Робин Кук
Сфинкс (9)

Ден осми

Кайро, 7:30

Музейният комплекс в Гиза отваряше в осем. На Ерика й оставаха тридесет свободни минути, така че влезе в хотел „Мена Хаус“ за повторна закуска. Тъмнокоса сервитьорка я отведе до една маса на терасата. Ерика си поръча кафе и пъпеш. Освен нея имаше още неколцина посетители, в басейна нямаше никой. Точно пред нея, над редицата от палмови и евкалиптови дръвчета, се виждаше Великата пирамида на Куфу. Имаше нещо от природните стихии, вложено в този триъгълен силует, устремил се в небесата.

Тъй като от дете й бяха разказвали за Великата пирамида, тя се бе приготвила да изпита известно разочарование, когато най-после се изправи пред нея. Но действителността беше съвсем различна. Тя вече беше изумена от величието и симетрията на пирамидата. Впечатляваше я не толкова размерът, макар че и той имаше определена роля, колкото опитът на човека ръка да остави отпечатък върху безпаметния ход на времето.

Ерика извади пътеводителя на Бедекер, отвори на раздела за Великата пирамида и проучи схемата на вътрешното й устройство. Помисли си за Ненефта и се опита да види схемата през неговите очи. По всяка вероятност тя би трябвало да знае повече от Ненефта. Обстойните изследвания бяха показали, че Великата пирамида, подобно на другите пирамиди, е претърпяла редица промени в хода на строителството. Дори съществуваха хипотези, че е преминала през три ясно разграничени етапа на строителство. През първия етап плановете очевидно са били да се построи много по-малка сграда. Погребалната камера е трябвало да бъде под земята, и то изсечена в скалната основа. После, когато мащабите са били увеличени, са проектирали и още една погребална камера, вече в самата пирамида. Ерика се вгледа в означението на чертежа. Беше погрешно обозначена като „стая на царицата“. Тя знаеше, че не може да посети подземната крипта, освен ако не получи специално разрешение от отдела по антиките. Но стаята на царицата бе отворена за посещения.

Тя погледна часовника си. Наближаваше осем. Искаше да бъде сред първите посетители на пирамидата.

Отправи се към нея, като пътьом отклоняваше многобройните предложения за разходка с магаре или камила. Колкото повече се приближаваше, толкова по-впечатляваща беше гледката. Въпреки че знаеше наизуст колко милиона тона варовикова скала са използвани в строителството, тези цифри никога не я бяха вълнували особено. Но сега, когато се озова в сянката й, тя беше като омагьосана. Да, нямаше я първоначалната облицовка от бял варовик, но впечатлението бе изумително.

Ерика приближи пещерата, която беше на мястото на тунела, прокопан през 820 г. сл.Хр. по заповед на Халиф Мамун. На входа не се виждаха други хора и тя бързо се вмъкна вътре. Яркият слънчев блясък се смени с полутъмни сенки и бледа електрическа светлина.

Тунелът на Халифа се съединяваше с тесния входен коридор непосредствено след гранитните клинове, с които го бяха запечатали в древността и които още си стояха на мястото. Таванът на този възходящ коридор бе малко по-висок от четири фута и тя трябваше да се наведе, за да го изкачи. За да се улесни изкачването, в хлъзгавия паваж бяха поставени напречни ребра. Коридорът бе дълъг около сто фута и когато най-после стигна до голямата галерия, тя с облекчение се изправи. Голямата галерия се изкачваше под същия наклон като коридора. Със своя сводест таван, висок над двадесет фуга, тя изглеждаше чудно просторна. Отдясно имаше решетка, която затваряше входа на низходящия коридор, водещ до подземната погребална камера. Пред нея се намираше входът, който търсеше. Отново се наведе и тръгна по дългия хоризонтален коридор, водещ до стаята на царицата.

След като веднъж се добра дотам, тя отново можа да се изправи. Въздухът бе застоял. Затвори очи и се опита да събере мислите си. По стените нямаше украса, както и в останалите помещения на пирамидата. Извади прожектора и огледа стаята. Таванът бе куполообразен и се състоеше от огромни издялани каменни плочи.

Ерика отвори пътеводителя на схемата на пирамидата. Отново се опита да разгадае мислите на архитект като Ненефта, като се има предвид, че дори и по негово време пирамидата е била на над хиляда години. От схемата стана ясно, че стаята на царицата е точно над погребалната камера и под стаята на царя. Едва при третата и последна модификация на пирамидата са решили да разположат погребалната камера над земята, по-високо в самата постройка. Тази нова стая бе наречена „стая на царя“ и Ерика се запъти да я види.

Когато се наведе, за да влезе в тунела, който щеше да я отведе обратно в голямата галерия, видя, че срещу нея се задава някой. Трудно беше да се разминат двама души в тесния коридор, затова реши да изчака. И когато си даде сметка, че изходът й временно е затворен, усети пристъп на клаустрофобия. Изведнъж сякаш почувства хилядите тонове над главата си. Затвори очи и дълбоко пое въздух.

— Божичко, та това е просто една празна стая — проплака русолявият американски турист. Носеше фланелка с надпис „Няма черни дупки“.

Ерика кимна и се отправи надолу по тунела. Когато достигна до голямата галерия, тя вече бе претъпкана от хора. Изкачи се до върха зад един тлъст германец и след това по дървените стъпала, за да достигне нивото на коридора към стаята на царя. После трябваше да се мушне под един нисък праг. От двете страни се виждаха жлебовете за огромните запечатващи каменни блокове.

Озова се в розова гранитна стая с размери приблизително петнадесет на тридесет фута. Таванът се състоеше от девет хоризонтални каменни колони. В единия ъгъл се виждаше силно повреден саркофаг. В стаята имаше двадесетина души и едва се дишаше.

Ерика отново се опита да си представи по какъв начин построеното можеше да измами грабителите на гробници. Разгледа внимателно блоковете около жлебовете. Може би за това говореше Ненефта, за гранитен блок, с който да се запечата пирамидата. Но такива жлебове и запечатващи блокове бяха използвани в много други пирамиди. А при тези тук не се виждаше нищо необичайно. Освен това те не бяха използвани при Стъпаловидната пирамида, а Ненефта твърдеше, че неговият „път“ е бил използван и в двете.

Въпреки че размерите на стаята на царя бяха приемливи, големината й далеч не бе достатъчна, за да се поберат вътре всички погребални принадлежности на фараон със значимостта на Куфу. Спря се на версията, че може би другите камери и най-вече стаята на царицата, която се намираше точно отдолу, са били използвани за съхранение на фараонските скъпоценности. А може би е била използвана и голямата галерия, въпреки че повечето египтолози смятаха, че голямата галерия е служила за съхранение на каменните блокове, с които са запечатвали възходящия тунел.

Ерика не знаеше как да тълкува думите на Ненефта. Великата пирамида ревностно криеше тайните си. Все повече хора се тълпяха в стаята на царя и тя прецени, че е време да тръгва. Прибра пътеводителя, но реши да огледа саркофага.

Внимателно си проправи път до гранитната кутия. Знаеше, че мненията относно произхода, възрастта и предназначението на саркофага са крайно противоречиви. Беше прекалено малък, за да побере царския ковчег, а голяма част от египтолозите изобщо се съмняваха, че това е саркофаг.

— Мис Барън?

Ерика се обърна, изумена, че чува името си. Огледа хората около себе си. Никой не й обърна внимание. После погледна надолу. Там стоеше десетинагодишно момченце с ангелско личице, много мръсна галабия и й се усмихваше.

— Мис Барън?

— Да — колебливо каза Ерика.

— Трябва да отидете в магазина „Курио“, за да видите статуята. Трябва да отидете днес. Трябва да отидете сама.

Момчето се обърна и изчезна в тълпата.

— Чакай! — извика Ерика. Тя разбута хората и погледна в наклонената голяма галерия. Момчето вече бе изминало три четвърти от дължината. Ерика се спусна след него, но на слизане напречните дървени ребра повече пречеха, отколкото помагаха. А момчето се справи отлично и скоро се скри в изкачващия се коридор.

Ерика спря. Не беше възможно да го настигне. Отново си припомни думите му, обхвана я силна възбуда. Магазинът „Курио“! Хитрината й бе успяла. Беше намерила статуята!

 

 

Луксор, 12:00

Лахиб Зайед усети как една ръка го сграбчва и с мощен тласък го изправя на крака. Евангелос стискаше предницата на галабията му в стоманен юмрук.

— Къде е тя? — изръмжа той в уплашеното лице на арабина.

Стефанос Маркулис, облечен в широка риза с отворена яка, остави на тезгяха бронзовата статуетка, която разглеждаше и се обърна към двамата мъже.

— Лахиб, не разбирам защо ни съобщи, че Ерика Барън е идвала в магазина и е питала за статуята, а сега отказваш да ми кажеш къде е.

Лахиб примираше от страх и не можеше да реши кой го ужасява повече — Мохамед или Стефанос. Но когато почувства, че пръстите на Евангелос стягат галабията около врата му, реши, че все пак е по-добре да се подчини и на Стефанос.

— Добре, ще ви кажа.

— Пусни го, Евангелос.

Гъркът отпусна хватката си толкова рязко, не Лахиб загуби равновесие и направи няколко крачки назад.

— Е? — каза Стефанос.

— Не зная къде е в момента, но зная къде е отседнала. Има стая в хотел „Уинтър Палас“. Но, мистър Маркулис, ние ще се погрижим за тази жена, всичко сме приготвили.

— Искам аз лично да се погрижа за нея — каза Стефанос, — за да бъда напълно сигурен. Но не се притеснявай, ще мина да си вземем довиждане. Благодаря за помощта.

Стефанос махна на Евангелос и двамата излязоха от магазина. Лахиб не помръдна. После се спусна към вратата и не ги изпусна от очи, докато изчезнаха в тълпата.

— В Луксор ще се случат големи неприятности — каза той на сина си. — Още този следобед ще вземеш майка си и сестра си и ще заминеш за Асуан. Веднага щом американката се появи, аз ще й предам съобщението и ще дойда при вас. Тръгвай веднага.

 

 

Стефанос Маркулис нареди на Евангелос да го чака във външното фоайе на хотела, а сам той се приближи до рецепцията.

— Отседнала ли е тук някоя си Ерика Барън? — попита Стефанос.

Служителят отвори книгата, прокара пръст по колоната с имена и каза:

— Да, сър.

— Добре. Искам да й оставя едно съобщение. Да имате лист и химикал?

— Разбира се, сър. — Служителят услужливо подаде на Стефанос лист за писма, плик и химикалка.

Стефанос се наведе и се престори, че пише. Подраска по хартията, после сгъна листа, постави го в плика и го подаде на служителя, той от своя страна го постави в кутийката с номер 218. Стефанос му благодари и излезе, за да вземе Евангелос. Двамата се качиха по стълбите.

Почукаха на вратата на стая номер 218 и след като не получиха отговор, Евангелос се зае с бравата. Викторианската ключалка лесно се поддаде и те влязоха толкова бързо, сякаш имаха ключ. Стефанос затвори вратата зад себе си и каза:

— Хайде да я претърсим. После ще чакаме тук, докато се върне.

— Веднага ли да я убия? — попита Евангелос.

Стефанос се усмихна.

— Не, първо ще си поприказваме. Само че аз ще бъда първи.

Евангелос се разсмя и отвори най-горното чекмедже на бюрото. Там, спретнато подредени, бяха найлоновите бикини на Ерика.

 

 

Кайро, 14:30

— Сигурна ли си? — невярващо попита Ивон.

Раул вдигна поглед от списанието.

— Почти — каза Ерика, доволна, че е успяла да изненада Ивон. След като получи съобщението във Великата пирамида, Ерика реши да се срещне с него. Знаеше, че ще се зарадва за статуята и ще се съгласи да я откара до Луксор.

— Направо не е за вярване — бавно изрече Ивон, а сините му очи блестяха. — И откъде знаеш, че смятат да ти покажат точно статуята на Сети?

— Защото точно за нея ги попитах.

— Ти си невероятна. Аз правя всичко, което е по силите ми, за да открия тази статуя, а ти я откриваш ей тъй, като на шега — и той небрежно махна с ръка, за да подчертае думите си.

— Е, още не съм я видяла с очите си. Трябва да бъда в магазина „Курио“ днес следобед. И то сама.

— Можем да тръгнем незабавно — каза Ивон и посегна към телефона. Беше изненадан, че статуята е върната в Луксор. Това му се стори дори подозрително.

Ерика стана и се протегна.

— Спах във влака и се чувствам отпаднала. Нали нямаш нищо против да взема един душ?

