П. Г. Удхаус
Банкери по неволя (7)

7.
Преместване в зимния дворец

Наистина беше.

Господин Роситър бе открил отсъствието на Смит и Майк около пет минути след излизането им. Оттогава той през три минути изскачаше от бърлогата си да провери дали не са се върнали. Постоянното разочарование в този смисъл определено го бе превърнало в един много изнервен господин Роситър. Когато Смит и Майк стигнаха до бюрото, той приличаше на разбълникана бутилка сода. Преливаше от въпроси, упреци и предупреждения.

— Къде ходите? Къде? — развика се той. — Как да разбирам това? Как?

— Каква поезия — одобрително се произнесе Смит.

— Отсъствате от работните си места повече от половин час. Защо? Защо? Защо? Къде бяхте? Къде бяхте? Няма да търпя това. Недопустимо е. Къде бяхте? Ами ако господин Бикърсдайк случайно беше минал насам? Какво щях да му кажа?

— Даа, другарят Бикърсдайк никога не е бил лесен събеседник — съгласи се Смит.

— Трябва отговорно да разберете, че от вас се очаква да стоите по местата си в работно време.

— Разбира се — щедро се съгласи Смит, — но това малко ще затрудни другаря Джаксън в пускането на писмата.

— Писма ли пускахте?

— Да — отвърна Смит. — Грешно ни преценявате. Като сте видели празните ни места, прибързано сте стигнали до заключението, че просто сме хукнали да дирим удоволствия. Грешка. През цялото време защитавахме изконните интереси на банката, като пускахме писмо подир писмо.

— Но вие няма защо да напускате мястото си. Джаксън е на пощенското бюро.

— Абсолютно прав сте — съгласи се Смит със същото великодушие — и повече няма да се повтори. Стана само защото ни е първи ден. Другарят Джаксън не е свикнал с блъсканицата и шума на Сити. Нервите му не издържаха. Притесняваше се да отиде сам до пощата. Затова му предложих да го придружа. И — приключи Смит — успяхме. Всяко едно писмо беше надлежно пуснато.

— Това не отнема половин час.

— Вярно. И наистина самата задача не ни отне толкова време. Беше изпълнена бързо и компетентно. Но нервното напрежение ни разстрои. Трябваше да се подкрепим, преди да възобновим изпълнението на служебните си задължения. Кратка почивка, глътка кафе, хапка овесена каша и ето ни тук, отново готови за работа.

— Ако това се повтори, ще докладвам лично на господин Бикърсдайк.

— И с пълно основание — сериозно го увери Смит. — С пълно право. Дисциплина, дисциплина. Това е бойният вик. Не бива да се допуска клинчене от мъчителните задължения. Чувствата нямат място в бизнеса. Мъжът Роситър може да съчувства, но главата на отдела Роситър трябва да е железен.

Господин Роситър си поблъска главата над това изказване, после смени темата.

— Каква е тая шутовщина? — запита той, като посочи към ръкавиците и шапката на Смит. — Ами ако господин Бикърсдайк беше наминал насам, какво щях да му кажа?

— Щяхте да го възрадвате с посланието си. Щяхте да му кажете: „Всичко е наред. Смит не ни е напуснал. Ще се върне.“ А другарят Бикърсдайк от облекчение щеше…

— Господин Смит, не ми изглеждате прекалено погълнат от работа.

И Смит, и господин Роситър се стреснаха.

Господин Роситър подскочи, сякаш някой го ръгна с шиш в деликатна област, и дори Смит леко трепна. Не бяха чули приближаването на господин Бикърсдайк. Майк, който през последната част от разговора сериозно беше се заел с регистъра си, също бе изненадан.

Първи се съвзе Смит. Господин Роситър все още стоеше с глътнат език, но Смит взе нещата в свои ръце.

— Видимо не съм — заяви той и бързо свали шапката си от линията. — Но всъщност съм. Двамата с господин Роситър тъкмо обсъждахме бъдещите ми задачи. Ако бяхте дошли секунда по-късно, щяхте да ме заварите затънал в тежък труд.

— Хм. Надявам се. Не поощрявам безделието в тази банка.

— Разбира се — разгорещено се съгласи Смит. — Не бих го изтърпял и секунда. Аз съм работник. Пчеличка, не търтей. Мощен кораб, не синекурен чиновник. Може би все още не съм схванал всички тънкости на работата, които скоро ще овладея, но и това ще стане. Скоро. Вече виждам светлината в тунела.

— Хм. Имам само вашата пума за това. — Обърна се към господин Роситър, който вече беше дошъл на себе си и беше почти толкова спокоен, колкото допускаше характерът му. — Господин Роситър, намирате ли работата на господин Смит за задоволителна?

Смит примирено зачака изблик на оплаквания по повод дреболията, която обсъждаше с шефа на отдела, но за негова изненада такъв нямаше.

— О… а… доста, доста, господин Бикърсдайк. Мисля, че много бързо ще навлезе.

Господин Бикърсдайк се обърна. Беше съвестен банков директор и можеше да се предположи, че похвалите на господин Роситър за сериозността на един от служителите му го радва. Но от вида му човек би казал, че е разочарован.

— А, господин Бикърсдайк — обади се Смит.

Директорът спря.

— Татко ви изпраща най-сърдечни поздрави — доброжелателно изрече Смит.

Господин Бикърсдайк отмина без коментар.

— Рядко весел и общителен човек — промърмори Смит, като се върна към работата си.

