Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mrs. Dalloway, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 15 гласа)

Мисис Далауей каза, че сама ще отиде за цветята. Защото Луси си имаше друга работа. Трябваше да се свалят вратите от пантите; щяха да идват от фирмата „Ръмпълмейър“. Пък и, помисли си Клариса Далауей, какво утро — свежо, сякаш отредено за детски игри на морския бряг.

Колки забавно! Сякаш се гмурваш! Усещането й бе познато от Бъртън, когато с леко изскьрцване на пантите, което още чуваше, тя разтваряше широко остъклените врати към градината и се гмурваше във въздуха навън. Колко свеж, колко спокоен, по-безветрен и от този сега бе въздухът в ранна утрин; като плисъка на вълна; като целувката на вълна; хладен, пронизващ и все пак (за едно осемнайсетгодишно момиче, каквото бе тя по онова време) тържествен, внушаващ чувството, каквото изпитваше тя, застанала на прага на отворената врата, че предстои да се случи нещо; наблюдаваше цветята, дърветата, над които се извиваше дим, враните, които се надигаха, падаха; стоеше и наблюдаваше, докато веднъж Питър Уолш попита: „Мечтание сред зеленчуците?“ — така ли беше? — „Лично аз предпочитам хората пред карфиола“ — така ли беше? Вероятно го е казал някоя сутрин, когато тя е излязла на терасата след закуска — Питър Уолш. Той би трябвало скоро да се завърне от Индия — през юни или през юли, забравила точно кога, защото писмата му са ужасно скучни; човек помни думите му; очите му, джобното ножче, усмивката, цупенето и колкото и да е странно, след като милион са изчезнали безвъзвратно, някои негови изрази като тези за карфиола. Изчака вдървено на тротоара, докато отмине фургонът на „Дъртнол“. Очарователна жена, помисли си Скроун Първис (познаваше я така, както човек може да познава съседите си в Уестмпнстър); нещо у нея му напомня птичка, синьозеленикавата лекокрила весела сойка, макар че минава петдесетте и е доста побеляла след боледуването си. Гордо изправена на ръба на тротоара, като че ли е кацнала, тя не го забелязваше, чакаше да пресече.

Защото, когато си живял в Уестминстър — вече колко години? повече от двайсет, — усещаш, Клариса бе сигурна в това, дори сред шума на уличното движение или събуждайки се нощем, някаква особена тишина, някаква тържественост; някакво неопределимо при-тихване; напрегнатост (но всичко това може да е и от сърцето и, увредено, казват, от инфлуенцата), преди да удари Биг Бен. Ето! Започва. Първо мелодията, предупреднтелно; после часа, неотвратимо. Оловните вибрации се разнасят във въздуха. Какви глупаци сме, помисли си Клариса, пресичайки Виктория Стрийт. Един господ знае защо го обичаме толкова, сами си го представяме, измисляме си го, създаваме го, разрушаваме го и в следващата секунда отново го сътворяваме; но същото правят и най-последните повлекани, и най-презрените бедняци, които, седнали на нечии чужди стьлби, пият чашата на своето падение; и никой закон, тя бе уверена, не може да ни преследва заради това: ние всичка обичаме живота. Погледите на хората, техните походки, леки, тежки или провлачени; врявата и шума: каретите, автомобилите, омнибусите, фургоните, хо-рата-сандвичи, които тътрят крака и от време на време се завъртат; уличните духови оркестри, латерните, победната, звънка, пронизително гръмка песен на аероплана в небето; всичко това обичаше тя; живота, Лондон, този миг от юни.

Защото беше средата на юни. Войната бе свършила, но не и за такива като мисис Фокскрофт, която цяла вечер снощи на приема в посолството се терза от мъка, задето сега, след гибелта на нейното прекрасно момче, старинният им замък ще бъде наследен от някой братовчед; или като лейди Бексбъро, която, казват, открила благотворителен базар, едва-що получила телеграмата, че Джон, нейният любимец, е паднал убит; вече свърши; слава богу, свърши. Беше юни.

Кралят и кралицата си бяха в двореца. И навсякъде, макар и толкова рано сутрин, плющяха с камшици, пришпорваха в галоп коне, удряха с бухалките за крикет: „Лордс“[1], „Аскот“[2], „Ранело“[3] и прочие; все още обгърнати от нежната мрежа на сивосинкавия утринен въздух, която с напредването на деня щеше да се вдигне и да освободи място върху техните игрища и полета за пъргавите кончета, чийто нозе, едва допрели земята, отново литват нагоре, за буйните младежи, за веселите, облечени в прозрачни муселиновн рокли момичета, излезли въпреки ранния час да потичат със смешните си рунтави кученца, макар и да бяха танцували цяла нощ; въпреки ранния час разсъдливи възрастни дами летяха с автомобилите си по някакви свои тайнствени дела; бижутерите се суетяха около витрините си, подреждаха пръстените с изкуствени и естествени диаманти, красивите старинни синьозеленикави брошки в обковка от осемнайсети век, за съблазън на американците (не, трябва да бъде по-пестелива, не бива безразсъдно да купува подаръци за Елизабет), но и тя, която обича тези неща с някакво нелепо постоянство, която се чувствува свързана с тях, тъй като по време на династията Джордж нейните деди са били придворни, и тя довечера ще блести и озарява, довечера на своя прием. Ала колко странна и се стори тишината на влизане в парка; маранята; жуженето; бавно плуващите щастливи патици; клатушкащите се гушести птици; и изведнъж насреща и се задава не друг, а Хю Уитбред, зад гърба му, съвсем на място, се открояват правителствените сгради, а самият той носи дипломатическо куфарче с кралския герб; нейният стар [???]

— Добро утро, Клариса! — каза Хю с несдържан възторг в гласа, тъй като двамата се знаеха от деца. — Накъде си тръгнала?

— Обичам да се разхождам из Лондон — отвърна мисис Далауей. — Много по-приятно е, отколкото да се разхождаш сред природата.

Току-що пристигнали, за да отидат, за жалост, на лекар. Другите хора идват в Лондон, за да отидат на художествена изложба, на опера, за да поразвлекат дъщерите си: Уитбредови идват, за да „отидат на лекар“. Безброй пъти Клариса бе посещавала Излин Уитбред в болницата. Пак ли е болна Ивлин? Неразположена е, каза Хю и повдигна раменете на своето много добре покрито, мъжествено, изключително красиво, чудесно тапицирано тяло (той винаги беше дори прекалено добре облечен, но вероятно така и трябваше, при неговата службица в двореца), явно намеквайки, че жена му има някакво вътрешно страдание, не сериозно, и че Клариса Далауей, като стара приятелка, би следвало да го разбере, без да е необходимо да се доуточнява. Ах, да, естествено, че го разбира, колко неприятно; и усети у себе си някакво сестринско чувство, като същевременно изпита известна неловкост заради шапката си. Май не е подходяща за такава ранна утрин? Защото Хю винаги я караше да се чувствува (ето и сега, когато се засуети, повдигайки доста претенциозно патката си и уверявайки я, че прилича на осемнайсетгодишно момиче и че, разбира се, ще дойде на нейния прием довечера, Ивлин изрично настоява за това, само дето ще позакъснее заради приема в двореца, на който трябва да заведе един от синовете на Джим), винаги я караше да се чувствува някак оскъдно облечена редом с него, като ученичка, но го усещаше близък, защото го познаваше открай време, а и защото наистина го мислеше за добър по своему човек, макар че Ричард едва не побесняваше, като го видеше, а що се отнася до Питър Уолш, и до-ден днешен не можеше да и прости, задето го харесва.

Спомняше си всичко от едно време в Бъртън — сцена подир сцена: Питър беснее, Хю, разбира се, не-съизмерим с него и все пак далеч не такъв глупак, какъвто го изкарваше Питър; далеч не някакво сламено чучело. Щом възрастната му майка го помолеше да не ходи на лов или да я заведе до Бат, той го правеше, без да каже и дума; беше напълно лишен от егоизъм, а що се отнася до твърдението на Питър, че нямал нито сърце, нито мозък, нищо друго освен маниерите и възпитанието на един английски джентълмен, то само показваше нейния скъп Питър откъм най-лошата му страна; а той можеше да бъде непоносим; можеше да бъде невъзможен; но и очарователен съпътник за разходка в утрин като тази. (Юни беше разлистил всяко клонче по дърветата. Майките в Пимлико кърмеха бебетата си. Послания се провождаха от Флийт Стрийт до Адмиралтейството. Оживлението по Арлингтън Стрийт и Пикадили сякаш загряваше дори въздуха в парка и вихрено понасяше лъскавите листа върху вълните на онази божествена жизненост, която Клариса така обичаше. Танци, яздене, всичко това някога бе обожавала.)

Защото, макар те двамата с Питър да бяха разделени сякаш от стотици години — тя никога не му пишеше писма, а неговите бяха сухи като съчки, — току и се случваше най-внезапно да си помисли: какво ли ще каже той, ако е с мен сега? някои дни, някои случки я караха да си спомни за него, ала спокойно, без предишната горчивина; което вероятно е отплатата, задето си обичал някого; мисълта за него те връхлита посред Сейнт Джеймсиз Парк в някоя прекрасна утрин, наистина става така. Но Питър — колкото и да бе красив денят, колкото и да бяха красиви дърветата, тревата, облечените в розово момиченца, — Питър никога не забелязваше подобни неща. Ако тя му обърнеше внимание, той щеше да си сложи очилата, щеше да погледне. Него го интересуваше възвишеното; Вагнер, поезията на Поуп, човешкият характер въобще и недостатъците на нейната собствена душа. Колко я упрекваше! Колко спореха двамата! Тя ще се омъжи за министър-председател и застанала на горната площадка на стълбището, ще приема гости; съвършената домакиня, така и казваше той (неведнъж след това бе плакала в стаята си заради тези негови думи), просто е родена да устройва приеми, казваше той.

И ето сега, в Сейнт Джеймсиз Парк, тя все още спореше със себе си, все още искаше да се самоубеди — да, трябваше да се самоубеди, — че е била права, като не се омъжи за него. Защото в брака хората, които ден след ден живеят под едни покрив, трябва да си дават малко свобода, малко независимост — нещо, което Ричард и позволяваше, а и тя на него. (Къде е той тази сутрин например? На някакво заседание, за какво, тя никога не питаше.) Докато с Питър всичко трябваше да се споделя; във всичко да се вниква. А това бе непоносимо; и щом стигна до онази сцена в градинката край чешмата, когато трябваше да скъса с него, ако не искаше да се погубят и двамата, тя се почувствува вече напълно убедена; макар че с години бе носила у себе си, забита в сърцето и като стрела, болката, мъката; а какъв ужас изпита в онзи миг, когато на един концерт й казаха, че той се бил оженил за някаква жена, с която се запознал на парахода за Индия! Никога нямаше да забрави всичко това. Студена, безсърдечна, самото целомъдрие, така я наричаше той. Тя въобще не можа да разбере що за любов е неговата.

Но тези жени в Индия вероятно са разбрали — тези празноглави, хубавки, повърхностни глупачки. Впрочем напразно го съжаляваше. Защото той самият се чувствуваше напълно щастлив, поне така я уверяваше — съвършено щастлив, макар че не постигна нищо от онова, за което двамата бяха говорили; целият му живот се оказа един провал. Още я беше яд.

Стигна до входа на парка. За момент спря, загледана в омнибусите по Пикадили.