Ивон махна към банята и продължи да разговаря с пилота си. След като уговори отпътуването и се увери, че душът е пуснат, той се обърна към Раул:

— Възможно е това да е изгодният случай, който очакваме от толкова време. Но трябва да бъдем изключително внимателни. Сега повече от всеки друг път трябва да разчитаме на Калифа. Свържи се с него и му кажи, че пристигаме около шест и тридесет, че довечера Ерика ще се срещне с хората, които ни трябват. Кажи му, че със сигурност ни очакват неприятности, така че да се приготви. Кажи му, че ако убият момичето, с него е свършено.

 

 

Малкият самолет леко се наклони надясно, описа елегантна дъга и прелетя над Нилската долина на около пет километра северно от Луксор. Слезе под хиляда фута и се насочи към пистата от северна посока. Точно в необходимия момент Ивон намали скоростта, вдигна носа и гладко се приземи върху въздушната възглавница. Обратната тяга на двигателите разтърси самолета и за много кратко разстояние скоростта се снижи. Ивон стана и отиде при Ерика, а пилотът насочи самолета към терминала.

— Хайде да повторим всичко още веднъж — каза той и обърна едно от креслата обратно, за да е с лице към нея.

Гласът му беше сериозен и от това тя се почувства още по-напрегната. В Кайро възможността да види статуята на Сети й се стори вълнуваща, но тук, в Луксор, тя усети първите пристъпи на страха.

— Веднага след като пристигнем — продължи Ивон, — ти ще вземеш такси и ще отидеш сама направо в антиквариата „Курио“. Раул и аз ще те чакаме в хотел „Ню Уинтър Палас“, апартамент 200. Все пак аз съм сигурен, че статуята няма да е в магазина.

Ерика рязко повдигна глава.

— Какво искаш да кажеш с това „няма да е в магазина“?

— Искам да кажа, че би било прекалено опасно. Статуята ще бъде на друго място. Те ще те заведат при нея. Обикновено така се прави. Няма страшно, това е нормална практика.

— Но статуята беше в „Антика Абдул“! — запротестира Ерика.

— Това е било изключение. Статуята е била предназначена за другаде и временно е престояла там. Този път съм сигурен, че ще те отведат на някое друго място, където ще ти я покажат. Опитай се да запомниш точно къде, така че да можеш да се върнеш. После, когато видиш статуята, започни да се пазариш. Ако не го направиш, ще се усъмнят. Но запомни, готов съм да платя каквато и да е цена, стига да ми гарантират доставка извън Египет.

— Като например чрез Цюрихската кредитна банка?

— Откъде знаеш това?

— Оттам, откъдето знам и за антиквариата „Курио“.

— И къде е това?

— Няма да ти кажа. Или поне засега.

— Ерика, това не е игра.

— Знам, че не е игра — разпали се тя. Ивон я изнервяше все повече. — И точно затова засега не смятам да ти казвам.

Ивон объркан се вгледа в нея.

— Добре. Но искам да дойдеш в хотела по най-бързия възможен начин. Не трябва да допускаме статуята отново да изчезне. Кажи им, че парите могат да бъдат преведени по сметка в рамките на двадесет и четири часа.

Ерика кимна и погледна през прозореца. Въпреки че минаваше шест часа, над асфалта трептеше мараня. Самолетът спря и двигателите замлъкнаха. Тя си пое дълбоко дъх и откопча предпазния колан.

Застанал в изгодна позиция до търговския терминал, Калифа наблюдаваше как малкият самолет спря и вратата се отвори. Веднага след като видя Ерика, той се обърна и забърза към колата си, а преди да включи двигателя, още веднъж провери автоматичния пистолет. Убеден, че тази вечер щеше да заслужи хонорара си от двеста долара на ден, той включи на скорост и потегли към Луксор.

В стаята на Ерика в „Уинтър Палас“ Евангелос измъкна изпод мишницата си своята „Берета“ и нежно поглади с пръсти дръжката от слонова кост.

— Веднага го прибери това — сопна му се Стефанос от леглото. — Хващат ме нервите, като те гледам как си играеш с него. Просто се отпусни, за бога. Момичето ще се появи. Всичките й боклуци са тука.

Когато таксито влезе в града, на Ерика й хрумна да се отбие в хотела. Нямаше смисъл да разнася със себе си фотоапарата и втория чифт дрехи. Но все пак, притеснена да не би Лахиб Зайед да затвори магазина, тя реши да отиде направо там, както й беше препоръчал Ивон. Каза на шофьора да спре на единия край на оживената „Шари ел Мунтаза“. Антиквариатът „Курио“ беше на половин пресечка по-нататък.

Ерика бе напрегната. Ивон неволно бе увеличил притесненията й около цялата история. Не можеше да избие от главата си факта, че пред очите й един човек бе убит заради тази статуя. Разумно ли беше да иска да я види? Оказа се, че магазинът е пълен с туристи, затова го подмина, после спря, обърна се и се загледа към входа. Скоро отвътре се изсипа гръмогласна група германци и се присъедини към тълпата, която се разхождаше и пазаруваше в късния следобед. Сега беше моментът. Ерика не се поколеба и се отправи към вратата.

След всичките си притеснения тя с изненада видя, че Лахиб Зайед я посрещна възторжено, а не потайно и заговорнически, дори излезе зад тезгяха, сякаш Ерика бе скъп приятел, когото отдавна не беше виждал.

— Толкова съм щастлив да ви видя отново, мис Барън! Думи не ми стигат да изразя колко съм щастлив да ви видя отново.

Ерика се държеше определено резервирано, но искреността на Лахиб явно бе неподправена и тя му позволи леко да я прегърне.

— Желаете ли един чай?

— Не, благодаря. Щом получих съобщението, дойдох по най-бързия възможен начин.

— Да-а-а — каза той и развълнувано потри длани. — Статуята. Имате голям късмет, защото скоро ще видите един изумителен образец. Статуя на Сети I, висока колкото самата вас — и той затвори едното си око, за да прецени височината й.

— Тук ли е статуята?

— О, не, скъпа моя. Ние ви я показваме без знанието на отдела по антиките. — Той й намигна. — Така че трябва да проявяваме нужната предпазливост. И тъй като образецът е толкова голям и толкова импозантен, ние се страхуваме да го държим тук, в Луксор. Той е на западния бряг, но можем да го доставим, където пожелаят вашите хора.

— Аз как ще го видя?

— Съвсем просто е. Но първо е нужно да разберете, че трябва да сте сама. Не можем да си позволим да показваме такъв образец на много хора. Ако с вас има някой или някой ви следи, отпада възможността да го разгледате. Разбирате ли ме правилно?

— Да.

— Чудесно. Сега трябва да прекосите Нил и да хванете едно такси до село Курна, което се намира…

— Знам къде се намира.

— Още по-добре. — Лахиб се засмя. — В селото има малка джамия.

— Знам я.

— Прекрасно. Значи нямате никакви проблеми. Идете при джамията тази вечер по здрач. Там ще ви чака един продавач, като мен, и той ще ви покаже статуята. Това е всичко.

— Добре — съгласи се Ерика.

— Още нещо. Когато стигнете на западния бряг, най-добре е да наемете такси и да се уговорите да ви чака под селото. Предложете на шофьора една лира отгоре. Иначе после трудно ще намерите кой да ви върне на фериботния кей.

— Много ви благодаря. — Беше трогната от загрижеността му.

Лахиб проследи с поглед Ерика, която се спусна по „Шари ел Мунтаза“ към хотел „Уинтър Палас“. Тя се обърна и той й махна с ръка. После бързо затвори вратата на магазина и я залости с дебела греда. Скри най-ценните си антики в един тайник на пода, заключи задната врата и се запъти към гарата. Сигурен беше, че ще успее да хване влака за Асуан в седем часа.

 

 

Ерика крачеше покрай брега и се чувстваше значително по-добре, отколкото преди да посети антиквариата „Курио“. Очакванията й, че нещата ще се развият като в средновековна пиеса, не се оправдаха. Лахиб Зайед се държеше свободно, дружелюбно и грижовно. Единственото й разочарование бе, че няма да може да види статуята до вечерта. Погледна небето и се опита да прецени колко време й остава до залез. Имаше не по-малко от час, предостатъчен, за да се върне в хотела и да се преоблече, преди да се отправи към Курна.

Тя приближи величествения храм на Луксор и изведнъж се спря. Беше забравила, че я следят. Това със сигурност щеше да провали целия план. Тя се обърна и бързо огледа улицата. Беше пълно с хора, но никъде не забеляза мъж с орлов нос и тъмен костюм. Отново погледна часовника си. Трябваше със сигурност да разбере дали я следят. Обърна се към храма, бързо си купи билет и се шмугна във входа между колоните. Влезе в двора на Рамзес II, заобиколен от двойна редица величествени колони и се скри в един малък параклис. Реши да изчака петнадесет минути. Ако дотогава никой не се появеше, щеше да бъде спокойна, че вече не я следят.

Тя вдигна поглед и разгледа барелефите в параклиса. Бяха гравирани по времето на Рамзес II и далеч отстъпваха по качество на образците в Абидос. Разпозна изображенията на Амон, Мут и Консу. Когато отново погледна към двора, тя се стресна. Калифа бе застанал от вътрешната страна на колонадата, на четири-пет фута от нея. Той също бе не по-малко изненадан. Ръката му се стрелна към джоба на сакото, но бързо се усети и лицето му се изкриви в полуусмивка. После изчезна.

Когато се посъвзе от изненадата, тя тичешком прекоси параклиса и погледна в коридора зад двойната редица колони. Калифа просто се беше изпарил.

Намести презрамката на сака си и тръгна към изхода на храма. Прекрасно разбираше, че преследвачът й може да осуети целия й план. Стигна до булеварда край Нил и погледна в двете посоки. Трябваше да се отърве от него, а и времето напредваше.

Единственият случай, когато Калифа не беше я следил, бе, когато посети Курна и после прехвърли билото, за да се върне в Долината на царете. Сега можеше да използва същия маршрут, но в обратната посока. Да отиде в Долината на царете, оттам да се спусне по пътеката до Курна и да каже на таксито да я чака под селото. Но веднага осъзна, че този план е абсурден. Вероятно единствената причина, поради която Калифа не беше я проследил, беше, че прекрасно е знаел къде отива и не е желаел да се скита след нея в ужасната горещина. Твърде малко вероятно бе да се е излъгал в намеренията й. Ако искаше наистина да се отърве от Калифа, трябваше да се опита да стори това в тълпата.

Отново погледна часовника си. Наближаваше седем. В седем и половина имаше експрес за Кайро, същият, с който бе пътувала предния ден. На гарата и на самия перон винаги беше многолюдно. Не можа да измисли нищо по-добро. Единственият проблем беше, че нямаше да й остане време за Ивон. Може би щеше да успее да му се обади от гарата. Ерика спря един файтон.

Както и очакваше, гарата бе задръстена от пътници и тя с труд си проправи път към билетните гишета. Мина край огромна камара тръстикови кафези, пълни с кудкудякащи кокошки. Малко стадо овце и кози се промъкваше през тълпата. Купи си билет за Наг Хамади. Часът беше седем и седемнадесет.

Да се добере до перона й беше трудно, но тя не се обръщаше, блъскаше се и се промъкваше между колоритни и шумни групички, докато най-после стигна до относително по-тихата част на перона, където бяха първокласните вагони. Качи се във втория вагон, като размаха билета си под носа на кондуктора. Беше седем и двадесет и три.

И отиде направо в тоалетната. Беше заключена. Съседната също. Без да се бави, влезе в третия вагон и забърза по коридора. Намери свободна тоалетна и влезе. Заключи вратата и се опита да не обръща внимание на ужасната воня. Разкопча памучните си панталони и ги събу. После обу дънките и докато ги закопчаваше, си удари лакътя в мивката. Беше седем и двадесет и девет. Чу се локомотивна свирка.

С трескави движения облече синята си блуза, прибра буйната си коса и нахлупи шапка. Хвърли поглед в огледалото и със задоволство установи, че видът й чувствително се е променил. После излезе от тоалетната и буквално спринтира по коридора към следващия вагон. Той беше втора класа и значително по-натъпкан. Повечето от пътниците още не бяха седнали и се суетяха, докато качваха багажа си на рафтовете над седалките.

Ерика продължи по-нататък. Когато стигна до трета класа, откри, че кокошките и добитъкът са натоварени в коридора и е невъзможно да продължи. Хвърли поглед навън и прецени на око тълпата. Беше седем и тридесет и две. Влакът се заклати и потегли. В този момент тя стъпи на перона. Чуха се отделни провиквания, изпращачите разпалено махаха на близките си. Ерика се промъкна от перона до гарата и за пръв път се огледа за Калифа.

