Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Inconnu de Castel-Pic, (Пълни авторски права)
Превод от френски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 11 гласа)
Сканиране
Desi_Zh (2009)
Начална корекция
tanqdim (2014)
Допълнителна корекция
МаяК (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Макс дьо Вьози. Имение в планината

Френска. Първо издание

ИК „Боивест“, Пловдив, 1992

ISBN: 954-548-002-5


Ноел Сабатие беше на деветнадесет години, когато настойникът й, Франсис Боне, дойде да я отведе окончателно от пансиона, където тя бе отгледана. Нейната майка се бе поминала при раждането й. Баща й, надежден хирург, живя след нея само няколко години. Той умря в края на войната от инфекциозно убождане при операция на един ранен. На гроба му държаха речи и дори го посочиха като герой, загинал, изпълнявайки дълга си. Наградиха го посмъртно и с кръста на Почетния легион, но никой не се сети, че покойният нямаше средства и оставяше след себе си едно седемгодишно момиченце, с чието отглеждане никой роднина нямаше желание да се нагърби.

Един химик, Франсис Боне, шестдесет и тригодишен, предложи да поеме грижата за сирачето. Той познаваше добре покойния Сабатие и в порив на великодушие, за който детето винаги му беше благодарно, прие настойничеството и избави Ноел от нуждата да се обърне за подкрепа към Обществено подпомагане. За нещастие, животът не подкрепи добрите намерения на стария човек. Противно на всички предвиждания, след войната скъпотията стана още по-страшна, а работата на Франсис Боне му донасяше твърде оскъдни печалби.

Ноел изживя при него няколко месеца на спокойствие, които облекчиха на първо време самотата й и не й позволиха да се отчае. После, постепенно, с увеличаването на всички цени, затруднението се промъкна в скромния дом на химика. В същото време присъствието на момиченцето под неговия покрив започна да става все по-неудобно за Франсис Боне. Едно дете, дори послушно и обичливо, е винаги връзка, която възпрепятствува свободата и самостоятелността. За да не остава вечер малката сама в къщи, старият човек трябваше да се лишава от срещите си в кафенето, където неколцина приятели обичаха да играят карти. Не можеше да ходи вече и на кино, нито да се гощава сам, като истински лакомник в някой малък, но добър ресторант. Не си позволяваше вече да покани на чаша кафе някоя случайна приятелка, за да се залъже за миг, че все още не е напълно остарял.

Да, свършено беше с всичко това! И когато причина за тези, макар и дребни лишения, е една седемгодишна хлапачка, над чиято съдба човек се е разнежил твърде лесно, много скоро започва да съжалява за красивата си постъпка. А от съжалението още по-бързо се преминава към разрешение, което би позволило връщане към хубавите стари навици!

Точно така се случи и с Франсис Боне.

Шест месеца след смъртта на Раул Сабатие старият химик настани дъщеря му в манастира Сен Марк в Нантер, където срещу една скромна вноска тя беше приета в пансиона за осиротели момичета без роднини. Пансионерките бяха около триста. В продължение на дълги години настойникът сякаш забрави Ноел. Много рядко той идваше да я навести, но в повечето случаи се задоволяваше да изпрати в началото на годината скромната сума, предназначена за пансиона и за издръжката на момичето.

Ноел остана в Сен Марк до деветнадесетгодишната си възраст. После настойникът й дойде да я вземе. Той беше придружен от една жена на средна възраст, която й представи като своя сестра, дошла да живее при него. От самото начало жената не стана симпатична на сирачето. Първите й погледи измериха девойката от главата до петите. При това тя я разглеждаше с неприязън.

Девойката се раздели със сълзи на очи със сестрите от Сен Марк, които й помогнаха да прибере скромните си вещи, както и няколко спомена, които бе заслужила през време на дългото си пребиваване в манастира.

Ноел си тръгна, натоварена със загънати вързопи, които всеки миг можеха да паднат и да се разпилеят. Съвсем естествено беше сестрата на Франсис Боне любезно да вземе някои от тях. Тя, обаче, не направи нищо подобно.

Широко разтворила ръце, за да обгърне всичко, притискайки към себе си своите скъпоценни вещи, девойката последва настойника си и след единадесет години се завърна с трамвай в жилището на стария химик. Но веднага й дадоха да разбере, че тя нямаше да остане там.

— Ноел, вие не знаете какво точно е вашето положение — каза старецът. — Аз не съм нищо повече от един стар човек, погълнат от книгите си. Товарът, който поех при смъртта на вашия баща, като се нагърбих да се грижа за вас, беше твърде тежък за мене.

При тези думи Ноел сведе примирено глава. Те предвещаваха най-лошото.

— Аз съм ви дълбоко благодарна — промълви тя искрено, но така смутена, сякаш беше виновна за нещо.

— Не искам от вас благодарност — отвърна сърдито старият човек. — Малкото, което вашият баща остави, послужи за отглеждането ви до петнадесетгодишна възраст. Тогава можех да ви накарам да работите и вие може би щяхте да успеете да си припечелвате хляба, но предпочетох да ви оставя да продължите образованието си. Тази е моята единствена малка заслуга. Неприятно ми беше да допусна дъщерята на Сабатие да остане без добро основно образование, когато баща й беше мой приятел. Постъпих така не заради вас, а заради спокойствието на собствената си съвест.

— Но, господине, аз съм ви безкрайно задължена и…

— Стига, стига! Още веднъж ви казвам, от вас не искам нищо, освен занапред да поемете сама грижата за себе си. Аз съм стар и моите средства не ми позволяват да ви храня. Сега ще трябва сама да си изкарвате хляба.

— Да, да! — отвърна девойката, смутена, че той настояваше толкова много за нещо, което тя смяташе за напълно естествено и от което през ум не й беше минавало да се отказва. — Това е моето най-голямо желание. Кажете ми какво трябва да правя и аз ще се подчиня.

— Аз очаквах, че вие ще ни разберете — забеляза жената студено, — но дано да не бъде само на думи. Зная днешната младеж! Момичетата като че не стъпват на земята, а претенциите им… А когато заработят, трудно се задържат на едно място. Но моят брат в никакъв случай не трябва да бъде занимаван с подобни неприятности!

Девойката се изчерви от стеснение и промълви все така смирено:

— Ще направя всичко, което е по силите ми, госпожо.

