Робин Кук
Сфинкс (6)

Ден пети

Луксор, 6:30

Ерика се събуди още преди изгрев. Поръча си закуска и нареди да я сервират на балкона. Със закуската пристигна и телеграма от Ивон: „ПРИСТИГАМ ХОТЕЛ НЮ УИНТЪР ПАЛАС ДНЕС СТОП ЩЕ СЕ РАДВАМ ДА СЕ ВИДИМ ДОВЕЧЕРА“.

Ерика бе изненадана. Беше сигурна, че телеграмата е от Ричард. А и след вечерта, прекарана с Ахмед, се чувстваше доста объркана. Едновременно я привличаха трима мъже, които нямаха нищо общо помежду си. Тя с лекота общуваше с тях, нещо, което определено не й се отдаваше, когато връзката им с Ричард започна да се разпада. Но пък сегашното сложно положение на нещата далеч не бе успокоително. Допи кафето си и реши временно да загърби всички сърдечни проблеми. Стана от масата, влезе в стаята и се приготви за един пълноценен ден.

Изпразни сака си и сложи вътре сандвичите, прожектора, кибрита с цигарите и пътеводителя на Бедекер от 1929 година. Остави на бюрото корицата на пътеводителя и другите книжа. Преди да тръгне, пред погледа й попадна надписът върху корицата: „Назиф Малмуд, Кайро, «Шари ел Тарир» 180“. Убийството на Тюфик Хамди не бе прекъснало изцяло връзката й с Абдул. Когато се върнеше в Кайро, тя щеше да потърси Назиф Малмуд. Внимателно прибра корицата в сака.

От хотел „Уинтър Палас“ до антикварните магазинчета на „Шари Луканда“ се отиваше пеш за няколко минути. Някои още бяха затворени, въпреки че наоколо вече щъкаха ярко облечени туристи. Ерика си избра един и влезе. Имаше нещо общо с „Антика Абдул“, но тук изобилието бе много по-впечатляващо. Ерика разгледа по-интересните образци, като отдели уникатите от фалшивите. Собственикът, едър човек на име Давид Джуран, първоначално се навърташе край нея, но после я остави на мира и се оттегли зад тезгяха.

Сред десетките уж автентични съдове тя откри само два, които имаха вид на истински и те бяха съвсем обикновени.

— Колко? — попита тя и вдигна единия.

— Петдесет лири. Този до него е десет лири.

Ерика го погледна. Имаше красива украса. Бяха изрисувани спирали, но завити в посока, противоположна на тази при оригиналните съдове. Тя знаеше, че сред орнаментите на преддинастическото изкуство често се срещат спирали, но завити обратно на часовниковата стрелка. А тук спиралите бяха по часовниковата стрелка.

— Интересувам се единствено от антики. Но за съжаление тук виждам много малко автентични образци. Търся нещо специално. — Тя остави фалшивия съд и се приближи до тезгяха. — Изпратена съм, за да закупя някои наистина ценни образци, по възможност от Новото царство. Платежоспособна съм. Имате ли какво да ми покажете?

За няколко секунди Давид Джуран се взря в Ерика, без да й отговори. После се наведе, отвори малко шкафче, извади гранитна глава на Рамзес II и я постави на тезгяха. Носът беше отчупен, а брадичката пропукана.

— Не-е-е — каза тя и се огледа. — Това ли е най-доброто, което имате?

— Засега — отвърна Джуран.

— Тогава ще си оставя името — и тя го написа на един лист. — Отседнала съм в хотел „Уинтър Палас“. Ако чуете за нещо по-специално, обадете ми се.

Погледна го с надеждата, че ще й покаже още нещо, но той само сви рамене и след известно сконфузено мълчание Ерика излезе. Това в общи линии се повтори в следващите пет магазина, които посети. Никой не й показа нищо особено. Най-доброто, което видя, бе полирана погребална статуетка от времето на царица Хатшепсут. Остави си името във всички магазини, но никъде не й дадоха особени надежди. Накрая се отказа и отиде на пристанището.

С една стара лодка, натъпкана с туристи, тя премина на западния бряг. Още не бяха слезли от лодката и ги нападна тълпа от таксиметрови шофьори, кандидат-екскурзоводи и продавачи на скарабеи. Ерика се качи в очукания автобус с дървена табела, на която едва разбираемо бе написано „Долина на царете“. Малко по-късно автобусът потегли.

