Дийн Кунц
Служители на Здрача (61)

61.

Виковете накараха Кристин да излезе от укритието, да премине загасващия огън и да отиде на пътеката.

Тя погледа нагоре към билото, но, разбира се, не можа да види целия път до него. Той беше твърде далеч. Снегът и дърветата скриваха гледката й.

Викането продължаваше. Господи, това беше ужасно. Въпреки разстоянието и заглушаващия ефект на гората, викът беше страхотен и смразяващ кръвта, вик от болка и ужас. Кристин потрепери.

Звукът беше като от гласа на Чарли.

Не. Кристин беше се оставила да я подведе въображението й. Това можеше да бъде гласа на който и да е друг. Звукът идваше отдалеч и беше твърде изкривен от дърветата, за да може да каже, че е от Чарли.

Крясъкът продължи около половин минута или, може би, дори по-дълго. Изглеждаше като че ли продължи цял час. Който и да беше този човек, той викаше там горе с всичка сила. После, затихна и изчезна, сякаш викащият бе получил внезапно недостиг на енергия, за да даде глас на своята агония.

Чубака излезе на пътеката и вдигна поглед към билото.

Настъпи тишина.

Кристин чакаше.

Нищо.

Тя се върна в защитената ниша, където Джоуи седеше в унес и взе ловджийската пушка.

* * *

Раната беше в рамото. Така. Цялата му ръка беше изтръпнала и той не можеше да я мръдне. Раната беше дяволски тежка. Може би, смъртоносна. Чарли не можеше да разбере точно, докато не я извадеше от якето и от топлоизолиращото бельо, за да я погледне или докато не започнеше да губи съзнание. Ако загубеше съзнание в този лют студ, той щеше да умре, независимо дали служителите на Здрача щяха да дойдат, за да го довършат.

Веднага щом установи, че е улучен, Чарли извика, но не защото болката беше толкова силна (нея още я нямаше) и не от уплаха, а защото искаше човекът, който беше стрелял по него да знае, че го е улучил. Той извика като човек, който вижда собствените си вътрешности да се изсипват от рана в корема и като че ли умира. И докато викаше, Чарли се обърна по гръб, опъна се в снега и бутна винтовката настрана, защото сега, когато нямаше две здрави ръце, щеше да има малко полза от нея. Чарли отвори ципа на якето си и извади пистолета от кобура под мишницата, държейки пистолета в здравата си дясна ръка, той я пъхна под себе си, така че тялото му да скрие оръжието. Неговата безполезна лява ръка беше простряна настрана от него, опусната и с дланта нагоре. Чарли започна да прекъсва виковете си, редувайки ги с отчаяни звуци от тежко дишане. После остави виковете да замрат, въпреки че вложи към тях още по-ужасяващи стенания. Накрая замлъкна.

Вятърът спря за момент, като че ли беше се съюзил с Чарли. Планината беше тиха като гроб.

Чарли чу шум от движение отвъд валчестите камъни, които го скриваха от стрелеца. Това беше шум от стъпване на тежки обувки върху оголен от сняг камък. Няколко бързи стъпки. После уморителна тишина. След това още няколко стъпки.

Чарли разчиташе този мъж да бъде аматьор, както човека с автомата. Един професионалист щеше да стреля при приближаването си към граничната формация. Един аматьор обаче щеше да повярва на виковете, щеше да се поздравява за добрия изстрел и щеше да бъде уязвим.

Стъпки. По-близо. Вече много близо.

Чарли отвори широко очи и ги впери право нагоре в сивото небе. Скалната формация отклоняваше част от падащия сняг от пътя му, но снежинки продължаваха да падат върху лицето и клепките на Чарли и той се нуждаеше от цялата сила на своята воля, за да се предпази от мигане.

Той остави устата си леко отворена, но задържа дъха си, защото иначе щеше да се издигне спираловидно нагоре в студения въздух във вид на пара и щеше да го издаде.

Измина една секунда. Пет секунди. Десет.

Още около половин минута и Чарли щеше да се нуждае от дишане.

Очите му започнаха да се замъгляват.

Внезапно този план му се стори лош. Глупав. Той щеше да умре тук. Трябваше да измисли нещо по-добро, по-умно.

В този момент се появи служителят на Здрача, обикалящ по края на гранитната издатина.