За никого на този свят вече не би казала, че е такъв или онакъв. Чувствуваше се много млада и същевременно ненаказано остаряла. Всяко нещо разглеждаше сякаш под лупа и същевременно оставаше настрани, като зрител. Винаги бе имала чувството, ето и сега, докато наблюдаваше такситата, че се намира в открито море, навътре, навътре и е съвсем сама; винаги бе имала чувството, че е много, много опасно да живееш дори един-единствен ден. Не че се мислеше за голяма умница или за нещо необикновено. Сама не можеше да си представи как беше изкарала живота си с крехките знания, които им бе дала фройлайн Даниълс.

Нищо не знаеше: нито езици, нито история; вече почти не четеше, освен някоя мемоарна книга вечер в леглото; и все пак и беше неимоверно интересно; всичко това; отминаващите таксита; и тя не би могла да каже за Питър, не би могла да каже за себе си, аз съм това, аз съм онова.

Единствената й дарба е, че усеща нещата инстинктивно, помисли си тя, когато отново продължи пътя си. Ако я затворят в стая с някого, или ще извие гръбнак като котка, или ще се размърда. Девъншир Хаус, Бат Хаус, къщата с порцелановото папагалче, виждала ги бе целите блеснали в светлина; спомняше си Силвия, Фред, Сали Ситън — и още колко много хора; танците по цели нощи; каруците, които отминаваха с тропот към пазара; прибирането вкъщи през парка. Спомняше си как веднъж хвърли един шилинг в Серпантината[4]. Но всеки има спомени; за нея по-интересното е това, тук, сега, пред очите и; ето онази дебелана в таксито. В такъв случай има ли някакво значение, питаше се тя, вървейки към Бонд Стрийт, има ли някакво значение, че самата тя неизбежно ще престане да съществува; че всичко това ще продължи без нея; неприятно ли и е, или се успокоява от мисълта, че смъртта е безусловният край?, но че нея все пак ще я има по улиците на Лондон, понесена от приливите и отливите на ежедневието, насам-натам, че Питър ще го има, че те живеят един в друг, че тя е част, сигурна бе в това, от дърветата в тяхната градина, от онази къща там, грозна, рушаща се; част от хора, с които никога не се е срещала; че обгръща като мъгла своите най-добри приятели, които я повдигат върху клоните ей така, както бе виждала дърветата да повдигат мъглата, колко надалеч се простира той, нейният живот, тя самата. Ала за какво си помисли, когато погледна във витрината на Хачардс[5]? Какво се опита да си припомни — може би прозрачночистите зори на село? — когато прочете в разтворената книга:

Не бой се вече от летния зной,

Нито от зимния яростен бяс.[6]

Този късен век на човешката цивилизация бе издълбал у всички тях, мъже и жени, истински кладенец от сълзи. Сълзи и скръб; храброст и държеливост; достойнство и стоицизъм. Да си спомним например как откри своя благотворителен базар лейди Бексбъро, жената, от която тя се възхищаваше най-много.

На витрината бяха разтворени още „Веселите пътешествия на Джорък“, „Мистър Спондж“[7], мемоарите на мисис Аскуит[8] и „На лов за едър дивеч в Нигерия“. Колко много книги, но нито една не бе подходяща, за да я занесе на Ивлин Уитбред в болницата. Нищо, което би и доставило удоволствие и би накарало тази изсушена донемайкъде дребна женица поне за секунда да погледне сърдечно Клариса, когато тя влезе при нея, преди да се впуснат в обичайния безконечен разговор за женските болести. А колко й се иска това, хората да се радват, когато я видят да влиза при тях, каза си Клариса и като се обърна, тръгна отново към Бонд Стрийт, раздразнена, защото е глупаво да имаш някакви по-особени причини, когато правиш нещо. Би предпочела да е като Ричард, които винаги прави нещо заради самото него, докато за нея, разсъждаваше Клариса, чакайки да пресече, е по-важно да накара хората да си помислят това или онова; пълна идиотщина, знаеше го добре (ето че полицаят вдигна ръка), защото не успяваше никого да заблуди нито за момент. Ах, ако можеше да започне живота си отново!, помисли си тя и стъпи на платното, ако можеше поне да изглежда по-различно! Най-напред щеше да е мургава като лейди Бексбъро, с кожа като шагрен и красиви очи. Щеше да бъде, също като лейди Бексбъро, бавноподвижна и внушителна; доста едра; по мъжки пристрастена към политиката; собственичка на провинциално имение; искрена и достолепна. Наместо това е слаба като грахово стъбълце, със смешно личице и нос като птича човка. Вярно, че има хубава стойка, че ръцете и краката и са изящни, че се облича добре, още повече, като се вземе предвид колко малко харчи за дрехи. Но напоследък често й се струва, че това нейно тяло (спря се да погледа една картина от холандски майстор), това тяло с всичките му достойнства е нищо, абсолютно нищо. Има изключително странното усещане, че е незабележима; невидима, неизвестна; сега, когато пред нея вече не стои перспективата да се омъжва, да ражда деца, нищо друго освен това тържествено придвижване заедно с другите хора по Бонд Стрийт, когато е мисис Далауей, дори вече не и Клариса, просто мисис Ричард Далауей.

Бонд Стрийт я омайваше; Бонд Стрийт в ранна утрин през сезона[9]; с разветите знамена; с магазините; никаква показност; никакъв блясък; топче вълнен плат, изложено на витрината на магазина, от който баща и бе купувал костюмите си в продължение на петдесет години; някое и друго перлено бижу; сьомга върху леден къс.

„Това е то“, каза тя, вторачена в рибарския магазин. „Това е то“, повтори, като се спря за миг пред витрината на магазина за ръкавици, от който преди войната човек можеше да си купи почти съвършени ръкавици. А нейният чичо Уилям обичаше да казва, че дамата се познава по обувките и ръкавиците. Една сутрин, в разгара на войната, той се бе извърнал в леглото към стената и бе казал: „Стига толкова, омръзна ми.“ Ръкавици и обувки; ръкавиците са нейната страст, но дъщеря й Елизабет не дава и пет пари за тях. И пет пари, повтори си тя и продължи по Бонд Стрийт към един магазин, откъдето купуваше цветя винаги когато даваше прием. Всъщност Елизабет най-много от всичко държи на кучето си. Тази сутрин цялата къща миришеше на катран. И все пак по-добре бедничкият Гризъл, отколкото мис Килман; по-добре лошо настроение, миризма на катран и тъй нататък, отколкото да седи затворена в една душна стая с молитвеник в ръка! По-добре каквото и да е друго, искаше й се да добави. Но може би това е просто някакъв период, както казва Ричард, през какъвто минават всички момичета. Може би означава, че е увлечена.

Но защо по мис Килман, която наистина с имала лош късмет в живота, човек трябва да има предвид това, а и Ричард казва, че била много способна, имала ум на историк. Както и ла е, двете са неразделни и Елизабет, собствената й дъщеря, ходи на църква да се причестява; а как се облича, как се държи с хората, поканени у тях на обяд, това ни най-малко не я интересува; тя бе разбрала, че религиозният екстаз (както и каузите) огрубява хората; притъпява чувствата им, ето, например мис Килман би дала всичко за русите, би гладувала заради австрийците, но в частния си живот не би се поколебала, ако трябва да подложи някого на мъчения, толкова е безчувствена тя, облечена в този неин зелен шлифер. От години носи все същия шлифер; вечно се поти; само пет минути, прекарани с нея, са достатъчни, за да успее да ти внуши своето съвършенство, твоето несъвършенство; колко е бедна тя; колко си богат ти; как тя живее в бордей, в който няма нито възглавница, нито легло, нито одеяло, нищо, как душата й е ръждясала от всичките тези несгоди, как е била изхвърлена от училище по време на войната — бедно, озлобено, нещастно създание! Защото на човек му е неприятна не самата тя, а представата за нея, несъмнено съдържаща и много неща, които не са мис Килман; превърнала се в един от онези призраци, с които се бориш нощем; в един от онези призраци, които те възсядат и изсмукват половината от живителната ти кръв, властниците, тираните; защото без съмнение при повторно хвърляне на зара, ако отгоре излезе черното, а не бялото, тя би обикнала мис Килман! Но не на този свят. Не!

И все пак дразни я мисълта, че вътре в нея живее това коравосърдечно чудовище; че чува как пращят клонките и усеща стъпките от копитата в тази задръстена от листа гора, душата; че никога не е напълно доволна, нито напълно спокойна, защото всеки момент звярът може да се размърда, тази омраза, която особено след нейното боледуване я пробожда като шиш в гръбнака; кара я да страда физически, раздрусва, разтърсва, изкривява цялото й удоволствие от красотата, от приятелството, от богатството, от това, че е обичана и има прекрасен дом, сякаш наистина съществува някакво чудовище, което гризе корените, сякаш целият този щит от доволство не е нищо друго освен самолюбие! Тази омраза! Глупости, глупости!, мислено извика тя и бутна летящата врата на цветарския магазин „Мълбери“. Висока, гордо изправена, с лека походка, тя бе посрещната веднага от мис Пим, чието лице приличаше на копче, а ръцете и както винаги бяха яркочервени, сякаш са стояли в студената вода заедно с цветята. Имаше какви ли не цветя: лютичета, благовонно секирче, букети люляк и карамфили, купища карамфили.

Имаше рози, имаше перуники. Да, Да — тя вдъхваше сладкия мирис на градинска пръст, докато говореше с мис Пим, която й бе задължена за нейната помощ и я мислеше за добра, защото навремето тя действително бе добра към нея: много добра, но тази година изглежда остаряла, ето сега, както е застанала сред цветята и обръща глава ту към перуниките, ту към розите и кима на люляковите гроздове с притворени очи, и вдишва, след уличния грохот, прелестния аромат, изящната прохлада. Отвори очи — колко свежи и се видяха розите, като дантелено бельо, едва-що взето от пералнята и надпилено в плетени панери; колко тъмни и спретнати бяха червените карамфили, изправили нагоре главици: а благовонното секирче, нацъфтяло по саксиите във виолетово, снежнобяло, бледожълто — сякаш е привечер и момичета в муселинови рокли са излезли да си наберат благовонното секирче и рози в края на великолепния летен ден с неговото почти тъмносиньо небе, с неговите лютичета, карамфили, калии, и е точно между шест и седем часа, когато всяко цвете — роза, карамфил, перуника, люляк — пламти в бяло, виолетово, червено, наситенооранжево; всяко цвете сякаш гори само за себе си, тихо, скромно в сумрачните лехи; а колко обичаше да гледа тя как сивкавобелите нощни пеперуди кръжат над хелиотропа, над вечерните иглики!

И докато вървеше заедно с мис Пим от ваза на ваза, докато избираше, тя си мислеше, глупости, глупости, все по-спокойно и по-спокойно, сякаш цялата тази красота, този аромат, тези цветове, мис Пим, която я харесваше и и се доверяваше, бяха някаква вълна, която я залива и надмогва тази омраза, чудовището, всичко; а самата нея издига нагоре и нагоре, докато изведнъж, ах! на улицата отвън гръмна револвер!

— Господи, тези автомобили — възкликна мис Пим, отиде до витрината, за да погледне, и се върна обратно, усмихвайки се извинително, с букет секирчета в ръце, като че ли самата тя е виновна за тези автомобили, за тези автомобилни гуми.

