Джасмин Кресуел
Задъхано нашепвам твоето име (13)

XIІІ

Кейт отново се намираше на централния път. Сърцето й се беше свило на възел, докато се опитваше да пропъди страха, който просто като че ли я парализираше. Нямаше право да бъде слаба в този толкова критичен момент. Щеше да има достатъчно време за истерия, когато нещата са вече в ръцете на полицията и тя е започнала издирването на Джени.

Много й беше неприятно, че наоколо нямаше никакви други къщи и трябваше да иде чак до големия магазин. За щастие пътят беше прав и нямаше опасност да се загуби, въпреки че се беше стъмнило. Никога досега петнадесет мили разстояние не й се бяха сторили толкова безкрайни.

В далечината се виждаха светлините на магазина. В тази пустош всяка светлинка й се струваше като спасителен фар. Почти несъзнателно кракът й натисна силно газта.

За кратко време колата с готовност се подчини на желанието й за по-висока скорост, но изведнъж машината се задави, започна да издава някакви особени звуци и спря. Кейт почувства как жестоката ръка на безнадеждността стисна безмилостно сърцето й. С безумни очи погледна таблото и с ужас видя, че бензинът е свършил. Треперейки от яд, си даде сметка, че колата й стана безполезна поради собствената й небрежност. Предпочиташе всяка друга повреда, само не и това, че самата тя е виновна, защото не е напълнила резервоара с бензин. Мисълта, че се намира толкова близо до телефона, а й беше невъзможно да се обади и поиска помощ, заплашваше да отнеме и последната й капчица смелост, която все още имаше.

С нечовешко усилие успя да се съвземе. Затвори прозорците, заключи вратите, взе ключовете, пъхна ги в чантата си и тръгна към магазина, без дори да погледне към изоставената си кола.

Докато вървеше, опипваше с очи тъмнината, за да открие светлинките на някой автомобил. Дори за миг не й мина през ума, че е рисковано да иска помощ от непознат. Единственото, което занимаваше мислите й, беше, че трябва да се обади колкото се може по-бързо в полицията и да им каже за изчезването на Джени.

Изведнъж чу шум от мотор. Без да се колебае нито за миг, Кейт застана по средата на пътя, решена с цената на всичко да принуди водача да спре.

Силните светлини я заслепиха и не успя да види марката на колата, идваща насреща, но беше сигурна, че силуетът й се вижда ясно на ярката светлина. Но странно защо водачът изобщо не намали скоростта, макар да се намираше съвсем близо до Кейт. Явно беше, че нямаше намерение да спре и тя се отмести встрани точно в мига, в който колата я подмина, за да спре само след няколко метра с рязко изсвирване на клаксона.

Трепещата с цялото си тяло, Кейт се приготви да се хвърли към нея, без да се замисля, че шофьорът може да е настроен враждебно, защото за малко щеше да я сгази или защото за самия него имаше опасност да катастрофира. Преди обаче да успее да направи няколко крачки, вратата на мерцедеса се отвори и Трент изскочи навън.

— Кейт! — Гласът му странно трепереше, а тя, както беше разстроена, не можа да разбере защо е толкова разтревожен. — Боже мой! Какво търсиш по средата на пътя? И то в тъмнината? Не разбираш ли, че можех да те убия?

Кейт не обърна внимание на въпросите му.

— Джени! — произнесе с мъка. — Не е с теб, нали? Трябваше да зная, че никога не би я взел, без да ми кажеш — трябваше да ти вярвам! — Сълзите, които часове наред се опитваше да задържи, започнаха да се стичат като поток по бузите й. — Трент… аз съм виновна. Джени я няма от три следобед, а колата ми остана без бензин и още не съм казала на никого. Моля те, иди бързо в селото. Трябва да се обадиш в полицията и да им кажеш за изчезването… — Дори на Трент не смееше да каже за ужасното си подозрение, че дъщеря им може би е отвлечена.

Трент я взе в прегръдките си и започна да й милва нежно косата.

— Джени е добре — каза тихо. — Струва ми се, че е по-способна да се грижи за себе си, отколкото ти. Когато говорихме преди два часа по телефона, се чувстваше много добре, гледайки по телевизията любимите си предавания, и изобщо нямаше желание да се върне при родителите си, които я уморяват с прекалените си грижи. Намира се у Марсел Конърс в къщата им в Чикаго и след малко ще й се обадим по телефона, за да се убедиш и сама, че е добре, макар да се опасявам, че са я натъпкали със сладкиши.

Извади голяма бяла кърпа от джоба си и внимателно избърса мокрите бузи на Кейт.

— Когато видиш Джени, може да има остра стомашна криза от преяждане, но ти обещавам, че това ще е единственото лошо нещо, което ще й се е случило.

Кейт се сгуши неспокойно в обятията му.

— Но какво стана, Трент? Защо Джени е у Марсел Конърс? И защо Сарон ме изпрати тук?… Възможно ли е да не е знаела, че Джени е у тях с икономката им?

Трент я погледна нежно.

— Имаме да си кажем толкова много неща, Кейт, че съществува опасност да прекараме останалата част от нощта тук, на пътя. По-добре да се върнем в моята къщичка и там да продължим разговора. Има всичко необходимо за разговора ни — столове, възглавници и кафе. Предпочитам да продължим разговора си там.

— Първо трябва да се обадим по телефона на Джени. Бях като луда почти шест часа, Трент. Разбираш ме, че трябва да чуя гласа й със собствените си уши, нали?