— Е, добре, чуйте ме! Аз ви намерих едно добро място, стига вие да съумеете да се задържите. Осведомих се и разбрах, че е подходящо за вас. В едно имение на юг търсят образовано лице за секретарска служба. Вие ще отидете там.

— На юг? — запита Ноел уплашено. — Нима ще ме изпратите там?

— Какво ви спира да заминете?

— Никога не съм пътувала — призна плахо момичето.

— Тъкмо случай да се научите да се справяте сама! Подобно начало ще бъде много полезно.

— Но как ще отида сама толкова далеч — настоя момичето.

— Вие сте доста глупавичка, моето момиче! Когато човек е поставил в джоба си точния адрес, ще попита за пътя и все ще пристигне, в края на краищата. Така че вие ще заминете за там още тази вечер.

— О, не, не толкова скоро — прошепна момичето съвсем уплашено от предстоящото нощно пътуване. — Никога не съм пътувала и да тръгна така посред нощ! О! Госпожо, придружете ме!

Гласът й секна, задавен от сълзи.

— Никога не съм излизала сама, разбирате ли ме, госпожо?

— Я гледай! — възкликна важно сестрата на химика. — Вие сте била още по-глупава, отколкото предполагах, щом можете да допуснете, че ще тръгна да ви придружавам! Хайде, избършете очите си, малка глупачке, и ме слушайте, без да ме прекъсвате. Влакът, който ще вземете, заминава тази вечер в девет часа. Утре към три часа той ще пристигне в Ница. Там ще слезете и ще се качите на друг влак, който ще ви отведе до село Рокбилиер, където се намира имението и замъкът Монжой.

Тя й подаде едно листче, което уплашената Ноел пое, без да каже нищо повече.

— Тук е посочен пътят, който да следвате. Аз съм записала всички сведения, както и точния адрес на мястото, където отивате. Ето и едно препоръчително писмо до господин Ле Кермьор, собственика на Монжой, който търси човек за секретарска служба. Приберете добре тези книжа в джоба си и ми помогнете да прибера вързопите ви в един, защото е невъзможно да пътувате с много багаж.

Стана така, както жената поиска, понеже Ноел разбра, че е излишно да се съпротивлява и да оспорва дадените й нареждания.

Две големи картонени кутии за шапки прибраха скромните вещи на момичето. Жената ги свърза с едно въженце и така ги направи по-удобни за носене. След това тя постави отделно в една кошничка хляб, сирене и две ябълки.

— Тази храна ще ви бъде за из път. Не я изяждайте наведнъж, защото ще пристигнете в Рокбилиер утре късно следобед. При това няма да разполагате с достатъчно пари, защото средствата на брат ми са такива, че не му позволяват да отдели за вас нещо повече.

Тя й даде една съвсем скромна сума.

— Ето двадесет франка. Не ги харчете, защото могат да ви потрябват в извънреден случай. Цената на вашия третокласен билет е без това твърде голяма жертва, която моят брат трябваше да направи! Старайте се да се харесате там, където отивате, моя малка, защото за нас би било невъзможно да поемем разноските за завръщането ви.

Девойката поклати глава. Тя беше твърде срамежлива, за да се осмели да изрази гласно мислите си. Във всеки случай, разбираше достатъчно добре, че това беше последната помощ, която получаваше от настойника си и никога вече не трябва да разчита на неговото великодушие.

Все пак, когато дойде часът на заминаването, старият човек прояви малко нежност към момичето.

— Моя малка Ноел — каза той, като я целуна, — бъди честна и храбра, като баща си. Съжалявам, че средствата не ми позволяват да се грижа повече за теб. Аз съм стар и имам нужда от сестра си.

Той посочи към стаята, където сестра му бе влязла да облече палтото си, за да изпрати девойката до гарата.

— Както виждаш — продължи той, като понижи гласа си, — тя иска да ми помогне. Струва ми се, че е права. При днешната скъпотия това е необходимо.

Той млъкна и се поколеба за миг. После, след като се увери, че сестра му не можеше да го види добави по-тихо:

— Вземете това, Ноел, и го скрийте, за да не види тя. Не бих искал да сте изцяло без средства. По-късно, когато преуспеете, пишете ми, за да ми съобщите добри новини за себе си.

Въпреки странния егоизъм на последната поръка, Ноел целуна сърдечно стария човек. Петдесетте франка, които той бе пъхнал в ръката й сигурно представляваха за него много лишения. Изведнъж девойката си даде сметка, че грижите за нея наистина трябва да бяха тежест за един вече възрастен човек.

С това последно впечатление от добротата на стария човек, девойката напусна Париж. Занапред тя щеше да бъде сама в света, но поне щеше да я стопля мисълта, че старият Франсис Боне я бе обичал искрено.

* * *

В ъгъла на купето, където я бе настанила сестрата на химика, Ноел се сгуши плахо на мястото си и огледа боязливо непознатите лица, които я заобикаляха. Съседите й, обаче, като че ли не я забелязваха. Само на другия край на купето имаше двама млади хора, които се смееха доста весело. От време на време техните погледи, сякаш се обръщаха подигравателно към девойката. Тя беше облечена с дрехите, които носеше в пансиона: сива памучна пола и блузка. Косите й бяха силно изопнати назад, а обувките й — грозни и груби.

Безспорно, видът й беше не само скромен, но и грозен. Ноел не беше кокетка, но си даваше сметка, че е облечена по начин, който може да предизвика присмех или съжаление. Досега, понеже се бе движила винаги с другите момичета, облечени като нея, никога такава мисъл не й бе минавала през главата. Но понеже в случая беше сама в този влак, който се носеше към Лазурния бряг, не можа да не забележи елегантността на другите пътници. Почувствува се страшно притеснена от собствената си нищета и се сви, колкото може повече в ъгъла на купето.

За нея беше истинско облекчение, когато видя, че спътниците й, един след друг, задрямаха при слабата светлина на лампата.

Девойката бе решила да бди през цялата нощ, толкова много опасения й вдъхваше самотата сред непознати хора. Но на възрастта на Ноел сънят бързо отнема и най-големите грижи и скоро младото момиче заспа дълбоко.

Виковете на чиновниците, свирката на локомотива, глъчката на пътниците, които се трупаха около бюфета, я събудиха на гара Валанс. Ноел усети глад и искрено завидя на тези, които пиеха на перона топъл шоколад в големи чаши. Тя утоли глада си с малко хляб и сирене. После залепи нос на стъклото и остана да гледа как се нижат една от друга по-разнообразни гледки.