После се измъкна навън и бързо хлътна в първото кафене с изглед към гарата. Поръча си кафе, без да отделя очи от входа. Не й се наложи да чака дълго. Калифа излезе от гарата, като грубо блъскаше минувачите. Дори от разстояние се виждаше, че е бесен. Скочи в едно такси и си отправи по „Шари ел Махата“ в посока Нил. Слънцето бе залязло и бавно се спускаше здрачевина. Тя закъсняваше.

 

 

— Исусе всемогъщи! — извика Ивон. — Защо ти плащам по двеста долара на ден? Можеш ли да ми отговориш?

Калифа се намръщи и заби поглед в ноктите на лявата си ръка. Изобщо не беше длъжен да търпи този тон, но задачата, която му бяха поставили, ставаше все по-интересна. Ерика Барън го надхитри, а той не беше свикнал да губи.

— Е? — сърдито каза Ивон. — Сега какво ще правим?

Раул, който първоначално бе предложил Калифа, се чувстваше по-отговорен от самия Калифа.

— Трябва да изпратиш някого да посрещне влака — каза Калифа. — Тя си купи билет до Наг Хамади, но едва ли е тръгнала нататък. Мисля, че всичко това беше номер, за да се отърве от мен.

— Добре, Раул, изпрати човек на гарата — решително каза Ивон.

Раул отиде до телефона.

— Слушай, Калифа. С изчезването на Ерика цялото това начинание заплашва да се провали. Тя е получила указания от антиквариата „Курио“. Иди там и разбери къде са я изпратили. Не ме интересува какви методи ще използваш, просто разбери.

Без да продума, Калифа стана от бюрото, на което бе приседнал, и се отправи към магазина, твърдо убеден, че собственикът не би могъл да скрие каквато и да е информация, освен ако е решил да умре.

 

 

Когато Ерика се изкачи по възвишението, село Курна бе потънало в мрак. Таксито, което нае за цялата вечер, я чакаше долу с открехната врата.

Тя се упъти към мрачните кирпичени къщи. В дворовете селяните готвеха на огън от сушен тор, който хвърляше ярки отблясъци върху странните нарове. Ерика си спомни защо бяха с такава форма — заради кобрите и скорпионите — и неволно потръпна.

Притъмнялата джамия с белосаното минаре изглеждаше посребрена. Беше на стотина ярда пред нея.

Докато вървеше през селото, се размина с десетина души. Всички бяха облечени в черни роби и шалове, безмълвни и тайнствени в тъмнината. Ако не беше идвала в Курна през деня, сега едва ли щеше да намери пътя по тъмно. Мощен магарешки рев прониза тишината и спря също тъй внезапно, както бе започнал. От мястото си Ерика виждаше силуета на къщата на Айда Раман, откроен на фона на високите скали. В прозореца й грееше бледата светлина на петролна лампа. Зад къщата започваше пътеката към Долината на царете.

До джамията оставаха петдесет фута. Не се виждаха светлини. Тя забави крачка. Знаеше, че е закъсняла за срещата. Вероятно са решили, че се е отказала. Може би трябваше да се върне в хотела или да посети Айда Раман и да й каже какво е научила от папируса. Ерика спря и обхвана с поглед сградата. Изглеждаше пуста. После си спомни ведрото държание на Лахиб Зайед, сви рамене и се запъти към вратата.

Бавно я отвори и огледа двора. Фасадата на джамията сякаш улавяше цялата светлина на звездите и я отразяваше. Дворът изглеждаше много по-светъл от улицата. Не се виждаше никой.

Тя тихо пристъпи вътре и затвори вратата зад себе си. Събра кураж и влезе в една от арките. Бутна вратата на джамията. Беше заключена. Мина по малката покрита галерия и почука на вратата на имама. Никакъв отговор. Храмът бе безлюден.

Очевидно бяха решили, че се е отказала. Но вместо веднага да си тръгне, тя се върна под галерията, седна и се облегна на стената на джамията. Тъмната арка пред нея сякаш обрамчваше осветения двор. Отвъд стените се виждаше източният хоризонт, който вече изсветляваше от изгряващата луна.

Ерика порови в сака си и извади цигара. Запали я, за да отпразнува смелостта, която прояви през цялата вечер и погледна часовника си на светлината на кибритената клечка. Беше осем и петнадесет.

Когато луната изгря, сенките в двора станаха още по-дълбоки. Колкото повече стоеше там, толкова повече неща й се привиждаха. Едва не подскачаше при всеки звук. След петнадесет минути вече не я свърташе на едно място. Стана и отупа панталона си, после прекоси двора и със замах отвори дървената врата към улицата.

— Мис Барън — произнесе един силует в черен бурнус. Стоеше на крачка от вратата. Луната грееше точно в гърба му и Ерика не можа да види лицето му. Той се поклони и продължи: — Моля да ме извините за закъснението. Следвайте ме, ако обичате.

С това разговорът приключи. Мъжът, за когото Ерика реши, че е нубиец, я поведе по склона над селото. Поеха по една от многобройните пътеки, ярко осветена от луната. Подминаха няколко правоъгълни входа на гробници.

Нубиецът беше силно задъхан и с явно облекчение спря пред една просека в скалата. В самата основа входът беше затворен с тежка метална решетка. На нея висеше табелка с цифрата тридесет и седем. След като влязоха, нубиецът каза:

— Моля да ме извините, но се налага да ме изчакате тук за няколко минути.

Преди тя да успее да му отговори, той се запъти към Курна.

Тя се спусна по рампата, хвана здраво решетката и я разклати. Табелката с цифрата тридесет и седем изтрака, но вратата не поддаде. Беше заключена. Тя успя да различи само някакви древноегипетски декорации по стените.

Изкачи се обратно по рампата и нервността и безпокойството, които изпита, преди да отиде в антиквариата „Курио“, я завладяха отново. Застана на входа на гробницата и се загледа в нубиеца, който влизаше в селото. В далечината излаяха няколко кучета. Зад себе си чувстваше застрашителното присъствие на надвисналата планина.

Внезапно зад гърба си чу остро металическо изщракване. Краката й се подкосиха от страх. После чу ужасяващо стържене на метал по метал. Искаше да побегне, но не можеше да помръдне, в главата й се рояха ужасни видения за това какво се крие в гробницата. Желязната врата се затвори зад нея и тя чу стъпки. С усилие на волята се обърна.

— Добър вечер, мис Барън — каза един силует, който се изкачваше по рампата. Беше облечен в черен бурнус, също както нубиеца, но качулката бе нахлупена на главата му. Под качулката носеше бяла чалма.

— Казвам се Мохамед Абдула. — Той се поклони и Ерика си възвърна част от хладнокръвието. — Извинявам се за тези забавяния, но какво да се прави, без тях просто не може. Статуите, които ще видите, са изключително ценни и се страхувахме, да не би да ви следят властите.

Ерика още веднъж разбра колко важно е било да се отърве от опашката си.

— Следвайте ме, моля — каза Мохамед, мина край нея и се заизкачва по склона.

Ерика хвърли последен поглед на селото под нея. Едва успя да различи таксито, което я очакваше до асфалтовия път. Трябваше да побърза, за да настигне Мохамед.

Повървяха още петдесетина фута и заобиколиха една огромна канара. Отново се наложи да ускори крачка. От другата страна на канарата имаше рампа, подобна на тази от гробница номер тридесет и седем, както и тежка желязна решетка, но този път без номер. Ерика спря зад Мохамед, докато той се суетеше с голяма връзка ключове. Колкото повече се страхуваше, толкова повече я плашеше мисълта, че Мохамед може да усети това.

Изобщо не предполагаше, че съхраняват статуята в такова усамотено място. Желязната решетка изскърца. Явно не я отваряха често.

— Моля — кратко каза Мохамед и покани Ерика да влезе.

Гробницата беше без декорации. Тя се обърна и видя как Мохамед затвори вратата зад себе си. Бравата се задейства със звучно изщракване. През металните пръчки се процеждаше бледа лунна светлина.

Мохамед запали клечка кибрит, мина край Ерика и се запъти навътре по тесния коридор. На нея не й оставаше нищо друго, освен плътно да го следва.

Влязоха в преддверието. Ерика различи някакви двуизмерни рисунки по стените. Мохамед се наведе и запали една петролна лампа. Пламъчето премигна и сянката на мъжа затанцува сред древните египетски божества, изрисувани на стената.

Ярък златен отблясък привлече погледа на Ерика. Ето къде беше тя, статуята на Сети! Старото злато излъчваше сияние, много по-силно от това на лампата. За момент възхищението надви страха й и Ерика пристъпи към скулптурата. Очите от алабастър и зелен шпат сякаш я хипнотизираха. С мъка отлепи погледа си от тях и погледна йероглифите. Там бяха именните знаци на Сети I и Тутанкамон. Текстът беше същият, както и на хюстънската статуя. „Вечен покой на Сети I, който управлява след Тутанкамон.“

— Изумителна е — искрено каза тя. — Колко искате за нея?

— Имаме още — каза Мохамед. — Почакайте да видите и другите, и тогава ще направите избора си.

Ерика се обърна и го погледна с намерението да му каже, че се интересува именно от тази. Но не можа дори да отвори уста. Отново бе парализирана от страх. Мохамед бе свалил качулката си и сега се виждаха златните коронки на зъбите му. Той беше един от убийците на Абдул Хамди!

— В другата стая имаме прекрасна колекция от статуи — продължи Мохамед. — Моля. — Той леко се поклони и посочи тесния коридор.

Студена пот я обля. Решетката на входа на гробницата бе заключена. Трябваше да печели време. Тя се обърна и тръгна към изхода, не искаше да навлиза по-навътре, но Мохамед се изправи пред нея.

— Моля — каза той и леко я побутна.

Тръгнаха по наклонения коридор, сенките им диво танцуваха по стените. Отпред Ерика видя ниша, която обхващаше и двете стени на прохода. От пода към тавана се извисяваше солидна колона. Ерика влезе и си даде сметка, че колоната подпира огромен каменен запечатващ блок.

След нея коридорът свършваше с изсечени в скалата стълби, които стръмно се спускаха в тъмнината.

— Още колко? — попита тя. Гласът й бе по-писклив от обикновено.

— Още малко.

Лампата беше зад нея и сянката, която хвърляше собственото й тяло, не й позволяваше да вижда напред. Тя опипа пода с крак. В същия миг политна напред и успя само да простре ръце към гладките стени на стълбището. Ритникът беше толкова силен, че краката й се отлепиха от земята и тя започна да пада. Строполи се по задник, но стълбите бяха толкова стръмни, че продължи да се пързаля надолу в абсолютната тъмнина, без да може да спре.

Мохамед бързо остави петролната лампа на пода и измъкна от нишата каменен чук. С няколко прецизни удара той отмести опорната колона и освободи закрепения отгоре й блок. Сякаш в забавен кадър четиридесет и пет тонният гранитен блок се спусна по къс жлеб и после с оглушителен трясък се сгромоляса на мястото си и запечата древната гробница.

 

 

— Никаква американка не е слизала в Наг Хамади — каза Раул. — И във влака не е имало никой, който дори и малко да се приближава до описанието на Ерика. Май са ни изиграли.

Ивон седеше и разтриваше слепоочията си с пръсти.

— Нима съм прокълнат успехът да ми се изплъзва винаги, когато го приближа? — Той се обърна към Калифа. — И какво научи всемогъщият Калифа?

— В антиквариата „Курио“ нямаше никой. Другите магазини още бяха отворени и препълнени с туристи. Явно са затворили веднага след като Ерика си е тръгнала оттам. Името на собственика е Лахиб Зайед, но никой не знаеше накъде е заминал, въпреки че бях доста настоятелен. — Калифа се усмихна.

— Искам магазинът „Курио“ и „Уинтър Палас“ да са под постоянно наблюдение. Ако ще и цяла нощ да стоите будни.

Когато остана сам, Ивон излезе на балкона. Нощта беше тиха и мека. Звуците на пианото от ресторанта достигаха до него през палмовата горичка. Той нервно закрачи по малката тераса.

 

 

Ерика седеше в края на стълбите. Ръцете й бяха ожулени, но иначе й нямаше нищо. По-голямата част от съдържанието на сака се беше разпиляло. Опита се да се огледа в непроницаемата тъмнина, но не можа да различи дори ръката си. Слепешката бръкна в сака за прожектора. Нямаше го.

