Робърт Джордан
Небесният огън (23)

Глава 22
Птичи зов в нощта

Излегнат по корем върху одеялата си, Мат се наслаждаваше на допира на палците на Мелиндра, които бавно месеха гръбнака му. Нямаше нищо по-приятно от масаж след дългата дневна езда. Е, и по-приятни неща имаше, но точно в този момент той можеше да се задоволи и с палците й.

— Колко си нисък, а какви здрави мускули имаш, Матрим Каутон.

Той отвори едното си око и се обърна да я погледне. Беше напалила два пъти по-силен огън от необходимото и по тялото й се стичаше пот. Фината й златиста коса, подстригана високо, с изключение на обичайната айилска опашка на тила, се беше сплъстила по темето й.

— Щом съм толкова нисък, можеш да си намериш някой друг.

— Не си твърде нисък за моя вкус — изсмя се тя и разроши косата му. Беше по-дълга от нейната. — И си хубавичък. Отпусни се. Няма никаква полза, ако си напрегнат.

Той изпръхтя и отново затвори очи. Хубавичък бил. О, Светлина! И нисък? Само една айилка можеше да го нарече нисък. Във всяка друга страна, в която беше ходил, той беше по-висок от повечето мъже, макар и не много. Добре си спомняше времена, в които си беше направо висок. По-висок от Ранд, когато бе тръгнал в поход срещу Артур Ястребовото крило. И с една педя по-нисък, когато се сражаваше редом с Мецин срещу елгарите. За тези неща беше говорил с Лан, като твърдеше, че е подслушал тези имена случайно; Стражникът му обясни, че Мецин е бил крал на Ехарон, една от Десетте държави — това Мат вече го знаеше — някъде петстотин години преди Тролокските войни. Лан се съмняваше, че дори и Кафявата Аджа могат да знаят повече — много познание било изгубено в Тролокските войни, и още повече през Стогодишната война. Това бяха най-ранните и най-късните спомени, посадени в черепа му. Нищо след Артур Пейендраг Танриал и нищо преди Мецин Ехаронски.

— Да не ти е студено? — попита невярващо Мелиндра. — Потръпна. — Тя слезе от него и той чу как слага още дървета в огъня; купчината клони беше достатъчна, за да гори цяла нощ. После отново се качи върху него, плесна го по задника и измърмори: — Хубави мускули.

— Ако продължаваш така — измрънка той, — ще си помисля, че искаш да ме опечеш на шиш за вечеря, като някой тролок. — Не че с Мелиндра му беше неприятно, стига да не му натякваше непрекъснато, че е по-висока от него, разбира се — но при това положение се чувстваше неловко.

— Никой няма да те пече на шиш, Матрим Каутон. — Пръстите й се заровиха здраво в плешките му. — Ето така. Отпусни се.

Той допускаше, че ще се ожени един ден, че ще уседне. Това го чакаше човек в края на краищата. Жена, къща, семейство. Вързан на едно място до края на живота си. „Не съм чувал досега на някоя жена да й харесва мъжът й да си пада по чашката и комара.“ А и си оставаше онова, дето му го казаха странните хора от другата страна на входа тер-ангреал. Че му било предопределено „да се ожени за Щерката на Деветте луни“. „Е, един мъж рано или късно трябва да се ожени.“ Но със сигурност не смяташе да си вземе за жена айилка. Искаше му се да танцува с колкото може повече жени, докато може.

— Ти не си създаден за шишове, а за велика чест, мисля — каза тихо Мелиндра.

— Няма да е зле. — Само че как щеше да си намери друга жена, която да мисли за него, не за Девите или нещо друго. А тази Мелиндра все едно че му беше окачила на врата табела, на която пише: „СОБСТВЕНОСТ НА МЕЛИНДРА ОТ ДЖУМАИ ШАЙДО“. Е, това последното едва ли щеше да го направи, не и тук. Макар че знаеше ли човек какво може да направи една айилка, особено Дева на копието? Жените мислеха по-различно от мъжете, а мисленето на айилките беше по-различно от това по целия свят.