Чарли се вторачи здраво в небето, преструвайки се на умрял, следователно не можеше да види как изглежда непознатият. Усещаше го само периферно. Чарли се чувстваше сигурен, че неговото изпълнение на труп е убедително и така трябва да е било, защото беше осигурил щедро на показ собствената си кръв като сценично облекло.

Стрелецът пристъпи по-близо и застана право над него, гледайки надолу и хилейки се.

Чарли трябваше да направи усилие да не се съсредоточава на него. Трябваше да продължава да гледа през него. Това не беше лесно. Очите естествено се стремяха към движение.

Непознатият продължаваше да има оръжие и беше все още при краката му, по-добре въоръжен и по-подвижен от него.

Ако заподозреше, че Чарли е още жив, той можеше да довърши работата за частица от секундата.

Един удар.

Още един.

Той чува ударите на моето сърце, мислеше безразсъдно Чарли.

Този безразсъден ужас пораждаше един по-реалистичен страх — възможността стрелецът да види биенето на пулса на шията или на слепоочията му. При тази мисъл, Чарли почти изпадна в паника, почти помръдна, но после осъзна, че връхната му дреха и прикачената към нея качулка скриваха както шията, така и слепоочията му. Той нямаше да бъде предаден от пулсирането на своя собствен кръвен поток.

После служителят на Здрача мина покрай него, отиде до ръба на билото и извиква на стоящите на склона негови другари по религия:

— Убих го! Убих го този кучи син!

В момента, в който вниманието на стрелеца беше отклонено другаде, Чарли се претърколи наляво и освободи дясната си ръка, измъквайки револвера.

Служителят на Здрача ахна и започна да се обръща.

Чарли, стреля два пъти в него. Веднъж в слабината и веднъж в главата.

Мъжът падна отвъд ръба върху склона, смачка няколко храсти, търкулна се надолу между дърветата и спря до стъблото на един дебел бор. Беше умрял без дори да успее да извика.

Чарли се обърна по корем, примъкна се до ръба на билото и погледна надолу. Част от хората на Спайви бяха излезли от прикритията си в отговор на триумфиращия вик на стрелеца. Очевидно, не всички от тях бяха разбрали, че техният враг е все още жив. Най-вероятно, те бяха взели двата последователни изстрела за дадени от техния човек, за да се увери, че Чарли е мъртъв и може би мислеха, че търкулналото се от билото тяло е неговото. Те не се втурнаха отново да се крият, докато Чарли не извика „Негодници“ и не даде два изстрела с револвера.

После, подобно на глутница плъхове, надушили котка, те се изпокриха на безопасни тъмни места.

Той изстреля оставащите два патрона в револвера, не очаквайки да улучи който и да е, без дори да се цели, възнамерявайки само да ги уплаши и ги принуди да лежат ниско долу още известно време.

— Аз ги убих и двамата! — извика Чарли. — И двамата са мъртви. Как би могло да се случи това, ако Бог е на ваша страна?

Отдолу никой не отговори.

Викането го замая. Той почака малко и пое няколко пъти дълбоко въздух, тъй като не искаше да се усети каквато и да било слабост в гласа му. После отново извика:

— Защо не се изправите и не оставяте вашият Бог да спира куршумите, които изстрелвам аз?

Никакъв отговор.

Чарли направи няколко дълги бавни вдишвания. Опита се да свие пръстите на лявата ръка и те се помръднаха, но продължаваха да бъдат изтръпнали и вдървени.

Докато ги питаше, дали е убил достатъчно от тях, за да ги накара да се върнат, той направи една малка сметка. Беше убил двама на ръба на билото, един на пътеката и трима долу на поляната, където бяха се скупчили около джипа и снегомобилите. Шестима мъртви. Шест от десет. Колко ли души оставаха в гората под него? Чарли мислеше, че е видял там и трима други: още една жена, Кайл и мъжа, който беше пред Кайл, в края на редицата. Но не беше ли някой от тях останал назад с Майка Грейс? Тя сигурно не би останала сама в хижата. Не би могла да дойде чак тук, горе, при такъв тежък маршрут. Така ли беше наистина? Или тя беше точно сега там, сред тримата, на разстояние само шестдесет или седемдесет ярда, свиваща се в сенките като някакъв зъл стар трол?

— Възнамерявам да чакам ето тук — извика Чарли.