Силната експлозия, накарала мисис Далауей да подскочи, а мис Пим да отиде до витрината и да се извинява, бе причинена от един автомобил, който се беше ударил в тротоара точно срещу цветарския магазин „Мълбери“. Минувачите, които, разбира се, спряха и се зазяпаха натам, едва успяха да зърнат лицето на някаква изключително важна особа на фона на гълъбовосивата тапицерия, преди една мъжка ръка да дръпне перденцето, така че остана да се вижда само малък квадрат от гълъбовосива материя.

И въпреки това веднага плъзнаха слуховете, от средата на Бонд Стрийт до Оксфърд Стрийт по единия тротоар и до парфюмерията „Аткинсън“ по отсрещния понесоха се незримо, нечуто, същи облак, спускащ се бързо, като воал, над планините, обвеяха лицата, само миг преди това шумни и подвижни, и наистина им придадоха нещо от спокойствието и неподвижността на облака. Ето, загадката ги бе докоснала е крилото си; те бяха чули гласа на властта; появил се бе духът на благоговението със здраво превързани очи и широко разтворена уста. Но никои не знаеше чие лице са видели.

На Уелския принц, на кралицата, на министър-председателя? Чие бе това лице? Никой не знаеше.

Едгар Дж. Уоткис, нарамил свита на руло оловна тръба, се провикна, разбира се, на смях:

— Кулътъ на министьр-преседателя.

Септимъс Уорън Смит, който изведнъж установи, че е неспособен да продължи по-нататък, го чу.

Септимъс Уорън Смит, трийестинагодишен, бледен с нос като клюн, обут в кафяви обувки, облечен в износено палто, с онзи израз на тревога в лешниковите очи, който тревожи и съвършено непознати хора. Светът е вдигнал камшик; къде ли ще го стовари? Всичко беше в застой. Боботенето на автомобилните двигатели звучеше като неравномерно отекващ в човешкота тяло пулс. Слънцето напичаше особено силно, тъй като автомобилът бе спрял пред витрината на цветарницата „Мълбери“; възрастните дами, седнали на втория етаж на омнибусите, разтвориха черните си слънчобрани, само тук-таме с леко щракване се разперваше по някой зелен или червен. Мисис Далауей се приближи до витрината с огромен букет благовонии секирчета в ръце и погледна навън; розовото й личице бе смръщено в почуда. Всички гледаха автомобила. Гледаше и Септимъс. Момчета наскачаха от велосипедите си на земята. Движението по улицата се задръстваше, А автомобилът не мърдаше от мястото си, със спуснати перденца на някакви странни шарка, като дръвчета, така поне ги виждаше Септимъс, и това, че постепенно пред самите му очи всичко се събра около един център, сякаш в очакване да са случи нещо ужасно, ето това го плашеше. Светът се клатушка и трепери, всеки миг може да пламне, само аз преча, мислеше си той. Не гледат ли всички него, не го ли сочат с пръст; дали не е закован на мястото си, вкоренен в паважа с някаква цел? Но каква?

— Да вървим, Септимъс — каза неговата съпруга, дребна женица с големи очи и жълтеникаво измито лице; италианка.

Но и самата Лукреция не можеше дп откъсне очи от автомобила и перденцата с изображения на дръвчета.

Кралицата ли е вътре — кралицата, тръгнала да пазарува?

Шофьорът отвори нещо, друго завъртя, трето затвори и се върна обратно на мястото си.

— Хайде — подкани го Лукреция. Но нейният съпруг, защото те бяха женени от четири, не, вече от пет години, подскочи, сепна се и каза сърдито: „Добре!“, сякаш тя го бе прекъснала.

Хората сигурно забелязват, сигурно виждат. Хората, помисли си тя и огледа тълпата, зяпнала автомобила; англичаните с техните деца, техните коне, техните дрехи, от които тя в известен смисъл се възхищаваше, но сега те бяха „хората“, защото Септимъс бе казал „Ще се самоубия“; какви ужасни думи! Ами ако са го чули? Тя огледа тълпата. Помощ, помощ!, искаше и се да извика към тези деца и жени на касапи. Помощ! А едва миналата есен те двамата със Септимъс стояха на крайбрежната улица, загърнати с една и съща пелерина; Септимъс, наместо да приказва, четеше вестник, тя го издърпа от ръцете му и се изсмя в лицето на стареца, който ги бе видял! Но човек прикрива своята трагедия. Тя трябва да го измъкне оттук и да го заведе в някой парк.

— Да минем отсреща — нареди Лукреция.

Нейно право е да го хване под ръка, но за чувства не можете и да се говори. Той ще и подаде просто един свит лакът, на нея, която е така простодушна, така импулсивна, едва двайсет и четири годишна без никакви приятели в Англия, която напусна Италия заради него.

Автомобилът със спуснатите перденца, потънал в своята непроницаема резервираност, продължи към Пикадили, все така наблюдаван, все така набраздявайки лицата на хората от двете страни на улицата със следите от същото онова благоговение, но към кралицата ли, към принца, към министър-председателя, това никой не знаеше. Само трима души бяха видели лицето и то за секунда. Дори полът бе под въпрос. Ала без никакво съмнение вътре бе разположено някое величие; величието преминаваше, скрито, по Бонд Стрийт, едва на една ръка разстояние от обикновените хорица, които може би за пръв и последен път се намираха толкова близко до английския владетел, до безсмъртния символ па държавата, който ще бъде известен на любознателните познавачи па древността, изследващи отломките на миналото, когато Лондон ще представлявя само една обрасла в трева пътека, а всички бързащи по тротоара хора в тази петъчна сутрин — разлагащи се кости, в чиято прах се търкалят сватбени халки и златните пломби на безброй развалени зъби. Лицето от автомобила тогава ще бъде известно.

Вероятно е кралицата, мислеше си мисис Далауей на излизане от „Мълбери“ с цветята, кралицата. И за момент се спря на слънце пред магазина, а лицето и придоби израз на безкрайно достолепие, докато автомобилът отмина бавно, със спуснати перденца. Кралицата се отправя към някоя болница; кралицата отива да открие благотворителен базар, това си мислеше Клариса.

Навалицата беше страхотна за този час на деня.

„Лордс“, „Аскот“, „Хърлингам“[10], но какво става?, чудеше се тя, защото улицата бе задръстена. Човек не би могъл да си представи нищо по-смешно, по-невероятно от английските буржоа, заели страничните седалки на горните етажи на омнибусите, с пакети и чадъри, да, дори и с кожи в такъв едни ден, мислеше, си тя; и самата кралица трябва да чака, самата кралица не може да мине. Клариса стоеше на единия тротоар на Брук Стрийт, сър Джон Бъкхърст, възрастният съдия — на другия, помежду им се намираше автомобилът (сър Джон бе раздавал правосъдие години наред и обичаше да види добре облечена жена), когато шофьорът, навеждайки се съвсем леко, каза или показа нещо на полицая, който отдаде чест, вдигна ръка, тръсна глава и омнибусът се отмести встрани, а автомобилът премина. Бавно и безшумно той пое по своя път. Клариса се досети; Клариса, естествено, разбра; тя бе видяла нещо бяло, магическо, кръгло в ръката на лакея, малък диск с гравирано върху него име — чие?, на кралицата, на Уелския принц, на министър-председателя? — което благодарение на своего собствено сияние си освети пътя (Клариса видя как авгомобилът се смали и съвсем изчезна), за да блесне тази вечер в Бъкингамския дворец сред канделабри, ярки звезди, рамене с подплънки, Хю Уитбред и неговите колеги, благородниците на Англия. Клариса също даваше прием. Тя се поизпъна; ето така щеше да застане на горната площадка на стълбището си. Автомобилът замина, но остави след себе си една лека вълничка, която нахлу в магазините за ръкавици, магазините за шапки, шивашките ателиета от двете страни на Бонд Стрийт. В продължение на трийсет секунди всички глави бяха обърнати в една и съща посока — към витрините. Избирайки си ръкавици — какви да бъдат, до лакътя или по-високи, лимоновожълти или бледосиви? — дамите замлъкнаха; преди да довършат изреченията си, нещо се бе случило. Нещо така незначително в отделни моменти, че никой инструмент, дори и толкова точен, та да реагира на удари в Китай, не би могъл да отбележи вибрацията; но като цяло — мощно и въздействуващо, защото във всички шапкарски магазини и шивашки ателиета напълно непознати хора се заглеждаха един в друг и си мислеха за загиналите; за националния флаг; за Империята. В една пивница на странична уличка някакъв англичанин от колониите наруга Уиндзър и това доведе до пререкания, счупени халби и всеобща свада, която, колкото и да е странно, стигна чак до ушите на девойките, дето купуваха бяло, украсено с чисто бели панделки бельо за своите сватби. Защото, потъвайки навътре, външното вълнение, породено от преминаващия автомобил, докосна нещо много дълбоко.

След като се плъзна по Пикадили, автомобилът зави по Сейнт Джеймсиз Стрийт. Високи мъже, мъже с яка физика, добре облечени, по фракове и бели нагръдници, е пригладени назад коси, мъже, които по трудноопределими причини стояха зад еркерния прозорец на „Уайтс“[11], пъхнали ръце под опашките на фраковете си, и гледаха навън, почувствуваха инстинктивно, че по улицата преминава някакво величие, и бледата светлина на безсмъртното присъствие ги озари така, както бе озарила Клариса Далауей. Те веднага се изпънаха дори още повече и свалила ръцете си, готови, ако се наложи, да придружат своя суверен до дулата на оръдията, както са правили преди тях дедите им. Белите бюстове и малките масички зад тях, покрити с броеве на „Татлър“ и с бутилки газирана вода, сякаш одобряваха това; те сякаш символизираха богатата реколта и провинциалните имения на Англия; и отразяваха нежното бръмчене на мотора, така както стените на акустичния свод отразяват самотния глас, който укрепва и зазвучава по-силно благодарение на мощта на цялата катедрала. Увитата в своя шал Мол Прат, разположена сред цветята си на тротоара, пожела всичко най-хубаво на милото момче (това с положителност е Уелският принц) и би хвърлила букет рози, цената на цяла бира, на Сейнт Джеймсиз Стрийт, ей така, от лекомислие и пълно презрение към беднотията, ако не бе забелязала, че полицаят е вперил поглед в нея, обезкуражавайки лоялността на старата ирландка. Часовите пред двореца Сейнт Джеймс отдадоха чест; полицаят на кралица Александра остана доволен.

