Вирджиния Улф
Мисис Далауей (3)

Беше точно дванайсет часът; дванайсет по Биг Бен, чийто звуци се понесоха над Северен Лондон, смесиха се с тези на другите часовници, сляха се, нежни и ефирни, с облаците и струйките дим и замряха сред чайките — дванайсет удара точно когато Клариса Далауей постави зелената си рокля върху леглото, а семейство Уорън Смит пристигнаха на Харли Стрийт. В дванайсет имаха уговорена визита. Сигурно онази е къщата на сър Уилям Брадшо, помисли си Реция, онази, пред която е спрял сивият автомобил. (Оловните вибрации се разнесоха във въздуха.) Така е — това бе автомобилът на сър Уилям Брадшо, разлат, мощен, сив, с най-обикновени инициали, вградени в сигналното табло, сякаш показността на хералдиката няма място тук, при този мъж, който е помощник на душата, жрец на науката; и в тон с успокояващо мекия сив цвят на автомобила вътре в него бяха надиплени сиви кожи и сребристосиви одеяла, та на нейно благородие да й е топло, докато чака. Защото сър Уилям често пътуваше по шейсет и повече мили ли извън Лондон, за да посещава богатите страдалци, дето можеха да си позволят, естествено, твърде високата такса, срещу която сър Уилям даваше съветите си. Нейно благородие чакаше час, а и повече, покрила коленете си с одеялата, облегната назад, и се замисляше понякога за пациента, понякога, напълно разбираемо, за стената от злато, която с всяка изчакана от нея минута се издигаше все по-нависоко; стената от злато, която ги отделяше от всички клопки и тревоги (тя ги бе понасяла храбро; нелека борба им се бе наложило да водят), докато най-после усетеше, че плува в спокойни води, при попътни ветрове; ето, хората ги уважават, възхищават им се, завиждат им, няма за какво повече да си мечтае, само дето, за съжаление, е толкова дебела; всеки четвъртък официални вечери в професнонален кръг; откриване на благотворителни базари, посещения в двореца; твърде малко време, уви, прекарва със съпруга си, чиято работа расте и расте; синът се учи добре в Итън, жалко, че няма и дъщеря; има обаче безброй занимания: помощи за децата, помощи за епилептиците, фотографията — само ако някъде се строеше или рушеше църква, тя подкупваше пазача, за да й даде ключовете, и нравеше снимки, които почти не се различаваха от тези на професионалистите; и това докато чакаше.

Самият сър Уилям вече не беше в първа младост. Бе работил много, всичко бе постигнал единствено благодарение на своите способности (баща му държеше магазин); обичаше професията си; на тържествени церемонии изглеждаше чудесно и говореше добре, така че, когато получи титлата „сър“, вече имаше вид на сериозан, уморен човек (защото потокът от пациенти наистина не спираше, а отговорностите и преимуществата на професията наистина му тежаха) и умората ведно със сивеещата коса го правеха още по-представителен, като му създаваха славата (крайно съществена при работа с нервноболни) на човек не само свръхквалифициран и почти безпогрешен при определяне на диагнозата, но и притежаващ съчувствие, такт, познаване на човешката душа. Всичко му стана ясно още от момента, в който те влязоха в кабинета (Уорън Смит, така се наричаха); само като погледна мъжа, и разбра — изключително тежък случай. Пълен срив, пълен физически и нервен срив, с всички симптоми за една напреднала фаза, увери се той след две-три минути (докато записваше върху розово картонче отговорите на тихичко зададените въпроси).

— Откога го лекува доктор Холмс?

— От шест седмици.

— И какво му предписа? Малко бромид? Каза, че му няма нищо? Да, да. (Ах, тези домашни лекари!, помисли си сър Уилям. Половината му време отива, за да оправя грешките им. Някои са непоправими.)

— Във войната се отличихте, нали?

Пациентът повтори думата „война“ с въпросителна интонация.

Придава символично значение на думите. Сериозен симптом, трябва да го запише върху картончето.

— Войната? — запита пациентът. Европейската война, тази детска игричка с барут? Дали се е отличил? Вече е забравил. Но по време на самата война лично той се провали.

— Разбира се, че се отличи — увери доктора Реция. — И го повишиха в чин.

— А в кантората, където работите, имат изключително високо мнение за вас, нали? — тихо попита сър Уилям и хвърли поглед към щедрото на похвали писмо на мистър Бруър. — Така че какво ви тормози, нямате нито финансови, нито други грижи?

Той бе извършил страхотно престъпление и беше осъден на смърт от Човешката природа.

— Аз … аз … — започна той — извърших престъпление …

— Никога нищо лошо не е вършил — увери доктора Реция.

Ако мистър Смит желае да почака малко, предложи сър Уилям, той би поговорил с мисис Смит в другата стая. Съпругът й е много сериозно болен, каза сър Уилям. Заплашвал ли е, че ще се самоубие?

О, да, извика тя. Но не го мисли, добави. Разбира се, че не го мисли. Просто му е необходима почивка, каза сър Уилям, почивка, почивка, почивка; продължителна почивка на легло. Недалеч от Лондон има един прекрасен санаториум, където ще се грижат чудесно за съпруга и. Без нея?, попита тя. За съжаление, да; когато сме болни, нямаме полза от хората, които обичаме най-много. Но той не е луд, нали? Сър Уилям каза, че никога не употребява думата „лудост“; нарича го „липса на чувство за хармония“. Но нейният съпруг не обича докторите. Той ще откаже да отиде там. Сър Уилям й обясни накратко, но любезно какъв е случаят. Той е заплашвал, че ще се самоубие. Друг изход няма. Такъв е законът. Той ще си лежи в този красив санаториум. Сестрите са крайно мили. Сър Уилям ще го посещава веднъж седмично. Ако мисис Смит е напълно сигурна, че няма повече въпроси — той никога не притесняваше пациентите си, — могат да се върнат при съпруга й. Тя нямаше повече въпроси, поне не към сър Уилям.

И така двамата се върнаха при най-извисения представител на човечеството; престъпника, изправен пред своите съдии; беззащитната жертва, възкачена в небесата; беглеца: моряка удавник; поета на безсмъртната ода; господа бог, преминал от живота към смъртта; при Септимъс Уорън Смит, който седеше в креслото под таванския, прозорец, взираше се в снимката на лейди Брадшо, облечена за посещение в двореца, и мълвеше откровения за красотата.

— Ние си поговорихме — заяви сър Уилям.

— Той казва, че си много, много болен! — извика Реция.

— Уговаряхме да отидете в един санаториум — добави сър Уилям.

— В някой от санаториумите на Холмс ли? — ехидно попита Септимъс.

Този човек правеше неприятно впечатление. Защото сър Уилям, чийто баща е бил дребен търговец, изпитваше вродено уважение към добрите обноски и хубавото облекло и се дразнеше от сиромашията; а още по-дълбоко у себе си сър Уилям, който никога не бе имал време за четене, таеше неприязън към разните интелигенти, дето идваха тук, в неговия кабинет, и му намекваха, че лекарите, чието университетско обучение е най-трудното от всички, не са образовани.

— Не, в мой санаториум, мистър Уорън Смит — каза той, — където ще ви научим да почивате.

Оставаше само още едно нещо.

Абсолютно бе сигурен, че в нормално състояние мистър Уорън Смит е последният човек, който би плашил жена си. Но той бе говорил за самоубийство.

— На всички ни се случва да изпадаме в депресия — каза сър Уилям.

Само да паднеш, повтори си Септимъс наум, и Човешката природа се нахвърля срещу теб. Холмс и Брадшо се нахвърлят срещу теб. Те претърсват пустинята. Втурват се с крясъци в пущинака. Използуват дибата^[1] и менгемето. Човешката природа е безжалостна.

— Възвръща ли се понякога желанието му за живот? — попита сър Уилям, с молив опрян в розовото картонче.

— Това си е лично негова работа, каза Септимъс.

— Никой не живее само за себе си — възрази сър Уилям и погледна към снимката на жена си, облечена за посещение в двореца. — А и вас ви чака блестяща кариера — каза сър Уилям. На масата му лежеше писмото на мистър Бруър. — Наистина блестяща кариера.

Ами ако си признае? Ако им съобщи? Дали ще го оставят тогава на мира Холмс, Брадшо? — Аз … аз … — запъна се той.

Но какво беше престъплението му? Не можеше да си спомни.

— Да? — окуражи го сър Уилям. (Но вече ставаше късно.)

Любов, дървета, тук няма никакво престъпление — какво беше неговото послание? Не можеше да си спомни.

— Аз … аз … — запъна се Септимъс.

— Опитвайте се колкото може по-малко да мислите за себе си — посъветва го сър Уилям добросърдечно. Не, той наистина не бива да е на свобода.

Имат ли да го питат още нещо? Сър Уилям ще уреди всичко сам (прошепна той на Реция) и ще я извести още тази вечер между пет и шест часа.

— Имайте пълна вяра в мен — каза накрая и ги пусна да си вървят.

Реция никога, никога в живота си не се бе чувствувала така нещастна! Потърси помощ, а я измамиха! Той ги подведе! Сър Уилям Брадщо не е добър човек.

Поддръжката на автомобила сигурно му струва доста много, каза Септимъс, когато излязоха на улицата. Тя се вкопчи в ръката му. Всички ги бяха измамили. Но какво повече иска тя?

Той отделя по три четвърти час на пациент; и ако лекарят изгуби чувството си за хармония в тази прецизна наука, която се занимава с нещо, напълно непознато нам — нервната система, човешкия мозък, — той престава да бъде лекар. Здраве ни е нужно на нас; а здраве значи хармония; така че, когато в кабинета ти влезе някой и каже, че е Христос (често срещана заблуда) и че има да предаде послание (те все имат да предават послания), и заплаши (и това често правят), че ще се самоубие, ти призоваваш хармонията; предписваш почивка на легло; почивка в уединение; тишина и почивка; почивка без приятели, без книги, без послания; шестмесечна почивка; докато от петдесет и пет килограма станеш на осемдесет и пет.

Хармонията, божествената хармония, богинята, на която се кланяше сър Уилям; той бе придобил чувството си за хармония постепенно, докато обикаляше болниците, ходеше за риба, стана баща на сина, роден от лейди Брадшо, която също ходеше за риба и правеше снимки с почти професионална вещина. Боготворейки хармонията, сър Уилям постигна не само собственото си благоденствие, но помогна и за благоденствието на Англня, като изолираше нейните душевноболни, забраняваше им да раждат деца, наказваше отчаянието, пречеше на непригодните към живота да проповядват своите идеи, докато не възприемат и те неговото чувство за хармония — неговото, ако са мъже, чувството на лейди Брадшо, ако са жени (тя бродираше, плетеше, прекарваше четири вечери в седмицата у дома, с техния син); ето защо, освен че колегите го уважаваха и подчинените му имаха страха, приятелите и роднините на пациентите му изпитваха най-гореща благодарност към него, задето настояваше всичките тези христосовци и христосовки, които пророкуваха края на света или божието пришествие, да си пият млякото в леглото; както е наредил сър Уилям; сър Уилям с неговия трийсетгодишен опит в тази област, с неговия безпогрешен инстинкт, това е лудост, а това — разум, чувство за хармония; неговото чувство за хармония.

