Минет Уолтърс
Безследно изчезнал (12)

Единадесет

Хората на Уолш заприиждаха към къщата за лед от всички страни, за да докладват. Слънцето приличаше безмилостно и като нахвърляха саката си по тревата, мъжете насядаха и налягаха по тях. Приличаха досущ на летовници, натъркаляли се един до друг на плажа. Маклафлин бе легнал по корем и гледаше с присвити очи, сякаш бе баща, който следи немирните си деца в далечината. Сержант Робинсън, забравил за всичко на света, бе заровил лице в плика със сандвичи и мляскаше лакомо. Ако го гледаше отстрани, човек би си помислил, че мъжете са излезли на импровизиран пикник.

В дъното къпините, които само допреди два дни цъфтяха в трънливата си плетеница, изцеждаха сока от прекършените си стъбла и вехнеха на слънцето.

Уолш извади носна кърпа и избърса потното си чело.

— Е, да видим какво сте донесли — наруши гласът му блажената тишина, сякаш веднъж вече бе правил предложението, но то е било отхвърлено.

Инспекторът седеше с широко разкрачени крака и тефтерче между тях. Той обърна на бяла страница.

— Обувки — започна Уолш, като си отбеляза нещо и посочи найлоновия плик до себе си. — Кой е ходил в къщата?

— Аз, сър — обади се един от хората на Джоунс. — Фред Филипс носи четиридесет и пети номер, а ходилата му са почти квадратни. Показа ми един от ботушите си — цъкна с език полицаят. — Този човек има не само слонско тяло. Той има и слонски крака.

Полицаят улови погледа на Уолш и бързо разгледа обувките в чантата. После поклати глава.

— Не, сър. Тези сигурно няма да му се закачат и на големия пръст. Джонатан Мейбъри носи четиридесет и три и половина.

Полицаят отново вдигна очи от бележника си.

— Двамата с дъщерята на мисис Гуд току-що пристигнаха, сър. В момента са с майките си.

Докато записваше номерата, Уолш измърмори нещо одобрително.

— Добре. Робинсън, ти какво откри?

Сержантът натъпка последното парче сандвич в устата си и извади бележника си.

— Повишение — прошепна той на полицая до него.

— Какво беше това? — попита строго Уолш.

— Извинете, сър, от вятъра е — отвърна Робинсън, докато прелистваше бележника си. — Открих златна мина, сър. Ще напиша всичко в рапорта си, но най-важните неща са: първо — горичките наоколо редовно се използват от местните любовни двойки. Явно тази практика не е от вчера. Второ — Дейвид Мейбъри е напечатал сто екземпляра от брошура, в която има карта на околността и кратка история на къщата.

Той погледна към Уолш.

— Искал е да привлече туристи — обясни сержантът — и е раздавал брошурките на всички желаещи.

— По дяволите — избухна главният инспектор. — Имаш ли екземпляр?

— Все още не. За тях ми разказа собственикът на кръчмата. Обеща ми, че ще потърси своето копие и ще ми позвъни, ако го намери.

— Нещо друго?

— Почакайте малко, сър, едва започвам — изхленчи умолително Ник Робинсън. — Разпитвах и за чужденци. Няколко души си спомниха за стар скитник, когото са видели преди два-три месеца. Точна дата обаче не успях да установя. Имал е пари, защото е изпил две бири в кръчмата.

— Аз знам датата, сър — прекъсна го нетърпеливо младият Уилямс. — Ходил е и в две къщи от общинските жилища, за да моли за храна и пари. В първата живее стара дама на име Хогърт. Тя му е дала сандвич. Втората е била на мисис Фаулър, която го е изгонила, защото по това време синът й празнувал рождения си ден. Двадесет и седми май — обяви победоносно той. — Дадоха ми добро описание. Сигурно няма да е трудно да го намерим. Стара кафява шапка, зелено сако и — това е интересно — яркорозови панталони.

Уолш не изглеждаше много убеден.

— Сигурно няма връзка. Това лято скитниците са повече от мухите. Вървят след слънцето и забележителностите досущ като туристите. Нещо друго?

Сержант Робинсън улови саркастичния блясък в очите на Маклафлин, който му подсказа, че инспекторът отново е в едно от лошите си настроения. „Господ да го убие“ — помисли си той. Да работиш с Уолш бе като да въртиш фурнаджийска лопата. Той постоянно се измяташе. По друго време усилията му можеха и да бъдат възнаградени. Днес обаче щеше да бъде късметлия, ако получи и ритник в задника.

