Дийн Кунц
Служители на Здрача (1)

1.

Това започна при слънчево време, а не в тъмна бурна нощ.

Тя не беше подготвена за него, не беше нащрек. Кой би очаквал неприятност в един хубав неделен следобед като този?

Небето беше ясно и синьо. Беше изненадващо топло за края на февруари, дори в Южна Калифорния. Духаше лек ветрец, изпълнен с аромат на цветя. Беше един от онези дни, в които на всеки изглеждаше съдено, че ще живее вечно.

Кристин Скавело беше отишла на Сауд Коуст Плаца в Коста Меса, за да напазарува някои неща и беше взела Джоуи със себе си. Той харесваше големия търговски център. Бе омаян от потока, изливащ се от едното крило на сградата по средата на алеята за разходка над един малък водопад. Той се интересуваше също от стотиците дървета и растения, които растяха на закрито и беше роден да наблюдава хора. Но най-много от всичко харесваше въртележката в централния двор. Срещу едно возене на въртележката той щеше да се мъкне щастлив и спокоен с Кристин по време на нейното два-три часово пазаруване.

Джоуи беше добро дете. Най-доброто. Той никога не хленчеше, никога не избухваше и никога не се оплакваше. Затворен у дома през някой дълъг и дъждовен ден, той можеше да се забавлява часове наред, без нито веднъж да се отегчи, нито да стане неспокоен или раздразнителен, както повечето деца.

На Кристин понякога й се струваше, че Джоуи е един малък възрастен мъж в тялото на едно шестгодишно момче. От време на време, той изричаше най-учудващи за възрастта си неща, обикновено имаше търпението на възрастен човек и често разсъждаваше твърде умно за годините си.

Но в останалото време, особено когато питаше къде е неговият баща или защо неговият баща си е отишъл (или дори когато не питаше нищо, а просто стоеше с въпроса, трепкащ в очите му), той изглеждаше така невинен и крехък, така сърцераздирателно уязвим, че тя трябваше просто да го сграбчи и прегърне.

Понякога прегръдката не беше само израз на нейната любов към него, а също и избягване на въпроса, който той бе повдигнал. Кристин никога не намери начин, по който да му разкаже за неговия баща и това беше една тема, която желаеше той просто да изостави, докато тя не бъде готова да я постави на разглеждане. Джоуи беше твърде млад, за да разбере истината, а тя не желаеше да го лъже (във всеки случай, не твърде безочливо) или да прибягва до ефектни евфемизми.

Джоуи беше я попитал за своя баща само преди два часа по пътя към алеята за разходка.

— Миличък, твоят баща просто не беше готов да поеме отговорността да има семейство — беше му отговорила тя.

— Не ме ли е харесал?

— Той никога дори не те е виждал. Как тогава би могъл да не те харесва? Той си отиде преди ти да е родиш.

— Така ли? Как бих могъл да се родя, ако той не е бил тук? — бе попитало скептично момчето.

— Това е нещо, което ще учиш в училище в часовете по полова просвета — бе отвърнала развеселена тя.

— Кога?

— О, предполагам, че след около шест или седем години.

— Това време е твърде дълго за чакане — бе казал с въздишка Джоуи. — Обзалагам се, че той не ме е харесал и затова си е отишъл.

— Избий си веднага тази мисъл от главата, захарче — бе казала тя, мръщейки се. — Аз бях тази, която твоят баща не харесваше.

— Теб? Той не е харесвал теб?

— Точно така.

Джоуи беше вървял мълчаливо известно време и накрая беше казал:

— О, ако не те е харесвал, той трябва да е бил просто голям глупак.

После, очевидно усещайки, че тази тема кара майка му да се чувства неловко, той я смени. Един малък възрастен мъж в тялото на шестгодишно момче.