Но Хармонията си има сестра, не така усмихната впрочем, доста свирепа, Богиня, която дори в този момент действува — сред жарта н пясъците на Индия, сред калта и блатата на Африка, из бедняшките покрайнини на Лондон, с други думи, навсякъде, където климатът или дяволът примамват човеците да изоставят истинската вяра, тоест нейната — дори в този момент действува, разрушава светилища, троши идоли и поставя на тяхно място собствения си строг лик. Хегемония, така се нарича тя, която се угощава с волята на слабодушните, която обича да впечатлява, да въздействува, която жадува да види собствените си черти, отпечатани върху лицето на народа. Тя застава върху буренце в Хайд Парк и проповядва; увита в бяло, скромно дегизирана като братската любов, броди из фабрики и парламенти; предлага помощ, но желае власт; грубо изтласква от пътя си инак мислещите и недоволните; дарява с благословията сн онези, които, отправили нагоре взор, послушно ловят блясъка в очите й, за да запалят своите собствени. Въпросната дама се бе загнездила и в душата на сър Уилям (Реция Уорън Смит усети това), макар и както обикновено умело замаскирана, скрита зад такива почтени имена като любов, дълг, саможертва. Колко много работи той, с какъв труд събира средства, пропагандира реформи, създава институции! Но Хегемонията, тази придирчива Богиня, предпочита кръвта пред тухлата и най-вече гледа да докопа людската воля. Например лейди Брадшо. Преди петнайсет години тя се предаде. Това не стана явно; нямаше никакви сцени, никаква врява; просто нейната воля бавно потъна и изчезна под неговата. Подчини се, без да сваля от лицето си милата усмивка; вечерята на Харли Стрийт, на която сервираха осем или девет ястия, за да нахранят петнайсетината колеги на сър Уилям, премина гладко и изискано. Едва по-после някои незначителни признаци — неловка пауза, нервен жест, грешка на езика, смущение — разкриха една твърде неприятна истина, че горката жена се преструва.

Някога, отдавна, тя най-свободно сн разказваше как лови риба; но сега, готова да подкрепи страстното желание на своя съпруг за господство, за власт, което блестеше в погледа му, се сви, смали, сниши, притаи, отдръпна се, притихна; така че, без да стане ясно точно защо вечерта е неприятна, защо на всички главите им тежат (впрочем причината би могла да бъде професионалиият разговор или умората на прочутия лекар, чийто живот, както каза лейди Брадшо, „принадлежи не нему, а на неговите пациенти“), тя беше неприятна; затова, когато часовникът удари десет часа, гостите вдъхнаха с радост въздуха на Харли Стрийт; облекчение, от което пациентите му бяха лишени.

Тук, в сивия кабинет, с картините по стената и ценната мебел, под таванския прозорец от орнаментирано стъкло, те научаваха до каква степен са сериозни техните грехове: сгушени в креслата, го наблюдаваха как заради тях изпълнява странни упражнения с ръцете си, изпъва ги напред, рязко ги връща към изходна позиция, прилепени към бедрата, за да докаже (ако пациентът проявява упоритост), че той, сър Уилям, е господар на собствените си действия, докато пациентът не е. Някои от по-слабите не издържаха, разхълцваха се, подчиняваха му се; други, вдъхновени един господ знае от каква невъздържана лудост, наричаха сър Уилям в лицето гнусен мошеник; поставяха под въпрос, това пък вече беше светотатство, самия живот. Защо трябва да се живее?, питаха. Сър Уилям отговаряше, че животът е хубав. И как не, ето над камината виси портретът на лейди Брадшо с щраусови пера, а колкото до дохода му, той печели дванайсет хиляди годишно. Да, но към нас животът не е така щедър, възразяваха те. Той се съгласяваше. На тях им липсва чувството за хармония. А може би все пак няма бог? Той свиваше рамене. Значи това дали ще живеем, или не, си е наша работа? Точно тук те бъркат. Сър Уилям има приятели в Съри, където преподават едно, сър Уилям най-чистосърдечно си признава, твърде трудно изкуство — чувството за хармония. А съществуват и други неща: семейна привързаност, чест, смелост, блестяща кариера, чийто пламенен бранител е сър Уилям. Ако те не помогнат, той призовава полицията и благото на обществото, което, съвсем спокойно обяснявате сър Уилям, в Съри ще се погрижи да овладее тези антисоцнални импулси, породени преди всичко от липсата на добронамереност. И тогава от скривалището си се измъкваше и се покачваше на своя трон онази Богиня, чиято страст е да стъпква съпротивата, незаличимо да отпечатва собствения си образ върху чуждите светилища. Безпомощни и беззащитни, изтерзаните, самотните се подчиняваха на волята на сър Уилям. Той се спускаше хищно, помиташе всичко. Затваряше хората. Тъкмо това съчетание от решимост и човечност у сър Уилям така допадаше на роднините на неговите жертви.

Но Реция Уорън Смит се разплака, когато излязоха на Харли Стрийт; този човек не й хареса.

Разрязвайки и разсичайки, разделяйки и подразделяйки, часовниците иа Харли Стрийт гризяха юнския ден, съветваха към подчинение, подкрепяха авторитетите и изреждаха в хор височайшите предимства на чувството за хармония, докато купчинката време намаля съвсем и големият часовник, закачен над един магазин на Оксфърд Стрийт, обяви приветливо, дружески, сякаш за господата Ригби и Лаундис е удоволствие да дадат безплатно тази информация, че е един и половина.

Когато човек погледне нагоре към фирмата им, вижда, че на всяка буква от техните имена съответствува по един час; подсъзнателно той е благодарен на Ригби и Лаундис, задето му съобщават времето по Гринуич; и естествено тази благодарност (така разсъждаваше Хю Уитбред, докато се помайваше пред витрината на магазина) по-късно се проявява под формата на покупка на чорапи или обувки от „Ригби енд Лаундис“. Така разсъждаваше. Според навика си. Повече не се задълбочаваше. Плъзгаше се по повърхността; мъртвите езици, живите, човешкото съществование, животът в Константинопол, Париж и Рим; конният спорт, ловът, тенисът, всичко това бе някога. Злите езици говореха, че сега той стои на пост в Бъкингамския дворец, обут в копринени чорапи н панталон до коленете, и пази нещо, ала какво, никой не знае. Но поне го правеше както трябва. Цели петдесет и пет години бе плувал сред каймака на английското общество. Познаваше не един министър-председател. Дълбоките му чувства бяха обясними. И макар да не бе участвувал в никое от големите събития на своето време, нито бе заемал важни постове, все пак имаше заслуга за някоя и друга дребна реформа като подобряване на условията в обществените приюти или поставянето на бухалите в Норфък под закрила на държавата; прислужничките имаха причини да му бъдат благодарни; а името му в края на писмата до вестник „Таймс“, с които апелираше за създаването на фондове или призоваваше обществеността да закриля, да пази, да не цапа, да намали пушенето и да сложи край на неморалното поведение в парковете, внушаваше респект.

А и като външност изглеждаше великолепно — ето сега, когато се спря за миг (часовниковият звън вече заглъхваше), зз да огледа критично, компетентно чорапите н обувките; безупречен, представителен, сякаш наблюдаваше света отвисоко и се обличаше съответно; много добре съзнаваше обаче задълженията, които налагат внушителните размери, богатството и доброто здраве, и дори и когато не бе абсолютно необходимо, най-педантично съблюдаваше някои дребни вежливости, някои старовремски жестове, което придаваше особена специфика на поведението му, нещо, достойно за подражание, нещо, запомнящо се, защото той никога не би си позволил например да отиде на обяд у лейди Брутън, която познаваше от двайсет години, без да й поднесе букет карамфили или без да попита мис Бръш, секретарката на лейди Брутън, как се чувствува брат й в Южна Африка, което, колкото и лишена от женски чар да беше мис Бръш, кой знае защо, й бе безкрайно неприятно и тя отговаряше: „Благодаря ви, брат ми се чувствува много добре в Южна Африка“, след като вече от пет-шест години се чувствуваше много зле в Портсмут.

Самата лейди Брутън предпочиташе Ричард Далауей, който пристигна в същата минута. Двамата буквално се сблъскаха на вратата. Лейди Брутън не можеше да не предпочита Ричард Далауей. Той бе замесен от много по-добро тесто. Но тя не би позволила на никого да се държи пренебрежително с нейния Хю, бедничкия Хю. Никога няма да забрави колко мил се бе показал — наистина невероятно мил — по някакъв повод, макар и какъв, не помнеше. Но той се бе показал невероятно мил. Впрочем разликата между един и друг мъж не е особено голяма. Безсмислено е да разбиваш някому сърцето — както направи Клариса Далауей, — разбиваш го и после, отново го залепваш; особено пък ако си на шейсет и две години. Пое карамфилите на Хю със своята недодялана, неприветлива усмивка. Другиго не чакат, обясни. Повикала ги е под измислен предлог, всъщност й е нужна тяхната помощ, за да се измъкне от едно затруднение…

— Но най-напред да обядваме — завърши тя.

И така, започна се едно безшумно и изискано сноване напред-назад през летящите врати, момичетата с бели престилки и бонета обслужваха масата не като прислужнички, тласкани от нуждата, а като участнички в едно тайнство, в една велика заблуда, практикувана от дамите в Мейфеър между един и половина и два часа, когато като по даден знак движението по улиците спира и идва ред на тази пълна илюзия, най-напред по отношение на храната — как за нея не се плаща; и после, че масата някак сама се отрупва с кристал и сребро, със салфетки и блюда с червени фрукти, с филийки пържен калкан; в супниците плуват разчекнати пилета; оранжево-червеният огън гори, сякаш незапален от прислугата; а виното и кафето (за които не се плаща) извикват приятни картини пред замечтаните очи; нежно съзерцателните очи; очи, за които животът е музика, тайна; блеснали добри очи, отправени сега към красивите червени карамфили, които лейди Брутън (чиито движения са винаги така недодялани) бе положила до чинията си, тъй че Хю Уитбред остави вилицата и напълно сигурен в позициите си, каза съвършено непринудено:

— Чудесно биха подхождали на дантелата на роклята ви!

Мис Бръш ненавиждаше силно тази негова фамилиарност. Според нея той бе един зле възпитан човек. Това разсмиваше лейди Брутън.

Лейди Брутън взе карамфилите; стискаше ги непохватно, почти така, както на картината зад нея генералът стискаше свитъка; остана неподвижна, сякаш изпаднала в транс. Каква точно се падаше на генерала, негова правнучка?, негова праправнучка?, запита се Ричард Далауей. Сър Родерик, сър Майлс, сър Толбът — да, така беше. Интересно как в този род семейното сходство се предава и на жените. Самата тя би трябвало да бъде драгунски генерал. И Ричард с удоволствне би служил под нейно ръководство; уважаваше я най-искрено; той въобще питаеше романтични чувства към снажните родовити възрастни дами и най-чисгосърдечно му се искаше да доведе у нея на обяд някой от буйните младежи, които познаваше; защото такива като нея не се раждат в семейства на дружелюбни, възторжени любители на чая! Той познаваше родното й място. Познаваше и нейните земляци. Имаше там една лозница, под която е седял или Лъвлейс, или Херик^[2] — самата тя не четеше и ред поезия, но така гласеше мълвата. По-добре да почака с въпроса, който я тревожи (дали да бъде отправен един призив към обществеността; а ако бъде отправен, по какъв начин, и т.н.), по-добре да почака, докато си изпият кафето, мислеше си лейди Брутън и остави карамфилите до чинията си.

— Как е Клариса? — неочаквано попита тя. Клариса винаги казваше, че лейди Брутън не я обича.

