Джек Лондон
Белю Пушилката (6)

I

— Аха! Издокарваш се, а?

Малчо огледа другаря си с престорено неодобрение, я това ядоса Пушилката, който напразно се мъчеше да оправи гънките на панталоните, които току-що беше обул.

— А, хубаво ти седят, макар че са купени на вехто — продължаваше Малчо. — Колко плати?

— Сто и петдесет долара за целия костюм — отговори Пушилката, — Собственикът беше горе-долу моя ръст. Стори ми се, че е извънредно евтино. Ти какво се ядосваш?

— Кой? Аз ли? О, нищо; само си мислех, че е прекалено хубав за човек, дето яде мечо месо и е стигнал в Доусън, носен от ледовете, без храна, само с един чифт гащи, със съдрани мокасини и панталони, дето изглеждаха така, като че ли си претърпял корабокрушение. Чудесно изглеждаш, другарю! Чудесно изглеждаш! Слушай…

— Какво искаш от мене? — избухна Пушилката.

— Как се казва тя?

— Няма никаква „тя“, приятелю. Днес съм на вечеря при полковник Боуи, щом искаш да знаеш. Бедата е там, Малчо, че ми завиждаш: аз ще бъда сред висшето общество, а ти не си поканен.

— Не си ли закъснял? — загрижено попита Малчо.

— За къде?

— За вечерята. Докато стигнеш, те ще са седнали да ядат.

Пушилката се канеше да се впусне в подробни саркастични обяснения, но забеляза присмехулните пламъчета в очите на Малчо. Той продължи да се облича и с позагрубелите и несръчни вече пръсти върза на фльонга връзката на меката памучна риза.

— Да не бях изпратил всичките си колосани ризи за пране, щях да ти услужа — съчувствено промърмори Малчо.

Пушилката вече се мъчеше с чифт обуща. Дебелите вълнени чорапи отказваха да влязат в тях. Той умолително погледна другаря си, но Малчо поклати глава.

— Не. Дори да имах тънки чорапи, нямаше да ти ги дам. Я си обуй пак мокасините, братле. С такива префърцунени чепици като нищо ще ти замръзнат петите.

— Платил съм за тях петнайсет долара на вехто — изпъшка Пушилката.

— Сигурен съм, че там всички до един ще бъдат с мокасини.

— Но там ще има и жени, Малчо! Аз ще седя и ще вечерям е истински живи жени — С госпожа Боуи с няколко други, както ми каза полковникът.

— Е, мокасините няма да им развалят апетита забеляза Малчо. — Чудя се, какво ли иска от тебе полковникът?

— Не знам, освен ако е чул, че съм открил Езерото на изненадата. За пресушаването му трябва цяло състояние, а фирмата „Гугенхайм“ търси къде да си вложи капитала.

— Сигурно ще е това. Ха така, обуй си мокасините. Боже, колко измачкано е това сако и май че ти е малко тесничко. Я го виж на корема! Гледай да не цъфне, ако си похапнеш както трябва! И ако женорята почнат да изтървават кърпичките си, остави ги да си лежат на пода. Никакво вдигане! Каквото и да става, не ги дигай!

II

Както и подобаваше на високоплатения експерт и представител на голямата фирма „Гугенхайм“, полковник Боуи живееше в една от най-разкошните хижи на Доусън. Изградена от ръчно дялани греди, тя беше на два етажа и имаше такива екстравагантни размери, че се гордееше с просторна гостна стая, която се използуваше само като гостна и за нищо друго.

Тук имаше огромни мечешки кожи по грубия под от нерендосани дъски, а по стените еленови рога. Тук бумтеше огън в отворена камина, както и в голяма, натъпкана с дърва печка. И тук Пушилката срещна отбраното общество на Доусън — не простите златотърсачи-милионери, а истинския каймак на миньорския град, населен е хора, дошли от целия свят — хора като Уорбъртън Джоунс, изследовател и писател; капитан Консадайн от Канадската конна полиция; Хаскел, комисар по добива на злато в Северозападната територия, и барон фон Шрьодер, любимец на кайзера, спечелил международна репутация с дуелите си.

И тук той срещна ослепително хубавата с бална рокля Джой Гастел, която досега беше виждал само на пъртината, загърната в кожи и обута с мокасини. На трапезата се намери до нея.

— Чувствам се като риба на сухо — призна Пушилката. — Знаете, всички вие сте толкова издокарани! Освен това никога не съм и сънувал, че в Клондайк може да има такъв ориенталски разкош. Погледнете фон Шрьодер. Той е направо със смокинг, а Консадайн има колосана риза! Забелязах, че въпреки това е с мокасини. Харесва ли ви моята премяна?

Той поразкърши рамене, сякаш се переше, за да бъде харесан от Джой.

— Изглежда, че сте понапълнели, след като минахте Чилкутския проход — изсмя се девойката.

— Не можахте да отгатнете. Опитайте се още веднъж.

— Това са чужди дрехи.

— Печелите! Купих ги за доста пари от един чиновник на Алясканското търговско дружество.

— Колко жалко, че чиновниците са толкова тесни в раменете — съчувствено каза Джой. — Но вие не сте ми казали как ви се харесва моята премяна.

— Не мога да кажа! — отговори Пушилката. — Не мога да си поема дъх! Твърде дълго съм живял на пъртината. Знаете ли, такива неща ме разтърсват из основи. Съвсем бях забравил, че жените имат ръце и рамене. Утре сутрин и аз, като моя приятел Малчо, ще се събудя и ще разбера, че това е било сън. Да ви кажа, когато ви видях за последен път на Потока на индианката…

— Не бях нищо повече от индианка — прекъсна го Джой.

— Не исках да кажа това. Просто си спомних как именно на Потока на индианката открих, че вие имате крака.

