Херман Хесе
Дом на мечтите (1)

Първа част

Минзухарът прецъфтя, кокичетата изчезнаха, в очакваната плаха късна пролет цъфтеше единствено магнолията. От едрите листа на леко сребреещата зеленина на старото окръглено дърво се носеше песен на кос, а чистите бели цветове поглеждаха кротко и отчуждено като красиви, болнави деца. Магнолията цъфтеше празнично сред малката овална поляна, над нея приветливо стоеше слънцето в сводестия навес откъм южната страна на ниската рушаща се къща със сиво-зелена мазилка, кръгъл покривен свод и с тесния керемиден край на покрива, почиващ във влажната синева на широката веранда, стотици пъти страстно обгърната от клоните на голямата глициния. Но всичко дълбоко и съкровено, приютено в зеления й оголен връх и короната, високо надрасната от закрилящия я бряст, който със старите си посивели клони се простираше над целия покрив, отстрани чуждоземните бели борове с тържествените и пресметливо оформени пирамиди на дългокосите си клони, по които миналогодишни и новоизбили шишарки дъхтяха на смола в топлината, а в петнистата сянка малки дърволази и горски зидарки пъплеха по дебелите червени стволове ту сиви сенчести, ту проблясващи като благородни камъни.

Тревистата площадка с магнолията, хвойната и розите се простираше между къщата, бряста, белите борове и дебело преплетените в гъсталак високи люлякови храсти, пазени от праха и ветровете на света — една зелена съкровищница. Тя бе открита единствено към юг; там градината преминаваше надолу стъпаловидно в малки тераси, склонени към слънцето. Зад тях широка и зелена се разстилаше вълнистата земя на пасището, по неговата открита плоскост се виждаше дълга, капризно лъ-катушна линия от широко разклонени дъбове — границата на съседното имение. Зелената ливада граничеше с невидима речна долина, а отвъд се простираше зелено гористо възвишение в дълги, спокойни линии, а зад тях нова верига от зелени височини, вече синкаво замъглени, а по-нататък съвсем сини, с високо огрени, проблясващи голи скали, една стръмна предпланинска верига. И отвъд тази трета линия, безкрайно далеч и високо сред движението на облаците се извиват сънно обагрени снежни планини, многонадиплени, озарени в приглушена и отдалечена действителност, един лишен от спомени, блед, призрачен свят, обаче по-истински и по-разбираем от всичко близко.

Старият стоеше до розовите храсти; беше време те да се привържат. Пъхнат в колана на зелената престилка той носеше дълъг сноп светло лико, а в ръката си ножица. С колебливи пръсти търсеше и избираше от кафеникавите бодливи клонки, грижливо отрязваше изсъхналите връхчета и ги събираше в плитка кошница. Късната слънчева светлина топла падаше с коси лъчи между носещите пъпки на високите храсти люляк, леска, старият очакваше мига, сега той остави настрана кошницата и ножиците, пристъпи към тъмната страна на малката поляна и започна едно просто вечерно тържество, като стоеше тихо в стичащия се слънчев огън и се заслушваше в магнолията. Тя държеше своите бледи, бели цветове още отворени, дишащи и от най-високите клони напред се лееше наситена късна светлина и вечерната червена заря лесно скочи върху всеки цвят. Уморено, бялото гореше в родна нежност и за минути над омагьосаното дърво се задържа един магически воал, тънък и призрачен, и всеки блед цвят гледаше кротко и топло от нежната чашка, със събудена душа празнуваше своя малък плах празник.

С притихнали очи бащата на цветята приветливо и изследователски наблюдаваше скромното чудо, на него всеки цвят, почервенявайки, изпращаше до сърцето своя вечерен поздрав като поруменяваше и с чувствително съучастие дишаше ароматите на настъпващия сезон, долавяше по усет своята напрегната готовност и сладостното, трескаво развиващо тръпки на очакване на нетърпеливите зародиши.