— Колко странно, че се обезличи така.

— Обезличил ли съм се? — изломоти той. Ръцете й го мачкаха много приятно; по раменете му се появиха възли, за които не беше и подозирал, че ги има. — Как? — Зачуди се дали това има нещо общо с огърлицата. Мелиндра беше направила от нея голям въпрос, или по-точно от това, че й я подари. Тя, разбира се, никога не си я слагаше — Девите не носеха накити. Но постоянно си я носеше в кесията и я показваше на всяка жена, щом я помолят. А изглежда, много жени искаха да я видят.

— Постави се в сянката на Ранд ал-Тор.

— Не съм в ничия сянка — отвърна той разсеяно. Едва ли беше заради огърлицата. Беше давал накити и на други жени — и Деви, и други. Той поначало обичаше да раздава неща на хубавици, дори и да получаваше само една усмивка в отплата. Никога не очакваше повече. Щом на една жена не й харесват целуването и гушкането като на него, какъв смисъл имаше?

— Разбира се, има чест и в това да си в сянката на Кар-а-карн. Когато си близко до могъщите, трябва да стоиш в сянката им.

— В сянката — съгласи се Мат, без да я слуша внимателно. Понякога жените приемаха, а друг път не, но никоя досега не бе решила, че го притежава. Всъщност точно това го гризеше. Нямаше намерение да се оставя да го притежава някоя жена, колкото и хубава да е. И колкото и ловки да са ръцете й в отпускането на възлите по мускулите му.

— Белезите ти трябва да са белези на честта, спечелени в името на теб самия, като предводител, а не това. — Пръстът й проследи белега, още личащ по врата му. — Това в служба на Кар-а-карн ли го получи?

Той се помръдна, за да отдръпне от ръката й, опря се на лакти и се извърна да я погледне.

— Ти сигурна ли си, че „Щерката на Деветте луни“ не означава нещо за теб?

— Вече ти казах, че не означава. Хайде, лягай.

— Ако ме лъжеш нещо, ще ти насиня задника от бой.

Тя опря длани на бедрата си и го изгледа заплашително.

— Мислиш ли, че можеш да… ми насиниш задника, Мат Каутон?

— Ще се опитам поне. — Сигурно щеше да наръга някое копие в ребрата му. — Заклеваш ли се, че никога не си чувала за Щерката на Деветте луни?

— Не съм — отвърна тя замислено. — Коя е тя? Или какво? Хайде, легни и ме остави да…

Изсвири кос. Зовът му проехтя сякаш навсякъде из шатрата и в същото време отвън. Миг след него се обади червеноперка. Добрите родни птици от Две реки. Ранд беше подбрал предупредителните си сигнали на „преградите“ като познати неща — птици, каквито нямаше в Пустошта.

Мелиндра тутакси скочи от гърба му, забули се, грабна снопа копия и щитове и изфуча през процепа на шатрата, без да си наметне нищо друго.

— Кръв и проклета пепел! — измърмори недоволно Мат, пъхайки се нервно в панталона си. Червеноперка означаваше от юг. Двамата с Мелиндра бяха вдигнали палатката си от южната страна, с Чарийн, така че да са колкото може по-далече от Ранд и в същото време да са в очертанията на лагера. Но той нямаше да излезе гол като Мелиндра из тези трънаци. А косът означаваше север, където стануваха Шаарад; сигналите бяха дошли от двете посоки едновременно.

Докато пъхаше краката си в ботушите, той погледна сребърната лисича глава, лежаща върху постелята му. Отвън се надигнаха викове, чу се дрънчене на метал в метал. Най-накрая той се бе досетил, че медальонът по някакъв начин го беше предпазил от Церителството на Моарейн още при първия й опит. Докато го докосваше, преливането й не можеше да го засегне. Никога не беше чувал някоя Твар на сянката да може да прелива, но пък съществуваше Черната Аджа — така поне твърдеше Ранд, а поне в това той му вярваше — и винаги имаше възможност някой от Отстъпниците най-сетне да е дошъл да се справи с Ранд. Той нахлузи медальона на гърдите си, вдигна копието си, белязано със знака на гарвана, и се измъкна навън под хладната лунна светлина.