Той извади половин дузина патрони от джоба на якето си и затруднен от наличието само на една здрава ръка, зареди отново револвера.

— Рано или късно, вие ще трябва да се размърдате — извика Чарли. — Ще трябва да напрегнете мускулите си или да се вкочаните. — Гласът му звучеше зловещо в снежната тишина. — Вие ще се вкочаните и ще започнете бавно да замръзвате до смърт.

Болкоуспокояващият шок при раняването му беше започнал да отминава. Нервите започнаха да реагират и първата тъпа болка пропълзя в рамото и в ръката му.

— Нека изпитаме вашата вяра, по всяко време, когато бъдете готови — викаше Чарли. — Нека видим, дали вие наистина вярвате, че Бог е на ваша страна. По всяко време, когато бъдете готови, просто се изправете и ми позволете да стрелям по вас и нека видим тогава, дали Бог ще отклонява куршумите.

Той почака половин минута, за да се увери, че те нямат намерение да отговорят, после прибра револвера в кобура и се отдръпна от ръба. Те нямаше да знаят, че го е напуснал. Можеше да подозират, но нямаше да бъдат сигурни. Щяха да останат приковани долу половин час, а може би и по-дълго, преди накрая да решат да продължат изкачването си. Поне се надяваше Бог да му помогне в това. Нуждаеше се от всяка минута, която би могъл да получи.

Болката в рамото ставаше все по-остра. Чарли пропълзя по корем през плоското било, движейки се като сакат рак и не се изправи, докато не достигна мястото, където теренът се накланяше надолу и еленовата пътека се насочваше между дърветата.

При опита си да стане, Чарли откри, че краката му са много слаби. Те се подгънаха под него и той падна отново на земята, удряйки ранената ръка… Господи!… и почувства една голяма черна вълна да се носи с рев към него. Чарли притаи дъх, затвори очи и почака, докато вълната премине, отказвайки да бъде отнесен от нея. Болката вече изобщо не бе тъпа. Тя жилеше, изгаряше и тормозеше, сякаш в рамото му беше се заровило живо същество и сега си проправяше път навън. Болката беше достатъчно силна дори, когато оставаше неподвижен, но и най-малкото движение я правеше десеторно по-силна. Той обаче не можеше просто да лежи тук, а независимо от болката трябваше да стане и да се върне при Кристин. Ако щеше да умира, Чарли не искаше да бъде сам в тази гора, когато му дойдеше времето. Не трябваше да мисли за умиране. Мисълта е майка на действието. Болката беше силна, но това не означаваше, че раната е смъртоносна. Той не беше стигнал толкова далеч, за да се предаде така лесно. Имаше шанс. Винаги има шанс. Чарли бе оптимист през целия си живот. Беше надживял двама ругаещи и вечно пияни родители. Беше оцелял в бедността и във войната. По дяволите, щеше да оцелее и сега. Той премина, пълзейки, от платото върху еленовата пътека. Точно отвъд ръба на билото Чарли се улови за един клон и най-после се изтегли до изправено положение, облягайки се за опора на ствола на дървото.

Той не беше замаян, което бе добър знак. След като пое няколко пъти дълбоко въздух и стоя подпрян на дървото около една минута, краката му станаха по-устойчиви. Болката от раната не беше утихнала, но той откри, че постепенно привиква към нея. Трябваше или да се нагоди към нея, или да я избегне като загуби съзнание. Последното беше лукс, който не можеше да си позволи.

Той се отмести от дървото, скърцайки със зъби, когато огънят в рамото му се разгоря по-силно и започна да се спуска по еленовата пътека. Движеше се по-бързо, отколкото мислеше, че ще може, макар и не чак толкова, колкото при първото спускане, когато Кристин и Джоуи бяха с него. Чарли бързаше, но беше също и предпазлив, страхувайки се от подхлъзване, падане и допълнително нараняване на рамото и ръката. Ако паднеше на лявата страна, той, вероятно, щеше да загуби съзнание от последвалата експлозия на болката и после можеше да не дойде на себе си, преди хората на Спайви да се надвесят над него, мушкайки го с цевта на някоя пушка.

На шестдесет или седемдесет крачки под билото, Чарли се сети, че трябваше да вземе автомата със себе си. Може би до тялото на мъртвия стрелец имаше и няколко допълнителни пълнителя с муниции. Това щеше да изравни малко неравенството. С автомата, той би могъл да направи друга засада и този път да ги очисти всичките.

