Владимир Количев
Брат, отмъсти за любовта (9)

Осма глава

Зоя стоеше до прозореца. С разсеян поглед гледаше към пътя, който се виеше към къщата й през заснежените поляни.

Вече всичко беше наред. Благодарение на този глупак Никита Брат ченгетата здраво се бяха вкопчили в бригадата на Анка. Лишиха я от дясната й ръка. Добре че сравнението беше чисто условно. На човек не може да му порасне втора ръка, а на нея щеше да й порасне. Съвсем скоро на мястото на разгромената бригада щеше да се появи нова. И може би не само една.

Ченгетата не бяха успели да я спипат. И не знаеха къде да я търсят. Нямаха никаква представа за контактите й с нови поръчители. А поръчките валяха постоянно. Прехвърли всички на Витка. Добре смазаният механизъм работеше безотказно.

Всичко беше плод на много точна преценка на ситуацията. Освен това щастието й се усмихна. Чак да не повярва човек — телохранителят й, тази вечно жадна за секс кучка Оля, хванала Никита Брат. И то съвсем случайно. Дочукало му се на момичето. В резултат сега нямаше нужда да праща хора да го търсят. Беше в ръцете й. Щеше да го убие лично. Това щеше да бъде ритуално убийство. Първо ще го изнасили, а после ще го удуши с копринен шал…

Нека промени малко отношението си към жените, преди да умре. Идиот, мисли си, че може да ги разиграва както си иска. Но какво се оказа — че него направиха на маймуна. Нещо повече, оправиха го като последната курва.

В стаята влезе Олга.

— Мамче, момчето е готово — каза тя.

Обедът беше сервиран, можеше да започва. Би било глупаво да се откаже от такова вкусно ястие. Симпатяга, а и уредът му е голям…

Бяха го оставили да почива цяла нощ и половин ден. И сега — съвсем свежичък и събрал сили, й го сервираха като следобеден десерт. Тя чак се облиза апетитно. Сега щеше да отиде в сауната и да се позабавлява до насита…

Тъкмо щеше да се отдръпне от прозореца, когато забеляза две тъмни точки на хоризонта.

Хукна веднага към другия прозорец, до който беше монтиран триножник с бинокъл с голямо увеличение на образа.

Бяха два черни бавареца с тъмни стъкла. На такива коли обикновено се возят мутри. Да не би…

Трябваха й точно три минути, за да вдигне момичетата под тревога: Оля, Таня, Вика и Галка — четирите си телохранителки. Те бяха нейното семейство. Зоя и те четирите — това бяха обитателите на тази къща. Освен тях нямаше никой друг, който да я защити.

Изгубиха още около две минути, за да заредят оръжието. Около минута отне заемането на позиции за стрелба. И Зоя също беше въоръжена. Че как иначе…

Колите все още бяха доста далеч, а срещу тях вече бяха насочени пет винтовки СВУ с оптичен прицел. Не бяха със заглушители, само с дулен искрогасител. Но това ни най-малко не я обезпокои — къщата й бе съвсем изолирана от външния свят. Никой нямаше да чуе стрелбата. Освен онези, които пътуват в колите.

Стискайки здраво в ръце винтовката, Зоя се чувстваше защитена. В пълнителя имаше десет специални снайперистки патрона със стоманена сачма, палецът й бе на езичето на спусъка, окото й бе плътно прилепено към оптичния прицел. Готова за бой.

Момичетата също бяха затаили дъх, очаквайки всеки момент команда за огън.

Оптичният прицел — ПСО-1, позволява да се води прицелна стрелба на разстояние хиляда и триста метра. Колите караха точно срещу тях — почти неподвижна цел. Зоя още сега можеше да натисне спусъка, но реши да не избързва.

Все още не знаеше със сигурност кои са хората вътре. Може да бяха врагове, дори смъртни врагове, но в никакъв случай не бяха приятели. Никой от хората й не знаеше пътя към тази къща.

Така че в колите бяха или ченгета, или мутри, които търсят мъст за смъртта на някого от авторитетите си. Ченгетата обаче не се возят в беемвета. Значи оставаха мутрите. Как бяха открили къщата й — това не беше най-важното в момента. Трябваше да унищожат тези пуяци, които явно са си въобразили, че са много велики и могат ей така, съвсем спокойно да навлизат във владенията й. Сигурно си мислят, че тя ей сега ще им падне на колене… Но не са познали…

Когато колите се приближиха на разстояние седемстотин метра, Зоя стреля. Усиленият куршум проби предното стъкло на първата кола и улучи шофьора в челото. Онзи потрепери и безжизненото му тяло се отпусна върху волана. Колата започна да криволичи, излезе от пътя и се заби в крайпътната канавка. Вторият баварец попадна в зоната на пряка видимост. Проехтя още един изстрел. Беше Оля. Куршумът й улучи шофьора. Беемвето загуби управление и се натресе в един крайпътен стълб.

От колите наизскачаха оцелелите бабаити с кожени якета. Паникьосани, започнаха да размахват пистолети, но веднага попаднаха под обстрела на снайперистките куршуми.