Не му остана време да усети нощния студ. Още преди да е излязъл съвсем от шатрата, за малко не загуби главата си под извит като коса тролокски меч. Острието забърса косата му и той се хвърли по корем, превъртя се на кълбо и се изправи, вдигнал копието в готовност.

На пръв поглед в този мрак тролокът можеше да се вземе просто за едър мъж, макар и с половин ръст по-едър от всеки айилец, облечен в черна ризница, с шипове по лактите и раменете, и с шлем с козешки рога. Но тези рога израстваха от самата му човекоподобна глава, а под очите зееше козя муцуна.

Озъбен, тролокът се хвърли върху него и зави на някакъв груб език, непостижим за човешки устни. Мат завъртя копието си като кривак, изби странично тежкото извито оръжие, след което заби дългото острие в туловището на съществото. Ризницата се разцепи под изкованата със Сила стомана, тролокът с козята муцуна се прегъна с дрезгав рев, а Мат издърпа оръжието си и сви настрани, докато чудовището рухваше пред него.

Навсякъде около него айилците, полуоблечени или голи, но всички забулени, с биеха с тролоци с космати глигански зурли, вълчи муцуни или орлови клюнове, някои с рогати глави или с черни пера по мишците, размахващи странно извитите си мечове и увенчани с шипове топори, дълги тризъбци и копия. Тук-там някой от тях мяташе с огромен лък стрели с размери на къси копия. Редом с тролоците се сражаваха и мъже, облечени в груби палта и с мечове. Те крещяха отчаяно, докато падаха сред трънливите храсти:

— Самаил!

— Самаил и Златните стършели!

Мраколюбците наистина гинеха, повечето веднага след като влезеха в схватка с айилците, но тролоците умираха по-бавно.

— Не съм никакъв проклет герой! — изрева Мат по-скоро на себе си, докато се биеше с един тролок с меча муцуна и космати уши, третия поред. Чудовището размахваше секира с дълга дръжка, с щръкнали по нея половин дузина шипове, и бляскав меч, достатъчно голям, за да разсече цяло дърво, и ги въртеше като играчки в огромните си длани. Мат се въвличаше в такива истории само защото беше близо до Ранд. Иначе единственото, което искаше от живота, беше хубаво вино, игра със зарове и две-три хубавици около него. — Не ща да ме забъркват в това! — Особено след като и Самаил се бе появил тъдява. — Чу ли ме?

Тролокът рухна с прерязано гърло и той се озова пред един мърдраал, който тъкмо довършваше двама айилци, скочили му едновременно. Получовекът приличаше почти на човек — бял като тесто, брониран с черни метални люспи като на змия. И също така се движеше като змия — без кости, гъвкав и бърз, а черният му плащ оставаше неподвижен, колкото и мълниеносно да се мяташе насам-натам. И нямаше очи. Само гладка като черупка на яйце кожа на мястото на очите.

Безокият поглед на чудовището се извърна към него и той потръпна. Страх се просмука в костите му. „Погледът на Безокия е страх“, казваха в Граничните земи, а те разбираха от това, след като дори айилците признаваха, че погледът на мърдраал ги смразява до мозъка на костите. Това беше основното оръжие на гадината. Получовекът се понесе към него в плавен бяг.

Мат с рев се спусна насреща му и копието в ръцете му се завъртя като бойна тояга, сякаш се раздвижи само. Проклетата гадина носеше меч, черен като плаща й, изкован в ковачниците на Такан-дар, и ако това нещо го порежеше, беше си жив умрял, освен ако Моарейн не се появеше бързо с нейното Церителство. Но имаше само един сигурен начин да сразиш Чезнещ. Нападаш право напред и трябва да го сразиш преди той да те е надвил; всяка мисъл за отбрана е все едно да си мъртъв. Не можеше дори да си позволи да извърне поглед встрани към битката, вихреща се около него в нощта.

