П. Г. Удхаус
Банкери по неволя (15)

15.
Смутни времена в Клапъм Комън

— Първото, което трябва да направим — говореше Смит, — е да се уверим, че съществува място, наречено Клапъм Комън. Разбира се, чувал съм за него, но това не значи, че съществуването му е доказано. Твърдо не. Като свършим тази работа, трябва да се опитаме да намерим начин да се доберем дотам. Без много да му мисля, бих предположил, че ще се наложи пътуване по море. От друга страна, другарят Уолър, който е кореняк там, явно не среща трудности да се добере до банката всяка сутрин. Следователно — следиш ли мисълта ми, Джаксън? — трябва да е някъде в Англия. В такъв случай ще наемем такси и ръка за ръка ще се гмурнем в неизвестното, уповавайки се на късмета си.

— Мисля, че дотам може да се стигне с трамвай — отбеляза Майк.

Смит потисна леко разтрисане.

— Другарю Джаксън, опасявам се — заяви той, — че вековната традиция на noblesse oblige^[1], както казват братята французи, у семейство Смит няма да ми позволи да сторя това. Не. След лек обяд ще се поразходим до площад Трафалгар и ще хванем такси.

— Зверски скъпо е.

— Но помисли за целта! Може ли някой разход да бъде наречен прекален, ако ни дава възможност да чуем в края на пътешествието иронията и хапливостта на другаря Уолър?

— Тая работа ми насмърдява — отсече Майк. — Надявам се, че няма да прояви идиотизма да забърка и нас. Ще изглеждаме пълни кретени.

— Аз може и да произнеса няколко думи — нехайно подметна Смит, — ако ме завладее атмосферата. Кой съм аз, че да откажа на хорицата едно простичко удоволствие?

Майк видимо се притесни.

— Слушай — рече той, — ако наистина смяташ да се правиш на чучело, за бога, не въвличай и мен. И без това имам купища грижи.

Смит отмахна с ръка възраженията му.

— Ти — реши той — ще си част от огромната и, надявам се, заинтересована публика. Нищо повече. Твърде е възможно атмосферата да не ме развълнува. Може да не изпитам вдъхновение да говоря. Не съм от хората, които обичат да говорят заради самото говорене. Ако нямам какво да кажа на многоглавото чудовище, ще си замълча.

— Тогава искрено се надявам да нямаш — въздъхна Майк.

От всичко на света най мразеше да се изправя пред тълпа, с изключение на крикета, но онова беше съвсем друго нещо, а имаше тягостното усещане, че при Смит случаят е диаметрално противоположен.

— Ще видим — разсеяно промълви приятелят му. — Разбира се, ако съм в настроение, мога да извърша истински ораторски подвиг. Аз съм обикновен ограничен човек, но съм убеден, че ако ми падне случай, до голяма степен ще се изявя. Но… е, ще видим.

Майк трябваше да остане с тягостните си съмнения.

Тръгна с тежко сърце със Смит от апартамента към площад Трафалгар да търсят такси, което да ги отведе в Клапъм Комън.

Трябваше да се срещнат с господин Уолър в края на Комън, най-близък до старинния град Клапъм. По пътя дотам Смит изглеждаше безгрижен. От друга страна, Майк беше мълчалив и потиснат. Познаваше достатъчно добре приятеля си, за да знае, че ако му се предложи дори най-малък повод, щеше да извлече удоволствие от случката по свой собствен начин, а вероятността и той, Майк, да бъде въвлечен беше огромна. Може би, скалпът му настръхваше само при мисълта за това, дори щяха да го накарат да държи реч.

Гнусната мисъл тъкмо се беше пръкнала в главата му, когато Смит заговори.

— Изобщо не съм сигурен — замислено произнесе той, — че няма да те приканя да говориш, другарю Джаксън.

— Слушай, Смит… — ядосано заговори Майк.

— Не знам. Мисля, че твоят солиден лаконичен стил много ще допадне на масите. Както и да е, ще видим, ще видим.

Майк стигна в Комън в състояние на пълна разруха.

Господин Уолър ги чакаше при перилата до езерото. Апостолът на Революцията беше семпло облечен в черно, като се изключи революционно алената му вратовръзка. Очите му святкаха от ентусиазъм, силно различен от кротката любезност, която излъчваха през останалите шест дни от седмицата. Беше преобразен.