И действително известно бе, че лейди Брутън се интересува повече от политиката, отколкото от хората; че говори като мъж; че е имала пръст в някаква непочтена интрига от осемдесетте години, за която вече започваха да пишат в мемоарите. В салона й имаше ниша, а в тази ниша — масичка със снимката на генерал сър Толбът Муър, вече покойник, който една вечер през осемдесетте години написал върху тази масичка, в присъствието на лейди Брутън, с нейното знание и може би по неин съвет, телеграма, с която нареждал британските войски да предприемат нападение с историческо значение. (Тя още пазеше перодръжката и обичаше да разказва историята.) Така че, когато питаше с небрежен тон: „Как е Клариса?“, съпрузите трудно можеха да убедят съпругите си, а впрочем колкото и да бяха любещи, самите те вътре в себе си дълбоко се съмняваха, че нея я интересуват съпругите, които често пречат на съпрузите си, като не им позволяват да приемат служебни постове в чужбина или насред сезона изведнъж усещат нуждата да подишат морски въздух, за да се съвземат от инфлуенцата. И въпреки това жените безусловно възприемаха нейния въпрос „Как е Клариса?“ като сигнал от доброжелател, от един почти безмълвен събеседник, чиито реплики (може би пет-шест за цял живот) са знак за женското другарство, обединяващо с една обща, по-дълбока от мъжките обеди връзка лейди Брутън и мисис Далауей, макар че двете рядко се срещаха, а когато се срещнеха, изглеждаха безразлични една към друга и дори враждебни.

— Днес сутринта срещнах Клариса в парка — обади се Хю Уитбред, докато бъркаше в супника; нямаше търпение да си направи тази малка реклама, защото трябваше само да дойде в Лондон, и веднага срещаше всичките си познати; колко е лаком, не познавам по-голям лакомник от него, помисли са Мили Бръш, която беше непоколебимо принципна по отношение на мъжете и бе способна на вечна преданост, но към съществата от собствения си пол, бидейки възлеста, ръбеста, непохватна и напълно лишена от женски чар.

— Знаете ли кой се е завърнал в Лондон? — спомни си изведнъж лейди Брутън. — Нашият стар приятел Питър Уолш.

Всички се усмихнаха. Питър Уолш! Мистър Далауей искрено се радва, каза си Мили Бръш, докато мистър Уитбред мисли само за пилето. Питър Уолш! И тримата, и лейди Брутън, и Хю Уитбрерд, и Ричард Далауей, си спомниха едно и също нещо — колко пламенно влюбен бе Питър; как го отблъснаха; как замина за Индия; как се оказа неудачник; как се провали във всичко; а Ричард Далауей си спомни и друго, колко много обича милия си стар приятел.

Мили Бръш веднага долови това; видя как потъмня кафявото на очите му; видя го как се смути, как се замисли, което й се стори интересно, впрочем мистър Далауей винаги й се струваше интересен, защото какво ли си мисли той за Питър Уолш?, запита се тя. Че Питър Уолш е бил влюбен в Клариса; че след обяда той ще се върне право вкъщи при Клариса; че ще й каже колко я обича. Да, ще й го каже ей така, направо.

По-рано тези моменти на мълчание почти омагьосваха Мили Бръш; а и мистър Далауей бе толкова сериозен човек, такъв джентълмен. Но сега, когато тя вече бе на четирийсет години, лейди Брутън трябваше само да кимне или малко по-рязко да извърне глава, и Мили Бръш улавяше знака, колкото и дълбоко да бе потънала в разсъжденията си на един безпристрастен дух, на една непокварена душа, която животът не можеше да подлъже, защото не и бе предложил и най-малката красива дреболия: къдрица, усмивка, устна, буза, нос, абсолютно нищо; лейди Брутън трябваше само да кимне, и Пъркинс получаваше нареждането да побърза с кафето.

— Да, Питър Уолш се е върнал — повтори лейди Брутън.

За всички тях това бе своего рода ласкателство.

Опропастен, неуспял, той се бе завърнал на техния сигурен и защитен бряг. Но, разсъждаваха те, да му се помогне, е невъзможно; нещо куца в самия му характер. Хю Уитбред каза, че, разбира се, би могло да се спомене за него пред Еди-кой си. И после свъсн вежди угрижено, като се замисли за писмата, които ще напише до началниците на разни държавни канцеларии за „моя стар приятел Питър Уолш“, и прочие. Но няма да се стигне доникъде — до нищо постоянно, при този негов характер.

— Има неприятности заради някаква жена — добави лейди Брутън.

Другите вече си бяха помислили, че „това“ е в дъното на всичко.

— Цялата история обаче ще научим от самия Питър — каза лейди Брутън в желанието си да приключи с тази тема.

(Кафето много се бавеше.)

— Адресът? — попита Хю Уитбред и неговият въпрос веднага раздвижи сивкавата приливна вълна на обслужването, която се разливаше около лейди Брутън ден след ден, ограждаше я, защищаваше я, обвиваше я в мека тъкан; и тази тъкан посрещаше ударите, отслабваше вмешателствата и хвърляше из цялата къща на Брук Стрийт ситна мрежа, върху която всяко нещо си имаше своето място и можеше да бъде изваждано безпогрешно, незабавно от сивокосата Пъркинс, а тя служеше при лейди Брутън вече трийсет години, и ето сега се зае да напише адреса; подаде го на мистър Уитбред, който извади портфейла си, сбърчи вежди и като пъхна листчето между разни документи от изключително важно значение, каза, че ще говори с Ивлин да го поканят на обяд. (Чакаха мистър Уитбред да свърши, за да донесат кафето.)

Колко е бавен Хю, мислеше си лейди Брутън. Доста е напълнял, забеляза тя. Ричард винаги поддържа превъзходна форма. Започваше да става нетърпелива: цялото й същество категорично, неотклонно, пропъждайки властно всички тези ненужни дреболии (Питър Уолш и неговите любовни истории), се насочваше към темата, дето ангажираше нейното внимание, и не само вниманието й, а и онази основна фибра на нейната душа, онази съществено важна част от самата нея, без която Милисънт Брутън не би била Милисънт Брутън: проектът за експатриирането в Канада на младежи и девойки от почтени семейства, като им се създаде възможност да уредят живота си там. Тя преувеличаваше.

Вероятно бе изгубила чувството си за хармония.

За другите експатриацията не беше неоспоримото разрешение, най-великата идея. То не отприщваше у тях (у Хю, у Ричард, дори не и у преданата мис Бръш) онзи скрит егоизъм, който се надига у силната войнствена жена, добре хранена, добре отгледана, спонтанна и пряма, без кой знае какви способности за самоанализ (откровена и простодушна — защо всички не са откровени и простодушии? — искаше й се да знае), надига се у нея, след като младостта вече е отминала, и търси да се залови за някоя идея — била тя Експатриацията или Еманципацията; във всеки случай тази идея завладява душата й, пречупва я като скъпоценен камък, отразява я като огледало; ту грижливо скрита, да не би някой да й се присмее; ту гордо извадена на показ. С други думи, Експатриацията бе станала олицетворение на самата лейди Брутън.

Но това изискваше от нея да пише. А едно писмо до „Таймс“, както обясняваше тя на мис Бръш, й струваше повече усилия, отколкото да организира експедиция до Южна Африка (което и бе правила по време на войната). След половиндневна битка — започваше да пише, скъсваше листа, пак започваше — тя осъзнаваше, както при никакви други обстоятелства, безсилието на своята женска същност и с удоволствие насочваше мисълта си към Хю Уитбред, който без никакво съмненке притежаваше умението да пише писма до „Таймс“. Един толкова различно устроен от нея човек, който така вещо борави с езика, който умее да каже нещата тъй, както искат редакторите, не може да бъде наречен просто лаком. Лейди Брутън често се въздържаше да изказва мнения за мъжете от благоговение пред тайнствената хармония между тях (това не важеше за никоя жена) и заканите на вселената; знаят как да се изразят; знаят какво трябва да се каже; ето защо, ако Ричард й даваше съвети, а Хю напишеше текста вместо нея, тя беше сигурна, че е на прав път. Затова сега остави Хю да си изяде суфлето; осведоми се за клетата Ивлин; почака ги да запалят пурите си и тогава каза:

— Мили, би ли донесла листовете?

И мис Бръш излезе, върна се, постави листовете на масата; а Хю извади автоматичната си писалка, която му служи от двайсет години, обясни той, и отвинти капачката. Все още е в отличен вид; бил я показал на производителите; няма причини да се износи, отбелязали те; което правеше чест на Хю, както и на чувствата, които той изразяваше чрез нея (така му се струваше на Ричард Далауей), ето и сега, когато започна внимателно да изписва главни букви със завъртулки около тях и по най-изумителен начин да придава на обърканите мисли на лейди Брутън онзи смисъл, онези граматически конструкции, които редакторът на „Таймс“, лейди Брутън усети това, като наблюдаваше тази изумителна трансформация, сигурно ще оцени. Хю пишеше бавно. Хю имаше възражения. Ричард каза, че човек трябва да поема рискове. Хю предложи някои изменения е оглед на чувствата на хората, с които, доста троснато добави той, когато Ричард се изсмя, „трябва да се съобразяваме“, и прочете на глас: „Следователно ние сме на мнение, че е настъпило времето… прекалено големият брой млади хора сред нашето непрекъснато нарастващо население … а това дължим на мъртвите…“, според Ричард все фалшиви и високопарни фрази, но от тях, разбира се, нямаше вреда и Хю продължи да изрежда по азбучен ред чувства от най-благородно естество, като изтръскваше пепелта на пурата от жилетката си и от време на време резюмираше написаното, додето накрая прочете черновата на писмото, което според лейди Брутън бе шедьовър.

Нима нейните собствени идеи могат да звучат така?

Хю не можеше да гарантира, че редакторът ще го помести; но следобеда той щеше да се срещне на чай с един човек.

При тези думи лейди Брутън, която не беше способна на грациозни жестове, напъха всичките карамфили на Хю в деколтето на роклята си, разпери ръце и извика: „Моят министър-председател!“ Не знаеше какво би правила без тях двамата. Всички станаха. Ричард Далауей както винаги отиде да погледа портрета на генерала, защото възнамеряваше, щом намери малко свободно време, да напише книга за рода на лейди Брутън.

Милисънт Брутън много се гордееше с рода си. Но те могат да почакат, могат да почакат, рече тя и също погледна картината; искаше да каже, че нейните деди — адмирали, военни и държавни служители, са били все хора на действието, които са изпълнявали дълга си; и че дългът на Ричард е преди всичко към родината; но той има хубаво лице, допълни тя; във всеки случай всички документи са събрани в Олдмикстън и Ричард ще може да ги ползуза, щом настъпи моментът, с други думи, при едно правителство на лейбъристите.

„А какви новини имаме от Индия!“ — извика тя. После, когато вече бяха във вестибюла и вземаха жълтите си ръкавици от купата върху малахитовата масичка, а Хю напълно ненужно се кланяше на мис Бръш, като й предлагаше някакъв излишен билет или нещо подобно, което й беше безкрайно неприятно и тя цялата почервеня, Ричард, вече с шапка в ръка, се обърна към лейди Брутън и каза:

— Довечера ще ви видим у дома на нашия прием?

При което лейди Брутън възвърна своята импозантност, разклатена от писането на писмото. Може да отиде, а може и да не отиде. Клариса е толкова енергична.

Приемите ужасяват лейди Брутън. Сигурно защото остарява. Това заяви тя, застанала на прага на дома си; внушителна, много изправена; в същото време кученцето зад гърба й се протегна, а мис Бръш изчезна нанякъде с листовете хартия. Лейди Брутън се понесе тежко и величествено нагоре към стаята си и легна на дивана, като изпъна едната си ръка. Въздишаше, похъркваше, не спеше, само се чувствуваше отпусната и натежала, отпусната и натежала в този горещ юнски ден, като огряло от слънцето поле с детелини, над което кръжат пчели и жълти пеперуди. Винаги се пренасяше в мислите си към полята на Девъншир, където редом с братята си Мортимър и Том бе прескачала потоците, възседнала своето пони Пати. Спомняше си кучетата; плъховете; баща си и майка си, седнали на ливадата под дърветата, до масичката с приборите за чай; спомняше си лехите с далии, ружите, пампасната трева и как те, малки палавници, винаги готови за пакост, се прокрадваха през храсталаците, за да не ги видят, целите изпоцапани от някоя дяволия. Какво казваше винаги нейната стара бавачка за роклите й?