Светът е станал по-малък — мислеше той с едно сияние от усмивка. Този стар човек цял живот беше в хиляди дейни отношения, заемал високи длъжности и бе пропътувал света, винаги отново бе съхранявал в сърцето си копнежа както Гьоте да обхване заедно в сърцето си всичката слънчева светлина и всички морски брегове, всички мечти; сега той се бе намерил ограничен в тясната площ на своята градина, където дървета и треви, храсти и лехи му бяха близко познати и собствени, обграждани с грижи от него, измислени и създадени пак от него, оформени и ръководени живеят, а изобилието им не бе ограничено, една леха с рози беше по смисъл и идеи толкова малко неизчерпаема, колкото морския бряг и широкия свят. Да притежаваш всичко, беше ограничение, да разбираш всичко, бе отказ и да трябва да се откажеш от всичко, той търсеше обяснение в човешката усмивка и в молитвената вглъбеност.

Неандер бавно крачеше около лехите, чак до мястото, където между храстите алеята бе посипана с чакъл, а те я обграждаха плътно, изведнъж стигаше до каменната стълба, след което преминаваше в долната градина. Там небето и безграничният простор проникваха в тясното световно пространство на обраслия с храсти кът и през градини, дървета, храсти, поляни, зелени и сини планински вериги погледът се възправяше надалеч срещу проветривия свят, на чиито край далечни и достойни се издигаха Алпите. Същата светлина, която озаряваше бедните цветни сестри на магнолията, сега там се лееше нашироко, със същото вълшебство на приоблачните и снежни планини. Извън вечерния свят на поляните и планинските гори, диамантена, планината гореше в неземно вълшебство. Приказни постройки от стъкло и благородни камъни, от блуждаещи светлинни огньове, пронизани, несвързани със земята, а високо над омарата на далечината искрящи планински била, братски свързани с приоблачните върхове.

Старият бе навестяван от често премислени разсъждения. Някога търсещ вечното неспокойствие на духовното сграбчване, далеч в чужда част на света, при бързи жадни пътувания, все пак почти целия си живот той бе прекарал сред тези планини, тяхната красота и загадъчност бяха сродени с неговата душа от ранната му младост. На разделението и моралната задръжка в собствената му душа, където копнежната борба по Севера и Юга бе станала средище на всяко движение, както в историята на човечеството.

Отвъд, зад вълшебната стъклена стена, той знаеше, че се простира красивият рай, там и животът течеше добър и лек, в придобито невинно богатството растеше с детинската естественост на прелестно цвете, което Северът раждаше само с болката на копнежа и бездните на разсъждаващата упоритост. Но северната красота звучеше по-интимно и разтърсващо и се развяваше по-смело в божествена опияненост.

Неандер отново обхвана с поглед многоцветните мержелеещи се в далечината върхове на своя вътрешен живот. Той стоеше на страната на Севера, стоеше на страната на отказа, на страната на неутолимия копнеж. Но борбата беше задрямала. Откакто бе прекрачил на жизненото поприще средата и стигнал навътре в долината на дългите сенки, неговите мисли се бяха отказали от бягството пред смъртта. Откъде идваше той и накъде отиваше, му се струваше една и съща страна. Примамливите гласове на живота, който още от детството му всеки ден го зовеше и бе тласкал крачките му напред и все напред, постепенно за него бе станал глас на смъртта, той викаше отвъд, а последиците не биха били по-малко хубави, отколкото странни. Живот или смърт — просто само имена, но примамващият глас беше налице и пееше, и привличаше, и му казваше да крачи в добрия такт на дните, а пътят водеше към родината.

Откъм далечината го облъхна вечерното дихание на езерото и поде песента на тръстиката. Нощта зовеше деня, денят зовеше нощта, вечно се разнасяше диханието на Бога.