Чарли спря и погледна назад, питайки се, дали трябва да се върне за оръжието. Издигащата се зад него пътека му се струваше по-стръмна, отколкото си я спомняше. Всъщност, стръмнината изглеждаше толкова призоваваща за борба, колкото най-трудната страна към Монт Еверест. Дишането му се затрудни само като погледна нагоре. Стори му се, че пътеката е станала още по-стръмна. По дяволите, тя изглеждаше вертикална. Той нямаше достатъчно сила да се върне и се проклинаше, загдето не беше се сетил за автомата, докато беше горе. Чарли установи, че умът му не е така бистър, както мислеше.

Продължи да слиза надолу.

След още двадесет крачки по пътеката на Чарли му се стори, че гората се върти около него. Той спря разкрачен, като че ли можеше да спре въртележката от дървета само като забие пети в земята. Чарли я забави, но не успя да я спре напълно, така че накрая продължи предпазливо, поставяйки едното стъпало пред другото с отмерената стъпка на пиян, опитващ се да докаже трезвеността си пред полицай.

Вятърът беше се засилил и вдигаше голям шум в огромните дървета. Някои от по-високите скърцаха, когато върховете им се люлееха при променливите му пориви. Клоните на дърветата тракаха, а зелените иглички цъкаха, шумоляха и съскаха. Скърцането ставаше все по-силно, започвайки да звучи като отварянето на хиляда врати върху несмазани панти. Църкането, шумоленето и съскането също ставаха все по-силни и оглушителни, докато накрая шумът стана болезнен и той се почувства, като че ли се намираше във вътрешността на някакъв барабан. Чарли залитна, препъна се, едва не падна и установи, че по-голямата част от шума не идваше от вятъра в дърветата, а от собственото му тяло и че чува бученето на своята собствена кръв в ушите си, докато сърцето му биеше все по-ускорено. После гората отново се завъртя и докато се въртеше, дърпаше тъмнината надолу от небето като конец от макара, все повече и повече тъмнина. Сега гората не приличаше на въртележка, а на тъкачен стан, изтъкаващ от нишките на тъмнината черно платно, което се въздигаше на вълни около него, покриваше го и той не можеше да вижда къде върви. Чарли се препъна отново и падна…

Болка!

Едно ярко избухване.

Тъмнина.

Чернота.

По-дълбока от нощта.

Тишина.

Чарли пълзеше през катранената чернота, търсейки френетично Джоуи. Той трябваше скоро да намери момчето. Беше научил, че Чубака не е обикновено куче, а робот, една дяволска конструкция, натъпкана с експлозиви. Джоуи не знаеше истината. Може би точно в тази минута играеше с кучето. Сега, всяка секунда, Спайви можеше да натисне копчето, кучето щеше да се взриви и Джоуи щеше да бъде мъртъв. Чарли пълзеше към сивото петно в тъмнината. После, той се намери в една стая и видя Джоуи да седи в леглото. Чубака беше също там и седеше точно като човек с нож в едната лапа и вилица в другата. И момчето и кучето ядяха пържола. „За Бога, какво ядеш?“ попита Чарли. „Пържолата е много вкусна“, отвърна момчето. Чарли се изправи на крака до леглото и взе месото от момчето. Кучето изръмжа. „Не виждаш ли?“ попита Чарли. „Месото е отровно. Те са те отровили.“ „Не“, възрази Джоуи. „Месото е добро. Можеш да опиташ.“ „Отрова! Това е отрова!“ После Чарли си спомни за експлозивите, които бяха скрити в кучето и започна да предупреждава момчето, но беше твърде късно. Експлозията дойде. Само че експлодира не кучето, а Джоуи. Гърдите му се разтвориха и оттам излезе глутница плъхове и се забързаха към Чарли. Той се олюля назад, а те се заизкачваха по краката му. Бяха навсякъде върху него. Много плъхове. Те го хапеха. Той падна, съборен от тях и кръвта му започна да изтича от него. Но това беше студена кръв, студена вместо топла, а той крещеше…

… и се събуди с гадене. Чувстваше студена кръв върху цялото си лице. Той я изтри и си погледна ръката. Това, всъщност, не беше кръв, а сняг.