Междувременно малка тълпа се бе събрала пред портите на Бъкингамския дворец. Стояха те, все бедни хора, и чакаха безучастно, но упорито; поглеждаха към самия дворец с неговия развят флаг; към Виктория, която плуваше върху своя пиедестал, възхищаваха се на водоскоците, на мушкатото; насочваха вниманието си първо към един, после към друг от автомобилите по Мал[12], напразно даряваха с чувствата си излезлите на разходка с кола простосмъртни оттегляха почитта си, за да не я изразходват незаслужено, щом този или онзи автомобил отминеше; и през цялото време надаваха ухо за слуховете, изпълнени с трепет при мисълта как кралското величество ги гледа; кралицата кима, принцът отдава чест; при мисълта за божествения живот, който небето е отредило на кралете; за кралските конюшни и дълбоките поклони; за останалата от детството куклена къщичка на кралицата; за принцеса Мери, омъжена за обикновен англичанин; за принца — ах, принца! — който, казват, така поразително приличал на стария крал Едуард, само дето бил много по-слаб. Принцът живее в двореца Сейнт Джемс; но може би идва тази сутрин да посети майка си. Така каза Сара Блечли с бебето си на ръце, като потропваше с крак, сякаш се намираше пред собствената си камина в Пимлико, без обаче да изпуска от очи Мал, докато погледът на Емили Коутс блуждаеше по прозорците на двореца и тя си мислеше за камериерките, за неизброимите камериерки, за спалните, за неизброимите спални. Тълпата нарастваше — присъедини се възрастен джентълмен с шотландски териер, мъже без занимание. Дребничкият мистър Баули, който държеше стаи в „Олбани“[13] и бе безчувствен по отношение на много по-важни неща в живота, можеше най-ненадейно, най-неподходящо и твърде дълбоко да се разчувствува от гледки като бедни жени, които чакат да видят кралицата — бедни жени, мили дечица, сирачета, вдовици, войната — уф! — действително се просълзи. Топлият ветрец, който се рееше по Мал между стройните дръвчета, покрай героите от бронз, разлюля някакво знамение в английската гръд на мистър Баули, който повдигна шапката си, когато автомобилът свърна по Мал, задържа я високо над главата си, когато автомобилът наближи, и позволи на бедните майки от Пимлико да се притиснат плътно до него, а самият той остана гордо изправен. Автомобилът ги отмина.

Внезапно мисис Коутс погледна към небето. Шум от аероплан отекна зловещо в ушите па тълпата. Ето го там, над дърветата, откъм задната му част излиза бял дим, къдри се, суче се, всъщност пише нещо!, изписва букви върху небето! Всички погледнаха нагоре.

Аеропланът се спусна право надолу, после отново се издигна, нарисува фигура, полетя стремително, пропадна, издигна се, но каквото и да правеше, накъдето и да отидеше, подире му пърхаше набръчкана ивица гъст бял дим, която се къдреше и усукваше на небето, изписвайки букви. Но кои букви? Дали беше „А“ или „С“, а после „Л“? Те се задържаха само за миг, после се раздвижваха, размазваха се и изчезваха в небето, а аеропланът се стрелваше по-нататък и отново върху чистото небесно пространство започваше да пише може би „К“, „Е“, „И“?

— „Блаксо“ — произнесе мисис Коутс с напрегнат, страхопочтителен глас, зяпнала право нагоре; нагоре зяпаше и бебето в ръцете й, неподвижно и цялото бяло.

— „Криймо“ — прошепна мисис Блечли като лунатичка.

Мистър Баули, чиято шапка не помръдваше в протегнатата му ръка, се взираше право нагоре. По цялото протежение на Мал хората стояха неподвижно и гледаха към небето. И докато гледаха, всичко наоколо утихна, ято чайки прекоси небето, първо водачката, подире й другите, и в тази изключителна тишина, в това безмълвие и белота, в тази безукорна чистота камбаните удариха единайсет пъти, а после звукът постепенно заглъхна там горе, при чайките.

Аеропланът се обръщаше, стрелваше се, внезапно се спускаше накъдето пожелаеше, бързо, свободно, като кънкьор…

— Това е „Е“ — каза мисис Блечли. или като балерина… [???]

— Пише „фондан“ — промърмори мистър Баули…

(автомобилът влезе през портите, без никой да го погледне)…

… и преставайки да изпуска дим, отлетя надалеч-надалеч, а димът се разнесе и се струпа около големите бели форми на облаците.

Отиде си, скри се зад обладите. Не се чуваше звук. Облаците, към които се бяха прилепили буквите „Е“, „Ж“ или „Л“, се движеха волно, сякаш предопределени да прекосят света от запад из изток с някаква изключително важна мисия, която никога нямаше да бъде разкрита, но все пак си беше изключително важна мисия. И изведнъж, подобно на влак, който излиза от тунел, аеропланът отново изскочи от облаците, шумът засттърга слуха на хората по Мал в Грийн Парк, на Пикадили, на Риджънт Стрийт, в Риджънтс Парк, ивицата дим се извиваше подире му, той пропадаше, отново се издигаше и пишеше буквите една подир друга — но коя дума изписваше?

Лукреция Уорън Смит, седнала до съпруга си в Риджънтс Парк, на Широката алея, погледна нагоре.

— Септимъс, виж, погледни! — извика тя. Защото доктор Холмс й бе препоръчал да събужда у съпруга си (на когото му няма нищо сериозно, само дето е малко потиснат) интерес към околните неща. Ето, помисли си Септимъс, като погледна нагоре, те ми сигнализират. Действително не с истински думи; тоест той засега не може да разчете езика им; но всичко е напълно ясно, каква красота, каква изящна красота, и сълзи изпълниха очите му, вторачени в думите от дим, които чезнеха и се сливаха с небето и в своето неуморимо милосърдие и приветлива доброта го даряваха с образци на невъобразима красота и го известяваха за намерението си да му доставят още красота, много красота, и то за нищо, завинаги, само заради това че гледа! Сълзите се стичаха по бузите му. Пише „фондан“; рекламират фонданови бонбони, така каза на Реция една бавачка. Двете заедно започнаха да сричат: „Ф… о… н… д…“

— К… р… — продължи бавачката и Септимъс я чу да произнася: „Ка Ер“, съвсем близо до ухото му, басово, тихо, като орган, но с една рязка нотка в гласа, като при свирнята на щуреца, от която го побиха приятни тръпки и която изпрати звуците на вълни към мозъка му, където те се сблъскаха и се разбиха. Какво великолепно откритие — че при определени атмосферни условия (трябва да мислим научно, преди всичко научно) човешкият глас може да събужда дърветата за живот! За щастие Реция отпусна тежко ръката си върху коляното му, така че го притисна към земята, прикова го, инак би полудял от вълнението да наблюдава как брястовете се издигат и падат, издигат и падат, а листата им блестят и цветът им ту избледнява, ту се насища от синьо до зеленото на прозрачна вълна, като пера върху конски глави или върху дамски шапки, така гордо се издигаха и падаха, така великолепно.

Но той няма да полудее. Ще затвори очи; няма да гледа нищо повече.

Ала те му махаха; листата бяха живи; дърветата бяха живи. И тъй като листата бяха свързани чрез милиони фибри със собственото му тяло, седнало на стола, те поклащаха и него — нагоре-надолу; когато клонът се протегна, той направи същото. Врабчетата които пърхаха, издигаха се и падаха като безредни струи на фонтан, допълваха картината — синьо-бяла, прорязана с черни клони. Звуците се свързваха в търсена хармония; интервалите помежду им бяха не по-малко съществени от самите тях. Проплака дете. Съвсем закономерно някъде в далечината прозвуча рог. Всичко това, взето заедно, означаваше зараждането на нова религия …

— Септимъс! — извика Реция.

Той трепна рязко. Хората сигурно са забелязали.

— Ще се разходя до фонтана и ще се върна — каза тя.

Защото повече не можеше да издържа, Доктор Холмс нека си разправя, че му нямало нищо. Далеч по-добре би било да умре! Тя не може да седи до него, когато той се взира така и не я вижда; тогава всичко започва да й се струва ужасно: небето и дърветата, децата, които играят, влачат колички, надуват свирки падат на земята; всичко става ужасно. Не, той няма да се самоубие; а тя няма с кого да споделя. „Септимъс е много зает с работа“, само това можеше да каже на собствената си майка. Любовта те прави самотен, мислеше си тя. Няма с кого да споделя, вече не и със Септимъс, и като се извърна иззад, го видя седнал сам на стола, облечен в износеното си палто, вторачен пред себе си. Мъж, който казва, че ще се самоубие, е страхливец, но Септнмъс е участвувал във войната; той е смел, ала това вече не е Септимъс. Тя си слага дантелената якичка. Слага си новата шапка, а той така и не забелязва; и е щастлив без нея. А тя, тя не може да бъде щастлива без него! Не може! Той е егоист. Такива са мъжете. Защото не е болен. Доктор Холмс каза, че му няма нищо. Тя протегна ръката си напред. Ето! Халката й се изхлузва — толкова с отслабнала. Така страда, а няма с кого да сподели.

Далече е Италия, и белите къщи, и стаята, в която сестрите й седят и шият шапки, и улиците, изпълнени вечер с хора, които се разхождат, смеят се високо и въобще не са такива едни полуживи като англичаните, които седят сгушени в градинските столове пред някое грозно цвете, забодено в саксия!

— Да видите само градините в Милано — каза тя гласно. Но на кого?

Нямаше никой. Думите й заглъхнаха и изчезнаха.

Така изчезва фойерверк. Неговите искри, прорязали си път в нощта, отстъпват пред нея, спуска се мракът, залива очертанията на къщите и кулите; суровите форми на хълмовете се смекчават и потъват в него. Но макар и невидими, те изпълват нощта; останали без цвят; без прозорци, те съществуват още по-категорично и внушават онова, което ярката дневна светлина не може да предаде — страховете и напрежението на неща, струпани наедно в мрака; скупчени в мрака; лишени от облекчението, което носи зората, когато просветли стените до сиво и бяло, когато очертае прозорците, вдигне мъглата от полетата, покаже кротко пасящите червено-кафяви крави и всичко пак се разкрие пред очите ни; отново съществува. Аз сьм сама; Аз съм сама!, извика тя край фонтана в Риджънтс Парк (вторачена в Индиеца и неговия кръст) и така както в полунощ, когато границите се заличат, страната вероятно възвръща някогашния си облик, става такава, каквато са видели римляните, пристигайки тук, обгърната в мъгла, с планини без имена и реки, които се извивали кой знае накъде — такъв бе нейният мрак; когато изведнъж — отпреде й сякаш изникна скала и тя застана върху нея — си каза, че е негова съпруга, че са се оженили преди години в Милано, негова съпруга е и никога, никога няма да разкрие, че той е луд! Обърна се и скалата пропадна; надолу-надолу, а заедно с нея и тя. Защото него го нямаше, отишъл е, помисли си Реция, да се самоубие, както често бе заплашвал, да се хвърли под някоя кола! Но не; там е; седи все така сам на стола си, в своето износено палто, с кръстосани крака, гледа право напред и говори на глас.

Хората не бива да секат дърветата. Има бог. (Той записваше подобни открития върху гърба на плик за писма.) Промени света. Никой не убива от омраза. Разкрий това на другите (той си го записа). И зачака, Ослуша се. Едно врабче кацна на оградата насреща и четири-пет пъти изчурулика „Септимъс, Септнмъс“, после продължи да извлича от гърлото си ноти, да пее с гръцки думи своята свежа и пронизителна песен за това, че няма престъпление, друго врабче взе да му приглася и двете заедно запяха проточено и пронизително, с гръцки думи, измежду дърветата в поляната на живота отвъд реката, където се разхождат мъртвите, за това, че няма смърт.

Ето я ръката му; ето там са мъртвите. Нещо бяло се трупа зад оградата насреща. Но той не смее да погледне. Зад оградата е Евънс!

— Какво казваш? — неочаквано попита Реция и седна на стола до него.

Пак се намеси! Винаги се намесва. Далеч от хората — трябва да отидат далеч от хората, каза той (скачайки), веднага, ето там, на столовете под онова дърво, където издължената форма на парка се простираше като парче зелен плат под таван от синкаворозов дим, а отзад, в далечината, се издигаше укрепление от къщи с неправилни форми, забулени в дим; където уличното движение боботеше в кръг, а вдясно сивкаво-кафеникави животни протягаха дълги шии над оградата на зоологическата градина, лаеха, виеха. И така, те седнаха под дървото.