О, господи, сети се — днес е сряда и тя се намира на Брук Стрийт. В този горещ ден Ричард Далауей и Хю Уитбред, такива чудесни, мили хора, бяха прекосили заради нея лондонските улици, чийто тътен чуваше дори тук, легнала на дивана. Тя имаше власт, положение, пари. Беше живяла на най-предната линия. Имала бе добри приятели; познавала бе най-способните мъже на своето време. Жужащият Лондон прииждаше към нея, ръката й, легнала върху облегалката на дивана, свиваше пръсти около някакъв въображаем жезъл, такъв, какъвто вероятно са държали дедите й, и като стискаше този жезъл, тя, отпусната и натежала, сякаш предвождаше батальони в техния поход към Канада, както и тези двама чудесни мъже, които крачеха из Лондон, техния Лондон, из подобния на килимче Мейфеър.

А те вървяха, отдалечаваха се от нея, тънката нишка, която ги свързваше (нали бяха обядвали заедно), все повече и повече се опъваше, все повече и повече изтъняваше, колкото по-нататък отиваха; сякаш, след като обядваш с приятели, тялото ти остава свързано с тях чрез тънка нишка, но камбаненият звън, който отмерва часа или зове за литургия, полека-лека (докато лейди Брутън дремеше отпусната) я стопява така, както дъждовните капки забулват самотната паяжинена нишка, която увисва натежала. И тя заспа. Ричард Далауей и Хю Уитбред застанаха колебливо на ъгъла с Кондюит Стрийт в същия момент, когато Милисънт Брутън, легнала на дивана, скъса нишката; захърка. Насрещни ветрове се бореха помежду си на уличния ъгъл. Двамата се загледаха в една витрина; нямаха желание нито да купуват нещо, нито да разговарят, искаше им се да се разделят, но останаха на местата си — възпряха ги насрещните ветрове, които се бореха на уличния ъгъл, паузата между прилива и отлива на тялото, срещата, като във водовъртеж, на двете сили, сутрин и следобед. Във въздуха литна вестник — отначало величаво и плавно като хвърчило, после се спря, гмурна се надолу, потрепва; увисна като дамска воалетка. Жълтите тенти се поклатиха. Уличното движение намаля, само от време на време някой конски впряг изтрополяваше нехайно из полупразните улици. В Норфък, за който Ричард Далауей винаги си мислеше, лек топъл ветрец подухна листенцата на цветята, набръчка водната повърхност, разлюля цъфналите треви. Хеймейкърс, който се бе пъхнал под храстите, за да проспи сутрешната си работа, открехна завесите от зелени стръкчета, помести трепкащите топчици на глухарчетата, за да погледне небето; синьото, спокойно, ярко лятно небе.

Макар и в един момент да осъзна, че наблюдава една сребърна чаша с две дръжки от епохата на Джеймс I и че Хю Уитбред съзерцава благосклонно с вид на познавач една испанска огърлица (имаше намерение да попита за цената, в случай че Ивлин я хареса), Ричард остана като вдървен: не можеше нито да мисли, нито да се помръдне. Животът подхвърля тези останки, тази многоцветна маса, която изпълва витрините, и човек се спира пред тях да ги гледа, прикован от летаргията на миналото, вцепенен от закостенялостта на миналото. Ивлин Уитбред може би ще поиска да купи тази испанска огърлица — може би. А на него му се искаше да се прозее. Хю реши да влезе в магазина.

— Добре, да вървим! — каза Ричард и тръгна след него.

Бог му е свидетел, че нямаше желание да купува огърлици заедно с Хю. Но идва едни момент, когато приливът отстъпва пред отлива на тялото. Когато сутринта се среща със следобеда. Понесени като крехка ладийка от буйни, буйни води, прадядото на лейди Брутън, неговото житие, войните му в Северна Америка потънаха, залети от пороя. Както и Милисънт Брутън. Тя изчезна. Ричард не даваше пет пари какво ще стане с Експатриацията, нито с писмото, ще го публикува ли редакторът, или не. Огърлицата висеше между чудесните пръсти на Хю. Защо не я даде на някое момиче, щом непременно трябва да купува бижута — на което и да е момиче, първото, срещнато на улицата. Ричард твърде силно почувствува безсмислието на този начин на живот. Ще купува огърлици за Ивлин! Ако имаше син, щеше да му каже: „Работа, работа.“ Но той си имаше Елизабет; той обожаваше своята Елизабет.

— Бих искал да говоря с мистър Дюбоне — каза Хю както винаги кратко и делово. Изглежда, че този Дюбоне имаше мерките на шията на мисис Уитбрет или, още по-странно, знаеше мнението й относно испанските бижута, както и какви количества такива бижута притежава самата тя (нещо, което Хю не можеше да си спомни). Всичко това бе непонятно за Ричард Далауей. Той никога не носеше подаръци на Клариса, освен преди две-три години една гривна, която тя не хареса. Никога не я слагаше. Ставаше му болно, като си спомнеше, че тя никога не я слага. И както паяжинената нишка, след като се люшне насам-натам, се залепва за някое листо, така и мисълта на Ричард излезе от летаргията си и се спря върху неговата жена Клариса, в която някога Питър Уолш така пламенно бе влюбен; и Ричард изведнъж си я представи както одеве на обяда; представи си тях двамата, себе си и Клариса; техния съвместен живот; и притегли подноса със старинни бижута към себе си, взе първо една брошка, после един пръстен. „Колко струва това?“, попита, но не беше сигурен във вкуса си. Искаше му се да отвори вратата на салона и да влезе, стиснал в протегнатата си ръка нещо — подарък за Клариса. Само че какво? В това време Хю отново взе думата — говореше неизразимо високомерно. Не, не, след като трийсет и пет години купува от този магазин, той не може да бъде обслужван сега от едно момче, което още не си разбира от работата. Защото Дюбоне, изглежда, е излязъл някъде и Хю няма да купи нищо, додето мистър Дюбоне не благоволи да присъствува; при което младежът се изчерви и се поклони леко, учтиво. Всичко беше съвършено учтиво. И все пак Ричард не би могъл да изрече такива думи дори ако от това му зависеше животът! А не можеше да си представи и защо тези хора търпят подобна надменност. Хю се превръщаше в един непоносим глупак. Ричард Далауей не беше в състояние да издържи повече от час в негова компания. И като докосна за миг бомбето си в знак на сбогом, Ричард се раздели с него на ъгъла на Кондюит Стрийт; нямаше търпение, да, нямаше търпение да измине тази паяжинена нишка, която го свързваше с Клариса; щеше да отиде право при нея, в Уестминстър.

Но искаше да й занеса нещо. Цветя? Да, цветя, след като не вярваше на вкуса си по отношение на бижутата; много цветя: рози, орхидеи, за да отбележи един наистина тържествен случай; чувството, което изпита към нея, когато споменаха на обяда за Питър Уолш; те двамата никога не говореха за това; от години не бяха говорили за това; което, помисли си той, като стискаше червените и белите рози (огромен букет в целофан), е много голяма грешка. Идва време, когато не можеш вече да го кажеш, стесняваш се да го кажеш, помисли си той, прибра рестото в джоба си и тръгна към Уестминстър, притиснал големия букет към тялото си, за да й каже направо (каквото и да си помисли тя за него), поднасяйки цветята: „Обичам те.“ Защо не?

Та това е истинско чудо, като си спомни човек за войната, за хилядите момчета, които, бедничките, без още да са изживели живота си, лежат, заровени и вече почти забравени; наистина чудо. Ето той върви по лондонските улици, за да каже на Клариса, ей така, направо, че я обича. Нещо, което човек никога не казва, помисли си той. От немарливост и от стеснителност. А Клариса? — трудно му е да си мисли за нея; освен в някакъв изблик както на обяда, когато си я представи съвсем ясно; представи си целия им живот. Спря на кръстовището и си повтори наум — тъй като по природа бе простодушен и непокварен, малко ли беше бродил и ловувал; тъй като бе упорит и твърдоглав, щом защищаваше потиснатите и следваше съвестта си в Камарата на общините; тъй като в своето простодушие се беше съхранил и в същото време бе станал по-мълчалив и някак скован, — той си повтори наум, че е истинско чудо, дето се бе оженил за Клариса; чудо, целият му живот е едно чудо, мислеше си той и все не пресичаше.

Но видеше ли малки създания на пет-шест годинки сами да прекосяват Пикадили, направо побесняваше. Полицаят би трябвало веднага да спре движението по улицата. Впрочем не хранеше никакви илюзии относно лондонската полиция. Нещо повече, събираше доказателства за техните злоупотреби с общественото доверие; а това, дето не позволяваха на амбулантните търговци да спират количките си на улиците; а проститутките, боже мой, виновни са не те, нито младежите, а нашата отвратителна социална система, и прочие; за всичко това си мислеше този сивокос, решителен, елегантен, добре сложен мъж, можеше да се види как го премисля, докато прекосяваше парка, за да каже на жена си, че я обича.

Щом влезе при нея, ще й го каже направо. Защото е много, много жалко да не говориш за това, което чувствуваш, мислеше си той, докато пресичаше Грийн Парк и с удоволствие наблюдаваше как цели семейства, бедни семейства, са налягали на сянка под дърветата; деца се боричкат и вирят крачета, бебета сучат, по земята има разхвърляни хартиени кесии, но ако хората протестират, някой от онези дебели господа в униформи лесно може да ги събере; защото според него през летните месеци всички паркове и площади трябва да бъдат оставяни на разположение на децата (тревата в парка пламваше, после угасваше, след като бе озарила лицата на клетите майки от Уестминстър и техните лазещи бебета, сякаш някой размахваше жълта лампа долу в ниското). Но какво трябва да се направи за уличниците, като това нещастно създание, дето се е излегнало на една страна (като че освободена от всичките си задължения, тя се бе проснала на земята, за да наблюдава наоколо, дръзка и любопитна, за да помисли кое-как, нагла, бъбрива, духовита), сам не знае. Понесъл цветята напред като щик, Ричард Далауей я наближи; съсредоточен в себе си, я отмина; и все пак помежду им успя да се получи искра — тя му се изсмя, той се усмихна доброжелателно, замислен за съдбата на безпризорните жени; разбира се, невъзможно бе да разменят дори и дума. Но той ще каже на Клариса, че я обича, ще й го каже направо. Някога я беше ревнувал от Питьр Уолш; ревнувал ги бе двамата. Но тя неведнъж му бе заявявала, че е излязла права, като не се е омъжила за Питър Уолш; което, познавайки Клариса, очевидно беше вярно; тя имаше нужда от подкрепа. Не че беше слаба, но имаше нужда от подкрепа.