— Ето ви и вас — извика той. — Ето ви и вас. Отлично. Тъкмо навреме. Другарите Удърспун и Пребъл вече започнаха да говорят. Сега, като дойдохте, ще ви препоръчам. Натам, към онези дървета.

Тръгнаха към група дървета, близо до които беше започнала да се събира внушителна тълпа. Очевидно слушането на оратори беше едно от модните неделни развлечения в Клапъм. Докато вървяха, господин Уолър говореше и жестикулираше непрекъснато. Поведението на Смит беше може би леко покровителствено, но все пак изразяваше интерес. Майк вървеше към митинга с вид на куче, помъкнато на баня. Ненавиждаше цялата работа със сърдечност, достойна за по-добра кауза. Не можеше да се отърве от усещането, че преди да свърши следобедът, ще го направят на глупак. Закле се в себе си, че няма сила на света, която би го затътрила до малката платформа, издигната в помощ на ораторите.

Когато приближиха, гласовете на другарите Удърспун и Пребъл станаха по-доловими. В интерес на истината, ги бяха чували през цялото време, но сега нараснаха по сила. Другарят Удърспун беше висок кльощав мъж с рошави бакенбарди и тънък глас. Буквите „х“ бликаха от него като пръски на фонтан във ветровито време^[2]. Беше крайно сериозен. Другарят Пребъл също беше сериозен. Може би дори по-сериозен от другаря Удърспун. Но липсата на небце до известна степен го възпрепятстваше. Тя придаваше и на най-дълбоките му мисли известна чудатост, сякаш биваха произнасяни на чужд език. Тълпата беше най-гъста около неговата платформа. Възрастната й част гледаше на него просто като на комик и ревеше от щастлив смях, когато той настояваше да тръгнат заедно на поход към Парк Лейн^[3] и да го сринат без жал или скрупули. Децата изпитваха повече съмнения. Няколко не издържаха и бяха отведени, потънали в сълзи.

Когато господин Уелър се изправи да говори на платформа номер три, в началото публиката му се състоеше от Смит, Майк и един фокстериер. Но постепенно привлече и други. След известно колебание тълпата реши, че си струва да го чуе. Той имаше свой собствен метод. Липсата на природни дадености, които превръщаха другаря Пребъл в сензация, компенсираше с енергия. Там, където колегите му стояха почти неподвижни, господин Уолър се държеше с живостта, обикновено приписвана на грахчета върху тиган или котки върху нажежени тухли. Клекна, за да обругае Камарата на лордовете. Заклатушка се наляво-надясно, докато правеше дисекция на плутократските методи. По време на безстрастното съсичане на монархическата система стоеше на един крак и подскачаше. Това беше по-близо до очакваното от тълпата. Другарят Удърспун откри, че е изоставен и дори достойнствата на другаря Пребъл по отношение на небцето му, или по-скоро на липсата на такова, не се оказаха достатъчни да задържат стадото. Цветът на публиката се събра пред третата платформа.

Майк, отделен от Смит, благодарение на движенията на тълпата, слушаше с нарастваща мрачност. Чувството, което понякога напада по-чувствителните хора в театъра, когато някой се излага на сцената, нелогичното усещане, че той, а не актьорът става за смях, го бе връхлетяло като вълна. Харесваше господин Уолър и се притесняваше, като го гледаше изложен на подигравките на тълпата. Фактът, че самият господин Уолър не знаеше, че са подигравки, а ги приемаше за възторг, не променяше нещата. Майк започна да се изнервя.

Негодуванието му придоби по-конкретна форма, когато ораторът се отклони от основната тема за социализма и се спря на трезвеността. Нямаше видима причина господин Уолър да подхване трезвеността, освен ако не беше заклет въздържател. Направи връзката със социализма, като отдаде летаргията на масите на привързаността им към алкохола, а тълпата, която беше склонна да се потупа по рамото по време на обидите, сипещи се върху Ранга и Собствеността, изведнъж се почувства на свой ред обругана и това не й хареса. Бяха дошли да слушат оратори, които им говорят, че са най-прекрасните хора на света, а не да им четат конско. Амбиансът на митинга стана враждебен. Подигравките ставаха все по-чести и по-недобродушни.