— Погледни — замоли го тя и му посочи групичка момчета, конто носеха бухалки за крикет; едното влачеше крак, завърташе го около петата си, после пак го влачеше, сякаш беше клоун в мюзикхол.

— Погледни — молеше го тя, защото доктор Холмс и беше казал да привлича вниманието му към неща от действителността, беше казал, че той трябва да ходи на мюзикхол, да играе крикет — ето това е спорт за него, каза доктор Холмс, приятен спорт, на открито, това е спортът за нейния съпруг.

— Погледни — повтори тя.

Погледни, молеше го незримого, гласът, който разговаряше напоследък с него, най-великия представител на човечестното. Септимъс, отнет от живота и предаден на смъртта, господът бог, който бе дошъл да обнови обществото, който лежеше като покривало, като снежна покривка, застрашавана само от слънцето, навеки неразрушим, страдащ навеки, изкупителната жертва всевечният страдалец; но не, той не иска всичко това; простена и отмахна с ръка от себе си това всевечно страдание, тази всевечна самота.

— Погледни — повтори тя, защото той не биваше да си говори на глас, когато са навън. — Хайде, погледни — молеше го.

Но какво да погледне? Няколко овце. И нищо повече.

— Къде е подземната станция „Риджънтс Парк“ — биха ли могли да й кажат къде е станцията „Риджънтс Парк“ — запита Мейзи Джонсън. Тя бе пристигнала от Единбург само преди два дни.

— Не оттук — ето натам! — извика Реция, като я отпрати с жест, да не би да види Септимъс. Тези двамата изглеждат много странно, помисли си Мейзи Джонсън. Всичко й изглеждаше много странно. Озовала се за първи път в Лондон, дошла бе да работи в магазина на чичо си на Ледънхол Стрийт, тя бе излязла тази сутрин да се поразходи в Риджънтс Парк и онази двойка на столовете направо я стъписа; младата жена приличаше на чужденка, а мъжът изглеждаше така странно; тъй че дори когато остарееше, все още щеше да си спомня, в паметта й все още щеше да се откроява как през една прекрасна лятна сутрин преди петдесет години се е разхождала в Риджънтс Парк.

Защото тя бе само на деветнайсет и най-после й се бе удало да дойде в Лондон; но колко странно бе всичко, тези двамата, които бе помолила да я упътят, жената как само трепна и махна с ръка, а мъжът — той изглеждаше крайно особен; вероятно се караха; вероятно се разделяха завинаги; имаше нещо, това й беше ясно; а и всичките тези хора (защото тя се бе върнала на Широката алея), каменните саксии, изкуствено подредените цветя, възрастните мъже и жени; повечето от тях инвалиди в колички — всичко това в сравнение с Единбург й изглеждаше толкова странно. И Мейзи Джонсън, сливайки се с тази бавно движеща се разсеяно зяпаща, галена от вятъра тълпа — катерички с наперени опашки, които скачаха по дърветата врабчета, които ровеха за трохи, кучета, които душеха оградите, душеха се едно друго, докато мекият топъл ветрец ги обливаше и придаваше някакво любопитство на неподвижно вторачения, безизразен поглед, с който те възприемаха живота, — Мейзи Джонсън замалко да извика „Ау!“ (защото онзи млад мъж на стола направо я стъписа. Имаше нещо, това й беше ясно)

Ужас! ужас!, искаше да извика тя. (Бе оставила близките си, а те я предупреждаваха какво ще стане.)

Защо ли не си седях вкъщи?, мислено извика тя като търкаше длан около една от железните топки на оградата.

Това момиче, каза си мисис Демпстър (която събираше корички за катеричките и често изяждаше обяда си в Риджънтс Парк), не знае още нищо; а според нея човек трябва да е умерен в очакванията си, да не иска нито много, нито малко. Пърси пиеше. По-добре е все пак да имаш син, мислеше си мисис Демпстър. Животът й бе донесъл много несгоди и сега, като гледаше това момиче, не можеше да не се усмихне. Ти ще се омъжиш, защото си хубавичка, мислеше си мисис Демпстър. Ще се омъжиш, мислеше си тя, и тогава ще разбереш. Готвене и прочие. Всеки мъж си има навици.

Но дали аз щях да си избера да живея така, ако бях знаела, мислеше си мисис Демпстър и й се прииска да прошепне някоя и друга дума на Мейзи Джонсън; да усети върху сбръчканото си, старо, отпуснато като торба лице целувката на състраданието. Защото изкарах един труден живот, мислеше си мисис Демпстър. Какво ли не му бе дала? Мечти; външност; краката си дори. (Тя притисна едно до друго изпъкналите кокалести колене под полата си.)

Мечти, мислеше си саркастично. Всичко това са глупости, мила моя. Защото, като си помисли човек, животът с яденето, пиенето и ухажването, с добрите дни и лошите дни далеч не е застлан само с рози и въпреки това, честно казано, Кари Демпстър нямаше никакво желание да размени съдбата си с която и да било друга жена от Кентиш Таун! Само молеше за състрадание. Състрадание за повехналите мечти. И тъкмо състрадание искаше тя от Мейзи Джонсън, застанала край лехите със зюмбюли.

А сега пък този аероплан! Не беше ли копняла мисис Демпстър да види чужди земи? Тя имаше един племнник, мисионер. Аеропланът се издигаше, после стрелваше надолу. Тя обичаше да влиза навътре в морето при Маргейт, не чак толкова, че да не се вижда сушата, но не можеше да понася жени, които се страхуват от водата. Аеропланът се издигаше, после се спускаше. Сякаш вътрешностите й се преобръщаха. Хайде пак нагоре. Пилотът е някой симпатичен млад мъж, предположи мисис Демпстър, колко надалеч отиде колко бързо, ето, почти се изгуби, надалеч, надалеч отлетя аеропланът: издигна се над Гринуич и мачтите на корабите; над малкото островче от сиви църкви; над катедралата „Сейнт Пол“ и другите сгради, докато Лондон отдолу се оказа заобиколен от обширни поля и тъмнокафяви гори, в които подскачаха дръзки дроздове, бързо се оглеждаха и току си грабваха по охлювче, а после го хласваха в някой камък, веднъж, два пъти, три пъти.

Надалеч отлетя аеропланът, надалеч и все по-надалеч, докато се превърна в блеснала искра; в блян; средоточие; символ (така му се струваше на мистър Бентли, докато изравняваше енергично своето парче земя в Гринуич) на човешката душа; на човешкия стремеж, мислеше си мистър Бентли, завивайки около кедровото дърво, да излезе извън тялото си, отвъд дома си, посредством мисълта, Айнщайн, теориите, математиката, Менделеевата таблица — а аеропланът отлиташе все по-надалеч.

Сетне, докато един болнав на вид, невзрачен човечец с кожена пътна чанта стоеше на стъпалата пред „Сейнт Пол“ и се колебаеше дали да влезе, защото какъв балсам за душата предлага катедралата, какво гостоприемство, колко много надгробни плочи с развети над тях знамена, знаци за победи, но не над войски, мислеше си той, а над това мъчително търсене на истината, заради което в момента аз съм наникъде, и нещо повече, катедралата предоставя среда, мислеше си той, кани те да станеш член на едно общество; велики хора се числят към него; мъченици са умирали за него; зашо да не вляза, мислеше си той, защо да не поставя тази натъпкана с памфлети кожена чанта пред олтара, пред кръста, символ на нещо, което се е извисило над търсенето и домогването, и словесните престрелки и се е превърнало в дух, безтелесен, призрачен, защо да не вляза?, мислеше си той и докато се колебаеше, ето че аеропланът прелетя над Лъдгейт Съркъс.

Колко странно; летеше беззвучно. Не се чуваше нищо друго освен шума от уличното движение. Приличаше на неуправляван, сякаш се движеше сам, по собствена воля. И изведнъж откъм задната му част взе да се къдри бял дим, нагоре, право нагоре, като обхванат от екстаз, от истински възторг, заизвива се и започна да пише „Ф“, после „О“, после „Н“ …

— Какво толкова гледат! — каза Клариса Далауей на прислужницата си, която й отвори вратата.

Във вестибюла беше студено като в подземието на църква. Мисис Далауей повдигна ръка към очите си и щом Луси, прошумолявайки с роклята си, затвори вратата, тя се почувствува като монахиня, която се е оттеглила от света и усеща допира на познатите покривала, чува стародавните молитви. Готвачката подсвиркваше в кухнята. Чуваше се тракането на пишеща машина. Това е нейният живот; и като сведе глава над масичката във вестибюла, се поклони пред божествената власт, почувствува се щастлива и пречистена; взе бележника за записване на телефонните обаждания и си каза, че именно мигове като този са пъпките в върху дървото на живота, цветята на мрака, мислеше си тя (сякаш някаква красива роза бе разцъфтяла само за нейните очи); ни най-малко не вярваше в бога; но все пак, мислеше си, докато вземаше бележника, тя трябва да е благодарна и да се отплаща на прислугата, на кучетата и канарчетата и най-вече на Ричард, нейния съпруг, който е основата на всичко — на веселите звуци, на „зелените светлини“, дори на готвачката, която си подсвирква, защото мисис Уокър е ирландка и по цял ден си подсвирква — трябва да им се отплаща, черпейки от този таен запас от редки мигове, мислеше си тя, докато вземаше бележника, а Луси стоеше до нея и се опитваше да й обясни, че:

— Госпожо, мистър Далауей …

Клариса прочете в бележника: „Лейди Брутън желае да знае дали мистър Далауей ще обядва у нея днес.“

— Госпожо, мистър Далауей ми каза да ви предам че няма да обядва вкъщи.

— О, жалко! — възкликна мисис Далауей и Луси сподели (както и се очакваше от нея) Кларисиното съжаление (макар не и болката); долови намека; каза си, ето каква е любовта у аристокрацията; представи си в розова светлина своето собствено бъдеще; пое слънчобрана на мисис Далауей така, сякаш бе свещено оръжие, захвърлено от някоя богиня след нейната достойна проява на бойното поле, и го положи в поставката за чадъри.

— Не бой се вече — каза Клариса. Не бой се вече от летния зной; защото ударът, задето лейди Брутън е поканила Ричард на обяд сам, разтърси спокойствието на нейния миг — така ударът от загребващото весло разтърсва водораслото, заловено за дъното на реката; тя се разстрои, това я разтърси.

Милисънт Брутън, чиито обеди, казват, били изключително интересни, не я бе поканила. Никаква просташка ревност не би могла да я отдалечи от Ричард.

Но тя се страхуваше от самото време; по лицето на лейди Брутън, сякаш то бе циферблат, изсечен върху безчувствен камък, можеше да прочете как си отива животът; как година след година нейният дял намалява; как остатъкът вече няма способността да се разтяга, да поема цвета, солта, нюансите на живота както на младини, когато тя имаше чувството, че изпълва стаята, в която е влязла, когато, заставайки за миг на прага на своя салон, изпитваше някаква особена напрегнатост, като плувец, преди да скочи в морето, което тъмнее и сиветлее под него, а вълните прииждат и стихват още преди да се разбият, само леко набръчкват повърхността си и оставят ивица от пяна и бисери по водораслите. Постави бележника върху масичката във вестибюла. Тръгна бавно нагоре по стълбите, като се придържаше с ръце за парапета, сякаш току-що напускаше прием, на който ту една, ту друга нейна приятелка бе отразявала като огледало собственото й лице, собствения й глас; бе затворила вратата и бе постояла за миг отвън — самотна фигура, изправена пред ужасяващата нощ или по-точно пред напрегнатия взор на тази делова юнска утрин; смекчен за някои от пламъка на розите, но само за някои, тя усети това, когато се спря до отворения прозорец на стълбището, през който влизаше тракането на щорите, лаят на кучетата, влиза, помисли си тя, изведнъж почувствувала се смалена, остаряла, съсухрена, кипежът, нарастването, разцъфването на деня навън, вън от прозореца, вън от нейните тяло и мозък, които сега й изневеряваха, тъй като лейди Брутън, чиито обеди, казват, били изключително интересни, не я бе поканила.