— А аз никога не ще забравя, че вие ми ги спасихте — додаде тя. — Оттогава все ми се искаше да ви видя, за да ви поблагодаря…

Пушилката сви рамене в знак на протест.

— И тъкмо затова сте тука тази вечер…

— Вие ли помолихте полковника да ме покани?

— Не полковника, а госпожа Боуи. И я помолих да ви сложи до мен на трапезата. Тъкмо сега имам удобен случай. Всички приказват. Слушайте и не ме прекъсвайте. Знаете ли рекичката Моно?

— Да.

— Оказа се, че там имало много злато… ужасно много злато. Според предварителната преценка всеки участък струва милион и повече долара. Откриха го съвсем неотдавна…

— Спомням си надпреварването.

— Всяка педя земя по тази рекичка е запазена, докъдето види окото, по всичките й притоци също. И въпреки това в този момент участък номер три под Откритие на самата Моно не е зарегистриран. Рекичката е толкова далече от Доусън, че комисарят е определил шестдесетдневен срок за регистриране на участъците след запазването им. Всички участъци освен номер три вече са зарегистрирани. Той е бил запазен от Сайръс Джонсън. И само толкова. Сайръс Джонсън е изчезнал. Дали е умрял, дали е заминал нагоре или надолу по реката — никой не знае. Както и да е, след шест дена срокът за регистриране изтича. Тогава този, който го запази и пръв стигне в Доусън, за да го зарегистрира, ще стане негов собственик.

— Милион долара! — промърмори Пушилката.

— Гилкрайст, собственикът на съседния участък от долната страна, от промиването на едно-единствено корито изкарал шестостотин долара. Той копал само на едно място. А горният участък е още по-богат. Сигурна съм в това.

— Но защо никой нищо не знае? — скептично попита Пушилката.

— Започват вече да се научават. Дълго време го пазеха в тайна и едва сега започва да се разчува. След двадесет и четири часа добрите кучешки впрягове страхотно ще поскъпнат. Сега, щом свърши вечерята, ще трябва, колкото можете по-благовъзпитано, да се измъкнете. Аз съм наредила всичко. Един индианец ще ви донесе бележка. Ще я прочетете, ще се престорите, че сте много ядосан, ще се извините и ще си отидете.

— Аз… ъ-ъ-ъ… не мога напълно да ви разбера.

— Глупчо! — полушепнешком възкликна девойката. — Тази вечер трябва да пообиколите и да си намерите кучета. Аз зная за два впряга. Единият е на Хансън седем едри кучета от хъдзънска порода, той иска по четиристотин долара за всяко. Това са луди пари, днес, но няма да са утре. А Ситка Чарли има осем кучета мейлмюти, за които иска три хиляди и петстотин долара. Утре ще ви се изсмее, ако му предложите пет хиляди. Освен това имате и вашият впряг. Но ще трябва да купите още няколко. Това е, което трябва да свършите тази вечер. Купете най-добрите впрягове. Победата в това надбягване зависи и от кучетата, не само от хората. Това са сто и десет мили и ще трябва да сменяте впряговете си колкото може по-често.

— Аха, разбирам, вие искате да взема участие в надбягването — проточи Пушилката.

— Ако нямате пари за кучета, аз… — Тя се прекъсна, но преди да може да продължи, Пушилката й отговори:

— Аз мога да купя кучета. Но… не смятате ли, че това е хазарт?

— След подвизите ви на рулетката в „Еленовия рог“ смятам, че няма да се уплашите — отвърна му Джой. — Ще приемем, че е спортно състезание, ако това е, каквото искате да кажете. Надбягване за милион долара с някои от най-изпитаните водачи на кучешки впрягове и пътешественици в страната. Те още не са се включили, но утре до това време ще се включат и кучетата ще струват толкова, колкото могат да платят само най-богатите. Големия Олаф е в града. Дошъл е миналия месец от Съркъл Сити. Той е един от най-страшните водачи на впрягове по тези места и ако вземе участие, ще бъде най-опасният ви съперник. Другият е Аризона Бил. Той пък е бил дълги години професионален превозвач на товари и пощенски куриер. Ако участвува и той, вниманието на всички ще бъде съсредоточено върху него и Големия Олаф.

— И вие искате аз да изиграя ролята на нещо като „неизвестен кон“?

— Точно така. Това ще има своите предимства. Няма да ви вземат за сериозен съперник. В края на краищата нали знаете, вас все още ви смятат за чечако. Няма още и година, откакто сте тука. Никой няма да ви обръща внимание, докато не излезете начело към края на надбягването.

— С други думи, в края на надбягването „неизвестният кон“ трябва да покаже, че е бегач от класа, така ли?

Девойката кимна и сериозно продължи:

— Помнете, че ако не спечелите този участък на Моно, никога не ще си простя шегата, която ви изиграх на Потока на индианката. А ако изобщо има някой, който може да спечели това надбягване със старите златотърсачи, това сте вие.

Най-главното беше в начина, по който тя го каза. Пушилката усети да го залива гореща вълна — и в сърцето, и в главата. Той й отправи бърз изпитателен поглед, непреднамерен и сериозен, и в краткия миг, в който очите й открито се срещнаха с неговите, стори му се, че е прочел в тях нещо безкрайно по-важно за него от участъка, останал незарегистриран от Сайръс Джонсън.

— Ще го направя — рече той. — Ще го спечеля!

Радостната светлина в очите и сякаш му обеща нещо, от което изпитваше много, по-голяма нужда, отколкото от всичкото злато на участъка край Моно. Пушилката усети, че тя раздвижи сложената си в скута ръка близо до неговите колене. Скришом под покривката на масата той протегна своята ръка и почувствува здравото ръкостискане на женски пръсти, от което го обля нова гореща вълна.

