Две млади момчета с дебели кожени якета от нискокачествена кожа и плетени шапки а ла спецназ стояха на една автобусна спирка с разочаровани физиономии. Беше около минус двадесет, духаше вятър, а наоколо цареше пълна тишина. Само „мъртъвците с косите“^[1] липсваха. Щеше да е още по-добре, ако се бяха появили и една-две надарени мадами. Но не идваше никой — нито едните, нито другите.

Автобусът беше минал преди малко и бе откарал шумната тълпа, изсипала се от дискотеката. Паша и Гена също бяха сред тях. Но поокъсняха — лепнаха се за някакви момичета, искаха да се приберат с тях, но онези ги отрязаха. Само си загубиха времето. И ето сега заради тях стояха на безлюдната спирка и умираха от студ. И не се знаеше ще дойде ли изобщо автобус.

До града можеха да стигнат и с такси. Рядко, но някоя кола все пак минаваше от време на време. Само дето джобовете им бяха празни. Имаха само дребни — за момичета. Не трябваше да ги харчат — днес можеше и да не кълве, но утре току-виж им провървяло. Освен това имаха и бутилка самогон. Предвиден също за случайни приятелки, разбира се, ако им се паднеха някои по-непретенциозни.

— Да му ударим по един гълток, а? — предложи Паша.

— Аха, за загряване…

Гена извади шишето от вътрешния джоб на якето си, махна капачката, прилепи устни към гърлото и едва преглътна лютата течност, която миришеше силно и направо му изгори гърлото. Беше гадна на вкус, но за сметка на това здраво го загря.

— Ето ти и на теб.

Паша взе бутилката, но не успя да я поднесе към устата си. Покрай тях профуча страхотен джип „Чероки“. Изведнъж намали, спря и даде назад към тях. Едното стъкло се спусна бавно. Отвътре се показа симпатично момиче на около двадесет години.

— Виж ти, какви красавци! — проточи тя превзето.

Кръвта на Паша кипна и без самогон. Направо дъхът му секна. Че как иначе — такава кола, такова приключение…

— Няма ли да почерпите и нас? — кокетно попита момичето, което седеше зад волана.

— Иска ли питане…

— Ами качвайте се тогава. Защо да стоите на студа.

Паша и Гена се спогледаха и се качиха в колата. А вътре — топличко, комфортно, музиката свири тихичко.

— Хайде, сипвайте! — закачливо им се усмихна момичето от предната дясна седалка.

Взе от жабката една пластмасова чаша и я протегна към тях. Паша не чака повторна покана и й наля. Тя удари сто грама първак на екс и даже не се намръщи.

— Ще се повозим ли? — попита другата.

— Няма проблеми! — отговори Гена, излегнат безгрижно на задната седалка.

Обикновено той сваляше мадамите. Но май сега сваляха него. Но той изобщо не се чувстваше унизен от това. Напротив, бе горд със себе си. Щом такива готини мацки са си паднали по него, значи все пак не е за изхвърляне.

Джипът даде газ и се понесе по заснежения път. Профуча като самолет край градчето и продължи нататък. Но Паша и Гена не забелязаха. Навън бе студено, нямаше жива душа, а в колата бе толкова приятно, и какви момичета само! Времето летеше неусетно.

Оля и Таня — така се казваха новите им приятелки, също се бяха запасили с някоя и друга бутилка. След първата отвориха още една, но този път с истинска водка.

Пътуваха около час. После завиха по някакъв междуселски път. След около четиридесет минути колата спря пред луксозна двуетажна къща от лицеви тухли. Около нея имаше висока ограда от дебела ламарина. Приличаше на вила. Но имаше нещо странно — стоеше съвсем самотна насред голото поле, кой знае защо, наоколо нямаше други сгради.

Джипът влезе в двора и тежката метална порта се затвори автоматично след него.

— Слизайте, момчета, пристигнахме! — бодро заяви Оля.

Паша и Гена тутакси изскочиха от колата.

— Не желаят ли господата да се понапарим в сауната? — попита Таня.

Тя слезе след тях и демонстративно се сви от студ.

— Иска ли питане!

Гената вече се чувстваше неотразим герой-любовник. Морето му беше до колене.

Към къщата беше залепена сграда с размерите на три-четири гаража. Сауната беше там, така че не се наложи да вървят много.

Беше супер луксозна — преддверие със съблекалня, просторна зала със скъпо обзавеждане за отдих и почерпка, по-навътре следваха душовете, зала с басейн и самата сауна. Всичко беше направено с вкус и финес.

Оля и Таня започнаха да се събличат първи. Нямаха никакви комплекси. Това разпали до крайна степен момчетата. Те също взеха нетърпеливо да смъкват дрехите си. Но къде ти! Момичетата се съблякоха първи и веднага се шмугнаха в сауната. Но преднината им бе съвсем незначителна — само минута-две. Гената и приятелят му успяха да наваксат още преди двете да легнат на наровете.

И Оля, и Таня имаха хубави телца — с големи стегнати гърди, добре оформени дупета, а мерките им бяха почти идеални: деветдесет на шестдесет на деветдесет. Само че краката им бяха прекалено яки, бицепсите им се открояваха ясно, мускулест релеф набраздяваше плоските кореми. Нито едната, нито другата нямаше нито грам излишна тлъстинка.

Гена не можа да се сдържи и скочи на Таня като гладен звяр. А тя само това чакаше. Притисна се към него с кръвожадна усмивка…

Той лежеше омаломощен на кушетката и унесено гледаше в тавана. Направо не вярваше, сякаш някакъв танк беше минал през него. Никога не бе предполагал, че момичета могат да бъдат толкова силни и напористи. Безумно луд секс — не бе в състояние да определи по друг начин случилото се преди малко между него и Таня. Като обезумяла, тя се въртеше под него, подскачаше върху него и ги вършеше такива, че… Всичките му силици изпи, изстиска го като лимон. А сега съвсем спокойно си седеше на масата и хапваше, сякаш нищо не се е случило. А той лежеше на кушетката, безсилен даже да помръдне. Чувстваше се задоволен. Дори нещо повече — направо изнасилен. Но нямаше намерение да подава молба в полицията. Оказа се, че да те изнасилят не е чак толкова лошо.

— Ти си истински жребец, красавецо мой! — напевно каза Таня и се приближи към него с чаша в ръка. — Пийни си малко вино за сила…

Усмихна му се загадъчно. Днес явно щеше да има нужда от доста сили. И то неведнъж…

Гена не чака повторна покана и си пийна от виното. То го замая приятно, кръвта му закипя и безжизненото му „червейче“ започна да се събужда, да се изпълва със сила. Всичко щеше да е наред, ако прозрачна пелена не бе замъглила съзнанието му.

Сякаш през мъгла видя лице на момиче. И тяло. Беше чисто гола. Но не беше Таня. Беше Оля. Но тя нали уж беше с Паша… Всъщност имаше ли значение. Той се хвърли страстно, метна я върху кушетката и с вик заби „щика“ си в нея. Веднага почувства ответна реакция под себе си. И стонове, стонове…

Зоя стоеше до прозореца на горния етаж и гледаше как качват в колата труповете на двете момчета.

Какво искаха, а какво стана.

Искаха да свалят мадами, а излезе, че тях ги свалиха. Не те, а тях обяздиха. Че и как при това…

Единият от тях, по-симпатичният, беше отреден за нея. Казваше се Паша. Не се справи никак зле. Стараеше се момчето. Но силите му стигнаха само за час. Наложи се да му сипе малко допинг във виното. Изключително силен, от който организмът функционира, без да усеща никаква умора, докато не се изтощи напълно. На нея самата не й трябваше допинг. Тя обожаваше секса. Можеше да мине без него със седмици, но ако някой й паднеше в ръчичките… Прави секс с Паша чак до сутринта. Докато той, съсипан от умора, се изтощи и заспа.

Момичетата й пък накараха Гена да „работи“ на конвейер. А те бяха издръжливи, ненаситни за секс, винаги им беше малко. Нахвърлиха му се като стръвници и цяла нощ се гавриха с него. Натъпкаха го с допинг и го изцедиха като лимон. Свършваше момчето, свършваше и накрая взе, че свърши наистина. Умря, сърцето му не издържа.

На Паша сама му видя сметката. Че какво да го правят, няма да го пуснат, я.

Измъчиха се, горкичките. Сега щяха да закарат телата им в една пустееща кариера, да ги хвърлят в изкопа и да метнат тротиловия експлозив след тях. Ще последва взрив и срутване. И край, никаква сила няма да ги извади от многотонния слой пясък, глина и камъни. Труповете на тия двамата не бяха първите там. Всяка оргия завършваше така.

Това бяха излишни жертви. Но какво да се прави, не можеше да се живее без секс. Поне веднъж месечно трябваше и себе си, и момичетата да поглези. Не можеха да ги пуснат да си тръгнат. Никой не трябваше да знае кой и как живее в тази самотна къща в полето.

Убийството на тези момчета може би беше прекалена предпазна мярка, но Зоя предпочиташе да се презастрахова. И най-вероятно точно по тази причина от три години насам нямаше никакви неприятности с органите на реда.

Тя ръководеше голяма и силна организация — синдикат на смъртта. Десетки хора бяха обвързани с поръчковите убийства, но малцина от тях знаеха кой стои зад всичко това. Зоя се прикриваше много старателно и поддържаше връзка с изпълнителите чрез организаторите и посредниците. Не беше лесно да се стигне до нея.

Организатори и посредници бяха Анка, Любка, Ирка, Битка и Тоня — момичетата, които стояха в основата на всичко.

Зоя се прибираше към къщи.

Беше студено, имаше виелица. Но тя беше свикнала. Бе родена на север, в Архангелск. Тук, в Москва, учеше в спортната академия и тренираше в отбора на шампионите по стрелба. Спортната стрелба беше единственото й увлечение и смисъл в живота й.

А той не беше много розов. Стипендията — нищо и никаква, родителите няма пък я й пратят някоя рубла, но и тя за нищо не стига. С една дума, хронична липса на пари. Но не живееше в общежитие. Бе държала стая под наем при едно бабе в село до Москва. Тогава не можеше и да мечтае за нещо повече.

Пътят от гарата до къщата беше около двадесет минути пеша. Един следобед в началото на деветдесетте се прибираше по същият този път. Вървеше през вилната зона, чиито улици водеха далече напред. Наоколо нямаше жива душа. Беше към пет часа, започваше да се стъмва.

И ето че най-после стигна до дома си. Каква беше тази кола?

Пред малката къща, в която живееше под наем, стоеше черно беемве, не първа младост, беше си лукс.

Трябваше да го заобиколи, за да се прибере. Но не й позволиха.

Едната от вратите изведнъж се отвори и от колата изскочи бабаит с бръсната глава, безжизнени очи и гадна мутра.

— Чакай малко! — Прегради й пътя с ръка.

— Разкарай се! — Тя отблъсна ръката му и продължи напред.

— Абе нали ти казах, стой! — Той тръгна след нея и я сграбчи за рамото.

В същия миг тежките му кубинки с метално бомбе се мернаха във въздуха. Зоя му приложи бойна хватка и с подсечка го повали на земята. Бабаитът цопна на дебелия си задник и изви от болка и унижение.

— Абе шъ тъ размажа, бе, мамка му! — викна той извън себе си от ярост, надигайки се от земята и стъпвайки на крака.

И начаса заора нос в снежната пряспа зад канавката. Зоя вложи цялата си сила в този удар.

Вече четвърта година се занимаваше сериозно с карате — откакто постъпи в академията.

А и поначало си беше яка.

— Направо падаш прав! — чу се един подигравателен глас зад нея.

Зоя се обърна и видя две гологлави горили с разкопчани шуби. Слязоха от същата кола. Единият даже й изръкопляска. Хилеха се озъбено насреща й.

Би им вкарала по едно кроше между очите, но нямаше да може да се справи с двамата наведнъж. А и третият вече се свести и тръгна да се надига. Ей сега щеше да се нахвърли върху нея.

— Ей, Налеп, я успокой малко топката — спря го единият. — И изобщо, ’що не вземеш да се разкараш оттука, писна ми от твоите тъпотии.

Онзи погледна Зоя умърлушено, измърмори си нещо под носа и бавно тръгна по пътя към гарата.

— Зоя, ела при нас в колата, ще се стоплиш малко — покани я единият от горилите.

Погледът му уж изглеждаше дружелюбен. Но на нея не й трябваха такива приятели.

Интересно, откъде знаеше името й…

— Ами аз вече съм си вкъщи. Там ще се стопля.

— Е, хайде сега, не се инати. Има една работа, за сто милиона. Дай да влезем в колата, да поговорим… Какво, да не те е страх?

— Ами не, не ме е страх.

Тя седна на задната седалка. Единият от горилите се настани до нея. Явно беше главният.

— Тръгвай — каза той, потупвайки по рамото бабаита зад волана.

— Къде отиваме? — подскочи Зоя изплашено.

— Не се бой, само ще мръднем малко по-надолу. Да не привличаме вниманието на съседите. Че иначе ще започнат да те одумват.

Вече го бяха привлекли, помисли си Зоя. А че ще започнат да я одумват, беше вярно. Но реши да не му опонира.

Бабаитът не я излъга. Колата подмина няколко пресечки и спря.

— Е, какво искате? — попита тя.

— Има една работа за тебе — каза мутрата, гледайки през прозореца.

— Кой ви е казал, че си търся работа?

— Никой не те пита дали искаш или не. С една дума, много внимателно те наблюдавахме досега, Зоя. Гледахме те на стрелбището. Стреляш добре. Даже много добре. Решихме, че си подходяща.

— Кои сте тези, които сте решили?

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-дълго ще живееш, момиче.

— Да, това съм го чувала някъде. Е, за каква работа става дума?

— Ами нали ти казах, много добре стреляш с винтовка. Всъщност „добре“ е меко казано. Стреляш страхотно.

— И какво от това?

— Ами това! Искаме да направиш един-единствен изстрел. И ще получиш две хиляди долара.

— Две хиляди долара? Само за един изстрел?

— Да, за един. Е, максимум за два. Сигурно си разбрала по какво трябва да стреляш.

Нима беше възможно… Зоя се изплаши. Чак сега разбра за какво им е притрябвала толкова. Беше ясно, че не я търсят, за да победи на някое състезание, в което всичко се решава от един изстрел. Мутрите убиваха хора, и то невинаги със собствените си ръце. Понякога използваха наемни убийци. И сега й предлагаха да стане един от тези убийци…

— По човек ли? — попита тя глухо.