След Марсилия морето, което не бе виждала от ранното си детство, я изпълни с възторг. От влака брегът се виждаше прекрасен и примамлив. Ноел остана права в коридора на вагона, за да не пропусне нищо от великолепното зрелище, което представляваха сините неспокойни вълни, слънчевият бряг и множеството хубави вили, закътани сред цветя, палми и кактуси.

Едно разочарование, обаче, очакваше сирачето в Ница. За да намери влака, на който да се качи, тя трябваше да отиде на друга гара. А когато отиде там, научи за най-голямо свое разочарование, че влаковете не отиваха до Рокбилиер, където трябваше да слезе за Монжой.

— Няма нищо — отвърна спокойно чиновникът, — в такъв случай ще слезете на Везюби. Като пристигнете там, сигурно ще намерите кола да ви отведе по-нататък.

Съветът беше даден просто така, защото чиновникът не държеше сметка за часа на пристигането на влака.

Нощта се спуска бързо през февруари и когато Ноел пристигна на последната спирка, отдавна вече се бе стъмнило. Естествено, тази вечер тя не се решаваше да продължи пътя. И без това, в този час нямаше никакви коли за Рокбилиер.

Ноел бе принудена да отседне в хотел. И въпреки че взе най-скромната стая, една чиния супа и къс хляб, този разход я остави почти без средства.

Но каква изненада я очакваше при събуждането!

Досега Ноел бе видяла само голямото синьо море и слънчевите вили. Тъй като се бе ръководила при пътуването от точните нареждания на сестрата на настойника си, девойката нямаше ясна представа за мястото, където отива. Ето защо, когато стана рано сутринта и видя да се извисяват наоколо върховете на крайморските Алпи, а в тяхното подножие да блести и шуми пенливата река Вар, на чийто отсрещен бряг се издигаха, като старинни крепости, селата Бонсон и Жилет, девойката се запита внезапно в какъв нов и непознат край я бе отвела нейната съдба.

— Планина! — прошепна тя развълнувано. — Истинска планина!

Душата й трептеше с искрено възхищение, но този нов свят, който се изправяше пред нея за пръв път, дълбоко я смути.

Стръмните склонове на планината, къщите, пръснати далеч една от друга и сякаш сгушени в скалите, тези непристъпни села, построени преди векове, за да се бранят срещу дивите орди, всичко това уплаши самотното момиче.

С треперещи устни, тя прошепна:

— Боже мой, какво ще правя така безпомощна сред тази необятна и дива местност!

Понеже искаше да има по-точна представа за мястото, където отива, влезе в един от селските магазини и си купи карта на целия край. Няколко минути по-късно се настани пред една маса в първото кафене, което се изпречи насреща й. Разгъна картата пред себе си и събра вежди от усилие и внимание. Започна да следи с пръст пътя, който я бе довел дотук, а после и този, който трябваше да поеме, за да стигне до Монжой!

Ноел отбелязваше всички завои на пътя, както и височините, издигащи се отстрани. Тъй като нейният път следваше долината на Везюби, девойката установи с облекчение, че той не беше стръмен.

— Все пак — заключи тя, — пътят продължава навътре! Значи Рокбилиер е в самото сърце на планината. Моят настойник можеше да ми го обясни.

Тя си помисли за пансиона, който бе напуснала само преди два дни и й се стори, че беше отишла на другия край на света.

— Боже мой, колко е далече! Дали ще се върна някога в Париж? Тук ще бъда като на заточение.

Съвсем дребно и нищожно същество сред великолепната и величествена природа, пленница сред високите зидове на планината, Ноел вдигна глава към небето, по което плаваха свободно бели облаци. Стори й се, че съзерцанието на небето я освобождава от неприятното чувство, което я бе обзело. Под хубавото небе на Прованс нейните тревоги сякаш изчезваха. Чудно успокоение я завладяваше!

— Все пак — реши тя смело, — нали и тук съм във Франция? Под същото небе, под същите звезди. Тогава?

Това съзерцание й даваше сила да понесе приключението. Непознатият край започваше да й става близък. Понеже целта й беше Монжой, трябваше да тръгне на път и то храбро, без излишни съжаления!

* * *

Беше почти десет часа сутринта, когато дългият автобус, в който Ноел седеше, пристигна в Рокбилиер. Девойката остана сама край широкия път с двете кутии, поставени на земята до нея. Тя хвърли поглед наоколо. Видът на малкото селце със старите къщички с безцветни покриви, със стръмни и каменисти улички, не й се видя враждебен. Обръч от планини със зелени склонове затваряше хоризонта. По-нависоко се простираше селото Белведер с приветливите си къщички и с малката си черквица. Изобщо, местността беше приятна и приветлива.

Тъй като не знаеше накъде да тръгне, девойката попита един минувач къде се намира Монжой. Мъжът, земеделски работник, се спря и й показа един от най-високите върхове над долината.

— Ето, там е Монжой.

За миг тя погледна, без да разбира, към тъмното възвишение, увенчано със сняг, което човекът й сочеше. После, като разбра, че имаше недоразумение, тя настоя:

— Говоря за имението, което принадлежи на г-н Ле Кермьор. И то се нарича Монжой.

Човекът се замисли:

— Не зная, не си спомням. Освен ако не е онази голяма постройка, която се издига от другата страна на Гордоласк, към Тре Кру.

Той млъкна, после подсвирна и добави:

— Ако е тази къща, тя е много далеч оттук.

— От коя страна?

— Там, към височините, съвсем в планината.

Девойката проследи с поглед посоката, която сочеше ръката на човека.

— От Сен Рок къщата се вижда като от птичи поглед. За да отидете дотам, трябва да минете през Плане и Сен Жан. Не, оттук, виждате ли?

— Наистина! — промълви Ноел, объркана от толкова непознати имена и места.

— Все пак, вие трябва да проверите, дали не съм се излъгал. Чакайте, ето раздавача, той ще ви осведоми по-добре от мен.

След като новодошлият също бе разпитан и той потвърди, че Монжой е разположен на другия бряг на Гордоласк, в скалите на Траверс.

