Джасмин Кресуел
Задъхано нашепвам твоето име (7)

VІІ

Кейт постоя до вратата на хола, опитвайки се да се въоръжи със смелост, преди да се изправи пред членовете на семейство Роситър. През затворената врата до ушите й достигаха познатите гласове и разбра, че те продължаваха, както и преди, да се събират за по едно питие преди вечерята. Точно в този час всеки по ред разказваше как е минал денят му и накрая с робско страхопочитание изслушваха нарежданията на Юджийн Роситър. Кейт се презираше за слабостта си, че събитията я накараха отново да се появи тук нежелана и да натрапи присъствието си.

„Да, но сега е много по-различно отпреди“ — мислеше. Не беше вече онова стеснително осемнадесетгодишно момиченце, което така стремително попадна в тази внушителна среда след провинциалния си живот в малкото английско градче. Сега беше Кейт Мелъри, жена на двадесет и четири години и майка на прелестна дъщеричка. Беше жена, живяла цели пет години в един от най-бедните чикагски квартали, но която скоро щеше да има в ръцете си диплома на психолог и многобройни възможности да се издигне в професията. Затова бе напълно изключено пак да бъде наранена чувствителната й душа от отровните стрели на Роситъровци.

— Здравей, Кейт! Каква приятна изненада! Опитваш се да събереш кураж преди срещата с лъвовете ли?

Кейт веднага позна гласа на Лиза и се усмихна на единствената от трите сестри на Трент, която някога й показваше, че е добре дошла в херметически затворения кръг на семейство Роситър.

— Лиза! — извика. — Колко се радвам, че те виждам! Какво прави през последните пет години?

— Тичах, за да се откопча от дядо — весело отговори Лиза. — А ти от опит знаеш, че това е пълна загуба на време.

Кейт се засмя.

— Както виждам, тичала си накъдето трябва. Откъде е този чудесен тен, преди да е дошло лятото?

Лиза се намръщи престорено.

— От Бахамските острови. Виждаш ли, дядо не се интересува от местата, където отивам, а от хората, които ме придружават. Признавам, че този път е прав. Дори Ямайка не можа да ме спаси от глупака, когото имах наивността да взема за трети съпруг. Представяш ли си, да стигна дотам, че да се радвам на мозъчния кръвоизлив на дядо, защото ми даде повод да се върна в Чикаго.

— Ще имам ли щастието да се запозная с… номер Три? — попита Кейт.

— За щастие, не. Оставих Филипе някъде във Флорида да си лекува слънчевите изгаряния. Щеше да бъде изцяло безполезен в това си състояние. — За миг лицето на Лиза стана сериозно. — Може би това важи и за мен. Бях намерила един психиатър, който да ме научи как да приемам дядо си и да приема, че той е властващата фигура в целия ми живот. Сега трябва да потърся друг, който да ми помогне да живея, когато дядо вече няма да съществува. — Погледна с надежда Кейт. — Вярно ли е, че си дипломиран психиатър, както казва Трент?

Кейт я погледна слисано.

— Следвам психология, но още не съм се дипломирала. От психиатрия нищо не разбирам. Познанията ми се ограничават до неща, които съм гледала по телевизията. — Усмихна се. — При това не познавам човек, който да се е приспособил в живота по-добре от теб. Ти си олицетворение на жена, удовлетворена от себе си.

Лиза си придаде печален израз.

— Това е външна заблуда. А всъщност съм като всички останали от семейството ми — едно нервозно същество. — Откъм хола се дочуха смехове и Лиза хвана Кейт за китката. — Хайде! Да влизаме! Повечето от тях не знаят, че си тук.

Лиза отвори вратата с такова самочувствие и лекота, че Кейт й завидя. Първо отиде при Трент и го прегърна нежно, а след това започна да раздава демонстративно целувки на останалите. Набързо стана център на внимание, когато започна да разказва за несполуките от последния си брак, като, разбира се, по неин маниер, леко преувеличаваше. Кейт я слушаше със снизходителна усмивка и се питаше как ли щеше да се чувства нещастният Филипе, ако сега беше тук, между тези хищници и беше принуден да слуша хапливия език на Лиза и злъчните й забележки за поведението му сред самотните жени в Акапулко. „Може би пък той е по-умен от мен — помисли си. — Останал си е човекът във Флорида, макар формално да е женен за Лиза, а аз съм тук, в затвора на Роситър, въпреки че отдавна съм разведена с Трент.“

Точно в този момент Лиза спря да говори и Трент намери удобен случай, за да прекоси стаята и се доближи до бившата си жена. И докато другите все още бяха наобиколили Лиза, изразявайки състраданието си към несполуките й в живота, той каза високо:

— Изглежда, не сте забелязали, че тази вечер между нас е Кейт. Ще остане няколко седмици.

Последва мъчителна тишина. Накрая Марсел Конърс пристъпи към Кейт и й протегна ръка.

— Много ми е приятно, че отново те виждам — измърмори. — После се обърна към жена си и каза нервно, явно за да я подтикне да бъде любезна към новодошлата: — Сарон, не намираш ли, че Кейт много се е разхубавила?

