Оригинално заглавие
Nightwings, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 5 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2007)

Издание:

Роберт Силвърбърг, Нощни криле

Художник: Димо Кенов

Издателска къща „РОЛИС“, София, 1991


Първа глава

Рам е град върху седем хълма. Казват, че в един от ранните периоди е бил столица. Не зная, защото работата ми е да наблюдавам, а не да помня, но когато съзрях за първи път Рам, приближавайки се към него в здрача от юг, разбрах, че в минали времена той действително е можел да има огромно значение. Даже и сега това беше огромен град с многохилядно население.

Неговите прекрасни кули рязко се очертаваха на фона на здрача. Като малки взривове премигваха пламъчета. Небето отляво искреше с невъобразимо великолепие; слънцето напускаше своите владения. Реещи се лазурни, виолетови и малинови платнища се сблъскваха и преплитаха помежду си в нощен танц, който предвещаваше тъмнина. Вдясно от мен вече бе настъпила. Опитах се да открия седемте хълма, но се обърках; въпреки всичко аз знаех, че това е великият Рам, към който водят всички пътища, и почувствах дълбоко благоговение и уважение към творението на нашите предци, преминали в небитието.

Спряхме се край дълъг прав път, като гледахме към Рам. Аз казах:

— Хубав град. Ние ще намерим там работа.

До мен трепнаха прозрачните криле на Евлуела.

— И храна ли? — попита тя на висок глас, подобен на гласа на флейта. — И подслон ли? И вино?

— И храна, и подслон, и вино — казах аз. — Всичко, каквото си пожелаем.

— Колко още ще трябва да вървим, Наблюдателю? — попита тя.

— Два дена. Три нощи.

— Ако бях полетяла, това щеше да стане много по-бързо.

— За теб да — казах аз. — Ти би ни оставила далеч назад и никога повече нямаше да ни видиш. Това ли искаш?

Тя се приближи до мен и поглади грубия плат на ръкава ми, а след това се притисна до мен като гальовно коте. Крилете й се разгърнаха в две големи платнища от газ, през които се виждаха залезът и вечерните огньове: неясни, трепкащи, зовящи. Почувствах аромата на нейните полунощни коси. Сложих ръце на раменете й и притиснах към себе си слабичкото й юношеско тяло. Тя каза:

— Ти знаеш желанието ми — да те следвам навсякъде, Наблюдателю. Навсякъде!

— Зная, Евлуела. И все пак ние ще бъдем щастливи — казах аз и я прегърнах.

— Ще отидем ли в Рам още сега?

— Мисля, че трябва да почакаме Хормон — отговорих аз, като поклатих глава. — Той скоро ще приключи своите изследвания. Не исках да й говоря за тревогите си. Тя беше дете, Имаше само седемнадесет пролети. Какво знаеше тя за тревогите и годините? А аз съм стар. Разбира се, не толкова, колкото Рам, но все пак достатъчно стар.

— Докато чакаме — каза тя, — мога ли да полетя?

— Е, разбира се.