Смеейки се, той забеляза:

— Човек трябва изобщо да не се плаши от самотата, за да отиде да живее толкова далеч от всяко селище! Около Монжой е просто като пустиня. Най-близката къща е разположена на два часа път.

И понеже девойката го слушаше смаяна, той продължи, щастлив, че може да побъбри:

— Моят баща познава тази местност от младини. Тогава е била само скали, между които са се издигали съборени зидове, останали уж от времето на римляните. Може би са останали от някое укрепление или нещо подобно. Но ето че преди години един богат чудак дошъл в този край. Той закупил цялото плато и използувал камъните, за да издигне огромни постройки. По едно време имал към тридесет прислужника и триста глави добитък, там горе! Имението е внушително: една голяма сграда и наоколо още много други. Всичко това, разположено накрая на плодородно и потънало в зеленина плато. Оттам се разкрива прекрасна гледка към долината, откъдето се виждат тридесет селища, кацнали по брега на Везюби и на Гордоласк. Изобщо, едва ли има по-добре разположено място от това, то е единствено по рода си. Само човек да стигне дотам! Защото пътят е много лош, почти трябва да се катериш. Дяволска работа, с една дума!

Той се изсмя високо, земеделецът също го последва.

Но малкото личице на Ноел не се проясни. От няколко минути дори изражението й стана печално и тревожно.

— Но аз никога няма да мога да отида пеш толкова далеч при това с вързопи.

— Чакат ли ви там?

— Да.

— Тогава г-н Ле Кермьор можеше да изпрати колата си да ви посрещне. Преди възвишението на Траверс той е построил голям гараж, където се намират няколко коли. Той има също и малка въздушна железница, която значително скъсява пътя. Спокойно можеха да ги поставят на ваше разположение.

— Г-н Ле Кермьор не беше точно уведомен за деня, в който щях да пристигна.

— Не сте постъпила много разумно.

— Сега е вече твърде късно, а така бих искала да пристигна преди настъпването на нощта! Как да отида дотам?

— Трябва да намерите кола, която да ви изкачи до Сен Рок. След това вече не може да се излъжете, оттам постройките на Монжой се виждат отвсякъде.

— Но къде да намеря тази кола? И после — призна тя печално, — ако превозът струва много скъпо, аз не бих могла да платя.

Девойката мислеше за разноските в хотела, за сумата, поискана от шофьора на автобуса, за да я доведе дотук и сърцето й се сви тревожно при мисълта за нови разходи, които сигурно щяха да погълнат и последните й пари.

— Слушайте, моя малка — каза раздавачът любезно, — ако искате да ме придружите, можем да си поприказваме по пътя. Аз отивам в пощата, но ще мина край хотела за туристи и бих могъл да попитам, дали някой от гостите не желае да се изкачи до Белведер. Ако има такъв, ще се възползувате от неговата кола. Не виждам нищо по-добро, което бих могъл да ви посъветвам.

— На драго сърце ще послушам съветите ви, господине. За мен най-важно е да пристигна в Монжой час по-скоро.

Страховете й от враждебната планина се пробудиха отново. През февруари дните бяха къси и студени. Дали щеше да успее да стигне в имението, преди да се е стъмнило?

Благодарение на услужливия раздавач, Ноел се възползува от колата на един търговски пътник, който отиваше в желаната посока.

Селото Сен Рок, което й посочиха на склона на един хълм й се видя доста близо. Но скоро Ноел започна да се отчайва от пътя, който непрекъснато криволичеше и се изкачваше към върховете. Той заобикаляше много, за да може да преодолее стръмнината.

За първи път девойката виждаше какво представлява в действителност планината. Разстоянията изглеждаха кратки, но не се изминаваха леко и бързо, както неопитният смяташе. И когато нейният спътник й посочи от другата страна на долината зидовете на Монжой, тя не се зарадва, че се намира близо до целта, която изглеждаше почти въображаема.

— За да ви бъда полезен, ще започна моята обиколка от края на областта. Ще ви оставя в самото подножие на пътя, който води към Монжой.

Тя благодари с цялата признателност, която имаше в сърцето й. Пое сама по каменистата и обрасла пътека, която се изкачваше по стръмния склон. Вървеше смело и бодро, защото я окриляше мисълта, че вече е близо до целта и до края на пътешествието си.

След един час път тя, като че ли не бе напреднала много. Когато някое място беше открито, за да може да вижда околността, имаше чувството, че съвсем наблизо, в краката й, се намираха Сен Рок и Рокбилиер, а високо и много далеч, спяха постройките на Монжой, под синьото небе, затворено от снежни върхове.

След като вървя още един час, тя се почувствува страшно уморена. Ходеше вече бавно, с натежали крака, почти при всяка стъпка се препъваше в камъните по пътеката. Тежките вързопи просто откъсваха ръцете й. На няколко пъти девойката падна и всеки път се питаше с ужас, дали ще има сили да стане и да продължи безконечното изкачване. Тя смяташе, че е здрава и издръжлива, но ето сега се уверяваше, че не можеше да ходи. Затвореният живот в пансиона я бе лишил от всяка издръжливост.

Все пак, колкото и да е дълъг един път, в края на краищата, винаги стига до целта, само ако по него се върви упорито.

Най-после, след около три часа, Ноел видя внезапно да проблясва светлина между високите оголени дървета. Скоро се озова на платото, където хладният и бистър въздух я освежи веднага. Дебелите и сиви каменни зидове на Монжой се издигаха високо в облаците.

Ноел въздъхна с огромно облекчение. Тя бе пристигнала! Краката й бяха толкова уморени, че приседна за малко, за да си поеме дъх. След като се посъвзе, девойката помисли, че трябва да се представи във възможно най-благоприятен вид. Тя пооправи лицето си, среса косите си, изтупа с ръце прашните си дрехи. После, с разтуптяно сърце, въпреки че се стараеше да победи вълнението си, Ноел тръгна към главната постройка, но краката й бяха толкова уморени, че почти залиташе.

Някаква стара жена я съпроводи до една стая, чиято врата отвори, като съобщи:

— Господине, една дама ви търси.

В здрача на този късен зимен следобед, Ноел видя един мъж между тридесет и тридесет и пет години. Той вдигна очи от книгата, която прелистваше и изгледа новодошлата.

— Господин Ле Кермьор? — запита момичето плахо.

— Аз съм, госпожице. Какво обичате?