Като монахиня, която се оттегля от света, или като дете, което изследва някаква кула, тя се качи горе поспря до прозореца, влезе в банята. Зелен линолеум и капещ кран. Пустота в сърцевината на живота; таванска стая. Жените трябва да свалят красивите си дрехи. По пладне те трябва да се събличат. Тя прободе игленика и положи жълтата си шапка с пера върху леглото. Чистите чаршафи бяха силно опънати от край до край като широка бяла лента, леглото й щеше да става все по-тясно и по-тясно. Свещта бе изгоряла дополовина, защото снощи се бе зачела в мемоярите на барон Марбо[14]. Бе чела до късно за отстъплението от Москва. Парламентът заседаваше дълго и Ричард смяташе, че сега, след нейното боледуване, сънят й не бива да бъде смущаван. А и тя предпочиташе да си чете за отстъплението от Москва. Той го знаеше. И тъй, стаята бе таванска; леглото — тясно и когато лежеше на него и четеше, защото имаше лош сън, тя не можеше да прогони усещането за девственост, запазена, макар и да бе родила дете, прилепнала към нея като чаршаф. Обаятелна като момиче, по-късно тя имаше моменти, в които биваше завладявана от този студен дух, и тогава Ричард я виждаше в друга светлина — както например край реката в гората при Кливдън. Или после в Константинопол, а и другаде. Знаеше какво й липсва. Не беше нито красота, нито ум. Беше нещо основно, всепроникващо; нещо, което набръчква повърхността и стопля студения контакт между мъжа и жената или между жените. Макар че това тя не можеше да си представи съвсем ясно. Мисълта за него и бе неприятна; изпитваше скрупули, дошли един господ знае откъде или, както сама чувствуваше, изпратени от природата (която винаги е така мъдра); и въпреки това случвало й се бе, когато някоя жена, не момиче, а именно жена, й се доверява, плещи й дори глупости, да попадне под нейното очарование. Дали от състрадание, дали заради красотата й, дали защото тя самата обикновено бе по-възрастна от нея, или заради някаква случайна дреболия — лек аромат или цигулка откьм съседите (така странно е въздействието на звуците в дадени моменти), без съмнение усещаше тогава онова чувство, което биха изпитали мъжете. Само за миг; но то бе достатъчно. Беше като внезапно откровение, като изчервяване, което човек се опитва да възпре, ала не успява и накрая му се покорява, предава се напълно и замира в очакване, тогава животът го настига и той остава поразен от неговата значимост, възхитен от неговата красота, която разпуква тънката си черупка и руква навън, за да облекчи болките и раните. Тъкмо този единствен миг й носеше просветление, като ярка светлина, като фитил, запален в чашката на минзухар; тъкмо тогава усещаше, че започва да прониква в скрития смисъл на нещата. Но ето че близкото отново се отдалечаваше, контрастът се размазваше. Край, край на мига. Тези мигове (включително и с жени) бяха пълната противоположност на нейното легло (сега когато полагаше отгоре му шапката си), на барон Марбо и дополовина изгорялата свещ. Лежи будна, подът скърца; осветената къща изведнъж потъва в мрак; ако вдигне глава, ще чуе как щраква бравата, повдигната много внимателно от Ричард, който изкачва стълбите по чорапи, изпуска термофора и изругава. Колко смешно й става винаги!

Възможно ли е влюбването между жени?, мислеше си тя, докато си прибираше палтото. Например Сали Ситън, какви бяха нейните отношения със Сали Ситън навремето? Не означаваха ли те все пак любов?

Тя седеше на пода — това бе първото й впечатление от Сали — седеше на пода, обвила колене с ръце, и пушеше цигара. Къде ли беше това? У Манингови? У Кинлок-Джоунсови? Във всеки случай някъде на гости (не беше сигурна у кого), защото си спомняше ясно, че попита мъжа, с когото бе отишла там: „Коя е тази?“ И той й бе обяснил, казал й бе, че родителите на Сали не се разбирали (как я порази това — че нечии родители могат да се карат помежду си). Но през цялата вечер не свали очи от Сали. Беше необикновно красива, от онзи тип, който тя най-много харесваше — мургава, с големи очи, и притежаваше едно качество, на което, тъй като сама го нямаше, винаги бе завиждала — пълна непринуденост, сякаш можеше да каже всичко, да направи всичко; качество, много по-често срещано у чужденките, отколкото у англичанките.

Сали казваше, че в жилите й тече френска кръв, нейна прабаба била в двора на Мария-Антоанета, била екзекутирана, от нея останал един пръстен с рубин. Май още същото онова лято тя дойде да им гостува в Бъртън, пристигна съвсем неочаквано, късно, след вечеря, без пукнато пени в джоба си, за изумление на бедната леля Хелена, която не можа никога да й го прости. У тях вкъщи станал страхотен скандал. Наистина дойде в дома им без нито едно пени — заложила някаква брошка, за да събере пари за път. Избягала, без да се замисли, в пристъп на гняв. Цяла нощ двете останаха будни и разговаряха. Именно Сали първа я накара да почувствува колко защитен е животът й в Бъртън. Тя не знаеше нищо за секса, нищо за социалните проблеми. Веднъж бе видяла как един старец падна мъртъв насред нивата си, беше виждала току-що отелени крави. Но леля Хелена не обичаше да се дискутира по никакви въпроси (когато Сали й даде Уилям Морис, трябваше да го завие в амбалажна хартия). Седяха с часове в стаята и на горния етаж на къщата и разговаряха за живота и за това как двете ще преобразят света. Възнамеряваха да основат дружество за премахване на частната собственост и дори написаха писма, но така и не ги разпратиха. Разбира се това бяха идеи на Сали, но много скоро и самата тя се запали, четеше Платон в леглото си преди закуска, четеше Морис, четеше Шели.

Сали притежаваше изумителни качества — въздействена сила, талант, индивидуалност. Какво правеше например с цветята! В Бъртън винаги поставяха на масата грозновати вазички с цветя. Сали излизаше в градината, набираше ружи, далии — всякакви цветя, които никога не бяха съчетавали заедно в букети, — откъсваше цветовете им и ги пускаше да плуват в купи с вода. Ефектът беше невероятен — вечеряш, озарен от залеза. (Разбира се, леля Хелена смяташе, че е много лошо да се отнасяш така с цветята.) Веднъж тя си бе забравила гъбата и притича гола по коридора. Елън Аткинс, намръщената стара камериерка, веднага се размърмори: „Ами ако някой от господата я беше видял!“ Тя наистина шокираше хората. Била немарлива, казваше баща и.

Странно, като си помислеше колко чисто, колко честно бе чувството й към Сали. То не приличаше на чувството, което жената изпитва към мъжа. Беше съвършено безкористно и освен това притежаваше една специфика, характерна само за отношенията между жени, между едва-що съзрели жени. В него имаше нещо покровителствено, от нейна страна; произтичаше от усещането, че двете са свързани в някакъв съюз, от предугаждането, че нещо ще ги раздели (винаги говореха за женитбата като за истинска катастрофа), и оттук идваше това рицарско, покровителствено чувство, което бе много по-силно у нея, отколкото у Сали. А по онова време Сали бе съвършено безразсъдна, вършеше какви ли не щуротии ей така, за да се покаже: караше колело по парапета на терасата; пушеше пури. Държеше се абсурдно, направо абсурдно. Но беше така неотразимо очарователна, за нея поне; спомняше си как се спря веднъж насред мансардната си стая, с термофора в ръце, и за повтаря на глас: „Тя е под същия този покрив… Тя е под същия този покрив!“ Не, сега тези думи не означават нищо. Тя не може да усети отзвук от предишните си чувства. Но си спомня как се вцепеняваше от вълнение, как сресваше коста си почти в екстаз (сега, като свали фуркетите, като ги постави върху тоалетната масичка, като започна да разресва косата си, у нея взе да се възвръща онова някогашно усещане), как враните се рееха нагоре-надолу в розовия сумрак, как се обличаше и слизаше по стълбите, как си мислеше, когато минаваше по коридора: „О, смърт, ако си близка, сега е точно време да ме грабнеш.“[15] Ето такива чувства я вълнуваха — като чувствата на Отело, също толкова силни, убедена бе, колкото Шекспир е смятал, че трябва да изпитва Отело, и всичко това само защото, облечена в бяло, отиваше да се срещне със Сали Ситън на вечеря! Роклята й беше от розов газ — възможно ли е да е бяло така? Във всеки случай изглеждаше блестяща и въздушна като птица или балон, долетял отнякъде и закачил се за миг за клоните на къпина. Но когато човек е влюбен (а какво друго бе това, ако не любов?), нищо не е така чудно, както пълното безразличие на другите хора. Леля Хелена просто тръгна да се разхожда след вечеря; баща й се зачете във вестника. Много възможно Питър Уолш да е бил тогава у тях, както и старата мис Къмингс; Джоузеф Брайткопф обаче с положителност беше, тъй като всяко лято горкият старец прекарваше седмици наред в дома им, правеше се че уж двамата с нея четат немски, но всъщност свиреше на пиано и пееше Брамс, без да има никакъв глас. Всичко това нямаше значение за Сали. Тя стоеше до камината и говореше с онзи свой красив глас, който звучеше като милувка, говореше на баща й и той мимо волята си (така и не можа да й прости, задето бе оставила една от неговите книги — беше й я дал да я прочете — да се намокри на терасата) вече бе започнал да я харесва, когато тя ненадейно извика: „Безобразие е да седим вътре!“, и всички излязоха на терасата, а оттам — в градината. Питър Уолш и Джоузеф Брайткопф се разприказваха за Вагнер. Те двете със Сали поизостанаха. И тогава, тъкмо когато минаваха покрай една каменна саксия с цветя, настъпи най-драгоценният миг в целия й живот. Сали се спря, откъсна едно цвете и я целуна по устните. Сякаш целият свят се преобърна с главата надолу! Другите изчезнаха; Тя бе сама със Сали. Имаше усещането, че е получила подарък, добре увит, и са й казали да го пази така, да не го поглежда — диамант, нещо безкрайно ценно, добре увито, но докато се разхождаха (нагоре-надолу, нагоре-надолу), тя бе надзърнала да го види или пък сиянието му бе проникнало през опаковката, какво откровение, какъв екстаз! И тъкмо в този момент старият Джоузеф и Питър изникнаха пред тях.

— Звездите ли съзерцавате? — попита Питър.

Все едно, че се блъсна на тъмно в гранитна стена! Отвратително, ужасно!