Изправи се на колене и опипа каменния под. Намери фотоапарата, който сякаш беше здрав, после и пътеводителя, но нямаше и следа от прожектора. Ръката й се удари в стената и тя потрепери от страх. Всичките й страхове от змии, скорпиони и паяци населиха тъмнината около нея. Споменът за кобрата в Абидос я ужасяваше. Лазешком стигна до ъгъла и оттам се добра до стълбището, където намери цигарите си. Кибритът бе пъхнат под целофана.

Запали една клечка и протегна ръка напред. Беше се озовала в една стая с размери около десет на десет фута, от която се излизаше в две други помещения, като стълбището оставаше зад гърба й. По стените бяха изобразени битови сцени от древния Египет. Намираше се в една от гробниците на благородниците.

В момента, в който клечката я опари, тя видя прожектора до отсрещната стена. Запали още една клечка, отиде до него и го взе. Стъклото бе счупено, но лампата си беше на мястото. Ерика натисна копчето и тя светна.

Без да си дава време за размисли относно последните събития, тя се изкачи по стълбите и плъзна лъча по ръбовете на запечатващия блок. Гранитният куб прилепваше в улея с невероятна прецизност. Тя го натисна. Беше студен и непоклатим като самата планина.

Върна се в подножието на стълбите и започна да изследва гробницата. Двата изхода от преддверието водеха до погребалната камера отляво и до складово помещение отдясно. Влезе първо в погребалната камера. В нея имаше само един грубо издялан саркофаг. Таванът бе боядисан в тъмносиньо, със стотици златни петолъчни звезди, а стените бяха украсени със сцени от Книгата на мъртвите. На задната стена тя прочете в чия гробница се намира: Ахмоз, писар и везир на фараон Аменхотеп III.

Освети саркофага и на пода, сред купчина парцали, видя един череп. Нерешително се приближи. Всички зъби си бяха по местата. Не беше много стар.

Тя се надвеси над него и едва сега осъзна, че на пода лежат останките от цял труп. Тялото беше сгушено до саркофага, в позата на спящ човек. През полуизгнилите дрехи се виждаха ребра и прешлени. Точно под черепа видя как нещо проблесна. Колебливо се наведе и го взе. Беше йейлски пръстен от випуск 1975. Внимателно го остави и се изправи.

После влезе в следващата стая, която беше и последна. На размери беше същата като погребалната камера и напълно празна, с изключение на няколко камъка и малко пясък. Украсата, също както в преддверието, отразяваше битови сцени, но бе незавършена. Дясната стена е била подготвена за голяма жътварска сцена и силуетите бяха очертани с червеникава охра. Успоредно на пода бе измазана широка лента, приготвена за йероглифи. Ерика завъртя прожектора из склада и се върна в преддверието. Заниманията й се изчерпваха и тя усещаше как към нея се протяга ледената ръка на страха. Събра останалите предмети от пода и ги прибра в сака си. Реши, че може да е пропуснала нещо и се изкачи по стълбите до гранитния блок, за да провери. Изведнъж я обзе пристъп на клаустрофобия и тя натисна гранита с длани.

— Помощ! — изкрещя тя колкото й глас държи.

Гласът й отекна в глъбините на гробницата. После отново се спусна тишина и сякаш я задуши с пълната си неподвижност. Не й достигаше въздух. Заблъска гранитния блок с отворена длан, все по-силно и по-силно, докато най-накрая усети болка. Сълзи изпълниха очите й, тя продължаваше да блъска скалата, а тялото й се разтърсваше от спазматични хлипания.

Бавно се свлече на колене, без повече да сдържа плача си. От дълбините на съзнанието й изплуваха всичките й страхове от самотата и смъртта и я хвърлиха в още по-отчаяна истерия. Бяха я погребали жива.

Тя изключи прожектора и затършува из сака си. Намери три кибрита. Едва ли щяха да й свършат някаква работа, но докато ги търсеше, намери и един флумастер. В момента, в който го напипа, й хрумна, че можеше да остави съобщение на стената на недовършената стая и да обясни какво й се е случило. Би могла да го напише с йероглифи, така че враговете й да не го разберат. Тя дори и не се опита да си втълпява, че всичко това е абсолютно безсмислено, но поне ще я заангажира за известно време. Страхът бе отстъпил пред отчаянието.

Подпря прожектора на камъните и започна да разчертава мястото за надписа. Колкото по-просто, толкова по-добре, помисли си тя. Когато привърши, се зае да очертава отделните фигури. Почти беше стигнала средата, когато прожекторът притъмня. Отново просветна, но за кратко, после угасна.

Ерика отново отказа да обмисли безнадеждното си положение. Палеше клечки и продължаваше писмото си. Беше се свила отдясно, в основата на стената, и изписваше текста на колонки от пода към началото на незавършената жетварска сцена. Призна пред себе си, че сама си е виновна и отново се разтърси от ридания. Всички я бяха предупреждавали да не се замесва, а тя не послуша никого. Беше се оказала глупачка.

Остана й само един кибрит и не искаше да мисли още колко време… приблизително докога ще й стигне въздухът. Наведе се към пода, за да нарисува една птица. Преди да успее да я очертае, клечката изгасна. Бе изгоряла прекалено бързо и Ерика изруга в тъмнината. Запали още една, но когато се наведе, и тя изгасна. Запали трета и много бавно приближи мястото, където работеше. Клечката гореше спокойно, после изведнъж трепна, сякаш отнякъде повя вятър. Ерика облиза пръст и усети как от една малка пукнатина в мазилката близо до пода се процежда струйка въздух.

Прожекторът още мъждукаше и тя го използва като ориентир, за да вземе един от камъните, на които беше подпрян. Беше парче гранит, вероятно част от капака на саркофага. Отнесе го до течението и запали още една клечка.

С лявата ръка задържа мъждукащата светлинка, а с дясната стисна камъка и удари цепнатината. Нищо. Продължи да удря с всички сили, докато най-накрая клечката угасна.

Успокои се и запали още една. На мястото на пукнатината сега имаше дупка, достатъчно голяма, за да пъхне в нея пръста си. Отвъд бе празно пространство и, което бе още по-важно — нахлуваше хладен въздух. Без да вижда, тя продължи да блъска с парчето гранит, докато не усети, че стената поддава. Запали клечка. От дупката се бе проточила цепнатина, която се движеше от стената към пода. Изведнъж голямо парче мазилка се откърти и изчезна. След секунда Ерика го чу как се удари в земята. Сега дупката беше с диаметър около един фут. Когато се опита да запали нова клечка, въздушното течение веднага я угаси. Тя внимателно пъхна ръка в дупката, все едно че бъркаше в устата на див звяр. Отвътре докосна гладко измазана повърхност. Обърна длан нагоре и напипа тавана. Беше открила друга стая, разположена диагонално на тази, в която бе затворена.

Сега вече разшири дупката. Работеше на тъмно, за да пести клечките. После събра от пода няколко камъчета, просна се по очи и пъхна глава в дупката. Пусна камъчетата и зачака да чуе звука от падането. Стаята не изглеждаше дълбока и подът вероятно бе покрит с дебел слой пясък.

Ерика извади цигарите от пакета и запали хартията. Когато се разгоря, пъхна я в дупката и я пусна. Пламъкът веднага угасна, но тлеещата хартия се спусна в спирала към пода. Когато стигна до земята, беше на около осем фута. Ерика намери още камъчета и надвесена през отвора, ги хвърляше в различни посоки, като се опитваше да прецени формата и размерите на помещението. Приличаше на квадратна стая. И това, което най-много я зарадва, беше, че през нея минаваше постоянен въздушен поток.

Ако се спуснеше в стаята, която бе открила, после едва ли щеше да успее да се върне в гробницата, където се намираше сега. Но какво от това? Основният проблем беше да събере кураж, за да се спусне. Беше й останал само половин кибрит.

Ерика взе сака си. Преброи до три и със свито сърце го пусна в долната стая. Доближи се заднишком до отвора и пъхна крака в него. Имаше чувството, че нещо я поглъща. Пъхаше се все по-навътре, докато обувките й опряха в гладко измазана стена. Също като гмурец, който се колебае дали да скочи в студената вода, Ерика с усилие на волята изтика тялото си през дупката в черната бездна. Стори й се, че пропада цяла вечност, ръцете й безпомощно загребваха в празното пространство в отчаян опит да запази равновесие. Приземи се несполучливо, но без да се нарани и се търкулна назад върху покрития с парчета мазилка песъчлив под.

Страхът от неизвестното я принуди трескаво да се изправи, но изгуби равновесие и отново падна, този път напред. Вдигна се гъст прах, който я задуши. В дясната й ръка попадна нещо, което й приличаше на парче дърво. Силно го стисна.

Най-после успя да се изправи. Опипа парчето дърво и осъзна, че държи мумифицирана предмишница — отвратена я захвърли.

Разтреперана, извади от джоба си кибрита и запали една клечка. Когато светлината се пребори с праха, Ерика видя, че се намира в катакомби с голи, неукрасени стени, пълни с полуувити мумии. Телата бяха изпочупени, скъпоценностите, които са ги красили, отдавна бяха откраднати, а жалките останки — захвърлени.

Тя бавно се обърна и видя в ъгъла нисък, тъмен проход. Нарами сака и си запроправя път през купчините тленни останки, които достигаха до коленете й. Клечката запари на пръстите й и тя я угаси, протегна ръце към стената и така намери прохода. Мина в следващото помещение. Запали нова клечка — беше се озовала в стая, абсолютно идентична с предходната. На стената имаше ниша, в която бяха подредени отрязани и мумифицирани глави. Личаха още няколко пропадания.

На отсрещната стена имаше два отделни широки прохода. Тя пристъпи в центъра на стаята и като поднесе последователно запалената клечка пред двата, реши, че полъхът идва от по-малкия. Клечката угасна и тя продължи с протегнати напред ръце.

Изведнъж настъпи ужасна суматоха. Срутване! Ерика, обзета от паника, се долепи към стената, парченца мазилка се ръсеха по главата и раменете й.

Но не последва срутване. Вместо това суматохата продължи и внезапно въздухът се насити със задушлив прах и високи, пронизителни писъци. После нещо кацна на рамото й. Беше живо и заби ноктите си в кожата й. Тя помете животното с опакото на дланта си и усети, че то има крила. Не беше срутване! Това бяха един милион сърдити прилепа. Тя прикри глава с ръцете си и се сви в ъгъла до стената, като едва си поемаше дъх. Постепенно прилепите се поуспокоиха и тя успя да се добере до следващото помещение.

Бавно проумя, че е попаднала в лабиринт от гробници, построени в древността за простолюдието на Тебес. Катакомбите бавно са се вкопавали все по-навътре в планината, за да се настаняват милионите мъртъвци. Понякога случайно са се пресичали с други гробници, както в случая с гробницата на Ахмоз, в която Ерика беше погребана. Там просто бяха замазали пробива и продължаваха да копаят в друга посока.

Вярно че прилепите й донесоха ужасни преживявания, но я и окуражиха. Те недвусмислено потвърждаваха надеждите й, че наблизо има изход. Опита се да запали една от превръзките на мумиите и откри, че те горят с ярка светлина. А впоследствие откри, че части от мумиите заедно с превръзките им горят като факли и, въпреки отвращението си, се принуди да си служи с тях. Най-добри бяха предмишниците, поради удобната им за носене форма. Сега, когато вече имаше по-надеждно осветление, тя по-бързо си проправи път през множеството галерии и се изкачи на няколко последователни по-горни нива, докато най-после не усети полъх на свеж въздух…

Когато излезе навън в топлата египетска нощ, видя, че се намира на няколкостотин ярда от мястото, където бе влязла в гробницата с Мохамед. Точно под нея се намираше село Курна. Почти не се виждаха светлини.

Тя застина на входа на катакомбите и разтреперана се вгледа в звездите. Все още не можеше да повярва. Разбираше, че е останала жива по чудодейно стечение на обстоятелствата.

Първото нещо, от което имаше нужда, беше да отиде някъде, където да си почине, да се посъвземе и да изпие нещо. Гърлото й бе болезнено пресъхнало от задушливия прах. Искаше да се измие. Имаше чувството, че цялото преживяване някак си я беше омърсило, но най-много от всичко желаеше да види лицето на някой приятел. Най-близкото място, където можеше да получи всичко това, бе къщата на Айда Раман. Ясно я виждаше в подножието на планината. Зад прозореца още грееше светлинка.

Тя напусна площадката пред катакомбите и се отправи към основата на скалата. Нямаше никакво намерение да рискува да се среща с Мохамед или нубиеца, преди да се е прибрала в Луксор. Най-силното й желание беше да се върне при Ивон. Щеше възможно най-точно да му обясни къде се намира статуята, а после щеше да се махне от Египет. Всичко, преживяно досега, я бе изтощило пряко сили.

