Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Magic Circle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog (2014 г.)

Издание:

Катрин Невил. Магическият кръг

Американска. Първо издание

ИК „Унискорп“, София, 2009

Редактор: Теменужка Петрова

Коректор: Донка Дончева

ISBN: 978–954–330–205–5

История

  1. — Добавяне

Времената се връщат.

Мото на Лоренцо де Медичи

Времето е кръг, всичко се повтаря.

Фридрих Ницше

Това, което завива, се връща.

Мото на „Ангелите на Ада“

Пещерата

Те не знаят тайните на бъдещето,

нито разбират какво е било в древността.

Не знаят какво ги очаква

И не ще спасят душите си от неизвестното в бъдеще.

Ръкописи от Мъртво море,

Пророчество на есеите

 

Настъпила е последната епоха от песента на Куме.

Възроден, духът на вековете — роди нов ред.

Завръща се Девата, връща се и властта на Сатурн.

Ново поколение е изпратено от небесните висини.

Вергилий, Еклоги IV,

Месианско пророчество на Сибила

Куме[1], Италия:

есента на лето Господне 1870

Високо над Куме, над вулканичното езеро Аверн се спускаше вечерен мрак и благодарение на прозрачната мъгла с метални оттенъци то сякаш плуваше във въздуха. Там, където мъглата не бе много гъста, се виждаше как водната повърхност отразява плътните облаци, устремени към сребристия кръг на луната.

Коминът на кратера бе обрасъл с дъбови издънки, чиито кървавочервени листа изглеждаха в сумрака пурпурни. Разнасяна от лекия вятър, миризмата на сяра откъм езерото създаваше усещане за тайна заплаха. Цялата атмосфера на това древно място бе наситена с очакване за нещо, нещо, предсказано отпреди хиляди години. И то щеше да се случи тази нощ.

Беше тъмно, когато иззад дърветата покрай брега се появи фигура. Следваха я още три. Четиримата странници носеха еднакви панталони от недообработена кожа, прилепнали до тялото кожени елеци и метални шлемове, но отдалеч личеше, че водачът на малката група е жена. На рамото си бе опряла кирка, навито на руло намаслено платнище, намотка въже и всякакви приспособления за катерене. Спътниците й я следваха безмълвно по брега на езерото.

Жената потъна отново в сенките, където група дървета прикриваха надвиснала скала. Наоколо бе пълен мрак, ето защо тя пъхна напосоки ръка в гъсталака от увивни растения и опипом най-сетне откри търсената пукнатина. Нахлузи дебели ръкавици и размести камъните, които старателно бе наредила последния път. Когато отворът стана достатъчно широк, за да може да се провре, тя пристъпи напред развълнувана. Спътниците й я последваха.

Вече вътре, жената бързо разви платнището и с помощта на мъжете запуши цепнатината. Когато дори лъч светлина не можеше да напусне пещерата, тя свали шлема и запали прикрепената към него миньорска лампа. Отметна на гърба си буйната руса коса и огледа тримата си, покрити с прах, спътници, чиито очи просветваха на мъждивата светлина на лампата. Едва тогава се извърна към отвора на пещерата.

Прокопани във вулканичната скала, стените на просторната кухина се издигаха на близо трийсет метра над главите им. Дъхът на жената спря, когато видя, че стоят на ръба на отвесна скала, спускаща се към пълния мрак на дълбока пропаст. Долавяше ромон на вода, която вероятно се стичаше на десетки метри под тях. Това бе пътят, който хората, търсещи отговори на загадки, бяха минавали, за да стигнат до недрата на изгасналия вулкан. Това бе легендарното място, издирвано от стотици хора през вековете — пещерата, приютила най-древния от всички пророци на земята — пророчицата Сибила.

