Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Присъдата на Борн (32)

Тридесета глава

— Това е шедьовър — каза Гюнтер Мюлер. — Гарантирам.

Той и Мойра носеха предпазни каски, докато минаваха през поредицата полуавтоматизирани работни помещения на завода за стоманени конструкции „Калер“. Там се произвеждаше свързващото звено, което щеше да приема танкерите с втечнен природен газ, щом навлезеха в терминала на „Некст Джен“ в Лонг Бийч.

Мюлер, ръководителят на екипа, който изпълняваше проекта за свързващото звено на „Некст Джен“, беше старши вицепрезидент на „Калер“. Той беше дребен човек, облечен безукорно в костюм с консервативна кройка от три части, с десен на бели райета, луксозни обувки и вратовръзка в черно и златисто — цветовете на Мюнхен от времето на Свещената Римска империя. Кожата му беше яркорозова, сякаш току-що беше почистил лицето си на пара, а косата — гъста и кестенява, побеляваща по слепоочията. Говореше бавно и отчетливо на добър английски, макар да беше симпатично невеж в съвременните американски идиоми.

На всяка крачка с огромна гордост обясняваше производствения процес в мъчителни детайли. Пред тях бяха разтворени схемите на проекта заедно със спецификации, на които Мюлер отново и отново се позоваваше.

Мойра слушаше само с едното ухо. Как се беше променило нейното положение сега, след като Фирмата беше се отказала от ангажимента, след като „Некст Джен“ вече сама трябваше да се справя със сигурността на своя терминал в Лонг Бийч и след като бяха дали нова задача на Мойра?

„Но колкото повече се променят нещата — мислеше си тя, — толкова повече си остават същите.“ В момента, в който Ноа й беше предал пакета за Дамаск, тя разбра, че няма да се оттегли от проекта за терминала в Лонг Бийч. Независимо какво бяха определили Ноа и неговите шефове, тя не можеше да остави „Некст Джен“ или този проект в опасност. Мюлер всъщност като всички други в „Калер“ нямаше и представа, че тя работи за Фирмата. Само тя си знаеше, че трябва да лети за Дамаск, а не да е тук с него. Имаше отсрочка от само няколко часа, преди връзката й в „Некст Джен“ да започне да задава въпроси защо тя още е в проекта за терминала на втечнен природен газ. Дотогава се надяваше да убеди президента на „Некст Джен“ колко мъдро е постъпила, като не се подчини на заповедите на Фирмата.

Накрая те стигнаха до товарната платформа, където се пакетираха шестнайсет части от свързващото звено за пренасяне по въздуха в Лонг Бийч със самолета 747 на „Некст Джен“, който беше докарал нея и Борн в Мюнхен.

— Както е посочено в договора, нашият екип от инженери ще ви придружава по пътя обратно. — Мюлер нави чертежите пристегна ги с ластик и ги връчи на Мойра. — Те ще отговарят за монтажа на свързващото звено на място. Напълно съм убеден, че всичко ще протече гладко.

— Дано е така — каза Мойра. — Танкерът с природен газ по разписание трябва да влезе в дока на терминала след трийсет часа. — Тя стрелна Мюлер с неприятен поглед. — Вашите инженери няма да имат много време.

— Не се безпокойте, фройлайн Тревър — весело отвърна той. — Те са повече от подготвени за задачата.

— За доброто на вашата компания искрено се надявам да е така. — Тя скъта рулото под лявата си мишница и се приготви да тръгва. — Ще си говорим ли искрено, хер Мюлер?

Той се усмихна.

— Както винаги.

— Нямаше изобщо да дойда тук, ако не бяха многобройните отлагания, които забавиха вашия производствен процес.

Усмивката на Мюлер неизменно остана.