Започна да се спуска едва когато стигна точно над къщата на Айда Раман. Първите стотина метра извървя по пясък, който после се смени с ронлив чакъл. Плъзна се по него с шум, който й се стори оглушителен в ярката нощ. Най-сетне стигна задната част на къщата.

Притаи се в сенките и в продължение на няколко минути се ослушва. Не се забелязваше никакво движение. Доволна, че теренът е чист, тя заобиколи къщата, влезе в двора, пристъпи до вратата и почука.

Айда Раман извика нещо на арабски. Ерика й отговори, като произнесе името си и я попита дали може да поговори с нея.

— Отивай си! — изкрещя Айда през затворената врата.

Ерика бе изненадана. Айда се бе държала толкова топло и приятелски.

— Моля ви, мисис Раман, имам нужда от чаша вода.

Резето се вдигна и вратата се отвори. Айда бе облечена в същата памучна рокля, както и при първата им среща.

Изглеждаше състарена. Характерната й ведрост сякаш бе изчезнала.

— Добре — каза тя. — Но стой тук на вратата. Не мога да те пусна вътре.

Докато старицата й донесе чашата, Ерика огледа стаята. Познатата обстановка я успокои. Лопатата си беше на мястото. Снимките висяха на стената в спретнатите си рамки. На много от тях се виждаше Хауърд Картър с някакъв арабин с чалма, за когото тя реши, че вероятно е Раман. Сред снимките имаше малко огледалце и Ерика бе изумена от вида си.

Айда Раман й донесе чаша от сока, с който я бе черпила при предното й посещение. Ерика бавно го изпи. Гърлото я болеше, когато преглъщаше.

— Домашните ми страшно се ядосаха, като им разказах как си ме подмамила да ти покажа папируса — каза Айда.

— Ти имаш семейство? — попита Ерика, като свали чашата си. — Но не ми ли каза, че си последната от рода Раман?

— И това е така. Двамата ми сина загинаха. Но освен тях аз имам и две дъщери, които се задомиха. Та на единия си внук разказах, че си идвала. Той много се ядоса и взе папируса.

— И какво направи с него? — уплашена попита Ерика.

— Не знам. Каза само, че с него шега не бива и че ще го скрие някъде на сигурно място. Каза, освен това, че на папируса е имало проклятие и след като си го видяла, трябва да умреш.

— И ти му повярва? — Ерика прекрасно знаеше, че Айда Раман в никакъв случай не е глупава.

— Не знам. Мъжът ми каза друго…

— Мисис Раман, аз преведох целия папирус. Мъжът ви е бил прав. Никакви проклятия няма. Написан е в древността от един от архитектите на фараон Сети I.

От селото се чу силен кучешки лай. Отговори му човешки вик.

— Трябва да тръгваш — каза Айда Раман. — Трябва да тръгваш, защото внукът ми може да се върне. Моля те.

— Как се казва внукът ти? — попита Ерика.

— Мохамед Абдула.

Името й подейства като шок.

— Познаваш ли го? — попита старицата.

— Май тази вечер се запознахме. Той тук ли живее?

— Не, в Луксор.

— А тази вечер видя ли го? — нервно попита Ерика.

— Днес беше тук, но тази вечер не съм го виждала. Хайде, моля те, тръгвай.

Ерика побърза да си тръгне. Беше по-нервна и от Айда. Но се обърна и попита:

— А какво работи Мохамед? — Тя си спомни, че в писмото, което Абдул Хамди бе скрил в пътеводителя на Бедекер, пишеше, че във веригата участва и държавен служител.

— Началник е на охраната на некрополиса и помага на баща си в павилиона в Долината на царете.

Ерика разбиращо кимна. Шеф на охраната. Това бе идеалният пост, за да се направлява нелегалната търговия. После помисли за павилиона и за Раман.

— Говориш за заведението, което съпругът ти, Саруат Раман е построил?

— Да, да, мис Барън, моля ви, тръгвайте.

Изведнъж всичко й стана ясно. Беше намерила обяснението. И то бе изцяло построено върху павилиона в Долината на царете.

— Айда — каза Ерика, обзета от трескаво вълнение, — изслушай ме. Съпругът ти е бил прав, няма никакво „проклятие на фараоните“ и аз мога да докажа това, стига само да ми помогнеш. Просто ми е нужно малко време. Единствената ми молба е да не казваш на никой, дори и на семейството си, че съм идвала за втори път. Те няма да те попитат. Искам само да те помоля да не споменаваш за мен. Моля те! — Тя хвана ръката на Айда, за да придаде по-голяма убедителност на молбата си.

— И можеш да докажеш, че съпругът ми е бил прав?

— С абсолютна сигурност.

— Добре тогава — кимна Айда.

— А, и още нещо. Трябва ми един прожектор.

— Имам само петролна лампа.

— Ще ми свърши работа.

На тръгване Ерика прегърна старицата. С петролната лампа и няколко кибрита в ръка тя потъна в сянката на къщата и отправи взор към селото. Беше мъртвешки спокойно. Луната бе преминала зенита си и вече клонеше на запад. Светлините на Луксор още не бяха започнали да гаснат.

Пое по същата пътека и се заизкачва към билото. В хладната нощ изкачването бе много по-леко, отколкото в обедните жеги.

Ерика предпочиташе да не мисли за това, че току-що наруши твърдото си решение да остави останалата част от загадката на Ивон и полицията. Разговорът с Айда отново разпали изследователската й страст. След като пропадна от гробницата на Ахмоз в обществените катакомби, тя изведнъж проумя смисъла на всички ужасяващи събития и намери ключа за разгадаване на тайната на надписа на статуята и на папируса. И уверена, че Мохамед никога не би допуснал, че тя е на свобода, Ерика се почувства в безопасност. Ако предположението й се потвърдеше, тя щеше да стигне до разкритие, пред което гробницата на Тутанкамон щеше да избледнее до неузнаваемост.

На билото поспря, за да си поеме дъх. Пустинният вятър тихо свистеше около голите върхове и засилваше угнетяващото усещане за запуснатост. От мястото, където стоеше, тя виждаше като на длан тъмната и безлюдна Долина на царете със сложната плетеница от безброй пътеки.

Видя целта си. Заведението ясно се открояваше на скалната тераса. Гледката я окуражи и тя внимателно тръгна надолу, като се стараеше да избягва шумните лавинообразни свличания на камъчета. Възможно бе в долината да има някой! След разклонението за селището на работниците на некрополиса пътеката ставаше равна и можеше да върви съвсем безшумно. Преди да поеме по една от прецизно изсечените пътеки между гробниците, Ерика спря и се ослуша, после с леки стъпки се спусна в долината и се изкачи по стъпалата на заведението. Както и беше очаквала, кепенците бяха пуснати, а вратите — заключени. Върна се на верандата и измери на око триъгълника, който образуваха гробницата на Сети I, гробницата на Тутанкамон и павилионът. После заобиколи каменната сграда и когато стигна отзад, се помъчи да не обръща внимание на вонята и влезе в дамската тоалетна. Запали петролната лампа на Айда Раман и огледа цялото помещение, като внимателно следеше къде са основите. Конструкцията беше съвсем обикновена.

В мъжката тоалетна вонята на урина бе много по-силна. Тя се носеше от един дълъг писоар, който бе направен от изпечени тухли и се простираше по цялата стена срещу вратата. Над писоара имаше ниша, висока около два фута, която се намираше под верандата. Тоалетната не граничеше с предната основа на сградата. Ерика се приближи до писоара. Долният ръб на нишата се издигаше до рамото й. Тя пъхна лампата вътре и се опита да огледа, но мъждивото пламъче освети само пет-шест фута. Виждаха се една консервена кутия и няколко празни бутилки. С помощта на кофата за боклук Ерика се изкачи в нишата. Остави сака си на ръба. Заобиколи боклуците и запълзя напред, докато достигна предния зид. Вонята на клозет бе по-силна в тясното пространство и ентусиазмът на Ерика започна да гасне. Но след като вече се бе заела, тя събра търпение и провери стената от край до край.

Отпусна глава в ръцете си и си призна, че е допуснала грешка. А идеята изглеждаше толкова хитра. Дълбоко въздъхна и се опита да се обърне. Беше трудно, така че започна да се промъква заднишком към клозета. В едната си ръка държеше лампата, а с другата се опитваше да се изтласка назад. Но дланта й се плъзна по пода. Опита отново и когато натисна, усети нещо гладко под пръстта.

Обърна се и погледна пода. Дясната й ръка докосваше метална повърхност. Изрови част от пръстта и отдолу се показа ламарина. Остави лампата до себе си и с две ръце се зае да разчиства. Разгледа ръбовете на ламарината и установи, че са вкопани в монолитната скала. Трябваше още да разчисти пръстта, за да може да повдигне капака и да го обърне настрани. Отдолу зейна катраненочерна шахта, изкопана в скалата.

Пъхна лампата вътре и установи, че е около четири фута дълбока и от нея започва тунел в посока към предната част на къщата. Предположението й се оказа вярно. Бавно изправи глава и впери невиждащ поглед в тъмнината. Бе обзета от задоволство и вълнение. Прекрасно разбираше как се е чувствал Хауърд Картър през ноември 1922 година.

Бързо издърпа сака си в нишата. Спусна се в плитката шахта и протегна напред лампата. Тунелът беше наклонен надолу и веднага след входа се разширяваше. Тя си пое дъх и тръгна напред. В началото трябваше да пълзи на четири крака, но после можа да се изправи и да върви леко приведена. Докато напредваше, тя се опита да прецени разстоянието. Тунелът вървеше точно към гробницата на Тутанкамон.

 

 

Назиф Булоз прекоси тъмния празен паркинг на Долината на царете. Със седемнадесетте си години бе най-младият от тримата нощни пазачи. Докато вървеше, намести на рамото си ремъка на престарялата карабина, изоставена в Египет след Първата световна война. Беше ядосан, защото не беше негов ред да обикаля до края на долината. За пореден път колегите му се възползваха от това, че е по-млад и го бяха принудили сам да прави всички обиколки.

Тихата нощ скоро успокои гнева му и остана само смътното безпокойство и желанието да се случи нещо, което да разнообрази скучното дежурство. Но долината бе тиха, всички гробници бяха затворени със солидни метални врати. Назиф с радост би използвал карабината срещу някой крадец и се унесе в едно от мечтанията си как защитава долината от банда грабители. Спря се пред входа на гробницата на Тутанкамон. Щеше му се да я бяха открили сега, а не преди половин век. Погледна павилиона. Точно там щеше да застане на пост. Щеше да се скрие зад парапета на верандата и никой нямаше да може да приближи гробницата, без да се подложи на унищожителния му огън.

Погледът му спря на отворената врата на тоалетната. Направи му впечатление, защото никога преди това не я беше виждал отворена. Почуди се дали да отиде и да огледа по-отблизо. После реши, че ще я провери на връщане. Продължи обхода и зафантазира как пътува за Кайро с група арестувани от него престъпници.

 

 

Ерика прецени, че би трябвало да е близо до гробницата на Тутанкамон. Неравният под затрудняваше ходенето и затова тя напредваше доста бавно. Пред нея имаше остър завой наляво и тя не виждаше напред, докато не стигна до него. Там подът се спускаше рязко надолу и водеше до една стая. С ръце, притиснати към грубо издяланите стени на тунела, тя пристъпи, сантиметър по сантиметър, докато не усети равен под. Беше стигнала до подземна камера.

Сега вече би трябвало да е точно под входната камера на гробницата на Тутанкамон. Вдигна петролната лампа над главата си и в светлината й видя гладко полирани, но неукрасени стени. Стаята беше дълга около двадесет и пет фута и широка около петнадесет. Спусна поглед към пода и видя куп скелети, като всеки от тях бе естествено мумифициран в различна степен. Приближи лампата още малко — всички бяха счупени.

— Господи! — възкликна тя на глас. Прекрасно разбираше, че това са остатъците от клането на работниците, изкопали стаята, в която се намираше.

Бавно прекоси стаята, приютила свидетелството за извършените в древността злодеяния, и се заспуска по дълго стълбище, водещо до тухлена стена. Раман бе пробил в нея голям отвор и Ерика премина в друга, значително по-голяма стая. Когато светлината разпръсна мрака, тя ахна и се подпря на стената, за да запази равновесие. Пред нея се намираше същински рай за археолога. Масивни квадратни колони подпираха тавана. По стените — изящни рисунки на боговете от египетския пантеон. Пред всяко божество бе изрисуван Сети I.