Ерика не беше на себе си от вълнение. Отвъд равните зелени полета, които внезапно свършваха на ръба на пустинята, се извисяваха страховитите Тебески скали. В подножието им различи някои от известните паметници, като например елегантния храм на Хатшепсут в Деир ел Бахри; отдясно, непосредствено до храма на Хатшепсут, се намираше малко село на име Курна, което бе врязано в полегатия хълм. Кирпичените постройки бяха в пустинята, отвъд напояваните площи. На цвят почти преливаха със светлия пясъчник, от който бяха изградени скалите. Някои от сградите бяха белосани и ярко се открояваха, особено малката джамия с недостроеното минаре. Между сградите се виждаха входове, прокопани в скалата. Те водеха към многобройните древни крипти. Обитателите на Курна живееха сред гробниците на благородните си предшественици.

Границата, от която започваше пустинята, бе удивително ясна. Буйните полета със захарна тръстика свършваха като отрязани с нож и оттам започваше безплодна пустош от скали и пясъци. Пътят беше прав, докато не достигна планините. После се заизвива по склона и се вмъкна в една стесняваща се долина.

Подминаха малка будка с пазачи и спряха на просторен паркинг, вече почти задръстен от автобуси и таксита. Температурата надхвърляше 100 градуса по Фаренхайт, но независимо от това навсякъде се виждаха туристи. На един малък подиум вляво павилион за освежителни напитки въртеше активна търговия.

Ерика надяна шапка с цвят каки. Още не можеше да повярва, че е пристигнала в Долината на царете, мястото, където беше открита гробницата на Тутанкамон. Долината бе оградена от всички страни от непристъпни хребети, а над нея бе надвиснал стръмен триъгълен връх, който напомняше пирамида. Почти отвесни склонове от кафяви варовикови скали се спускаха и врязваха в равната площадка, изрисувана от гумите на стотиците коли. Там, където скалите срещаха равнината, се виждаха черните входове на царските гробници.

Въпреки че повечето пътници бяха обсадили щанда с газираните напитки, Ерика забърза към входа на гробницата на Сети I. Тя знаеше, че това е най-голямата и най-импозантната гробница в Долината и искаше да разгледа първо нея, за да провери дали ще успее да намери името Ненефта.

Затаи дъх и пристъпи прага на древността. Макар да знаеше, че декорациите са добре запазени, когато ги видя, бе силно изненадана от чистите им тонове. Боята изглеждаше тъй, сякаш бе нанесена едва вчера. Тя бавно премина през входния коридор, после се спусна надолу, без да отлепя поглед от украсата на стените. Сети бе изобразен сред целия пантеон от древноегипетски божества. На тавана бяха изрисувани огромни лешояди със стилизирани разперени крила.

Наложи се да изчака една по-голяма група туристи, за да премине тясното дървено мостче, което минаваше над дълбока шахта. Тя погледна в бездната и се почуди дали е била изкопана, за да възпрепятства евентуални грабители. Отвъд нея имаше галерия с четири дебели колони. После следваше още едно стълбище, което в ония времена е било запечатано и скрито.

Докато се спускаше все по-навътре в гробницата, тя се изуми от това колко ли нечовешки усилия са били необходими, за да се прокопае скалата. Когато вече беше навлязла на няколкостотин ярда в планината, забеляза, че въздухът стана по-тежък. Помисли си как ли са работили древните роби. Въпреки непрестанния поток от посетители нямаше никаква вентилация и от липсата на кислород Ерика почувства, че се задушава. Не страдаше от клаустрофобия, но не й харесваше да бъде затворена, така че с огромни усилия потискаше страха си.

Когато влезе в погребалната камера, тя вдигна глава, за да се наслади на астрономическите мотиви по куполообразния таван. Забеляза и тунела, прокопан относително скоро от някаква личност, която била убедена, че знае къде се намират допълнителните тайни стаи. Не бяха открили нищо.

Въпреки че затвореното пространство я потискаше все повече и повече, тя реши, че трябва да посети една малка странична стая, в която небесната богиня Нут бе представена в добре известното изображение на крава. Промъкна се през тълпата и когато стигна до вратата, видя, че е претъпкана с туристи. Отказа се, рязко се обърна и се блъсна в един човек, който влизаше след нея.