Той отново погледна в бележника си.

— Проверих една следа и говорих със собственика на използваните презервативи — продължи сержантът. — Той идва тук с приятелките си, ако времето е хубаво. Обикновено към единадесет вечерта.

— Името — изсъска Уолш.

— Съжалявам, сър. Обещах, че няма да споменавам името на източника си, освен ако не стане крайно наложително. Дори и тогава ще е необходимо съгласието му.

Според сержант Робинсън заплахите на Пади Кларк, че ще му качи топките на врата, съвсем не бяха празни приказки. Кръчмарят не обясни защо кръшка, но Робинсън сам се досети, когато на излизане неочаквано се сблъска с мисис Кларк. Тя бе огромна, дебела и властна жена с хищна усмивка и смразяващ поглед. Същинска горгона в панталон. „Бог вижда — си бе помислил сержантът, че никой не може да обвинява Пади за желанието му от време на време да се гушне в нещо меко, топло и приятно.“

— Продължавай — каза Уолш.

— Попитах го дали е виждал нещо необичайно тук през последните шест месеца. Каза, че не е виждал, но е чувал. Според него тук обикновено е тихо. Най-много да се обади бухал, сова или да излае куче.

Робинсън отново погледна бележника си.

— През първата половина на юни моят източник твърди, че на два пъти с приятелката си — цитирам: „се напикахме от страх от най-ужасните звуци, които съм чувал. Сякаш душите на мъртвите крещяха от ада“. Когато това се случило за пръв път, приятелката му толкова се изплашила, че избягала. Той побързал да я последва и щом стигнали до пътя, тя му казала, че си е забравила пликчетата там.

Приглушеният кикот се понесе като пролетен бриз сред мъжете. Дори Уолш се усмихна.

— Оттогава идвали още няколко пъти, но не са чували нищо.

Маклафлин се размърда.

— Дивите кожи — обади се той — са се боричкали за тялото. Ако това е вярно и датата е правилна, ще разберем кога е започнало всичко. Жертвата е била убита през или преди първата седмица на юни.

— Сигурен ли е твоят човек за датата? — обърна се Уолш към Робинсън.

— Да. Ще пита и приятелката си, но си спомня, че е било през горещините в началото на юни. Каза, че и двата пъти земята е била топла и суха, така че не е ставало нужда да взема никаква постелка.

Уолш си отбеляза нещо.

— Това ли е всичко?

— Имам и няколко противоречиви показания за трите жени. Почти всички твърдят, че са лесбийки и се опитват да привлекат момичетата от селото към оргиите си. Но двама от разпитаните от мен, сър — по мое мнение най-разумните — казаха, че това са пълни глупости. Едната е възрастна дама — седемдесет-осемдесетгодишна, която ги познава доста добре, а другият е моят човек. Той ми довери, че Ан Катрел е имала толкова много любовници, че можела да дава уроци по секс на Фиона Ричмонд.

Робинсън запали цигара и погледна Маклафлин през дима.

— Ако това е вярно, сър, то може да даде нова насока на разследването. Крим пасионел^[1] или както там го наричат жабарите^[2]. Тя се преструва на лесбийка и се опитва да ни убеди, че я интересуват само жените. Защо? Може би, защото е ликвидирала някой ревнив любовник и се опитва да се прикрие.

— Информаторът ти говори измишльотини — прекъсна го сухо Маклафлин. — Всички знаят, че тези жени са лесбийки. По дяволите, за тях съм чувал повече вицове, отколкото мога да си спомня.

Джак Буд имаше цяла торба такива.

— Това едва ли е нещо ново, което мис Катрел е измислила заради нас. И ако в крайна сметка не е вярно, защо тогава се преструва, че е? Какво печелят от това?

Уолш тъпчеше лулата си.

— Проблемът ти, Анди, е, че твърде много обобщаваш — каза кисело той. — Фактът, че всички знаят нещо, не го прави истина. Всички знаеха, че брат ми е непоправима стипца, а след смъртта му открихме, че всяка година е давал по двеста лири за обучението на някакви негърчета в Африка.

Инспекторът кимна одобрително към Робинсън.

