Минет Уолтърс
Безследно изчезнал (6)

Пет

Стрийч Грейндж бе чудесна стара резиденция от сив камък в якобински стил. Двукрилите прозорци имаха оловни рамки, а стръмният покрив бе покрит с аспидени плочи. По-късно пристроените крила се намираха от двете страни на главната сграда, а между тях бе каменната тераса, където жените обичаха да пият чая си. Отвътре всяко от крилата бе преградено, така че да стане самостоятелна сграда. На приземния етаж имаше врати, които свързваха трите части на къщата една с друга. След безплодно лутане из всекидневната и кухнята, където не откри никого, сержант Маклафлин стигна до свързващата врата на източното крило. Той почука леко, но след като не получи отговор, натисна бравата и продължи по коридора пред него.

В края се виждаше леко открехната врата. Той долови дълбок глас — без съмнение на Ан Катрел, — който идваше от стаята. Заслуша се.

— … дръж се мъжки и не позволявай на тези копелета да те изплашат. Бог ми е свидетел, че аз имам най-голям опит с тях. Каквото и да става, трябва да държим Джейн настрана. Съгласна ли си?

Сержантът чу одобрително мърморене.

— И знай, миличка, че ако успееш да изтриеш тъпата усмивка от лицето на този сержант, ще получиш искреното ми възхищение.

— Не ти ли е хрумвало — отговори леко изненаданият глас на Даяна, — че той сигурно е роден с тази глупава усмивка. Просто е трябвало да се научи да живее с нея. Това е нещо, като да си инвалид по рождение. Ако случаят е такъв, не трябва да му се присмиваме.

Ан се засмя гърлено.

— Единствените два недостатъка на този идиот са в панталоните му.

— А по-точно?

— Първо е свръхпотентен, а второ — педал.

Даяна се преви от смях, а Маклафлин усети, че вратът му почервенява. Той се върна на пръсти до свързващата врата, затвори я отвън и почука, но този път по-силно. Когато след минута Ан отвори, сержантът вече бе приготвил най-сардоничната си усмивка.

— Да, сержант?

— Търся мисис Гуд. Инспектор Уолш иска да поговори с нея.

— Това е моето крило. Тя не е тук.

Лъжата бе толкова нагла, че сержантът погледна Ан изумено.

— Но… — успя да каже той.

— Но какво, сержант?

— Къде мога да я намеря?

— Нямам представа. Може би инспекторът иска да поговори и с мен?

Маклафлин я избута нетърпеливо и като премина през коридора, влезе в стаята. Тя бе празна. Сержантът се намръщи. В единия край на голямата стая имаше бюро, а в другия около камината бяха поставени кушетка и няколко фотьойла. Навсякъде бе отрупано със зеленина. Цветята се спускаха от полицата на камината, изкачваха се по дървената решетка на една от стените и приглушаваха светлината на лампите. Завесите бяха оцветени в ивици от бледорозово, светлокафяво и небесносиньо. Подът бе покрит с тъмносин килим, а от рамките по стените весело се смееха ярки абстрактни картини. Навсякъде, където имаше свободно място, бяха подредени книги, изправени като войници. Стаята определено бе хубава и Маклафлин никога не би я свързал с дребничката мускулеста жена, която го бе последвала и сега чакаше облегната на рамката на вратата.

— Явно имате навика да се натрапвате със сила в жилищата на хората, сержант. Не си спомням да съм ви поканила.

— Имахме разрешението на мисис Мейбъри да влизаме и излизаме, когато си поискаме — разсеяно отвърна Маклафлин.

Тя отиде до едно от креслата, отпусна се в него и извади цигара от оставения на облегалката пакет.

— Разбира се, че го имате, но то се отнася за нейния апартамент — каза Ан и запали цигарата си. — Това крило обаче е мое. Нямате право да влизате тук без разрешение или заповед за обиск.

— Извинете — отвърна смутено той.

Внезапно се почувства неудобно. Стоеше прав и притеснението му бе очевидно, докато Ан явно се чувстваше твърде добре.

— Не знаех, че притежавате тази част от къщата.