— Извинете ме — каза тя.

Мъжът се усмихна и се върна в погребалната камера. Влезе още една група туристи и противно на волята си, Ерика се озова в малката стая. Положи отчаяни усилия да се успокои, но мъжът, в когото се блъсна, й беше познат. Беше го виждала някъде. Черната коса, черният костюм, кривата усмивка и острият преден зъб…

Тя знаеше, че туристите посещават едни и същи места и се почуди защо се притеснява точно от този човек. Не проумяваше защо се държи толкова абсурдно и накрая реши, че страхът й идва от наситените със събития предишни дни, както и от горещината и задухът в гробницата. Стисна презрамката на сака си и със сила си проправи път към погребалната камера. Мъжът не се виждаше. Няколко стълби водеха до горната част на стаята и оттам към изхода. Тя тръгна, а погледът й неспокойно шареше наоколо. Едва се удържаше да не побегне. После спря. Зад една от квадратните колони отляво го видя отново. Зърна го за част от секундата, но това й беше достатъчно. Сега вече бе убедена, че не си въобразява. Без да се замисля, тя изкачи останалите стълби и бързо се мушна зад една колона. В стаята имаше четири колони, на всяка от които бе изобразен Сети в естествени размери, пред един от египетските богове.

Ерика се притаи с разтуптяно сърце и въпреки нейното желание, в главата й се тълпяха спомени за това как насилието вилнееше около нея през последните няколко дни. Внезапно мъжът се появи отново. Заобиколи колоната, мина пред нея и се загледа в голямата фреска на стената. Въпреки че устните му бяха почти затворени, тя видя, че предният му зъб е счупен диагонално. Той я подмина, без да я погледне.

В момента, в който дойде на себе си, Ерика тръгна с бързи крачки, а след това се затича обратно по стълбищата и коридорите. Веднага след като излезе на открито, паниката й се изпари и тя се почувства глупаво. Подозренията й за злите намерения на непознатия й се сториха плод на чиста параноя. Погледна назад, но не се върна в гробницата на Сети. Щеше да потърси името Ненефта някой друг път.

Преваляше пладне и щандът с освежителните напитки бе плътно обсаден. И може би заради това сравнително посредствената гробница на Тутанкамон бе почти празна. Ерика се възползва от затишието и се спусна по прословутите шестнадесет стъпала до входа. Точно преди да влезе, тя хвърли поглед към гробницата на Сети. Не видя никого. Докато вървеше по коридора, си помисли каква шега си е направила съдбата с човечеството, след като единствената що-годе непокътната гробница бе на най-незначителния фараон от Новото царство. И дори в древността два пъти е била ограбвана.

Прекрачи прага на входната камера и се опита да си представи изумителния ден през ноември 1922 година, когато са отворили гробницата. Какво ли вълнение е изпитвал Хауърд Картър, застанал пред прага на най-фантастичното археологическо съкровище на света?

Тя бе в състояние мислено да възстанови подредбата, заварена от изследователите. Знаеше, че двете статуи на Тутанкамон в естествен ръст са стояли пред входа на погребалната камера, а трите погребални ложета — срещу стената. После си спомни за странния безпорядък в гробницата. На тази загадка така и не бе даден отговор. Защо преди повторното запечатване на гробищата не са подредили и ритуалните предмети?

Ерика направи път на една шумна група французи и ги изчака, за да влезе в погребалната камера. Докато стоеше там, човекът с черния костюм, който я беше изплашил в гробницата на Сети, се появи с разтворен пътеводител в ръце. Ерика почувства как неволно се напряга. Но успя да се пребори със страха си, като си втълпи, че просто въображението й е прекалено активно. Освен това той я подмина, без изобщо да я забележи. Гърбавият нос му придаваше вид на граблива птица.

После Ерика събра кураж и влезе в погребалната камера. Стаята бе преградена с парапет и единственото свободно място бе до мъжа с черния костюм. Тя се поколеба за момент, но пристъпи напред и се вгледа във великолепния розов саркофаг на Тутанкамон. Рисунките по стените бяха посредствени в сравнение със стилистичното съвършенство, постигнато в гробницата на Сети. Докато разглеждаше стаята, тя случайно зърна на коя страница бе отворен пътеводителят на мъжа в черно. Виждаше се чертеж на храма на Карнак. Нямаше нищо общо с Долината на царете и страховете й отново се върнаха. Тя бързо се отдръпна от парапета и побърза да излезе. Слънчевата светлина и чистият въздух отново я успокоиха, но тя вече бе убедена, че наистина я следят.