— Можеш да се обадиш и от къщичката ми. Там също има телефон, но е скрит в един шкаф. Само трима знаят за съществуването му — аз, дядо и личният ми секретар. Поне за това Сарон не те е излъгала. Дори ми се струва, че те е изпратила тук, защото е мислела, че не би могла да се свържеш с никого от външния свят.

— Радва ме, като научавам, че поне част от историята е истинска! — иронизира го Кейт. — Защото не вярвам в останалата информация да има и капчица истина.

Трент отвори вратата на колата и мълчаливо я изчака да влезе първа.

— Да оставим засега Сарон и нейните приумици — каза, докато палеше двигателя. — Имаме да обсъждаме много по-интересни неща.

Кейт се изчерви и се втренчи навън. Не трябваше да се оставя чувствата да саботират логиката й само защото Трент появи разбиране по въпроса за Джени. Той поиска да се разведат без особени причини и ако сега се поддадеше отново да се влюби в него, то все едно, че сама се е наранила. Повдигна високо глава и поизправи тяло като за решителна схватка.

Трент се засмя леко и прекара свободната си ръка около раменете й. Леко я погали.

— Винаги съм успявал да прочета мислите ти, Кейт — промълви. — Сега обаче, вече като зрял мъж, се научих и да ги усещам.

— Мисля за Джени — отговори не особено искрено Кейт. — Затова изобщо не се изненадвам, че отгатваш мислите ми. Напълно естествено е да се тревожа все още за нея след кошмарния следобед, който прекарах.

— Правилно — съгласи се малко резервирано Трент и се загледа пред себе си.

Сега с Трент до себе си къщичката не й се видя толкова студена и негостоприемна. Той изтича до кухнята, отвори един от шкафовете и отвътре се показа съвсем нов телефонен апарат. Кейт с треперещи ръце набра номера на Марсел Конърс, а в това време Трент пусна тока и издърпа от един рафт кафеника. Много преди да приключи разговорът между Кейт и сънената и изненадана Джени, аромат на кафе изпълни стаята. Трент напълни две чаши и ги занесе в хола.

Дърветата пращяха в камината, а пламъците хвърляха странни сенки по ниския дървен таван. Трент сложи няколко големи възглавници пред огъня, но сметна за излишно да светне лампите, поставени по различни шкафове, и стаята се осветяваше само от огъня. Тъмнината не го обезпокои — той уверено отиде до масата и взе чашите с кафе. Със същата сигурност се върна и ги постави пред камината, след което се изтегна удобно на възглавниците.

Дори не се обърна, когато чу леките стъпки на Кейт да се приближават. Тя поспря за миг нерешително, а после последва примера му и седна на меките възглавници, като остави доста място помежду им.

Трент, без да покаже, че е разбрал маневрата й, се загледа в пламъците.

— Когато идвам тук, винаги паля камината през нощта — каза просто. — В Уисконсин нощите винаги са хладни колкото и да е горещо през деня.

— Зная — отговори стеснително Кейт. — Миналото лято бяхме тук с Джени. — И понеже въпросът пареше на устните й, побърза да го зададе: — За какво искаше да поговорим?

— За това. — Трент рязко се обърна и здраво я притисна в прегръдките си, преди тя да успее да реагира. Устните му ненаситно се впиха в нейните, принуждавайки я да отговори със същата страст на целувката му. Когато отново надигна лице, лека усмивка озаряваше очите му.

— Днес следобед бях при дядо, имаше да ми изповяда нещо — каза внезапно. — Преди шест години ми беше казал, че си имала любовна връзка с Грахам Бунтън. В началото не му повярвах, но после ми представи доказателства — донесени от едно детективско бюро. Дори ме накара да го придружа до един ресторант, където би трябвало да се срещнете с Бунтън. Сега ми призна, че онези доказателства били фалшиви — той сам бил съчинил тази история, защото искал да се оженя за друга.

— За Елена Сондърс — въздъхна Кейт. — На мен пък ми каза, че си искал да се ожениш за Елена, защото я обичаш, но стоиш при мен само от съжаление, по задължение. Значи това е имал предвид, когато ме уверяваше, че никога не си имал връзка с Елена Сондърс. Не можех да си обясня защо тази подробност така го измъчваше и защо държеше да я науча на всяка цена, за да му олекне.

Трент пъхна ласкаво пръсти в гъстите й, копринени коси.

— Изглежда, че семейството ми изпитва удоволствие да ни създава проблеми — каза. — А ти не смяташ ли, че ако се преместим в моя апартамент в града, ще се намираме достатъчно далеч от тях и няма да могат да ни пречат?

Кейт се размърда неспокойно на меките възглавници.

— Не е необходимо отново да се ожениш за мен, само защото искаш да виждаш често Джени — промълви. — Сега вече зная… много добре разбирам, че Джени принадлежи и на двама ни, че трябва да я деля с теб. Чувствам, че тя има нужда от баща си.

Трент взе нежно лицето й между дланите си.

— Обичам Джени. Добро и умно дете е. Радвам се, че ми е дъщеря. Но с теб искам да живея. Ти си единствената жена, която някога съм обичал, Кейт. Моля те… кажи ми, че ще се върнеш при мен. Искам да се оженим още тази седмица, след като подготвим необходимите документи.

Кейт вдигна нерешително ръка и леко помилва русите му, къдрави коси. После с въздишка на облекчение се отпусна в обятията му и прошепна:

— Цели шест години мечтая да чуя тези думи. Сигурен ли си, че не сънувам?

— Повече от сигурен — отговори Трент с мила усмивка. — Имам обаче и други начини, за да те убедя…

— Тогава убеди ме… — тихо каза Кейт и обърна лице, за да приеме целувката му.