„Какво ли ще каже Малчо?“ — дойде му изведнъж на ума, когато си дръпна ръката. Почти с ревност той изгледа фон Шрьодер и Джоунс и се запита дали не забелязват колко необикновена и прелестна е тази жена, която седи до него.

Стресна го нейният глас и той схвана, че Джой му говори вече от няколко секунди.

— Та виждате ли, Аризона Бил е бял индианец — казваше тя, — а Големия Олаф е боримечка, цар на снеговете, непобедим дивак. Той може да пропътува и да издържи повече от всеки индианец и никога не е познавал друг живот освен живота сред пустошта и мраза.

— Кой е този? — попита през масата капитан Консадайн.

— Големия Олаф — отговори девойката, — тъкмо разправях на господин Белю колко е издръжлив.

— Вие сте права — проехтя гласът на капитана. — Големия Олаф е по-издръжлив в пътуването от всички други на Юкон. Според мен той може да победи и самия дявол в газене на сняг и пътуване по лед. Той докара държавната поща в хиляда осемстотин деветдесет и пета година, и то след като двама куриери бяха замръзнали на Чилкут, а трети беше се удавил между ледовете на Трийсетата миля.

III

От страх да не измори кучетата си преди голямото надбягване Пушилката пропътува разстоянието до рекичката Моно бавно. По тоя начин той изучи всяка миля от пъртината и набеляза местата, където щеше да сменява впряговете си. В надбягването щяха да участвуват толкова много хора, че сто и десетте мили път бяха заприличали на непрекъснато селище. По цялото протежение имаше станове с кучета. Фон Шрьодер, който щеше да участвува по чисто спортни съображения, имаше цели единадесет впряга — нови кучета за всеки десет мили. Аризона Бил бе принуден да се задоволи с осем впряга. Големия Олаф имаше седем, точно колкото имаше и Пушилката. Освен тях щяха да се надбягват повече от четиридесет други състезатели. Не всеки ден (дори и на златния Север) можеха да се спечелят един милион долара от надбягване с кучета! Тука бяха събрани кучета от цялата страна. Нито едно бързо н издръжливо куче не бе останало неиздирено, претърсени бяха всички златни находища и станове и цените на кучетата бяха се удвоили и учетворили в течение на развилите се трескави спекулации.

Участък №3 под Откритие беше десет мили над устието на рекичката Моно. Останалите сто мили трябваше да се пробягат по замръзналите гърди на Юкон. На самия участък №3 имаше петдесет палатки и над триста кучета. Старите колове, засечени и надписани преди шестдесет дена от Сайръс Джонсън, все още стояха на мястото си и всеки, който щеше да участвува, обхождаше безброй пъти границите на периметъра, защото преди надбягването с кучета им предстоеше бягане с препятствия пеша. Всеки от тях трябваше да набележи участъка със свои колове, а това значеше, че трябваше да забие два централни и четири ъглови кола и два пъти да прекоси рекичката, преди да потегли с впряга си за Доусън.

Нещо повече: нямаше да има никакви изпреварвания. До петък полунощ участъкът нямате да бъде свободен за ново запазване и никой нямаше да има право да забие кол, преди да е станало точно дванадесет. Та това бе нареждането на комисаря по добива на злато в Доусън и капитан Консадайн беше изпратил тук отряд конна полиция да следи за изпълнението му. Беше се повдигнал спор за разликата във времето според слънцето и според часовниците на полицията, но капитан Консадайн издаде заповед, че точното време ще се определи от полицията, в случая по часовника на лейтенант Полок.

Пъртината, която минаваше по равното легло на рекичката Моно, беше по-тясна от две стъпки и приличаше на жлеб, заграден от двете страни със степи от на валелия през последните месеци сняг. Всички се чудеха как четиридесетина шейни и триста кучета ще могат да потеглят по такъв тесен път.

— Ами! — каза Малчо. — То ще бъде една бъркотия, здраве му кажи! Аз не знам как ще стане другояче, освен да си пробиеш път с бутане и насила, Пушилка. И цялата рекичка да беше гладка като пързалка, пак нямаше да има място за повече от десетина шейни. Виждам аз отсега, че докато се изредят, ще има да падне сумата бой. Ако се случи нещо такова и на нас, ще ме оставиш аз да налагам.

Пушилката разкърши рамене и уклончиво се усмихна.

— Не, ти няма да се бъркаш! — с тревога извика другарят му. — Каквото и да се случи, ти няма да се биеш. Как ще управляваш кучетата сто мили с разбита ръка, а точно това ще стане, ако улучиш някого в зъбите.

Пушилката кимна.

— Прав си, Малчо. Не трябва да рискувам.

— Помни хубаво едно нещо — продължи Малчо: — първите десет мили само аз ще карам кучетата, а ти ще си седиш спокоен. Аз ще те закарам до Юкон, като нищо! След това вече всичко зависи от теб и кучетата. Ами… какво ще кажеш за туй, дето го е намислил Шрьодер? Той е сложил първия си впряг четвърт миля надолу по реката и ще го познае по зеления фенер. Ама ние ще го изиграем. Само че аз съм винаги за червената светлина.

IV

Денят беше ясен и студен, но надвечер цялото небе се забули с облаци, а нощта настъпи топла и тъмна; изглеждаше, че ще завали сняг. Термометърът показваше двадесет и шест градуса под нулата, а в Клондайк през зимата, когато има двадесет и шест градуса, времето се смята за много топло.

Няколко минути преди полунощ, след като остави Малчо с кучетата на петстотин крачки надолу по рекичката, Пушилката се присъедини към състезателите за участък №3. Там четиридесет и пет души чакаха сигнала да започнат надбягването за хилядата хиляди долара, които Сайръс Джонсън беше оставил да си лежат в замръзналия пясък. Всеки от тях носеше по шест кола и тежък дървен чук и беше облечен с широка парка от дебел док.