С внимателен поглед старият мъж наблюдаваше, връщайки се назад от цветната небесна далечина към близкото, своята градина. Той не я виждаше в нейната моментна действителност. От много години с дърветата и храстите го свързваше едно мило общуване. Онова, което беше тук и растеше на тази малка, обработена площ между къщата и ъгъла с люляковия храст, този зелен градински остров, той не можеше да бъде достигнат от ничий поглед, всичко тук беше премислено и пожелано от него, по-нататък достроено върху предприетото и никога незавършено, нещо повече, изпълнено от избликващите идеи и осъществявания за бъдещето. Че в ъгъла между леската и люляка високите диви рози люлеят дълги вейки, че под ресите на цъфтящата върба пълзи тъмният плътен бръшлян, че между накъдрените вейки на глицинията само нежните островръхи листенца на черния бъз можеха да се извиват, това бе негово дело и то беше не само красиво, то бе възникнало в прежните години от стотици грижливи градинари мечтатели, живо в бавен избор и ред. Там, където сега през тънки клони свободно се виждаше небето, там Неандер знаеше от листа и цветове, от плодове и увивни растения много красиви въодушевени неща за май, за юли, за септември да израстват и да чакат: плодовете на скоруша да висят блестящи в синевата, от най-тъмната зеленина да се разгарят червените цветове. Кът на пчелите и място за отдих на пеперудите подготвено за всички годишни времена, интимни приятелства на растенията, щадени и покровителствани от човешка ръка. Лятна утринна зора и тежка августовска нощ, априлски следобед и есенна вечер намират тук и там своето любимо място и рамка, готови, а в малката оранжерия не зеленее никакво мъничко семе на растение, което вече не е било разцъфнало и раззеленено в мислите на поета на градината, като светло петно или сенчест кът, като наситени червени цветове там и тук, това беше неговата длъжност, тя беше предопределение.

Но по-дълбоко и по-съкровено старецът живееше в своите зелени мечти, познати и разбираеми само нему; в градината и навред се кореняха спомени и символи на неговия интимен живот от панихиди и жертвоприношения за благодарност, възпоменателни знаци на младостта и тълкуващи далечното предчувствие за смърт и завръщане. Как така през времената той започна по-интимно да чувства годишните сезони в живота на градината, усещаше тези хилядократни живи създания на човешката ръка като изображение на себе си самия сякаш тайнствено творение и душа. Тука се бяха преобразили и умрели мечтите за живота, тук бе започнала божествената служба и се полагаха грижи за чувството на вечност и където за чуждото око се извисяваше само един красив връх на дърво, стоеше чудесен храст, там за него, за поета, продължаваше да живее незабравимо битие и борби, търсене и преодоляване. Както някой самотен властелин в далечните вълнения на хората и в техните блага открива последиците и плодовете, своите мисли и планове, така приятелят на градината чувства всеки растеж, всяка тиха случка в своето кротко царство като ехо от далечното плодотворно трептене на собствената душа. Очаквайки, Неандер седеше на ниската стеничка с поглед към планините. Вече имаше хладни вечери и влажна далечна синева, зимата и предпролетта бяха преодолени и пред погледа на стареца отново се простираше една нарастваща година, една богата на предчувствия градинска година: астри, люляково време, розови клони над бялата стена!

Силни стъпки кънтяха по пътя откъм къщата. Неандер се изправи, за да се устреми насреща, там стоеше свеж и усмихнат вторият му син, с шапка в лявата ръка, и пое ръката му, която той с нежно страхопочитание държеше здраво.

— Ханс, ти вече си тук!

— Да, татко, един ден по-рано, отколкото ви писах. Мама не намерих, отишла е в града. Добре ли си, татко?

— Всички сме добре, Ханс. Аз може би съм малко поостарял, но ти ще видиш, мама е още толкова млада както винаги.

— Ах, и нашата стара градина! Магнолията цъфти, забелязах веднага. Тук ти все още си толкова прилежен — вярвам, че през целия си живот никога не съм мислил за тебе, без да си представям, че си в градината при розите или с лейката. Толкова е красиво тук, по-красиво, отколкото го знаех. В света вече няма такива градини.

Ханс Неандер постави крак върху стеничката и зарадван се огледа наоколо.

— Не е съвсем вярно — каза бащата, — хората като нас смятат така с добро сърце, ала тук в страната за съжаление ние не сме градинари. Човек трябва да види как японците разбират това. Но за теб тукашното е детство и роден край и всичко е красиво и съвършено.