— Много долен човек — безгрижно уточни мутрата.

— Не искам да убивам.

Но гласът й не звучеше много убедително. Отнякъде се появи едно малко подло дяволче и заподскача в душата й: „Съгласи се! Съгласи се! Съгласи се!“ Главата й бръмна.

Горилата сякаш разбра какво се случва с нея и я подтикна да вземе страшното решение.

— Две хиляди долара не се намират на пътя.

Но тя все още имаше сили да се бори с изкушението.

— Трябва да си помисля…

— Помисли си, разбира се — кимна й горилата. — Да, между другото, ние сме много сериозни хора. Ако свършиш работата както трябва, ще получиш още една поръчка. А тя вече ще струва не по-малко от пет хилядарки.

За момента тя беше горе-долу добре с парите. Но утре вдругиден джобът й пак щеше да се изпразни. И щеше много да съжалява, че се е отказала от това изгодно предложение.

— Не си мисли, че после ще искаме да се отървем от теб. Имаме голяма нужда от такива спецове. А ти си на „ти“ не само с винтовката, владееш и карате, сигурно имаш най-малко черен пояс.

— Да, първи дан.

— Отлично! Мислиш ли, че ще изпуснем такъв спец като теб?

Горилата говореше доста убедително и с това окончателно я склони да даде положителен отговор.

— Добре, съгласна съм — решително каза тя. Но веднага им постави условие: — Искам парите предварително.

— А, неее — неодобрително поклати глава горилата. — Предварително само половината, а другата след изпълнение на поръчката.

Сериозният му тон й допадна много. Дори не се породиха у нея подозрения, че този човек може да е от милицията и да проверява почтеността й. Тази мисъл й мина по-късно. Но веднага беше отхвърлена като абсурдна.

— Вдругиден в десет сутринта на същото това място ще те чака кола. Аз ще съм в нея. Ще се поразходим малко. И ще си получиш инструмента.

— Какъв инструмент? — не го разбра Зоя веднага.

— Е, то се знае, че няма да ти дам гребло и лопата.

— Ясно, ясно, разбрах те.

Въпросният инструмент сигурно бе винтовка с оптичен прицел. Щеше да я получи на някое затънтено място извън града. Нали все пак трябваше да провери как стреля.

Излезе права. След един ден двамата с Едик — така се наричаше мутрата — отидоха на едно занемарено стрелбище.

Шофьорът изтича да сложи мишената. Едик отвори багажника. Винтовката беше там, увита в брезент.

— Е, какво ще кажеш? — попита я той, развивайки оръжието.

Зоя загуби и ума и дума от възхищение.

— Снайперистка винтовка на Драгунов. Прицелната й далекобойност е хиляда и двеста метра. Страшно нещо, а?

— Да, страшно — съгласи се Зоя. — Но не съм стреляла с такава.

— Защо според теб сме тук? Да тренираш.

Сложиха мишената на разстояние двеста метра. Трябваше да стреля от изправено положение. Така й нареди Едик.

Показа й как да зареди. Тя го повтори, хвана винтовката в положение за стрелба, опря приклада на рамото си и се прицели.

Оръжието беше идеално балансирано и не се изплъзваше от рамото й. С една дума, внушаваше пълно доверие.

Последваха един, два, три изстрела… Изстреля всичките десет патрона, които бяха в пълнителя. Прицелът беше регулиран с максимална прецизност за точна стрелба — всички куршуми попаднаха точно в десетката.

— Супер! — възхитено каза Едик, когато видя резултата. — Ако говорим честно, не очаквах да се справиш толкова добре.

Зоя също бе доволна от себе си.

— Това са обикновени патрони — каза той. — Утре ще я заредим със специални, със стоманена сачма.

— Как, още утре ли? — стъписа се Зоя.

— Че защо да протакаме? Работата не е сложна. Всичко е готово. Остава само едно — отиваш, виждаш, стреляш.

Прибраха мишената, сложиха винтовката в багажника. Кой знае защо, Зоя си помисли, че Едик ще й я даде сега, но не позна.

— Утре винтовката ще е на мястото.

По пътя към града я инструктира подробно какво трябва да направи, къде и кога. Тя се постара да запомни всичко до най-дребния детайл. Стори й се, че най-после е намерила стихията си. Вече мислеше с неудоволствие, че бе готова да се откаже от толкова интересно и изгодно предложение.

Предполагаше, че Едик ще я закара вкъщи, но той я откара в Москва. Колата спря в краен квартал в източната част на града, в двора на висок блок.

— Хайде, да вървим — каза той.

— Къде?

— Ся шъ видиш.

Заведе я в светъл и просторен едностаен апартамент с нови тапети и врати, с прясно боядисани прозорци, паркет, с прилични мебели, японски телевизор и видео, вградени в секцията. Супер!

— Харесва ли ти? — попита Едик.

— Е, харесва ми. Но защо ме водиш тук?

— Как защо? — учуди се престорено той. — Тук ще живееш.

— Не те разбрах…

— Това е новата ти квартира, вчера я наехме за теб. Нали ти казах, сериозни хора сме. Фирмата ни не е някоя кокошкарска. Ето, вземи!

Той извади от джоба си пачка с пари, стегната с обикновен ластик.

— Тук са петстотин долара, можеш да не ги броиш — точно са. Толкова платихме и за квартирата, за три месеца напред. Мисля, че това те устройва.

— Разбира се.

Устройваше я напълно. Петстотин долара в наличност, хубава квартира най-малко за три месеца и още хиляда долара, след като изпълни поръчката.

Кой знае защо, но мислеше, че куражът й ще стигне да застреля човек.

— Знаеш ли, имам предложение — каза Едик. — Ще отидем до старата ти квартира, ще вземем багажа ти и ще го докараме тук, а по пътя ще напълним торбите с шампанско и всякакви деликатеси. Ще си направим нещо като интимна вечеря на свещи.

— А после ще се къпем заедно в една баня — иронично се подсмихна тя.

— Че защо не, става! — Дори не разбра иронията, взе предложението й за чиста монета. — Нямам нищо против да ти изтъркам гърба — каза той и дяволито й намигна.

Срещу нея не стоеше мутра, а близък по душа човек. При това доста симпатичен. А Зоя, между другото, не блестеше с особена красота. Момчетата не се заглеждаха много-много по нея.

Общо взето, тя също нямаше нищо против да й „изтъркат гърба“.

Отидоха до старата й квартира, пренесоха багажа и на бърза ръка сложиха масата за хапване. От шампанското се отказаха. Е, бяха си народни хора, без много претенции. За тях водката бе къде-къде по-хубава от всякакви там пенещи се питиета.

Без да влиза в подробности, Едик й разказа за себе си. Доколкото разбра, бил бригадир в една силова групировка.

После правиха секс.

И през ум не й бе минавало, че Едик може да й стане любовник. Беше й хубаво с него, просто се радваше на мига. След това й се прииска хубавите им отношения и сексът да гарантират сигурността й. Никак не й се щеше утре, след изпълнението на поръчката, да се превърне за него просто в използван парцал.

Предния ден бе смятала, че не е толкова трудно да се убие човек: вземаш винтовката, прицелваш се, натискаш спусъка и това е — готово. Но сега започна да й се струва, че не е чак лесна работа, все пак имаше някакви угризения на съвестта. Обектът за отстрел не беше животно, а разумно същество, и може би има семейство, за което трябва да се грижи.

Двамата с новия й работодател и любовник пътуваха към мястото, откъдето й предстоеше да стреля. Сърцето й се беше свило от притеснение.

Но то се изпари веднага щом пристигнаха на мястото. Едик я придружи в апартамента, нает специално за случая. Все пак това беше първата й поръчка, той трябваше да се убеди във възможностите й, да види как се справя на практика.

Беше напълно спокойна, в жилите й потече лед. Мислите й бяха ясни и трезви, настроени на бойна вълна.

Намери винтовката в хола под дивана. Взе я и провери дали е заредена.

— Не се притеснявай, всичко е наред — каза й Едик.

Но тя сякаш не го забелязваше. Трябваше да се убеди лично дали винтовката е заредена. Колкото и да я увещаваха, нямаше да се успокои, докато не провери лично.

Едик я заведе до прозореца.

— Виждаш ли блока отсреща и онзи вход там? Сега трябва да пристигне една кола и от нея да слезе мъж. Ще ти кажа дали е той, или не. Ако е нашият човек, действаш.

Зоя хвана винтовката в положение за стрелба, дотика патрона в патронника и взе на мушка входа на блока. Изчисли разстоянието — точно шестдесет метра. Нищо и никакво разстояние — вероятността да улучи точно бе сто процента.

Но дали ръката й няма да трепне, докато стреля?

Беше сигурна, че няма.

Чувстваше се като робот, бездушен механизъм.

— Какво правиш, не бързай. Още не е пристигнал. Ако стоиш така, ръката ти ще се измори — обади се Едик.

Не му обърна внимание.

Ръката й бе силна, нямаше да се измори чак толкова.

Вече се бе адаптирала към мястото — струваше й се, че това е най-важното условие за успех в работата й.

След около пет минути свали винтовката, отпусна малко мускулите на ръката си. Но погледът й остана прикован във входа на блока.

Накрая колата се появи — бял нисан с десен волан.

— Готови!

Този път Едик беше чут. Тя нагласи винтовката на рамото си.

От колата слезе мъж с дебело кожено яке, кепе на главата и цигара в уста. Явно бързаше. И дори не допускаше какво ще му се случи след малко.

Застанал с гръб към мушката, заключваше колата. В момента, в който извади ключа от ключалката, Зоя натисна спусъка.

Куршумът го уцели точно в тила. Кръв и мозък опръскаха белия покрив на нисана. Ужасяващ контраст. Но на нея й бе все едно.

Съвсем спокойно се дръпна от прозореца и сложи винтовката на масата.

В коридора имаше трикрилно огледало. Преди да излезе, Зоя се спря пред него. Огледа се, пооправи прическата си. Беше невъзмутимо спокойна. С удоволствие би си сложила и малко червило, но дамската й чанта бе останала в колата заедно с несесера в нея.

— Хайде, тръгвай! — нервно я дръпна за ръката Едик.

Очевидно много бързаше да напусне мястото.

Тя го погледна студено и тръгна след него.

— Ей, нервите ти да не са от желязо! — подметна той, вече в колата.

Незабелязани от никого, излязоха от двора на блока и свиха по оживената улица.

— Жалко — унесена в мислите си, каза тя.

Погледът й бе устремен напред.

— Какво, за човека ли ти е жал?

— Не, жалко, че оставихме винтовката. Хубава винтовка беше…

— Е, не, ти направо ме разби, честно! — опули се учудено насреща й Едик.

— Доволен ли си от мен? — попита го сухо.

— Иска ли питане…

— Свърших си работата както трябва, нали?

— Спор няма.

— Тогава си цакай, приятел!

— Да, да — закима той и бръкна в шубата.

Зоя изтръпна — ами ако извади пистолет?

— Абе спокойно, не се бой! — Той разбра веднага какво си е помислила. — С пръст няма да те пипна. Такива като теб не се намират под път и над път.

Извади парите — зелени банкноти, свити на руло и стегнати с ластик. Подаде й ги.

— Ако искаш, преброй ги — подхвърли небрежно.

Много грешеше, ако смяташе, че няма да послуша съвета му. Тя ги преброи внимателно и старателно ги прибра в чантата си.

Това е, работата беше свършена.

Зоя се протегна, прозя се и сякаш между другото попита:

— Я кажи сега кого убих.

В апартамента й беше топло и уютно, по телевизията даваха някаква сапунка. Ирка направо беше влязла в телевизора.

Зоя, Анка и Любка седяха в кухнята — пийваха си кафенце и си хапваха сладко шоколад. Тонка се въртеше около печката, беше професионален готвач. На единия котлон вареше нещо, а в тигана цвърчеше месо.

Хладилникът беше пълен с какви ли не мезета и питиета: черен хайвер, пушена риба, сервилат, кашкавал, кисели краставички, водка, вино.

С Анка и Люба бяха учили в един университет, но Зоя бе в по-горен курс. Имаха общ интерес — спортната стрелба. Анка и Люба бяха по-добри с пистолет, а Зоя беше спец с винтовката. На тази почва се сприятелиха.

Ирка, Витка и Тонка й бяха съотборнички при шампионите по стрелба и бяха приятелки.

Заформяше се запивка.

— Апартаментът е много готин — каза Анка. — Добре си се уредила.

Самата тя живееше заедно с Люба, бяха под наем в някаква дупка.

— Какво, да не са ти повишили стипендията? — попита с ирония Витка.

Тя работеше като лелка в детска градина. Заплатата й беше толкова голяма, че можеше да изкара цял ден с нея.

— Аха, три пъти — подсмихна се Зоя.

Да знаеха само откъде има толкова пари…

— Жалко, че не кандидатствах в спортната академия — със съжаление каза Витка.

— Аз пък мисля, че може да се живее добре и без да завършваш университет — каза Зоя.

Момичетата даваха мило и драго, за да имат повече пари. Може би щяха да приемат предложението й… Беше намислила нещо и се очертаваше дълъг разговор. Но го отложи за по-късно.

— Хапването е готово! — обяви Тонка.

Всички се оживиха и започнаха да редят масата. Водката влизаше много добре с вкусните и засищащи мезета. Към единадесет часа вечерта дружките й вече бяха обърнали доста чашки. Зоя също се беше позаформила прилично.

— Момичета, да излезем някъде, а? — предложи Витка.

— Че защо не, да излезем!

Предложението беше прието с голям ентусиазъм от всички. Беше им писнало да стоят в тясната квартира, прииска им се да се разнообразят малко навън. Зоя нямаше нищо против да се позабавляват.

На няколко пресечки от блока й имаше дискотека. Решиха да отидат там. За по-бързо решиха да минат през парка. По това време в него нямаше жива душа, но нямаше от какво да се плашат. Ако някой трябваше да се страхува, от тях трябваше да се боят.

В парка срещнаха някакво момче. Вървеше по една слабо осветена алея и ги изгледа накриво. „Гледай ги как са се натряскали патките“ — горе-долу така възприе погледа му Любка.

— Ей, какъв ти е проблемът бе, пич? — озъби му се тя.