Беше факт, че Джоуи е резултатът от една кратка, страстна, безразсъдна и глупава любовна връзка. Понякога, спомняйки си за нея, тя не можеше да повярва, че е била толкова наивна… или толкова отчаяна, че да доказва своята женственост и независимост. Това беше единствената връзка в живота на Кристин, която можеше да се определи като едно „буйство“, единственият път, когато някога е била отхвърлена. За този мъж, за никой мъж преди и след това, само за този мъж тя беше забравила своите принципи, морал и здрав разум, обръщайки внимание само на неотложните желания на своята плът. Кристин беше си казала, че това е Романс с главно Р, не просто любов, а Голяма Любов, дори Любов От Пръв Поглед. В действителност тя беше само слаба, уязвима и силно желаеща да стане за смях. По-късно, когато бе осъзнала, че мистър Чудесен я е лъгал и използвал, пренебрегвайки цинично чувствата й, когато бе открила, че се е отдала на човек без капка уважение към нея и без дори минимално чувство за отговорност, тя силно се беше засрамила. Накрая Кристин бе осъзнала, че има една точка, в която срамът и угризението на съвестта стават почти толкова незначителни, колкото и грехът, дал повод за тези емоции, така че тя бе изоставила този дребен епизод зад себе си и бе се зарекла да го забрави.

Само дето Джоуи продължаваше да пита кой е бил баща му, къде е сега и защо си е отишъл. А как да разкажеш на едно шестгодишно дете за своите страстни копнежи, за предателството на собственото си сърце и за своята непростима способност да вършиш понякога съвършени глупости? Ако това можеше да бъде направено, тя все още не беше открила начина. Просто възнамеряваше да почака, докато той не порасне достатъчно, за да разбере, че възрастните могат понякога да бъдат точно толкова глупави и объркани, колкото малките деца. Дотогава щеше да го залъгва с неясни отговори и увъртания, които нямаше да удовлетворят никой от двамата.

Кристин не желаеше той да изглежда така безпомощен, уязвим, когато попита за баща си, това я натъжаваше.

Джоуи никога не боледуваше. Беше едно изключително здраво дете, за което Кристин беше благодарна. Независимо от това, тя винаги четеше статиите в списанията и вестниците, касаещи детските болести и то не само детския паралич, дребната шарка и коклюша (той беше имунизиран срещу тези и още други), а ужасните, осакатяващите и неизлечимите болести. Те бяха редки, но това не ги правеше по-малко опасни. Тя помнеше ранните предупредителни признаци на сто чуждестранни болести и винаги беше нащрек за появата на техните симптоми в Джоуи. Разбира се, като всяко пъргаво момче, той страдаше от своя дял порязвания и натъртвания, а видът на неговата кръв винаги я плашеше до смърт, дори ако това беше само една капка от леко одраскване. Нейната загриженост за здравето на Джоуи беше се превърнала почти в мания, но тя никога не позволи да стане напълно такава, защото чувстваше психологическите проблеми, които можеха да възникнат в едно дете с прекомерно пазеща го майка.

Този неделен следобед през февруари, когато смъртта се приближи и ухили на Джоуи, тя не беше във формата на вирусите и бактериите, които безпокояха Кристин. Тя беше просто една стара жена с дълга посивяла коса, бледо лице и сиви очи с цвят на мръсен лед.

Часът беше три и пет, когато Кристин и Джоуи напуснаха търговския център през универсалния магазин на Булок. Слънцето се отразяваше в автомобилната хромова боя и предните стъкла от единия до другия край на паркинга. Техният сребърносив Понтиак Файърбърд беше в редицата точно пред вратите на Булок, дванадесетата кола подред, и те бяха почти до нея, когато се появи старицата.

Тя изскочи между техния Файърбърд и един бял Форд право на пътя им.