Лейтенант Полок, с тежка меча шуба, гледаше часовника си на светлината на огъня. Оставаше една минута до полунощ.

— Пригответе се! — рече той и вдигна револвер в дясната си ръка, без да свали очи от секундната стрелка.

Четиридесет и пет качулки увиснаха на гърбовете на парките. Четиридесет и пет чифта ръце махнаха ръкавиците и четиридесет и пет чифта мокасини се опряха здраво в снега. Четиридесет и пет кола бяха забити в снега и също толкова чукове се вдигнаха във въздуха.

Изстрелите прокънтяха и чуковете паднаха върху коловете. Правата на Сайръс Джонсън върху милиона долари бяха изтекли. За да се избегне бъркотията, лейтенант Полок беше наредил първо да се забива долният централен кол, след това югоизточният и така около четирите страни, а пътем и горният централен кол.

Пушилката заби своя кол и се втурна напред с първите десетина души. На четирите ъгъла имаше запалени огньове и край всеки Огън стоеше по един полицай със списък в ръка, за да отмята имената на тичащите състезатели. Всеки трябваше да извика името си и да си покаже лицето. Бяха взети мерки да не би коловете да забие някой друг, а в това време истинският състезател да препуска надолу по рекичката.

На първия ъгъл фон Шрьодер заби своя кол до кола на Пушилката. Чуковете им удариха едновременно. Докато те чукаха, отзад пристигнаха други състезатели, и то с такава стремителност, че само си пречеха един на друг, блъскаха се и внасяха безредие. Когато се провря през тази навалица и каза името си на полицая, Пушилката видя как един от тичащите състезатели се сблъска с барона и той полетя в снега. Но Пушилката не се спря. Пред него имаше други. Беше сигурен, че огромният гръб, който вижда в светлината на мъждукащия огън, е на Големия Олаф и ето в югозападния ъгъл Големия Олаф и Пушилката забиха коловете си един до друг.

Не беше лесна работа това предварително надбягване с препятствия. Границите на участъка възлизаха общо на около една миля и в по-голямата си част минаваха по неравна, осеяна с ботруни низина. От всички страни около Пушилката хората се спъваха и падаха, а няколко пъти и сам той, целият разтърсен, залитна напред и едва се задържа на ръце и колене. Веднъж Големия Олаф падна толкова неочаквано пред него, че той се стовари отгоре му.

Горният централен кол трябваше да се забие на самия бряг и оттам състезателите се втурваха надолу по наклона, прекосяваха замръзналото корито на рекичката и се изкачваха на отсрещната страна. Когато се катереше тука, някаква ръка сграбчи Пушилката за глезена и го дръпна назад. В примигващата светлина на далечния огън не можеше да се види кой му изигра този номер. Но Аризона Бил, с когото бяха постъпили но същия начин, се вдигна на крака и с хрущящ звук стовари юмрука си в лицето на нахалника. Пушилката видя и чу това, докато се мъчеше да се изправи, но преди да успее отново да се затича към брега, едни юмручен удар го повали полузашеметен на снега. Залитайки, той се вдигна, видя виновния, замахна, за да го удари в зъбите, но си спомни предупреждението на Малчо и се въздържа. В следващия миг някакво търкалящо се тяло го блъсна под колената и той се строполи отново.

А това беше само встъпление на всичко, което щеше да се разиграе когато надпреварващите се щяха да стигнат при шейните си. Хората се търкаляха от другия бряг и се струпваха накуп. Те плъзваха нагоре но брега по няколко наведнъж и по няколко наведнъж бяха дърпани назад от нетърпеливите си съперници. Сипеха се нови удари, ругатни се изтръгваха от запъхтените гърди на онези, които все още можеха да си поемат дъх, и Пушилката, като си представяше, кой знае защо, лицето на Джой Гастел, трепереше да не заиграят чуковете. Събарян, тъпкан, търсейки пипнешком в снега изтърваните си колове, най-после той изпълзя от камарата и се заизкачва по брега малко по-настрана. Същото правеха и други и можеше да се сметне за щастлив, че има много хора пред себе си в надбягването към северозападния ъгъл.

Когато бягаше към четвъртия ъгъл, тон се препъна на половината път и когато се просна на снега, загуби последния си кол. Цели пет минути опипваше той в тъмнината, докато го намери, а през това време го задминаваха задъхани състезатели. На връщане от последния ъгъл към рекичката Пушилката започна да настига тези, за които изминатата бегом миля беше се оказала твърде много. На самата рекичка беснееше истинска лудница. Там бяха се сблъскали и преобърнали десетина шейни и стотина кучета водеха ожесточена борба. Хората се мъчеха между тях, разтърваваха вкопчилите се кучета или ги разпъждаха с тояги. Пушилката хвърли бегъл поглед и се зачуди дали има между гротеските на Доре нещо, което би могло да се сравни с тази картина.

Той скочи от брега отвъд задръстеното място, стъпи на здраво слегналата се от шейните пъртина и затича по-бързо. Тука, на утъпкани островчета край тесния път, шейни и хора чакаха бавещите се още състезатели. Отзад долетя скимтене на препускащи кучета и Пушилката едва успя да отскочи настрана в дълбокия сняг. Край него профуча една шейна и в нея той различи, застанал на колене, бясно кряскащ мъж. Шейната едва го бе задминала, когато спря всред врявата на разгоряла се схватка. Възбудените кучета от друга чакаща шейна, раздразнени от минаващия впряг, бяха се отскубнали и нахвърлили отгоре му.

Пушилката ги заобиколи и продължи напред. Той виждаше вече зеления фенер на фон Шрьодер, а малко по-нататък червената светлина, която отбелязваше къде е собственият му впряг. Двама мъже пазеха кучетата на Шрьодер с препречени къси тояги между шейната и пъртината.