Ерика бе открила фараонското съкровище!

Ненефта явно бе разбрал, че най-сигурно е едно съкровище да се скрие под друго съкровище.

Тя пристъпи напред и така завъртя лампата, че светлината да пада върху безбройните предмети, струпани в стаята. За разлика от малката гробница на Тутанкамон тук нямаше безпорядък. Всичко си беше на мястото. И позлатените колесници, и огромните сандъци и скринове, изработени от кедрово дърво и облицовани отвътре с абанос.

Едно малко ковчеже от слонова кост бе отворено и съдържанието му бе разпиляно по пода. Бяха накити, изработени с удивително майсторство. Явно Раман периодично бе продавал от тях.

Тръгна към централните колони и откри, че има още едно стълбище. То водеше до друга стая със същите размери. И тя бе пълна със съкровища. Виждаха се още няколко прохода, които водеха към още стаи.

— Боже мой! — промълви Ерика, този път от изумление, а не от ужас. Очевидно се намираше в огромен комплекс от камери, който се простираше напред и надолу.

Намираше се пред съкровище, каквото съвременният човек не е в състояние да си представи. Продължи напред и си спомни прословутото хранилище „Деир ел Бахри“, което фамилията Расул в края на деветнадесети век открила и бавно разпродавала в продължение на десет години. Тук фамилията Раман, а после и фамилията Абдула явно правеха същото.

Тя влезе в следващата стая. Помещението бе относително празно. Имаше само четири шкафа, изработени във формата на Озирис. Украсата на стените бе от Книгата на мъртвите. Сводестият таван бе боядисан в черно на златни звезди. Пред нея се намираше врата, зазидана и запечатана с печатите на некрополиса. От двете страни се издигаха алабастрови постаменти с ярко релефни йероглифи, гравирани по лицевата част. Ерика моментално разчете изречението: „Вечен мир да се въздаде на Сети I, който почива под Тутанкамон“.

Нямаше никакво съмнение, че глаголът бе „почива“, а не „управлява“, а предлогът — „под“, а не „след“. Разбра, че тук са били поставени двете статуи. Стояли са една срещу друга пред зазидания вход в продължение на три хиляди години.

Пред нея беше запечатаната погребална камера на всемогъщия Сети I. Тя бе открила не просто съкровищница, а цял фараонски погребален комплекс. Сети I не беше погребан според обичаите на другите фараони от Новото царство. Гробницата му бе последната хитрина, използвана от Ненефта. В гробницата, официално обявена, че е на Сети I, е било погребано друго тяло, докато мумията на Сети е била положена в гробницата под тази на Тутанкамон. Ненефта бе успял да угоди на всички: и на професионалните крадци, и на господаря си. Очевидно той е вярвал, че дори и някой да проникне в гробницата на Тутанкамон, не би допуснал, че тя служи за параван на изумителното съкровище, което лежи отдолу. Вникнал е в „пътя, който следват алчните и безчестните“.

Тя разклати лампата, за да провери колко петрол е останал и реши, че е най-разумно да се връща. С неудоволствие се обърна и тръгна обратно по пътя, по който беше дошла, замислена над хитрия план на Ненефта.

Наистина той бе постъпил умно, но и много арогантно. Папирусът, оставен в гробницата на Тутанкамон, бе най-слабата брънка в иначе перфектния план. Той бе дал на Раман ключ към загадката. Почуди се дали арабинът също като нея е ходил във Великата пирамида и там е видял, че погребалните камери са една върху друга или пък е посетил някоя от гробниците на благородниците и е открил друга гробница под нея.

Докато се изкачваше по тесния коридор, тя си мислеше за значимостта на откритието и неговото отражение. Помисли си колко убийства бяха извършени. Тайната се е съхранявала от петдесет години насам. Младежът от Йейл… Изведнъж й хрумна за така нареченото „проклятие на фараоните“. Толкова много хора са били избити, за да бъде запазена тайната. А самият лорд Карнарвън?…

Достигна най-горната камера и отново огледа скъпоценностите и накитите, разпилени пред ковчежето от слонова кост. Тя искаше да не докосва нищо, за да могат археолозите да получат максимално количество информация, но така или иначе, те вече не си бяха на мястото. Взе едно колие с именния знак на Сети I, изработено от злато. Може би трябваше да вземе нещо със себе си, в случай че Ивон и Ахмед не повярват на думите й. Взе колието и се изкачи в първата стая, където лежаха труповете на злощастните древни работници. Изкачването на тунела бе много по-лесно от спускането. Накрая остави лампата на глинения под и се измъкна от шахтата в нишата под павилиона. Трябваше да избере най-добрия начин за връщане в Луксор. Беше малко след полунощ, така че шансовете да срещне Мохамед или нубиеца бяха нищожни. Най-много я притесняваше охраната, подчинена на Мохамед.

В тясното пространство бе трудно да се справи с металния капак. Наложи се да го плъзне по глината, докато се намести на мястото си. После с празната консервена кутия, която бе видяла в началото, започна да заравя капака.

 

 

Назиф бе на няколкостотин фута от павилиона, когато чу звук от удар на метал и камък. Той моментално свали карабината от рамото си и се втурна към полуотворената врата на тоалетната. С приклада я отвори изцяло. В малкото коридорче проникна лунна светлина. Ерика чу, че вратата се отваря и угаси лампата с ръка. Беше на десетина фута от ръба на мъжката тоалетна. Очите й бързо свикнаха с тъмнината.

В помещението се вмъкна тъмна фигура. Дори в приглушената светлина Ерика разпозна силуета на карабината. Мъжът пристъпи направо към нея и тя почувства как я обзема непреодолима паника. Той беше леко приведен и се движеше като котка, дебнеща плячката си.

Ерика нямаше представа какво вижда мъжът и за всеки случай се притисна към пода. Когато стигна стената на писоара, той сякаш я погледна право в очите. После спря и, както й се стори, часове наред стоя и се взира. Накрая протегна ръка и загреба шепа пръст. Замахна и хвърли пръстта в нишата. Ерика затвори очи, когато я усети как се посипва върху косата и раменете й. Няколко камъчета издрънчаха по голия още капак.

— Хара-а! — изруга Назиф и се изправи. Ядоса се, защото се надяваше да постреля по плъхове, а сега видя, че ги няма.

 

 

Минаваше един. Прекосяването на Нил бе тъй спокойно, че тя едва не заспа. Преодоляването на реката бе последната пречка и тя си позволи да се поотпусне. Беше убедена, че в Луксор ще бъде в безопасност. Вълнението от находката бе изместило в съзнанието й кошмарното преживяване в гробницата и единствено страстното желание да сподели с някого откритието си й помагаше да остане будна.

Тя погледна назад към западния бряг и вълна от удовлетворение се разля по цялото й тяло. Беше се изкачила от Долината на царете, беше минала през заспалото село Курна, а после прекоси обработваемите площи до реката без никакви пречки.

Лодката плавно се завъртя от лекия ветрец и Ерика вдигна поглед към красивата извивка на издутото платно, което се открояваше на фона на звездното небе. Още не бе убедена на кого предпочиташе да разкаже за откритието си — на Ивон, Ахмед или Ричард. Ивон и Ахмед щяха най-добре да оценят стойността му, а Ричард най-силно щеше да се изненада. Дори и майка й за пръв път щеше да е доволна. Вече нямаше да й се налага да се черви, когато в клуба я питат какво работи дъщеря й.

Върна се на източния бряг и с радост установи, че фоайето на хотел „Уинтър Палас“ е безлюдно. Трябваше да отиде до рецепцията и да извика администратора.

Сънливият египтянин, въпреки че бе изненадан от вида й, й даде ключа заедно с един плик, без да продума. Ерика тръгна по широкото застлано стълбище, а администраторът я проследи с поглед и се почуди как ли е успяла да се изцапа толкова много. Погледна плика. Беше с щампата на хотела и адресиран с едър, решителен почерк. Вече в коридора тя го разтвори, докато заобикаляше струпаните по пода строителни материали. Пред вратата, преди да пъхне ключа, тя разгъна писмото. Имаше някакви безсмислени драсканици. Погледна отново плика и се почуди що за шега е това. Нито я разбра, нито й се стори смешна. Все едно да ти се обади някой по телефона и когато вдигнеш слушалката, да затвори, без да каже и дума.

Ерика погледна вратата. Ако изобщо бе научила нещо за целия си престой в Египет, то бе, че в хотелите човек не може да се надява на сигурност. Спомни си как намери Ахмед в стаята си, пристигането на Ричард, случая, когато разбра, че са я претърсвали. С още по-голямо колебание тя пъхна ключа в ключалката.

Изведнъж усети, че чу някакъв шум. След всички преживени тревоги повече не й беше нужно. Без да вади ключа, се втурна по коридора. В бързината сакът й се удари в купчината тухли. Зад нея вратата й припряно се отключи отвътре.

Когато Евангелос дочу стъпките й, скочи и се втурна към вратата. Стефанос се събуди от шума и извика:

— Убий я!

Евангелос измъкна беретата си и със замах отвори. Погледна в коридора и видя как Ерика се скри зад ъгъла надолу по стълбите.

Нямаше представа кой е в стаята й, но не се и заблуждаваше, че заспалият администратор ще успее да я защити. Трябваше да се добере до Ивон в „Ню Уинтър Палас“. Тя тичешком излезе от задната врата на хотела в градината, прекоси една леха и стигна до края на плувния басейн. Тръгна да го заобикаля, но се хлъзна на мокрите плочки и падна, трескаво се изправи на крака, захвърли чантата си и отново се втурна. Зад нея се чуваха стъпки.

Евангелос бе достатъчно близо, за да я застреля.

— Спри! — изкрещя той и насочи пистолета в гърба на Ерика.

Тя разбра, че няма никакъв смисъл да се съпротивлява. До „Ню Уинтър Палас“ оставаха още петдесет ярда. Тя спря изтощена, гърдите й мъчително се повдигаха и се обърна, за да види преследвача си. Той беше на тридесетина ярда. Спомни си, че го беше виждала в джамията „Ал Ажар“. Огромният разрез, който бе получил тогава, сега бе зараснал и така приличаше на Франкенщайн. Пистолетът му беше насочен към нея, на дулото бе поставен зловещ на вид заглушител.

Евангелос се замисли как точно да я застреля. Накрая се прицели във врата й и бавно започна да натиска спусъка.

Ерика видя как ръката му леко се изпъна. В следващия миг очите й се разшириха от ужас, защото разбра, че той ще я застреля.

— Не! — изкрещя тя.

Пистолетът издаде тих звук. Ерика не усети болка. Не загуби съзнание. После се случи нещо невероятно. Върху челото на Евангелос разцъфна малко червено цвете, той падна по очи и изпусна пистолета си.

Ерика не помръдна. Ръцете й висяха безжизнени. Зад себе си чу някакво движение в храстите.

— Това, че ми избяга, май не беше чак толкова добра идея.

Тя се обърна. Пред нея стоеше мъжът с острия зъб и орловия нос.

— Едва ти се размина — каза той и махна към Евангелос. — Доколкото разбирам, си се запътила към мосю Дьо Марго. Побързай, защото се задават още неприятности.

Ерика се опита да каже нещо, но не можа, просто кимна и мина покрай Калифа, а краката й се огъваха, сякаш бяха гумени. Не си спомняше как се е добрала до стаята на Ивон.

Той отвори вратата и тя се строполи в ръцете му, като неясно мърмореше, че са стреляли по нея, че са я затворили в гробница и че е намерила статуята. Ивон нежно погали косите й и я сложи да седне, като я помоли да му разкаже всичко отначало. Тя тъкмо се канеше да започне, когато на вратата се почука.

— Да — светкавично се отзова Ивон.

— Калифа е.

Ивон отвори и Калифа набута Стефанос в стаята.

— Нае ме, за да пазя момичето и да хвана човека, който иска да я убие. Ето го — каза той и посочи Стефанос.

Стефанос погледна първо Ивон, после Ерика, която бе силно изненадана от това, че Ивон е наел Калифа да я пази, след като преднамерено я бе изложил на опасности. Обзе я неясно притеснение.

— Слушай, Ивон, много е глупаво да влизаме в конфликт. Ядосан си ми, защото продадох първата статуя на човека в Хюстън. Но всъщност моята роля беше да доставя статуята в Швейцария, и дума не може да става за конкуренция между нас. Ти искаш да контролираш нелегалната търговия. Прекрасно. Аз искам само да си запазя моя пазар. Мога да изнасям образците ти от Египет по абсолютно проверен начин. Трябва да работим заедно.