Колкото до Бъкингамския дворец (който приличаше на стара примадона, изправена пред публиката, цялата в бяло), не можеш да му отречеш известно достолепие, разсъждаваше той, не можеш да презираш нещо, което в края на краищата представлява символ за милиони хора (малка тълпа чакаше пред портите, за да види краля, когато излиза с каретата си), макар и нелеп; едно дете би свършило по-добра работа с кутия кубчета, каза си той, като погледна мемориала на кралица Виктория (беше я виждал да минава с каретата си през Кензингтън, помнеше очилата й с рогови рамки), неговата бяла могила, неговата вълниста безжизненост; но на него му харесва да го управлява потомка на Хорса^[3]; обича приемствеността, както и усещането, че традициите на миналото ще останат и след теб. Живеят във велика епоха. А и собственият му живот е истинско чудо; не бива да се заблуждава в това отношение; ето го например сега, в разцвета на силите си, върви към своя дом в Уестминстър, за да каже на Клариса, че я обича. Това се нарича щастие, помисли си той. Така е, каза си, когато стигна до Дийнс Ярд. Биг Бен започна да бие, първо мелодията, предупредително, после часа, неотвратимо. Ходенето на гости за обяд ти загубва целия следобед, помисли си той, наближавайки вратата на своя дом.

Звуците на Биг Бен заляха салона на Клариса, която седеше пред писалището, крайно раздразнена; обезпокоена; наистина раздразнена. Съвършено вярно, че не бе поканила Ели Хендърсън на приема си, но го направи умишлено. А сега мисис Маршъм й пишеше как била казала на Ели Хендърсън, че ще помоли Клариса — Ели така искала да дойде.

Защо трябваше да кани всички скучни жени в Лондон на своите приеми? Защо трябваше да се меси мисис Маршъм? А и през цялото това време Елизабет стоеше затворена с Дорис Килман. Самата тя не можеше да си представи нищо по-противно. Молитви посред бял ден с тази жена! Меланхоличната вълна на камбанения звън заля стаята; отдръпна се, за да събере сили и отново да нахлуе. Тъкмо в този момент нещо отвлече вниманието й, някакво суетене, някакво драскане по вратата. Кой идва по това време? Три часът, боже мой! Вече е три часът! Защото часовникът удари категорично и величествено три пъти; и повече нищо не се чу; но бравата на вратата се завъртя и в стаята влезе Ричард. Каква изненада! Влезе Ричард с букет цветя. Тя го бе измамила веднъж в Константинопол; а лейди Брутън, чиито обеди, казват, били изключително интересни, не я бе поканила. Той държеше в протегнатите си ръце букет цветя — рози, червени и бели рози. (Но не мржа да си наложи да й каже, че я обича; ей така, направо.)

Колко мило, възкликна тя и пое цветята. И разбра, разбра, без той да й го каже; тя, неговата Клариса. Сложи ги във вази върху полицата на камината.

Колко са красиви, каза. Беше ли интересно? Лейди Брутън пита ли за нея? Питър Уолш се е върнал. Получила писмо от мисис Маршъм. Трябва ли да покани Ели Хендърсън? Горе е онази, Килман.

— Защо не седнем за пет минути — предложи Ричард.

Стаята изглежда празна. Всичките столове са изтеглени до стените. Защо така? А, да, заради приема; не, той не е забравил за приема. Значи Питър Уолш се е върнал. Да; и се отбил да я види. Дошъл е, за да уреди развода си, бил влюбен в някаква жена оттам. И ни най-малко не се е променил. А тя седеше, пришиваше си роклята.…

— И си мислех за Бъртън — каза тя.

— На обяда беше и Хю — обади се Ричард. И тя го срещнала.

Започва да става абсолютно непоносим. Купува огърлици за Ивлин; по-дебел е от когато и да било; непоносим глупак.

— И си казах: „Можеше да се омъжа за теб“ — продължи тя, мислейки си за Питър, за неговата малка папийонка, за ножчето му, което той все отваряше и затваряше. — Същият си е както някога.

На обяда говорили за него, каза Ричард. (Но не можеше да й каже, че я обича. Взе ръката й. Ето това е щастието, помисли си.) Писали писмо до „Таймс“ от името на Милисънт Брутън. Хю го бивало май само за това.

— А нашата скъпа мис Килман? — попита той. Клариса си помисли, розите са прекрасни; отначало плътно събрани в букет, сега започват сами да се разделят.

— Килман пристигна точно след като се бяхме наобядвали — отговори тя. — Елизабет се изчерви. Двете се затвориха горе. Предполагам, че се молят.

Господи! Всичко това не му харесваше, но тези неща отминават, ако не им обръщаш внимание.

— По шлифер и с чадър — допълни Клариса. Той не й каза: „Обичам те“, но взе ръката й. Ето това е щастието, мислеше си.

— Защо трябва да каня всички скучни жени в Лондон на моите приеми? — попита Клариса. — А мисис Маршъм, когато дава прием, сама си кани гостите, нали?

— Горката Ели Хендърсън — каза Ричард. Странно, че Клариса толкова се вълнува с тези свои приеми, помисли си.

Докато Ричард даже и не обръщаше внимание как изглежда една стая. Впрочем какво искаше да й каже?

Щом така се безпокои с тези приеми, няма да й позволява повече да кани гости. Дали съжалява, че не се омъжи за Питър? Но той трябва да тръгва.

Трябва да вървя, каза Ричард и се изправи. За момент остана така, сякаш се канеше да каже нещо, тя се чудеше какво. Защо? Заради розите.

— Пак ли някакъв комитет? — попита тя, когато той отвори вратата.

— Арменци — отговори той; а може би каза „албанци“.

Всеки си има достойнство; има нужда от уединение; пропаст разделя дори съпруга от съпругата; човек трябва да се съобразява с това, мислеше си Клариса, като го наблюдаваше как отваря вратата; и не можеш нито сама да се разделиш с него, нито да го отнемеш от съпруга си пряко волята му, без да изгубиш собственатаси независимост, самоуважението си — нещо в крайна сметка безценно. Той се върна с възглавница и завивка.

— След обяда — един час пълна почивка — каза и после излезе.

Колко типично за него! Докато е жив, ще повтаря: „След обяда — един час пълна почивка“, защото един лекар веднъж и го бе препоръчал. Типично за него бе да приема буквално онова, което казват лекарите; това бе част от неговата очарователна, изумителна прямота, каквато никой не притежаваше в такава степен; той начаса ставаше и отиваше да свърши каквото трябва, докато тя и Питър пропиляваха времето си в спорове.

Сигурно вече е стигнал на половината път до Камарата на общините, до своите арменци или албанци, след като я бе настанил да легне на дивана, с поглед към розите. Хората ще кажат: „Клариса Далауей е разглезена.“ Нея много повече я интересуват розите, отколкото арменците. Преследвани, изтезавани, изтребвани, жертви на жестокости и неправди (неведнъж бе чувала Ричард да казва така) — не, тя не може да изпита никакви чувства към тези албанци, а дали не бяха арменци?, но виж, розите й харесват (това няма ли да помогне на арменците?) — единствените цветя, които понася да види откъснати. Ричард сигурно вече е пристигнал в Камарата на общините, на заседанието на този негов комитет, след като бе разрешил всичките й проблеми. Впрочем, уви, не е вярно. Той не виждаше защо тя да не покани Ели Хендърсън. И тя, разбира се, ще я покани, щом той иска така. След като й донесе възглавница, ще полежи … Но … но … защо изведнъж, без никаква видима причина, се почувствува безкрайно нещастна? И както някой, който си е изпуснал перлено зърно или диамант в тревата и много внимателно отмества високите стръкчета, насам, натам, напразно търси тук, там и накрая го съзира при корените, така и тя премина мислено от едно на друго; не, не беше, задето Сали Ситън бе казала, че Ричард никога няма да стигне до Кабинета, защото като ум е посредствен (сети се тя); не, това не я обиждаше; не беше и заради Елизабет и Дорис Килман; това са факти. Измъчваше я някакво чувство, неприятно чувство, може би от сутринта; нещо, което бе казал Питър, подсилено и от собственото и униние, обхванало я, когато сваляше шапката си в своята стая; а отгоре на всичко се добави и онова, което каза Ричард, но какво каза той? Ето ги там неговите рози. Нейните приеми! Точно така! Нейните приеми! И двамата съвсем несправедливо я бяха критикували, бяха й се присмели заради нейните приеми. Точно така! Това беше! Как да се защити? Сега, когато вече знаеше каква е причината, тя се успокои. Те си мислеха или поне Питър си мислеше, че тя обича да прави впечатление; обича да вижда около себе си прочути хора; големи имена; накратко, че е най-обикновен сноб. Нека си мисли за Питър. Ричард пък мисли само, че е глупаво от нейна страна да обича вълненията, след като знае колко са вредни за сърцето й. Детинско е, така мисли. Но и двамата грешат. Тя обича не друго, а живота.

— Затова го правя — каза Клариса, обръщайки се на глас към живота.

Тъй като лежеше на дивана, уединена, привилегирована, тя усети почти физически присъствието на това нещо, което според нея бе така очевидно; в облекло от улични шумове, слънчево, с горещ дъх, то шептеше, издуваше транспарантите. А ако Питър я запита: „Добре, но какъв е смисълът от твоите приеми?“, тя би могла да отговори само едно (без да очаква, че някой ще я разбере): „Те са моето жертвоприношение“; но това звучи безкрайно неясно. Ала кой е Питър, та да си мисли, че животът е едно най-обикновено плаване? Питър, вечно влюбеният, вечно влюбеният, само че не в тази, в която трябва? Какво е за теб любовта?, би могла да го попита. И знае какъв ще е отговорът; че тя е най-важното нещо в света и че това не може да го разбере никоя жена. Много добре. Но в такъв случай може ли някой мъж да разбере какво има предвид тя? за живота? Едва ли Питър или Ричард биха си дали труда да организират прием ей така, без никакъв повод.

Но ако проникнем по-надълбоко в нейните мисли, ако оставим настрана преценките на хората (а колко повърхностни, колко несвързани са те), какво означава за нея онова нещо, което тя нарича живот? О, всичко е толкова особено. Ето, Еди-кой си живее в Южен Кензингтън; друг — в Бейзуотър; трети — да кажем, в Мейфеър. И тя непрекъснато усеща, че те съществуват; и си мисли, какво разпиляване; и си мисли, колко жалко; и си мисли, да можеше някой да ги събере; и сама се заема да ги събере. И така, като обединява, като създава, тя има чувството, че върши жертвоприношение, но на кого?

Може би жертвоприношение заради самото жертвоприношение.

Във всеки случай, това е нейният талант. Не притежава други, които да са от значение; не може нито да мисли, нито да пише, нито дори да свири на пиано. Бърка арменците с турците; обича успеха; мрази неудобството; изпитва нужда да я харесват; приказва купища глупости; и до ден-днешен, попиташ ли я какво представлява екваторът, не би могла да отговори.

И все пак това, дето дните следват един подир друг: сряда, четвъртък, петък, събота; това, дето човек, се събужда сутрин; наблюдава небето; разхожда се в парка; среща Хю Уитбред; после изведнъж идва Питър; после тези рози; то е достатъчно. И накрая, колко невероятна е смъртта!, невероятно е, че всичко това трябва да свърши и че никой в целия свят няма да знае колко го е обичала; как във всеки момент …

Вратата се отвори. Елизабет знаеше, че майка й си почива. Влезе съвсем тихо. Застана съвършено неподвижно.

Дали преди стотина години някой монголец не бе корабокруширал на брега на Норфък (както казваше мисис Хилбъри) и не бе пообщувал с дамите Далауей? Защото, общо взето, в рода Далауей бяха светлокоси, синеоки, докато Елизабет, обратното, бе мургава, с бледо лице и очи като на китайка — азиатска загадка; беше кротка, възпитана, тиха. Като дете притежаваше великолепно чувство за хумор, но сега, на седемнайсет години, защо?, Клариса не можеше да проумее, бе станала много сериозна; като зюмбюл, скрит зад щит от лъскава зеленина, с едва обагрени пъпки, зюмбюл, който още не е видял слънце.