Около щанда с напитките, който се намираше на тридесетина фута от входа на гробницата на Тутанкамон, нямаше маси, но тя бе щастлива, че наоколо има хора. Чувстваше се много по-сигурна. Седна на ниската каменна стена на верандата с кутия студен сок и извади сандвичите. Държеше под око входа и не след дълго мъжът се появи, прекоси паркинга и отключи малка черна кола. Седна вътре и остави вратата отворена. Ако целта му беше да й причини зло, той бе имал безброй възможности досега. Накрая стигна до заключението, че той просто я следи и вероятно е изпратен от властите. Пое си дълбоко дъх, като реши да не му обръща повече внимание и да не остава далеч от другите туристи.

Захапа втория сандвич и се учуди от факта колко близо една до друга са построени гробниците на Рамзес VI и Тутанкамон. Тази на Рамзес се намираше малко по-нагоре и по-наляво. Ерика си спомни, че откритието на Картър се е забавило поради постройките, където са живеели работниците, строили гробницата на Рамзес VI. Шестнадесетте стъпала бяха открити едва когато са започнали изкопните работи в развалините на тези постройки.

Тя се опита да съпостави фактите. Знаеше, че древните грабители са влезли в гробницата на Тутанкамон през входа, защото Картър бе описал следите от проникването. Но явно местоположението на входа е било забравено по времето, когато е започнало строителството на гробницата на Рамзес VI, щом над него са построили помещенията на работниците. Излизаше, че гробницата е била ограбена през началото на двадесетата или още по-вероятно през деветнадесетата династия. Ами ако е била ограбена по времето на Сети I?

Съществуваше ли връзка между оскверняването на гробницата на Тутанкамон и факта, че името му присъства върху статуята на Сети? Отдадена на тези мисли, Ерика вдигна глава и видя как в лазурното небе самотен ястреб се вие с изпънати криле.

Започна да прибира хартията от сандвичите обратно в кутията. Мъжът в колата не беше помръднал. Една маса се освободи, Ерика занесе вещите си на нея и пусна сака на земята.

Ами ако са поставили статуите на Сети в гробницата на Тутанкамон след залавянето на грабителите? Тя моментално обяви тази идея за абсурдна и я отхвърли. Освен това, ако тези съкровища са били в гробницата, то Картър, който се радваше на репутацията на влудяващо педантичен човек, със сигурност щеше да ги опише. Не, това явно беше погрешна линия на разсъждения, но тя осъзна, че поради заслепението от огромното откритие на Картър почти никакво внимание не е обърнато на това кой и как е ограбил гробницата. Фактът, че гробницата на невръстния цар е била осквернявана, би могъл да се окаже много важен, а възможността това да се е случило по времето на Сети I беше твърде любопитна. Може би още веднъж трябваше да прегледа пълните записки на Картър, за които доктор Факри каза, че са на нейно разположение. Дори и да не стигнеше до някакво изумително откритие, все щеше да излезе една прилична публикация. А дали някой от присъствалите на отварянето на гробницата на Тутанкамон все още е жив? Картър и Карнарвън бяха починали. Тя си спомни за „проклятието на фараоните“ и иронично се усмихна. Колкото масмедиите бяха изобретателни, толкова и обществеността бе податлива на манипулации.

Ерика отвори пътеводителя на Бедекер, за да реши коя от многобройните гробници да посети. Край нея минаха група немци и тя побърза да се присъедини към тях. Над нея кръжащият ястреб сви криле и се спусна над поредната си плячка.

 

 

Калифа протегна ръка и изключи радиото. После проследи Ерика, която се отдалечаваше в нажежената до бяло долина.

— Проклятие! — изруга той и се измъкна от колата под палещото слънце. Не можеше да проумее как е възможно човек доброволно да се подлага на такава безмилостна жега.

 

 

Луксор, 20:00

Докато прекосяваше градината между новия и стария хотел „Уинтър Палас“, Ерика разбра защо аристократите от викторианската епоха са прекарвали зимата в Египет. Въпреки дневните горещини, веднага след като слънцето залезе, температурата чувствително се понижи и стана изключително приятно. Мина край плувния басейн, в който още играеха рояк деца.