Мечът на мърдраала затрептя като змийски език, понесе се напред като черна светкавица, за да спре атаката на Мат, и когато изкованата със Силата стомана, белязана с гарвана, срещна метала, излят в Такан-дар, около тях лумна синя светлина и изтрещя като мълния.

Изведнъж сечащият напад на Мат срещна плът. Черният меч и бледата длан, която го стискаше, изхвърчаха настрани, а повторният удар сряза гърлото на мърдраала, но Мат не се спря. Прободе сърцето, сряза жила, после друга, още и още. Отстъпи едва след като съществото се срина на земята и от раните му рукна мастилена кръв. Много време им трябваше на мърдраалите, докато признаят, че са мъртви — този щеше да умре напълно чак към залез слънце.

Мат се огледа и видя, че атаката е приключила. Колкото Мраколюбци и тролоци бяха останали живи, побягнаха. Поне не виждаше около себе си други стоящи освен айилци. Някои от тях също бяха паднали. Той измъкна кърпа от врата на тялото на един Мраколюбец, за да изтрие черната кръв на мърдраала от върха на копието си. Щеше да прояде метала, ако се задържеше дълго.

Тази нощна атака беше пълна безсмислица. Ако се съдеше по телата, които можеше да види, на тролоци и на човеци, никой не бе успял да пробие много извън първите редици на шатрите.

— Какво беше това, което извика? „Караи“, и още нещо. Древният език?

Той се обърна и видя Мелиндра. Беше си свалила булото, но освен шуфата все така нямаше нищо друго по себе си. Наоколо имаше и други Деви, както и мъже, също така оскъдно облечени. Изглежда, изобщо не се притесняваха от това, въпреки че повечето от тях се отдалечаваха към шатрите, без много да се мотаят. Просто нямаха свян, това беше. Никакъв свян. Тя като че ли дори не усещаше студа, въпреки че дъхът й образуваше облачета пара. А той се беше изпотил като нея и сега чувстваше, че направо ще замръзне, след като мисълта за битката за живота му го бе напуснала.

— Нещо, което чух веднъж — отвърна й той. — Просто ми хареса как звучи. — „Караи ан Калдазар!“ За честта на Червения орел. Бойният вик на Манедерен. Повечето му спомени бяха от Манедерен. Някои от тях се бяха появили в главата му още преди да прекрачи онзи усукан вход. Моарейн твърдеше, че било от Древната кръв, която избликвала. Стига да не бликнеше от вените му.

Тя го прегърна през рамо и тръгна с него към шатрата им.

— Видях те с Нощния ездач, Мат Каутон. — Това беше едно от айилските имена за мърдраал. — Ти си точно толкова висок, колкото трябва да е един мъж.

Ухилен, той плъзна ръката си на кръста й, но не можа да избие картината на битката от ума си. Искаше му се — мислите му бездруго бяха твърде проядени от тези заети от други времена и хора спомени, — ала не можеше. Защо изобщо някой бе предприел такава безнадеждна атака? Само глупак би щурмувал без причина толкова превъзхождаща го сила. Точно тази мисъл не можеше да избие от ума си. Никой не нападаше без причина.

 

 

Зовът на птиците събуди Ранд мигновено. Той сграбчи сайдин, отметна одеялата и изхвърча навън без дрехи, само по чорапи. Нощта беше ледена и осветена от далечната луна. Смътни звуци на битка се носеха откъм хълмовете под прохода. Наоколо като разбунен мравуняк пъплеха айилци, затичани в мрака натам, откъдето можеше да се изсипе щурмът тук, в прохода. Предупредителните му сигнали шяха отново да се обадят — Твар на сянката, озовала се в прохода, щеше да предизвика зов на чинка — докато не ги разплетеше на заранта, но сега нямаше смисъл да рискува глупаво.