Младата жена насочи лъча на лампата към лъскавите стени. Нямаше съмнение, бяха на точното място. Пещерата беше описана съвсем вярно от тези, които я бяха посещавали — философът Хераклит, писателят Плутарх, географът Павзаний и поетът Вергилий, обезсмъртил тази пещера като мястото, където Еней влиза в подземния свят. Знаеше също така, че най-вероятно тя и спътниците й са може би първите, които посещаваха пещерата от две хиляди години насам.

Първата работа на император Август[2], когато завзел властта в Рим през 27 г. пр. Хр., била да скрие книгите с нейните пророчества, наречени „Сибилини предсказания“. Изгорил всички, които сметнал, че не подкрепят властта му или предвиждат връщане на Републиката. След това наредил пещерата да бъде запечатана. Входът, който тогава се намирал в подножието на вулкана, бил затрупан с голяма купчина камъни и чакъл. И последната следа от съществуването на прочутата пещера изчезнала. До този момент.

Младата жена пусна катераческите приспособления на земята, сложи отново шлема с фенера на главата си и извади от джоба на елека груба карта, която подаде на най-високия от мъжете.

— Асзи — обърна се тя към него на малко име, — идваш с мен. По-големите ти братя нека останат тук да пазят входа. Ако не успеем да намерим изход там долу, тази пролука ще бъде единственият път, през който ще излезем навън. Ще се спусна първа — додаде тя и се извърна към отвесната стена.

Мъжът вече държеше здраво китката й, като се опитваше да срещне погледа й в тъмнината. След миг я привлече в прегръдката си и докосна леко с устни челото й.

— Нека аз бъда пръв, Клио — промълви той. — Знаеш, карита, че съм роден сред тези скали и се движа по тях като дива коза. Картата, която баща ти начерта преди смъртта си, е работа на учен, ровил се цял живот в прашните книги. Толкова много е пътувал, а не успя да открие мястото. На всички ни е известно колко опасни може да са понякога предсказанията. В Делфи отровни питони пазели пещерата на пророчицата. Не знаем какво ни чака там долу.

Тръпка на погнуса пробягна по гърба на Клио. Другите двама мъже поклатиха мълчаливо глави в знак на потвърждение на думите на брат си. Асзи вече палеше миньорската лампа и я закачи на шлема си. След това закрепи края на въжето за скалата, хвана го с голи ръце и с върховете на подкованите обувки се оттласна от стената. След миг ведрата му усмивка изчезна в мрака.

На останалите горе им се стори, че измина цяла вечност, докато усетиха, че въжето вече се люлее свободно, сигурен знак, че младежът е стъпил на дъното. Клио преметна въжето, направи примка около крака си, а братята уловиха края му, за да осигурят допълнително спускането й. След миг зейналата паст погълна и нея.

Останала сама с лице към скалата, Клио изучаваше каменните стени с такова внимание, сякаш очакваше да открие отговор на някаква загадка. Ако стените имаха уши, мислеше си тя, тези тук вероятно бяха чули хилядолетни тайни. Също като Сибила, която виждала не само миналото, но и бъдещето.

Най-древната пророчица в историята, живяла на много места и изпратила десетки поколения, бе родена на планината Ида, същата от която боговете наблюдавали войната за Троя. Петстотин години преди Христа Сибила отишла в Рим, за да предложи на цар Тарквиний да купи книгите й с предсказания, отнасящи се за следващите дванайсет хиляди години. Той отказал и тя изгорила първите три от тях, после още три. Царят купил последните три и поръчал да ги приберат в храма на Юпитер, до момента, в който сградата била изгорена до основи през 83 г. пр. Хр. заедно със скъпоценното му съдържание.

Прозренията на Сибила били невероятно задълбочени и отивали много далеч в бъдещето, ето защо боговете й обещали да изпълнят едно нейно желание. Тя поискала от тях живот от хиляда години, но забравила да поиска и младост. Когато обещаният срок вече изтичал, тя се била смалила дотолкова, че от нея останал само гласът й, с който изричала предсказанията си от съвсем малка стъкленица, поставена в същата тази прастара пещера на тайните. От близо и далеч тук прииждали хора, за да чуят песента й, докато император Август я накарал да замлъкне завинаги, запечатвайки пещерата с неаполитанска глина.