— Хайде, Пушилка! Хайде бе, Пушилка! — долови той тревожните подвиквалия на Малчо.

— Идвам! — задъхано се обади той.

При червената светлина той забеляза, че снегът наоколо е разровен и утъпкан, а по дишането на другаря си разбра, че тука се е водило сражение. Пушилката залитна към шейната и след миг се повали на нея. Бичът на Малчо изплющя и той кресна:

— Мъш, дяволи такива! Мъш!

Кучетата опънаха тегличите и шейната рязко потегли напред. Това бяха едри животни хъдзънска порода, премираният впряг на Хансън, и Пушилката беше избрал тях за първия пробег, който включваше десетте мили по Моно, след това трудното разстояние по пряката пътека през низината в устието и най-после първите десет мили по Юкон.

— Колко души има пред нас? — попита той.

— Затваряй си устата и си пести дъха — отговори Малчо. — Хайде, зверове такива! Давай! Давай!

Малчо тичаше зад шейната, хванал се за късо въже. Пушилката не можеше да го види, не можеше да види и шейната, на която лежеше изтегнал се в цял ръст. Огньовете бяха останали надире, а те се носеха през стената на черния мрак толкова бързо, колкото можеха да ги теглят кучетата. Този мрак бе почти лепкав, толкова много приличаше на плътно вещество.

Пушилката усети, че шейната се наклонява на единия плаз, когато изви около невидим завой, а отпред се чуха псувни и ръмжене на кучета. Сетне това стана известно като „Стълкновението на Барнс и Слокъм“. Първо бяха се сблъскали впряговете на тези двамата, а отгоре им налетяха препускащите с всички сили седем огромни песа на Пушилката. Едва ли нещо повече от полуопитомени вълци, всичките кучета се бяха настървили за бой от възбудата, която пареше тази нощ на рекичката Моно. Клондайкските кучета карани без поводи, не могат да бъдат спрени другояче освен с вик, затова сега нямаше начин да се прекъсне ожесточената борба, която закипя между тесните брегове на рекичката. Зад тях шейна след шейна се врязваха в тази бъркотия. Връз хора, които почти бяха разтървали впряговете си, връхлитаха нови лавини от кучета, всичките до едно добре нахранени, добре отпочинали и жадни за бой.

— Трябва да поваляме, да газим и да се измъкваме! — закрещя Малчо в ухото на другаря си. — И да си пазиш ръцете! Ти измъквай кучетата, а бъхтенето остави на мен!

Пушилката никога след това не можа да си спомни ясно какво стана през следващия половин час. Най-носле той се изтръгна премалял, задъхан, с натъртена от юмручен удар челюст, с болка в рамото от стоварила се там тояга, с топла кръв, стичаща се по единия крак, разкъсан от кучешки зъби, и с раздрани на парчета ръкави на парката. Като насън помагаше той на Малчо да презапрегне кучетата, докато схватката продължаваше да бушува зад тях. Те прерязаха тегличите на, едно умиращо куче и на тъмно, опипом, закърпиха разсечените ремъци.

— Сега ти лягай и си поеми дъх — изкомандува Малчо.

Кучетата със същата бясна скорост препуснаха в мрака надолу по Моно, после по дългата пътека през низината и излязоха на Юкон. Там, където пътеката навлизаше в главната пъртина по голямата река, някой беше запалил огън и там Малчо се сбогува с Пушилката. При светлината на огъня, докато шейната подскачаше зад летящите кучета, в паметта на Пушилката се вряза още една от незабравимите картини на Северния край. Това беше Малчо, който се олюля и кряскайки прощални ободрителни думи, безсилно се отпусна на снега с посиняло и отекло око, разкървавени и разбити стави на ръцете и струя кръв, шурнала по разкъсаната му от кучешки зъби ръка.

V

— Колко души има пред мен? — попита Пушилката, като остави уморените си хъдзънски кучета и се метна върху шейната, която го чакаше на края на първия пробег.

— Аз наброих единайсет! — извика подире му запитаният, понеже Пушилката вече беше поел напред, носен от препускащите кучета.

Тези кучета трябваше да изминат втория пробег от петнадесет мили и да го закарат до устието на Бялата река. Макар и девет на брой, те бяха най-слабият му впряг. Поради ледените блокове, задръстващи пътя, той беше разделил двадесет и петте мили между Бялата река и Шестдесета миля на два пробега и там го чакаха двата му най-тежки, най-яки впряга.

Пушилката лежеше по очи, опънал се в цял ръст, и се държеше с двете си ръце. Щом кучетата започваха да забавят пределната си скорост, той заставаше на колене, вкопчваше се в шейната, колкото можеше с едната ръка, кряскаше, подвикваше и ги налагаше с бича. Колкото слаб и да беше впрягът, Пушилката задмина две шейни, преди да стигне Бялата река. Тука при замръзването ледените блокове бяха образували прегради и затова водата по-надолу беше гладко замръзнала на протежение от половин миля. Този гладък лед даваше възможност на състезателите да се прехвърлят от шейна на шейна в движение и по целия този участък се бяха наредили впряговете им за смяна.

Пушилката префуча през задръстеното място, излезе на гладкия лед и високо завика:

— Били! Били!

Били го чу, обади се и при светлината на многото огньове, накладени на леда, Пушилката видя една шейна да тръгва отстрани и да се изравнява с неговата. Кучетата бяха бодри и го настигнаха. Когато шейните се изравниха, той се прехвърли, а Били в същия миг скочи долу.

— Къде е Големия Олаф — извика Пушилката.

— Начело! — отговори му гласът на Били и огньовете останаха назад, а Пушилката отново летеше през на мрака.

