Георги Щерев
Участ

Някога в моето село

        Живееха

повече от хиляда души.

Всяка година

се вдигаха над тридесет сватби

        и се раждаха

по толкова деца.

Училищният двор

гъмжеше от остригани глави —

                пчелен

        кошер

пред роене.

Сега

жителите му са петдесет, отчайващо остарели,

и броят последните си дни,

и сънуват смъртта.

Училищният двор е най-разрушеното гнездо,

в което никога вече няма

да се чуе гласа на птица.

 

                Какво

                ще стане

                утре,

когато умре и последният човек…