— Скъпа моя фройлайн, както обясних на вашите ръководители, отлаганията не можеха да се избегнат — моля да обвинявате китайците за временния недостиг на стомана и южноафриканците за енергийния недостиг, който принуждава платинените мини да работят с половин капацитет. — Той разпери ръце. — Направихме всичко възможно, уверявам ви. — Той се усмихна още по-широко. — И сега сме в края на своето общо пътешествие. Свързващото звено след осемнайсет часа ще е в Лонг Бийч, осем часа по-късно ще представлява едно цяло и ще е готово да приеме вашия танкер с втечнен природен газ. — Той протегна ръце. — Всичко ще свърши с щастлив край, нали?

— Разбира се. Благодаря ви, хер Мюлер.

Мюлер почти щракна пети.

— За мен беше удоволствие, фройлайн.

Мойра се върна обратно през завода, придружавана от Мюлер. Тя се сбогува с него още веднъж при вратите на фабриката и мина по покритата с чакъл алея, където я чакаше нейният шофьор с кола, чийто прецизно проектиран германски двигател тихо мъркаше.

Излязоха от територията на завода за стоманени конструкции „Калер“ и завиха наляво към аутобана обратно за Мюнхен. Пет минути по-късно нейният шофьор каза:

— Една кола ви следи, фройлайн.

Като се обърна, Мойра надникна през задното стъкло. Един малък фолксваген, на не повече от петдесет метра зад тях, светна с предните си фарове.

— Отбий. — Тя отметна края на дългата си пола и извади „Зиг Зауер“ от кобура, прикрепен към левия й глезен.

Шофьорът изпълни нареждането и колата спря в отбивката на пътя. Фолксвагенът спря зад тях. Мойра седеше и чакаше нещо да се случи; беше твърде добре обучена, за да излезе от колата.

Накрая фолксвагенът излезе от отбивката и продължи към гъсталака, където се скри от поглед. Минута по-късно се видя как някакъв мъж върви с тежки стъпки отстрани на пътя. Беше висок и слаб, с тъничък мустак и тиранти, които държаха панталоните му. Беше по риза, забравил за студа в Германия през зимата. Тя успя да види, че у него няма оръжие, и сметна, че това е била целта. Щом мъжът се изравни с колата, тя се пресегна над задната седалка, отвори му вратата и той се вмъкна вътре.

— Казвам се Хойзер, фройлайн Тревър. Артур Хойзер. — Имаше навъсено, злостно изражение. — Извинявам се за грубия подход към тази импровизирана среща, но ви уверявам, че тази мелодрама е необходима. — Сякаш за да подчертае думите си, той хвърли поглед назад по пътя към завода, а на лицето му се четеше страх. — Нямам много време, затова ще мина направо на въпроса. В свързващото звено има дефект — и бързам да добавя, не е в конструкцията. Уверявам ви, че тя е абсолютно благонадеждна. Но има проблем със софтуера. Не е нещо, което ще попречи на операцията по свързването, изобщо не е това. По-скоро е пробив в сигурността — прозорец, ако щете. Има вероятност никога да не бъде разкрит, но така или иначе съществува.

Когато Хойзер пак погледна през задното стъкло, към тях приближаваше кола. Стисна челюсти, наблюдаваше как автомобилът ги подминава и щом продължи по шосето, той видимо си отдъхна.

— Хер Мюлер не беше съвсем честен. Причината за отлаганията беше точно този дефект в софтуера, нищо друго. Аз съм наясно, защото бях част от екипа, който създаде софтуера. Опитахме да закърпим нещата, но беше дяволски трудно и не ни стигна времето.

— Колко е сериозен този дефект всъщност?

— Зависи дали човек е песимист или оптимист. — Хойзер наведе смутено глава. — Както казах, може никога да не бъде открит.

Мойра погледна за момент през прозореца с мисълта, че не бива да задава следващия въпрос, защото, както Ноа категорично й беше заявил, Фирмата вече се беше отказала от осигуряването на безопасност за терминала на „Некст Джен“.

А после се чу да казва:

— Ами ако съм песимист?