Скоро проходът отново утихна, гай-шайн си останаха по шатрите — оръжието за тях бе запретено дори сега, — а айилците се завтекоха по местата, където можеше да има нужда от помощта им. Дори Аделин и останалите Деви с нея бяха тръгнали, сякаш знаеха, че ще ги задържи, ако изчакат. Слухът му успя да долови глухо мърморене откъм фургоните близо до градските стени, но нито водачите, нито Кадийр се показаха; не беше го и очаквал от тях. Глухите звуци на битката — мъжки викове, писъци и смърт — идеха от две посоки. И двете долу, много далече от него. Хора се мяркаха и около шатрите на Мъдрите — като че ли се взираха към местата на битката.

Една атака отдолу му се струваше напълно безсмислена. Не можеше да са Миагома, освен ако Тимолан не беше приел Твари на сянката в клана си, а това беше точно толкова вероятно, колкото Белите плащове да си наемат тролоци. Той се извърна към шатрата си и колкото и да беше загърнат в покоя на Празнотата, се сепна.

Авиенда беше излязла сред лунната светлина, увита в одеялото си. Точно зад нея стърчеше висок мъж, загърнат в тъмен плащ; лунни сенки загръщаха хлътналото му лице, твърде бяло и с много големи очи. От това лице се понесе тиха и монотонна песен, а плащът се разгърна в широки кожести криле като на прилеп. Пристъпваща като насън, Авиенда се понесе към чакащата я прегръдка.

Ранд преля и тънък като пръст гибелен плам лумна край нея, като стрела от плътна светлина, и прониза драгхара в главата. Ефектът от по-тесния поток беше по-бавен, но не по-малко сигурен, отколкото с Мракохрътите. Цветовете на съществото се преобърнаха, от черно на бяло, от бяло на черно, и то се превърна в рой искрящи мушици и се стопи във въздуха.

Авиенда се отърси, след като монотонният зов секна, зяпна в последните загасващи частици и се обърна към Ранд, загръщайки се още по-плътно. Ръката й се вдигна и поток от пламък, дебел колкото главата му, се понесе към него.

Слисан, дори без да си помисли за Силата, той се хвърли на земята под бушуващите пламъци. Те замряха мигновено.

— Какво правиш? — викна той гневно, изумен, че Празнотата се бе пропукала и сайдин бе изтекъл от него. Изправи се на нозе и хукна към нея. — Това е върхът на всяка неблагодарност! Току-що спасих живота ти, ако не си забелязала, и дори да съм нарушил някой ваш тъп айилски обичай, изобщо не ме…

— Следващия път — сопна му се тя — ще оставя великия Кар-а-карн да се справя самичък! — Тя се уви непохватно и се напъха в шатрата.

Едва сега той погледна зад себе си. Към втори драгхар, сринал се на земята в пламъци. Толкова се беше ядосал, че дори не беше чул пращенето и пукането на лумналата твар, не беше подушил миризмата на горяща мас. Дори злото в него не бе доловил. Един драгхар убиваше като първо изсмучеше душата, а после и живота ти. Трябваше да се доближи до теб и да те докосне, но това същество лежеше на не повече от две крачки от него. Не беше сигурен доколко омайващата песен и прегръдката на чудовището е опасна за мъж, изпълнен със сайдар, но се радваше, че не му се наложи да разбере.

Той вдиша дълбоко и коленичи до процепа на палатката.

— Авиенда? — Не можеше да влезе. Вътре светеше лампа, а доколкото я познаваше, тя можеше просто да си седи, гола. — Авиенда, съжалявам. Извинявам се. Глупак бях, че те навиках така. Трябваше да знам, че няма да ми навредиш, и аз… Аз… Аз просто съм глупак — завърши той отчаяно.

— Много знаеш ти, Ранд ал-Тор — дойде отвътре приглушеният й отговор. — Наистина си глупак!