— Аз възприемам всичко съвсем сериозно — извика Ханс, — ти си оформил толкова забележително правилно дърветата и живо си разпределил лехите, и всичко си съчетал, наистина не вярвам, че би могло да се направи по-добре.

— Понеже не виждаш грешките, момчето ми. Например там долу до павилиона между акациите аз съм насадил няколко самодивски дървета и с това съм развалил цялата красива лиственица. Дръвчетата пораснаха преди да забележа това и сега в разгара на лятото те се издигат в небето обкичени с червени плодове и би било жестоко отново да ги отстранявам. Но за самите акации би било много, много по-красиво и правилно. Така стоят нещата и с други още, навсякъде. Не е лесно да се засади една добра градина. Толкова трудно е, колкото да се управлява държава. Човек следва да реши да обича и несъвършенствата, иначе ще бъде измамен. Ти би постигнал това по-добре от мене. Знаеш ли, ако някой поиска всецяло да изследва трудната история за свободата на волята, тогава той трябва да започне усърдно с градинарството. Не само че никой храст не расте просто така, както ти си намислил за него. Не, едва след години виждаш, че ти не си избрал свободно храста и не си го засадил; зад това се крие нещо: неосъзнато желание, спомен, някаква принуда. Същото се случи и със самодивското дърво. Тогава си мислех, че избирам, защото ми се струваше, че по ръст и листа ще си подхождат с акациите. Едва много по-късно се сетих, че исках да имам дръвчетата просто защото тяхното местонахождение в разсадника, откъдето ги купих, ми напомни за един кът в градината на моите дядо и баба. Тогава, когато тръгнах за фиданки, съвсем не бях решил да купувам скоруши. Едва там, между младите стъбла, изведнъж намерих спомена за дядовата градина и част от родния край на детството и затова купих дърветата. — Той се усмихна тихо. — И при това дори не знаех дали действително самодивските дръвчета събудиха моя мил спомен. Тогава го тълкувах така. То обаче трябва да бе нещо съвсем друго, един дъх или осветляване на нещо, може би особен облак пред слънцето. Но си мислех, че са били самодивските дръвчета, и ето, вече стоят от двадесет години и са пораснали.

Ханс с удоволствие слушаше доверчивия достопочтен глас и не мислеше за отговор.

— Е, да — каза той бавно, — аз също вярвам, че ние винаги, потънали в спомени, се измъкваме от един гъсталак и живеем и чувстваме. Навярно всичко, което наричаме своя душа, не е нищо друго освен нанос от мрачно споменно богатство. Не съм мислител и се радвам, че не ми е потребно да тъна в размисъл и върху това. Но тъкмо след като бях минал през къщата и излязох отзад на площадката, посипана с дребен чакъл, видях кладенеца и изведнъж също ме завладя такъв един ранен спомен. Не зная дали още можеш да си спомниш за това. Бях на пет или шест години и играех в двора при бряста, тогава стана твърде досадно, ти ме извика при себе си и каза: нека сега съм бъдел послушен, тогава ще ми покажеш нещо забележително. И откъсна един голям лист латинка и го потопи в коритото на кладенеца, аз с незабравимо удивление и очарование видях как широкият лист се покри изцяло с гъсто течно сребро. Дълго време можех отново и отново да се занимавам с това чудо и се чувствах толкова странно доволен, изпълнен от детско блаженство и дълго време ми се струваше, че такъв един лист от латинка във водата е най-красивото, което го има на този свят.

Старият поклати побелялата си глава насам и натам и погледна отвъд побледнелите планини към още кафеникавите и проблясващи в синьо и червено облаци. Той посочи натам един продълговат сив облак, протегнат пряко през хоризонта да проблясва в стотици цветни оттенъци като шията на гълъб.

— Ние седим — извика старецът с усмивка — и бъбрим, но ти идваш от път и в края на краищата си гладен. Или може би предпочиташ чаша вино. А и още нищо не си разказал, не сме се виждали половин година. Сега си станал един вид чиновник?

— О не, татко, правителствен майстор строител е просто една титла, аз естествено оставам самостоятелен и не търся никаква служба. Но чаша вино ще изпия с голямо удоволствие. Имаш ли още от елзаското?