Втората сестра на Трент се обърна към Кейт с явно нежелание. Беше в много скъпа, модерна дреха и с пренебрежение оглеждаше скромно облечената с дълга зелена пола и бяла блуза Кейт.

— Здравей, Кейт — каза студено. — Както виждам, все още вярваш в… простичките радости, които ни предлага животът.

Кейт пое дълбоко въздух. Враждебните действия бяха започнали по-рано, отколкото предполагаше.

— Да — отговори й, като я гледаше право в лицето. — Все още съм достатъчно наивна и вярвам, че хората са по-важни от материалните блага и особено от скъпите тоалети. Причината за това може би е, че не съм обучавана в школата на Роситър.

Трент се усмихна на сестра си.

— Трябваше да те предупредя, че изгонихме оттук едно мишленце, но доведох обратно тигрица. Затова те съветвам да не показваш наляво и надясно ноктите си, защото има опасност да те разкъсат.

Сарон се отправи небрежно към барчето.

— Наистина — каза на Лиза — как ти се стори новият хотел в Порт-о-Пренс? Онзи, който наскоро построиха във Френския квартал.

Марсел Конърс се обърка от тази преднамерена проява на лошо държане от страна на жена си, а Трент като че ли се забавляваше.

Кейт беше като бясна от яд. „Трябва да запазя самообладание“ — повтаряше си. Беше решила твърдо, че за нищо на света няма да им позволи да си правят каквото си искат с нея, а и бе достатъчно зряла, за да позволи злобата на Сарон да я унищожи още при първата им среща. Погледна Трент и приятно се изненада, че я гледаше със съчувствие. Но въпреки това той не направи опит да коментира оскърбителното държание на сестра си, а се ограничи просто да смени темата на разговор.

— Ровена няма да дойде. Омъжи се миналата година и ще остане при семейството на съпруга си, докато роди първото си дете. Ако не греша, очаква го след два-три месеца.

Кейт въздъхна с облекчение, като разбра, че нямаше да се наложи да се справя едновременно със злобата на Сарон и жестокостта на високомерната Ровена.

— За кого се омъжи Ровена? — попита. — Трябва да е поне принц, след като дядо ти е позволил детето да се роди далеч от Тимберич.

Трент широко се усмихна.

— Наистина принц е. Но титлата му е от XIX век, а зная от достоверен източник, че италианците не ценят особено новопридобитите титли.

— Принцеса Ровена — промърмори Кейт. — Не звучи зле. Дано вече е доволна и започне да ражда всяка година по едно дете с черни очи и жив темперамент. Чела съм някъде, че италианците са превъзходни съпрузи и бащи.

— Не съм убеден, че принц Умберто ще бъде добър баща, ако Ровена му ражда всяка година по едно дете с черни очи — засмя се с глас Трент. — Разбираш ли, принцът е рус и със сини като на Ровена очи.

Кейт се засмя.

— И все пак мисля, че положително ще му роди една дузина деца, макар да съм сгрешила цвета на очите им. Един дворец, един принц и много деца са точно това, от което се нуждае Ровена, за да бъде щастлива.

— Съгласен съм, че изискванията й в живота са доста скромни — съгласи се Трент, а Кейт едва се сдържа да не избухне в смях. — Ами твоите амбиции, Кейт? Ще бъдеш ли щастлива с един обикновен принц, или ти трябва нещо по-специално?

— О, титлата изобщо не ме интересува — заяви весело Кейт. — Бих се задоволила с един висок, мургав и красив милионер.

— Висок съм, а както казват, съм и милионер. Смяташ ли, че това ще ти бъде достатъчно?

— С теб вече опитах веднъж — отговори Кейт, стараейки се гласът й да прозвучи равнодушно. — Следващия път се надявам да намеря някой по-непретенциозен.

Трент я погледна изпитателно и Кейт почувства досадния, предателски червен цвят да се появява по бузите й, както ставаше всеки път, когато усетеше погледа му върху себе си. Той разбра затруднението й и обърна глава на другата страна, за да й даде възможност да се съвземе. Довърши спокойно питието си, постави празната чаша на масичката и отново се обърна към нея.

— Мисля да им съобщя за Джени — каза и забелязвайки враждебния израз на лицето й, добави ядосано: — Да не би да си мислиш, че можем да запазим в тайна присъствието й вкъщи? А не виждам и причина да го правим. Не смяташ ли, че сестрите ми имат право да научат, че са станали лели?

Кейт свирепо го погледна.

— Особено Сарон, която прелива от майчини чувства — промърмори иронично. — С положителност изгаря от желание да предложи обичта и нежността си на детето ми…

— Кой знае? — каза Трент. — Не мога да не допусна, че жена като Сарон не крие някъде дълбоко у себе си чувства…

Кейт се опита да бъде разумна.

— Не претендирам, че трябва да пазим в тайна присъствието й, след като и без това се намира в Тимберич. Но все пак необходимо ли е да го обявиш официално?