Ерика погледна Ивон. Щеше й се той да се изсмее, да каже на Стефанос, че греши и да му обясни, че иска да унищожи мерния пазар, а не да го контролира.

Ивон прекара пръсти през косата си.

— Защо заплашваше Ерика? — попита той.

— Защото научи прекалено много неща от Абдул Хамди. Исках да запазя канала, по който организирам износа. Но ако тя работи с теб, тогава всичко е наред.

— Имаш ли нещо общо със смъртта на Абдул Хамди и изчезването на втората статуя? — попита Ивон.

— Не. Заклевам се! Дори не бях чул за втората статуя. И точно това ме разтревожи. Уплаших се да не ме изолират, защото в такъв случай писмото на Хамди щеше да отиде в полицията.

Ерика затвори очи и мъчително прие истината. Ивон не беше благородният и безкористен рицар. Намерението му беше да контролира черния пазар, но за своя изгода, а не в полза на науката. Страстта му към антиките надхвърляше всички морални принципи. Тя бе измамена, а още по-вбесяващо бе, че можеха да я убият. Ноктите й се забиха в леглото. Сега вече знаеше, че трябва незабавно да се махне. Трябваше да разкаже на Ахмед за гробницата на Сети.

— Стефанос не е убил Абдул Хамди — внезапно каза Ерика. — Хората, които убиха Абдул Хамди, са тукашни и контролират източниците на антиките. Статуята на Сети е върната тук, в Луксор. Видях я и можем веднага да отидем там. — Тя внимателно наблегна на „отидем“.

Ивон я погледна, леко изненадан от бързото й възстановяване. Тя окуражително му се усмихна. Инстинктът й за самосъхранение й вля нови, неподозирани сили.

— Освен това — продължи Ерика — каналът на Стефанос през Югославия е много по-сигурен, вместо да се изнасят образци в бали памук от Александрия.

Стефанос кимна и се обърна към Ивон.

— Умна жена. И е права. Моят метод е далеч по-добър. Наистина ли така беше планирал? Божичко, но така номерът щеше да мине максимум един-два пъти.

Ерика се протегна. Тя трябваше да убеди Ивон, че има личен интерес към антиките.

— Утре мога да ви покажа къде се намира статуята на Сети.

— Къде е тя? — попита Ивон.

— В една от необозначените гробници за благородници на западния бряг. Така трудно мога да ви опиша къде точно е. Трябва да ви покажа на място. Намира се над село Курна. А има и куп други много интересни образци. — Тя небрежно бръкна в джоба на дънките си, извади медальона и го подхвърли на масата. — Хонорарът ми за това, че намерих статуята, ще бъде Стефанос да пренесе това през границата и да ми го даде.

— Изящна изработка. — Ивон беше потресен.

— Има още куп такива, а някои са дори по-добри. Но толкова пари имах в себе си. А сега смятам да се изкъпя и да си почина. В случай че не сте забелязали, искам да спомена, че прекарах напрегната нощ.

Ерика отиде при Ивон и го целуна по бузата. Това бе най-трудното нещо, което бе правила. После благодари на Калифа, че й е помогнал в градината. И смело тръгна към вратата.

— Ерика… — меко каза Ивон.

— Да? — обърна се тя.

Последва тишина.

— Май е по-добре да останеш тук — каза той.

Явно още не можеше да реши какво да прави с нея.

— Тази вечер съм много уморена — отвърна тя.

Намекът беше съвсем прозрачен. Стефанос се опита да скрие усмивката си.

— Раул, искам да се погрижиш мис Барън да е в безопасност.

— Не се притеснявай за мен. — Ерика отвори вратата.

— За да не поемаме рискове, предпочитам Раул да е с теб.

Когато Ерика и Раул се запътиха към хотел „Уинтър Палас“, тялото на Евангелос още лежеше край басейна. Щеше да прилича на заспал, ако не беше тъмната локва кръв, която се бе простряла под главата му и се оттичаше във водата. Раул го приближи, за да провери дали Евангелос наистина е мъртъв, Ерика извърна очи. Внезапно забеляза на плочките полуавтоматичния пистолет на Евангелос.

Погледна към Раул. Той се мъчеше да обърне Евангелос по гръб.

— Господи, Калифа е фантастичен! Улучил го е право между очите — каза той, без да я поглежда.

Ерика се наведе и взе пистолета. Беше по-тежък, отколкото очакваше. Пръстът й залепна върху спусъка. Оръжието я отвращаваше и плашеше. Никога преди това не бе държала пистолет и мисълта за смъртоносните му свойства я ужасяваше. Не се и опита да се заблуждава. Прекрасно знаеше, че при никакви обстоятелства не ще може да натисне спусъка. Обърна се и погледна Раул. Той се бе изправил и отупваше длани.

— Умрял е, преди да падне на земята — каза той и се обърна към нея. — А, намерила си пистолета му. Дай да му го сложа в ръката.

— Не мърдай — бавно каза тя.

Очите на Раул зашариха между пистолета и лицето й.

— Ерика, какво…

— Млъкни. Свали си сакото.

Раул се подчини и хвърли блейзера си на земята.

— Сега си вдигни ризата над главата! — заповяда Ерика.

— Ерика…

— Действай!

Раул измъкна ризата си от панталона и с известни затруднения я запретна над главата си. Под нея носеше потник. Под лявата мишница имаше препасан малък пистолет. Ерика го заобиколи, измъкна пистолета от кобура и го хвърли в басейна.

Нареди му да си пусне ризата, за да вижда къде стъпва. После му заповяда да тръгне към входа на хотела. Опита се да я заговори, но тя му каза да си затваря устата. Мина й наум колко абсурдно лесно бе в гангстерските филми да се обезвреди човек с удар в тила. Но действителност не можеше да предприеме нищо. Ако Раул се беше обърнал, можеше да й вземе пистолета. Но той не се реши и така заобиколиха градината и излязоха пред хотела.

Няколко престарели улични лампи едва-едва осветяваха редицата таксита, паркирани край бордюра на извитата алея. Шофьорите, чиято основна работа бе да правят курсове от хотела до летището и обратно, отдавна си бяха отишли, тъй като последният полет пристигаше в девет и десет вечерта, и след това вече нямаше никаква работа. Туристите предпочитаха да се разхождат из града и около него с романтичните файтони.

Стиснала пистолета на Евангелос, Ерика подкара Раул покрай паркираните таксита, като оглеждаше контролните табла на всяка кола. На повечето ключовете бяха на контакта. Искаше да стигне до Ахмед, но трябваше да реши какво да прави с Раул.

Колата в началото на колоната бе подобна на останалите, с изключение на това, че задното стъкло бе обрамчено с висящи пискюли. Ключовете висяха на таблото.

— Легни! — нареди Ерика на Раул. Мисълта, че някой може да излезе от хотела, я ужасяваше.

Раул си позволи да се премести на ниско окосената ливада.

— По-живо! — каза Ерика и се опита в гласа й да прозвучи яд.

Раул зае лицева опора и се отпусна по очи. Бе поставил ръце под себе си, готов да скочи на крака. Първоначалното объркване отстъпваше място на все по-силен гняв.

— Ръцете напред — каза Ерика. Отвори вратата на таксито и седна зад черния волан. От таблото висяха две червени сувенирни зарчета.

Двигателят мъчително се завъртя, избълва облак черен дим и запали. Без да изпуска Раул от мерника, тя намери откъде се пускат фаровете и ги включи. После хвърли пистолета на седалката до себе си и включи на скорост. Колата се затресе, подскочи напред и пистолетът падна от седалката на пода.

С ъгълчето на очите си видя как Раул скочи на крака и се втурна към таксито. Тя трескаво заработи със съединителя и газта, като се мъчеше да намали друсането и да набере скорост. В този момент Раул се хвърли към задната броня и се хвана за багажника. Когато Ерика излезе на широкия, ярко осветен булевард колата беше на втора. Нямаше никакво движение и тя натисна педала. Двигателят набра обороти, тя превключи на трета. В огледалото за обратно виждане мярна Раул, който още беше вкопчен в багажника. Тъмната му коса буйно се развяваше на вятъра. Ерика искаше да го смъкне от колата.

Рязко завъртя волана наляво-надясно. Колата закръстосва платното като змия, а гумите пронизително пищяха. Но Раул се притисна към задното стъкло и удържа.

Ерика включи на четвърта и натисна газта с всичка сила. Таксито подскочи напред, но в едно от предните колела се появиха някакви необясними вибрации. Бяха толкова силни, че тя трябваше с две ръце да се бори с волана, за да овладее колата. Профуча край двете министерски къщи. Войниците, които бяха на пост, видяха тресящото се такси с човека, хванал се отзад, но само се усмихнаха.

Ерика рязко натисна спирачката и колата се закова. Раул се залепи за задния прозорец. Тя включи на първа и отново ускори, но той още се държеше, този път за рамките на задните прозорци. Ерика добре го виждаше в огледалото, така че нарочно насочи колата към банкета. Задната дясна врата се отвори. Червените зарчета паднаха от таблото. Сега Раул лежеше на багажника с ръце, прегърнали задния прозорец. При всеки трус лицето и тялото му се удряха в задното стъкло. Бе твърдо решен да не остави Ерика да се измъкне. Освен това мислеше, че се е побъркала. На разклона за Ахмед фаровете осветиха една кирпичена стена край пътя. Ерика спря и включи на задна. От внезапното спиране Раул се плъзна на покрива на колата. Той моментално се закрепи, като с лявата си ръка се хвана за рамката на вратата на няколко сантиметра от лицето й. Ерика ускори назад и колата лудо се заклати наляво-надясно, преди да се удари в тухлената стена. Вратът й се изви назад като камшик. Предната дясна врата се отвори докрай и едва се удържа на пантите си. Раул не се пускаше.

Ерика включи на първа и колата с болезнен вой подскочи напред. От внезапното ускорение предната врата се затвори с трясък и смачка ръката на Раул. Той изрева от болка. В същия миг колата се качи на шосето. От разтърсването Раул се търкулна в пясъка край пътя. Изправи се на крака почти в същия миг, в който падна. Притиснал ранената си ръка към гърдите, той се затича след колата и видя, че тя спира до една ниска, белосана къща. Той също спря и я проследи как изскочи от колата и се втурна към къщата. Огледа се, за да запомни добре мястото и се върна, за да доведе Ивон.

Когато Ерика стигна до вратата на Ахмед, тя примираше от ужас, че Раул може да я е настигнал. Не беше заключено и тя с гръм и трясък влезе, без да си прави труда да затваря вратите. Трябваше по възможно най-бързия начин да убеди Ахмед, че наистина има заговор, за да може да се осигури надеждна полицейска охрана. Втурна се направо в дневната и за своя радост съзря Ахмед.

— Следят ме! — извика тя.

Ахмед скочи на крака и изгуби ума и дума.

— Бързо! — каза тя. — Трябва да намерим подкрепление.

Ахмед се съвзе от изненадата, втурна се покрай нея и надзърна през отворената врата. Ерика се обърна към приятеля на Ахмед, за да му каже да се обади на полицията. Отвори уста и застина така, с очи разширени от страх и изумление.

Ахмед затвори вратата, върна се и грабна Ерика в прегръдките си.

— Чисто е, Ерика — каза той. — Чисто е и ти си в безопасност. Чакай да те видя. Просто не мога да повярвам.

Но тя не отговори, а източи врат и погледна през рамото му. Кръвта й се смрази. Пред нея стоеше Мохамед Абдула. Сега и тя, и Ахмед щяха да загинат. Беше очевидно, че Мохамед е не по-малко изненадан и изригна гневен поток арабски ругатни.

В началото Ахмед не обръщаше внимание на бръщолевенето на Мохамед. Попита Ерика кой я следи и преди тя да успее да му отговори, Мохамед каза нещо, което отприщи гневен пристъп на Ахмед също както онази вечер с чаената чаша. Очите му потъмняха и той със замах извърна лице към Мохамед. Заговори на арабски и отначало гласът му беше нисък и заплашителен, но постепенно се извиси и накрая направо крещеше.

Ерика поглеждаше ту единия, ту другия и очакваше Мохамед да извади някакво оръжие. За свое облекчение обаче видя, че той се страхува от Ахмед. И явно се подчиняваше на заповедите му, защото покорно седна, когато Ахмед му посочи един стол. Едва тогава Ахмед се обърна към нея и тя сякаш потъна в дълбоките му, непроницаеми очи. Какво ставаше тук?

Ахмед бавно заговори.

— Ерика, наистина е чудо, че се връщаш…

Тя бавно започна да осъзнава, че нещо много лошо е на път да се случи. Какво криеше Ахмед? Какво искаше да каже с това „връщаш“?