Сред задръстванията на този пробег, където пътят минаваше през хаос от изправени ледени блокове, и където скачаше от предния край на шейната и се впрягаше с късо въже да помага на теглича, Пушилката изпревари три шейни. Случваха се злополуки и той чуваше как хората прерязваха тегличите на пострадалите кучета и кърпеха ремъците.

Сред задръстванията на следващия къс пробег до Шестдесета миля той задмина още два впряга. А сякаш за да има ясна представа за злощастията на другите, едно от собствените му кучета изкълчи рамото си, не можа да се изправи и бе повлечено от тегличите. Ядосани, другите кучета от впряга се нахвърлиха да го хапят и Пушилката се видя принуден да ги разпъди с тежката дръжка на бича си. Когато прерязваше ремъците на пострадалото животно, той чу зад гърба си кучешки вой и човешки глас, който му се стори познат. Това беше фон Шрьодер. Пушилката закрещя, за да предотврати сблъскването; баронът подвикна на кучетата си, наблегна на управляващия прът и префуча на десетина стъпки от него. Обаче мракът беше толкова непроницаем, че Пушилката го чу да отминава, но не можа да го види.

По гладкия лед край търговския пункт на Шестдесета миля Пушилката изпревари още две шейни. Всички бяха току-що сменили впряговете си и за около пет минути вървяха в една редица. Всеки състезател, застанал на колене, сипеше удари с бича си, кряскаше н гонеше обезумелите кучета. Но Пушилката беше проучил тази част от пъртината и сега забеляза високия бор на брега, който смътно се изрязваше в светлина ги на многобройните огньове. Оттатък този бор не само започваше мракът, но и изведнъж свършваше гладкият лед. Той знаеше, че там пъртината се стеснява колкото за една шейна. Пушилката се наведе напред, хвана въжето и придърпа подскачащата шейна до първото куче от впряга. Той улови животното за задните крака и го събори. С яростно ръмжене то се опита да го захапе, но впрягът го повлече напред. Тялото му по-действува като прекрасна спирачка и двата други впряга, които все още бяха наред с него, се стрелнаха към мрака и тесния път.

Пушилката чу трясък и врявата на сблъскването на предните две шейни, пусна теглача, грабна управляващия прът и подкара впряга си надясно, където напъващите се кучета затънаха до врата в мекия сняг. Това беше непосилен труд, но той мина край оплелите се впрягове и излезе на добре утъпканата пъртина отвъд.

VI

За пробега след Шестдесета миля Пушилката бе оставил втория си слаб впряг и при все че нататък пътят беше лесен, за тоя впряг бе отредил само петнадесет мили. Следващите два впряга щяха да го закарат в Доусън при Бюрото за регистрация на периметрите и Пушилката беше избрал най-добрите си кучета за двата последни пробега. Ситка Чарли лично го чакаше с осемте мейлмюта, които щяха да го карат двадесет мили, а за финиша — пробег от петнадесет мили беше оставил собствения си впряг, същия, с който бе пътувал цялата зима и с който беше ходил да търси Езерото на изненадата.

Двамата състезатели, които беше оставил с преплетени впрягове на Шестдесета миля, не можаха да го настигнат, обаче и собственият му впряг не можа да настигне никой от тримата състезатели, които все още бяха пред него. Кучетата залягаха, макар и да им липсваше издръжливост и бързина, и нямаше нужда да им вика много, за да бягат, колкото им държат краката. Оставаше му само да лежи по лице и да се държи. От време на време той изскачаше от мрака и се озоваваше в светлия кръг на някой пламтящ огън, зърваше облечени с кожи мъже, застанали до впрегнати и чакащи кучета, и отново потъваше в мрака. Миля след миля летеше той и в ушите му звучеше само стърженето и скърцането на плазовете. Шейната ту подскачаше напред, ту се изправяше наполовина във въздуха, ту се навеждаше настрана от люшкането при резките извивки на завоите, но той почти машинално се задържаше на мястото си. Без някаква причина или връзка в съзнанието му изпъкваха един подир друг три образа: засмяното и безстрашно лице на Джой Гастел, лицето на Малчо, изтощено и унило след препускането надолу по рекичката Моно, и набръчканият, скован лик на Джон Белю, сякаш излят от желязо — толкова непреклонно и сурово бе изражението му. И понякога, когато се сещаше за редакцията на „Талаз“, за оставения от него недовършен роман в подлистници за Сан Франциско и за всички други безсмислени занимания на онези безсъдържателни дни, Пушилката изпитваше желанието да закрещи на глас, да запее победна песен, изпълнена с дивашки възторг.

Когато смени уморените си кучета с осемте бодри мейлмюта, вече се сипваше сивата утринна зора. Мейлмютите, по-леки от хъдзънските кучета, можеха да развият по-голяма скорост и тичаха леко и неуморно като истински вълци. Ситка Чарли набързо му изброи впряговете пред него. Големият Олаф начело, Аризона Бил втори и фон Щрьодер трети. Това бяха тримата най-добри бегачи в страната. Всъщност още преди Пушилката да напусне Доусън, познавачите, които се обзалагаха, ги бяха подредили по същия начин. Докато те се надбягваха за един милион долари, другите бяха заложили не по-малко от половин милион за изхода от надбягването. Никой не беше заложил за Пушилката, защото, въпреки няколкото му известни подвига, все пак го смятаха за чечако, който има още много да се учи.