 

 

Питър Маркс намери Родни Фиър, шеф на полевата поддръжка, да яде купа мидена яхния от Нова Англия в кафенето на ЦРУ. Фиър вдигна поглед и даде знак на Маркс да седне. Питър Маркс беше повишен до шеф на операциите, след като злощастният Роб Бат беше изхвърлен като къртица на АНС.

— Как е? — попита Фиър.

— Как мислиш, че е? — Марк се настани на стола срещу Фиър. — Преглеждам всички, свързани с Бат, за каквото и да е петно от АНС. Това е обезсърчаваща и разстройваща работа. А при теб?

— Може би и при мен е също толкова изтощително. — Фиър поръси яхнията си със солени бисквитки. — Давах сведения на новата директорка за всичко — от полевите агенти до фирмата за почистване, която ползваме вече двайсет години.

— Мислиш ли, че тя ще се справи?

Фиър знаеше, че тук трябва да внимава.

— Едно ще кажа за нея: тя е педантична в детайлите. Няма камък, който да не е обърнала. Не оставя нищо на случайността.

— Звучи успокоително. — Маркс завъртя една вилица между палеца и другите си пръсти. — Само още една криза ни липсва. Ще се радвам да има човек, който да изправи тоя килнат кораб.

— Точно така се чувствам и аз.

— Причината, поради която съм тук — каза Маркс, — е, че имам проблем със състава. Изгубих някои хора поради износване. Разбира се, това е неизбежно. Надявах се да поема някои от добрите вербувани, които завършиха програмата, но те отидоха в „Тифон“. Нуждая се от краткосрочно подкрепление.

Фиър сдъвка в устата си парченца песъчливи миди и меки кубчета картофи. Той беше пренасочил тези новаци към „Тифон“ и оттогава чакаше Маркс да отиде при него.

— Как да ти помогна?

— Искам няколко от хората на Дик Саймс да бъдат назначени в моята дирекция — Дик Саймс беше шеф на разузнаването. — Само временно, нали разбираш, докато успея да прекарам няколко свежи новобранци през обучение и ориентация.

— Говорил ли си с Дик?

— Защо да си правя труда? Той директно ще ми каже да вървя по дяволите. Но ти можеш да изтъкнеш моя случаи пред Харт. Тя е толкова затрупана с работа, че ти си най-подходящият, който да я накара да ме изслуша.

Фиър избърса устата си.

— За каква бройка служители говорим, Питър?

— Осемнайсет, най-малко дванайсет.

— Не са малко. Директорката ще иска да знае какво си намислил.

— Имам подготвено кратко експозе — отвърна Маркс. — Ще ти го пратя в електронен вид, а ти ще й го кажеш лично.

Фиър кимна.

— Мисля, че може да се уреди.

По лицето на Маркс се разля облекчение.

— Благодаря ти, Родни.

— Няма за какво. — Той започна да рови в останалото от яхнията. Щом Маркс понечи да стане, Фиър каза: — Знаеш ли случайно къде е Сорая? Не е в кабинета си и не отговаря на мобилния.

— Не — седна отново Маркс. — Защо?

— Не е важно.

Нещо в гласа на Фиър накара Маркс да се поколебае.

— Не е важно? Наистина ли?

— Знаеш как се разнасят клюките наоколо.

— Тоест?

— Вие двамата сте гъсти, нали?

— Това ли си чул?

— Ами, да — Фиър остави лъжицата си в празната купа. — Но ако не е истина…

— Не знам къде е, Родни. — Погледът на Маркс се отплесна. — Между нас никога не е имало нищо подобно.

— Извинявай, не исках да си пъхам носа.

Маркс отказа извинението му.

— Забрави. Аз вече забравих. Е, и за какво искаш да говориш с нея?

Фиър се беше надявал Маркс да каже точно това. Генералът искаше двамата с Лавал да научат всички практически подробности за това как работи „Тифон“.

— За бюджетите. Тя има толкова много оперативни агенти, че директорката иска отчет за разходите им — което, честно казано, не е правено, откакто Мартин умря.

— Това е разбираемо, като се има предвид какво става тук напоследък.