Стоеше неподвижно и гледаше майка си; но вратата беше открехната и Клариса бе сигурна, че зад нея чака мис Килман; мис Килман, която, облечена в своя шлифер, подслушва какво ще си кажат.

Да, мис Килман наистина стоеше отвън на площадката и бе по шлифер; но ненапразно го носеше. Първо, беше евтин; второ, тя минаваше четирийсетте и в края на краищата не се обличаше, за да се харесва. Беше бедна, дори унизително бедна. Инак не би приемала работа от хора като Далауей; от богаташи, които обичат да се правят на добри. Впрочем, ако бъдем справедливи, мистър Далауей е добър. Но не и мисис Далауей. Тя просто се държи снизходително. Произхожда от най-недостойната класа — класата на богаташите, с тяхната повърхностна култура. В дома си са заобиколени със скъпи неща: картини, килими, купища слуги. Мис Килман смяташе, че онова, което правят за нея Далауей, е в реда на нещата.

Чувствуваше се измамена. Да, без преувеличение, защото едно момиче несъмнено има право на някакво щастие. А тя, бидейки толкова непохватна и бедна, никога не бе изпитала щастие. Ето, тъкмо когато може би щеше да й провърви в училището на мис Долби, започна войната; а тя не бе способна да лъже. Мис Долби реши, че тя ще се чувствува по-добре сред хора, които споделят възгледите й относно германците.

Наложи се да напусне училището. Вярно, че семейството й беше от германски произход; през осемнайсети век името им се е пишело с дълго „и“; но пък брат й загина във войната. Изгониха я, защото не желаеше да се преструва, като твърди, че всички германци са злодеи, след като имаше приятелки германки, след като единствените щастливи дни в живота си бе прекарала в Германия! Освен това нали четеше историята! Наложи й се да се захване с каквото и да е. Мистър Далауей се запозна с нея, когато работеше при Приятелите^[4].

И се съгласи (наистина много великодушно от негова страна) тя да дава уроци по история на дъщеря му. Също така водеше вечерни курсове към университета и прочие. Но ето че в един момент й се яви бог (при тази мисъл винаги свеждаше глава). Точно преди две години и три месеца получи просветление. Затова не завиждаше на жени като Клариса Далауей; съжаляваше ги.

Съжаляваше ги и ги презираше от дъното на душата си — това чувствуваше сега, като стоеше върху мекия килим и съзерцаваше старинната гравюра, изобразяваща момиченце с маншон. Как могат да се оправят нещата, след като съществува такъв разкош? Вместо да се излежава на дивана — „Майка ми си почива“, бе казала Елизабет, — тя трябва да работи във фабрика; да продава в магазин; мисис Далауей и всичките други префинени дами!

Преди две години и три месеца, пламнала от гняв, мис Килман влезе в една църква. Изслуша проповедта на преподобния Едуард Уитакър, чу момчешкия хор; видя, когато спуснаха тържествено полилея, и дали от музиката, дали от детските гласчета (нали и тя през самотните си вечери намираше утеха в цигулката, но стържеше мъчително — нямаше никакъв слух), във всеки случай, докато седеше там, бурните страсти, които вряха и кипяха в нея, се успокоиха, тя плака до насита, сетне посети мистър Уитакър в неговия дом в Кензингтьн. Това е била десницата божия, каза той. Господ й е посочил пътя. И сега, щом бурните и мъчителни страсти започнеха да кипят в нея, щом я завладееше омразата към мисис Далауей, озлоблението към света, тя си мислеше за бог. Мислеше си за мистър Уитакър. Яростта се уталожваше. Сладост се разля по цялото й тяло, устните й се разтвориха в усмивка и застанала на стълбищната площадка — шлиферът и придаваше внушителен вид, — тя отправи твърд, зловещо спокоен поглед към мисис Далауей, която излезе от стаята ведно с дъщеря си.

Елизабет каза, че си е забравила ръкавиците. Каза го, защото мис Килман и майка й се мразеха и тя не можеше да ги гледа заедно. Изтича нагоре по стълбите да си търси ръкавиците.

Но мис Килман не мразеше мисис Далауей. Когато спря върху Клариса големите си очи с цвят на цариградско грозде, когато видя дребното й розово лице, крехкото й тяло, нейната свежа и елегантна външност, мис Килман си помисли, глупачка, малоумница! Ти, която не знаеш що е скръб, нито удоволствие; която си пропиляла живота си! И у нея се надигна непреодолимото желание да я срази, да я разобличи. Ако можеше да я повали на земята, това би я облекчило. Само че не тялото искаше да покори тя, а душата и нейното високомерие; искаше да покаже превъзходството си. Да можеше да я разплаче, да я смаже, да я унизи, да я види на колене със сълзи в очите. Да, права сте! Но такава е божията воля, не волята на мис Килман. Религията трябва да победи. И тя я гледаше гневно; и тя я гледаше стръвно.

Клариса буквално бе стъписана. И тази жена е християнка! И тази жена й отне нейната дъщеря! И е в контакт с невидими присъствия! И знае какъв е смисълът на живота, тя, която е толкова дебела, грозна, посредствена, която не притежава нито доброта, нито милосърдие!

— Значи ще отидете с Елизабет до универсалния магазин? — попита мисис Далауей.

Мис Килман каза, да. Стояха изправени една срещу друга. Мис Килман нямаше намерение да се прави на любезна. Тя винаги сама си бе изкарвала прехраната. Познаваше съвременната история в най-големи тънкости. Отделяше от скромните си доходи, за да подпомага каузите, в които вярваше; докато тази жена не правеше ннщо, не вярваше в нищо; и ще възпитава дъщеря си — но ето я и Елизабет, запъхтяна, красива.

Значи двете отиват до магазина. И колкото и да е странно, докато мис Килман стоеше там изправена (а как само стоеше, безмълвна и мощна като някакво праисторическо чудовище, въоръжено за първобитна битка), с всяка изминала секунда представата за нея се стопяваше, омразата й (впрочем насочена към определени идеи, а не към хора) се разпадаше, тя вече не изглеждаше нито толкова злостна, нито толкова внушителна, с всяка изминала секунда все повече се превръщаше просто в мис Килман, облечена в шлифер, на която Клариса, ей богу, искаше да помогне. Това смаляване на чудовището разсмя Клариса. Когато им каза довиждане, тя се засмя.

Двете, мис Килман и Елизабет, тръгнаха заедно надолу по стълбите.

Внезапен порив, някаква жестока мъка, защото тази жена й отнемаше дъщерята, накараха Клариса да се наведе над перилата и да извика: „Не забравяй приема! Не забравяй, че довечера имаме прием!“

Но Елизабет вече бе отворила входната врата; отвън минаваше товарна кола; тя не отговори.

Любов и религия!, помисли си Клариса на път за салона; цялата трепереше. Отвратителни, колко са отвратителни! Сега, когато мис Килман не беше тук физически, представата за нея отново я завладя. Двете най-жестоки неща на този свят, помисли си тя и сякаш ги видя изправени на стълбищната площадка — непохватни, раздразнителни, властни, лицемерни, шпиониращи, ревниви, свирепи и безскрупулни, облечени в шлифер; любов и религия. Самата тя нима се опитваше някога да налага волята си на друг? Нима не желаеше всеки да остане верен на себе си! И се загледа през прозореца в къщата отсреща, видя старата дама, която се изкачваше по стълбите. Щом иска, нека се изкачи на горния етаж; нека спре; нека влезе после в спалнята си (Клариса неведнъж я бе наблюдавала в такива моменти), нека открехне завесите, нека после отново изчезне навътре в стаята. Човек някак си уважава това — когато някоя възрастна жена надзърта през прозореца, без въобще да съзнава, че я гледат.

Тук има нещо тържествено — но любовта и религията могат да го унищожат, могат да унищожат уединението на душата. Ужасната Килман може да го унищожи. И все пак от тази гледка й се доплакваше. Любовта също разрушава. Всичко прекрасно, всичко истинско изчезва. Ето например Питър Уолш. Той е наистина обаятелен мъж, умен, с познания във всяка област. Ако ти се поиска да научиш нещо за Поуп, да речем, или за Адисън, или просто да подрънкаш глупости, какво представляват хората, какво означават нещата, по-добър от него няма. На нея самата тъкмо Питър бе помогнал; Пптър й бе заемал книги. А пък в какви жени се влюбва — прости, незначителни, посредствени.

Но и любовта му каква е — ето го, дойде да я види след толкова години и за какво и приказва? За себе си. Противна страст!, помисли си тя. Унизителна страст!, помисли си, като си представи Килман и нейната Елизабет на път за универсалния магазин. Биг Бен отмери половиния час.

Колко удивително, странно, дори трогателно е да гледаш как старата дама (те бяха съседи от много години) се отдалечава от прозореца, сякаш е прикрепена към този звук, към тази струна. Сякаш той, бидейки толкова огромен, е свързан й с нея. Надолу, стрелката пада надолу към обикновените неща и придава тържественост на момента. Този звук я принуждава, така си мислеше Клариса, да се движи, да върви — но накъде? Клариса се опита да я проследи, когато тя обърна гръб и изчезна, все още различаваше бялото и боне, което се движеше в дъното на стаята. Още е там; движи се в другия край на стаята. Защо са тези религии, молитви, шлифери?, мислеше си Клариса, след като това е чудото, това е загадката; имаше наум тази стара дама, която сновеше между скрина и тоалетната масичка. Още я виждаше. Върховната загадка, която Килман би казала, че е разрешила, или Питър би казал, че е разрешил, но според Клариса нито единият, нито другият нямаше и представа за нея, се състоеше просто в това: тук има една стая; там — друга. Религията ли ще разгадае това или любовта?

Любовта — но ето го и другия часовник, часовника, който винаги биешие две минути след Биг Бен; вмъкна се и изтърси цял куп отгласи, сякаш да покаже, че макар Биг Бен да е господарят, макар той да дава основната насока, не бива да се забравят и дреболиите — мисис Маршъм, Ели Хендърсън, чашите за сладолед, — милион дреболии я заляха, плиснаха се, люшнаха се, повлечени от вълната на този тържествен звън, който легна като златна ивица върху морската повърхност. Мисис Маршъм, Ели Хендърсън, чашите за сладолед. Трябва веднага да се обади по телефона.

Плавно и тревожно прозвуча закъснелият часовник, провлачи се бъбриво след звъна на Биг Бен. Раздробени от атаката на каретите, от грубото нашествие на товарните коли, от устрема на стотиците тромави мъже и нагиздени жени, от куполите и кулите на кантори и болници, последните отгласи от този накъсан звук сякаш се разбиха (като водни пръски в гребена на изтощена вълн) в тялото на мис Килман, която бе спряла за момент на улицата, за да промълви: „Ах, тази плът!“ Собствената си плът, ето какво трябва да обуздае. Клариса Далауей я обиди, И тя го бе очаквала. Но не успя да възтържествува; не овладя плътта си. Грозина, тромава; Клариса Далауей й се присмя, задето е такава; и възроди желанията па плътта, защото на нея не й бе безразлично как изглежда редом с Клариса. Нито пък как говори. Впрочем защо иска да прилича на нея? Защо? Тя презира мисис Далауей от дъното на душата си. Мисис Далауей не е умна. Не е добра. Целият и живот е изтъкан от суета и измама. И въпреки това Дорис Килман се оказа победена. Тя дори за малко не се разплака, когато Клариса й се изсмя.