Бяха най-малко десетина човека. И половината предадоха богу дух. Останалите прецениха навреме, че няма смисъл да се бутат в устата на лъва, и се скриха зад колите. Зоя даде команда за стрелба по резервоарите. Първата кола пламна, после и другата. Един от мутрите се превърна в горяща факла и попадна на мушката на Галка. Тя стреля и го избави от страшните мъки. Оцелелите продължиха да се крият зад горящите лимузини. Бяха трима или четирима. Но момичетата нямаха възможност да ги вземат на прицел. Ако стреляха само от място, разбира се.

Зоя защити дома си. Но не за да продължи да живее в него, а за да оцелее самата тя. Къщата вече беше засечена, нямаше смисъл да остава повече в нея. Трябваше да се махат оттук колкото се може по-бързо. Добре поне, че имаше къде да отидат.

Тя нареди на Вика и Галка да държат мутрите под око, а на Оля и Таня — да приготвят колите. Но първо трябваше да минат през сауната, където беше Никита, и да го застрелят.

Зоя отиде в кабинета си, отвори сейфа, извади оттам куфарче с пари — в него имаше около сто хиляди долара. Не беше чак толкова глупава да държи всичките си пари вкъщи. За това имаше други, по-сигурни места.

Куфарчето с пачките не беше най-важното, което се съхраняваше в сейфа й. Там имаше и едно копче. Зоя го натисна. Точно след половин час къщата щеше да хвръкне във въздуха.

Тя свали от пост Вика и Галка и заедно с тях слезе на двора. Край, в тази къща повече никой нямаше да влезе. Беше без значение, че тук оставаха всичките им вещи. Не й бе жал за тях. И за Никита не й е жал. Не е единственият красавец на света в крайна сметка, имаше и други.

Двата джипа вече бяха в пълна готовност за тръгване. В тях имаше оръжие — пистолети, автомати, всякакви боеприпаси. Имаше с какво да довършат мутрите, които най-вероятно все още се криеха зад колите.

Зад волана на първата кола седеше Таня. Витка и Галка се качиха при нея. На тях беше възложена задачата да гръмнат мутрите. Зоя седна на задната седалка във втората кола, карана от Оля.

— Готови ли сме, всичко ли свършихте? — попита я тя.

Онази тръсна глава — да, всичко е наред.

Това трябваше да успокои тарторката, но нещо не й даваше покой.

Първият джип запали и тръгна. Портите се отвориха автоматично пред него.

— Тръгвай! — изкомандва Зоя.

Оля кимна отново, но колата не помръдна от мястото си.

— Аз…

Зоя понечи да й се скара, но думите й бяха заглушени от страшен тътен. Ураганна сила вдигна първия джип във въздуха. Той се взриви пред очите им и за секунди беше обгърнат от пламъци… Таня, Вика и Галка вече не съществуваха.

— Това е невъзможно! — ужасена възкликна Зоя.

Първата й мисъл бе, че мутрите са успели на бегом да преодолеят разстоянието до къщата и са посрещнали колата с изстрел от гранатомет. Но се оказа, че греши.

— Възможно е! — равно заяви Оля.

И се обърна рязко. В ръцете й се появи пистолет. Дулото му се вряза болезнено в устната на Зоя.

Със свободната си ръка изменницата свали перуката си… Дамата в черно не можа да повярва на очите си. Пред нея стоеше Марта.

 

 

Никита се събуди в луксозно обзаведена стая. Чувстваше се отпочинал. Но от това нямаше голяма полза.

Беше прикован към леглото, на ръцете и краката му имаше белезници. Добре поне, че не са му сложили пак проклетия нашийник да му стяга врата. Пак беше гол и възбуден, стърчеше като вишка. Явно поредната мадама трябваше да влезе всеки момент.

Той затвори очи и тихичко застена. Чакаше го същият кошмар. По-добре да се самоубие, отколкото да го преживее отново.

Изведнъж някъде отгоре изтрещяха изстрели. Един, втори, трети… Никита отвори очи, заслуша се. Възможно ли е някой да е нападнал къщата?

Изведнъж вратата се отвори. Той отново затвори очи. Вече нямаше сили да гледа тези извратени кучки…

Погледна, когато нещо изпука тихо над ухото му и разтърси дясната му ръка. Сякаш куршум улучи ключалката на белезниците.

Не можа да повярва на очите си. Пред него стоеше Марта. Абсолютно спокойно, тя насочи пистолета към другата му ръка. Последва втори изстрел. Куршумът разби и тази ключалка.

Марта го погледна чак когато се справи с оковите и на краката му. Но дори да бе останал окован, вече можеше да се счита свободен.

Тя му се усмихна и махна лепенката от устата му.

— Как се озова тук? — попита Никита.

Тъкмо щеше да му отговори, но изведнъж извърна глава към прозореца и се усмихна, сякаш видя някого. Никита също погледна натам, но не видя нищо. Тя обаче като че ли не само видя, но и чу нещо.