Фиър почтително сви рамене.

— Сам ще го свърша. На Сорая й се струпа повече, отколкото може да поеме, според мен. Проблемът е, че аз дори не знам къде са папките. — Щеше да добави „А ти знаеш ли?“ но реши, че това ще е прекалено.

Маркс помисли малко.

— Може да успея да ти помогна.

 

 

— Много ли те боли рамото? — попита Девра.

Аркадин се притисна в тялото й, мощните му ръце се обвиха около нея и каза:

— Не знам как да ти отговоря на това. Имам изключително висок праг на търпимост към болка.

Тясната тоалетна на самолета му позволяваше да се съсредоточи изключително върху Девра. Сякаш бяха заедно в един ковчег, сякаш бяха мъртви, но в някакъв странен отвъден живот, където съществуваха само те двамата.

Тя се усмихна, щом едната му ръка премина от кръста към врата й. Палецът му се притисна в челюстта й, нежно повдигна главата, а пръстите му се впиха в тила й.

Той се наведе и тежестта му изви торса й назад към мивката. Виждаше задната част на главата й в огледалото. Лицето му щеше да засенчи нейното. Проблесна пламъче на някакво чувство и освети бездушната пустота вътре в него.

Той я целуна.

— Нежно — прошепна тя. — Отпусни устни.

Влажните й устни се разтвориха под неговите, езикът й затърси неговия, отначало колебливо, после с копнеж, който не можеше да се сбърка. Устните му потрепериха. Никога не беше чувствал нищо при целувка с жена. Всъщност винаги беше правил всичко възможно, за да избегне целуването, защото не разбираше за какво служи и защо жените толкова държат на това. За него то беше само размяна на телесни течности, не по-различно от медицинска процедура. Най-хубавото на целувката според него беше, че е безболезнена и приключва бързо.

Електричеството, което го прониза, щом устните му докоснаха нейните, го смая. Чистото удоволствие от целувката го удиви. С Марлийн не се беше чувствал така. С никоя жена не се беше чувствал така. Не знаеше какво да прави с треперенето в коленете. Сладостните й стенания отекваха в него. Пое ги до дъно и поиска още.

Желанието беше непознато за Аркадин. Думата, която движеше живота му, беше „трябва“: той трябваше да отмъсти на майка си, трябваше да избяга от вкъщи, трябваше да стане самостоятелен, трябваше да погребва съперници и врагове, трябваше да унищожава всеки, който се доближи до неговата тайна. Но желае? Това беше съвсем друго нещо. Девра му показа какво е да желаеш. Едва когато се увери, че тя не му трябва, изпита желание. Той я искаше.

Когато вдигна полата й и започна да я изучава отдолу, кракът й се сви. Пръстите й пъргаво го освободиха от дрехите му. После той изобщо престана да мисли.

 

 

След това, докато си проправиха път през опашката от гневни пасажери пред тоалетната, за да се върнат на местата си, Девра избухна в смях. Аркадин седеше и я гледаше. Това беше поредното уникално нещо у нея. Всяка друга на нейно място щеше да попита: „За пръв път ли ти беше?“ Но не и тя. Девра нямаше намерение да си пъха носа под капака му и да наднича вътре, за да види какво го кара да се ядосва. Тя нямаше нужда да знае. Тъй като Аркадин беше човек, който винаги се нуждаеше от нещо, не можеше да понася тази черта у друг.

Даваше си сметка, че тя е до него, по някакъв неразбираем за него начин. Сякаш можеше да усети биенето на сърцето й, потока на кръвта през тялото й — тяло, което му изглеждаше крехко, макар да знаеше колко издръжлива може да бъде след всички страдания, които беше преживяла. Колко лесно можеха да се счупят костите й, колко лесно един нож, плъзнат между ребрата й, можеше да прониже нейното сърце, колко лесно един куршум можеше да строши черепа й. Тези мисли го разгневиха и той се премести по-близо до нея, сякаш тя имаше нужда от защита. Що се отнася до бившите й съюзници, със сигурност беше така. Тогава той разбра, че би направил всичко по силите си да убие всеки, който понечи да й навреди.