„Ах, тази плът, ах, тази плът“, мърмореше сега (имаше навика да си говори на глас) в своя стремеж да потисне това мъчително чувство, което бушуваше в нея, докато вървеше по Виктория Стрийт. Молеше се на бога. Не е виновна тя, че е грозна; не може да си позволн да си купува красиви дрехи. Клариса Далауей й се изсмя; но тя ще съсредоточи вниманието си върху нещо друго, додето стигне до пощенската кутия. Във всеки случай поне си има Елизабет. Ще си мисли за нещо друго; ще си мисли за Русия; докато стигне до пощенската кутия.

Колко ли е хубаво сега сред природата, каза си тя, защото искаше да се пребори, както и беше учил мистър Уитакър, със своята свирепа неприязън към света, който я бе отхвърлил с презрение, бе й се подиграл, като се започне е унижението, със страданието, причинено й от нейната непривлекателна, отблъскваща външност.

Каквато и прическа да сн направи, челото й все прилича на яйце, изпъкнало, бяло. Никакви дрехи не й отиват. Каквото и да си купи. А за една жена това, естествено, означава, че никога няма да привлече противоположния пол. Никога за никого не би била най-скъпото нещо на дози свят. Напоследък й се струваше, че ако не е Елизабет, тя ще живее само заради храната и удобствата си; нейната вечеря, нейния чай, нейния термофор за през нощта. Но човек трябва да се бори; да побеждава; да има вяра в бога. Мистър Уитакър каза, че тя е дошла на този свят с мисия. Да, но никой не знае какво значи да си подложен на мъки! Той каза, сочейки разпятието, че господ знае. Но защо трябва тя да страда, а други жени като Клариса Далауей да са пощадени? Знанието се постига чрез страданието, каза мистър Уатакър.

Макар че отмина пощенската кутия, а Елизабет вече влезе в магазина през прохладното отделение за цигари и тютюн, тя все още продължаваше да си мърмори какво й е казал мистър Уитакър за знанието, дето се постигало чрез страданието, и за пльтта. „Ах, тази плът“, мърмореше. Кое отделение й трябваше?

— За фусти — рязко се намеси Елизабет и се запъти право към асансьора.

Изкачиха се. Елизабет я поведе насам, после натам; направляваше я в нейната занесеност, сякаш е някакво голямо дете, някакъв трудноподвижен военен кораб. Ето ги и фустите, кафяви, благопристойни, раирани, фриволни, сериозни, ефирни; и додето избираше, тя, в своята занесеност, се държеше особено тържествено, а момичето, което обслужваше, я взе за луда.

Докато приготвяха пакета, Елизабет се запита за какво ли си мисли мис Килман. Трябва да пият някъде чай, каза мис Килман, която се опомни от своето вцепенение, овладя се. Пиха чай.

Елизабет се запита толкова ли е гладна мис Килман. Защото мис Килман ядеше ли, ядеше настървено, като от време на време поглеждаше към чинията със сладкиши върху съседната маса; а когато там седнаха майка с дете и детето взе един от сладкишите — да не би мис Килман да има нещо против? Разбира се, че има нещо против. Тя бе искала да вземе този сладкиш, розовия. На нея й е останало едва ли не само удоволствието от яденето, а ето че и него й отнемат!

Щастливите хора си имат резерви, от които да черпят, казваше мис Килман на Елизабет, докато тя е като колело без гума (обичаше подобни метафори) и подскача от всяко камъче — такива неща й обясняваше след урока, застанала до камината с торбата си с книги, със своята „ученическа чанта“, както я наричаше, след уроците им във вторник сутрин. Говореше и за войната. В края на краищата има и хора, конто не смятат, че англичаните неизменно са нрави. Има книги. Има събрания. Има други гледища. Ако Елизабет желае, може да отиде е нея, за да чуят Еди-кой си (възрастен мъж с изключително странен външен вид). Друг път мис Килман я заведе в някаква църква в Кензигтън, където пиха чай заедно с един свещеник. Даваше й да чете книги. Право, медицина, политика, всички професии са достъпни за жените от твоето поколение, казваше мис Килман. Колкото до самата нея, с кариерата и е свършено, но по нейна вина ли? Боже мой, не!, възкликваше Елизабет. Веднъж при тях влезе майка й — от Бъртън пристигнала кошница с цветя и може би мне Килман ще пожелае да си вземе малко? Тя винаги се държи много, много мило с мис Килман! Но мис Килман набързо смачка цветята в нещо като букет, тя нямаше желание за светски разговори, а това, което я интересуваше отегчаваше майка и — истински кошмар е, когато двете са заедно; мис Килман навири нос и стана много грозна, но мис Килман е страхотно умна. Елизабет никога преди не се бе замисляла за бедните. Самите те имат всичко, каквото пожелаят; майка й всеки ден получава закуската си в леглото, Луси й я поднася; и тя обича възрастните жени, защото са херцогини, потомки на някой лорд. Но мис Килман каза (една сутрин във вторник, след като урокът бе приключил): „Моят дядо държеше магазин за бои в Кензингтън.“ Мис Кнлман е толкова по-различна от другите й познати; тя те кара да се чувствуваш нищожен. Мис Килман си поръча още един чай. Елизабет, със своята азиатска осанка, с непроницаемата си загадъчност, седеше на стола гордо изправена; не, тя не иска нищо повече. Огледа се за ръкавиците си — нейните бели ръкавици. Бяха под масата. О, но тя не бива да си тръгва! Мис Килман не можете да я изпусне!, тази младост, която е така красива, това момиче, което тя най-искрено обича! Голямата й длан се разпусна и сви върху масата. Може би го каза прекалено рязко, помисли си Елизабет. Но тя действително би искала да си върви. Ала мис Килман се обади:

— Още не съм свършила.

В такъв случай Елизабет, разбира се, ще почака. Но тук, вътре, е доста задушно.

— Ще отидете ли на приема довечера? — попита мис Килман.

Вероятно ще отиде; майка й настоява. Елизабет не бива да се увлича по приемите, каза мис Килман и взе с пръсти последната хапка от един шоколадов еклер.

Тя не обича много приемите, каза Елизабет. Мис Килман отвори уста, издаде леко напред брадичката си и погълна последната хапка от шоколадовия еклер, после избърса пръсти и разклати чая в чашата.

Още малко, и ще се пръсне, така се чувствуваше. Така безумно страдаше. Да можеше да я грабне, да можеше да я открадне, да можеше да я направи своя, само своя, и то завинаги, и тогава да умре; повече от това не иска. Но да седи тук неспособна да измисли какво да каже; да гледа как Елизабет започва да й се противопоставя; да усеща как дори на пея и е противна — това вече е много; не може да го понесе. Дебелите пръсти се свиха към дланта.

— А аз не ходя на приеми — каза мис Килман, колкото да задържи Елизабет. — Никой не ме кани — изрече го и усети, че тъкмо този нейн егоизъм ще я погуби; мистър Уитакър я бе предупреждавал, но какво да направи? Малко ли бе страдала! — И защо да ме кани? — продължи тя. — Аз съм грозна, нещастна. — Знаеше, че говори идиотщини. Но всички тези хора, които минаваха покрай тях с пакетите си, които я презираха, те я караха да ги говори. Тя обаче е Дорис Килман. Има научна степен. Сама си бе проправяла път в този свят. Нейните познания по съвременна история наистина са достойни за уважение.

— Аз не се самосъжалявам — продължи тя. — Много повече съжалявам… — искаше да каже „вашата майка“, но не, не би могла, на Елизабет не би могла да го каже. — Много повече съжалявам някои други хора. Елизабет Далауей седеше безмълвна, като безсловесно същество, което, доведено по незнайна причина до някаква врата, стои там и копнее да побегне. Ще каже ли още нещо мис Килман?

— Не ме забравяйте съвсем — рече Дорис Килман; гласът й трепереше. Тозчас безсловесното същество препусна в ужас през полето.

Голямата ръка се разтвори и затвори. Елизабет извърна глава. Келнерката дойде. Плаща се на касата, заяви Елизабет и си тръгна, като повлече след себе си, така се почувствува мис Килман, самите й вътрешности, проточи ги през цялото помещение, после с едно последно извъртане кимна много учтиво с глава и си излезе. Отиде си. Мис Килман седеше до мраморната масичка сред еклерите и мъката я прониза веднъж, втори път, трети път. Тя си отиде. Мисис Далауей възтържествува. Елизабет си отиде. Красотата си отиде; младостта си отиде. А тя седеше. После стана и тръгна несигурно между масичките, като се полюшваше ту на едната, ту на другата страна, някои изтича след нея с фустата; тя обърка пътя и попадна сред сандъци, приготвени за изпращане до Индия; сетно се озова сред бельо за родилки и бебешки пелени: протътри се покрай всички възможии стоки на този свят, трайни и нетрайни, шунки, лекарства, цветя, канцеларски материали, покрай какви ли не миризми, прятни и неприятни; и както се тътреше, зърна образа си в едно огледало, видя се в цял ръст, с килната шапка, със силно зачервено лице; накрая излезе на улицата.

Пред нея се възправи кулата на Уестминстърската катедрала, божията обител. Насред уличния шум — божия обител, и тя се запъти решително с покупката си към съседното светилище, абатството, където, засланяйки лицето си с длани, седна до други такива като нея, потърсили убежище тук; дошли откъде ли не богомолци, които, докато седяха с вдигнати пред лицата си ръце, сякаш изгубваха н общественото си положение, и пола си дори; но трябваше само да ги свалят, за да се превърнат веднага в благопристойни английски буржоа, мъже и жени, някои от които горяха от желание да видят восъчните фигури.

Ала мис Килман задържа заслона пред лицето си. Тя ту оставаше сама, ту се озоваваше в ново обкръжение. Отвън идваха други богомолци, за да заместят отиващите си, но въпреки всичко, докато хората зяпаха наоколо и се влачеха покрай гроба на незнайния воин, въпреки всичко тя закриваше очите си с пръсти и в тази двойна тъмнина, тъй като светлината в абатството е безплътна, се опитваше да се въздигне над суетите, желанията, пазарните стоки, да се освободи от омразата, но и от любовта. Ръцете й потрепваха. Тя очевидно се бореше с нещо. За другите господ е достъпен и пътят до него — гладък. Мистър Флечър, пенсионер, бивш служител в Министерството на финансите, и мисис Горъм, вдовицата на прочутия К. К., лесно се доближиха до Него и след като се помолиха, облегнаха се назад, за да се насладят на музиката (органът я лееше благозвучно); и тогава видяха в края на скамейката мис Килман, която се молеше, молеше, и тъй като все още бяха на прага на вътрешния си свят, помислиха си с благосклонност за нея, но като за душа, която витае над същите пространства; безплътна душа; душа, не жена.

Но мистър Флечър трябваше да си върви. Той трябваше да мине покрай нея и понеже сам бе като изваден от кутия, естествено, се поразстрои от раздърпания вид на клетата жена; косата — разпусната, пакетьт — на пода. Тя не успя веднага да му направи път. Но докато стоеше и оглеждаше белите мрамори, сивкавите прозорци, всичките натрупани богатства наоколо си (мистър Флечър извънредно много се гордееше с абатството), тон остана силно впечатлен от внушителните размери и мощта на мис Килман, която седеше и все се наместваше на скамейката (пътищата до нейния бог бяха тъй труднопроходими, а желанията й — тъй непреодолими), както се бяха впечатлили и мисис Далауей (целия следобед тя не й излизаше от ума), преподобният Едуард Уитакър, а и самата Елизабет. В това време Елизабет чакаше омнибус на Виктория Стрийт. Толкова е приятно да си навън. Помисли си, че може би не е нужно да се връща вкъщи веднага. Толкова е приятно да подишаш свеж въздух. Ще вземе някой омнибус. И докато стоеше на спирката, облечена в своите добре ушити дрехи, вече се започваше…

Хората започваха да я сравняват с тополите, с ранната зора, зюмбюлите, сърните, потоците, градинските лилии и това й тежеше, защото тя хиляди пъти повече предпочиташе да си живее волно и спокойно на село, но не, сравняват я с лилии, карат я да ходи на приеми; колко по-приятно е да си сред природата само с баща си и кучетата, отколкото в този мрачен Лондон.