— Явно волята на Аллаха е да се съберем, ти и аз — продължи той. — И аз с готовност ще приема волята му. От часове говоря на Мохамед за теб. Смятах да дойда при теб, за да те помоля.

Сърцето й заблъска в гърдите. Чувството й за реалност се разпадаше.

— Ти си знаел, че съм запечатана в гробницата?

— Да. Това беше много тежко решение за мен. Наредих да не ти причиняват болка. Възнамерявах да дойда в гробницата и да те убедя да се присъединиш към нас. Обичам те, Ерика. Веднъж вече бях принуден да се разделя с жената, която обичах. Чичо ми просто не ми остави избор. Но не и този път. Искам да станеш част от семейството. Моето и на Мохамед.

Ерика затвори очи. Просто не можеше да повярва на очите и ушите си. Брак? Семейство? Гласът й трепереше.

— Роднини ли сте с Мохамед?

— Да — каза Ахмед, отведе я до кушетката и я сложи да седне. — Аз и Мохамед сме братовчеди. Баба ни е Айда Раман. Тя е майка на майка ми. — Ахмед внимателно описа сложната генеалогия на семейството си, като започна от Саруат и Айда Раман.

— Ерика… ти успя да направиш нещо, което никой друг не можа, и то в продължение на петдесет години. Никой извън семейството не е виждал папируса на Раман. И всеки, който е добил и най-смътна представа за съществуването му, е бил ликвидиран. Благодарение на средствата за масова информация всички тези смъртни случаи бяха обяснени с „проклятието на фараоните“.

— И всичко това, за да се запази тайната на гробницата? — попита Ерика.

Ахмед и Мохамед се спогледаха.

— За каква гробница говориш? — попита я той.

— За истинската гробница на Сети, под тази на Тутанкамон.

Мохамед подскочи и отново заля Ахмед с порой неразбираема арабска реч. Този път той го изслуша, без да го прекъсва. Когато Мохамед свърши, Ахмед отново се обърна към Ерика. Гласът му все още бе мек:

— Ти наистина си едно чудо, Ерика. Сега знаеш защо залогът е толкова висок. Да, ние пазим неограбената гробница на един от великите египетски фараони. С образованието, което си получила, много добре разбираш какво означава това. Невероятно богатство. Така че трябва и да разбереш в каква ситуация ни поставяш. Но ако се ожениш за мен, ще бъдеш част от заговора…

Ерика трескаво затърси начин да избяга. Първо трябваше да избяга от Ивон, а сега и от Ахмед. А и Раул вероятно вече е при Ивон. Щеше да стане ужасен скандал. Целият свят се беше побъркал. За да печели време, тя попита:

— Защо още не сте опразнили гробницата?

— Гробницата е пълна с такива богатства, че е необходимо внимателно планиране, преди да се изнася каквото и да било. Дядо ми Раман знаеше, че ще е нужно цяло едно поколение, за да се разработи механизмът по изкарването на такива съкровища на пазара, както и да се завладеят ключовите постове, чрез които да се контролира износът на безценните образци. През втората половина от живота си той е взимал от гробницата само толкова, колкото е било нужно, за да се плати образованието на следващото поколение. Едва миналата година аз станах шеф на отдела по антиките, а Мохамед — началник на охраната на некрополиса на Луксор.

— Значи нещо като фамилията Расул в края на деветнадесети век — каза Ерика.

— Приликата е само привидна. Ние работим далеч по-прецизно. Отчитаме археологическата стойност на нещата. Всъщност ти би могла много да ни помогнеш в това отношение.

— Лорд Карнарвън също ли е бил „ликвидиран“?

— Не съм сигурен. Било е много отдавна, но най-вероятно е да е така. — Мохамед само кимна. — Ерика — продължи Ахмед, — как стигна до всичко това? Искам да кажа, как така…

Изведнъж светлините в къщата угаснаха. Луната бе залязла и тъмнината бе пълна, като в гробница. Ерика не помръдна. Чу как някой вдигна телефонната слушалка и после с трясък я затвори. Предположи, че Ивон и Раул са прерязали жиците.

Ахмед и Мохамед оживено разговаряха на арабски. После очите й постепенно привикнаха с тъмнината и тя различи смътни силуети. Към нея се приближи някой и тя се дръпна назад. Беше Ахмед, който сграбчи китката й и я изправи на крака. Виждаха се само очите и зъбите му.

— Пак те питам, кой те следеше? — Гласът му беше напрегнат и дрезгав.

Опита се да каже нещо, но не успя. Примираше от страх. Бе се озовала между две ужасни сили. Ахмед нетърпеливо изви китката й. Накрая тя каза:

— Ивон дьо Марго.

Ахмед отново заговори с Мохамед, без да я пуска. В ръката си държеше пистолет. После я повлече през дневната и дългия тъмен коридор към задната част на къщата. Ерика се опита да освободи ръката си, защото се страхуваше, че ще се спъне и ще падне. Но хватката на Ахмед бе желязна. Мохамед тичаше зад тях.

Излязоха в задния двор, минаха край конюшнята и стигнаха задната порта. Ахмед и Мохамед бързо заговориха. Ахмед отвори вратата. Улицата бе безлюдна и по-тъмна от двора, заради палмите, които я ограждаха. Мохамед внимателно подаде глава с пистолет в ръка и поглед в сенките. Увери се, че няма никой и се отдръпна, за да направи път на Ахмед. Без да пуска китката й, той я дръпна рязко и я изтласка пред себе си на улицата.

Първото нещо, което Ерика осъзна, бе, че Ахмед изведнъж стегна хватката си. После чу изстрела. Същият тъп и глух звук, когато бе изправена лице в лице с обезумелия Евангелос. Ахмед се свлече на прага и повлече Ерика със себе си така, че тя падна върху него. В оскъдната светлина видя, че е застрелян също като Евангелос, между очите.

Изправи се на колене и се вцепени. Мохамед се стрелна покрай нея и Ерика безучастно го погледна как се обръща и стреля към дъното на улицата. После се обърна и избяга в противоположната посока.

Напълно замаяна, тя се изправи и отвърна очи от безжизненото тяло на Ахмед. Пристъпи назад в сянката и опря гръб о стената в конюшнята. От предната страна на къщата се чу силен трясък, после още един. Това трябваше да е вратата. Зад себе си чу как Сауда нервно пристъпя в конюшнята. Бе вцепенена. Точно пред себе си видя как пробяга една приведена фигура. Почти веднага след това отекнаха още изстрели. После зад себе си чу трополенето на хора, нахлуващи тичешком в къщата. Знаеше, че Ивон я търси. И решимостта му бе отчаяна.

Чу как се отвори задната врата на къщата. Затаи дъх и проследи появилата се безмълвна фигура. Беше Раул. Пред ужасения й поглед той се наведе над Ахмед, после излезе на улицата.

Вцепенението й трая още няколко минути, докато стрелбата по улицата утихна. Изведнъж тя се стегна, отлепи се от конюшнята, проправи си път през тъмната къща и излезе през предната врата. Прекоси пътя и се втурна в един кирпичен тунел. Мина през някакъв двор, после през още един, тук-там след нея светваха прозорци. Проправяше си път през купища боклуци, кокошарници, прецапа една помийна яма. В далечината се чуха още изстрели и викове. Не спираше да тича, усети, че ако не спре, ще изгуби съзнание. Но едва когато залитайки достигна до Нил, Ерика си позволи да спре. Не знаеше къде да отиде. Не можеше да вярва на никого. А и след като Мохамед е шеф на охраната, как да се обърне към полицията?

В този момент тя си спомни двете министерски къщи, охранявани от разпасаните войници. С усилие се вдигна на крака и се запъти на юг. Придържаше се в сянката край пътя, докато не стигна до тях. После, вече напълно безчувствена, заобиколи първата къща, излезе на осветената улица и застана пред входната врата. Войниците си приказваха между двата входа. Двамата се обърнаха и се втренчиха в Ерика. Тя се приближи до единия. Беше млад, облечен в широка кафява униформа, с ослепително излъскани обувки. На рамото му висеше автомат. Той завъртя оръжието на гърдите си и когато тя се приближи, започна да й говори нещо.

Без изобщо да му обърне внимание, Ерика подмина сащисаното войниче и влезе в двора.

— О аф андак! — извика войникът и тръгна след нея.

Ерика спря. После събра всичките си сили и изкрещя:

— Помощ! — и продължи да крещи, докато най-после един от прозорците на къщата светна.

Скоро на прага се появи въздебел човек, плешив, бос и загърнат с халат.

— Говорите ли английски? — задъхано попита Ерика.

— Разбира се — каза мъжът, изненадан и сърдит.

— В правителството ли работите?

— Да. Аз съм заместник-помощник на министъра на отбраната.

— Работата ви по някакъв начин свързана ли е с антики?

— Не, по никакъв.

— Прекрасно — отдъхна си Ерика. — Имам да ви разказвам една абсолютно невероятна история.

 

 

Бостън

„Боинг 747“ направи плавен завой и се насочи към летище Логан. Притиснала нос към прозорчето, Ерика се наслаждаваше на Бостън в късната есен. Завръщането й вкъщи я изпълваше с трепетно вълнение.

Колесникът на огромния самолет докосна пистата и целият корпус леко потрепери. Няколко от пътниците изръкопляскаха, щастливи, че дългият презокеански полет най-после е завършил. Докато самолетът маневрираше към сградата на международните линии, Ерика се дивеше на многобройните си преживявания от заминаването насам. Сега в нея бе настъпила дълбока промяна, тя окончателно скъса с отвлечените университетски представи за света и гледаше на нещата с много по-реален поглед. И след като египетското правителство я бе поканило да изпълнява висока длъжност при работата по гробницата на Сети I, тя бе убедена, че я очаква бляскава кариера.

Последен тласък и самолетът спря пред сградата. Двигателите утихнаха и пътниците започнаха да отварят багажниците. Ерика все още седеше. Спомни си безупречната бяла униформа на лейтенант Искандер, когато дойде да я изпрати от Кайро. Той й бе казал окончателния резултат от онази съдбовна нощ в Луксор. Ахмед Казан бе умрял от огнестрелна рана. Мохамед Абдула все още бе в кома. Ивон дьо Марго някак си успял да се измъкне и отлетял от страната, като му било забранено повече да посещава Египет. А Стефанос Маркулис просто бе изчезнал.

Това, че е в Бостън, й изглеждаше абсолютно невероятно. След всичко преживяно тя изпитваше известна тъга. Най-вече за Ахмед. Освен това тя сериозно се усъмни в способността си да преценява хората — и то най-вече заради Ивон. Дори и след всичко, което се бе случило, той има наглостта да й звънне в Кайро от Париж и да й предложи пари в замяна на вътрешна информация относно гробницата на Сети I.

Остави се да я води тълпата. Бързо мина през имигрантското бюро и си получи багажа. После излезе в залата за посрещачи.

Видяха се едновременно. Ричард се затича и я взе в прегръдките си, тя пусна чантите си, а хората зад тях трябваше да ги прескачат. Прегърнаха се, без да си продумат, чувствата им вече бяха изяснени. Накрая Ерика се отдръпна.

— Ти беше прав, Ричард. От самото начало се държах като ненормална. Това, че съм жива, си е чист късмет.

Очите на Ричард се напълниха със сълзи, нещо, което Ерика никога не бе виждала.

— Не, Ерика, и двамата бяхме прави, и в същото време и двамата сгрешихме. Това означава само, че имаме още много да учим един за друг и, повярвай ми, аз наистина желая това.

Ерика се усмихна. Не разбра думите му много добре, но те някак си я успокоиха.

— А, между другото — каза Ричард, — тук има един човек от Хюстън, който иска да те види.

— Тъй ли?

— Да. Явно познава доктор Лоуъри, който му е дал моя телефон. Ето го там.

— Боже господи! Джефри Райс!

Джефри Райс се приближи и маниерно свали стетсъновата си шапка.

— Извинете, че ви прекъсвам в такъв момент, но, мис Барън, ето ви чека за това, че открихте статуята на Сети I.

— Май не ви разбирам — усмихна се Ерика. — Сега статуята е собственост на египетското правителство. Не можете да я купите.

— Точно това имам предвид. По този начин моята си остава единствената извън Египет. Благодарение на вас тя струва много повече отпреди. Град Хюстън ви е безкрайно задължен.

Ерика погледна чека за десет хиляди долара и избухна в смях. Ричард, който не проумяваше какво става, видя лъчезарното й лице и също се засмя. Райс сви рамене и, все още с чека в ръка, ги изведе навън под яркото бостънско слънце.