Погледна го отново и каза тихо:

— Идват насам…

— Откъде знаеш?

— Аз знам всичко. Легни, както лежеше досега.

Никита разпери широко ръце, разкрачи се и погледна към вратата. След секунда тя се отвори. На прага стоеше Олга. С пистолет в ръцете. Дори без заглушител. Че от какво да се страхува, кучката… Нали си е вкъщи…

За сметка на това пистолетът на Марта беше със заглушител и никой не чу изстрела. В гърдите на Оля се образува малка дупчица. До нея мигом цъфна още една.

Никита скочи от леглото, изтича към нея, дръпна я от прага и я бутна навътре в стаята, затваряйки вратата след себе си.

Безжизненото й тяло се строполи на пода, а в ръцете му остана перуката й. Ама че работа: разкошната й руса коса се оказа измама.

Марта се приближи до него, взе перуката и я намъкна на главата си.

— Хайде, да вървим — каза тя, хващайки го за ръка.

— Къде?

— Накъдето ни поведе Люба.

Беше вперила безумен поглед някъде напред, заслушваше се в нещо. Никита свали чаршафа от леглото, уви се с него, взе пистолета на Олга и тръгна след нея.

Марта го водеше уверено. Минаха през един коридор, после през някаква врата. Оказа се, че тя води към гаража. В същия момент оттам излезе една кола. Марта се качи във втората.

— Засега стой тук — нареди тя на Никита.

Той я послуша и се скри в гаража.

Момичето се беше побъркало. Пак бълнуваше за Люба. А нея вече я нямаше. Но тя я чуваше. И съдейки по всичко, получаваше добри съвети. Пълна идиотщина…

Никита продължи да наблюдава двата джипа от укритието си. Видя как жената в черно излезе от къщата заедно с кучките си телохранителки. Качиха се в колите. Зоя седна в джипа, в който беше Марта. Предстоеше й интересна среща.

Съвсем неочаквано, първата кола се взриви. Никита помисли, че и втората ще хвръкне във въздуха, затова се стрелна към нея, отвори дясната врата и видя Марта да държи невъзмутимо Зоя на мушката.

— Не се бой, скъпи — каза тя, без да го поглежда. — Тази кола няма да гръмне.

Никита отвори задната врата, бутна Зоя по-навътре и седна до нея.

Навън беше страшен студ. Премръзна целият. Все пак беше наметнат само с някакъв тънък чаршаф. Тога, туника — както щеш, го наречи, но по-топло от това нямаше да му стане. Освен това се бе наложило да ходи бос по снега. А в колата беше топличко, приятно.

Но топлината не го накара да се отпусне. Той набързо претърси Зоя. Не намери оръжие.

Тя се държеше доста самоуверено и дори се подсмихна надменно — демек, не ме е страх от вас.

Никита се наведе и опипа левия й крак през панталона. Точно така — кобур, закачен със специални каишки за глезена. А в него — малокалибрен браунинг. Конфискува й го веднага.

Изведнъж Зоя омекна, сви се цялата, погледът й стана мрачен. Сякаш й бяха изпуснали въздуха, като балон. Ето какво значи да загубиш и последния си шанс за спасение.

— Мадам, вие сигурно много съжалявате, че не можахте да ме изнасилите — с насмешка попита Никита.

Тя само го погледна изплашено, но не каза нищо.

— За сметка на това сега аз ще ви изнасиля. Извинете!

Марта не го разбра правилно и го погледна с упрек. Стори му се, че всеки момент ще насочи дулото към него.

За да разсее съмненията й, с един удар по врата извади Зоя от реалността.

— Това също е акт на насилие — поясни той и започна да съблича палтото й от лисица.

Не беше мародерство, просто замяна. Взе топлата дреха и й метна разкъсания чаршаф. С едната половина завърза краката й, с другата ръцете.

— Готово.

Зоя беше едра жена и раменете й бяха доста широки, така че палтото му стана точно по мярка.

— Трябва да тръгваме — монотонно изрече Марта.

— Разбира се — кимна Никита и понечи да отвори вратата.

Точно сега намери да слиза.

— Къде тръгна?

— Ами документите ми? Книжката, паспорта… Останаха там, в къщата. Трябва да ги намеря.

— Не ходи там!

— Защо?

— Защото не трябва.

— Питам те защо.

— Просто не трябва. Това е. Люба казва така.

Побиха го тръпки. Пак тази Люба… Остана в колата, но се премести на предната седалка.

Марта тъкмо натисна педала на газта, когато пред тях изведнъж изскочиха неколцина бабаити. До един озлобени и с пистолети в ръце.

 

 

— Ето я колата! — викна Канкана.

— Мръсниците са в нея! — ревна Баса.

— Стреляйте по годините! — кресна Пяната.

Сева нямаше друг избор, освен да се присъедини. Моментално откри огън по колата, изпразвайки целия пълнител на ТТ-то си.

— Бас ловя — каза Канкана, — че никой не е оцелял.