Беше прекарала чудесен ден. Древните картини в гробниците й се сториха невероятно красиви. После, когато отново прекоси реката и се прибра в хотелската стая, намери две съобщения, по-точно две покани. Едната беше от Ивон, другата — от Ахмед. Коя да приеме? Накрая реши да се види с Ивон, водена от надеждата, че може да научи нещо ново за статуята. Той й съобщи, че ще вечерят в ресторанта на хотел „Ню Уинтър Палас“ и че ще мине да я вземе в осем часа. Но без да се замисля, тя отвърна, че предпочита да се срещнат във фоайето.

Ивон бе облечен в тъмносин двуреден блейзер и широки бели панталони. Косата му бе грижливо сресана. Преди да влязат в ресторанта, тя го хвана под ръка.

Ресторантът не беше стар, но въпреки това изглеждаше западнал и създаваше впечатлението, че управата се е опитала да наподоби изискано европейско заведение, но без особен успех. Унесена обаче в забавните истории, които Ивон разказваше за детството си в Европа, Ерика скоро престана да обръща внимание на интериора. Той така й описа официалните и студени отношения между него и родителите му, че това прозвуча смешно, а не тъжно.

— Хайде сега, разкажи ми и ти — усмихна й се Ивон и бръкна в джоба на сакото си за цигари.

— Аз идвам от един съвсем друг свят. — Ерика сведе поглед и разклати виното в чашата си. — Израснах в малък град в Средния Запад. Семейството ни беше малко и задружно. — Тя присви устни и повдигна рамене.

— Е, само толкова ли? — каза Ивон и отново се усмихна. — Но аз май прекалявам… Не се чувствай задължена да ми разказваш.

Ерика не искаше да изглежда потайна. Просто не беше сигурна, че на Ивон ще му е интересно да слуша за Толидо, щата Охайо. А и не искаше да му разказва как баща й е загинал при самолетна катастрофа. Нито пък за това как са в постоянен конфликт с майка й, защото прекалено много си приличат. Затова предпочиташ Ивон да говори.

— Бил ли си някога женен? — попита го тя.

Ивон се засмя и после се вгледа в лицето на Ерика.

— Аз в момента съм женен — с лекота каза той.

Ерика отклони поглед, за да прикрие разочарованието си. Трябваше по-рано да се досети.

— Дори имам две прекрасни деца — продължи той. — Жан-Клод и Мишел. Но за съжаление изобщо не ги виждам.

— Как така? — Ерика вдигна очи. Тя не можеше да проумее как е възможно човек да не се вижда с децата си.

— Рядко ги посещавам. Жена ми предпочита да живее в Сен Тропе. Обича да ходи на плаж и да пазарува. Аз смятам, че това са посредствени занимания. Децата са в пансион, харесва им през лятото да са в Сен Тропе, така че…

— Значи живееш сам в замъка си — каза Ерика и като че ли й поолекна.

— Не, там е ужасно мрачно и потискащо. Имам апартамент в Париж.

Едва когато им сервираха кафето, Ивон заговори за статуята на Сети I и смъртта на Абдул Хамди.

— Донесох ти тези снимки — каза той и ги постави на масата пред нея. — Зная, че си видяла убийците на Абдул Хамди само за секунда, но виж все пак, дали някой от тези ти е познат.

Тя ги разгледа една по една — лицата й бяха непознати.

— Не, но това не означава, че не са били там.

— Ерика — Ивон прибра снимките, — имала ли си проблеми, откакто дойде в Горен Египет?

— Не… Като се изключи това, че със сигурност ме следят.

— Следят те?

— Това е единственото обяснение, което мога да измисля. Днес в Долината на царете разпознах един мъж, за когото съм сигурна, че го видях и в Египетския музей. Арабин с клюнест нос, неприятна ухилена гримаса и диагонално счупен преден зъб. — Тя посочи десния си преден зъб.

Ивон се усмихна, въпреки че бе разтревожен и учуден от факта, че е забелязала Калифа.

— Изобщо не е смешно — продължи Ерика. — Днес много ме уплаши. Преструваше се на турист, но четеше пътеводителя на страница, която нямаше нищо общо с Долината на царете.

После тя смени темата:

— Ивон, самолетът ти в Луксор ли е?