— Мисля, че така е най-добре — отговори решително Трент и без да й обръща повече внимание, повиши глас, за да привлече вниманието на околните: — Кейт и аз искаме да ви кажем нещо много приятно — каза високо и важно, след като настъпи абсолютна тишина. — Кейт не дойде сама в Тимберич… Доведе и дъщеря ни. — Погледна Кейт, която бе хванала ръката му и я стискаше конвулсивно. — Тя се казва Дженифер и е почти на шест годинки. Сега спи в стаята си, но ще ни бъде особено приятно да ви я представим утре на закуска.

В настъпилото всеобщо смайване Сарон стана и се доближи полека-лека до Трент, гледайки го иронично.

— Мили братко — произнесе презрително, — колко е удобен за теб този факт и точно в този час. — Усмихна се накриво на Кейт и добави с невероятна злоба: — Така значи, доведе и дъщеря си! Колко вълнуващо! Да, трябва да призная, че понякога Трент е безнадеждно наивен. Сигурно е голяма утеха за теб, Кейт, да знаеш, че богатството на Роситър си е все тук, за да поддържа теб и дъщерята на Трент, когато настъпят по-трудни моменти за вас. И особено пък сега, когато нещастният ни дядо е съвсем сам — там горе — с единия крак в гроба. Да, много си мила, че си се сетила да му доведеш за компания единствената му правнучка.

Кейт погледна в очите бившата си балдъза.

— Някой казвал ли ти е някога, Сарон, че умът ти е неизлечимо болен? — произнесе със завидно самообладание. Обърна се кръгом и с твърда крачка тръгна към вратата.

Трент я настигна, хвана я за китката и се опита да я задържи.

— Къде отиваш, Кейт?

— В стаята си. Предпочитам да хапна нещо сама или изобщо да не ям. Някъде между коктейлите и аперитивите, изглежда, съм си загубила апетита.

Премина с вдигната високо глава пред всички, които я гледаха изумени, и се изкачи бегом в стаята си. През междинната врата видя Джени, която спеше спокойно. Дългите тъмни мигли правеха мека, кадифена сянка по бузките й. „Боже мой! Защо приех да те доведа тук? — изплака Кейт. — Трябва да съм полудяла.“

Не остана дълго сама. След едно бързо почукване по вратата в стаята се втурна Трент, бесен от яд.

— Какво искаш да постигнеш, Кейт? Искаше да покажеш на всички, че смешните обвинения на Сарон са основателни ли? Да направиш за смях и себе си, и мен ли?

— Съжалявам, че станах причина семейството ти да промени порядъчното си мнение за теб — иронизира го Кейт. — За щастие, вече не съм длъжна да приемам оскърбленията на сестрите ти. Жалко, че родителите ви са починали, когато сте били много малки. В тази къща е било крайно наложително присъствието на някой, който да възпита децата на Роситър в елементарните правила на благоприличието.

— В това може би си права — съгласи се Трент, малко по-спокоен. — Но ще те помоля, докато си в Тимберич, да се държиш с мен, като че ли сме приятели. Други семейни двойки успяват да поддържат културни отношения помежду си след развода. Не виждам защо да не бъде същото и при нас.

— Приятели! Искаш от мен да се държа с теб, като че сме приятели! — Кейт истерично се засмя. — Развеждаш се с мен, за да продължиш необезпокояван любовната си връзка с една от най-светските жени на Чикаго, и после дори не се жениш за нея. Отгоре на всичко имаш претенциите да се държа културно и възпитано с теб!

— Намирам разговора прекалено глупав, за да го продължим. Слез, моля те, за вечеря. Готвачката чака да сервира.

— Много важно, че чака! — извика Кейт, която вече не можеше да контролира нервите си. — Казах ти, че не съм гладна.

Трент я хвана грубо през раменете.

— Не можеш ли поне веднъж да направиш нещо, което искам от теб, без да ми изтъкваш куп безполезни възражения?

— Не — заяви Кейт. — Искаш от мен невъзможни неща. Пусни ме, моля те… боли ме.

Ръцете на Трент се отпуснаха. Той поклати глава и като се обърна кръгом, тръгна към вратата.

— Сутринта в седем и половина ще има кола, която ще закара теб до университета, а Джени в училище. Ще ти бъда задължен, ако си тук точно в пет следобед, за да посетиш дядо. Ще се постарая и аз да бъда там, за да му представя Джени. — Погледна я безизразно. — Обещаваш ли да бъдеш точна за срещата с дядо?

— Да, обещавам ти.

— Закуската се сервира в трапезарията след шест часа. Сигурно ще си гладна сутринта, след като реши да не вечеряш. Помниш ли къде се намира малката трапезария?

— Помня всичко, което има връзка с Тимберич. Всичко!

В очите на Трент проблесна интерес.

— Тогава някой ден ще си разменим спомените — каза. — Може би ще успея да попълня някои подробности, които ми убягваха, когато бяхме женени.

— Съмнявам се — измърмори Кейт. — Не мога да си представя, че на някого от семейство Роситър да може нещо да му избяга.

— Гледай да не забравяш тона — подхвърли Трент и спокойно излезе от стаята.