Момчето беше високо и яко. Освен това и нахално.

— Затваряй си устата ма, кучко! — прецеди през зъби той и продължи нататък.

— Ей, не може така — ядосано каза Тонка.

Здрава и едра, тя скочи и сграбчи момчето за яката на якето. Но получи юмрук в лицето и полетя три метра назад, приземявайки се на задните си части.

— Съвсем сте превъртели, идиотки такива! — озъби се онзи.

Този път му се нахвърлиха вкупом. Повалиха го на земята и започнаха да го налагат с юмруци и ритници.

Всичките мощни, бойни, със здрава хватка — спортистки, с една дума. А Зоя владееше и карате. И се включи в боя както беше на градус.

Отначало момчето се опита да се отбранява, а после притихна. Но побоят продължи. Биха го коя с каквото може, здраво и безмилостно жестоко.

Накрая се измориха и го оставиха.

Момчето лежеше надясно, прикрило главата си с ръце.

— Ей, ставай, бе! — подбутна го с крак Любка.

— Айде изчезвай оттука! — пиянски му подвикна Тонка.

Но онзи не проявяваше никакви признаци на живот.

Първо на Зоя й мина страшната мисъл. Тя се наведе над момчето, хвана ръката му и опипа пулса — нямаше.

— Ето ви една дискотека сега, да му се не види! — подсмихна тя.

— Защо, какво има? — В гласа на Ирка се прокраднаха нотки на страх.

— Ами такова, убихме го.

Зоя не се учуди на спокойствието, с което го каза.

Тя съвсем сериозно се възприемаше като професионален килър. В актива си вече имаше две убийства. Съвсем наскоро само с един изстрел на винтовката беше пратила на онзи свят втори бизнесмен, изпълнявайки поредната поръчка на Едик. И го бе направила с потресаващо хладнокръвие. Този път Едик не я бе придружил. Вече й имаше пълно доверие.

— Какво ще правим сега? — разпищя се паникьосано Ирка.

— Млъквай! — Зоя пристъпи към нея и я зашлеви — най-добрият начин за спиране на истеричен пристъп.

— Какво ще правим? — Тонка също беше изплашена, но разсъждаваше трезво.

— Какво, какво — имитира я пародийно Зоя. — Закопаваме го в някоя дълбока пряспа и се спасяваме.

„Кокичето“ щеше да се покаже от снега чак през пролетта. А дотогава много вода щеше да изтече.

Скриха трупа и си тръгнаха.

На излизане от парка започна да вали гъст сняг. Зоя възприе това като добър знак. Той щеше да заличи всички следи от престъплението.

Момичетата пренощуваха в нейната квартира.

Някои от тях може и да не мигнаха цяла нощ от притеснение, но не и Зоя. Тя заспа като труп. И въпреки преливането се събуди свежа като краставичка. Разговорът, който искаше да проведе с тях вчера, се състоя сутринта. Добре че го бе отложила. Убийството щеше да й послужи като отличен повод.

Бяха се събрали в хола и седяха около празната маса.

— Е, какво ще правим? — попита Зоя, имайки предвид снощния инцидент.

— Мислиш ли, че ще ни намерят? — изплашено попита Тонка.

— Нищо не мисля. Искам само да ви кажа, че всички сме в кюпа с това убийство.

— Да, да — закима одобрително Витка. — Трябва да се държим заедно и да се разберем какво ще говорим, ако ни спипа милицията.

Предложението беше разумно.

— Трябва да направим така, че никога да не ни спипат — каза Зоя. — Преди всичко ще се махна от тази квартира. Още утре ще си намерим нова, в другия край на града.

— Ние? Ще си намерим? — учудено я погледна Ирка.

— Че какво, лошо ли ще ни е, ако живеем заедно? — попита Зоя.

— Няма. Разбира се, че няма — веднага се съгласи Тонка.

— Ама това наистина е много добра идея — каза Витка. — Как не сме се сетили по-рано!

— И по-лесно ще съберем парите за наема — отбеляза Тонка. — Ще се поизхвърлим малко, ще си наемем двустаен апартамент.

— Двустаен за шест човека, тесничко ще ни е — неодобрително поклати глава Зоя. — По-добре четиристаен. Ремонтиран, с хубави мебели, телевизор, видео, уредба и огромен хладилник, който винаги ще е пълен. Все пак сме спортистки, трябва да се храним пълноценно.

— Хубаво си мечтаеш, скъпа приятелко — подсмихна се Анка. — Но парите няма да ни стигнат за тия мечти.

— Ще ни стигнат. Ще стигнат, и още как!

Зоя отиде до бюрото си, отвори едно чекмедже и извади всички пари, които имаше в наличност. Сложи ги на масата пред приятелките си.

— Тук са три хиляди и петстотин долара — каза тя.

— Откъде имаш толкова пари? — Възхищението и учудването на момичетата беше огромно.

— Вчера убихме едно момче…

— Защо го казваш… — Люба изтръпна.

— Следователно всички сме убийци — каза Зоя, сякаш не я бе чула. — Ние всички сме убийци!

— Какви ги говориш сега?!

— Убихме човек. Беше един срещу всички нас. И го направихме без пари.

— Зоя!!!

— Лично аз съм убила вече двама. И получих за това първо две, а после четири хиляди долара.

В стаята настъпи напрегнато мълчание.

— Аз съм килър. Наемен убиец. Убивам за пари. — В гробната тишина думите й направо режеха слуха.

— Защо ни казваш всичко това? — плахо се обади Витка.

— Защото отсега нататък ще работите заедно с мен — неочаквано заяви Зоя.

— И защо мислиш, че ще стане? — попита Анка.

— Ами защото нямате друг избор. Не трябва да работя сама. Опасно е. Могат да ме арестуват. А ако ме арестуват, ще има разпити, мъчения… И ще си кажа всичко. Включително и за снощното убийство. Така че сте с мен.

— Кучка си ти, Зоя! — избухна Анка.

Зоя се престори, че не е чула.

— А ако работим в комбина, никой не може да ни изплаши, нито ченгетата, нито мутрите. Заедно сме силни. Никой и никога няма да може да се добере до нас!

Логиката й беше под всякаква критика, но тя говореше доста убедително.

— Ами ако ей сега вземем и те очистим като онова момче снощи — каза Тонка без никаква злоба в гласа.

— Няма да го направите! — отвърна Зоя с жестока насмешка. — Ние сме от една порода. Вие ме уважавате, както и аз вас. Не можем да живеем една без друга. Освен това всички имате нужда от пари. Всички искате да живеете добре. А аз ви предлагам много добър вариант да се измъкнете от мизерията.

— И защо реши, че ще можем да убиваме? — попита Анка.

— Нали всички можете да стреляте с винтовка. Сега просто ще го приложите на практика. Никак не е сложно, уверявам ви.

— Откъде ще вземем оръжие?

— Кого ще убиваме?

— Колко често ще трябва да го правим?

Зоя беше обсипана с въпроси от всички страни и отговаряше както може. Но най-важното бе, че ледовете се пропукаха и работата тръгна на добре. Момичетата не бяха във възторг от предложението й, но всички го приеха.

Явно притежаваше дар слово.

С апартамента им провървя. Намериха един светъл, тристаен, мебелиран. Наемът беше висок, но си заслужаваше. А кварталът ги устройваше напълно.

Анка и Любка се отказаха да живеят заедно с всички. На двете им било добре. Но нямаха намерение да се цепят от колектива. Предложението на Зоя им харесваше.

Зоя, Ирка, Витка и Тонка пренесоха багажа си в новата квартира, нанесоха се и решиха да отпразнуват новото жилище. Анка и Любка отбелязаха събитието заедно с тях. Но този път не се напиха до безсъзнание — помнеха много добре как завърши цялата история миналия път.

На сутринта някой звънна на вратата. Сигурно бе дошла хазяйката. Явно е забравила да им каже нещо.

Витка отвори вратата и тутакси полетя към стената на коридора. В апартамента нахълтаха няколко здрави момчета с бръснати вратове. Последен влезе Едик.

— Здрасти, Едик — поздрави го Зоя, сякаш не се е случило нищо. Дори се прозя сладко. Беше станала тъкмо преди малко.

— Зоя, знам много добре, че си пълен непукист. — Погледът му мяташе огън и мълнии. — Но чак пък до такава степен…

— А до каква?

— Не може да не се страхуваш от никого…

— А от кого да се страхувам? От теб ли? Не съм се провинила с нищо пред теб и няма защо да се страхувам.

— Така ли мислиш? — смръщи чело той. — Като гледам, заформили сте си седянка тука, да му се не знае…

— Момичета, оставете ни за малко — каза им Зоя. — Трябва да поговорим…

Момичетата се подчиниха и излязоха. Едик също изгони от стаята своите юнаци.

— Как ме намери? — попита тя.

— Ами така, както ми се изплъзна ти!

— Мислиш, че искам да ти избягам ли? Каква глупост!

— А за какъв дявол, да му се не види, си сменила квартирата?

— Онази беше тясна за четирите.

— Ти, какво да не си решила да живееш в кооператив?

— Кооператив, кооператив. — На Зоя й хареса тази думичка. И я попи веднага. — Кооператив, колективно стопанство… Много точно го каза. С момичетата си имаме кооператив. И с този кооператив, между другото, е по-добре да не влизаш в конфликт.

— Весело ти е на тебе, Зоя. Само да не ти стане тъжно след това…

— Е, хайде стига сега, Едик. Аз искам да ти направя приятна изненада, а ти ме заплашваш.

— Изненада ли?

— Да, изненада. Уговорих момичетата да работим заедно за теб.

— Че от какъв зор са ми притрябвали тези твои момичета?

— Как може да си толкова глупав, Едик! Всичките ми момичета са снайперисти. Ние сме един тим.

— Всичките? Снайперисти?

— Да, всички стрелят отлично. И с пистолет, и с винтовка, с каквото кажеш.

— Откъде ще намеря работа за всички ви? Да не мислиш, че са ме затрупали с поръчки?

— Ами ти поразпитай тук-там, може пък още някой да иска да се отърве от някого. Нали сам каза, че имаш големи връзки в подземния свят. Ти намираш поръчител, ние изпълняваме поръчката. Като посредник ще вземаш четиридесет процента, а изпълнителят — шестдесет.

Едик се замисли много сериозно.

— А каква гаранция имам, че момичетата ти няма да ме подведат? — попита след кратка пауза.

— Залагам си главата…

— Изглежда, ще трябва да обмисля по-обстойно предложението ти. Но при извънредни поръчки ще делим наполовина.

— Фифти-фифти? Петдесет на петдесет, така ли?

— Правилно, половината за мен, другата за вас.

— Изглежда, ще трябва да обмисля по-обстойно предложението ти — със същите думи и същия тон му отговори тя.

— Стига сме говорили за допълнителна работа. Искам да обсъдим проблемите в момента.

— Разбрах те, пак ти трябват моите услуги.

— Позна. Между другото, твоите момичета може и да ми свършат работа.

— Ето, виждаш ли, а ме питаш защо са ти.

— Казах ти как стоят нещата по принцип, а сега говоря конкретно за случая. С една дума, утре нашите ще имат среща за разчистване на сметки. Някаква чужда групировка е рекетирала един от големите ни бизнесмени.

— Среща за разчистване на сметки — демек, когато мутрите от две групировки се избиват помежду си, така ли?

— Позна.

— И на това му викате решаване на спор.

— Точно така.

— И ти искаш ние да стоим зад гърба ти, да мръщим вежди и с ледени погледи да плашим конкурентите, така ли?

— Зоя, защо не вземеш да млъкнеш малко. Понякога от твоите приказки започва да ме боли главата.

— О, извинете, че ви притеснявам така!

— С една дума, нашите момчета ще отидат на срещата. Разбрали сме се да не се носи оръжие. А и с полицията в момента имаме сериозни проблеми. Ченгетата като нищо могат да ни проследят. После обиск-мобиск, ще намерят пушкалата и ще ни пратят да търкаме наровете. Общо взето, ще се срещнем в кариерата без оръжие. Но някой трябва да ни пази гърба. И този „някой“ трябва да се скрие някъде наблизо с винтовка и да държи конкуренцията на мушка. И ако случайно нещо се обърка, трябва да ги ликвидира.

— Не някой с винтовка, Едик, а ние с винтовки…

— Е, а аз какво казвам. С една дума, утре ще минат да ви вземат с кола и ще ви закарат на мястото. Тогава ще си получите винтовките.

— А ще има ли достатъчно?

— Ами ще се опитам да намеря.

— Снайперистки винтовки на Драгунов, нали!

— Ами ще се постарая…

— Значи може да се разберем за цената.

Финансовият проблем е най-важното нещо на света и ако някой твърди, че не е така, значи лъже.

Зоя лежеше в засада, от лявата и от дясната й страна бяха Ирка, Витка и Тонка. За Анка и Любка не се намериха винтовки. А и те не бяха чак такива спецове по тази част. Затова не ги взеха със себе си.

Едик успя да намери оръжие, но не снайперистки винтовки на Драгунов, а самозарядни карабини „Симонов“. Доста вехти пушкала, но нали и с каменен чук може да се убие човек при добро желание. Мерниците бяха от Втората световна война, но да не би тогава да не е имало добри снайперисти?

До кариерата ги закараха към три следобед, след като цяла сутрин бяха тренирали на едно стрелбище. Свикваха с карабините, пробваха как стрелят, регулираха прицела им. Настреляха се до такава степен, че започна да им звъни в ушите. Затова пък Зоя се убеди напълно, че момичетата няма да я подведат.

Два часа стояха в засада. Ясно защо — преди да дойде на срещата, вражеската групировка можеше да проучи терена и да види как Зоя и момичетата заемат позиции. А сега бяха замаскирани много добре, не беше толкова лесно да ги видят. Неслучайно цяла нощ шиха нещо като маскировъчни халати от снежнобели чаршафи.

— Идват! — чу Зоя гласа на Витка.

Към кариерата водеха три пътя. По единия минаха две раздрънкани волги, с които пътуваха мутрите от групировката на Едик. По другия облаци от пухкав сняг вдигаше микробус РАФ — в него се кандилкаха конкурентите.

Колите спряха. И от двете страни слязоха по няколко яки момчета, облечени кой с каквото сварил — кой с кожух, кой с дебело кожено или дънково яке, кой с къса шуба.