Чарли лежеше по гръб в средата на еленовата пътека, вперил поглед нагоре към дърветата и към част от сивото небе, откъдето снегът падаше с голяма скорост. Той седна със значително усилие. Гърлото му беше пълно с храчки. Чарли кашляше и плюеше.

Колко ли време е бил в безсъзнание?

Нямаше как да разбере.

Пътеката, която водеше нагоре към билото, беше пуста, доколкото можеше да види. Хората на Спайви още не бяха тръгнали след него. Не беше възможно да е бил дълго време в безсъзнание.

Болката в ръката и рамото изпращаше търсещи пипала през гърба и гърдите и нагоре към шията и черепа му. Чарли се опита да повдигне ръката си и имаше известен успех. Успя също да си помръдне китката без да засили болката.

Чарли се довлече до най-близкото дърво и се опита да се изтегли нагоре, но е успя. Почака малко, после се опита отново, но отново не успя.

Кристин. Джоуи. Те разчитаха на него.

Той трябваше да пълзи известно време. Само докато му се възвърнеше силата. Опита се да пълзи на ръце и колена, пренасяйки по-голямата част от тежестта на дясната ръка, но изисквайки известна помощ и от лявата. За своя изненада, той беше в състояние да се влачи, надолу с прилична скорост. Чарли се плъзгаше по пътеката в местата, където ъгълът на наклона позволяваше да се използва помощта на гравитацията, изминавайки понякога четири или пет ярда, преди да спре.

Чарли не беше сигурен колко път трябва да измине, преди да достигне скалния навес, под който беше оставил Кристин и Джоуи. Навесът можеше да бъде както след следващия завой, така и сто ярда по-далеч. Беше загубил способността си за преценка на разстоянията, но не беше загубил чувството си за посока, така че се влачеше надолу към дъното на долината.

Няколко минути или секунди по-късно Чарли установи, че е загубил винтовката. Вероятно беше се изхлузила от рамото му при падането. Трябваше да се върне за нея. Но тя можеше да се е плъзнала извън пътеката в някой храст или между камъни и нямаше да е лесно да я намери. Той все още имаше своя револвер, а в Кристин беше ловната пушка. Тези оръжия щяха да бъдат достатъчни.

Чарли продължи да пълзи надолу по пътеката и стигна до едно паднало дърво, което препречваше пътя му. Той не си спомняше да е било тук по-рано, макар че можеше и да е бил и се запита, дали не беше направил някъде погрешен завой. Но при първите две преминавания, Чарли не беше забелязал никакви разклонения. Как тогава би могъл да сбърка?

Чарли се облегна на падналото дърво…

… и се намери в някакъв зъболекарски кабинет, завързан към един стол. В рамото и ръката му бяха поникнали сто зъба и за лош късмет всичките се нуждаеха от работа в каналите на корените. Зъболекарят отвори вратата и влезе. Това беше Грейс Спайви. Тя държеше най-голямата и най-противна бормашина, която той беше виждал някога и нямаше никакво намерение да я използва за зъбите в рамото му, а възнамеряваше да пробие дупка право през неговото сърце…

… а сърцето му биеше лудо, когато се събуди и се намери облегнат на падналото дърво.

Кристин.

Джоуи.

Не трябва да ги разочарова. Той се покатери и седна върху ствола, питайки се, дали би посмял да се опита да върви. Реши, че няма да може и отново се отпусна на колена. Той пълзеше.

В един момент почувства рамото си по-добре.

Чувстваше го като мъртво. Така беше по-добре.

Болката утихна.

Той пълзеше.

Ако се спреше за момент, ако се свиеше и затвореше очи, цялата болка щеше да изчезне. Знаеше, че ще изчезне.

Но Чарли продължаваше да пълзи.

Той беше жаден и му беше горещо въпреки мразовития въздух.

Чарли спря, загреба шепа сняг и го сложи в устата си. Снегът имаше отвратителен метален вкус. Той, все пак, го преглътна, защото чувстваше, че гърлото му гори, а отвратителният сняг беше поне студен.

Всичко, от което се нуждаеше сега, преди да продължи да се движи отново, беше малка почивка. Денят не беше светъл. Въпреки това, проникващата надолу между дърветата светлина причиняваше болка в очите му. Само ако можеше да ги затвори за момент, да прекъсне сивия блясък…