Без да каже нито дума, тя му подаде писмото. Изненадан, мъжът го пое и го прочете. Дълбоко учудване се разля по лицето му. После Ноел забеляза как веждите на мъжа се свиха и това я разтревожи.

— Но това е недомислие! Аз искам секретар, определих точно за каква работа, обясних къде се намира имението и ето че ми изпращат жена и то съвсем младо момиче! Но какво да правя с вас, клето дете?

— Аз мога да работя същата работа, която би работил всеки друг секретар.

— Под моя покрив няма място за секретарка на вашата възраст! Не, би било много смешно и съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но ми е напълно невъзможно да ви приема.

— О! — промълви Ноел и изведнаж й се стори, че всички предмети започват да се въртят наоколо. — Нима… нима това означава, че вие ме отпращате?

— Но аз не мога да ви задържа, госпожице.

— Аз дойдох, защото вие търсехте човек за секретарска служба, господине.

— Безспорно, но вие не отговаряте на моите изисквания.

— Но аз имам диплома, взела съм зрелостния си изпит, говоря английски.

— Може да знаете и китайски, но отговорът ми пак ще бъде същият. Не искам жена в моя дом. Това условие е изрично и няма да търпя никакви изключения.

Девойката сведе глава, отчаяна от своя неуспех, от умората си, от оказания й прием. Всичко играеше пред очите й. Стори й се, че ще изгуби съзнание в тази стая, в краката на този безмилостен човек.

Тя опря гръб на стената и остана права със затворени очи. Беше толкова бледа, че можеше да трогне дори и най-коравите сърца.

Но мъжът не й обръщаше вече никакво внимание. Той бе свел отново глава над книгата си и сякаш напълно бе забравил за присъствието й. Все пак, понеже тя не се помръдваше, той протегна ръка и натисна електрическото копче. Щом прислужницата се появи, заповяда:

— Отведете госпожицата.

Ноел не се поколеба да моли. Тя протегна ръце към мъжа, но той не я погледна и тогава тя разбра, че всяко настояване ще бъде напразно.

Почти залитайки, тя последва, без да мисли, жената, която я извеждаше навън. Когато девойката, с вързоп в ръце, се намери отново в края на пътеката, силите й я напуснаха изведнаж и тя се отпусна на земята, смазана от умора и разочарование. Няколко сълзи облекчиха нервното й напрежение. Скоро тя седна и като обхвана главата си с ръце, опита се да размисли върху своето положение. В Монжой й беше забранено да се върне, а всяко друго селище се намираше толкова далеч. Тя нямаше физическа възможност да стигне до там и да се приюти през нощта. Какво щеше да прави тя в Белведер или в Рокбилиер? Излишно беше да отваря портмонето си и да поглежда вътре, когато и без това знаеше, че няма достатъчно пари, за да плати нощуването си. От друга страна, настойникът й изрично бе забранил да се връща при него. Но дори той да й окажеше една последна помощ, тя щеше да дойде твърде късно, както и помощта на сестрите от пансиона, към които можеше да се обърне.

Тя имаше нужда от незабавна подкрепа и съдействие, но сред тази дива природа, в този късен час и в това студено време не виждаше на каква помощ може да се надява.

Освен замъка, наоколо нямаше никакъв друг подслон. Клето, безпомощно същество, тя се бе подчинила и бе тръгнала на път, прекланяйки се пред чуждата воля. Целта й беше да отиде при г-н Кермьор и наистина, тя бе успяла да му се представи. Но сега, къде щеше да отиде тя? Накъде да тръгне? Не виждаше къде другаде може да отиде.

През този час в горите вече цареше пълен мрак. Очертанието на пътеката, започваше да се губи от погледа. Със стръмните си наклони, скали и пропасти планината придобиваше неочаквано опасен вид. Нямаше да мине много време и мракът щеше да обгърне плътно всичко.

Ужасен страх обзе Ноел. Как щеше да прекара нощта на открито, загубена в тази непозната местност? Потръпвайки, тя преплете ръце върху гърдите си в несъзнателно движение на самозащита. Стана и хвърли поглед наоколо си. Въпреки че краката й се бяха вкочанили и я боляха, девойката остави вързопа на земята и тръгна край каменния зид, който обграждаше от тази страна огромното имение. Лаят на кучетата издаде чуждото присъствие в това пусто място. Боже мой, нямаше ли да се намери в това голямо имение едно човешко същество, което да се умилостиви и да я спаси от мрака?

Никога досега Ноел не бе страдала толкова много от това, че е съвсем сама в света. Със сълзи в очите, тя помисли за майка си, чиито ласки никога не бе познала. Боже мой, дори и мъртва, нима тя щеше да я изостави в този тежък миг? Дали отнякъде нямаше да се зададе неочаквана помощ?

В двора зад къщата, Ноел видя някакъв навес, пълен със слама. Тя реши, че когато се спусне напълно мрак, може би, ще може да се промъкне незабелязано, да прехвърли зида и да се сгуши в сламата, където щеше да прекара поне на топло, ако не на спокойствие, защото тъмнината й вдъхваше необясним страх.

Тя разгледа добре мястото, за да не го забрави, после се върна там, където бе оставила вързопа си и седна. Сега вече не се чувствуваше толкова обезсърчена. Нямаше сигурно убежище, но все пак щеше да прекара нощта на топло.

Един къс хляб беше всичко, което тя имаше за вечеря. Девойката на драго сърце би изяла три пъти повече, но нямаше какво да се прави. След като изяде хляба, Ноел започна да събира усърдно и трохите, изпопадали върху коленете й. Тъкмо в този миг в здрача пред нея се очерта някаква женска фигура.

— Господарят ме изпрати да ви потърся. Той каза, че не можете да прекарате тук на открито цялата нощ. Ще спите в Монжой.

Девойката последва на драго сърце жената. За миг изпита успокоение и облекчение, но не си правеше никакви илюзии. Знаеше, че на другия ден пред нея щяха отново да изникнат същите проблеми и препятствия. Поне засега, в замаяната й от умора и мъка глава, една мисъл взимаше връх над всички други и я потапяше в блаженство: тя имаше убежище, щеше да спи в легло, под сигурен покрив при почтени хора, защитена от опасностите на тайнствената планина.

* * *

Старата жена я отведе в кухнята.

— Ето, стоплете се. Ще ви дам да ядете още сега. Уморена ли сте?