Той недоумяващо кимна.

— Да, разбира се. Тук е. Защо се интересуваш?

— Защото искам да се върна в Кайро. Имам спешна работа, която ще ми отнеме около половин ден.

— Кога? — попита Ивон.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Можем да тръгнем веднага.

За него беше по-изгодно Ерика да е в града.

— Защо пък не? — съгласи се тя.

Ивон имаше пилот, но тъй като самият той бе опитен летец, предпочиташе сам да управлява. Въздушните коридори бяха свободни и те моментално получиха разрешение за излитане. Самолетът с рев се устреми по пистата и подскочи във въздуха.

След като се издигнаха, Ивон предаде управлението на пилота и влезе в кабината при нея.

— Спомена, че майка ти е от Англия. Как мислиш, възможно ли е да е познавала семейство Карнарвън?

— Да, разбира се. Познавам сегашния херцог. Защо питаш?

— Всъщност интересувам се дали дъщерята на лорд Карнарвън е жива. Името й е Евелин, доколкото си спомням.

— Нямам представа — каза Ивон, — но мога да проверя. Защо питаш? Да не се интересуваш от „проклятието на фараоните“? — Той се усмихна в полутъмната кабина.

— Може би — загадъчно каза тя. — Имам една теория относно гробницата на Тутанкамон и търся доказателства. Ще ти разкажа по-подробно, когато събера повече информация. Но ще ти бъда много задължена, ако разбереш за дъщерята на Карнарвън. А и още нещо. Някога да си чувал името Ненефта?

— В какъв контекст?

— Във връзка със Сети I?

Ивон помисли, после поклати глава.

— Не, не съм.

 

 

Дълго описваха сложни криволици над Кайро, докато им разрешат да се приземят, но след това летищните процедури бяха съвсем кратки. Вече минаваше един след полунощ, когато пристигнаха в хотел „Меридиен“. Управата на хотела бе изключително любезна към Ивон и въпреки че хотелът бе пълен, успяха да намерят стая за Ерика, и то точно до таванския му апартамент. Тя се настани, а Ивон я покани за едно последно питие преди лягане.

Ерика бе взела само сака си с минимално количество дрехи, грим и малко книги. Беше оставила пътеводителите и прожектора в Луксор. Тъй че настаняването не й отне време и тя мина през вътрешната врата, която свързваше нейната стая с дневната на Ивон.

Когато влезе, той тъкмо бе свалил сакото си и с навити ръкави отваряше бутилка „Дом Периньон“. Тя пое чашата си и за момент ръцете им се докоснаха. Той наистина беше привлекателен мъж. Стори й се, че още от първата им среща двамата се подготвяха за тази нощ. Той беше женен и явно нямаше сериозни намерения, но тя също нямаше. Реши да се отпусне и да се остави на волята на събитията. Но между бедрата си усети прималяване и бе принудена да говори за каквото и да било, само и само да не мисли за страстното си желание.

— Откъде дойде интересът ти към археологията?

— Всичко започна, когато бях студент в Париж. Няколко приятели ме убедиха да отида в „Екол дьо Ланг Ориентал“. Страшно ми хареса и за пръв път вложих истински усилия. Никога преди това не съм бил кой знае какъв студент. Там научих арабски. Интересувах се предимно от Египет. Но това май е повече обяснение, отколкото причина. Искаш ли да видиш гледката от терасата ми? — Той й протегна ръка.

— С удоволствие — каза тя и прималяването се засили. Желаеше го. Не я интересуваше дали я използва. Не я интересуваше дали спи с всяка хубава жена, която среща. За първи път през живота си тя се остави да бъде пометена от страстта си.

Ивон отвори вратата и тя пристъпи под сенника. Усети дъха на ароматните рози, вгледа се надолу — Кайро бе в краката й. Цитаделата с дръзките си минарета все още бе осветена. Точно пред тях се намираше остров Гезира, заобиколен от тъмния Нил.

Ерика долавяше присъствието на Ивон зад гърба си. Обърна се и повдигна глава. Той бавно протегна ръка, прокара пръсти през косите й и я притегли към себе си.

Като насън се освободиха от дрехите си и се отпуснаха на ориенталския килим. И в нежната и светла египетска нощ те се любиха в сладостна забрава, а под тях се простираше градът като безмълвен свидетел на страстта им.