Вражеската групировка наброяваше осем мутри. Половината от тях веднага бяха взети на мушка. Бойците от дружеската страна бяха също толкова. Лицата и на едните, и на другите бяха напрегнати. Явно момчетата бяха понаплашени.

Водачите на двете групи се приближиха и започнаха да си говорят нещо. След това единият фрасна юмрук в ченето на другия. Онзи падна, но успя да ритне нападателя си в коляното.

Мутрите и от двете страни се хвърлиха на помощ на водачите си. Заформи се меле.

Зоя наблюдаваше с голям интерес. Искаше да разбере кои са по-силните.

Биха се дълго и с настървение. Силите бяха равни, нямаше победител.

Никой нямаше нито пушка, нито нож, бяха въоръжени само с боксове.

Боят продължи, докато момчетата не се изтощиха напълно. Стана почти едновременно. Седнаха на снега и задишаха тежко, като кучета при четиридесетградусова жега. Изяждаха се с погледи, изпълнени с ненавист.

Водачите на двете банди отново започнаха да обсъждат нещо. Като че ли се договаряха. И май успяха да се споразумеят.

Мутрите от вражеската страна тръгнаха към микробуса си. Хората на Едик също се насочиха към колите си. Водачът им вече беше стигнал до волгата си и протегна ръка, за да отвори вратата, но не успя да го направи. Сякаш се спъна в нещо и падна настрани. В същото време се подкосиха краката на още един…

Зоя първа разбра какво става. Едик явно не беше най-умният. Враговете му също бяха стари лисици. Те също бяха наели снайперисти. Докато умните се наумуват, онези се бяха прокраднали до мястото и бяха заели удобна позиция за стрелба. И започнаха отстрела.

Мутрите на Едик също схванаха, че са под смъртна заплаха, и се хвърлиха под прикритието на колите.

Зоя трябваше да открие огън и да унищожи вражеската групировка. Но предпочете да използва предимството си — чуждите снайперисти не знаеха за тях.

— Не стреляйте! — подвикна тя на момичетата, за да не започнат да обстрелват микробуса, в който мутрите от вражеската групировка вече седяха.

Мерзавец си беше все пак този Едик. Бе им бутнал някакви смотани винтовки, без заглушители даже, не им бе подсигурил и радиовръзка. И ето че сега й се налагаше да крещи като някоя идиотка.

Зоя го ругаеше наум, но всъщност не му бе чак толкова ядосана. Нервите сега бяха неуместни и щяха да я лишат от необходимото спокойствие. А точно в момента не трябваше да се вълнува. В противен случай нямаше да успее да открие къде са се укрили вражеските снайперисти. Или ще го намери, но ще бъде късно.

Точно така! Ето ги, гълъбчетата. Само двама. Две съвсем млади момчета. Сигурно току-що излезли от казармата. Въоръжени със страхотни винтовки — снайпери на Драгунов със заглушител. Чувстваха се много комфортно. Бяха скрити зад преспите и необезпокоявани от никого, обстрелваха врага. Но не знаеха, че са на косъм от смъртта. Тъмните кожуси, с които бяха облечени, ги правеха идеална мишена на фона на белия сняг. Разстоянието до тях беше около триста метра. Даже за самозарядната карабина „Симонов“ това си бе едно нищо.

— Ирка! Витка! — подвикна тя, посочвайки им къде да се прицелят. — За вас е този отдясно.

Докато те се ориентират в ситуацията, тя взе на мушка другия.

Притаи дъх, натисна плавно езичето на спусъка. Карабината даде откат върху рамото й и куршумът полетя към целта.

В същия момент го видя колко внимателно се прицелва. Лицето му беше съсредоточено, едното му око беше присвито. Всеки момент щеше да натисне спусъка. Но куршумът вече летеше към него. Само след секунда жертвата заби простреляната си глава в снега.

Другарят му чу изстрела, моментално схвана каква е работата и неспокойно започна да оглежда със снайпера мястото, откъдето идваше смъртоносната заплаха.

Ирка и Витка стреляха едновременно. Улучиха го в челото и той също заби нос в пряспата.

Трудно бе да се каже чий куршум точно го е улучил, но това всъщност нямаше значение.

Сега можеха да се заемат с микробуса, който вече се беше отдалечил на прилично разстояние. Зоя насочи винтовката към него.

Целта беше подвижна, намираше се на около половин километър от нея. По такава цел още не беше стреляла. Но би трябвало да успее да улучи.

Дум! Дум! Дум! Тя стреля първа, след нея натиснаха спусъка и момичетата.

— По гумите! По гумите! — крещеше им тя.

Куршумите хвърляха бели пръски сняг под гумите на микробуса. Но никой не успя да улучи целта. Стреляха където сварят. Някоя от тях допусна много голяма неточност, в резултат на което един от куршумите попадна точно в резервоара. И не просто го улучи, а даде искра.

Взривът обърна колата, но тя продължи да се движи по инерция. Накрая се преобърна с колелата нагоре. Последва нов взрив. Сигурно граната. И може би не само една.

Никой не можа да се измъкне от пламтящия микробус.

— Честито първо бойно кръщение, момичета! — Зоя вдигна победоносно юмрук.

Никой, освен нея обаче не се радваше на успеха.

Едик говореше много сериозно. Но кой знае защо, не я гледаше в очите:

— С една дума, в случая трябва много точен изстрел от голямо разстояние. Вече всичко съм преценил. Петстотин метра са — ще се справиш.

Седяха в нейната стая. Бяха сами.

— Винтовката е като цигулката. Както я настроиш, така ще стреля. А снайперът на Драгунов лесно може да се настрои за половин километър. — Зоя преднамерено се измъкна от директния отговор. — Стига този път да намериш такава, а не самозарядна карабина „Симонов“.

Не й харесваше днес Едик. Вътрешно усещаше, че се опитва да скрие нещо от нея.

— Ще намеря. Този път всичко ще е наред. А вие и с карабините се справихте много добре. Шефът е страшно доволен. С една дума, ще се справиш.

— Зависи от какво положение трябва да се стреля. И изобщо защо от толкова далеч?

— Така трябва.

— Аз ще ти кажа защо. Човекът, който трябва да се ликвидира, не е някой случаен. Сигурно е някоя голяма клечка и е заобиколен от всички страни с охрана. Явно го пазят много добре. Няма да позволят някой снайперист да припари наблизо. Затова по него може да се стреля само отдалече. Така е, нали?

— За това ще поговорим по-късно — намръщи се Едик.

— Правилно, когато се разберем за цената. Между другото, какъв е хонорарът?

— Сумата е голяма, няма спор. Четири хиляди долара.

— Страшно голяма, няма що — подсмихна се Зоя.

— Добре де, нека са пет.

Виж ти, колко бързо вдигна цената!

— Двадесет! — отсече Зоя.

— Какво?!

— Едик, само не се опитвай да ме баламосваш като малко дете, моля ти се…

— Зоя, не прекалявай. Да не ти излезе всичко през носа… Май попрекали малко. Но шестото й чувство подсказваше, че Едик се опитва да я разиграва. Поръчката беше много сериозна и беше извънредна.

Да ликвидираш много добре охранявана жертва, е доста сложна задача. А в такива случаи цените са по-високи. Едик не спомена нищо колко е готов да плати поръчителят. Но със сигурност се канеше да прибере доста от цялата работа, едва ли бяха по-малко от петдесет хиляди.

Тя усещаше инстинктивно, че е така. А и по очите му личеше, че я лъже. Пет хиляди долара далеч не са половината от сумата, която ще получи за поръчката.

— Заплашваш ли ме?

— Предупреждавам те!

— Добре, да се спрем на десет хиляди.

Изглежда, подложи на преоценка възможностите си. Едик беше стопроцентова мутра и зад гърба му стоеше голяма сила. А тя бе само един килър и зад гърба си имаше едва пет момичета. Те можеха да стрелят отлично, но нямаха лични винтовки и пистолети. А и само с оръжие не можеш да се бориш срещу мафиотската подлост.

Но Зоя не можеше и да отстъпи.

— Петнадесет…

— Ама че си кучка — прецеди през зъби Едик.

— Не съм кучка, просто обичам парите!

— И аз, между другото. Добре де, дванадесет хиляди и си стискаме ръцете.

— Петнадесет.

— Тринадесет.

— А аз ти казвам петнадесет.

— Добре де, така да е!

— Чудесно, можеш да разчиташ на мен. Вече съм изцяло на твое разположение.

— Ами тогава ще те изчукам!

Понякога Едик беше толкова непринуден. Но на Зоя това й харесваше. В него нямаше нито капчица хитрост, нито пък подлост.

— По принцип имах друго предвид. Но и аз те искам… Какво да правя?

— Ей сега ще ти кажа какво! — усмихна се той похотливо и й се нахвърли като гладен звяр.

Тя не се възпротиви. Беше ненаситна за всичко, включително и за секс. И ако Едик приличаше в момента на разярен тигър, то тя наподобяваше тигрица. Не беше безпомощна газела.

Зоя се качи на тавана на един стар блок, строен още преди Втората световна или даже преди революцията.

Беше студено, влажно, неуютно.

Намери снайперистката винтовка на Драгунов увита в кувертюра и затрупана с камъни в единия ъгъл на тавана. Хората на Едик предварително бяха проучили жертвата, бяха определили оптималните варианти за нейната ликвидация, бяха преценили приблизително времето на появата й, бяха избрали място за снайпериста и бяха подсигурили оръжието.

Зоя взе винтовката, провери дали е заредена и отиде с нея до прозореца, откъдето щеше да стреля.

Разстоянието до целта беше доста голямо — половин километър. Преди нея имаше незастроена площадка и междублоково пространство. Секторът на обстрел се свиваше до минимум. Виждаше се сградата, откъдето обектът трябваше да излезе, но той щеше да бъде в полезрението й за не повече от пет секунди. Дали щеше да успее да го улучи?

Сградата се охраняваше добре. Околните блокове вероятно също се проверяваха постоянно за наличието на снайперисти. Затова Едик избра блока от другата страна на площадката.

Изборът му не беше много удачен. Трябваше да си голям професионалист, за да пратиш куршума точно в целта от такава позиция.

Освен това тя не знаеше кога точно ще се появи обектът — моментът бе определен с плюс-минус половин час, прекалено неточно, а време за прицелване почти нямаше. Затова щеше да се наложи да е в постоянна готовност за стрелба цели тридесет минути, контролирайки влизането на обекта в прицела.

Пред прозореца беше сложена маса, а върху нея табуретка — добра опора за винтовката. Но въпреки това ръцете й се изморяваха.

Мина минута, две, пет, десет, четвърт час, половин час. Ръцете и раменете й изтръпнаха, а обектът все не се появяваше.

И ето че накрая чудото стана.

Първо излязоха няколко здрави момчета с бръснати вратове. Пръснаха се като ветрило в различни посоки около сградата, огледаха всичко наоколо. Търсеха килър, но не откриха. Отново се събраха накуп, единият съобщи нещо по радиостанцията. Чак след това се появи висок, едър мъж с каменно лице. Вървеше бързо, заобиколен от плътен кръг телохранители. Главата му обаче стърчеше над тях.

Зоя го взе на мушка с трепереща ръка. Но веднага спря треперенето с усилие на волята, затаи дъх, натисна езичето на спусъка до край.

Мъжът спря само за секунда пред колата си, но това й беше достатъчно.

Изведнъж времето сякаш спря. Стори й се, че всичко се случва на забавен кадър. Сякаш видя как куршумът лети, завихря въздуха след себе си и се приближава към неподвижния обект.

Простреля мъжа точно в слепоочието. Мигом всичко се раздвижи: бликна фонтан от кръв и мозък, по лицата на телохранителите се изписаха злобни гримаси. Те паникьосано започнаха да се озъртат, опитвайки се да разберат откъде е дошъл изстрелът.

Поръчката беше изпълнена. Но й костваше доста усилия и нерви. Добре поне, че късметът не й изневери.

Силите я напуснаха веднага щом се убеди, че куршумът е поразил целта. С голямо усилие на волята, тя надви умората, върна винтовката на мястото й, слезе от тавана и излезе на улицата.

Но това беше само физическа отпадналост, а не морално бреме. На улицата я чакаше кола. Зад волана седеше човек на Едик.

А не, така няма да стане!

Отсега нататък трябваше сама да организира целия процес — от началото до края.

Единственото, което трябваше да получава наготово, бе информацията за обекта. Всичко останало може да върши и сама: събирането на необходимите сведения, разработването на плана, разположението на силите, избора на позиция, организирането на основен и резервен вариант за оттегляне от местопрестъплението. Имаше си тим, момичетата бяха оправни, можеха всичко. Беше сигурна в тях.

Днес трябваше да стреля от неудобен ъгъл, и то на голямо разстояние. Ако се беше погрижила сама, вероятно щеше да избере по-добра позиция за стрелба. Притесняваше я и оттеглянето. В колата я чакаше човек на Едик — нищо не му костваше да хване пистолета и да я застреля. На това му казват „замитане на следите“.

Този вариант бе напълно възможен. Обектът бе доста авторитетен човек, сигурно ръководеше някоя от силните криминални организации. Около смъртта му щеше да се вдигне голям шум и убиецът му щеше да бъде издирван под дърво и камък. Биха могли да влязат в следите на Зоя, а чрез нея — и в дирите на поръчителя.

Опасенията й може и да бяха напразни. Но нещо в човека зад волана не й хареса. Беше със слънчеви очила. През зимата. Кепето му — намъкнато до веждите. Явно имаше нещо гнило в цялата работа.

Човекът на Едик въртеше волана безмълвно.

Зоя реши, че ще я закара вкъщи, но колата пое в съвсем друга посока.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Едик каза да те закарам при него.

Тя усети фалш в гласа му.

— Къде е той?

— Ами ето, почти стигнахме…

Колата спря пред някакво кафене.

— Да му се не види, трябваше да ни чака тук! — говорейки на себе си, каза шофьорът.

В гласа му отново прозвучаха фалшиви нотки.

— Изчакай ме за малко, само ще погледна в кафето и се връщам.

— Идвам с теб.

— Недей, няма смисъл… Пък и някой трябва да наглежда колата.

Колата беше стара, лада тройка. Кой би тръгнал да краде такава развалина?

— Добре, само не се бави много.

— Като стрела съм, ей сега идвам.