— Тръгвайте! — разпореди се Сева и пръв се насочи към колата.

Канкана, Баса и Пяната се затътриха след него с нежелание. Не го тачеха много като водач.

А всичко започна толкова добре.

Бързо откри Оксана, след това студента Витка. На Витка не му трябваше много време, за да си развърже езика. Понаместиха му малко кокалите и се разприказва. Много бързо се сети за номера на колата.

После всичко тръгна като по вода. Сева успя да се свърже с катаджиите и да научи адреса, на който живее собственикът на колата. И пълен напред.

Момчетата по принцип го уважаваха, а след като успя да открие похитителите на брат си, се издигна още повече в очите им. И без да се подвоумят, тръгнаха към къщата, която се намираше някъде на края на света.

Трябваше да се въоръжат с автомати, но Сева не искаше да притеснява пак Юрка. А без него не можаха да намерят по-мощно оръжие от пистолетите, които имаха. Наложи се да тръгнат само с ТТ-та. Впрочем, на него му беше все едно. С такива яки момчета като тях можеше и с голи ръце да види сметката на похитителите.

Но стана засечка.

Тъкмо приближаваха към къщата, шегуваха се нещо и изведнъж Чапа прегърна волана. Сева го хвана за косата и моментално дръпна ръка — в тила му зееше голяма дупка от куршум.

Колата кривна към крайпътната канавка. А тази, която ги следваше, се заби в един стълб. И като се започна една пукотевица…

Докато Сева разбере какво става, няколко от момчетата му вече бяха мъртви. Оцеляха само Канкана, Баса и Пяната. Останалите бяха простреляни от снайперисти.

Защо ли, ох, защо ли им трябваше да се приближават към къщата посред бял ден, че и отгоре на всичко да минават през голото поле… Недооцениха силите на противника… Издъниха се…

Добре че Сева не загуби самообладание, не си зарови главата в пясъка. Когато изстрелите утихнаха, изчака подходящия момент и на бегом се юрна към къщата. На Канкана, Баса и Пяната хич не им се искаше да тръгват след него, но го направиха. Значи не беше паднал чак толкова в очите им…

Добиха малко повече кураж, когато видяха, че в двора се взриви някакъв джип. Явно там се заформяше голяма веселба.

Докато се промъкваха към къщата, никой не се опита да стреля по тях. Бойният им дух укрепваше все повече с всяка изминала минута. И ето че вече бяха стигнали до самата къща. Заобиколиха горящата кола, проникнаха в двора. Вътре имаше още един джип. Може би точно в него бяха въпросните снайперисти, които надупчиха момчетата му.

Сева се приближи до колата. Шофьорската врата беше притворена. Зад волана нямаше никого. Отзад седеше някаква жена с безжизнено отметната глава и отворена уста. На мястото на дясното й око зееше кървава дупка…

— А къде са другите? — попита Баса.

— Тук сме! — чу се глас отнякъде.

Сева се обърна рязко и видя момче в женска шуба.

— Стреляйте по него! — викна Канкана.

Но момчето се оказа по-ловко. С ехидна усмивка, то светкавично насочи пистолета срещу тях и започна да стреля.

Сева не беше виждал толкова добър стрелец досега — невероятно бърз и точен. Докато разбере какво става, Канкана, Баса и Пяната вече лежаха в краката му с пробити черепи.

Когато дойде и неговият ред, момчето спря. Дулото на бързия му пистолет беше насочено точно в окото му.

— Кой си ти? — попита момчето.

— Аз ли… Аз съм Сева…

— Какво търсиш тук?

Изведнъж сякаш от нищото се появи красиво момиче с блуждаещи очи. Застана до момчето. Погледът й беше зареян някъде в пространството.

— Търся брат си…

— Брат си ли?

— Отвлекли са го с джип „Чероки“. Преди седмица. Заедно с приятеля му. Докарали го тук…

Момчето се замисли за миг, а после каза:

— Знаеш ли, мен също ме отвлякоха… Тук живееха някакви подивели кучки. Вършели са какви ли не дивотии…

Сякаш за по-голяма убедителност, той разтвори палтото си. Беше чисто гол. И членът му стърчеше като кол.

— Искаха да ме изчукат. Но не им се дадох. А брат ти сигурно са го оправили. Трябва да го търсиш в кариерата.

— Каква кариера?

— Не знам. Една от кучките ме заплаши с кариерата. Каза, че там ще изхвърлят и моя труп.

— Искаш да кажеш, че Паша е мъртъв?

— Да, братле, явно не е извадил късмет. Я по-добре вземи да хвърлиш това пушкало на земята.

Сева послушно пусна пистолета.

— А сега мръдни към къщата.

Сева отстъпи назад към сградата.

Видя как момчето отиде до колата, погледна вътре и викна:

— О, ее! Че вие сте я убили, говеда такива!

Сева стисна очи. Помисли, че ей сега ще го гръмне. Но не, онзи не стреля. Вратите на колата се отвориха шумно, двигателят запали.