* * *

Приседнах до количката и си стоплих ръцете край пулсиращия генератор, докато Евлуела се подготвяше за полет. Най-напред тя си свали дрехите, защото крилете й бяха много слаби и тя не можеше да повдигне тази допълнителна тежест. Тя свали от краката си стъклените мехури, освободи се от малиновия жакет и меките кожени пантофки. Гаснещата на запад светлина очерта изящната й фигурка. Както при всички въздухоплаватели, тя нямаше излишни изпъкналости: гърдите й бяха малки хълмчета, седалищните части — плоски, а бедрата бяха толкова тесни, че когато тя стоеше, на човек му се струваше, че ширината им е само няколко дюйма. Дали тя тежеше повече от един квитал[1]? Съмнявам се. Когато я гледах, чувствах се като предизвикващ отвращение великан, а аз не съм чак толкова едър мъж. Тя коленичи край пътя и наведе глава към земята, произнасяйки ритуалните думи, които казват всички Въздухоплаватели, преди да полетят. Тя стоеше с гръб към мен. Тънките й криле трептяха, изпълваха се с живот, повдигаха се като развяващо се на вятъра наметало. Аз не можех да разбера как тези криле успяваха да повдигнат даже толкова леко телце, като на Евлуела. Това не бяха криле на ястреб, те бяха криле на пеперуда, целите в тънки жилки, прозрачни, изпъстрени тук-там с абаносови, тюркоазени и алени пигментни петна. Здрави връзки ги съединяваха с плоски снопчета мускули по-долу от острите лопатки, но онова, което й липсваше, беше надлъжната кост, присъща за всички крилати същества, както и нужните за летене яки мускули. Да, аз знаех, че Въздухоплавателите използват за издигане не само мускули, в обучението им влизат и мистични дисциплини, И така да е, но аз, като член на съюза на Наблюдателите, се отнасях скептично и към мистичните съюзи. Ев-луела замлъкна. Изправи се: подхвана вятъра с крилете си, издигна се на няколко фута. Остана на тази височина между небето и земята, а крилете й лудо биеха във въздуха. Нощта още не беше съвсем настъпила, а крилете на Евлуела бяха нощни криле. През деня тя изобщо не би могла да полети, защото чудовищното налягане на слънчевите лъчи щеше моментално да я отхвърли към земята. Сега, на границата между вечерта и нощта, не беше най-доброто време за полет. Видях как вълма светлина я захвърлиха на изток. Ръцете й биеха във въздуха, като че ли да помогнат на крилете; малкото й заострено личице замръзна съсредоточено, на тънките й устни бяха думите на нейния съюз. Тя се сгъна на две, след това рязко се изправи, започна бавно да се преобръща и отведнъж се издигна хоризонтално, с лицето надолу, а крилете й биеха по въздуха. Ето на. Евлуела! Ето!

Тя изведнъж се озова във висините, като че ли единствено само с волята си победи все още блестящата на небето светлина.

* * *

С удоволствие гледах голата й фигура, която се белееше в нощното небе. Аз я виждах ясно, защото очите на Наблюдателите са зорки. Тя беше вече на височина пет нейни ръста и крилете й се разпериха в цялата си ширина, като засенчиха кулите на Рам. Тя ми помаха. Изпратих й целувка и думи за обич. Наблюдателите не се женят, те нямат и изкуствено отгледани деца, но Евлуела ми беше като дъщеря и аз се гордеех с нейния полет. Ние странствахме заедно само една година, откакто се срещнахме в Егапт, но аз имах чувството, като че ли съм я познавал през целия си дълъг живот. От нея към мен преминаваха нови сили. Не зная какво преминаваше от мен към нея. Спокойствие? Знания? Върволицата на дните, когато нея още я нямаше на този свят? Единствено се надявах, че тя ме обича така, както я обичам аз.

Тя беше вече високо в небето. Тя кръжеше, рееше се, пикираше, правеше пируети, танцуваше… Дългите й черни коси бяха готови да се отскубнат от главата й. Тялото й се оказа случаен придатък към тези огромни криле, които се преливаха и блестяха, трептяха и сияеха в нощта. Тя литна още по-високо нагоре, наслаждавайки се, че се е откъснала от плена на земното притегляне, като ме караше все повече да чувствам своята прикованост към земята. Изведнъж рязко, като тъничка ракета, тя се втурна по посока на Рам. Аз видях босите й крака, кранчетата на крилете й и ето че не можах да различа нищо повече.

Въздъхнах. Пъхнах ръце под мишниците, за да се стопля. Как ставаше така, че аз чувствах зимен студ, а момичето Евлуела можеше гола да се рее във въздуха?

Беше настъпил дванадесетият час от двадесетте и това беше времето за моето Наблюдение. Приближих се до количката, отворих калъфите и приготвих инструментите. Някои цифри бяха пожълтели и избелели; стрелките, на индикаторите бяха изгубили луминесцентното си покритие; нетна на морска сол покриваха калъфите отвътре — спомен за времето, когато в Земния Океан ме нападнаха пирати. Изтърканите и напукани лостчета и превключватели привично се обръщаха под ръцете ми, когато започнах подготовката. Първите молитви — за мозък, освободен от странични мисли и готов да възприема; след това — за сродство с всички инструменти, още една — за внимателно наблюдение, за търсене на враговете на човека звездното небе. Такова е умението ми, моят занаят. Въртях ръчки и натисках клавиши, изхвърлих от главата си всички мисли, готвех се за превръщането ми в придатък към моите инструменти.

Аз почти престъпих прага и се намирах в първата фаза на наблюдение, когато един дълбок звучен глас попита зад мен:

— Е, Наблюдателю, как си?

Бележки

[1] Квитал — 46,30 кг.