Шофьорът изскочи от колата и хукна към кафенето. Май тичаше прекалено бързо. Толкова да бързаше да намери Едик?

На тази лада мястото й бе в автоморга. С чиста съвест да я даде човек на някое киностудио за каскади или за взривяване.

Тя можеше да се взриви още сега, заедно с нея!

Тази мисъл я накара да изскочи от колата попарена. По-нататък я придвижи ускорението от ударната вълна. Колата избухна. Точно както предполагаше. Но Зоя оцеля. Размина се само с натъртване на коляното при падането.

Трябваше да действа бързо. Не можеше да избие от главата си шофьора. Той е задействал механизма на взривното устройство. И в момента вижда, че не е постигнал желания резултат. Вероятно имаше и пистолет. Зоя го видя точно навреме — излизаше от кафенето. Едната му ръка беше пъхната в якето, изглеждаше някак разсеян, но в същото време решен да завърши започнатото.

Още секунди и щеше да извади онова, скритото под якето му. Зоя обаче нямаше намерение да го чака. Инстинктът за самосъхранение я накара да се хвърли като лъв върху него. С цялата си тежест, тя го помете обратно към вратата и го набута в преддверието на кафенето.

Още преди да се е опомнил, вряза юмрук с кокалчетата на ръката в адамовата му ябълка. Ударът бе толкова силен, че онзи моментално загуби съзнание. Мушна ръка под якето му — права бе, пистолет. Тъкмо това, което й липсваше.

Зоя скри оръжието под якето си и излезе навън.

Колата беше цялата в пламъци, около нея вече се беше събрала тълпа от любопитни зяпачи. Отнякъде се появиха двама полицаи и един от тях им посочи кафенето. Зоя извърна глава навреме, иначе щяха да я разпознаят като оцелялата жертва. А нямаше никакви намерения да дава показания на ченгетата.

Бързо сви зад ъгъла, ускори крачка, спря такси и каза на шофьора накъде да кара.

— Какъв живот настана, ееей! — На мъжа явно много му се приказваше. — Посред бял ден да взривяват коли. Видяхте я, нали?

— Ами да, май нещо гореше там — кимна тя.

Май че… Нещо… Цяло чудо е, че се спаси. Иначе сега щеше да се овъглява заедно с колата.

Тя въздъхна облекчено и се отпусна. Таксиджията й внушаваше доверие. Не се притесняваше, че може да й се случи нещо непредвидено.

Никой не я преследваше и тя безпрепятствено стигна до вкъщи.

Докато се качваше по стълбите, се ослушваше при всеки лек шум. Ами, ако не дай си боже, Едик и уродливите му мутри са вече тук?

Беше въоръжена. Пистолетът „Макаров“ беше готов за стрелба, имаше заглушител. Готова бе да го използва веднага щом стане нужда. С винтовката се справяше прекрасно, но и с пистолетите беше на „ти“. И системата „Макаров“ й бе добре позната.

Но се оказа, че напразно се е настройвала на бойна вълна. В апартамента, освен момичетата, нямаше никой друг.

Те я чакаха с нетърпение и много й се зарадваха.

Засега не искаше да им казва, че са се опитали да я убият. Паниката можеше само да им навреди. Но приятелките й усетиха, че е станало нещо лошо. Безпокойството им се засили още повече, когато ги накара спешно да си събират багажа.

Трябваше бързо да се омитат оттук, веднага да сменят бърлогата. Едик нямаше да се успокои, докато не се добере до тях. По-точно до нея. Но не искаше да тръгва без дружките си, те бяха всичко за нея в момента.

Само след половин час шестте напуснаха временното си пристанище. Взеха със себе си само най-необходимото. И пари.

Парите им не бяха чак толкова много, колкото бе желателно. Бяха останали две хиляди долара от хонорара за първите две поръчки. После при акцията, в която участваха и другите момичета, изкараха пет хилядарки — за толкова мутрите оцениха труда им. Видяха сметката на десет души, а взеха само пет бона. Толкова получи и Зоя — предплатата за поръчката, която замалко не й коства живота. Общо имаха около дванадесет хиляди. На пръв поглед много пари. Така обаче можеше да си мисли преди, когато живееше от заплата до заплата. Сега мислеше по друг начин. Дванадесет хиляди не са чак такава голяма сума. Падаха се малко над хиляда долара за човешки живот.

Не й беше жал за хората, които трябваше да убие. Тя ценеше човешкия живот, но не от духовна гледна точка, съвсем не, а от материална. Щеше да е доволна, ако вземаше поне по десет бона за убит. И вероятно дори не би се ядосвала толкова на Едик.

Едик… Мерзавец. Негодник… Кучи син!

Обеща й сума ти поръчки, обеща й планини от пари, а какво направи, гадината! Имал е намерение да я използва само веднъж — да му изпълни по-голяма и по-сериозна поръчка. Интересно колко ли е прибрал в джоба си за цялата работа…

Зоя много искаше да узнае.

Едик се бе опитал да я убие. Но колкото и да е странно, тя не му се ядосваше за това. Ненавиждаше го, защото се бе опитал да я измами с парите. Явно парите за нея бяха по-важни от живота — и чуждия, и собствения. Но дори и да беше така, когато ставаше въпрос за нещо важно, тя беше готова да прежали спестяванията си.

Сега беше решила да ги пусне в оборот.

Работата преди всичко.

— Ама че квартирка сте си намерили! — подсвирна Любка, разглеждайки новите им „палати“.

Къщата беше стара, апартаментът тристаен, но стаичките бяха много малки — няма място да се обърнеш. Не беше ремонтиран от сто години. Нямаше топла вода, всички удобства бяха навън. Мебелите бяха вехти, целите покрити с прах.

Но за сметка на това им излезе евтино. И го наеха бързо, почти веднага. Освен това беше на другия край на града. Едик едва ли би ги търсил тук.

А че ги търси, това беше сигурно. Зоя бе убедена в това. Но не знаеше къде са. За сметка на това обаче тя знаеше къде е той. И щеше да го намери. Но малко по-късно. Сега нямаше време за това. Сега трябваше да си набавят оръжие.

Имаха на разположение няколко винтовки. Онези същите карабини, с които бяха стреляли в кариерата. Но както бе казал Едик, пушкалата вече бяха изцапани с кръв — с тях бяха убили двамата снайперисти, с тях бяха стреляли по микробуса. Затова им беше наредил за всеки случай да се отърват от тях. И те го направиха. Увиха ги в найлон и ги скриха под снега близо до мястото, откъдето стреляха. А после се върнаха и ги взеха.

Тези винтовки обаче не бяха точно това, от което имаха нужда. Зоя смяташе, че първо трябва да въоръжи момичетата с пистолети. Бе решила да продължи започнатото съвсем сериозно. А за целта бандата й трябваше да притежава личен арсенал.

Трябваше им и кола. Дори не съвсем нова, но в движение. Анка и Тонка имаха шофьорски книжки. Някоя от тях щеше да бъде назначена за шофьор на бандата. Вече беше обмислила всичко.

Точно заради оръжието и колата пестеше пари и не мечтаеше за луксозна квартира. Беше си поставила конкретна цел и за да я постигне, беше готова на всякакви материални жертви.

— Че за какво ти е на теб оръжие? — попита я червендалестият дебелак, подозрително присвивайки очи.

Бе го срещнала на пазара. На няколко крачки от нея стоеше прилично облечен мъж с лице на добряк, който съвсем открито предлагаше пистолети на някакъв тип. Зоя беше много учудена от дързостта му и се приближи. Оказа се, че човекът продава запалки.

Тя се разочарова. Мъжът веднага долови промяната в настроението й и тутакси й направи предложение:

— Искаш ли да ти намеря истински?

Тя веднага се съгласи.

— А колко ти трябват?

— Ами… по принцип пет.

— Имаш ги. ТТ става ли? Много хубави пистолети са.

— Става.

— Хиляда гущера за брой.

— Не е ли малко скъпичко?

— Е, как ще е скъпо, направо си е без пари! В цената влизат два заредени пълнителя.

— Добре де, разбрахме се. Къде са?

— Ама ти какво, да не мислиш, че ги нося в джоба си? Трябва да отидем до едно място.

— Веднага ли?

— Може и веднага. С кола ли си?

— Да.

Онзи ден с момичетата вече бяха купили една зелена лада шестица. Документите останаха на името на предишния собственик. Анка караше с разрешително. Така беше и по-евтино, и по-безопасно.

Колата беше на паркинга до пазара. Анка я чакаше вътре.

— Парите у тебе ли са?

— Не, ще трябва да отскоча до вкъщи.

— За час ще се оправиш ли?

— Става.

— Чудесно тогава. Ще направим така — вземаш мангизите и ме чакаш на Алексеевското езеро, до изоставения машинно-тракторен парк.

— Не знам къде е това…

Дебелакът й обясни подробно как да стигне до там. След това погледна часовника си.

— Ела в три и половина. Аз вече ще съм там. И да не забравиш парите!

— А ти пистолетите.

— То се знае…

В уречения час Зоя беше на мястото.

От някогашния машинно-тракторен парк бяха останали само някакви жалки останки от ограда, пустееща автобаза, гаражи без покриви, ръждясала разграбена техника.

В далечния край на двора ги чакаше нова лада седмица. Когато Анка подкара шестицата към нея, отвътре слязоха трима — дебелакът, един набит дребосък и двуметров гигант. И тримата се усмихваха някак зловещо.

Зоя слезе от колата.

— Слизай и ти! — Дебелакът повика Анка с ръка.

Тя погледна Зоя въпросително.

— Слез, щом те молят — кимна приятелката й.

Анка слезе и застана до нея. Дребосъкът много внимателно следеше всяко движение на ръцете им, сякаш се страхуваше от нещо.

— Носите ли парите? — попита дебелакът.

— Разбира се. — Зоя извади от джоба на якето си опакованата във вестник пачка и я показа.

В нея имаше пет хиляди долара. Изобщо не й се искаше да се разделя с тези пари, но без оръжие бяха за никъде.

— Дай ги насам — каза гигантът, протягайки ръка към пакета.

— Да, бе, няма начин! Първо дайте пистолетите!

— Не бъди толкова нахална, момиче! — В ръцете на дребосъка се появи пистолет. Насочи го към Анка.

Гигантът също извади патлак и се прицели в Зоя.

— Давай мангизите! — пристъпи той към нея и изтръгна пакета от ръцете й.

Даде го на дебелака. Онзи разгърна вестника и подлата му физиономия се разплу от задоволство.

— Точно са. И като че ли не са фалшиви… Браво на теб, умното ми момиче, не излъга чичкото! — каза той и й намигна.

Ама че изрод.

— Доволен ли си сега?

— Че как иначе.

— Тогава давай пушкалата!

— А нещо друго да ти дам не искаш ли?! Ти какво, нищо ли не схващаш? Радвай се, че си жива.

— Радвам се аз…

— Ами браво на тебе тогава! Това е, момчета, тръгваме.

— Ами ако вече има пистолет? — сети се дребосъкът.

— Всичко е възможно — съгласи се дебелакът и реши да провери.

Приближи се първо до Анка, накара я да си вдигне ръцете, претърси я, но не намери нищо. Дойде ред и на Зоя. Откри го под якето й. Онзи същия „Макаров“, който си беше прибрала като трофей от провалилия се убиец.

— Я вижте какво намерих! — зарадва се той и веднага се вбеси. — Ти какво искаше, ма, да ме очистиш ли?

— Не съм искала подобно нещо — отрицателно поклати глава Зоя. — Исках всичко да е честно.

— Тогава защо ти е пистолет?

— А защо според теб на един килър му трябва пистолет.

— На един килър ли? Ти какво, да не би да си килър? — изкриви устни дебелакът, сякаш е ял лимон.

— Позна, килър съм. Тя също. — Зоя посочи Анка с глава.

— Както и останалите ми приятелки.

— И къде са тези твои приятелки?

— Държиш ли да знаеш?

— Много!

— Ей сега ще ти ги покажа. — Зоя плавно махна с ръка.

Четирите изстрела сякаш се сляха в един. Гигантът и дребосъкът изведнъж рязко отскочиха назад. Върху якетата им в областта на сърцето зееха кървави дупки от куршум. Бяха мъртви, и двамата. Пистолетите в ръцете им се бяха превърнали в парчета непотребно желязо.

Стрелбата бе дело на Любка и Тонка. Витка също беше с тях. Анка ги беше докарала на мястото един час по-рано.

Бяха се въоръжили с карабините. Скриха се, изчаквайки появата на дебелака. После заеха позиция за стрелба. И ето го резултата — от тримата остана жив само дебелакът. Той замига бързо-бързо, когато видя как другарите му падат по-косени на снега. Но след секунди се окопити и сграбчи пистолета на Зоя. Но не успя да го насочи към нея.

Тя го изби от ръцете му с крак, с другия го шутира в слабините. Онзи изви от болка и се преви на две. Довърши го с юмрук в тила. Дебелакът се сгромоляса на земята.

Чиста победа — два трупа и един заложник. Но какво й даваше тази победа?

Момичетата се показаха от укритието, отидоха при нея, но веднага тръгнаха обратно. Зоя ги изпрати на пост. Току-виж се прокраднал някой любопитен… Нямаше нужда от излишни свидетели.

Докато дебелакът лежеше на земята, двете с Анка претърсиха колата му и намериха пет ТТ-та. Значи първоначално са имали намерение да им продадат оръжието, но алчността е заслепила разума им. И трябваше да платят за това с живота си.

Дебелакът дойде на себе си и се опита да се изправи. В челото му тутакси беше опрян пистолет.

— Е, какво, изрод такъв, ще говориш ли — попита Зоя.

— За какво?

Беше наплашен до смърт.

— Къде криеш пушкалата?

— В колата — каза той, без да се замисля. — Под седалките…

— Тези вече ги взехме. Интересува ме къде криеш останалото.

— Това е всичко, друго нямам!

— Я си помисли пак! — Зоя многозначително погледна пистолета в ръцете си.

— Добре де, ще ви покажа…

— Апартамент, къща, склад… — Зоя искаше да знае на какво място точно крие оръжието.

— Къща…

— Има ли някого там сега?

— Няма…

— Внимавай, ако лъжеш, това ще е последната лъжа в живота ти.

— Не ви лъжа!

— Имаш ли снайпери?

— Да.

— Много ли са?

— Достатъчно…

— Отлично! Да тръгваме.