— Ей! — викна от колата момчето. — По-добре се омитай оттука. И колкото се може по-скоро. Тук е много опасно!

Затръшна вратата и джипът потегли, задмина горящата кола и се скри от погледа му.

Сева продължи да стои като втрещен.

Трябваше да изчезва оттук. Така му каза момчето… Ама ’що ли пък не го прати по дяволите!

Първо изпозастреля като патки Канкана, Баса и Пяната, а после съвети ще му дава. Че кой е той! Между другото, нямаше да е зле да проучи въпроса. Да го намери и да го очисти…

Или всъщност… нямаше смисъл… На момчетата от бандата щеше да каже, че пред къщата се е водила много тежка престрелка и никой не се е отървал. Всички са ги пратили на оня свят… И Сева загуби пехотата си, но оцеля. И излезе победител от битката…

Така, а сега да претърси къщата.

Влезе в нея, качи се на втория етаж. Усети миризма на барут и видя захвърлен снайпер. Ето значи откъде са обстрелвали момчетата му…

Нищо, ще си намери други. Ще си има свои бригади. Ще ръси балъците бизнесмени. Ще си живее само за кеф…

Пред очите му се заредиха светли картини от бъдещето: брониран мерцедес, голяма луксозна къща, жена фотомодел. Средиземно море, палми, бели яхти…

После изведнъж всичко изчезна. Със страшен тътен, подът под краката му рухна, мощната взривна вълна го завъртя във вихъра си, смеси го с прах, камъни и парчета от мебели и го разкъса на части… След това избухна пожар. Същински огнен смерч, в чиито пламъци изгоря вече мъртвото му тяло.

 

 

— Интересно, дали онова момче е успяло да избяга? — попита Марта.

— Проблемът си е негов — равнодушно сви рамене Никита. — Предупредих го, пък той каквото ще да прави.

Бяха на няколко километра от къщата, когато тя се взриви.

До този момент не беше убеден, че там ги дебне опасност. Марта му беше казала, че ще се случи нещо лошо, и й се бе доверил напълно. Но ако знаеше със сигурност, че къщата ще се взриви, при всички случаи щеше насила да натика онзи тип в колата. Макар че беше мутра, все пак се беше захванал с благородно дело — търсеше брат си.

Интересно, колко ли мъже са пратили по дяволите тези кучки?

— Тези глупаци убиха Зоя — каза Никита.

— Точно те им отвлякоха вниманието. Затова успях да проникна в къщата без никакви затруднения.

— Как изобщо разбра, че съм тук?

— Люба ми се яви. Каза, че полицията ме търси, че всеки момент ще дойдат да ме приберат и трябва веднага да бягам. И аз избягах. — Марта се съсредоточи в пътя пред себе си. Гласът й звучеше равнодушно и монотонно. Единствено по устните й премина лека усмивка, сякаш се усмихваше сама на себе си. — Избягах и ти оставих бележка. Чаках те. Но Люба каза да не те чакам. И ми показа къде се намираш. Така се озовах тук.

Тя се умълча и отново концентрира вниманието си върху пътя. Сякаш Никита не седеше до нея.

Той искаше да я попита за Люба. В какъв образ, как и кога й се явява, но замълча. Всичко това звучеше прекалено налудничаво, същинска мистика, бабини девитини и нищо друго. Фантазии на болно съзнание. Не вярваше в такива неща. Но не можеше и да отрече съществуването им… Откъде иначе Марта ще знае, че ченгетата са тръгнали по петите й? Откъде е разбрала как да го намери? Откъде е знаела, че къщата ще се взриви? Той се върна мислено назад.

Марта беше изпаднала в дълбок шок — нормална реакция след смъртта на сестра й. После се бе отърсила някак от депресията и бе видяла сметката на двама килъри. И отново бе потънала в шоково състояние. А след това бе изчезнала, за да се спаси от ченгетата. Да спаси него. И сега пак потъваше в бездната на апатията.

Беше им провървяло — успяха да изскочат от колата точно когато се бяха появили четирите мутри. Но ги очисти той, а не Марта. Беше му достатъчно само да я погледне, за да разбере, че тя няма да стреля по тях.

Марта ненавиждаше това, с което се беше занимавала преди. Искаше да започне нов живот. Можеше само да приветства това.

Бе се отървала от Зоя и от страшната й опека. Никита се спаси от жената в черно. Вече всичко щеше да е наред.

— Не се безпокой, скъпа, милицията няма да те търси — каза й той.

— Знам — кимна му Марта.

— Откъде знаеш?

— От Люба.

Пак Люба… А може пък и двамата да са си загубили ума?

Никита се прехвърли на задната седалка. Взе чантата, която се подмяташе в краката на мъртвата Зоя. Отвори я. В нея имаше пари. Пачки с долари.

— О! Че ние сме богати! Имаме пари… Много пари…

Не се зарадва от сърце на този трофей, но нарочно разигра тази сцена на възторг, за да разведри малко Марта. Но тя остана абсолютно безразлична към думите му, сякаш парите изобщо не я вълнуваха.