Отначало старицата изглежда не представляваше заплаха. Тя беше малко странна, разбира се, но нищо по-лошо от това. Дългата до рамената й грива от гъста посивяла коса изглеждаше развявана от вятъра, макар че през паркинга минаваше само лек ветрец. Тя беше над шестдесет, а може би дори малко над седемдесет години, четиридесетина години по-възрастна от Кристин, но лицето й не беше дълбоко набръчкано, а кожата бе гладка като на бебе. Тя притежаваше неестествена пухкавост, която често се свързваше с кортизонови инжекции. Заострен нос. Малка уста, дебели устни. Закръглена брадичка с дупка. Тя носеше тюркоазно колие, зелена блуза с дълъг ръкав, зелена пола и зелени обувки. На пухкавите й ръце имаше осем пръстена, всичките зелени: тюркоаз, малахит и изумруди. Еднообразното зелено предполагаше някакъв вид униформа.

Тя намигна на Джоуи, ухили се и каза:

— Боже мой, това е наистина един красив млад мъж?

Кристин се усмихна. Спонтанните комплименти от непознати хора не бяха нищо ново за Джоуи. Със своята тъмна коса, наситено сини очи и правилни черти той беше поразително красиво дете.

— Да, сър, една истинска малка кинозвезда — каза старицата.

— Благодаря ви — отвърна Джоуи, изчервявайки се.

Кристин разгледа от по-близо непознатата жена и трябваше да коригира първоначалното си впечатление за добродушна баба. Върху силно измачканата пола на старицата имаше частици мъх, върху блузата — две малки петна от храна, а върху рамената й — пърхот. Чорапите й бяха увиснали при колената, а на левия имаше бримка. Тя държеше тлееща цигара, а пръстите на дясната й ръка бяха жълти от никотина. Тя беше от онези хора, от които децата никога не приемаха бонбони, сладки или друга почерпка и то не защото тя изглеждаше от тези, които тровят или задяват децата (което тя не правеше), а от тези, които държат кухнята си мръсна. Дори при разглеждане отблизо, тя нямаше вид на опасна, а на повлекана.

Тя се наведе към Джоуи, усмихна му се и без да обръща каквото и да било внимание на Кристин, попита:

— Как се казваш, младежо? Можеш ли да ми кажеш името си?

— Джоуи — отвърна срамежливо той.

— На колко години си, Джоуи?

— Шест.

— Само на шест години и вече достатъчно красив, за да караш дамите да припадат!

Джоуи се притесни и силно желаеше да може да се скрие в колата. Но остана на мястото си и се държеше вежливо, както го беше научила майка му.

— Ще се обзаложа на един долар срещу една поничка, че зная кога е твоят рожден ден — каза старицата.

— Аз нямам поничка — каза Джоуи, приемайки облога буквално и предупреждавайки я сериозно, че той няма да е в състояние да плати, ако загуби.

— Това не е ли умно? — попита го старицата. — Така съвършено, така много умно. Но аз зная. Ти си роден на Бъдни Вечер.

— Не — възрази Джоуи. — На втори февруари.

— На втори февруари ли? О, не така! Не се шегувай с мен — каза тя, все още игнорирайки Кристин и все още усмихвайки се широко на Джоуи, заканвайки се с пожълтелия от никотина показалец. — Сигурно е, както че две и две прави четири, че ти си роден на двадесет и четвърти декември.

Кристин се чудеше накъде бие старицата.

— Мамо, кажи й — каза Джоуи. — Втори февруари. Не ми ли дължи тя един долар?

— Не, тя не ти дължи нищо, миличък — отвърна Кристин. — Това не беше истински бас.

— Ами, ако бях загубил аз — каза той. — В края на краищата, нямаше да мога да й дам никаква поничка. Затова всичко е наред, ако и тя не ми даде един долар.

Накрая старицата вдигна глава и погледна Кристин.

Кристин започна да се усмихва, но спря, когато видя очите на непозната. Погледът й беше суров, студен и гневен. Очите й не бяха нито на баба, нито на безобидна старица. В тях имаше сила, упорство и твърда решимост. Жената също повече не се усмихваше.

Какво става тук?