— Много. За пръв път вървя толкова дълго и подобно изпитание не е леко, когато човек не е свикнал.

— Да, пътеката е стръмна, но пък другият път е много дълъг.

— Има ли и друг път?

— Да, по него минават мулетата, когато слизат надолу към долината.

— А когато вие самата желаете да отидете в Рокбилиер, откъде минавате?

— Пеша по пътеката или на гърба на някое муле по втория път. Не обичам въздушната железница.

Ноел поклати бавно глава.

— Слизането до долината е истинско пътешествие — забеляза тя.

— Да, когато човек идва случайно тук. Но един от нашите хора всяка сутрин слиза долу с две мулета за продукти. Следобед се връща горе, за да донесе пощата, вестниците и покупките. И той не мисли, че прави някакво особено пътешествие, защото е свикнал.

— А господарите? — запита девойката.

— Какви господари? — запита рязко жената и престана да се върти около печката.

— Господин Ле Кермьор и неговото семейство?

Старата жена изгледа новодошлата с подозрение, а после отвърна доста сухо:

— Той няма семейство. Господинът живее сам в Монжой.

— Съвсем сам? — възкликна девойката с изненада.

— Да, съвсем сам — отвърна прислужницата. — И не виждам какво чудно има в това!

Нейният намръщен вид накара Ноел да бъде много по-сдържана и предпазлива.

— Разбира се — отвърна тя смирено. — Аз се учудвам просто така. Струваше ми се, че една толкова голяма къща трябва да има много обитатели.

— Това не е задължително. По-приятно е за един човек, който обича удобствата, да живее сам в една просторна къща, отколкото многобройно семейство да живее спокойно в една стая.

— Несъмнено това е така! — съгласи се младото момиче, на което последните думи се сториха убедителни.

Старата жена се върна отново при тенджерите си и остави Ноел да дреме край огъня.

Сега девойката реши, че е разбрала причината за отказа на г-н Ле Кермьор да я приеме на работа. Този мъж, вероятно мизантроп, обичаше да живее в самота. Той бе избрал това имение, защото се намираше далеч от всички селища, загубено сред величествената планина. Заради вкусовете, навиците или заради някоя голяма скръб, господарят на замъка избягваше всякакво съседство. Може би, дори тази стара прислужница беше единствената жена, която живееше в Монжой. За миг Ноел изпита изкушението да запита прислужничката дали е така, но като си припомни странния поглед, който старата жена й бе отправила преди малко, предпочете да мълчи. И добре, че постъпи така, защото през цялата вечер прислужничката не отвори повече уста, освен, за да подкани девойката да яде, а после да върви да си легне.

Ноел забеляза, че я оставиха да яде сама и преди другите, като натрапница, от чието любопитство и въпроси се страхуват и гледат да избягнат. Щом тя привърши вечерята си, която се състоеше от зеленчуци и сирене, посочиха й определената за нея стая. Девойката не можа да види никой друг от обитателите на Монжой.

Младото момиче беше толкова уморено, че не беше в състояние да отдава значение на подобни подробности. Напротив, на нея й беше много приятно, че може да се оттегли толкова скоро и да остане сама. И когато вратата на стаята се затвори след нея, пътничката отправи към небето благодарен поглед, за това че имаше щастието да спи под сигурен покрив.

Само преди минути мислеше, че ще прекара цялата нощ на открито. Струваше й се, че никога не бе спала в по-удобно легло от това, в което спа тази нощ. Изпита истинска наслада, когато се изтегна на мекото легло върху снежнобелите и уханни завивки и постави глава на меката, пухена възглавница.

Тя заспа с дълбокия и тежък сън на съсипано от умора животно. И Ноел спа толкова до късно, че се пробуди доста след съмване. Краката я боляха, но затова пък цялото й тяло беше отпочинало.

Девойката стана бързо, изми се, облече се, оправи леглото и напусна стаята със съжаление. Не знаеше дали трябва да слезе с вързопа си или да чака да я подканят да напусне къщата.

Навън небето беше сиво и ситен, леден дъжд валеше непрестанно. Нима самотният господар на Монжой щеше да има смелост да изпъди вън от къщата си под дъжда клетата птичка, която бе приютил под покрива си през нощта?

В голямата кухня, блеснала с чисти бели плочки и лъснати медни дръжки, Ноел намери отново старата жена. Щом Ноел влезе, прислужничката вдигна глава и погледна към стария часовник.

— Спахте доста дълго и сигурно вече сте си починала добре.

— Да, госпожо — отвърна тихо девойката и сърцето й се сви, защото вече очакваше, че ще бъде подканена да си върви.

— Яжте. Ето, тук ви чака чаша кафе.

Това беше казано без любезност, но с известна благосклонност.

— О! Благодаря, госпожо, вие сте добра и аз просто не зная как да ви благодаря.

— Не ми дължите никаква благодарност, защото тук нарежда господарят. Без него аз не бих могла да направя нищо за вас.

С кротко поклащане на главата Ноел показа, че разбира положението. После тя седна на масата пред голямата чаша кафе и започна да яде, потънала в мислите си.

Тя мислеше за властния мъж, от когото зависеше съдбата й. Трябваше ли да отиде да благодари и на него? Безспорно, щом единствено на него дължеше спокойната нощ, която бе прекарала и питателната вечеря и закуска, с които се бе подкрепила.

Без да бърза, Ноел довърши закуската си, като мислеше с тревога за момента, в който трябваше да направи благодарственото посещение, преди да тръгне най-после по обратния път. Нейните тъжни очи, се отправиха към прозореца и разгледаха печалния зимен пейзаж със сивото, потискащо небе, което сякаш плачеше.

— Трябва да е студено навън — прошепна тя.

— Много студено. Горе, по-нависоко, този дъжд сигурно се е превърнал в сняг. Утре Монжой ще бъде цял побелял.

Девойката въздъхна. За нея лошото време идваше двадесет и четири часа по-късно. Тя пресмяташе, че ако снегът беше паднал през нощта и беше покрил земята с дебела покривка, тя сигурно нямаше да може да напусне Монжой и тогава щеше да остане, въпреки волята на господаря.

Но нямаше какво да се прави. Ноел не можеше да продължава повече закуската си. Тя стана.

— Трябва да отида да благодаря на г-н Ле Кермьор — каза тя свенливо. — Дали бихте искала да го предупредите?