— Другарят Уолър го прави за добро — обади се глас в ухото на Майк, — но ако продължи да сипе обвинения по този начин, ще се стигне до масови безредици.

— Слушай, Смит — бързо рече Майк, — не можем ли да го спрем? На тия типове наистина им писна, а изглеждат достатъчно нахъсани. Скоро ще се нахвърлят върху него.

— Как можем да спрем прилива? Не виждам начин. На човека му се е насъбрало. Иска да му олекне на душата, каквото и да става. Другарю Джаксън, май пак се накиснахме. Можем само да стоим и да гледаме.

С всяка минута тълпата ставаше все по-застрашителна. Група младежи с вид на безделници, застанала близо до Майк, беше особено живописна по отношение на коментарите си. Очите на Смит бяха приковани в оратора, но Майк внимателно наблюдаваше групата. Изведнъж видя един от тях — едър младеж с шапка-идиотка и без яка, да се навежда.

Когато се изправи, в ръката му имаше камък.

Гледката подейства на Майк и като че ли го пришпори. През последния половин час в гърдите му се беше трупал неясен, ненасочен към никого гняв. Сега той се съсредоточи върху младежа с шапката.

Господин Уолър млъкна за миг, преди да поднови нападките си. Мъжът с шапката вдигна ръка. В тълпата настъпи бъркотия и първото нещо, което видя Смит, когато се обърна, беше Майк, сграбчил Шапката-идиотка за врата. Покоси го на земята като футболист противника си до тъчлинията. Съществува едно нещо, което винаги отклонява вниманието на тълпата от всеки оратор, и това е спор в собствените й редици. Възгледите на господин Уолър върху въздържанието бяха тутакси отдадени на забрава. Публиката щастливо се скупчи около Майк и опонента му.

Последният се беше изправил на крака и се оглеждаше за нападателя си.

— Ей го там, Бил! — услужливо се чуха напрегнати гласове и посочиха Майк.

— Ей го оня, дето те халоса, Бил! — обадиха се други, верни на подробностите.

Бил запристъпва към Майк странично, като контузен рак.

— Ти кой си, бе, питам аз? — рече Бил.

Майк основателно реши, че въпросът е чисто реторичен и че Бил не изпитва истински интерес към семейната му история, затова не отговори. Или, по-скоро, отговорът, който даде, не беше с думи. Изчака питащият да се приближи достатъчно и го фрасна по окото. Отговор, по-задоволителен от всякакви слова, ако не за самия Бил, то поне за заинтересованите зрители.

Доволна въздишка се понесе над тълпата. Неделният им следобед щеше да бъде прекаран точно както смятаха, че трябва да бъдат прекарвани неделните следобеди.

— Дай ми сакото си — бързо изрече Смит — и се опитай да го довършиш бързо. Не търси евтини ефекти. Размажи го от самото начало. Аз ще си отварям зъркелите да не се намеси някой от роднините и приятелите му.

Външно Смит беше невъзмутим, но вътрешно не беше съвсем спокоен. Обикновен бой пред неутрална тълпа, на която можеше да се разчита да спазва етикета в тези неща, беше едно. Що се отнасяше до спора между Шапката-идиотка и Майк, можеше да разчита, че Майк ще се представи достойно. Но не знаеше колко дълго тълпата щеше да се задоволи да бъде прост зрител. Нямаше съмнение на чия страна бяха симпатиите й. Бил, вече смъкнал палтото си и с пресипнал глас нахвърлящ сценария на това, което възнамеряваше да направи — да повали Майк на земята и да го стъпче в калта беше едно от най-нежните обещания — беше безспорният любимец.

Майк, който за момента имаше други неща, които да занимават мисълта му, не се притесняваше за бъдещето. Имаше огромното преимущество пред Смит, че беше ядосан. Смит можеше да погледне на положението от всички страни и да прецени рисковете и възможностите. Майк имаше очи само за Бил, който се приближаваше към него с наведена глава и изнесени напред рамене.

— Давай, Бил! — подвикна някой.

— Размажи го! — настоя глас от периферията на тълпата.

И хор от поощрения от страна на добри приятели на първата редица: „Почвай, Бил!“

И Бил почна.