— Не я притежавам. Взела съм я под наем, но що се отнася до нахълтването ви, това не е от голямо значение — усмихна се леко тя. — Любопитна съм, какво по-точно ви накара да търсите мисис Гуд тук?

Маклафлин забеляза, че едно от пердетата леко се повдига от вятъра и разбра, че Даяна е излязла през френския прозорец. Той се прокле, че е позволил на тази жена да го направи за смях.

— Не можах да я намеря никъде — отговори остро той, — а инспекторът иска да говори с нея. Тя в другото крило ли живее?

— Тя държи под наем другото крило. Що се отнася до живеене, вие вече се досетихте, че трите сме доста близки. Нашият случай прилича на това, което наричат „манеж а троа“^[1], макар че не е съвсем същото. В стандартната тройка влизат представители на двата пола. Страхувам се, че нашият случай е малко по-особен. Ние предпочитаме странния — как да се изразя? — пикантен женски секс. Тройката е доста по-възбуждаща от двойката, не мислите ли? Или може би никога не сте опитвали?

Маклафлин изпита необяснимо силно отвращение от тази жена. Той кимна към главната сграда:

— И децата ли сте покварили така, както и самата нея?

Ан се засмя меко и стана.

— Предполагам, че ще намерите мисис Гуд във всекидневната й. Ще ви изпратя до вратата.

Тя прекоси коридора и отвори вратата.

— Вървете направо през централната сграда, докато стигнете западното крило. Разположението е същото, както и тук. И там има такава врата.

Ан посочи един звънец, който Маклафлин не бе забелязал преди.

— Ако бях на ваше място, щях да натисна това тук. Най-малкото ще е по-любезно.

Тя изгледа отдалечаването му с пренебрежителна усмивка.

По пътя към западното крило Анди Маклафлин мина край библиотеката и реши да каже на инспектор Уолш, че след няколко минути ще се върне с Даяна Гуд. За негова изненада обаче тя вече седеше в креслото, заемано преди от Фийби. Двамата с инспектора извърнаха глави към отворената врата. Смееха се, сякаш току-що бяха чули нов виц.

— Ето ви и вас, сержант. Чакахме ви.

Той седна срещу Даяна и я огледа подозрително.

— Откъде знаете, че инспекторът иска да говори с вас?

Представи си я как седи отвън до френския прозорец и слуша Ан Катрел, която го прави на глупак.

— Не знаех, сержант. Просто надникнах да видя дали не искате по чаша кафе — усмихна се весело Даяна и кръстоса елегантните си крака: — За какво искахте да ме питате, инспекторе?

Уолш й хвърли одобрителен поглед.

— Откога познавате мисис Мейбъри? — попита той.

— От двадесет и пет години, т.е. от дванадесетгодишна възраст. Бяхме заедно в пансиона. Също както и с Ан.

— Доста време.

— Да. Предполагам, че никой друг не я е познавал толкова дълго. Дори родителите й. Те починаха, когато Фийби бе двадесетгодишна.

Даяна спря.

— Но вие знаете за това отпреди — завърши малко странно тя.

— Припомнете ни — подкани я Уолш.

Даяна сведе поглед, за да прикрие изражението си. На Ан й бе лесно да каже: „Не позволявай на копелетата да те изплашат“. Самият факт, че знаеше, бе плашещ. Една невинна забележка и ето че пламъците на старото подозрение отново се разгоряха. „Няма дим без огън“ — си казаха всички след изчезването на Дейвид.

— Те са загинали при автомобилна катастрофа, нали така? — обади се пак Уолш.

Тя кимна.

— Спирачките отказали. Когато разрязали ламарината на колата, и двамата били мъртви.

Последва дълга пауза.

— Ако добре си спомням — обърна се Уолш към Маклафлин, след като Даяна не продължи, — се носеха слухове за саботаж. Прав ли съм, мисис Гуд? В цялото село си мислеха, че мисис Мейбъри е предизвикала катастрофата, за да може да вземе наследството по-рано. Хората помнят дълго такива неща. Когато Дейвид Мейбъри изчезна, историята отново излезе наяве.