Те влязоха в къщата и отвред към завърналия се у дома заприиждаха спомени от детството и времето в родния край. В трапезарията на голямата маса с лисков плот в кристално шише блещукаше светложълто вино. Ханс седна там, отпи глътка вино и доволен хапна залък хляб.

Усмихнат до него седеше баща му със своята странно ведра старческа свежест и бели коси, от стените гледаха добре познатите картини: холандският букет от карамфили и малката мадона от Италия, на перваза на прозореца стояха стръкове здравец, през полуотворения люк редом от кухнята се чуваше, че момичето режеше и стържеше нещо на дъската. Ханс възприемаше всичко дълбоко, с благодарност и блаженство: завръщането у дома, прелестна буря от спомени, близко познатите стаи, аромати и сред ясния роден свят тих и сам бащата, зарадван от неговото завръщане, все пак здрав и несмутим в своя вътрешен свят, останал непроменен.

— А какво прави Алберт? — попита майсторът строител, като се облегна назад в креслото. — Виждате ли се често?

— Не — каза Неандер колебливо, — понякога той прекарва една вечер при мама, а после в неделен ден винаги идва на обяд у нас. Някак ми е трудно да беседвам с него; по това разбирам, че съм остарял. По-рано често двамата водехме дълги разговори, на мен ми беше интересно да го следвам в неговите мисли, той наистина е самостоятелна глава. Но неговата митология за мен всякога е оставала чужда, вината може да е моя. Аз не ценя нищо по-високо от набожността, ала Алберт винаги остава еднакво догматичен. Вече е забележително как с годините това се проявява. Семейството на мама, разбира се, беше съвсем пиетистко, толкова малко обаче тя самата. Това е унаследил само Алберт. Е, сега вече го знаеш. В работната си стая той дори е окачил по стените изписани мъдрости. Иначе е добър, верен човек и много се съобразява с мен. Всъщност вие двамата водите ли кореспонденция?

— Не, само рядко си пишем за рождени дни и изобщо. Впрочем за мен той винаги е имал по-голяма прилика с тебе, отколкото с майка, също и външно.

— Наистина? Може и да е така. Но когато Алберт беше малко момче, всеки намираше, че той прилича на мене. Разбира се, не с толкова голяма прилика, каквато между тебе и мама. При това той, естествено, следва моя начин да живее повече в мислите си, отколкото в действителността. Само склонността към фанатизъм, каквато видимо има, не мога да открия у себе си. Може би също е илюзия.

— Не, татко, положително не. Ти си толкова свободен, от теб съм научил всичко, което зная за свободата. Все пак Алберт може би е малко педант, малко даскал, на мен всякога ми изглеждаше премного странно, че той трябваше, въпреки всички очаквания, да стане гимназиален учител. А ти, татко, ти си човек на изкуството, всецяло художник. Не че Алберт би бил по-учен или по-мъдър, о не, но при тебе от мислите ти винаги възниква картина, нещо красиво и достойно за обич.

Старият господин приятелски кимна към сина си.

— Но все пак твоят брат има вкус — каза той бодро. Ханс, ти ще трябва да положиш много усилия, ако някога искаш да ми доведеш една по-хубава снаха.

— Ох, тези усилия искам да ми доставят удоволствие. Но е вярно, че Бети е изискана, интересна жена. Жалко, че човек трудно може да я опознае. Отначало я смятах за високомерна, тъй като тя винаги остава толкова мълчалива и студена. Но това е заблуда. Ала тя все още ми е чужда.

— Това беше голяма заблуда — потвърди старият с топлота. — Бети е тъкмо противоположното, тя е скромна и почти смирена. Ако не бе толкова красива, хората биха я опознавали по-добре. Тя остава скрита зад своята хубост. Потиска я и това, че няма деца.

— Да, това е жалко. Но още могат и да се появят.

Изведнъж Ханс скочи, той чу външните врати да се отварят. В полутъмния коридор го изненада прибиращата се майка и той я прегърна.

— Мамо, мамо!