Поляха труповете с бензин и ги подпалиха. Разглобиха карабините, изтриха отпечатъците от пръсти от всички части, отново ги събраха и ги захвърлиха до труповете.

Тръгнаха с двете коли. Дебелакът караше седмицата, Зоя и Любка седяха отзад. В тила му беше опрян пистолет. Анка взе другите момичета с тяхната лада шестица.

Не ги бе ги излъгал. В къщата, в която живееше под наем с приятелите си, наистина нямаше никого. Влязоха безпрепятствено и слязоха в мазето. Дебелакът включи лампата, махна няколко тухли от стената и отвори един тайник.

Зоя направо ахна.

Само пистолетите бяха над петдесет. Всичките руско производство, от система ТТ и „Стечкин“.

— Хубави пистолети са, още със заводската смазка — каза дебелакът почти плачейки. — Дулата са с резба за заглушител…

Всички пистолети имаха пълен комплект боеприпаси и всичките бяха със заглушители.

Но Зоя се интересуваше най-вече от снайперистките винтовки. Бяха двадесет и четири на брой, също руски.

— А това са винтовките СВД-С^[2] и СВУ^[3]… — каза дебелакът, но този път не се сдържа и очите му се насълзиха.

Със СВД-С-то Зоя вече беше запозната. Бяха петнадесет. СВУ-тата бяха отлични винтовки, просто супер. Ценното на това оръжие бе, че е с отрязан дулен искрогасител, а на негово място е монтиран уредът за безшумна стрелба. Че са с оптически прицели, бе ясно от само себе си. Разбира се, те също бяха с пълен комплект боеприпаси.

Освен всичко останало, в арсенала имаше и около двадесет ръчни гранати.

— Големи идиоти сте били — подсмихна се иронично Зоя, поглеждайки дебелака. — Искали сте да забогатеете от нищо, за пет хиляди долара се полакомихте. А имате цяло съкровище тук, да го бяхте продавали по малко, щяхте да направите пари.

— Абе верно, кой ни би през ръцете… А всичко това тук не е наше. Работим за един човек.

— И сте вземали само процент.

— Точно така.

— Добре! Хайде, запретвай ръкави и лека-полека пренасяй стоката в колата.

Още през нощта цялото оръжие беше скрито в квартирата им. Любка и Ирка останаха да пазят безценното съкровище. Зоя и Витка излязоха с колата заедно с дебелака, а Анка и Тонка тръгнаха след тях.

— Къде отиваме? — плахо попита мъжът.

— Трябва да изчезнеш от Москва. Завинаги — студено му отвърна Зоя.

— Да, да, разбирам ви…

— Така че ще те изкараме от града, а колата ще я конфискуваме.

— Правете каквото искате…

Беше готов и душата си да им продаде, само и само да го оставят жив. Много, ама много му се живееше на човека.

Той лично шофира, докато напуснаха пределите на града. Стигнаха до едно безлюдно място.

— Спри тук.

Дебелакът послушно спря колата и в тила му веднага беше опряно дулото на пистолет.

— Неде…

Не успя да довърши. Куршумът го накара да млъкне завинаги. На Зоя изобщо не й беше жал за него.

Хвърлиха пистолета в скута на покойника, заляха колата с бензин и я подпалиха. С това историята с търговците на оръжие за нея беше приключена. Започна нова.

— Слушай, не ти ли писна вече? — вяло попита Едик.

Предния ден момчетата бяха докарали проститутка. Един вид, играчка за секс съботник. Нито стотинка нямаше да види от него, но на нея й беше все тая. Дори се радваше. Нали щеше да е само с него — къде-къде по-добре, отколкото да я нагънат групово.

Всичките му сокове изпи през онова място. И не се уморява. Той вече едва се държеше, а тя мляс, та мляс.

Зоя също му бе правила такива неща, но само ако и той слезе по-надолу. Тя беше ненаситна за секс, но всичко при нея беше с едно условие — ти на мен, аз на теб. Никога не изпускаше личното удоволствие.

Освен това беше умна. Сечеше й пипето.

Случайно му излезе поръчка за голям мафиот. Даваха сто и петдесет бона за него — направо ум да ти зайде. Но беше много сериозно — не се допускаха никакви издънки. Изпълнителят на убийството трябваше да бъде ликвидиран, без значение дали е супер специалист или не.

А Зоя показа висока класа — стреля от голямо разстояние, от неудобен ъгъл и прати куршума точно в десетката. А като награда за това трябваше да бъде пратена в гроба. Но се оказа, че мадамата не е вчерашна. Навреме бе схванала какъв е случаят и бе разгонила фамилията на Мизерника. Че и пистолета му взела. А после си събрала багажа и изчезнала в неизвестна посока с момичетата си.

Иди я търси сега…

— Престани, стига, писна ми… — каза той, отблъсквайки курвата от себе си. — Събирай си партакешите и се прибирай вкъщи!

— Ама вече е късно — плахо запротестира тя.

Три часът през нощта. Време беше за сън. А тази нещастница се буташе да спи в леглото му… Я да върви по дяволите!

— Знаеш ли колко ми пука!

Проститутката припна от леглото и се облече. Той се бе излегнал мързеливо и я наблюдаваше. Фигурката й си я биваше, но лицето й хич го нямаше. И изобщо вече му беше писнало до втръсване от нея.

— Ще ме изпратиш ли? — попита го тя.

Ама че нахалство.

— Не знам къде е вратата…

Всъщност беше права. Трябваше да стане, да й отвори вратата и да я натири навън. Но изобщо нямаше желание да става и да ходи където и да било.

— Не е толкова сложно, ще се оправиш и сама — махна й вяло и се завъртя на другата страна. — И затвори хубаво вратата.

Жрицата на любовта изчезна. Унасяйки се в сладка дрямка, чу как бравата изщрака, вратата се отвори, изскърца и отново се затвори. Е, това е, вече може да спи спокойно.

Но оная не си беше тръгнала. Връщаше се за нещо. Ето я, идваше към стаята.

— Писна ми от тебе, гадина такава!

Едик скочи от леглото и се обърна рязко към проститутката. Само че… това не беше тя.

— Защо се караш така, скъпи?

— Зоя?! — От сънливостта му не остана и следа.

— А ти какво си мислеше, че съм привидение? — Върху устните й заигра дяволска усмивчица.

Той пъхна ръка под възглавницата, но в ръцете й на секундата се появи пистолет.

— Не мърдай! — спря го тя.

Едик замръзна като парализиран.

— Знаеш, че стрелям добре.

Знаеше го по-добре от всеки друг.

— Как влезе? — попита той.

— Чаках до вратата. Добре че твоята курва излезе сама. Справих се лесно с нея. Ако беше тръгнал и ти, вече щеше да си труп.

— Говориш така, сякаш изобщо не ти е жал за мен…

— Не ми е жал. Вече си мъртвец.

— Зоя, недей така, моля те. Имали сме толкова хубави моменти… Спомни си само как лудувахме заедно…

— Каквото било, било. Наредил си да ме очистят, но успях да се отърва. Сега аз си наредих да те унищожа. Само пробвай да ми се измъкнеш…

— Зоя, не прави глупости, хайде да се договорим…

— Давай. Сто хиляди долара и се разделяме по живо по здраво…

Едик облекчено въздъхна.

— Ето, виждаш ли как се разбрахме… В момента обаче нямам сто бона.

— А колко?

— Четиридесет…

Не лъжеше. Точно толкова имаше в тайника му.

— Е, какво седиш. Вади парите. Чакам!

Той стана от леглото и тръгна към шкафа. За целта трябваше да мине покрай Зоя. Точно това бе целта му.

— Даже не си и помисляй! — сряза го тя, леко отстъпвайки две крачки назад.

Ама че хитруша, мислите му даже чете.

— Жалко — добави тя.

— Какво жалко?

— Жалко, че ще трябва да те убия.

— Ей, чакай малко. Нали се разбрахме…

— Какво сме се разбрали? — учудено повдигна вежди жената.

— Как така „какво“?! Какво ти става, бе?!… Аз ти давам парите, ти живота…

— А, да — сякаш се сети тя. И добави жлъчно: — Само че се бяхме разбрали за сто хиляди долара, мой човек…

Той искаше да възрази отново, но Зоя натисна спусъка и го лиши от последните му думи.

Спортният „Марголин“ беше послушен и верен като кученце в ръцете й. Куршумите попадаха в десетката един след друг.

След нея стреляха Ирка, Витка и Тонка. И техните резултати бяха превъзходни. За Анка и Любка беше излишно да се говори — те бяха майстори поначало.

Но кой знае защо, инструкторът остана недоволен. Досега винаги ги бе хвалил, а сега изведнъж направи кисела физиономия.

— Аз, естествено, ви разбирам, че го правите за удоволствие…

Митрич се лъжеше. Стрелбата беше тяхна професия. Не спортната обаче, а бойната.

— Така е, правим го за удоволствие, и какво от това? — съвсем спокойно го погледна Зоя.

— Виж, ако се готвехте за война, щях да ви покажа някои неща…

— Какви „неща“?

Инструкторът се замисли за момент, после изведнъж скочи като пощръклял — грабна един пистолет и го зареди. Дръпна се и стреля. Преметна се през глава и отново стреля. По корем. Дум! Дум! Подскочи високо нагоре и двата изстрела се сляха в един.

С това показното приключи.

— Погледнете мишените.

Беше улучил четири десетки и две деветки.

— Трябва да можете да стреляте от всякакво положение — заяви той.

— Леле, страхотия! — възхити се Зоя.

— Между другото, воювал съм в Афганистан, бях в специалните части.

— Ще научите ли и нас на това?

— Защо ви е?

— Ами скучно ни е. И без това нямаме друга работа. Научете ни, а? Ще ви платим допълнително.

— Добре, навихте ме. Утре започваме.

Зоя не го излъга — наистина, освен да тренират, нямаше с какво друго да се занимават.

Трети месец след като бе очистила Едик, момичетата си живееха ей така, за удоволствие. Бяха си наели скъп обзаведен четиристаен апартамент с телефон. Купиха си почти нова волга. Намериха си гараж. Но го използваха не само за колата. Там бяха пренесли целия си арсенал.

Работа нямаше. Имаха нужда от човек, чрез когото да получават поръчките. А такива хора не се разхождат из града с табелка на гърдите: „Търся килър на разумна цена“. Без да бърза и много предпазливо, Зоя търсеше такъв човек. Но засега безрезултатно.

Тя обаче не се отчайваше.

Пари имаше достатъчно. Благодарение на Едик. Все пак си оправиха сметките, лека му пръст.

През цялото си свободно време момичетата тренираха — с винтовка и пистолет. Това бе много важно за професията им. От време на време пътуваха до едно безлюдно място далеч извън града. Там стреляха със снайпери.

Освен това наемаха малка спортна зала и по три часа всяка вечер тренираха карате. Зоя им беше нещо като треньор и така ги съсипваше от бой, че те всеки път се заканваха да я убият. Никоя от тях обаче не успя да я пребори.

— Щом казвате утре, значи утре — кимна Зоя на Митрич и погледна часовника си.

Целият й ден беше разчетен до секунда. Време беше да си вдигат чукалата.

Събраха си багажа и излязоха от тира. Качиха се в колата. Тонка запали двигателя. Точно в този момент отнякъде се появи едно черно БМВ и паркира до тях.

От колата слязоха двама — мъж на възраст с побеляла коса, интелигентно лице и студен поглед; и младок малко над двадесетте, висок, с широки рамене. Бяха облечени с кожени якета, а на лицата им беше изписана непоколебимост и самоувереност.

Насочиха се към тира.

Зоя отвори вратата.

— Къде отиваш? — попита я Анка.

— Ами забравих си чантата…

— Ето я чантата ти!

Но Зоя не я чу. Тръгна след непознатите, сякаш привлечена от магнит.

Тихичко се промъкна до стаята, в която Митрич пиеше чай. Оттам се чуваха гласове:

— Е, какво, ще го направиш ли? — попита някой. — Няма нищо сложно. Дум-дум и мангизите са в джоба ти.

— Абе не мога, ви казвам! — Гласът на инструктора трепереше от напрежение. — Не е за мен тая работа.

— Две хиляди долара не се намират на пътя.

— Да, спор няма, парите не са никак малко. Но свободата ми е по-скъпа.

— Помисли си, за последен път ти предлагаме.

— Не, не, няма смисъл да говорим повече.

— Добре, както решиш. Но нали знаеш, не си ни виждал…

Зоя разбра, че двамата всеки момент ще си тръгнат, и незабелязано се измъкна от тира.

— Че аз никога през живота си не съм ви виждал — проехтя гласът на Митрич отвътре.

Едва успя да седне в колата, и двамата непознати излязоха от тира и се насочиха право към бавареца.

— Карай след тях — кимна Зоя.

— Защо? — попита Тонка.

— Знаеш ли за какво бяха при Митрич?

— Е, казвай, де!

— Предлагаха му два бона, за да направи на някого дум-дум. Все пак Митрич е първокласен стрелец. По принцип си е готов килър. Но той отказа.

— Ами не иска да се забърква с такива неща човекът — някак натъжена каза Витка.

Като всяка нормална жена, тя искаше семейство, съпруг и дете.

— Да се омъжиш, ли си приритала? Ами първо вземи си изкарай зестрата! — веднага й запуши устата Зоя.

— Ще си я изкарам — озъби й се момичето и замълча.

Можеше да й напомни за убитото момче, за престрелката в кариерата, но си премълча — беше излишно.

— Общо взето — продължи Зоя, — трябва да си поговорим с тези типове, да им предложим услугите си.

— Имаш ли поне представа кои са?

— Ами точно това трябва да разберем!

Предстоеше им да проучат какви са онези двамата: мутри или просто бизнесмени; къде живеят, с какво се занимават; имат ли възможности и какви. С една дума, Зоя искаше да събере достатъчно информация за тях. Колкото по-пълна, толкова по-добре.

Това трябваше да се направи не само за да могат да им предложат услугите си. Зоя искаше момичетата й да влязат в ролята на частни детективи, нямаше да работят само като снайперисти. Екипът й трябваше да поеме сам всичко — оперативно-информационната подготовка на акциите, проучването на обектите за ликвидация, определянето на достъпа до тях… Снайперисткият изстрел бе просто последният щрих в целия този огромен труд.