Като го усети да се примъква по-близо, Девра се обърна и се усмихна.

— Знаеш ли, Леонид, за първи път в живота си се чувствам в безопасност. Правя се на чешит още от малка само за да държа хората настрана.

— Научила си се на издръжливост като майка си.

Тя поклати глава.

— Това е най-гадното. Майка ми наистина имаше здрава черупка, но много тънка. Отдолу беше кълбо от страхове.

Девра сложи ръка на облегалката за главата и продължи:

— Всъщност най-яркият спомен, който имам от майка ми, е нейният страх. Усещаше се като силна миризма. Дори след като се беше къпала, пак го помирисвах. Разбира се, дълго време не знаех какво е това, а може и да съм била единствената, която го надушва, не знам.

Както и да е, тя ми разправяше една стара украинска приказка. Разказваше се за Деветте кръга на ада. Какво си е мислела? Дали се е опитвала да ме изплаши или да смекчи собствения си страх, като го подели с мен? Не знам. Във всеки случай, ето какво ми разказваше. Има един небесен рай, но девет кръга на ада, където, в зависимост от греховете ти, те пращат, когато умреш.

Първият, най-безобидният, е познатият на всички казан, където се пържиш в пламъци. Във втория си сам на планински връх. Всяка нощ замръзваш бавно и мъчително, а на сутринта се разтопяваш и всичко започва отначало. Третият кръг е място с ослепителна светлина, в четвъртия е тъмно като в рог. Петият е място с ледени ветрове, които те пронизват, съвсем буквално, като нож. На шестия те пробождат стрели. На седмия бавно те заравя армия от мравки. На осмия те разпъват на кръст.

Но майка ми най-много се ужасяваше от деветия кръг. Там живееш сред диви зверове, които се тъпчат с човешки сърца.

Жестокостта да разказваш това на дете не беше непонятна за Аркадин. Той беше абсолютно сигурен, че ако майка му беше украинка, и тя щеше да му е разказвала същата народна приказка.

— Смеех се на нейната история — или поне се опитвах — продължи Девра. — Не исках да повярвам в тези безсмислици. Но това беше преди да видя с очите си няколко от тези кръга.

Аркадин усещаше присъствието й вътре в себе си все по-дълбоко. Чувството, че иска да я защитава, някак подскачаше и туптеше в него и все повече се засилваше, докато мозъкът му се опитваше да се примири с това какво означава то. Дали най-после се беше препънал в нещо достатъчно голямо, достатъчно ярко и силно, че да усмири неговите демони?

След смъртта на Марлийн Икупов си взе поука. Престана да наднича в миналото на Аркадин. Вместо това го качи на кораб за Америка, за да се възстанови. „Препрограмиране“ беше го нарекъл Икупов. Аркадин прекара осемнайсет месеца в един район на Вашингтон, където премина през уникална експериментална програма, изобретена и ръководена от приятел на Икупов. Аркадин се беше появил променен в много отношения, макар неговото минало — неговите сенки и демони — да си остана непокътнато. Колко му се искаше програмата да беше изтрила всички спомени за тях! Но не такъв беше нейният характер. Икупов вече не се тревожеше за миналото на Аркадин. Интересуваше го неговото бъдеще и за тази цел програмата беше идеална.

Той заспа, докато мислеше за програмата, но сънува, че се е върнал в Нижни Тагил. Никога не сънуваше програмата, а там се чувстваше в безопасност. Но сънищата му не бяха за безопасността, а за това, че го бутаха от големи височини.

Късно през нощта един бар под земята, наречен „Креспи“, беше единственият вариант, ако искаш да си вземеш питие в Нижни Тагил. Това беше смрадливо място, пълно с татуирани мъже в анцузи и златни вериги около вратовете и жени с къси полички и толкова тежък грим, че приличаха на манекени от витрината на някой магазин. Зад очертаните им с черно очи имаше празни дупки — там, където преди се бяха намирали душите им.