Маклафлин изучаваше наведената глава на Даяна.

— Защо са си мислили така? — попита той.

— Защото са глупави — отвърна ядосано Даяна. — В приказките им няма и капчица истина. Мнението на следователя бе категорично — спирачките са отказали, защото спирачната течност е изтекла през разядена тръба. Колата е трябвало да бъде проверена три седмици преди това от някакъв човек на име Кейси, който имаше сервиз в селото. Той обаче прибрал парите, без да свърши никаква работа.

Тя се намръщи.

— Имаше слухове, че срещу него ще бъде заведено дело, но си останаха само приказки. Явно е нямало достатъчно доказателства. Както и да е, именно Кейси разпространи версията, че Фийби е повредила колата, за да наследи по-бързо Стрийч Грейндж. Не искаше да изгуби клиентите си.

Маклафлин огледа Даяна от горе до долу, но в очите му не светеше приятелски блясък. Пълното му безразличие плашеше Даяна, тъй като нейното най-силно оръжие бе флиртът. Срещу тази каменна стена в мъжки образ обаче чарът й бе безпомощен.

— Сигурно е имало и нещо друго — каза сержантът сухо. — Хората не са толкова лековерни.

Пръстите й заиграха с края на жилетката.

— Вината бе на Дейвид. Родителите на Фийби им бяха подарили за сватбата малка къща в Пимлико. Дейвид я ипотекира и след това загуби парите в някаква афера на стоковата борса. Не можа да плати ипотеката и по време на катастрофата бяха пред изхвърляне с две малки деца. Нямаха нито пари, нито пък къде да отидат.

Тя поклати глава.

— Един господ знае как, но това се разчу. Местните хора се вслушаха в приказките на Кейси, събраха две и две и получиха пет. Фийби бе прокълната още от момента, когато стъпи в тази къща. Изчезването на Дейвид няколко години по-късно просто затвърди убеждението им.

Даяна въздъхна.

— Лошото е, че те не повярваха и на Кейси. Всичките му клиенти го изоставиха и само десет месеца след катастрофата той фалира. Бе принуден да продаде всичко и да се премести, така че имаше поне малко възмездие — каза злобно тя. — Това, разбира се, не помогна на Фийби. Хората бяха твърде глупави да разберат, че щом той лъже, значи тя е невинна.

Маклафлин се облегна назад и натисна бюрото със здравите си пръсти. Внезапно устните му се разчупиха в момчешка усмивка.

— Сигурно й е било ужасно тежко.

— Да, така е — отвърна предпазливо Даяна. — Тя бе толкова млада, а трябваше да се справя с всичко сама. Дейвид или не се вясваше в къщата със седмици, или пък се караше с хората, което бе още по-лошо.

Погледът на сержанта омекна, сякаш той познаваше самотата и знаеше колко тежка е тя.

— Предполагам, че всичките й приятели тук са я изоставили заради него?

Даяна се отпусна.

— Бедата е, че тя никога не е имала приятели тук. Ако не бе така, може би всичко щеше да е по-различно. Тя постъпи в пансион на дванадесет години, омъжи се на седемнадесет и се върна тук едва след смъртта на родителите си. Така че в Стрийч Фийби никога не е имала приятели.

Пръстите на Маклафлин тихо забарабаниха по махагона.

— „Най-тежката самота е да бъдеш лишен от искрено приятелство.“ Франсис Бейкън го е казал още преди четиристотин години.

Даяна бе изненадана. Ан имаше навика да цитира Бейкън, но от нейната уста той звучеше лекомислено и придаваше на разговора фалшив блясък. Грубият глас на Маклафлин провлачваше думите, играеше си с тях и ги правеше да звучат сериозно. Изненада я не само уместният цитат, но и фактът, че бе направен от сержанта. Тя го погледна замислено.

— Освен това е казал: „Щастието на човек е в собствените му ръце“.

Изражението му стана жестоко.

— Не е ли странно, че мисис, Мейбъри кара хората да се проявяват откъм лошата си страна? Чудя се, как ли го прави?