Белокосият господин беше свикнал да обядва в ресторант, и то в най-престижните. Понякога се хранеше сам, понякога в компания. Днес беше сам.

Тъкмо си беше поръчал. Дори салатата не му бяха донесли още.

— Извинете! Свободно ли е при вас?

Зоя беше много любезна. Беше облечена с черни тесни дънки — с нейната фигурка изглеждаше доста секси. И за лицето си се беше погрижила — специално посети салон за красота. Без да иска, гримьорът й беше придал вид на елитна проститутка. Това беше само плюс за нея.

Мъжът учудено повдигна вежди.

— Ами навсякъде е свободно — каза той и обгърна с поглед целия салон.

— Но на мен ми се иска да седна при вас…

— Извинете, но нямам нужда от вашите услуги — намръщи се той.

Ядосан, изглеждаше доста страшно. Зоя го знаеше. Още малко, и културното поведение щеше да бъде последвано от грозни ругатни.

— На мен ми се стори, че имате нужда — разочаровано въздъхна Зоя.

Но не мръдна от масата. Напротив, седна на свободния стол.

— Не, ама ти наистина си много нагла. Разкарай се оттука, докато не съм се ядосал.

— Недейте така, Инокентий Михайлович. Не съм някоя уличница, за да говорите така с мен.

— Ти какво, да не смяташ да ме заплашваш? И откъде знаеш как се казвам?

— Да не мислите, че седнах при вас случайно? Напразно ме гоните. Точно аз съм човекът, от когото имате нужда.

— Ако искаш да знаеш, миличка, сега не мога с проститутки…

— Знам. Вие сте същински Казанова. Прелъстяването на една порядъчна жена за вас е много повече от самия секс.

Инокентий Михайлович я погледна с интерес.

— О, аз обожавам и секса.

— И ако не бях проститутка, вие сигурно щяхте да ме свалите. — Зоя му се усмихна мило.

— Много е вероятно — усмихна й се той в отговор, но с половин уста.

— Ами ето, казвам ви, че не съм проститутка. И никога не съм била. Искам също да ви кажа, че не бихте могли да ме прелъстите.

— И защо мислите така? — Той отново премина на „вие“.

— Защото имате някои малки проблеми със здравето…

Инокентий Михайлович Ковригин се лекуваше от гонорея. Причината за заболяването му беше съвсем банална — не признаваше презервативите.

— Какви проблеми със здравето? — напрегна се той.

— Една много симпатична жена ви е подвела. Казва се Ира. Фамилията й няма нужда да казвам.

— Опитвате се да ме шантажирате, така ли? — веднага се навъси господинът.

— Какъв е смисълът да ви шантажирам? — подсмихна се Зоя. — Не сте женен. А в средите, в които се движите, думата „трипер“ звучи гордо.

Може и да преувеличи малко с това, че „звучи гордо“, но по принцип беше права.

Цялата седмица вървя по петите му. Какви ли не трикове правеха с момичетата само и само да научат всичко за него. И успяха.

През по-голямата част от живота си белокосият господин с аристократични маниери не беше обядвал в скъпи ресторанти, а в столова за пристъпилите закона. Два пъти бе влизал зад решетките — за въоръжен грабеж и мошеничество. Бе изкарал общо четиринадесет години в затвора.

— За какво говориш? — Инокентий Михайлович присви очи хищнически. — Какви среди?

Ако можеше, щеше да я изпепели с поглед.

— Понастоящем сте бизнесмен. Собственик на търговска фирма…

Бившият затворник и криминален авторитет с прякор Самуна се облещи насреща й.

— Но тази фирма е само параван на престъпната ви дейност — продължи Зоя. — Основно се занимавате с незаконни валутни операции. Работата ви е доходна, но изисква стабилен гръб. Затова си имате, да речем, своя криминална групировка. С някои от момчетата ви сте търкали наровете заедно.

— Коя си ти? — прецеди през зъби Самуна, почервенял като рак от злоба.

Зоя се престори, че не го чува.

— В момента сте в конфликт с някой си господин Евгений Плахов. Той ви е препречил пътя и заради него губите десетки хиляди долари. Затова активно търсите човек, който би могъл да ви помогне да решите противоречията си с него. Бум-бум и проблемът е решен.

— Ти да не си ченге? — с пресипнал глас попита Ковригин.

Зоя поклати отрицателно глава.

— Журналистка ли си?

— Не. Аз съм човекът, когото търсите.

— По-конкретно?

— Мога да ви помогна да си решите проблема. Бум-бум и… Надявам се, че ме разбрахте.

Ковригин се замисли.

— Не ви разбирам. Изобщо не мога да разбера защо решихте, че Евгений Плахов ми пречи. Ние с него сме в добри отношения.

Блестящо разработеният план рухваше пред очите й. С момичетата направиха всичко възможно и невъзможно, за да съберат досие на Ковригин. Но всичко е било напразно. Той не й повярва. И честно казано, постъпваше правилно. Ами ако тя наистина беше провокатор от криминалната полиция…

Виж, ако някой му я бе препоръчал, щеше да е съвсем различно…

— Не бих казала.

— Слушай ме внимателно, момиченце! — прекъсна я Ковригин. Погледът му стана черен като буреносен облак. — Ако веднага не се разкараш оттука, след малко ще се каеш жестоко.

— Не бива да се държите така с мен! — Зоя се изплаши, но не го показа. Скри страха си под маската на високомерието.

— Аз съм много сериозен човек. Ще съжалявате след това…

— Казах, изчезвай оттука!

Зоя не каза нито думичка повече. Спокойно стана от мястото си, презрително изгледа Ковригин и се насочи към изхода.

Евгений Александрович Плахов беше мъж на около четиридесет години, среден на ръст, прилично закръглен, с представителен вид. Прие я веднага щом му спомена, че става дума за личната му безопасност.

Тя влезе в кабинета му, поздрави го учтиво и седна на посоченото място.

— Слушам ви. — Личеше, че е много зает.

— Евгений Александрович, разполагам с ценна информация — заяви му Зоя със самоуверен вид.

— Да, това вече го чух. И тя се отнася до личната ми безопасност. Моля, представете се.

— Няма нужда — отсече тя.

— Тогава ви моля да напуснете кабинета ми. — Той също можеше да бъде твърд и категоричен.

— Страхувам се, че ако го направя, на вас скоро ще ви се наложи да се представите…

— На кого?

— Ами или на господ Бог, или на Сатаната. Никой не знае къде му е писано да отиде — в рая, или в ада.

— Какво намеквате? — смръщи вежди Плахов.

— Не намеквам, а ви предупреждавам. С две думи, поръчали са пътуването ви до онзи свят.

Десният клепач на Плахов нервно затрепери.

— Кой?

— Ковригин.

Евгений Александрович се вбеси, присви устни и стисна юмруци.

— Откъде имате тази информация?

— От самия Ковригин. Той ми поръча убийството ви.

— Какво?

— Това, което чухте. Аз съм килърът, който трябва да ви убие.

Той се замисли за около минута, опитвайки се да асимилира чутото. Добре че не се паникьоса и не извика охраната. Но през цялото време следеше ръцете й.

— Защо ми казвате всичко това?

— Ковригин ми плати малко — равнодушно каза Зоя, сякаш говореше за нещо делнично.

— Колко? — попита той, гледайки я изплашено и с неприязън.

— Пет хиляди. Струва ми се, че се подиграва с вас.

— Защо?

— Защото струвате по-скъпо. Само че, моля ви, не възприемайте думите ми като комплимент.

— Отгоре на всичко се и шегувате! Защо смятате, че ще ви повярвам?

— Имам един много важен аргумент.

— Какъв?

— Евгений Александрович, аз, естествено, разбирам, че навън е пролет и че имате нужда от малко свеж въздух, но след като сте отворили прозореца, трябваше поне да дръпнете пердето.

— Не ви разбирам, какво общо има това?

— Ами погледнете през прозореца. Но бъдете много внимателен.

Плахов извърна глава и погледна навън. От един широко отворен прозорец отсреща го гледаше Тонка. В ръцете си държеше СВУ.

— Моля, не правете резки движения — сериозно го предупреди Зоя.

Евгений Александрович застина като статуя, сякаш не видя снайперист, а Медуза Горгона.

— Колко искате? — плахо каза той.

— Четиридесет хиляди долара.

— Не са ли множко?

— Знаете ли колко хора е погубило скъперничеството?

— Добре, ще ги имате.

— Е, разбрахме се значи. Между другото, в цената е включено и ликвидирането на Ковригин. Нали разбирате, ние сме сериозна фирма. Не се занимаваме с изнудване, а с решаване на жизненоважни проблеми. Вашият проблем е именно такъв. Плащате за живота си и за смъртта на вашия неприятел. Нали искате да спите спокойно все пак?

— Значи се наемате да премахнете Ковригин…

— Да не би това да не ви устройва? Ако е така, кажете. Ще ни дължите само петнадесет бона.

— На кого?

— На фирма „Черната стрела“.

— Какъв е юридическият ви адрес?

— Харесвате ми. Във вашето положение хората обикновено не се шегуват. Но вие имате куража да го направите. Уважавам такива хора…

— А аз ще ви уважавам, ако човекът отсреща престане да ме държи на мушка.

Зоя се приближи до прозореца и с леко движение на ръката даде сигнал на Тонка. Тя се махна от прозореца.

— И така, искам да знам какво мислите по въпроса за Ковригин.

— Струва ми се, че сте права.

— Значи четиридесет хиляди.

— Да.

— Утре ще пратя човек да вземе парите. По същото време.

— Плаща се предварително, така ли?

— По принцип това е най-добрият вариант. Но в случая ще си платите не предварително, а след това.

— Тоест искате да кажете, че…

— Да, още тази нощ можете да спите спокойно. Между другото, не ви съветвам да се обаждате в милицията. Ръцете ни са дълги. Знаем къде работи жена ви Анна Михайловна. Знаем къде учи синът ви Антон.

Плахов пребледня като платно.

След това, което чу, със сигурност нямаше да се обади на ченгетата.

Витка никога досега не беше стреляла по човек. Беше стреляла по микробуса заедно с всички останали и беше възможно точно нейният куршум да е уцелил резервоара, но то беше различно.

За сметка на това вече се справяше добре с шофирането, добре се представи и като частен детектив. Именно тя се бе добрала до информацията за заболяването на Ковригин.

И ето че сега й се представяше възможност да го излекува от гонореята завинаги.

— Недей да нервничиш! — увещаваше я Зоя. — Стреляш много добре.

— Но онова бяха мишени.

Витка беше готова да изпълни поръчката, но беше малко изнервена.

Вече бяха на мястото, от което й предстоеше да стреля — новостроящ се блок на триста метра от офиса на Ковригин. Той трябваше да се появи всеки момент.

— Ами представи си, че той е просто една мишена.

— Представям си…

— Внимание!

Ковригин се появи. Вървеше с такава важна походка, явно се мислеше за най-великия. Но имаше и по-велики от него.

Витка вдигна бързо пушката, прицели се. Зоя видя как тя плавно натиска езичето на спусъка. Ръката й не трепна нито веднъж — това бе добре.

Заглушителят притъпи звука на изстрела. Чу се само как затворът изщрака. Веднага последва втори изстрел — контролен.

И двата куршума улучиха Ковригин в сърцето.

— Защо не стреля в главата? — попита Зоя.

— Не мога.

Зоя беше чела някъде, че жените инстинктивно не могат да стрелят в главата. Защото чувството им за красота и естетика е развито прекалено силно, а от снайперисткия изстрел главата на жертвата може да се пръсне като презряла диня. Жената възприема това като посегателство върху красотата, затова предпочита да стреля в сърцето. Хармонията пак се разрушава, но не чак толкова драстично.

Лично тя обаче не вземаше на сериозно тези философски брътвежи. Беше й абсолютно все едно къде ще стреля — важен бе резултатът.

Но виж, Витка не можа да се престраши да стреля в главата.

Глупаво беше да я съди за това, бе се справила отлично със задачата си. Ковригин беше мъртъв. Макар че тепърва им предстоеше да се убедят в това.

Витка сякаш се бе вцепенила. Стоеше до прозореца и безизразно гледаше през мерника.

— Ей, я се съвземи! — разтърси я за раменете Зоя.

Неслучайно беше дошла заедно с нея. Трябваше да види как ще се справи, да провери възможностите й.

Витка я погледна равнодушно, с треперещи ръце остави винтовката на пода, свали ръкавиците и ги хвърли до нея. И отново застина като прикована.

— Ама и ти ги вършиш едни, да му се не види! — неодобрително поклати глава Зоя.

Хвана я за ръката и я помъкна към изхода.

В двора ги чакаше безценната им волга със зацапан номер. Зад волана беше Анка.

Зоя помогна на Витка, която се държеше като невменяема, да седне на задната седалка и се настани до нея. Колата излезе от двора, сви по оживената улица и пое към къщи.

По пътя спряха до един уличен телефон. Зоя набра номера и се свърза с Тонка.

— Здравей, скъпа — започна бодро. — Как си, добре ли си със здравето?

— Ами добре съм — отговори от другата страна Тонка. — Само сърцето от време на време се обажда. Но нищо, ще ми мине.

— Как да ти кажа. Един мой познат скоро умря. Получи два инфаркта един след друг.

„Два инфаркта“ означаваше два куршума в сърцето. Познатият беше Ковригин. А умрял — означаваше, че поръчката е изпълнена.

Това беше първата операция, която Зоя проведе сама от начало до край. Сама се погрижи за всичко: за проучването на обекта, за избора на позиция за стрелба, за доставката на оръжието, за връзката и потвърждаването на резултата. Е, разбира се, двата снайперистки изстрела завършиха блестящо цялата операция.

Фирма „Черната стрела“ започна да функционира с пълна пара.

Все още не всичко беше обмислено добре. Трябваше да се реши въпросът със средствата за връзка, специалната техника за подслушване и проследяване. Трябваше да се научат да боравят с нея. А освен това да помислят и за транспорта. Не биваше да ползват само една кола, така бързо можеха да ги спипат.

Но нищо, всички проблеми щяха да се решат, стига да има пари. А тя щеше да ги получи на следващия ден.

Едрият набит мъж със сбръчкано чело и малки очички гледаше строго и изпитателно Плахов.

— Значи, казваш, че Самуна е поръчал убийството ти. Знаеш ли, предполагах, че ще стане така.

— Благодаря ти, много ме успокои.