Клио таеше надежда, че информацията, събрана така старателно от баща й, докато бе изучавал древните текстове, и прозрението, осенило го на смъртния му одър, ще се окажат верни. Вярно или не, да следва повелите на последното желание на умиращия, се бе превърнало в център на младия й живот.

Стъпалата й вече опираха в дъното, когато усети силните ръце на Асзи да обхващат кръста й, за да й помогне да стъпи на плъзгавите скали, отстрани на бързата подземна река.

Вървяха близо час през кухините под вулкана, следвайки указанията на баща й върху картата. Най-сетне стигнаха вдлъбнатина високо над главите им, под която последователките на Сибила, момичета от околността, седели на позлатен трон, от който в момента бяха останали само купчина камъни, и препредавали посланията на древната богиня.

Асзи спря до Клио, неочаквано се наведе и целуна устните й.

— Може да се каже, че си почти свободна — усмихна се той.

Без повече обяснения той се покатери по стръмните скали и протегна ръка, за да бръкне в кухината. Известно време опипва вътрешността и най-сетне извади отвътре малък предмет.

Спусна се внимателно надолу и подаде на Клио мускал, не по-голям от дланта й. Клио никога не беше вярвала на приказките, че гласът на Сибила е затворен в стъкленица, но вътре бяха съхранени нейни думи. Нейни пророчества. Според Плутарх били изписани върху малки метални пластини, толкова леки и крехки, че при най-слабия полъх на вятъра политали.

Клио отвори предпазливо мускала и в разтворената й длан се изсипаха миниатюрни листчета с големината на нокът. Тя докосна едно от тях и вдигна очи към младия мъж.

— Какво пише? — попита той.

— На гръцки е: En to pan[3] — отговори тя. — Означава „едно във всичкото“.

Сибила предсказала какво ще се случи във всеки повратен момент от историята — и което е по-важно, как този момент се свързва с критично събитие от миналото. Говори се също, че е предвидила настъпването на нова звездна епоха след тази на Рибите, в която самата тя бе живяла и чиято изява щеше да е в появата на родения от дева цар. Сибила виждала загадъчни връзки, които като паяжина се промъквали през годините и свързвали ерата на Рибите с тази на Водолея — водоносеца — която няма да настъпи преди двайсети век. А тя бе на прага.

Клио прибра листчетата в стъкленицата. По обратния път към изхода през дългите коридори и пещери тя с ужас си помисли какво всъщност означаваше този момент. Баща й го беше предвидил. Когато извадиш на бял свят такава стъкленица, съдържаща времето, и дадеш воля на гласа на миналото, ти отваряш врата, която може би е трябвало да остане затворена. Като кутията на Пандора.

За пръв път от две хиляди години насам тази вечер песента на Сибила, чийто глас бе мълчал в мрака на вулкана, щеше да бъде събуден и да бъде чут отново от човешкия род.

Бележки

[1] Първата гръцка колония (ок. VIII в. пр. Хр.) в Централна Италия, в областта Кампания. Градът е известен най-вече със Сибилата от Куме, чиито пророчества, писани в стихове, са за хиляда години напред и били пазени от специална колегия в храма на Юпитер Статор, построен от Ромул в Рим. — Б.пр.

[2] Първият император на Рим (63 г. пр. Хр. — 14 г. сл. Хр.), племенник, осиновен син и наследник на Юлий Цезар. Въвел еднолично управление, донася мир и благоденствие на империята, която управлява сполучливо до смъртта си. — Б.пр.

[3] Като девиз се среща върху геми, произхождащи от древногръцките мистерии, най-често заедно с Оуроборос — символ на змия, поглъщаща собствената си опашка, който олицетворява вечния кръговрат на времето и живота, на познанието на повтарящите се и вечни закони на битието. — Б.пр.