— Достатъчно е да почукате на вратата на неговата стая — отвърна жената, като повдигаше рамене. — Тук всичко става много по-просто. Не са нужни прислужнички, за да предизвестяват за всяко посещение.

Няколко минути по-късно Ноел се озова пред г-н Ле Кермьор.

Той изгледа продължително посетителката.

— Значи, вие сте дошла тук чак от Париж, само за да постъпите на работа при мен?

— Да, господине.

— А какво правихте в Париж?

— Не съм работила досега. Напуснах пансиона преди четири дни.

— И вашите родители са ви изпратили толкова далеч?

— Аз съм сираче, моят настойник ме изпрати тук.

— Свикнала ли сте да пътувате?

— О, не! Това е първото ми пътуване. Ето вече единадесет години откакто живея в пансиона почти без да го напускам.

Той се учуди:

— И нима сте заминала, без да знаете къде отивате и без да бъдете сигурна, че ще постъпите на работа?

— Така ми заповядаха, господине.

— И вие сте се подчинила така естествено?

— Трябваше! Когато човек е без семейство и без средства, не му остава друго, освен да се подчинява.

Той повдигна рамене, раздразнен от нейната прекалена примиреност.

— А сега къде ще отидете? Какво ще правите?

Тя сведе смирено глава.

— Не зная, господине.

Тежка сълза се търкулна по бледата й страна. Цялата мъка, която притискаше душата й от сутринта, бе преляла изведнаж в едно дълбоко ридание, което не бе съумяла да сподави навреме.

Мъжът вдигна нетърпеливо ръка и протестира:

— Хайде, хайде, не плачете. В този случай сълзите няма да служат за нищо. По-добре ми разкажете всичко подробно. Имате ли пари?

— Пари? — повтори тя, сякаш не разбираше.

— Е, да.

— Само още няколко франка.

Той се отдръпна недоверчиво назад.

— Нима е възможно да ви изпратят на другия край на Франция, без да ви дадат средствата, необходими за из път?

— Аз плащах във влака, в хотела, в автобуса. Разбрах, че на път парите бързо изчезват.

— Хайде, разкажете ми всичко за вас — каза мъжът. — Най-напред, защо напуснахте пансиона?

Ноел беше срамежлива, но разбираше, че дължи обяснение на този човек, в чийто дом се бе опитала да се настани и който й бе дал убежище под своя покрив за една нощ. Тя му разказа всичко, като не скри нито своите надежди, нито страховете си.

Мъжът я слушаше разсеяно, сякаш цялата тази работа не го интересува. При все това, когато девойката млъкна, той остана замислен известно време, а после прошепна:

— Каква история! Каква история! Човек просто едва може да го допусне!

Младият мъж стана и започна да крачи неспокойно из просторната и топла стая. Една мисъл не го оставяше на спокойствие.

— Защо ми трябваше да ви разпитвам! — промълви той, ядосан от така неочаквано стоварилата се върху раменете му отговорност.

С ръце в джобовете, той се спря за миг пред прозореца и погледна несъзнателно към полето, което се простираше пред него чак до границите на хоризонта.

— И какво отвратително време, когато човек не може да изгони навън дори и куче! — процеди той с гняв.

Внезапно се обърна към Ноел и каза рязко:

— Друг път, госпожице, трябва да се осведомявате и да пишете! Трябваше по-напред да разберете какви са моите намерения. Не, наистина, тази история е просто необикновена! Нима е възможно да съществуват хора с такава самоувереност?

Грубостта на неговия тон накара девойката да потрепери.

— Не знаех — промълви тя. — Откъде можех да знам, че моят настойник не ви познава?

В този миг се разнесе нещо като изсвирване. Звукът беше особен и не можеше да се разбере дали е близък или далечен. Беше слаб и сякаш заглушен.

Ноел нямаше време да се пита откъде идва този чудноват шум. Тя видя г-н Ле Кермьор да се спуска към единия край на стената. Пръстите му опипаха тапета и вероятно натиснаха някакво невидимо копче, защото се чу щракане на пружина и тутакси се отвори вратата на едно малко шкафче, вградено в стената. Ноел видя как младият мъж взима една тръба, която висеше в дъното на това шкафче и я поднася последователно ту към устата, ту към ухото си.

Въпреки, че за пръв път виждаше подобно нещо, Ноел разбра, че това е акустична тръба. Заинтересувана от тази новост, тя слушаше неволно това, което казваше домакина.

— Това не е разумно. Да, да, разбирам много добре, но това ще доведе след себе си много усложнения и неприятности… Е, да, да, добре!

След като затвори малката вратичка и се обърна към посетителката, той каза:

— Имам важна работа. Налага ми се да свърша веднага с вас, госпожице. Значи, вие ми казахте, че имате образование?

— Да, господине, ето дипломите ми.

— Добре, добре! Слушайте тогава. Днес вие не можете да тръгнете сама из планината, тъй като прогизналата почва ще направи слизането ви невъзможно. По-късно ще видим дали ще може да останете. Засега ще ви намеря някакво занимание тук.

— О! Какво щастие! — възкликна тя и лицето й просия веднага. — Как да ви благодаря, господине!

— Като зачитате, колкото е възможно повече, моята независимост и желанието ми за самота.

— Няма да ви безпокоя, господине — обеща тя с такава кротка усмивка, че можеше да трогне и най-коравосърдечния човек. Но лицето на младия мъж остана ледено.

— В Монжой — каза той — има библиотека с повече от десет хиляди тома, събрана от моя предшественик. Аз познавам само една част от нея. Вие ще съставите списък на книгите по дати и автори и то по такъв начин, че при нужда човек да може да намери веднага търсената книга. Ще успеете ли да направите това?

— О! Да, господине. През последните месеци в пансиона аз се занимавах с библиотеката. Смятам, че ще мога да ви бъда полезна за тази работа.

— Много добре! Тогава ще можете да работите сама, без да има нужда аз да се занимавам с вас. Това е най-важното!

Понеже тя стоеше и чакаше други нареждания, той я освободи доста рязко.

— Вървете при Норина. Тя ще ви покаже библиотеката и ще ви даде всичко необходимо за писане.

