Георги Щерев
Камбаната

Помня я: висока до небето,

като зов в очите ми стои.

Опнато от слънцето, въжето

сред звуците тържествени

върви.

Сега мълчи и в тъмното се гуши,

загледана в небесните вълни.

И няма вечер кой да я послуша,

а в скърбен тон душата й звъни…

Изпълва ме и жалост, и тревога —

от старостта й кой ще я спаси.

Смалява се усмивката й строга,

сърцето й напукано виси…

Вълнувам се… Дали ще ме познае

след толкова изгаснали лета.

 

Пред мен като деца играят

последните листа на есента.