Не заради самата нея. Тя усещаше колко зле започва да се отнася той със Сали; усещаше неговата враждебност, неговата ревност; неговото намерение да попречи на тяхната дружба. Всичко това видя в миг, като да бе блеснала светкавица; видя и колко достойно се държа Сали (никога не й се бе възхищавала толкова много!), как не се остави да бъде победена. Тя се засмя, после накара стария Джоузеф да й каже имената на звездите, което той винаги правеше с удоволствие и напълно сериозно. Стоеше и слушаше. Чу имената на звездите.

— Какъв ужас! — промърмори тя сама на себе си, сякаш през цялото време бе знаела, че нещо ще прекрати, ще вгорчи този неин щастлив миг.

И все пак колко много дължеше на Питър Уолш. Кой знае е защо, винаги когато си мислеше за него, тя си спомняше за техните спорове — може би защото така и се искаше да получава неговото одобрение. Дължеше му думи като „сантиментален“, „цивилизован“; те й идваха наум всеки божи ден, сякаш той я закриляше. Тази книга е сантиментална; онова отношение към живота е сантиментално. „Сантиментална“ вероятно е и самата тя, за да си спомня за миналото. Какво ли ще си помисли той, питаше се тя, когато се върне? Че е остаряла? Дали ще го каже, или тя сама ще долови как той си мисли, че е остаряла? Вярно е. След болестта си тя почти напълно бе побеляла.

Поставяйки брошката върху масата, тя усети внезапен спазъм, сякаш, докато се бе замечтала, някакви ледени нокти бяха успели да се впият в тялото й.

Още не е стара. Едва е навлязла в петдесет и втората си година. Месеци и месеци от тази година още не са покътнати. Юни, юли, август! Те почти всичките са още неначенати и сякаш забързала да улови падаща капка, Клариса (отивайки до тоалетната масичка) се гмурна в самото ядро на мига, прикова го на място — мига от тази юнска утрин, която носеше върху себе си отпечатъка на всички други утрини, — като видя отново огледалото, тоалетната масичка и всичките шишенца отгоре й, като събра цялото си същество в един фокус (щом се погледна в огледалото), като съзря деликатното розово лице на жената, която тази вечер щеше да дава прием; на Клариса Далауей; на себе си. Колко милиони пъти бе наблюдавала лицето си и винаги правеше същата едва доловима гримаса. Погледнеше ли се в огледалото, тя присвиваше устни. За да придаде характер на лицето си. Самата тя беше такава — с характер; остър като стрела; точен. Такава беше, когато някакво усилие, някаква необходимост да бъде това, което е, свиваше цялата й същност в едно; само тя знаеше колко различна ставаше тогава, колко друга, как се трансформираше, само за пред света, в един-единствен център, в един диамант, в жена, озарила като сияание не един мрачен живот, превърнала салона си в място за срещи, в убежище, където очевидно се приютяваха самотните; тя бе помагала на млади хора, които и бяха благодарни; опитвала се бе винаги да бъде такава, без да показва другите страни на своята личност — грешките, ревността, суетността, подозрителността, онова, което изпита сега, задето лейди Брутън не я бе поканила на обяд; и което, мислеше си тя (когато най-сетне се зае да разресва косата си); е крайно недостойно! Да, а къде ли й е роклята?

Вечерните й рокли висяха, закачени в шкафа. Клариса потопи ръката си в мекотата, внимателно откачи зелената рокля и я отнесе до прозореца. Беше скъсана.

Някой й бе настъпил полата. На приема в посолството бе усетила, че наборът в талията се разпра. При изкуствена светлина зеленото лъщеше, но сега, на слънцето, изглеждаше избеляло. Сама ще си я оправи. Прислужничките й са твърде заети. Нея ще облече довечера. Ще си вземе копринените конци, ножиците, ъъ… как се казваше? напръстника, разбира се, и ще ги занесе долу в салона, защото има освен това да пише писма, а и трябва да следи дали всичко върви в общи линии добре.

Странно, помисли си тя, като поспря на стълбищната площадка, превърнала се изведнъж в същия онзи диамант, в онази единна личност, странно как господарката познава състоянието, духа на своя дом! Слабодоловими звуци се виеха като спирала по стълбата; свистене на парцал; чукане; тракане; отваряне на външната врата с трясък; глас, който повтаря някакво поръчение в приземния етаж; дрънчене на сребро върху поднос; бюро, излъскано за приема. Всичко е за приема. (И ето че Луси влезе в гостната с подноса в ръце, постави огромните свещници върху полицата на камината, а по средата — сребърната кутия, обърна кристалния делфин към часовника. Те, дамите и господата, ще дойдат; ще стоят прави ще разговарят с онези превзето учтиви гласове, които тя можеше да имитира. От всички тях най-красива е нейната господарка — с нейните сребърни предмети, с нейното бельо, с нейния порцелан, защото слънцето, сребърните предмети, свалените от пантите врати, хората от фирмата „Ръмпълмейър“ й създават чувството, мислеше си Луси, докато оставяше ножа за разрязване на хартия върху инкрустираната масичка, за нещо постигнато. Вижте! Вижте! Извика тя, обръщайки се към някогашните си приятелки от хлебарницата на Кейтьръм, където бе работила по-рано, надзъртайки през витрината. Тя беше лейди Анджела, компаньонката на принцеса Мери, когато в салона влезе мисис Далауей.)

— Браво, Луси! — каза тя. — Как си излъскала среброто! — Изправи нагоре кристалния делфин и добави:

— Хареса ли ти пиесата снощи?

— Другите трябваше да си тръгнат преди края, за да си бъдат вкъщи в десет часа — обясни Луси. — Така че не знаят какво стана.

— Нямали са късмет — каза тя (защото нейните прислужници можеха да отсъствуват до по-късно, стига да я помолеха). — Колко жалко. — Вдигна старата протрита възглавница от дивана, пъхна я в ръцете на Луси, като я побутна и извика: — Вземи я! Дай я на мисис Уокър и я поздрави от мен! Вземи я! Луси се спря на прага на салона с възглавницата в ръце и я попита, някак свенливо, дори леко поруменяла, да й помогне ли да си поправи роклята.

Но тя, така или иначе, си има достатъчно много работа, каза мисис Далауей, достатъчно работа и без роклята.

— И все пак благодаря ти, Луси, благодаря ти много — каза мисис Далауей. Благодаря ги, благодаря ти, продължи да си мисли тя (като седна на дивана и постави в скута си роклята, ножиците, копринените конци), благодаря ти, благодаря ви, продължи да си мисли, обзета от благодарност към всичките си прислужници, задето й помагат да бъде такава, каквато сама желае, мила, е щедро сърце. Цялата прислуга я обича. А сега роклята — къде е скъсаното? трябва да вдене иглата. Това е една от любимите й рокли, произведение на Сали Паркър, може би последното, защото Сали вече не шие и сега живее в Илинг; ако в някой момент остана по-свободна, мислеше си Клариса (но това никога нямаше да стане), ще отида да я видя в Илкнг. Защото тя беше личност, истински артист.

Винаги измисляше по нещо по-особено и въпреки това роклите й не бяха ексцентрични. Човек можеше да се появи е тях в Хатфийлд; в Бъкингамския дворец. И тя ги беше обличала за Хатфийлд; за Бъкингамския дворец. Спокойствието я завладя, тишината, доволството, докато иглата й теглеше внимателно коприната към нейната приятна отмора, събираше зелените басти наедно и ги прикрепяше, съвсем леко, към колана. Така в летен ден вълните се събират, натежават и падат; събират се и падат; и целият свят сякаш казва все по-настойчиво и по-настойчиво: това е то, докато дори сърцето в тялото, което лежи под слънцето на плажа, каже: това е то. Не бой се вече, казва сърцето. Не бой се вече, казва сърцето и предава своя товар на някое море, което въздиша заради всичките събрани скърби, и започва отново — натежава и пада. А самотното тяло се заслушва в жуженето на отлитащата пчела, в плясъка на вълните, в кучешкия лай, далечен, много далечен.

— Господи, звъни се! — възкликна Клариса и задържа иглата. Сепната, тя се заслуша.

— Миоис Далауей ще ме приеме — каза възрастния мъж във вестибюла. — Да, да, ще ме приеме — повтори той, любезно отстрани Луси от пътя си и се затича по стълбите. — Да, да, да — мърмореше си, докато тичаше нагоре, — ще ме приеме. След като съм бил пет години в Индия, Клариса ще ме приеме.

— Кой би могъл … какво би могло … — запита се мисис Далауей (според нея беше истинско безобразие да я безпокоят в единайсет часа сутринта в деня, когато дава прием), дочувайки стъпки по стълбите. Някой почука на вратата. Понечи да скрие роклята, като девица, която защищава целомъдрието си, отстоява уединението си. Ето, медната топка на бравата плавно се завъртя. Ето, вратата се отвори и в стаята влезе — в първия миг тя не можа да си спомни името му, така се изненада, че го вижда, така се зарадва, така се смути, така се слиса от неочакваната поява на Питър Уолш! (Тя не беше прочела писмото му.)

— Как си, кажи? — попита Питър Уолш, определено развълнуван, пое двете й ръце, целуна двете и ръце. Остаряла е, помисли си, докато сядаше. Няма да й го кажа, помисли си, но е остаряла. Оглежда ме, мислеше си той, изведнъж обхванат от смущение, макар и да бе целунал ръцете й. Бръкна в джоба си, извади голям джобен нож и го отвори дополовина.

Съвсем същият е, мислеше си Клариса; същият особен поглед; същият кариран костюм; лицето попроменено, поотслабнало, може би леко съсухрено, но той изглежда прекрасно, съвсем същият.

— Така се радвам, че те виждам! — възкликна тя. Той бе извадил ножчето си. Същите навици, мислеше си тя.

Пристигнал едва снощи, обясни той; трябвало веднага да замине за провинцията; а инак всичко наред ли е? Как са другите — Ричард? Елизабет?

— А това какво е? — попита той, накланяйки джобното си ножче към зелената рокля.

Облечен е много добре, мислеше си Клариса; и както синаги ме критикува. Поправя си роклята; както обикновено си поправя роклята, мислеше сл той; през цялото това време, докато съм бил в Индия, тя е седяла тук; поправяла си е роклята; забавлявала се е; приеми, Парламента, отивала е, връщала се е и какво ли още не, мислеше си той, все по-раздразнен и по-раздразнен, все по-развълнуван и по-развълнуван, защото за някои жени няма нищо по-лошо на света от брака, мислеше си той; и от политиката; и от съпруга консерватор, като чудесния Ричард. Така е, наистина е така, помисли си той и затвори ножчето с щракване.

— Ричард е много добре. На заседание е — каза Клариса.

И разтвори ножиците си, като го попита дали ще има нещо против, ако си дошие роклята, защото довечера ще дават прием.

— На който няма да те поканя — допълни тя. — Скъппи мой Питър!

Но как прекрасно го каза — скъпи мой Питър! Впрочем всичко тук бе така прекрасно — сребърните предмети, столовете; всичко бе така прекрасно!

Защо няма да го покани на приема си?, попита той. Не е ли очарователен, помисли си Клариса, наистина очарователен! Сега си спомням колко невъзможно ми беше да реша — и защо ли го реших! — да не се омъжа за него, каза си тя, през онова ужасно лято!

— Невероятно е, че дойде тъкмо тази сутрин! — възкликна тя и скръсти ръце върху роклята си.

— Спомняш ли си — продължи — как тракаха кепенците в Бъртън?

— Да — отвърна той и си спомни как, твърде неловко положение, закусваше сам с баща й; който бе починал; и той не бе писал на Клариса. Но никога не се бе разбирал добре със стария Пари, този свадлив малодушен старец, бащата на Клариса, Джъстин Пари.