Той разбърка снимките от къщата за лед с молива, но така, че Даяна да може да ги види.

— Защо не е продала Грейндж и не се е преместила някъде другаде, щом веднъж се е избавила от съпруга си?

Въпреки че създаваше впечатление на жена с голям житейски опит, Даяна бе наивна. Бруталността я шокира, защото дойде неочаквано.

— Не можеше да го направи — отвърна ядосано тя. — Не и Фийби. След като измина една година от брака й с това копеле, тя убеди баща си да промени своето завещание и да остави всичко на децата й. Ние и трите сме наемателки тук.

— Тогава защо не са го продали децата? Нима не съчувстват на майка си?

Той я погледна в очите.

— Или пък просто не я обичат? Това май е хроничен проблем за мисис Мейбъри?

Гневът, надигащ се в гърдите на Даяна, заплашваше да излезе навън. Тя се сдържа с усилие.

— Идеята, сержант, бе да се попречи на Дейвид да превърне имението в пари и да изостави Фийби и децата на произвола на съдбата в момента, когато Галахър умрат. Той би го сторил и при най-малката възможност. Както например стори с наследените от Фийби пари. Полковник Галахър, бащата на Фийби, остави наставления къщата да не се залага или ипотекира, освен при изключителни обстоятелства, преди двадесет и първия рожден ден на Джейн. Отговорността да преценят дали тези обстоятелства са настъпили — те трябваше да бъдат финансови затруднения на Фийби и децата — бе възложена на двама доверители^[2]. По тяхно мнение досега положението никога не се е влошавало дотолкова, че да се налага продаването на Стрийч Грейндж.

— А не бяха ли предвидени и други условия?

— Разбира се, че не — отвърна саркастично Даяна. — И как биха могли да бъдат? Полковник Галахър бе проницателен човек. Той предостави на доверителите право на преценка, но те предпочетоха да се придържат към завещанието. Предвид неизвестността около Дейвид — дали той е жив или мъртъв — запазването на Грейндж бе най-разумното, което можеше да се направи. Дори и Фийби да трябваше да страда.

Тя погледна към Уолш с надежда да го привлече към разговора. Маклафлин я плашеше.

— Доверителите винаги са поставяли децата на първо място. Такава бе и волята на наследодателя.

Маклафлин искрено се учуди.

— Започвам да съчувствам на мисис Мейбъри. Чудя се, дали и тя мрази тези доверители толкова, колкото, изглежда, я мразят те?

— Не знам, сержант. Никога не съм я питала.

— И кои са те?

Главният инспектор Уолш цъкна с език. Младокът бе паднал в капана.

— Мис Ан Катрел и мисис Даяна Гуд. Доста странно завещание. То ви натоварваше с големи отговорности, а вие едва бяхте навършили двадесет години. Имаме копие от него в делото — каза той на сержанта. — Полковник Галахър трябва да е имал доста високо мнение за вас, за да ви повери бъдещето на внуците си.

Даяна се усмихна. На всяка цена трябваше да каже на Ан как е изтрила глупавата усмивка от лицето на Маклафлин.

— Така беше — каза тя. — Защо ви учудва това?

Уолш присви устни.

— Учудваше ме преди десет години. Не забравяйте обаче, че тогава не познавах вас и мис Катрел. По онова време вие май бяхте в чужбина, мисис Гуд.

Той се усмихна и затвори едното си око, като че ли наистина смигаше.

— Сега не се учудвам.

Даяна наклони глава.

— Благодаря ви. Бившият ми съпруг е американец. Бях с него в Щатите, когато Дейвид изчезна. Върнах се година по-късно след развода си.

Тя продължи да гледа Уолш, но косите по врата й настръхнаха от втренчения в нея тежък поглед на Маклафлин. Не й се щеше да го поглежда в очите.

— А знаеше ли полковник Галахър за връзката, която вие и мис Катрел имахте с дъщеря му? — попита тихо той.

— Имате предвид това, че бяхме приятелки? — отвърна на въпроса с въпрос Даяна, без да мести поглед от инспектора.