Преди Кристин да успее да продума, жената каза:

— Той е роден на Бъдни Вечер, не е ли така? Хммм? Не е ли така? — Тя говореше с такава настойчивост, с такава сила, че пръскаше Кристин със слюнки. Старицата продължи без да дочака отговор. — Вие лъжете за втори февруари. Вие и двамата просто се опитвате да скриете, но аз зная истината. Аз зная. Вие не можете да ме заблудите. Не и мен.

Внезапно тя започва да изглежда опасна.

Кристин постави ръка върху рамото на Джоуи и го побутна покрай старата вещица към колата.

Но старицата отстъпи встрани, блокирайки пътя им. Тя размаха цигарата си към Джоуи, взря се в него и каза:

— Аз зная кой си. Аз зная какво си. Зная всичко за теб. Всичко. По-добре е да повярваш. О, да, да. Аз зная, да.

Една смахната, помисли Кристин и стомахът й се сви. Исусе. Една побъркана стара дама от тези, които са способни на всичко. Боже, моля те, нека тя се окаже безобидна.

Слисан, Джоуи отстъпи назад от жената, вкопчи се в ръката на майка си и силно я стисна.

— Моля, махнете се от пътя ни — каза Кристин, опитвайки се да говори спокойно и силно желаейки да не прояви враждебност.

Старицата отказа да се отмести. Тя доближи цигарата до устните си. Ръката й трепереше.

Държейки Джоуи за ръка, Кристин се опита да заобиколи непознатата.

Обаче жената отново препречи пътя им. Тя дърпаше нервно от цигарата и изпускаше дима през носа си, като нито за миг не откъсваше погледа си от Джоуи.

Кристин огледа паркинга. Няколко души излязоха през два реда от една кола, а двама млади мъже бяха в края на тази редица, но се отправяха в друга посока. Никой не беше достатъчно близо, за да й помогне, в случай, че лудата жена започнеше да буйства.

Старицата хвърли цигарата на земята. Дишаше ускорено. Очите й бяха изпъкнали. Приличаше на голяма злонамерена жаба.

— О да, аз зная твоите противни, ужасни и омразни тайни, малък измамнико — каза тя.

Сърцето на Кристин започна да бие като чук.

— Махайте се от пътя ни — каза рязко тя, без повече да се опитва или дори да е в състояние да остане спокойна.

— Не можете да ме заблудите с вашето театралничене…

Джоуи започна да плаче.

— … и с вашата фалшива привлекателност. Сълзите също няма да помогнат.

Кристин се опита за трети път да заобиколи жената и отново й беше попречено.

Лицето на старата вещица доби гневно изражение.

— Аз зная точно какво представляваш, малко чудовище.

Кристин бутна старицата и тя залитна назад. После, теглейки Джоуи със себе си, тя забърза към колата, чувствайки се като в кошмар със забавени движения.

Вратата на колата беше заключена. Кристин винаги грижливо я заключваше, но й се искаше поне този път да е пропуснала.

Старицата се промъкваше зад тях, викайки нещо, което Кристин не можеше да чуе, защото в ушите й лудо тупаше сърцето й.

— Мамо!

Джоуи беше почти измъкнат от ръката й. Старицата беше забила закривените си нокти в ризата му.

— Пусни го, проклетнице! — извика Кристин.

— Признай си! — крещеше му старицата. — Признай си какво представляваш.

Кристин отново я бутна.

Жената не го пускаше.

Кристин я удари, силно, първо по рамото, после през лицето.

Старицата залитна назад, Джоуи се измъкна от нея, а ризата му се разкъса.

Някак си, макар и с треперещи ръце, Кристин пъхна ключа в ключалката, отвори вратата на колата и бутна Джоуи вътре. Той излази до съседната седалка, а тя се вмъкна след него зад волана и с огромно облекчение затвори вратата. После я заключи.

Старицата се взираше в прозорчето от страната на шофьора.

— Чуйте ме! — викаше тя. — Чуйте!

Кристин пъхна ключа в контакта, запали колата и натисна неколкократно газта. Двигателят изрева.