Всъщност как се извиняваха айилците? За това никога не беше питал. Предвид техния джи-е-тох, ученето на мъжете да пеят и брачните им обичаи, не мислеше, че би могъл.

— Да, такъв съм. И се извинявам. — Този път отговор не последва. — Ти завила ли си се? — Мълчание.

Мърморейки под носа си, той размърда пръстите на краката си върху ледената земя. Щеше да му се наложи да остане навън, докато не се увери, че се е покрила прилично. Без ботуши или палто. Отново се пресегна и сграбчи сайдин, въпреки покварата и прочие, само за да се отърве от стържещия костите му студ.

Трите Мъдри сънебродници се появиха тичешком, естествено заедно с Егвийн, зяпнали горящия драгхар, докато се носеха покрай него, и се загърнаха в шаловете си почти едновременно.

— Само един — промълви Амис. — Благодаря на Светлината, но съм изненадана.

— Два бяха — каза й Ранд. — Аз… унищожих другия. — Откъде накъде трябваше да се колебае само защото Моарейн го бе предупредила да внимава с гибелния плам? Беше си оръжие като всяко друго. — Ако Авиенда не беше убила този, сигурно щеше да ме докопа.

— Усетихме преливането й и затова дойдохме — каза Егвийн и го огледа от глава до пети. Отначало той си помисли, че го проверява дали не е ранен, но тя обърна особено внимание на чорапите на краката му и хвърли поглед към палатката, през процепа на която струеше светлина. — Пак си я ядосал, нали? Тя ти е спасила живота, а ти… Мъже! — Тя поклати отвратена глава, забърса го с полите си и се шмугна в палатката. Веднага след това той чу отвътре приглушен говор, но не можа да долови какво си говорят.

Мелайне дръпна шала си.

— Ако нямаш нужда от нас, трябва да слезем долу да видим какво става. — И тя се забърза, без да дочака другите две.

Баир се изкикоти и двете с Амис я последваха.

— Обзалагам се за кого ще провери първо. Огърлицата ми с аметисти, която толкова ти харесва, срещу твоята гривна със сапфирите?

— Готово. Аз залагам за Доринда.

Старата Мъдра отново се изкиска.

— Очите й все още са пълни с Баел. Първосестрата си е първосестра, но един нов съпруг…

Скоро той престана да ги чува и се наведе към процепа на шатрата. Все още не можеше да чуе какво си говорят вътре, освен ако не долепеше ухо, а това нямаше да направи никога. Със сигурност, след като Егвийн бе вътре, Авиенда щеше да се е загърнала. Но пък от друга страна, както усвояваше бързо айилските нрави, нищо чудно и Егвийн да си беше смъкнала дрехите.

Меко шумолене го извести за приближаването на Моарейн и Лан и той се изправи. Макар да чуваше добре дишането им, стъпките на Стражника бяха почти недоловими. Косата на Моарейн се беше разпиляла по лицето й; тя се беше загърнала в тъмна роба, чиято коприна проблясваше под луната. Лан беше напълно облечен, с ботуши и снаряжен, и загърнат в плаща си, който го превръщаше в част от нощта. Естествено, екотът на битката заглъхваше по хълмовете надолу.

— Изненадан съм, че не дойде по-бързо, Моарейн. — Гласът му прозвуча студен, но по-добре гласът, отколкото той самият. Държеше се за сайдин, бореше се е него и леденият нощен хлад оставаше някак далечен. Усещаше го, усещаше всяко косъмче по ръцете си, как настръхва от студа под ръкавите на ризата, но самия него не засягаше. — Обикновено се озоваваш при мен веднага щом усетиш, че става нещо лошо.

— Никога не съм обяснявала всичко, което правя или не правя. — Гласът й беше загадъчно спокоен както винаги, но Ранд беше сигурен, че се изчервява. Лан изглеждаше разтревожен, макар че при него беше трудно да се определи. — Не мога вечно да те държа за ръчичка. Все някога трябва да тръгнеш сам.