— По-скоро си мислех за креватните ви истории, мисис Гуд. Също и за ефекта, който вашите забавления биха могли да имат върху внуците на полковника. Или може би той не е бил в течение?

Даяна сведе поглед и се загледа в ръцете си. Тя трудно понасяше хорското презрение. Искаше й се да има поне половината от безразличието на Ан.

— Не че ви влиза в работата, сержант — каза най-накрая тя, — но Джералд Галахър знаеше за нас всичко, което може да се научи. Той не бе човек, от когото можеш да скриеш нещо.

Уолш, който дотогава старателно бе тъпкал лулата си с тютюн, я захапа, запали и се зае да опушва и без това задимената библиотека.

— След завръщането си от къщата за лед не споменаха ли мисис Мейбъри или мис Катрел, че тялото там може да е на Дейвид Мейбъри?

— Не.

— Някоя от тях изказа ли предположение на кого може да е?

— Ан каза, че сигурно е скитник, умрял от сърдечен удар.

— А мисис Мейбъри?

Даяна се замисли.

— Единственият й коментар бе, че скитниците не умират от сърдечни удари голи.

— А какво е вашето мнение, мисис Гуд?

— Нямам мнение, инспекторе. Знам само, че това там не е Дейвид. Вече чухте мотивите ми.

— Защо двете с мис Катрел не искате да разпитваме Джейн Мейбъри? — попита внезапно Маклафлин.

Тя отговори без колебание, въпреки че въпросът явно събуди любопитството й.

— Допреди осемнадесет месеца Джейн страдаше от анорексия^[3]. Постъпи в Оксфорд миналия септември със съгласието на лекаря си, но той я предупреди да избягва напрежението. Като доверители, ние споделяме мнението, че Джейн не бива да се въвлича в разследването. Тя все още е болезнено слаба. Безпричинните тревоги напълно ще изчерпят силите й. Нима това ви се струва прищявка, сержант?

— Съвсем не — отговори меко той.

— Странно защо мисис Мейбъри сама не ни обясни състоянието на дъщеря си — попита Уолш. — Има ли някакви конкретни причини, които са я възпрели да го направи?

— Поне на мен не са ми известни. Предполагам, че просто опитът й е подсказвал да бъде нащрек за неща, от които се интересува полицията.

— Това пък защо — попита приветливо инспекторът.

— Вие обикновено търсите слабото място. Всички знаем, че Джейн не може да ви каже нищо за трупа, но Фийби сигурно се страхува, че ще я разпитвате, докато откачи. Едва тогава ще бъдете напълно уверени, че тя наистина не знае нищо.

— Представите ви за полицията са доста погрешни, мисис Гуд.

Даяна се засмя пресилено.

— Разбира се, че не са, инспекторе. От трите ни единствено аз съм запазила поне малко вяра във вас. В края на краищата аз съм тази, която ви дава информация.

Тя вдигна краката си на креслото и изцяло ги обви с плетената жилетка. Очите й пробягнаха по снимките на бюрото.

— Тялото на мъж ли е? Ан и Фийби не бяха сигурни.

— Поне засега мислим така.

— Убит ли е бил?

— Вероятно.

— Тогава послушайте съвета ми и потърсете жертвата и убиеца в селото и околностите. Фийби е идеалният човек, на когото може да се лепне чуждо престъпление. „Изхвърли трупа в градината й и нека тя да опере пешкира“ — такава е била логиката на убиеца. Поне според мен.

Уолш кимна одобрително и записа нещо на листа пред него.

— Това е възможно, мисис Гуд. Определено е възможно. Интересувате ли се от психология?

„В края на краищата той е сладур“ — помисли си Даяна и пусна една от чаровните си усмивки, запазени за най-добрите й клиенти.

— Постоянно я използвам в работата си — каза тя. — Макар че не вярвам някой лекар да нарече това, с което си служа „психология“.

Уолш се усмихна в отговор.

— И как според вас би го нарекъл един лекар?

— Предчувствие, предполагам.

Тя си припомни лейди Кийвил и лимоненозелените й пердета. Ан сигурно би го нарекла „лъжа“.

— Тук ли приемате клиентите си?