С млечнобял от стискане юмрук, лудата жена удари покрива на колата. После отново. И отново.

Кристин включи Файърбърда на скорост и се заизмъква назад от мястото, където беше паркирала, движейки се бавно, тъй като не искаше да нарани старицата, а само да се отърве от нея.

Лудата ги последва, тътрейки се успоредно с тях, държейки дръжката на вратата и взирайки се в Кристин.

— Той трябва да умре. Той трябва да умре.

— Мамо, не ме оставяй да ме хване — каза хлипайки Джоуи.

— Тя няма да те хване, миличък — отвърна Кристин. Устата й беше пресъхнала и тя едва успя да изрече думите.

Момчето се сви до своята заключена врата. От очите му бликаха сълзи, но бяха широко отворени и фиксирани в изкривеното лице на дългокосия хищник в прозорчето на майка му.

Все още движейки се назад, Кристин увеличи малко скоростта, завъртя волана и за малко не удари една друга кола, която идваше бавно по реда. Другият шофьор натисна клаксона и Кристин спря точно навреме, натискайки рязко спирачките.

— Той трябва да умре! — крещеше старицата. Тя удари стъклото с юмрука си.

Това не може да се случи, мислеше Кристин. Не и в един слънчев неделен ден. Не и в мирната Коста Меса.

Старицата удари отново прозореца.

— Той трябва да умре!

В стъклото пръскаха слюнки.

Колата на Кристин беше включена на скорост и се отдалечаваше, но старицата продължаваше да се държи. Кристин увеличи скоростта. Жената продължаваше да се държи за дръжката на вратата, плъзгайки се, тичайки и залитайки успоредно на колата десет фута, двадесет, тридесет фута, по-бързо, още по-бързо. Господи, беше ли тя човешко същество? Откъде една такава старица намираше сила и издръжливост да се задържа по подобен начин? Тя гледаше злобно през страничното прозорче и в очите й се четеше такава кръвожадност, че Кристин не би се изненадала, ако, напук на нейния ръст и години, вещицата беше откъснала вратата. Но накрая тя пусна дръжката, ревейки от ярост и безсилие.

В края на реда Кристин зави надясно. Тя караше твърде бързо през паркинга и за по-малко от минута те бяха излезли от търговския център на Бристол Стрийт и се отправяха на север.

Джоуи продължаваше да плаче, макар и по-тихо от преди.

— Всичко е наред, миличък. Няма нищо страшно. Тя си отиде.

Кристин кара до Мак Артър Булевард, зави надясно и премина три квартала, поглеждайки непрекъснато в огледалото за задно виждане, за да види дали са преследвани, макар да знаеше, че няма голяма вероятност за това. Накрая се изтегли до бордюра и спря.

Кристин трепереше и се надяваше, че Джоуи няма да забележи.

— Ето, миличък — каза тя, издърпвайки една книжна носна кърпичка от малката кутия на таблото. — Избърши си сълзите, издухай си носа и бъди храбър заради мама. Окей?

— Окей — отвърна той, приемайки кърпичката. Малко след това Джоуи се успокои.

— Чувстваш ли се по-добре? — попита тя.

— Да. Малко.

— Уплашен ли си?

— Бях.

— Но вече не?

Джоуи поклати отрицателно глава.

— Ти разбираш — каза Кристин, — че тя, всъщност, не е имала предвид тези неприятни неща, които каза.

Той я погледна озадачен. Горната му устна трепереше, но гласът му беше стабилен.

— Тогава, защо тя каза това, ако не го е имала предвид?

— Ами, не е могла да се сдържи. Тя беше една болна дама.

— Искаш да кажеш… като болна от грип ли?

— Не, миличък. Искам да кажа… душевно болна… умствено неуравновесена.

— Беше ли тя една истинска Луни Тюни, а?

Той беше чул този израз от Вал Гарднър, бизнес партньорката на Кристин. Тя за пръв път чуваше Джоуи да го използва и се питаше какви ли други по-малко приемливи за обществото думи, може би, е заимствал от същия източник.