— Може би си попаднал на нещо, Ник. Лично аз и пет пари не давам за сексуалните им навици. Впечатлението ми е, че и на тях не им пука много какво говорят хората. Ето защо — погледна той към Маклафлин — не потвърждават или отричат нищо. Но — продължи замислено Уолш, след като запали лулата си — съм заинтересуван от факта, че Ан Катрел се опитва да ни натрапи хомосексуалността си от момента, в който ни видя. Защо го прави?

На полянката се възцари мълчание. Робинсън изчака малко и после заговори:

— Нека аз да опитам, сър. Мен все още не ме е виждала. Може би ще проговори. Струва си да пробваме.

— Ще си помисля. Някой друг да е открил нещо?

Един от полицаите се изправи.

— Говорих с двама души, които си спомнят за някаква стенеща жена една нощ. Не могат обаче да определят кога точно са чули стоновете.

— В една къща ли живеят?

— Не. Затова и реших да ви кажа. В различни къщи са. Встрани от пътя за Ийст Дийлър има две фермерски къщурки. И двамата си спомнят за женските стонове, но тогава не са направили нищо, защото помислили, че са някои любовници. Както казах, не могат да си спомнят точната дата.

— Върви и ги разпитай пак — сопна се Уолш. — Вземи със себе си и Уилямс. Разбери, дали по това време не са гледали телевизия, дали не е било, докато са вечеряли? Или пък ако са си били легнали, по кое време е станало. Защо са били будни — от горещина или пък защото е валял дъжд. Въобще питай ги за всичко, което ще ни ориентира за времето. Ако виковете не са били, защото жената току-що е убила човек, може да е станало, защото е видяла как го убиват.

Инспекторът с мъка се изправи и вдигна сакото и бележника си от земята.

— Маклафлин, идваш с мен. Ще отидем да си поговорим с мисис Томпсън. Джоунс, докарай тук една от колите и прибери всичко. След като откарате екипировката в участъка, можете да починете един час. После ви искам отново тук за претърсване на къщата. На бюрото ми има заповед за обиск — обърна се той към Джоунс. — Донеси я.

Инспекторът погледна Ник Робинсън.

— Добре, синко, иди и си поговори на сексуални теми с мис Катрел, но без да я плашиш. Ако тя наистина е извършила това, искам да мога да го докажа.

— Оставете на мен, сър.

Уолш се усмихна зловещо.

— Запомни само едно нещо, Ник. Навремето тази дама е хапвала хора от частите за бързо реагиране на закуска. За нея ти си просто пакетче фъстъци.

След няколко секунди вратата се отвори и на прага се появи дребна безцветна жена в закопчана до брадичката строга черна рокля. Тя имаше тъжни очи и изпити устни. Между плоските й гърди висеше златен кръст, окачен на дълга верижка. За да заприлича напълно на мъченица, й липсваха Евангелието в ръцете и черната забрадка на главата.

Уолш извади служебната си карта.

— Мисис Томпсън? — попита той.

Тя кимна, без да си прави труда да гледа картата.

— Главен инспектор Уолш и сержант Маклафлин. Може ли да влезем? Бихме искали да ви зададем няколко въпроса във връзка с изчезването на съпруга ви.

Жената присви устни в отблъскваща гримаса.

— Но аз вече казах на полицията всичко, което знам — изплака тя, а тъжните й очи се напълниха със сълзи. — Не искам пак да си спомням за това.

Уолш изруга наум. „Ако нещо ми се случи — помисли си той, — жена ми сигурно ще бъде същата. Досадна, плачлива, раздразнителна.“ Инспекторът се усмихна любезно.

— Ще ви отнемем само минута — увери я той.

Мисис Томпсън неохотно отвори вратата и ги покани в гостната, въпреки че „гостна — помисли си Маклафлин — не е най-точното название“. Стаята бе стерилно чиста и лишена от всичко, което би й придало индивидуалност — книги, украшения, картини. Нямаше дори и телевизор. В мислите му изникна пълната с живот стая на Ан Катрел. Ако подредбата наистина отразяваше вътрешния свят на човека, то за сержанта нямаше и капка съмнение коя от двете жени бе по-интересна. Съвместният живот с мисис Томпсън сигурно приличаше на съжителство с празна черупка.

Двамата полицаи заеха посочените им столове, а мисис Томпсън приседна на края на дивана. Пръстите й мачкаха копринената кърпичка, с която от време на време подсушаваше очите си. Инспектор Уолш извади лулата си и се огледа, сякаш едва сега виждаше стаята. След като не откри каквото му трябваше, той прибра лулата.