Омнибусите долитаха с рев, спираха, тръгваха — ярки фургони, блеснали в червено и жълто. Но на кой да се качи? Няма никакви предпочитания. И, разбира се, няма да си пробива път. Ще чака безучастно. Впрочем на нея тъкмо това й липсваше, живец, но пък имаше красиви очи, като на китайка, леко дръпнати, и както казваше майка й, изглеждаше очарователна с тези хубави рамене и изправена стойка; а напоследък, особено вечер, когато нещо събуждаше у нея интерес, без обаче да я развълнува, тя никога не се вълнуваше, ставаше почти красива, толкова бе величествена и спокойна. За какво ли би могла да си мисли? Всички мъже се влюбваха в нея и това ужасно я отегчаваше. Защото вече се започваше. Майка и го виждаше — идваше времето на комплиментите. Клариса понякога се тревожеше, че тези неща не я интересуват — например дрехите, — но това може би е обяснимо е всичките тези кученца и морски свинчета, дето все боледуват, а й придаваше и очарование. Ала ето сега пък това странно приятелство с мис Килман. Е, помисли си Клариса, наближаваше три часът и тя четеше барон Марбо, защото не можеше да заспи, значи все пак има сърце.

Изведнъж Елизабет пристъпи напред и напълно уверено, пред очите на всички, се качи на омнибуса. Седна на втория етаж. Омнибусът, същински пират, подскочи и се впусна главоломно напред; тя трябваше да се хване за перилото, за да се задържи, защото той наистина беше пират, отчаяно дързък, безскрупулен, който щурмуваше безпощадно, опасно мамеше, тук сграбчваше смело някой пътник, там изоставяше друг, нахално се провираше като змиорка и накрая се понесе предизвикателно, с вдигнати платна, по Уайтхол. Замисляше ли се Елизабет поне за миг за клетата мис Килман, която я обичаше така безрезервно, за която бе като сърничка в гората, като луната в небето? Тя бе щастлива, че е на свобода. Свежият въздух беше тъй прелестен. А колко задушно бе в магазина! Сега, когато се носеше но Уайтхол, имаше чувството, че е на кон; и при всяко движение на омнибуса красивото тяло в палтото с цвят ма сърна напомняше за ездач, за фигурата на носа на кораб, защото ветрецът разрошваше леко косите и, жегата придаваше на бузите й бледността на боядисано в бяло дърво, а прекрасните й очи, след като нямаха насреща си други очи, в които да погледнат, бяха вторачени напред, безизразни, блестящи, със застиналия, неестествено непорочен взор на скулптурно изображение.

Трудно е общуването с мис Килман, защото тя винаги говори за собствените си страдания. А и дали е права? Ако с това, че участвуваш в разни комитети и тичаш по цял ден, помагаш на бедните, то и баща й (ти почти не го вижда, когато са в Лондон) върши същото.

И това ли значи според мис Килман да си християнин? Всичко е така сложно! О, тя би искала да продължи още малко. Колко е до Странд, още едно пени ли? Ето тогава едно пени. Ще отиде до Странд.

Тя обича да гледа болни. Всяка професия е достъпна за жените от вашето поколение, казва мис Килман. Значи ще може да стане лекарка. Или може да стане фермерка. Животните често боледуват. Може да притежава хиляди акри земя и да има работници. Ще ги посещава в колибите им. Ето и Съмърсет Хаус. Човек може да бъде много добър фермер — и тези мисли, колкото и да е странно, макар че и мис Килман имаше своя дял — почти изцяло се дължаха на Съмърсет Хаус. Голямата сива сграда изглеждаше толкова величествена, толкова сериозна. А и тя обичаше да си представя как хората работят. Харесваха й тези църкви, подобни на фигури от сива хартня, които пореха водите на Странд. Тук е много по-различно от Уестминстьр, помисли си, когато слезе на Чансъри Лейн. Всичко е толкова сериозно, толкова делово. Накратко казано, тя трябва да има професия. Ще стане лекарка или фермерка, а дори и член на Парламента, ако е необходимо.

И всичко това заради Странд. Стъпките на този хора, забързани по своите дела, ръцете, които поставяха камък върху камък, умовете, вечно заети не с изтъркани брътвежи (например да сравняват жените с тополи, което, макар и да буди душевни трепети, е много глупаво), а с мисли за кораби, търговия, законодателство, управление, цялата тази величавост (ето го Темпъл^[5]), веселбата (его я там реката), благочестието (ето я църквата) я убеждаваха, че каквото и да каже майка й, тя трябва да стане или фермерка, или лекарка. Само дето е толкова мързелива.

И въобще по-добре да не споменава на никого за това. Звучи доста глупаво. Случва се понякога така, когато човек остане сам — сгради, построени от неизвестен архитект, тълпи от хора, които се завръщат от работа, могат много по-властно от който и да е самотен свещеник в Кензингтън, от която и да било книга на мис Килман да раздвижат някоя задрямала, ленива, плаха, покрита с прах мисъл, да набръчкат водната повърхност, както когато събудилото се от сън дете протегне рязко ръчички; ето, нещо точно такова е — една въздишка, едно протягане, порив, откровение, което слага своя отпечатък веднъж завинаги, а после отново се загнездва на дъното на съзнанието и потъва в прах. Тя трябва да си върви. Трябва да се преоблече за вечеря. Но колко е часът? Къде има часовник? Погледна по протежението на Флийт Стрийт. Повървя малко към „Сейнт Пол“, плахо, сякаш е проникнала нощем в чужда къща, обхожда я на пръсти със свещ в ръка и през цялото време се бои да не би собственикът да отвори вратата на спалнята си и да я попита какво търси тук; не смееше да свърне в съмнителните улички, в изкусителните пресечки, както не би се осмелила да влезе през отворената врата на някоя къща, която би могла да бъде вратата на спалня, на всекидневна или да води право към килера. Защото Далауей не идваха всеки ден на Странд; тя бе пионер, беше се отклонила от пътя си — дръзновена, доверчива.

Майка й смяташе, че в много отношения тя е крайно незряла, още дете, което обича куклите си, старите си домашни пантофки; истинско бебе; и че в това е нейният чар. Но същевременно в рода Далауей имаше общественички, такава традиция съществуваше. Абатиси, директорки на колежи, на училища, важни фигури в царството на жените — е, никоя от тях не беше нещо изключително, но ги имаше. Тя проникна още малко нататък, по посока на „Сейнт Пол“. Този грохот и допадаше, защото будеше усещането за близост, за сестринска, майчинска, братска закрила. Добър шум, но и страхотно силен; и изведнъж ревнаха тръби (досега неизползувани), екнаха сред грохота; военна музика; сякаш хора вървят под строй; и ако някой умира наблизо, ако някоя жена в момента поема последния си дъх и онзи, който бди в стаята, където тя току-що е извършила това най-величаво от всички деяния, отвори прозореца и погледне надолу към Флийт Стрийт, този грохот (тази военна музика) ще се издигне победно до него, утешителен, безпристрастен.

Той не е съзнателен. Нито е знаменателен за добрата или лошата участ на хората. И тъкмо поради тази причина действува утешително дори на онези, които, замаяни от напрежение, търсят да уловят последните тръпки на съзнание върху лицата на умиращите.

Склонността на хората да забравят наскърбява, тяхната непризнателност гнети, но този глас, който се лее безспир, година след година, повлича всичко със себе си — този обет, тази товарна кола, този живот, това шествие, поглъща ги и ги понася, така както леденият поток на глетчера приклещва някоя кост или синьо цвете, или дъбов дънер и ги търкулва надолу, надолу. Не мислеше, че е станало толкова късно. Майка й няма да остане доволна, ако научи, че се скита сама, Тръгна обратно към Странд.

Духна вятър (въпреки горещината имаше ветрец) и обви с тънък черен воал слънцето и Странд. Лицата избледняха, омнибусите изведнъж загубиха блясъка си. Защото, макар че облаците бяха бели като снежни плнински върхове и толкова плътни, че човек сякаш можеше да ги дялка с брадвичка, а в краищата им се ширеха позлатени склонове, същински райски градини, макар че приличаха на небесни обиталища, където се съвещават боговете, те бяха в непрестанно движение. Като че ли по даден знак, в изпълнение на предварително изготвена схема, ту някой връх се скъсяваше, ту цял блок с размерите на пирамида, останал до този момент непроменен, се придвижваше към средата или тържествено повеждаше цялото шествие към друго пристанище. Колкото и да изглеждат неподвижни, спокойни и сговорни, няма нищо по-променливо, по-свободно, по-неустойчиво от тези снежнобели или златистобляскави форми; винаги съществува възможността тази тържествено-внушителна грамада да се видоизмени, да се разпръсне, да изчезне; и макар да изглеждат така тежки и неподвижни, така масивни и здрави, те изпращат към земята ту светлина, ту мрак.

Спокойно и уверено Елизабет Далауей се качи на омнибуса за Уестминстър.

Появяват се и изчезват, кимат, сигнализират… Легнал върху дивана във всекидневната, Септимъс Уорън Смит възприемаше по този начин светлините и сенките, от чиято игра стената посивяваше, после бананите ставаха яркожълти, после цялата Странд посивяваше, после омнибусите ставаха яркожълти; наблюдаваше как бледо злато блясва върху розите, върху тапетите, сетне угасва, сякаш е чувствително живо същество. Навън дърветата хвърляха мрежи от листа във въздушната бездна; в стаята сякаш бучеше вода и над шума от вълните се извисяваше песента на птиците.

Природните стихии го заливаха със съкровищата си, ръката му лежеше върху облегалката на дивана — така лежеше някога върху вълните, когато той се къпеше, когато се носеше по водата, и в същото време чуваше как далече на брега кучетата лаят, лаят. Не бой се вече, казва сърцето в тялото; не бой се вече. Той не се страхуваше. Във всеки един момент Природата изразяваше чрез знаци, весели знаци, ето например, онова златисто петно, което шари по стената — там, там, там, — решимостта си да му разкрие, като размаха пера, като разтърси плитки, като размята полите на плаща си, красиво, винаги красиво, като се приближи и през свити на фуния ръце прошепне Шекспировите слова, своя смисъл.

Реция, която седеше до масата и мачкаше в ръце шапката си, го наблюдаваше; видя го, че се усмихва. Значи е щастлив. Но тя не може да понася усмивката му. Що за брак е техният, що за съпруг е той, толкова странен, все се стряска, смее се, часове наред мълчи или пък се вкопчва в нея и я кара да пише? Чекмеджето на масата бе пълно с такива писания: за войната; за Шекспир; за някакви велики открития; за това как няма смърт. Напоследък най-неочаквано и без никаква причина току се разпалваше (а и доктор Холмс, и сър Уилям Брадшо казаха, че най-лошото за него е вълнението), започваше да маха с ръце и да вика, че знае истината! Че знае всичко! Онзи човек, неговият приятел, дето го убиха, Евънс, бил дошъл, така казваше. Пеел иззад паравана. Тя записваше всичко така, както той го говореше. Някои неща звучаха прекрасно, други бяха пълни глупости. И той винаги спираше насред мисълта, променяше я, искаше да добави нещо; чуваше нещо ново; слушаше с вдигната нагоре ръка. Но тя не чуваше нищо.