— Е, тази нощ го направих, нали? — По купола на Празнотата се плъзна смут. Казал го беше така, сякаш се беше справил съвсем сам. — Авиенда смъкна ей този едва ли не от гърба ми — добави той. Пламъците по драгхара вече загасваха.

— Добре, че е била тук — отвърна кротко Моарейн. — Значи не си имал нужда от мен.

Тя не се боеше, в това той беше сигурен. Беше я виждал как връхлита сред Твари на сянката, размахвайки Силата също толкова ловко, колкото Лан въртеше меча си, твърде често го беше виждал, за да повярва, че се е уплашила. Тогава защо не бе притичала, след като бе усетила драгхара? Можеше да я накара да му обясни, да я притисне между клетвата й пред него и неспособността й да лъже открито. Не, не можеше. По-точно — нямаше да го направи. Не би го направил на човек, който се молеше да му позволи да му помага.

— Сега поне знаем защо е бил щурмът долу — каза той. — Да ме накарат да помисля, че там става нещо важно, докато драгхарът ми се нахвърли откъм гърба. Същото го опитаха и в твърдината Студени скали, но и там не се получи. — Само че този път за малко да стане. Ако наистина това бе целта. — Човек би си помислил, че ще опитат нещо друго. — Куладин пред него, Отстъпниците — навсякъде, както изглеждаше. Защо не можеше поне да среща враговете си един по един?

— Не допускай грешката да си мислиш, че ходовете на Отстъпниците са прости — каза Моарейн. — Това може да се окаже фатално. — Тя придърпа робата си, сякаш съжаляваше, че не е по-дебела. — Стана късно. Ако нямаш повече нужда от мен…

Двамата със Стражника го оставиха. Айилците вече се връщаха. Неколцина възкликнаха като видяха драгхара и извикаха на гай-шайн да излязат да го махнат, но повечето само го поглеждаха и се прибираха по шатрите си. Изглежда, вече бяха навикнали да виждат такива неща около него.

Появи се и Аделин с Девите. Те зяпнаха драгхара, повлечен от мъжете в белите роби, и се спогледаха, преди да пристъпят към него.

— Тук нямаше нищо — промълви Аделин. — Цялата атака беше долу. Мраколюбци и тролоци.

— И викаха: „Самаил и Червените стършели“ — добави друга. Както се беше загърнала в шуфата си, Ранд не можа да разбере коя е. По глас му се стори млада: някои от Девите не бяха на повече от шестнадесет години.

Аделин вдиша дълбоко, след което извади едно от копията си и го протегна хоризонтално пред него, с каменно лице. Другите сториха същото — всяка с по едно копие.

— Ние… се провалихме — каза Аделин. — Трябваше да сме тук, когато са дошли драгхарите. А вместо това побягнахме като деца, за да танцуваме копията.

— И какво да правя с тях? — попита Ранд, а Адетин му отвърна без колебание:

— Каквото пожелаеш, Кар-а-карн. Ние сме готови и няма да се възпротивим.

Ранд поклати глава. „Проклети айилци, с проклетия им джи-е-тох.“

— Сега си ги взимате и се връщате да ми пазите шатрата. Ясно? Хайде. — Те се заспоглеждаха и неохотно се подчиниха.

— И някоя от вас да каже на Авиенда, че си влизам вътре, като се върна — добави той. Не смяташе да прекара цяла нощ навън, чудейки се дали е безопасно да влезе. След което бързо се отдалечи по скованата от студ камениста земя.

Шатрата на Ашмодеан не беше много далече от неговата. От нея не се чуваше и звук. Той отметна рязко платнището на входа и нахълта вътре. Ашмодеан седеше в тъмното и хапеше устни. Трепна при появата на Ранд и не го остави да заговори.