— Кой номер обувки носеше съпругът ви? — обърна се той към дребничката жена.

Очите й се разшириха и тя го изгледа така, сякаш инспекторът току-що й бе направил неуместно предложение.

— Не ви разбирам — прошепна мисис Томпсън.

Уолш усети, че става нервен. Дори и Томпсън да бе избягал, кой можеше да го вини? Та тази жена бе нетърпима.

— Кой номер обувки носи съпругът ви — повтори търпеливо инспекторът.

— Носи? — обади се като ехо тя. — Носи? Да не би да сте го открили? Бях сигурна, че е мъртъв.

Мисис Томпсън замръзна на мястото си.

— Значи е загубил паметта си. Това е единственото обяснение. Той никога не би ме напуснал.

— Не, не сме го открили, мисис Томпсън — отговори твърдо инспекторът. — Но вие сте съобщили за изчезването му и ние правим всичко възможно да го намерим. Номерът на обувките му ще ни помогне. В полицейското досие пише, че е носил четиридесет и втори. Вярно ли е?

— Не знам — каза отнесено тя. — Винаги си купуваше обувките сам.

Мисис Томпсън погледна Уолш изпод ресниците си и внезапно му се усмихна свенливо.

Маклафлин се наклони напред.

— Ще ме придружите ли догоре, мисис Томпсън? Ще прегледаме обувките, оставени от съпруга ви, и ще разберем каквото ни трябва.

Жената се сви на дивана.

— Не мога — отвърна тя. — Не ви познавам. Предния път идва една млада полицайка. Защо я няма сега? Къде е?

Инспектор Уолш преброи наум до десет и реши, че Даниел Томпсън трябва да е бил светец.

— От колко години бяхте женени? — попита любопитно той.

— От тридесет и две — прошепна жената.

„Този човек наистина е бил светец“ — помисли си инспекторът.

— Можете ли да отидете и да ни донесете чифт обувки? — предложи той. — Ние със сержант Маклафлин ще ви изчакаме тук.

Мисис Томпсън прие без съпротива. Тя излезе от стаята и грижливо затвори вратата след себе си, сякаш това би попречило на двамата мъже да я изнасилят в спалнята й, ако бяха решили да го сторят. Уолш повдигна високо вежди.

— Тази жена трябва да се прегледа.

— Болна е — отвърна сериозно Маклафлин. — Сигурно изчезването на съпруга й я е изкарало извън релсите. Не мислите ли, че трябва да й помогнем?

Уолш замълча за момент.

— Май викарият живее през няколко къщи. На връщане в Грейндж ще се отбием при него.

Вратата се отвори и мисис Томпсън се появи с чифт излъскани до блясък черни обувки, които бе притиснала до гърдите си.

— Четиридесет и втори номер — каза тя. — Въобще не съм подозирала, че има толкова деликатни крака. Той съвсем не бе нисък човек.

Уолш неохотно отвори куфарчето си и извади оттам найлоновата торба с кафявите обувки. След това ги поднесе към мисис Томпсън и попита:

— Тези обувки на съпруга ви ли са? Спомняте ли си да е имал такъв чифт?

Отговорът й дойде незабавно:

— Разбира се, че не са. Съпругът ми дори не би си помислил да носи шарени обувки.

— Белите петна са засъхнала влага, мисис Томпсън, а не кожа. Обувките са били чисто кафяви.

— О — приближи се по-близо тя, но след като ги огледа внимателно, поклати глава. — Не, никога не съм ги виждала. Със сигурност не са на Даниел. Той имаше само един чифт кафяви обувки — въздъхна тя — и го бе обул в деня, в който изчезна.

Мисис Томпсън подсуши очите си с дантелената кърпичка.

— Бяха много скъпи италиански обувки с остри върхове. Въобще не приличаха на тези. Съпругът ми бе много придирчив към облеклото си — завърши тя.

Уолш прибра найлоновия плик в куфарчето си.

— Когато сте съобщили за изчезването на съпруга си, мисис Томпсън, сте споменали, че напоследък е имал проблеми с работата си. Какво точно сте искали да кажете?

Жената се дръпна уплашено.

— Той не би ме напуснал — повтори тя.

— Разбира се, че не, мисис Томпсън. Понякога обаче трудностите в работата карат мъжете да постъпват безразсъдно. Може би не е успял да се справи с проблемите си и е искал да ги обмисли насаме. Това ли имахте предвид?