— Беше ли тя една истинска Луни Тюни, мамо? Беше ли тя луда?

— Умствено неуравновесена, да.

Той се намръщи.

— Това ни най-малко не прави нещата по-лесно разбираеми, нали? — попита тя.

— Не. Защото какво наистина може, в края на краищата, да означава лудостта, освен да бъдеш затворен в стая с гумирани стени? И дори ако тя беше една побъркана стара дама, защо бе така ядосана на мен? А? Аз дори не съм я виждал никога преди.

— Ами…

Как да обясниш поведението на психопат на едно шестгодишно дете? Кристин не можеше да измисли никакъв начин да стори това, без да стане абсурдно опростено. Обаче в този случай един опростен отговор беше по-добър от никакъв.

— Може би, самата тя някога е имала малко момченце, което е обичала твърде много. Но, може би, то не е било така добро като теб. Може би, е пораснало и станало лош човек, който е извършил много ужасни неща, разбили сърцето на неговата майка. Нещо подобно би могло… да я извади малко от равновесие.

— Значи сега тя, може би, мрази всички малки момчета, независимо дали ги познава или не — предположи Джоуи.

— Да, може би.

— Защото те й напомнят за нейното собствено малко момче ли? Така ли е?

— Точно така.

Той мисли известно време и после каза:

— Да. Мога някак си да си представя как би изглеждало това.

Кристин се усмихна и му разроши косата.

— Хей, слушай какво ще ти кажа — рече тя. — Хайде да спрем при Баскин-Робинс и да вземем една фунийка със сладолед. Мисля, че този месец е с вкус на печени фъстъци и шоколад. Това е един от твоите предпочитани сладоледи, нали?

Джоуи беше явно изненадан. Кристин не одобряваше твърде много мазнините в неговата храна и грижливо я подбираше. Сладоледът не беше често удоволствие. Той използва момента и попита:

— Мога ли да имам един такъв и един с лимонов яйчен крем?

— Два сладоледа?

— Днес е неделя — каза той.

— Последният път, когато погледнах календара, неделята не беше много специална. Всяка седмица има само по една. Или това се е променило, без да забележа?

— Ами… но… виждаш ли, аз току-що имах… — Джоуи сви вежди, мислейки усилено. Устата му се движеше, сякаш дъвчеше парче твърд карамел. После каза: — Аз току-що имах едно… едно тежко преживяване.

— Тежко преживяване ли?

— Да. Точно така.

Кристин замига на парцали.

— Откъде си взел този израз? О! Разбира се. Няма значение. Вал.

Според Валери Гарднър, която бе склонна да театралничи, самото ставане сутрин беше едно тежко преживяване. Вал имаше около половин дузина тежки преживявания всеки ден и те й се отразяваха добре.

— И така, днес е неделя и аз имах това тежко преживяване — каза Джоуи, — мисля, че ще бъде по-добре, ако имам за компенсация два сладоледа. Разбира ли?

— Разбирам, че би било по-добре да не чувам за друго тежко преживяване поне през следващите десет години.

— Какво ще кажеш за сладоледа?

— Ще имаш два броя — съгласи се тя, поглеждайки съдраната му риза.

— Ура! Това е един страхотен ден, нали? Една истинска Луни Тюни и два сладоледа!

Кристин никога не преставаше да се учудва от детската психика, особено на това дете. В съзнанието си той беше вече видоизменил срещата със старицата, беше я изменил от момент на ужас в приключение, което не беше съвсем, но почти, като посещение на сладкарница.

— Ти си забележително дете — каза тя.

— Ти си забележителна майка.

Той включи радиото и си затананика радостно с музиката по целия път до Баскин-Робинс.

Кристин продължи да поглежда в огледалото за задно виждане. Никой не ги следваше. Тя беше сигурна в това. Но, все пак, продължи да поглежда.