— Не допускаш, че съм съучастник, нали? Драгхарите ги усетих, но с тия двата можеше да се справиш и сам. Драгхарите никога не са ми харесвали — изобщо не трябваше да ги създаваме. У тях има по-малко мозък, отколкото и у един тролок. Заповядаш им нещо, а те все налитат да убият това, което им е най-близо. Ако бях излязъл, ако бях направил нещо… Ами ако някой ме забележеше? Ако някой разбереше, че не може да е от твоето преливане? Аз…

— Толкова по-добре за теб, че не го направи — сряза го Ранд и седна с кръстосани нозе в тъмното. — Ако те бях усетил, че си се изпълнил със сайдин отвън, можеше да те убия.

Ашмодеан се засмя плахо.

— И за това си помислих.

— Самаил е изпратил атаката тази нощ. Тролоците и драгхарите поне.

— Не е много в стила на Самаил да си хвърля хората на вятъра — отвърна замислено Ашмодеан. — Но е готов да приеме десет хиляди жертви или десет пъти по толкова, стига това да му носи цената, която смята, че си струва. Може би някой от другите иска да си помислиш, че е бил той. Дори айилците да взимаха пленници… Тролоците не мислят почти за нищо друго, освен да убиват, а Мраколюбците вярват само в това, което им се каже.

— Той беше. Веднъж се опита да ме подмами да го нападна по същия начин, в Серендаар. — „О, Светлина!“ Мисълта се понесе по повърхността на Празнотата. „Казах го за себе си.“ Не знаеше къде се е намирал Серендаар, не знаеше нищо, освен че го бе казал. Думите просто сами се бяха изплъзнали от устата му.

— Това изобщо не го знаех — тихо каза Ашмодеан.

— Това, което искам да разбера, е защо? — Ранд започна да подбира думите си предпазливо, надявайки се, че са си негови. Помнеше много добре лицето на Самаил. Мъж. „Не аз. Не моята памет.“ Набит мъж с къса жълтеникава брадичка. Ашмодеан му беше описал всички Отстъпници, но той съзнаваше, че този образ не произлиза от описанието му. На Самаил винаги му се беше искало да е по-висок и съжаляваше, че Силата не може да му помогне за това. Тези неща Ашмодеан никога не беше му казвал. — Според това, което си ми казвал, той не би пожелал да излезе срещу мен, освен ако не е напълно сигурен в победата си, а може би дори и тогава. Каза ми, че той би предпочел да ме остави на Тъмния, ако може. Тогава защо е сигурен, че сега ще победи, ако реша да го подгоня?

Продължиха да го обсъждат на тъмно с часове, без да стигнат до никакво заключение. Ашмодеан се придържаше към мнението, че е бил някой от другите, който се е надявал да насочи Ранд срещу Самаил и така да се отърве от един от двамата; не беше сигурно дали го вярва, или не, но поне така твърдеше. Ранд усещаше тъмните очи на мъжа върху себе си и се чудеше. Такава грешка трудно можеше да се обясни.

Когато най-накрая се върна при шатрата си, Аделин и дузината Деви тутакси скочиха на крака и му заразправяха една през друга как Егвийн си била отишла и Авиенда отдавна била заспала, и колко много му била сърдита, не само тя, но и двете. Толкова различни съвети му сипеха как да се справи с яда на двете жени, всички едновременно, че той не можа да разбере нищо. Най-после млъкнаха и Аделин каза:

— Трябва да поговорим тази нощ. За това, което направихме и което не можахме. Ние…

— Нищо няма — каза й той, — а и да е имало нещо, вече е простено и забравено. Бих искал все пак да поспя няколко часа. Щом толкова държите да го обсъждате, идете при Амис или Баир. Сигурен съм, че те ще ви разберат по-добре от мен. — Това, колкото и изненадващо да беше, ги накара да млъкнат окончателно и да го оставят да влезе.

Авиенда беше под одеялата си; единият й строен гол крак се подаваше навън. Той се постара да не поглежда нито към него, нито към нея. Беше оставила една лампа запалена. Ранд се напъха с благодарност под собствените си одеяла и преля да угаси лампата преди да пусне сайдин. Този път сънува как Авиенда мята огън, само че не към драгхар, а до нея седеше Самаил и се смееше.