Сълзите неудържимо потекоха от тъжните й очи. Мисис Томпсън носеше отчаянието си като стара раздърпана жилетка. Тя бе свикнала с него въпреки грозотата му. Жената се отпусна на дивана.

— Фирмата му банкрутира — обясни тя. — Даниел дължи пари почти на всички. Помощникът му им обясни положението, но хората — кредиторите — продължават да звънят у нас. Не мога да направя нищо. Казах им, че е мъртъв.

— Откъде знаете? — попита я меко Уолш.

— Никога не би ме напуснал — каза мисис Томпсън. — Не и ако бе жив.

Инспекторът погледна към Маклафлин и кимна към вратата.

— Благодаря ви, че ни отделихте от времето си, мисис Томпсън. Искам да ви питам само още нещо. Ходил ли е някога съпругът ви в Стрийч Грейндж? Имал ли е въобще вземане-даване с обитателите му?

Устните й злобно се свиха.

— Да не би да имате предвид онези ужасни жени? — изсъска тя.

Уолш кимна.

— Даниел по-скоро би влязъл в бърлогата на лъва — прекръсти се мисис Томпсън, — отколкото да се опетни с греха им.

Тя целуна кръста и изведнъж започна да разкопчава роклята си.

— Добре, добре — каза объркано Уолш. — Няма нужда да ни изпращате.

В коридорчето Анди Маклафлин се спря и се обърна към гостната:

— Ще помолим викария да ви посети, мисис Томпсън. Добре ще е да си поговорите с него.

Викарият изслуша разказа им със зле прикрито безпокойство.

— Честно казано, инспекторе, аз не мога да направя почти нищо. Повярвайте ми, нашето малко паство положи големи усилия да помогне на мисис Томпсън. Потърсихме помощ от лекари и социални работници, но ако тя самата не поиска помощта на психиатър, те са с вързани ръце. Виждате ли, тя не е луда. Дори не е депресирана. Не и в общоприетия смисъл на тази дума.

Докато говореше, изпъкналата адамова ябълка на викария подскачаше нагоре-надолу.

— Тя се държи… ъъъ… странно само когато я посещават хора и по-точно мъже. Лекарят е сигурен, че подобрението й е въпрос на време. Истината е — разпери ръце викарият, — че нито на него, нито пък на мен ми се иска да ходя там отново. Ще изпратя съпругата си, въпреки че и нейната последна среща с мисис Томпсън не е била от приятните. Бедната жена й казала, че ме видяла в църквата само по чорапи и обувки.

Адамовата ябълка нервно подскочи към брадичката му.

— Това е такава трагедия! Оставете я на моите грижи, инспекторе. Сигурен съм, че с времето ще се оправи. Трябва да намерим начин да й помогнем. Оставете я на мен…

Детектив сержант Робинсън натисна звънеца на Ан Катрел и зачака. Вратата бе леко открехната и отвътре се дочу гласът й:

— Влезте.

Той прекоси коридора към стаята в дъното. Ан бе седнала зад бюрото си със затъкнат зад ухото молив и подпрян на чекмеджето крак. От касетофона й тихо се носеше „Джъмпинг джек флаш“^[3] и кракът й се движеше в ритъм с музиката. Тя погледна към сержанта и му посочи един празен стол.

— Аз съм Ан Катрел — свали молива иззад ухото си тя и поправи нещо на напечатания лист пред нея.

„Вагиналният оргазъм — мит или истина“ вече бе почти готов, побрал се на пет стандартни машинописни страници.

Сержантът седна.

— Детектив сержант Робинсън — представи се той.

— Какво мога да направя за вас? — усмихна се Ан.

„По дяволите — помисли си той, — та тя е бомба! Даже повече от «бомба».“ Тъмната й коса и големите очи му напомняха за Одри Хепбърн. От начина, по който я бе описал Маклафлин, Робинсън очакваше да види истински крокодил.

— Няма да ви отнемам много време — започна той. — Искам само да изясня нещо.

— Давай тогава. Музиката пречи ли?

— Не. Това са едни от любимците ми — признали Робинсън. — Работата е там, мис Катрел, че вие, както и повечето от хората в Стрийч казвате, че сте лесбийки.

Той направи малка пауза.

— Продължавайте.