Даяна поклати отрицателно глава.

— Не. Те искат да обзаведа техните стаи. Не се интересуват от моите. Аз ходя при тях.

— Но вие сте привлекателна жена, мисис Гуд — възкликна Уолш. — Сигурно имате цял куп приятели, които ви навестяват. Хора от селото или пък от другаде.

Тя се зачуди дали Уолш не е отгатнал колко болезнена за нея е тази тема. Как тежко понасяше изолацията, в която живееха. В началото, когато все още болката от развода не бе преминала, самотата не се усещаше толкова остро. Тя се бе оттеглила в Стрийч Грейндж, за да ближе раните си на спокойствие, далеч от добронамерени приятели и утешителни прегръдки. Но щом се съвзе, започна работа и сключи един-два договора за обзавеждане. Тогава дойде и шокът от откритието, че отшелничеството на Фийби не е доброволно, а принудително. Едва тогава Даяна разбра какво е да си парий; видя нарастващото озлобление на Фийби; осъзна, че търпимостта на Ан се е превърнала в безразличие, и чу острите нотки в собствения си глас.

— Не — поправи го тя. — Посетителите ни са твърде малко и между тях няма хора от селото.

Уолш я погледна окуражаващо.

— Ако предположението ви, че убиецът и жертвата са местни, е вярно, то откъде според вас са знаели за къщата за лед и как са я открили? Не можете да отречете, че тя е добре замаскирана.

— Всеки е можел да знае за нея — каза простичко тя. — Сигурно Фред е споменал за нея в кръчмата, след като преместихме тухлите. Или пък родителите на Фийби са казали на някого. Не виждам какво странно има тук.

— Добре. Кажете ми тогава, как бихте я намерили самата вие, ако преди това не са ви я показали? Явно никоя от вас не е забелязала из имението да се навъртат непознати хора, иначе щяхте да споменете за това. И защо въобще тялото е трябвало да се слага там?

Даяна повдигна рамене.

— Къщата е добро скривалище.

— А откъде е научил убиецът за това? Как той или тя са разбрали, че къщата за лед не се използва? И за какво ще крие тялото, ако е мислел да лепне вината на Фийби Мейбъри? Сама виждате, че картината е доста объркана.

Тя се замисли.

— Не трябва да изключвате случайността. Някой е извършил убийство и е решил да се отърве от тялото в Грейндж с надеждата, че ако полицията го открие, подозрението ще падне върху Фийби. Докато е търсел подходящо място, се е натъкнал на къщата за лед.

— Но тя е на половин миля от оградата — възрази Уолш. — Наистина ли мислите, че убиецът може да мине покрай портиерната, по алеята и през ливадата с мъртвец на рамото, и то през нощта? Съгласна сте, предполагам, че никой не е толкова луд да го извърши през деня. Защо просто не е заровил тялото в горичката край оградата?

Даяна се почувства неудобно.

— Може да е дошъл от задната страна и да се е приближил направо към къщата за лед.

— Това би означавало, че убиецът е минал през фермата Грейндж, която, ако добре си спомням, граничи със задната страна на имението.

Тя неохотно кимна.

— Но това е ненужен риск. И ако все пак го е поел, защо не е заровил тялото в горичката? Защо на всяка цена е искал да го остави в къщата за лед?

Даяна внезапно потръпна. Изведнъж разбра, че инспекторът се опитва да я хване натясно. Да я накара да се отбранява и признае, че познаването на околността и къщата за лед е ключов момент в случая.

— Струва ми се, инспекторе — каза хладнокръвно тя, — че изхождате от няколко предположения, които — поправете ме, ако греша — все още не са потвърдени. Първо, смятате, че тялото е било занесено там. А нима не е възможно жертвата сама да е отишла до къщата за лед и там да е срещнала убиеца си?

— Помислили сме и за това, мисис Гуд. То обаче не променя хипотезата ни. Все още стои въпросът, защо са избрали къщата за лед и как са я намерили, ако не са ходили там и преди?

— Ами тогава поработете над хипотезата, че са ходили там и преди, и открийте кои хора влизат в този списък. Например приятели на полковник Галахър и жена му.