Никита сви равнодушно рамене, метна чантата с пачките настрана и продължи обиска. В палтото на Зоя намери нов тефтер. В него не беше записано нищо — освен седемцифрен номер.

— Ами ако…

Но той не успя да продължи мисълта си. Джипът спря в заснежената гора. Наблизо беше паркирана осмицата на Марта.

Заляха джипа с бензин заедно с трупа на Зоя и го подпалиха. Взеха само чантата с парите и тефтерчето. Ладата пое към града.

— Къде отиваме? — попита Никита.

— Вкъщи — заяви Марта.

— Но…

— Нали самият ти каза, че няма защо да се страхуваме от милицията.

— Ами килърите?

— Няма страшно.

Никита не каза нищо, само повдигна рамене.

През целия път до дома й се опитваше да я заговори, но тя мълчеше като риба. Не пророни и дума. Сякаш не го чуваше. Сякаш той изобщо не съществуваше за нея.

Чак когато той млъкна и обидено извърна глава към прозореца, Марта спря колата.

Обърна се към него, хвана го за ръката, вгледа се в очите му и му се усмихна нежно, с любов.

— Никита, мили, много си ми скъп. Обичам те много. Но сега се чувствам зле. Трябва да ме разбереш.

Разбираше я. Затова престана да се цупи и да се надува.

Марта все още не можеше да преживее смъртта на сестра си. Но времето лекува всичко, то щеше да излекува душевните й рани, щеше да я успокои. Халюцинациите ще престанат да я преследват, ще мисли само за него…

Всичко щеше да се оправи.

 

 

Момичето с черно палто с лисича яка беше силно обезпокоено от нещо. Вървеше към входа и се озърташе на всички посоки. Сякаш се страхуваше от някого.

А имаше от кого…

— Обектът влиза във входа — чу се в слушалките.

Светлов застана нащрек. Петя Иванов, сътрудник в отдел „Убийства“, се приготви за скок.

Момичето застана пред вратата на апартамента си.

— Здравейте! — Петя изникна зад гърба й.

Тя трепна от изненада. Изведнъж се обърна рязко към него. Заедно с тялото извъртя и ръката си, но с малко закъснение — точно толкова, колкото бе необходимо, за да извади оръжие.

А оръжието й беше нестандартно — пистолет-писалка. Момичето явно беше професионалист.

Още секунда, и Петя щеше да получи куршум в корема. Но Светлов я изпревари, не й позволи да насочи оръжието към целта. Сграбчи ръката й, стисна я и я изви болезнено.

Момичето изстена от болка. В същия момент се появи операторът и двамата свидетели на задържането. Процесът на конфискуване на оръжието беше записан не само на касета, но и в протокол.

Сега тази красавица нямаше да може да се измъкне от наказателна отговорност за незаконно притежаване на оръжие и опит да го използва срещу сътрудник на милицията. Когато момичето осъзна това, изстена още по-силно, но не от болка.

— Не се притеснявай, красавице — каза й Петя, когато я замъкнаха в апартамента. — Може и да избегнеш присъдата… Знаеш ли как?

Момичето го погледна изплашено и кимна — да, знаеше как може да помогне на ченгетата; да, беше готова да го направи.

Петя и още един сътрудник от неговия отдел останаха насаме с посредника на килърската организация. А двама от ФСБ заедно със Светлов претърсиха хола, където се предполагаше, че може да се намира сигнализационният радиопредавател. И го намериха. А в него…

— Внимавай! — провикна се единият федерален агент. — Ако се взриви, после ще ни събират на парченца.

Както Светлов предполагаше, радиопредавателят беше снабден с взривно устройство. Но този път взрив нямаше да има.

Онзи ден вечерта му се бе обадил Никита. Бе му съобщил един телефонен номер. Бе казал, че това вероятно е телефонът на посредника, и бе добавил, че Зоя е предала богу дух. Но го бе уверил, че самият той нямал нищо общо с това.

И ето че днес арестуваха посредника. Вече го разпитваха. По всичко личеше, че процесът върви като по вода. Очертаваше се голяма веселба тази нощ. Щеше да се наложи да прибират на партиди диспечерите, килърите и цялата останала измет от втората бригада.

 

 

Майка му се въртеше около Марта като орлица над малкото си. Шеташе, суетеше се, не можеше да й се нарадва.

Никита я бе завел в дома на родителите си. Представи им я като своя невеста. Мислеше, че това поне малко ще я разведри, ще я оживи. Тя позволи да я смятат за бъдеща булка, но се усмихваше на майка му някак вяло и апатично.

Люба вече не й се явяваше. Поне Никита не бе забелязал нещо странно в поведението й. Но все повече се затваряше в себе си и все по-безразлично реагираше на присъствието му. Колкото и да се опитваше да я съвземе — всичко беше напразно.

Днес бе направил още един опит да я върне към нормалния живот — заведе я в дома си. Остави я на грижите на майка си.

А самият той отиде при баща си.