Цепеницата беше бос на силовата групировка, която пазеше гърба на Евгений Александрович и фирмата му, и държеше да бъде информиран незабавно при възникване на какъвто и да било проблем. Евгений Александрович просто не можа да си премълчи за случая с килъра.

— Трябва да му потърсим сметка за това.

— Нали ти казвам, тази госпожа обеща да ликвидира Ковригин още днес.

— Това е невъзможно, скъпи мой!

Седяха в едно кафене, над бара работеше телевизор.

— Честно казано, останах с впечатлението, че е много сериозен човек.

— Не споря. Да използваш снайперист, който без проблеми може да ти направи мозъка на пихтия, не е шега работа. Но разбери, тази мадама е била при теб сутринта, а още не се е стъмнило даже. Дори да има сериозни намерения да го ликвидира, това може да стане най-рано утре.

— Четиридесет хиляди долара не са малка гаранция.

— Така е — кимна Цепеницата и хвърли бегъл поглед към телевизора. И се втрещи.

В едър план на екрана видя Ковригин. Опънат по гръб, очите му безжизнено гледат в нищото. А в областта на сърцето — две кървави петна. Мъртъв.

„… Инокентий Михайлович Ковригин е бил застрелян пред входа на офиса си — съобщи телевизионният репортер от местната телевизия. — Бил е застрелян от снайперист с много висока класа от разстояние триста метра…“

След това показаха апартамент в новостроящ се блок и захвърления там снайпер.

„… Това е мястото, откъдето е стрелял снайперистът. Позицията е избрана много удачно. От нея входът на офиса на бизнесмена се вижда отлично. Винтовката СВД е оставена на местопрестъплението — почерк на професионалист…“

Плахов погледна въпросително закрилника си.

— Е, какво ще кажеш?

— Ами честно казано, перфектна работа. Явно не са действали някакви дилетанти. Как, казваш, е името на фирмата?

— „Черната стрела“. Като романа на Стивънсън.

— Наистина. Това момиче е същински пират. Явно фирмата й е много сериозна. Значи утре ще дойдат за парите.

— Да… Какво си намислил? — изтръпна Плахов. — Не искам да се намесваш. Имам жена и деца…

— Не се плаши бе, човек — успокои го Цепеницата. — Просто на някои хора трябва да… Ами такова… Общо взето, разбра ме…

Под „такова“ се подразбираше поръчково убийство.

— Да не би и ти да имаш някакви проблеми?

— Аз нямам проблеми. Просто искам да пробутам тази твоя „Черна стрела“ на един много голям човек. Ама мноого голям, ти казвам. Постоянно ме тормози — разприказва се Цепеницата. — А на него пък му дошло до гуша от един калъф. Иска да се отърве от него.

— Само този „калъф“ да не ви вземе под носа поръчката, че тогава с твоя „мноого голям човек“ е свършено.

— Не схващаш ли, точно затова ми трябва този твой килър. Между другото, фирмата трябва да се казва „Коварната стрела“. Много е подла тази жена.

— Значи дължа живота си на коварството.

— Излиза, че е така…

Зоя беше доста наплашена, когато се качваше в мерцедеса, в който я покани да седне някакъв як бабаит с анцуг.

В колата я чакаше младо момче с пронизващ поглед, широко чело, сплеснат нос и тънки устни. Не би могло да се каже, че е красавец. Но в момента не я вълнуваше точно това. Нямаше нужда от мъж, а от поръчител.

Провървя й. Заедно с парите Плахов помолил да й предадат, че днес на еди-кое си място ще я чака един много сериозен човек, който се нуждае от услугите й. При това намекнал, че въпросният заема високо място в йерархията на подземния свят.

Тя се убеди лично в това. Сигурно ставаше дума за някой мафиотски кръстник. Не грешеше.

Поздрави го сдържано. Човекът й отвърна също със сдържано кимване.

— Препоръчаха ви доста сериозни хора — каза той с пресипнал глас, без да я поглежда. — Затова няма да разтягаме локуми и направо ще преминем към работата.

На предната седалка седеше едно здраво момче с врат на борец. Той се обърна към Зоя и й подаде кожена папка със златиста щампа.

— Отворете я.

Тя го стори и видя няколко снимки на един и същи човек.

— Трябва да бъде ликвидиран. И то колкото се може по-скоро. Най-много до три дни.

— С какво се занимава?

— Банкер е. В папката има кратка информация за него.

— Колко?

Финансовият въпрос я интересуваше най-вече.

— Десет хиляди долара.

— Петнадесет.

Трябваше да се пазари, иначе никога нямаше да спечели много пари. А тя искаше на всяка цена да стане богата.

— Добре, нека бъдат петнадесет — кимна й поръчителят.

Петнадесет бона не бяха чак толкова много. За работата на един снайперист бяха достатъчни, но в случая тази сума й се плащаше за цялата операция, от разузнаването до оттеглянето от огневата позиция.

— Оръжието от вас ли е? — попита Зоя.

— Мога да го уредя, разбира се. Какво оръжие ще ви свърши работа?

— Винтовка СВД. Но и сами можем да го подсигурим.

— Плюс пет хиляди отгоре устройва ли ви? — Поръчителят веднага разбра накъде бие.

— Напълно.

— Тогава мога да очаквам положителен резултат след три дни, така ли?

— Разбира се.

Зоя имаше пълното право да иска допълнително заплащане и за спешна поръчка. Можеше да вдигне още и основната цена. Но реши да не прекалява, защото можеше да си спечели име на стабилен, но алчен делови партньор. А в такъв случай можеше да не получи повече поръчки.

Банкерът беше ликвидиран от Ирка. С изстрел от четиристотин метра тя го прониза точно в сърцето, а с контролния отнесе черепа му. При оттеглянето от местопрестъплението не беше оставила никакви следи. Освен винтовката, но по нея нямаше отпечатъци от пръсти нито отвън, нито отвътре.

Поръчителят остана доволен. Поръчката беше изпълнена с едно денонощие предсрочно.

Беше есента на 1991 година. Много хора изгоряха финансово. Някак от само себе си отшумя неуспешният опит за държавен преврат.^[4]

Но Зоя не се интересуваше от всичките тези неща. Тя не получаваше пари в копейки или рубли, вземаше само американска валута. Затова спестяванията й изобщо не пострадаха. А държавният преврат пък най-малко я вълнуваше. Беше й все едно каква ще бъде властта, стига само да има търсене на услугите й. А такова търсене ще има винаги…

Живееше добре, всичко й беше наред. Механизмът за ликвидация беше сработен до съвършенство. Конвейерът на смъртта работеше като часовник.

Всички акции се организираха лично от нея. Но този път реши да си направи експеримент — ликвидирането на директора на голям универсален магазин възложи на Анка и Любка. Каза им само фамилията на жертвата и им показа снимката му. С това участието й в операцията завърши. Двете трябваше да направят всичко останало сами. Време беше вече да се справят и без нея и да се научат на малко самостоятелност.

Зоя седеше зад волана на колата си — напоследък караше волво — и наблюдаваше входа на универсалния магазин. Ето я и волгата на директора. Всеки момент трябваше да се случи нещо. Поне се надяваше на това.

Директорът, пълен мъж с кожено манто и куфарче със златни закопчалки, излезе от магазина. Личеше, че е в много добро настроение. Бързаше към къщи човекът, при жена си и децата… Не знаеше, че негов приятел иска незабавната му смърт. А Зоя бе готова веднага да изпълни желанието му.

Бялата жигула със зацапан номер спря до волгата точно когато човекът се канеше да седне в нея. Никой не чу изстрелите. Затова пък мнозина видяха как директорът се олюля и започна бавно да се свлича на земята.

Жигулата даде газ и набирайки бързо скорост, се вля в потока от коли. А около шефската волга вече се беше събрала тълпа. Сякаш тръпнеха да се полюбуват на кървавото зрелище. Но те бяха просто зяпачи. Зоя обаче се приближи не само от любопитство — тя трябваше да се убеди в крайния резултат от работата.

Директорът на универсалния магазин беше мъртъв. Единият куршум го беше прострелял в сърцето, другият — в главата. Анка и Любка бяха взели изпита си с шест плюс.

Те поначало бяха мъжки момичета. Не се страхуваха от нищо, постоянно тренираха. Стреляха в тира, занимаваха се с карате. А Любка беше завела в тира при Митрич и сестра си. „Нека тренира — каза, — може пък да излезе нещо от това“.

Анка и Любка живееха отделно от самото начало. Зоя пък се стремеше към колективен живот. Но сега разбра, че момичетата са прави — трябваше да живеят на различни места. Опасно бе да делят една квартира — ако една се издъни, ще арестуват всички.

Затова реши да си наеме отделен апартамент. А Ирка, Битка и Тонка можеха да живеят заедно. Зоя щеше да оглавява организацията и като начало щеше да започне с две бригади. Първата — Анка и Любка. Втората — Ирка, Витка и Тонка. Тези две бригади трябваше да действат независимо една от друга. Момичетата вече бяха понатрупали опит. Можеше да работят самостоятелно. Тя само щеше да им дава поръчките и да прибира парите за изпълнението от клиентите.

Освен това никак не би било лошо да се помисли и за система за безопасност. Току-виж, ченгетата спипали едната бригада и прибрали например Анка и Любка. Трябваше да се направи така, че Зоя и другата бригада да останат незасегнати от верижната реакция.

— Зойка, имаме ново попълнение на колектива — съобщи Анка.

— Сестра ми — добави Любка.

— На колко години е?

— На осемнадесет. Стреля отлично.

— На практика пробвали ли сте я?

— Е, как да я пробваме без твоето съгласие?

— Сигурни ли сте, че ще се справи?

— Марта ненавижда мутрите. С удоволствие ще убие когото и да било от тях.

Да убиеш мутра не беше сложно. Но зад тях стояха много силни групировки. И разузнаването беше по-добро, отколкото при ченгетата. Именно затова за разработването на ликвидация на авторитетни мутри Зоя вземаше много повече, отколкото за бизнесмени. А сега изведнъж се появява човек, който е готов да изпълнява само такива поръчки.

— Опит има ли?

— Засега не.

— Ами нека се пробва. Имам тука една поръчка…

По-късно Зоя научи, че Марта се е издънила. Втората й поръчка обаче беше изпълнена на високо професионално ниво.

През пролетта на 1992 година Зоя реши да събере всичките си момичета: Анка, Любка, Ирка, Витка и Тонка…

— Как е сестра ти? — попита тя Любка.

— Добре е.

— А ти как си? — погледна тя Анка.

Едната бригада беше на нейните плещи и Зоя искаше да разбере как вървят нещата.

— При мен всичко е наред. Намерихме още един ликвидатор.

— Кой?

— Бивш военен от специалните части. Снайперист професионалист.

— Мъж?

— Че какво!

— Ами не, нищо…

Наистина, какво лошо имаше в това, ако във фирмата им работеше и мъж? Какво, те да не би да не са хора?

На същото мнение беше и Витка. Тя отговаряше за другата бригада.

— А ние си харесахме две момчета — каза тя. — За снайперисти хич не ги бива, но единият е перфектен шофьор, а на другия пипето му сече много добре, доста е цапнат в устата, но каквато информация искаш, такава ще ти намери.

— Да кажем, че ще са помощни специалисти — реши Зоя.

Активността на бригадирите й харесваше. Разширяваха отрядите си, увеличаваха огневата сила. Още повече че поръчките ставаха все повече с всеки изминал ден.

И Зоя не стоеше със скръстени ръце. Беше си харесала вече две момичета — Оля и Таня. Не, не за снайперисти, а за лична охрана. Биеха се отлично, започна да ги обучава и да стрелят. Все по-често й се налагаше да се среща със солидни хора. Трябваше да поддържа реномето си на високо ниво.

Зоя погледна Анка и Любка.

— Не може да нямате някакви познати момичета от академията — каза тя и обгърна с поглед всички. — И в отбора на шампионите по стрелба има много.

— Ами момчетата? — попита Витка.

— Идеята за момчетата не е лоша. Стига, разбира се, да са свестни. Но основно търсим жени. Имам им по-голямо доверие…

— Ясно — кимна Анка.

— Бизнесът върви добре. Поръчките стават все повече. Трябва да привличаме нови хора на работа. Но с тях трябва да се действа крайно предпазливо. Нали разбирате, конспирацията преди всичко. Да, между другото, за конспирацията…

Система за връзка на три нива Зоя беше измислила сама. Ако някой от бригадирите искаше да се свърже с нея, звънеше на първия диспечер, той пък, от своя страна, на втория, а след това се правеше връзката с посредника. Който пък се свързваше със Зоя. На всеки бригадир се падаха по двама диспечери и един посредник. Вече беше намерила подходящи хора за тези длъжности и организира работата им.

Това беше последната й среща с момичетата. Отсега нататък щеше да поддържа връзка с бригадирите чрез посредник.

Тристепенната връзка започваше да функционира от този ден. Бригадир-посредник-Зоя.

Тази система за връзка, както и организацията, разбира се, не бяха перфектни, но основното им достойнство се състоеше в това, че не можеха бързо да се преодолеят всички стъпала. От момента, в който хванеха и развържеха езика на някого от килърите, до момента, в който се доберат до нея, щеше да мине доста време. Докато стигнат до бригадира, докато минат през диспечера, Зоя вече щеше да е в час с нещата и щеше да успее да ликвидира посредника. И край, веригата се прекъсваше.

Реши да не споменава на момичетата за ликвидирането на посредника. Само им обясни плюсовете на това нововъведение и им даде съответните указания. Отсега нататък фирмата им преминаваше към нова организационна система.

Бележки

[1] Цитат от повестта на Гогол „Вий“ — Б.а. ↑

[2] Снайперистка винтовка на Драгунов със сгъваем приклад. — Б.а. ↑

[3] Снайперистка винтовка скъсена модификация. — Б.а. ↑

[4] През август 1991 г. група държавни и партийни деятели предприемат опит за държавен преврат, който не получава нужната подкрепа от народа. По-късно през декември същата година Белорус, Украйна и Русия обявяват оттеглянето си от СССР, с което той престава да съществува — Б.а. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Владимир Количев Брат, отмъсти за любовта (6)

Метаданни

Данни

Брат, отмъсти за любовта

Информация

История

Сваляне / Връзки

Пета глава

Владимир Количев
Брат, отмъсти за любовта (6)