Винаги и навсякъде първият ден, когато се прекарва в неподвижно седнало положение, изглежда безкраен, и на Майк му се струваше, че е седял на бюрото седмици наред, когато удари часът да си тръгва. Денят в една банка свършва постепенно и неохотно. В пет часа настъпва известно оживление, подобно на оживлението в театър, когато завесата се готви да падне. Регистри се затварят с трясък. Мъже стоят и разговарят минута-две, преди да слязат в сутерена да си вземат шапките и палтата. После на неравномерни интервали човешки фигури минават по централната пътека и излизат през въртящата се врата. Навсякъде цари дух на спокойствие, макар някои отдели да продължават усилено да работят под блясъка на електрически крушки. Някой започва да си тананика и от всички страни се разнасят протести и хули. Но постепенно лампите угасват. Процесията по централната пътека става по-рехава и най-сетне мястото остава в ръцете на мрака и нощния пазач.

Отдел „Деловодство“ е един от последните, който се освобождава от задълженията си. Това се дължи на незаинтересоваността на другите отдели, които се размотават и оставят писмата си чак за последния момент. Майк, когато вникна в работата и започна да я разбира, започна следобед да обикаля другите отдели и да им изтръгва писмата, като обикновено заедно с тях получаваше хули, че е досадник, който им пречи да се трудят. Но през първия му ден се наложи да стои почти до шест часа и да чака последната купчинка писма.

Смит, който търпеливо изчака с него, макар неговата работа да беше свършена, го придружи до пощата и обратно, за да остави коша за писмата, а после заедно напуснаха банката.

— Между другото — започна Смит, — с целия този изнурителен труд в банката и смущаващите разговори с властимащите пропуснах да те питам къде си се установил. Където и да е, разбира се, ще се изнесеш. Изключително важно е в тази криза да бъдем заедно. Наех приятно апартаментче в странноприемницата „При Клемънт“. Има две спални. Едната е за теб.

— Скъпи приятелю — рече Майк, — това са глупости. Не мога да те цицам така.

— Обиждаш ме, другарю Джаксън. Не съм предлагал нищо подобно. Ние сме делови мъже, закоравели млади банкери. Правя ти предложение за работа. Предлагам ти поста на доверен секретар и съветник в замяна на уютен дом. Задълженията ти няма да са тежки. От теб ще се иска да отклоняваш покани за вечеря от страна на короновани глави и внимателно да изслушваш възгледите ми върху Живота. Извън това почти няма нищо за вършене. Тъй че въпросът е уреден.

— Не е — възрази Майк. — Аз…

— Ти ще встъпиш в длъжност още тази вечер. Къде си се разположил понастоящем?

— В Дълич. Ама виж сега…

— Още малко и ще те уволня. Казвам ти, че въпросът е решен. А сега да спрем едно такси и да помолим аристократа със сурово лице зад волана да ни закара до Дълич. После ще съберем част от нещата ти в един сак, а останалото ще изпратим с влака, ще се върнем с таксито и ще идем да хапнем по една мръвка в „Карлтън“. Това е важен ден в нашите кариери, другарю Джаксън. Трябва да влеем в организмите си свежи сили.

Майк спря да се опъва. Споменът за онази дневна-спалня на улица Акация и пантомимната дамичка надигна грозната си глава и срази възраженията му. В края на краищата Смит не приличаше на никой от обикновените хора. Не ставаше въпрос за милостиня. Беше го поканил в апартамента си по същия начин, по който го беше поканил в къщата да играе крикет.

— Знаеш ли — продума Смит след кратко мълчание, докато се носеха по улиците в таксито, — човек живее, за да се учи. Толкова ли силно беше погълнат от работата си днес следобед, че не чу забавния ми разговор с другаря Бикърсдайк, или просто не му обърна внимание? Обърнал си? Тогава не ти ли направи впечатление странното поведение на другаря Роситър?

— Стори ми се извънредно почтено от негова страна, че не те издаде пред оня гадняр Бикърсдайк.

— Възхитителна формулировка. Точно това впечатли и мен. Имаше изключителна възможност, но се въздържа да ме накисне. Казвам ти, другарю Джаксън, старото ми закоравяло сърце се трогна. Казах си: „В края на краищата у другаря Роситър има зрънце добро. Трябва да го култивирам.“ Поставям си за основна цел да бъда добър към шефа на отдела. Постъпката му блесна като добро дело в един зъл свят. Точно това беше. От днес нататък вземам другаря Роситър под крилото си. Май влизаме в порядъчно тъмен квартал. Наближаваме ли?

Таксито пристигна на гара Дълич и Майк се надигна да упъти шофьора. Забръмчаха по улица Акация. Майк спря таксито и слезе. След кратко, но доста притеснително интервю с пантомимната дамичка, по време на което Майк се раздели с едноседмичен наем, той се върна в таксито и пое към странноприемница „При Клемънт“.

Тази вечер чувствата му диаметрално се различаваха от настроението, с което си легна предната нощ. Промяната се дължеше отчасти на наистина отличната вечеря и отчасти на факта, че апартаментът на Смит, макар в момента да беше доста разхвърлян, очевидно щеше да се окаже удобен. Но основното беше, че имаше съюзник. Разкъсващата го самота се бе стопила. Не гледаше на деловата си кариера с по-голямо удоволствие от преди, но нямаше съмнение, че със Смит щеше по-леко да преживява тегавите часове на работното време. Ако всичко в банката вървеше добре, може би в края на краищата не беше изтеглил толкова лош късмет.