— Е, какво, навоюва ли се? — попита го той.

— Аха, навоювах се…

Поговориха за това-онова, а после баща му каза:

— Знаеш ли, все искам да те питам защо тойотата ти стои постоянно на паркинг.

— Нещо не ми е по душа — равнодушно сви рамене Никита.

— Ами дай я на мен тогава.

Никита сви устни от досада — как не се бе сетил сам за това!

— Вземай я. Не ми трябва. Сега ще ти я докарам.

Приготви се да излиза. Марта го забеляза.

— Къде отиваш? — попита го сухо.

— Да докарам една кола.

— И аз идвам.

— Остани с нас, дъще — опита се да я спре майка му.

Марта погледна някъде встрани, усмихна се вяло и поклати отрицателно глава.

— Не, отивам с Никита. Така трябва.

Излязоха заедно от блока и през дворовете стигнаха до платения паркинг. Никита показа документите на колата, квитанцията за платен престой, подписа се в една книга и тъкмо искаше да тръгне към колата, когато чу зад гърба си много познат глас.

— Никита…

Обърна се и видя Светлов. Вече се беше качил по железните стъпала до будката на пазача и идваше към него.

— За колата ли си дошъл? — попита го, без да го поздравява.

— Да, за колата. — Никита също не бързаше да го посреща с широко отворени обятия.

Той премести напрегнатия си поглед от Игор към Марта.

— Не се притеснявай. — Светлов разбра за какво мисли и също я погледна. — Нали се разбрахме, към нея нямаме никакви претенции.

— Вярвам ти, разбира се — кимна му Никита.

— Аз ще отида да докарам колата — тихо каза Марта.

Никита й даде ключовете и документите.

— На петдесет и седмо място е — упъти я той.

Марта ги остави сами.

— Мило момиче — каза Светлов. — Никога не бих си помислил, че е…

— По-добре не го казвай! — прекъсна го рязко Никита. — С миналото е приключено веднъж завинаги. — В този момент се сети за Егор Кучкин с прякор Ловеца. Третият от тримата изверги, който я беше изнасилил. Третият и последният, който не трябваше да се измъкне от възмездието. Никита щеше да си разчисти сметките с него сам, без да забърква Марта. — Не вярвам пак да хване пистолет. Освен пластмасов, когато имаме син.

— Имате намерение да се ожените, така ли?

— Задължително.

— Желая ви всичко най-хубаво.

— На сватбата ще ни го пожелаеш. Май имаш да ми казваш нещо.

— Да, затова дойдох… Общо взето, излезе прав. Номерът беше на посредника.

— По очите ги виждам, че не сте изпуснали нишката.

— Не сме. Разгонихме им фамилията. Нито един не успя да избяга.

— Значи с фирмата на смъртта вече е свършено.

— Благодарение на теб.

— Не чакам орден. Нито пък заповед за арест.

— Няма да получиш нито орден, нито заповед. Можеш да спиш спокойно. Макар че…

— Макар че? — напрегна се Никита.

— Има информация, че срещу теб се е готвило покушение.

— Готвило се е… Значи е минало.

— Страхувам се, че е в настоящето. Не са изпратили килър по петите ти, но са ти оставили една изненада от миналото, която може да се задейства в настоящето.

В този миг нещо думна със страшен тътен някъде наблизо. Към прозорците на будката на пазача полетяха парченца стъкло. Едно стъкълце одраска бузата на Никита. Но той даже не забеляза.

Разбра за каква изненада му говори Светлов. И се сети, че тази изненада се е задействала точно сега — в колата, в бялата тойота… А в нея беше…

Той хукна презглава по стъпалата надолу, като стрела мина покрай редиците от автомобили. Ето я и неговата… По-точно това, което беше останало от нея. Разкривеното от взрива возило беше цялото в пламъци. В непосредствена близост до него нямаше коли. Пожарът нямаше да се разрасне.

— Нее! — извика Никита и се хвърли към колата.

Марта гореше вътре! Трябваше да я спаси.

Но две силни ръце го сграбчиха отзад. Беше Светлов.

— Стой! С нищо не можеш да й помогнеш. Спри!!!

Да… Игор беше прав… С нищо не можеше да й помогне.

Но това го разбираше само разсъдъкът му. Не и сърцето. Никита не можеше да се примири. Отчаяно се опитваше да се измъкне от ръцете на Светлов.

— Глупако, нали ще изгориш и ти! — не отстъпваше Игор, продължавайки да го държи здраво.

— Пусни ме!!!

Марта е седнала в колата. Запалила е двигателя. И тя се е взривила. Задействало се е взривното устройство — онази същата изненада, за която му говореше Светлов…

— Там трябваше да съм аз! Разбираш ли! Аз!!! А тя… Тя… Боже… Не може да е загинала!!!

— Правилно, не може — чу той отнякъде любим глас.

Никита примря в ръцете на Светлов. За миг остана като вцепенен — сякаш се страхуваше да повярва, че е станало чудо. И се обърна.