— Които сега са седемдесет-осемдесетгодишни. Разбира се, има такава вероятност, но тя е твърде малка.

— Или пък хора, на които са я показвали Дейвид и Фийби.

Маклафлин се размърда.

— Мисис Мейбъри ни каза, че отдавна е забравила за къщата. Дори е пропуснала да спомене за нея пред полицията по време на разследването във връзка с изчезването на Дейвид Мейбъри. При това положение звучи доста невероятно да е показала къщата на случайни посетители, които и без това не идват често тук.

— Може би Дейвид го е сторил.

— Ето че си дойдохме на думата, мисис Гуд — намеси се Уолш. — Дейвид Мейбъри наистина може да е показвал къщата за лед на някого, но мисис Мейбъри не си спомни за такъв случай. Всъщност тя въобще не си спомни съпругът й да е ходил там, макар че според нея къщата за лед му е била известна. Честно казано, мисис Гуд, не виждам как бихме могли да продължим разследването в тази насока, ако мисис Мейбъри или децата не ни помогнат с имена.

— Децата — сепна се Даяна. — Трябваше да се сетя за тях още преди. Сигурно те са водили приятелите си там, когато са били малки. Знаете колко немирни са малчуганите. Сигурно не е останал и сантиметър от имението, който да не са пребродили.

Тя се отпусна облекчено.

— Разбира се, че е така. Сигурно е някое от селските деца, с които са израснали. Сега трябва да е на около двадесет години.

Глупавата усмивка отново се появи на устните на сержанта.

— Напълно съм съгласен, че е възможно — каза меко Уолш. — Ето защо за нас е изключително важно да разпитаме Джонатан и Джейн. Страхувам се, че е неизбежно, колкото и да е неприятна тази мисъл за вас и мисис Мейбъри. Може би точно Джейн ще ни насочи към убиеца.

Той се присегна за сандвич.

— Полицаите не са варвари, мисис Гуд. Мога да ви уверя, че ще бъдем внимателни и тактични с момичето. Надявам се, че ще убедите мисис Мейбъри в това.

Даяна отгърна краката си и стана. Съвсем несъзнателно тя се наклони над бюрото точно както и Фийби го бе направила преди нея. Явно всекидневното общуване бе уеднаквило маниерите им.

— Не мога да ви обещая нищо, инспекторе. Фийби е достатъчно голяма, за да взема решенията си сама.

— Не мисля, че в случая има избор — каза спокойно Уолш. — Единственото, което може да направи, е да повлияе на дъщеря си в избора на мястото за разпит — тук или в „Оксфорд“. При създалите се обстоятелства, предполагам, мисис Мейбъри ще предпочете Стрийч Грейндж.

Даяна се изправи.

— Имате ли още някакви въпроси към мен?

— За тази вечер само още две неща. Утре сержант Маклафлин ще ви разпита по-подробно.

Той я погледна.

— Как мисис Мейбъри се е свързала със семейство Филипс? Обява ли е пуснала, или се е обърнала към някоя агенция?

Ръцете на Даяна потрепериха. Тя ги пъхна в джобовете си.

— Мисля, че Ан й е помогнала — отговори тя. — Попитайте нея.

— Благодаря ви. И един последен въпрос. Можете ли да ни кажете какво имаше в къщата за лед, когато я разчиствахте, и къде го сложихте?

— Беше толкова отдавна — запъна се Даяна. — Не си спомням. Просто боклук. Нищо особено.

Уолш я погледна замислено.

— Опишете ни вътрешността на къщата за лед, мисис Гуд.

Инспекторът видя, че погледът й трескаво пробягна по снимките на бюрото, но той предвидливо бе скрил тези, на който къщата бе снимана в общ план.

— Колко е голяма? Каква е формата на вратата? С какво е покрит подът?

— Не помня.

На устните на Уолш заигра победоносна усмивка. Гледката напомни на Даяна за един вълк, който бе видяла отдавна. За оголените му зъби и стъкления поглед.

— Благодаря ви — каза инспекторът и я освободи.