Ноел напусна стаята с пламнали страни. Чувствуваше се неизказано весела и окрилена. Нямаше да се върне назад. Оставаше в Монжой, закъдето бе тръгнала. За нея съществуваше вече надеждата, че ще може да си припечелва хляба, че ще има покрив, където да се приюти за през нощта, маса, на която я чака вкусно ядене, убежище срещу неизвестността. С една дума, сигурност в живота.

Небето се бе вслушало в нейната молба. То като че бе я покровителствувало и напътствувало стъпките й, въпреки всички трудности, срещнати по пътя.

* * *

— Значи вие успяхте и сега сте приета в Монжой?

Ноел вдигна замечтаните си очи към старата жена, която бе й задала този въпрос.

— Дойдох тук, за да работя, госпожо. Бяха ми казали, че тук ме очаква секретарско място.

— Все пак, ако зависеше само от желанието на г-н Ив, вие положително нямаше да останете в замъка.

— Госпожо, ако вие сте се намесила в моя полза, то тогава аз съм ви много благодарна — каза горещо момичето.

— Аз, аз… — промърмори сърдито старата жена — не виждам защо ще съм аз!

Но щом забеляза, че младото момиче я гледа с почуда, тя добави бързо:

— Но в края на краищата, разбирам! Времето беше и все още е толкова лошо и човек не би се решил да изгони навън дори и кучето си. Господин Ив е имал предвид това обстоятелство. А за вас най-важното е, че оставате, нали?

Печална усмивка се изписа върху устните на Ноел.

— Струва ми се, че не съм много желана тук — промълви тя тъжно. — И все пак, аз съм пропита от добро желание и чудесни намерения и не искам нищо друго, освен да бъда полезна.

Този разговор се води между двете жени първата вечер в малката столова до кухнята, където Ноел щеше да се храни занапред.

От сутринта тя беше приета в Монжой, вече бе посетила библиотеката и си бе съставила един малък план за работа.

Докато я обслужваше и приготвяше вечерята на господаря, който се хранеше по-късно, жената разпитваше момичето. Като повечето стари жени от провинцията, Норина беше подозрителна и недоверчива. Това младо момиче, паднало така неочаквано от небето, не й вдъхваше никакво доверие. Придавайки си съвсем невинен вид, старата прислужница задаваше на девойката безброй много въпроси относно миналото и плановете й за бъдеще.

Ноел, простодушна и доверчива, разказваше всичко най-откровено.

Тя описа живота си в пансиона, страха от утрешния ден, тревогата, когато настойникът й бе наредил да замине и дългото пътуване, по време на което всичко й се бе струвало непознато и враждебно. Но сега тя беше тук и не искаше нищо друго, освен да бъде полезна и най-после да намери убежище и спокойствие.

— Значи, видяхте вече библиотеката?

— Да, тя е огромна! В пансиона беше внушителна, но тази тук я надминава. И колко много, колко хубави книги! Щастлива съм при мисълта, че всички те ще минат през ръцете ми.

— Изглежда, че вие ще ги подреждате, нали?

— Да, това е огромна работа и колкото и да съм старателна, тя едва ли ще може да се свърши за по-малко от няколко месеца.

— Нещо, което на вас не ви е неприятно.

— Безспорно, защото все се надявам, че г-н Ле Кермьор няма да ме отпрати преди работата да бъде приключена.

— Все пак, не трябва много да разчитате на това и да протакате!

Облак забули милото лице на момичето.

— Но аз не смятам да пилея времето си напразно, госпожо — протестира Ноел. — Работата е действително много. Ще трябва да преглеждам и класирам книгите, преди да ги запиша в каталога и да ги наредя. При това, няма да мога да поставя книгите по местата им, без да залепя скъсаното и без да почистя основно всички полици.

— Естествено, всичко това трябва да се направи — съгласи се прислужницата и изгледа девойката с малко повече снизхождение, след като тя бе казала, че наистина смята да работи най-добросъвестно.

За миг тя се спря и я измери с поглед от главата до петите.

Ноел беше висока, но слаба. Продължителният затворен живот не бе спрял растежа й, но бе попречил на цветущото й развитие. Лицето и устните й бяха бледи, тъмни кръгове очертаваха големите й очи. Целият й вид говореше повече за липса на въздух и физически упражнения, отколкото за слабост.

Норина — умалително от Онорина — беше бретонка и като повечето жени от своя край, имаше златно сърце под намръщения си вид. Сините й очи, които имаха метален блясък, се спряха на тъмнокосата главица, наведена над почти празната чиния. И поддавайки се на един внезапен порив, старата жена взе от чинията на господаря един чудесен и доста голям къс ростбиф и го постави в чинията на момичето.

— О, госпожо — промълви Ноел и се изчерви силно. Тази постъпка я развълнува много.

Имаше години, откакто момичето не бе виждало в чинията си толкова голямо парче месо.

— За да може да се работи добре, трябва и да се яде добре — отвърна старицата със строгия си глас и пак отиде да се навърта около тенджерите.

— Но, ако ям толкова много, г-н Ле Кермьор ще помисли, че му струвам твърде скъпо — забеляза Ноел.

— О! Само това оставаше! В Монжой да започнат да се вглеждат кой колко яде! Достатъчно е, че човек не може да се откъсне от това проклето и усамотено плато, пък трябва и да му липсва това или онова!

— Струва ми се, че тук се живее щастливо — заяви Ноел, която започваше да вижда всичко прекрасно, откакто беше сигурна, че щеше да остане за по-дълго под този сигурен покрив.

— Все пак, доколкото разбрах снощи, платото не ви се виждаше особено гостоприемно и приветливо.

— Да, вярно — призна момичето усмихнато. — Да спя на открито сред подобна местност не ме привличаше ни най-малко. Но да живея тук в топла къща, защитена от опасностите, да се посветя на работа, която ми е приятна и да спя в чисто легло, струва ми се, че човек не може да желае нищо по-добро от това.

— Чудесно ще бъде, ако след няколко месеца не промените мнението си.

— Защо да го променя?

— На вашата възраст обществото и промените привличат. Младите винаги си представят, че другаде ще бъдат по-добре!

Девойката обгърна с доволен поглед малката топла стая, наредена приятно и уютно; голямата библиотека също й харесваше. Тя поклати глава и потвърди с искрена убедителност:

— Е, добре, аз пък мисля, че тук винаги ще ми бъде приятно. И ако един ден трябва да напусна Монжой, сигурно ще ми бъде много мъчно.