— Когато обаче сутринта споменах този факт на мистър Кларк в кръчмата, той си умря от смях и ме осведоми, макар и не със същите думи, че вие определено сте хетеросексуална.

— Какви бяха точните му думи? — полюбопитства Ан.

Робинсън забеляза пълния пепелник на бюрото и попита:

— Ще ви преча ли, ако запаля, мис Катрел?

— Заповядайте, моля — предложи му тя своя пакет.

— Мистър Кларк каза, че през живота си сте имали повече мъже, отколкото аз обяди — смутолеви сержантът.

Ан цъкна с език.

— Да, това е едно от изтърканите клишета на Пади. Значи искате да знаете дали съм лесбийка и ако не съм, защо се опитвам да си придам вид на такава?

Робинсън почти чуваше как щрака мозъкът й.

— Защо една жена ще се представя за нещо, което не е, освен ако не иска да отклони вниманието от себе си?

Тя го посочи с молива си.

— Мислите, че съм убила някой от любовниците си и съм го захвърлила да гние в къщата за лед, нали?

Ръцете й бяха малки и нежни като на дете.

— Не — излъга сержантът. — Всъщност това не е от голямо значение, но просто ни учуди. Освен това — продължи слепешката той — от всички разпитвани мистър Кларк ми вдъхна най-голямо доверие и не вярвам да греши.

— Браво на вас — похвали го Ан. — По въпросите, които не са свързани със секса, малкото пръстче на Пади Кларк има повече мозък, отколкото цялото население на Стрийч, взето заедно.

— Е? — попита той.

— В присъствието на жена му ли го разпитвахте?

Робинсън поклати отрицателно глава.

— Разговорът ни бе напълно поверителен, въпреки че сведенията за вас трябваше да бъдат разпространени. Мистър Кларк каза, че му е дошло до гуша от га… ъъъ… глупостите, които се разправят за вас.

— Гадостите — помогна му услужливо Ан.

— Да — усмихна се свенливо той. — Всъщност на излизане се видях с жена му. Изплаши ме до смърт.

Ан запали цигара.

— Тя някога е била монахиня и при това невероятно красива. Срещнали се с Пади в църквата и той я убедил да наруши обетите си. Още не му е простила за това. Колкото повече остарява, толкова повече красотата й се превръща в мазнини. Мисли си, че бездетието й е Божие наказание.

Ан се учуди от изненадата на сержанта.

— Вие ме будалкате — каза Робинсън, отказвайки да повярва, че мисис Кларк може да е била красива.

Черните й очи заблестяха.

— Бог ми е свидетел, синко — изпусна дима от устата си Ан, — преди петнадесет години е изгорила сърцето на Пади. Пламъкът все още е жив. От време на време се разгаря отново, въпреки че Пади не го забелязва. И той вече се е подлъгал от външността й и е забравил, че девет десети от нея са скрити от чужди погледи.

— Това може да се каже за всеки — забеляза Робинсън.

— Разбира се, че може.

От касетофона вече звучеше „Мадърс литъл хелпъ“. Ан продължаваше да тактува.

Сержантът изчака и след като тя не продължи отново, зададе въпроса си:

— Вярна ли е информацията на мистър Кларк, мис Катрел?

— Що се отнася до количеството е безнадеждно погрешна. Освен ако не сте на диета, разбира се. Но в общи линии е вярна.

— Тогава защо сте казали на сержант Маклафлин, че сте лесбийка?

Ан отново поправи нещо в статията си.

— Не съм му казвала — отвърна тя. — Той е чул това, което е искал да чуе.

— Маклафлин не е лошо момче — обади се помирително Робинсън, като се чудеше защо ли го защитава. — Просто напоследък му се събра много.

Ан учудено повдигна вежди.

— Приятел ли ви е?

Сержантът повдигна рамене.

— Предполагам, че да. Правил ми е някои услуги и един-два пъти се е застъпвал за мен. От време на време пием заедно.

Ан реши, че отговорът му е доста потискащ. „Кой ли — зачуди се тя — изслушва мъжете, когато имат нужда да говорят?“ Жените имаха приятелки, а мъжете — другари по чашка.

— Казаното от мен няма значение — обади се тя. — Не е толкова важно дали си лягаме с жени, мъже или — посочи към библиотеката Ан — с книгите, за да заспивам по-бързо. Когато приключите случая, ще разберете, че съм права — надвеси се отново над статията си тя.