Тъкмо в „Креспи“ четирима яки мъжаги със свински очички и неандерталски чела за първи път смазаха от бой тринайсетгодишния Аркадин. И точно в „Креспи“ Аркадин, след като излекува раните си, се върна три месеца по-късно и размаза мозъците им по стените. Когато друг престъпник се опита да му измъкне оръжието, Аркадин го застреля право в лицето. Тази гледка отказа всички останали в бара да се приближат до него. Освен това му създаде име, което му помогна да създаде малка империя за недвижими имоти.

Но в този град от разтопено желязо и съскаща шлака успехът имаше особени последствия. За Аркадин те означаваха да попадне в полезрението на Стас Кузин, един от местните престъпни босове. Кузин намери Аркадин една нощ четири години по-късно, по време на ръкопашен бой с един нахакан великан, когото Аркадин беше предизвикал да се обзаложат на бира.

След като срина гиганта, Аркадин грабна спечелената бира, изгълта половината и като се обърна, се озова срещу Стас Кузин. Аркадин веднага го позна, всички в Нижни Тагил го познаваха. Имаше гъста, черна четинеста коса, която се спускаше на около два сантиметра от веждите му. Главата му стоеше върху раменете като мраморна топка върху каменна стена. Челюстта му беше чупена и възстановена толкова лошо — вероятно в затвора, — че той говореше с особен съскащ звук. Понякога това, което казваше, беше съвсем неразбираемо.

От двете страни на Кузин имаше по един таласъм с хлътнали очи и недодялани татуировки с кучета върху опакото на ръцете, които ги определяха като собственост на господаря им.

— Да поговорим — каза изродът на Аркадин, като рязко килна глава към една маса.

Мъжете, които седяха на масата, станаха веднага, щом Кузин се приближи, и се скатаха в другия край на бара. Кузин закачи с обувка крака на един стол, завлече го по-близо и седна — Държеше ръцете си в скута, сякаш всеки момент щеше да се нахвърли върху Аркадин и да го застреля.

Започна да говори, но на седемнайсетгодишния Аркадин му отне известно време да разбере онова, което Кузин казваше. Все едно слушаше давещ се човек, който потъва за трети път. Накрая осъзна, че Кузин предлага някакво сливане: половината от дела на Аркадин в недвижимите имоти за десет процента от бизнеса на Кузин.

А какъв всъщност беше бизнесът на Кузин? Никой не говореше за него открито, но не липсваха слухове по въпроса. Всичко, от прекарване на вагони с използвано ядрено гориво за големите момчета в Москва до търговия с бели робини, трафик на наркотици и проституция, се приписваше на Кузин. От своя страна Аркадин беше склонен да отхвърли по-необичайните спекулации за сметка на онова, което много добре знаеше, че ще донесе на Кузин пари в Нижни Тагил, а именно — проституция и наркотици. Всеки мъж в града трябваше да прави секс и ако изобщо имаше пари, дрогата беше за предпочитане пред бирата и домашно сварената водка.

Отново желанието така и не се появи на хоризонта на Аркадин, само нуждата. Имаше нужда да направи нещо повече, отколкото само да оцелява в този град на сажди, насилие и пневмокониоза^[1]. Беше постигнал каквото можеше сам. Печелеше достатъчно, за да се издържа тук, но не достатъчно, за да се откъсне и замине за Москва, където имаше нужда да отиде, за да почерпи от най-изобилните житейски възможности. Навън кръговете на ада се надигаха: тухлени комини, енергично бълващи наситен с частици пушек, железни наблюдателни кули на бруталните затворнически зони, настръхнали от автомати, мощни прожектори и виещи сирени.

Тук, вътре, той беше затворен в своя собствена брутална зона със Стас Кузин. Аркадин даде единствения разумен отговор. Каза „да“ и така влезе в деветия кръг на ада.