сила във Вселената, която може да изтрие Ботев от народната ни памет. Който се опита — сам себе си ще изтрие.
Вечер, щом тате се връщаше у дома, ме качваше на едно малко столче и казваше: „Хайде, сине, сега да кажеш «Хайдути». Аз ще ти помагам където си го забравил…“ и аз, не знаещ още да чета, казвах пред пламналите очи на тате и мама „… и страшен беше хайдутин за чорбаджии и турци; ала за клети сюрмаси крило бе Чавдар войвода! …“, и сълзи на радост и възхита потичаха от очите на тате, сякаш в стайчето ни присъстваше сам Ботев и се наслаждаваше на едно българско семейство, което го помни и обича…
Пред очите ми идваха самодивите, за да превържат юнака и в мен заживяваха сами и Хаджи Димитър, и Ботев — непокорни, красиви, силни, прекрасни, сърцати…
Нямахме телевизия, но имахме много по-голям прозорец към Вселената — душата на поета, душата на бунтовника, на непримиримия борец за правда и за свобода! „Но стига ми тая награда, да каже нявга народът…“
Бог-България-Ботев… Благодаря!!!
.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.