Щом малко се поразвидели, Пушилката можа да различи пред себе си шейна, а след половин час водачът на неговия впряг вече тичаше зад тая шейна. Но едва когато човекът се обърна да го поздрави, Пушилката позна, че това е Аризона Бил. Изглежда, фон Шрьодер го беше изпреварил. Здраво, утъпканата в мекия сняг пъртина беше толкова тясна, че още половин час Пушилката, ще не ще, трябваше да върви подир него. После те прехвърлиха едно пространство, задръстено от ледени блокове и излязоха на гладко място, където имаше няколко стана за смяна на кучета и снегът бе утъпкан по-нашироко. Застанал на колене, с крясъци размахал бича, Пушилката се изравни със съперника си. Тогава забеляза, че дясната ръка на Аризона Бил виси безжизнено надолу и той е принуден да налага кучетата с лявата ръка. Това беше много неудобно, защото нямаше как да се държи и трябваше често да оставя бича и да се хваща за шейната, за да не се търколи от нея. Пушилката си спомни за схватката на замръзналата рекичка при участък №3 под Откритие и разбра всичко. Съветът на Малчо е бил много разумен.

— Какво се е случило? — попита Пушилката, когато започна да излиза напред.

— Не знам — отговори Аризона Бил. — Трябва да съм си изкълчил рамото при сбиването.

Той изоставаше много бавно, но когато пред тях се показа последният стан за смяна на кучетата, беше вече цяла половин миля назад. Пред себе си Пушилката можа да види почти един до друг Големия Олаф и фон Шрьодер. Пушилката отново застана на колене и принуди изморения си впряг да препусне с такава скорост, с каквато би могъл да го накара да, върви само човек с вроден усет за каране на кучета. Той настигна шейната на фон Шрьодер до самия й заден край и в този ред, след като минаха през едно задръстване, трите шейни захвърчаха по гладко място, където чакаха много хора и много кучета. До Доусън оставаха петнадесет мили.

Фон Шрьодер, който имаше нов впряг на всеки десет мили, беше сменил кучетата си преди пет мили и щеше да го смени пак подир още пет. Затова той продължи да кара шейната си с пълен ход. Големия Олаф и Пушилката смениха впряговете си в движение и новите кучета тозчас наваксаха разстоянието, спечелено от барона. Големия Олаф заобиколи неговата шейна, а Пушилката влезе в тясната пъртина току зад него.

„Все пак добре, но не и много добре!“ — перифразира той на ум думите на Спенсър.

От останалия сега назад фон Шрьодер не го беше страх, обаче пред него се носеше най-добрият бегач с кучета в страната. Да го задмине, му се струваше невъзможно. Много пъти Пушилката насилваше водача на своя впряг да си пробие път, но при всеки негов опит Големия Олаф ускоряваше ход и избягваше напред. Пушилката се задоволи да поддържа същата бързина и настървено караше след него. Надбягването не беше изгубено, докато не спечелеше единият или другият, а на протежение, от петнадесет мили можеха да се случат много неща.

И наистина на три мили от Доусън нещо се случи. За изненада на Пушилката Големия Олаф се надигна и с проклятия и бич заизстисква сетната капка усилие от кучетата си. Това изсилване трябваше да се запази за последните сто разкрача, а не да започне на три мили от финиша. Макар това и да значеше направо да погуби кучетата си, Пушилката направи същото. Впрягът му беше великолепен. На Юкон нямаше кучета, които да бяха издържали толкова трудности или да се намираха в по-добро състояние. Освен това Пушилката беше се трудил; ял и спал заедно с тях, знаеше нрава на всяко отделно куче, знаеше как да повлияе на разума му и да изсмуче докрай, без остатък, готовността му да помогне на господаря си.

Те прехвърлиха малко задръстване от ледени блокове и излязоха на гладкия път под него. Големия Олаф беше едва петдесетима стъпки напред. Една шейна изскочи отстрани и полетя към него и тогава Пушилката разбра смисъла на неимоверното му изсилване. Големия Олаф беше се мъчил да спечели време за сменяване на шейните. Този нов впряг, който го причакваше, за да му осигури преднина в последния пробег, беше изненада, подготвена от него тайно. Дори и хората, които му помагаха да победи, не знаеха нищо за нея.

Докато Големия Олаф се канеше да се прехвърли на новата шейна, Пушилката положи отчаяни усилия да го задмине. Той подгони кучетата си с всички сили и измина разделящите ги петдесет стъпки. С викове и удари на бича той отби шейната си встрани и продължи напред, докато водачът на неговия впряг се изравни с теглача на Големия Олаф. От другата страна, наравно с тях, препускаше готовата за смяна шейна. При скоростта, с която се носеха, Големия Олаф не смееше да се прехвърли. Ако не пресметнеше добре скока си и паднеше, Пушилката щеше да излезе начело и Олаф щеше да изгуби надбягването.

Големия Олаф се опита да се откъсне напред и бясно подгони кучетата си, но водачът на Пушилката продължаваше да препуска наред с теглача на Големия Олаф. В продължение на половин миля трите шейни се носеха и подскачаха една до друга. Те вече наближаваха края на гладкото пространство, когато Големия Олаф се реши да се опита. Щом летящите шейни извиха една към друга, той скочи, и то така, че в същия миг застана на колене в другата шейна и с викове и бич подкара свежия впряг. Гладкото място завърши с тясна пъртина, той насочи кучетата си и влезе в нея с някаква си крачка преднина.

„Човек не е победен, докато не са го победили“ — реши Пушилката и колкото и да препускаше, Големия Олаф не можеше да се отърве от него. Нито един от впряговете, които Пушилката бе карал тази нощ, не би могъл да издържи такова убийствено препускане и да не остане назад от свежите кучета — никой друг впряг освен този. Обаче въпреки всичко бързината бе наистина убийствена и когато те започнаха да обикалят стръмния бряг край града Клондайк, Пушилката усети, че кучетата му постепенно губят сили. Почти доловимо те почнаха да изостават, а Големия Олаф отиваше стъпка по стъпка напред, докато най-после ги изпревари с двадесетина крачки.