На няколко крачки от него стоеше Марта. Лицето й бе бледо като платно, погледът й — застинал и безжизнен. Изглеждаше някак неестествено. За момент той си помисли, че вижда призрак…

— Никита, жива съм… — каза тя с глас, лишен от емоция.

— В колата няма никого.

Изведнъж му олекна. Но заедно с вътрешното напрежение го напуснаха и силите. Краката му се подкосиха — едва се държеше.

— Но как тогава колата се взриви? — вместо него попита Светлов.

— Запалих двигателя. Взривното устройство трябваше да се задейства след пет секунди. Успях да изскоча от нея…

Марта не гледаше Светлов. Погледът й сякаш беше насочен към Никита, но всъщност гледаше някъде зад гърба му.

— Откъде знаехте това?

Никита разбра учудването му. Обикновено бомбата се задейства в момента, в който се запали двигателят.

— Люба ми каза — каза Марта просто ей така, сякаш бе нещо съвсем обичайно.

— Коя Люба?

Никита усети, че е време да се намеси.

— Люба е нейната инструкторка — тихо каза той на Светлов. — Тя познава този тип бомби. А Марта е излязла от колата за всеки случай.

— Да, интуицията е голямо нещо — също толкова тихо каза Игор.

От уважение към Никита, той реши да не разпитва къде да намери тази Люба. Освен това много му се щеше да попита колко пъти самата Марта е залагала бомби.

— Мога ли да поговоря с Марта насаме? — попита Никита.

Не искаше Светлов да слуша бълнуването й за Люба.

— Разбира се — кимна му Игор. — Можеш да я пратиш вкъщи. Но ти се навъртай тук. Скоро ще дойде полицейският екип. Ще трябва да дадеш показания.

— Разбирам.

Никита се приближи до Марта и я прегърна.

— Така се изплаших…

— Извинявай. Трябваше веднага да ти кажа.

— Какво, да не си знаела предварително?

— Да. Затова дойдох с теб. Люба ми каза всичко.

Никита се отдръпна от прегръдката й. Хвана я за ръка и я отведе по-далеч от Светлов.

— Срамуваш се, нали? — попита Марта. — Страхуваш се приятелят ти да не си помисли, че съм безумна.

— Не, какво говориш…

— Мислиш, че съм си загубила ума, нали?

— Марта, недей да говориш така…

— Да, но говоря. Мислиш, че съм луда. Но се надяваш, че скоро ще се оправя. Аз съм си наред. Не съм луда. А Люба… — Гласът й стана по-тих. В очите й се появи налудничав блясък. — А Люба, тя е постоянно с мен. Докато беше жива, не се разкайваше за греховете си. За смъртните си грехове. А сега душата й блуждае. Не може да намери покой. Затова постоянно идва при мен. Търси спасение. И ме предупреждава.

— За опасностите?

— Не само. Предупреждава ме, че не трябва да правя онова, с което се занимавахме преди с нея. Не трябва да убивам повече. Впрочем аз го знам и без тя да ми го казва. Душата й търси покой. И спасение. Аз също трябва да търся спасение. Така ми казва Люба. И аз го знам.

Изведнъж Марта се умълча. В очите й засия блажена усмивка, а погледът й се зарея някъде в пространството. Отново потъна в своя астрален свят, където я чакаше Люба. Пак говореше с нея.

Никита я придърпа към себе си, погали я по гърба.

— Нищо, скоро всичко ще се оправи — каза й той.

Но Марта не го чуваше вече.

Сякаш оплаквайки се на самата себе си, каза тихо:

— А аз даже една свещичка не запалих за упокой на душата й…

Пристигна полицейската кола. Появи се някакъв началник. Светлов отиде да говори с него. Повикаха и Никита.

Всичко беше чиста формалност. Трябваше да каже, че колата му се е взривила. Светлов го бе посъветвал да не споменава, че подозира някого за покушението. Все едно нямаше никаква представа кой може да е сложил бомба в колата му.

Освободиха го. Той се обърна към Марта и неволно потръпна. Нямаше я. Това не беше кой знае колко странно. Но той се изплаши. Имаше лошо предчувствие…

Почти на бегом стигна до дома на родителите си. Бялата й лада осмица стоеше пред входа. Но самата нея я нямаше нито там, нито в апартамента.

Никита изчака малко с надеждата, че тя всеки момент ще се появи. Но вече нямаше търпение да чака. Качи се в колата и тръгна към дома й. Но и там не я намери.

Позвъни вкъщи. Уви, Марта не се беше появявала. Прибра колата в гаража и остана в апартамента й.

Мина ден, втори… Марта все още я нямаше. Тогава обърна наопаки цялото жилище, за да намери адреса на родителите й. И го откри. Беше някакво малко градче в Московска област. Запали колата и тръгна натам. Но Марта не се бе появявала и там…

Търси я къде ли не. Превърна се в частен детектив. Мина цял месец. И през цялото това време той не преставаше да я търси. Но разследването му не мръдна нито крачка напред.

Марта беше изчезнала безследно.