Възторжен вик се изтръгна от населението на града Клондайк, събрало се на леда. Тука реката Клондайк, се вливаше в Юкон, а на половин миля от другата страна на Клондайк, на северния бряг, беше Доусън. Чуха се още по-буйни възгласи и Пушилката забеляза към него да се стрелва някаква шейна. Той позна великолепните кучета, които я теглеха. Те бяха на Джой Гастел. Караше ги самата Джой Гастел. Качулката на парката й, направела от кожи на катерички, бе отметната и овалът на лицето й, подобен на камея, се открояваше на фона на тежката й коса. Девойката беше махнала ръкавиците, си и с голи ръце се бе вкопчила в бича и в шейната.

— Скачайте! — извика тя, когато нейният водач заръмжа срещу водача на Пушилката.

Пушилката се прехвърли зад нея. Шейната силно се люшна от устрема на тялото му, но девойката се задържа на колене и размаха бича.

— Хайде! Давайте! Мъш! Още! Още! — крещеше тя и кучетата заскимтяха и завиха от напрегнато желание и усилие, да догонят Големия Олаф.

И после, когато кучето-водач настигна задния край на шейната на Големия Олаф и крачка по крачка се изравни с нея, огромната тълпа на брега край Доусън подлудя. А тълпата наистина беше огромна, защото хората бяха зарязали сечивата си по всички реки и бяха се стекли да видят изхода от надбягването, а появяването на двама равностойни противници на края на сто и десетте мили оправдаваше всякакво лудеене.

— Щом излезете пред него, аз ще скоча! — извика Джой през рамото си.

Пушилката се опита да възрази.

— И внимавайте на острия завой на половината път нагоре по брега — предупреди го тя.

Куче до куче, разделени само от пет-шест стъпки, двата впряга препускаха един до друг. С викове и удари на бича Големия Олаф запази това положение за една минута. Сетне бавно, малко по малко, водачът на Джой започна да излиза напред.

— Пригответе се! — извика тя на Пушилката. — Ей сега ще скоча. Вземете бича.

И когато той вече протегна ръка, за да грабне бича, те чуха предупреждаващия крясък на Големия Олаф, но твърде късно. Неговият водач, вбесен, че са го надминали, се хвърли в атака, Зъбите му се впиха в хълбока на водача на Джой. Съперниците от двата впряга се вкопчиха гърло в гърло, Шейните връхлетяха биещите се зверове и се преобърнаха. Пушилката се изправи на крака и понечи да вдигне Джой. Но тя го отблъсна и извика:

— Тичайте!

Големия Олаф вече тичаше петдесетина стъпки пред него, все още с твърдото решение да довърши надбягването. Пушилката се подчини и когато двамата стигнаха брега пред Доусън, той беше вече догонил съперника си. Но по стръмнината Големия Олаф напрегна огромната си снага и спечели десетина стъпки.

През пет пресечки по главната улица се намираше Бюрото за регистрация на периметрите. Улицата беше претъпкана е хора, сякаш щеше да има парад. Този път не му беше толкова лесно на Пушилката да настигне снажния си съперник, а когато го настигна, не можа да го изпревари. Рамо до, рамо те тичаха но тесния проход между две плътни стени от облечени е кожи, възторжено ревящи хора. С големи конвулсивни скокове ту единият, ту другият се изпреварваха с един два пръста, но се изравняваха в следния миг.

Ако скоростта е била убийствена за техните кучета, то собствената им скорост сега не беше по-малко убийствена за самите тях. Но те се надбягваха за милион долара и за големи почести в юконския край. Единственото външно впечатление, достигнало съзнанието на Пушилката през време на този последен безумен пробег, бе изумлението, че в Клондайк има толкова много хора. Никога преди не беше ги виждал събрани на едно място.

Той усети неволно да изостава и Големия Олаф изкочи цяла крачка пред него. На Пушилката се струпаше, че ще му се пръсне сърцето, а краката си съвсем не усещаше. Той разбираше, че те летят под него, но не можеше да разбере как все още успява да ги накара да летят, нито как му се е удало е още по-голям натиск на волята да ги принуди отново да го изравнят е огромния му съперник.

Пред тях се показа отворената врата на Бюрото за регистрация. Всеки от двамата направи сетния безуспешен опит да излезе напред. Никой от тях не можа да изпревари другия, те стигнаха вратата рамо до рамо, сблъскаха се с все сила и презглава се проснаха на пода на Бюрото.

Те седнаха, но бяха толкова капнали, че не можаха да се изправят. Големият Олаф, потънал в пот, поемаше дъх на грамадни болезнени глътки, ловеше въздуха с ръце и напразно се мъчете да заговори. После протегна ръка с очевидно намерение; Пушилката му подаде своята и те си ги стиснаха.

— Двамата сте наравно. — долетя до Пушилката гласът на инспектора, по то беше като насън и гласът прозвуча много слабо, сякаш от много далече. — Не мога да кажа нищо друго освен това, че и двамата печелите. Ще трябва да разделите участъка помежду си. Ще бъдете съдружници.

Ръцете на двамата се вдигнаха и отпуснаха в знак, че одобряват решението. Големия Олаф многозначително закима с глава и запреплита език. Най-после заговори.

— Проклет чечако такъв! — бяха неговите думи, но по начина, но който ги изрече, прозвуча възхищение. — Не зная как можа да го направиш, но го направи.

Огромната тълпа отвън шумно се блъскате напред и пълнеше и препълваше Бюрото. Пушилката и Големия Олаф се опитаха да се изправят, като си помагаха един на друг. Пушилката усещаше, че краката му се подгъват и се заклати като пиян. Големия Олаф със залитане пристъпи към него.

— Съжалявам, че моите кучета се нахвърлиха върху твоите.

— Нищо не можеше да се направи — запъхтяно отговори Пушилката. — Аз чух, като ми извика.

— Слушай — продължи Големия Олаф с блеснали очи. — Това момиче… чудесно момиче, дявол да го вземе, а?

— Чудесно момиче! — съгласи се Пушилката.