— Жалко, че не се разбирахме по-добре с баща ти — каза той.

— Но той никога не одобряваше онези, които… нашите приятели — обясни Клариса; искаше й се да си отхапе езика, задето припомни по този начин на Питър че бе желал да се ожени за нея.

Разбира се, че го желаех, помисли си Питър; това едва ли не ми разби сърцето, мислеше си той; и отново го облада собствената му мъка, която се надигна като луна, наблюдавана от терасата на къща, зловещо красива, отразяваща светлината от угасналия ден. Никога по-сетне не съм бил толкова нещастен, мислеше си той. И като че действително бе седнал на онази тераса, той се поприближи до Клариса, протегна напред ръката си, вдиша я, отново я отпусна. Ето я там над тях, луната. Тя също сякаш седеше заедно с него на терасата, под лунната светлина.

— Сега Хърбърт живее в Бъртьн — каза тя. — Аз вече не ходя там — добави.

И тогава, както обикновено се случва на обляната от лунна светлина тераса, когато единият от двамата започва за свой срам да усеща, че вече му става досадно, ала въпреки това, тъй като другият седи безмълвно, съвсем безшумно, и тъжно наблюдава луната, не му се иска да заговори, само размърдва нозе, кашля, заглежда се в железния орнамент върху крака на масата, прошумолява с някое листо, но не казва нищо — така се почувствува сега и Питър Уолш. Защо трябва да се връщаме към миналото?, мислеше си той. Защо го кара да си припомня всичко това? Защо го кара да страда, след като го бе измъчила така адски!

Защо?

— Помниш ли езерото? — попита тя някак рязко, завладяна от чувства, които свиха сърцето й, сковаха мускулите на гърлото й и стиснаха устните и в спазъм, когато изрече „езеро“. Защото като че ли бе дете, дошло с родителите си да хвърли хляб на патиците, и същевременно зряла жена, чиито родители стояха край езерото, а тя вървеше към тях, понесла в ръцете си своя живот, който ставаше все по-голям, колкото повече се приближаваше до тях, докато се превърна в един цял, завършен живот, тогава го постави пред тях и им каза: „Това направих с живота си! Ето това!“ А какво бе направила тя с живота си? Какво наистина?, мислеше си, докато седеше тази сутрин до Питър и шиеше.

Погледна Питър Уолш; погледът й, преминал през цялото това време, през всичките тези чувства, го достигна колебливо; спря се скръбно върху него; издигна се и отлетя, така както птицата докосва клона, издига се и отлита. Тя си избърса незабелязано очите.

— Да — отвърна Питър. — Да, да, да — добави той, сякаш тя бе извадила на повърхността нещо, което определено му причиняваше болка. Стига! Стига!, искаше му се да извика. Защото той не е стар; животът му не е свършил; в никакъв случай. Едва минава петдесетте. Да й кажа ли, мислеше си, или не? Искаше му се да и направи едно признание. Но тя е твърде студена, мислеше си той; ето я сега, взела ножиците и шие; Дейзи би изглеждала простовата редом с Клариса. А тя ще реши, че съм провалил живота си, което, от тяхна гледна точка, от гледната точка на Далауей, е така, мислеше си той. О, да, напълно ясно му беше; неговият живот бе един провал в сравнение е всичко това — инкрустираната масичка, украсения със скъпоценни камъни нож за разрязване на хартия, делфина и свещниците, калъфите за мебели и старите ценни английски цветни гравюри — животът му бе провал! Мразя цялото това самодоволство, мислеше си той; дело на Ричард, не на Клариса; само защо й трябваше да се омъжва за него. (В този момент Луси влезе в стаята с още сребърни предмети, пак сребро, но колко очарователна му се видя, когато се спря да ги подреди, колко е стройна, грациозна, помисли си той.) През всичкото това време, седмица след седмица, е било едно и също!, мислеше си той; през целия живот на Клариса докато аз … — помисли си той; и изведнъж спомените сякаш бликнаха от него: пътуванията, конете, кавгите, приключенията, партиите бридж, любовните историй, работата — работа, работа! И той съвсем открито извади ножа си, стария си нож с кокалената дръжка, който Клариса помнеше отпреди трийсет години, можеше да се закълне в това — и го стисна в юмрука си. Какъв странен навик, помисли си Клариса; винаги да си играе с нож. А и винаги да кара събеседника си да се чувствува лекомислен, празноглав, някакво глупаво плямпало. Но и аз ще направя така, помисли си тя и вземайки отново иглата, призова, като кралица, чиито пазачи са заспали и са я оставили незащиттена (тя направо бе стьписана от това посещение — то я беше объркало), така че всеки би могъл да влезе и да я види легнала сред виещите се къпини, призова на помощ всички онези неща, с които се занимаваше, които обичаше: съпруга си; Елизабет; самата себе си, накратко всички онези неща, които Питър сега почти не познаваше, призова ги да дойдат и да отблъснат врага.

— А при теб какво ново? — попита тя. И както, преди да започне битката, конете рият земята с копита; отмятат назад глави; извиват шии, а хълбоците им блестят на слънцето; така Питър Уолш и Клариса, седнали един до друг на синия диван, взаимно си отправяха предизвикателства. Неговата мисъл кипеше, напираха спомени за какви ли не неща; заслугите: годините в Оксфорд; женитбата му, за която тя не знаеше абсолютно нищо; как бе обичал; как се бе справял със службата си. — Много неща — възкликна Питър и подтикнат от наплива на мисли, които се устремяваха насам-натам и му внушаваха плашещото и същевременно опияняващо чувство че пори въздуха, понесен върху раменете на хора, които не вижда, той вдигна ръце към челото си. Клариса изправи гордо гръб; затаи дъх.

— Аз съм влюбен — каза той, не на нея обаче, а на някаква друга жена, издигната нависоко в тъмнината, така че не можеш да я достигнеш с ръка, трябва само да положиш венеца си под нея, върху тревата, в тъмнината.

— Влюбен — повтори този път доста сухо, обръщайки се към Клариса Далауей. — Влюбен съм в едно момиче от Индия. — Той бе положил своя венец.

Клариса можеше да го разбира както си иска.

— Влюбен! — изненада се тя. Той, на неговата възраст, с тази негова малка папийонка, да бъде терзан от това чудовище! Няма грам месо по врата си; ръцете му са червени; и е с шест месеца по-голям от мен!, тя мислено огледа собствената си фигура; и все пак със сърцето си чувствуваше: той е влюбен. Така е, чувствуваше тя; влюбен е.

Но необузданият егоизъм, който неизменно стъпква своите противници, реката, която казва не спирай, върви; дори пред теб да не стои никаква цел, допуска тя, пак не спирай, върви; този необуздан егоизъм порумени бузите й, и сега, седнала с преметната върху коленете си рокля, с вдянат зелен копринен конец в иглата, която леко потреперваше, тя изглеждаше много млада, много свежа, с блеснал поглед. Той е влюбен! Не в нея. В някоя, естествено, по-млада жена.

— И коя е тя? — попита.

Сега вече тази статуя може да бъде свалена от своя оиадестал и поставена между тях двамата.

— За нещастие е омъжена, съпруга е на един майор от индийската армия — обясни той.

И след като я постави по този нелеп начин пред Клариса, се усмихна мило, но някак странно иронично. (И все пак той е влюбен, мислеше си Клариса.) — Има две дечица — продължи той с напълно сериозен тон, — момче и момиче; дойдох тук, за да говоря с адвокатите си за моя развод. Ето, виж ги!, мислеше си той. Прави каквото искаш с тях, Клариса! Виж ги! И с всяка изминала секунда, докато Клариса ги наблюдаваше, на него му се струваше, че съпругата на майора от индийската армия (неговата Дейзи) и нейните две дечица стават все по-прекрасни и по-прекрасни; сякаш бе осветил някакво сиво зрънце върху сребърно блюдо и от него бе израснало прекрасно дърво в свежия, наситен с морска сол въздух на тяхната близост (защото в някои отношения никой не го разбираше, не го усещаше така добре, както Клариса) — на тяхната изтънчена близост.

Тя го ласкае; заблуждава го, мислеше си Клариса и само с три замаха на длетото издяла образа на жената, на съпругата на майора от индийската армия. Какво разпиляване! Какво безразсъдство! През целия си живот Питър се бе оставял да го правят на глупак: първо, като го изключиха от Оксфорд, после, като се ожени за онова момиче, с което се запозна на парахода за Индия, сега пък съпругата на някакъв си майор — слава богу, че навремето бе отказала да се омъжи за него! И въпреки това той е влюбен; нейният стар приятел, нейният мил Питър е влюбен.

— И какво смяташ да правиш? — попита го тя.

О, адвокатите и техните помощници, господата Хипър и Грейтли от Линкълнс Ин[16], ще направят каквото трябва, каза той. И буквално взе да си подрязва ноктите с джобното ножче.

Остави това ножче, за бога!, мислено извика тя, едва сдържайки раздразнението си; тези негови глупави чудатости, тази негова нерешителност, това негово безразличие към чувствата на другите, ето какво винаги я бе ядосвало; а сега пък, на неговата възраст, ама че глупост!

Знам, всичко това знам, мислеше си Питър; знам, че вървя против тях, мислеше си той, като плъзгаше пръста си по острието на ножчето, против Клариса Далауей, и всички останали; но аз ще й покажа на Клариса … И изведнъж, за свое пълно изумление, повлечен от някакви неконтролируеми сили, повлечен нанякъде в пространството, той се разплака; разрида се; седнал на дивана, ридаеше, без ни най-малко да се срамува, и сълзите се стичаха по бузите му. Тогава Клариса се приведе напред, пое ръката му, притегли го до себе си, целуна го — фактически, почувствува неговото лице до своето, преди да съумее да обуздае проблясващите като сребро пера, които свистяха в гьрдите й подобно на пампасна трева по време на тропическа буря, а когато те постепенно се укротиха, оказа се, че тя държи ръката му, потупва го по коляното, чувствува се невероятно непринудена и на душата й е леко и внезапно през ума и минаа мисълта, ако се бях омъжила за него, ето такива радости щяха да изпълват дните ми!

За нея всичко бе свършено. Чаршафите бяха опъмати, леглото — тясно. Беше се изкачила сама горе в кулата, а те беряха къпини на слънцето. Вратата се бе затворила и тук, сред прахта от изпопадалата мазилка и боклука от птичите гнезда, колко далечен изглеждаше външният свят, колко слабо, без живец, долитаха звуците (както веднъж в Лийт Хил, спомни си тя), и Ричард, о, Ричард!, извика тя — така се стряска нощем спящият и протяга ръка в тъмното за помощ. Обядва у лейди Брутън, подсети се тя. Той ме изостави; сега съм сама завинаги, помисли си и скръсти ръце върху коляното си.

Питър Уолш стана и отиде до прозореца; изправен с гръб към нея, той разтвори с тръсване шарената си носна кърпа. Колко спретнат й се видя, колко съсухрен и нещастен, слабите раменни лопатки повдигаха леко жакета му, докато си духаше яростно носа. Вземи ме с теб, помисли си Клариса, тласната от внезапен порив, сякаш направо оттук той тръгваше на далечно пътуване; а после, в следващия момент, петте действия на трогателно вълнуващата пиеса свършиха, тя бе изживяла живота си в тях и бе избягала, бе живяла с Питър, но всичко вече свърши.

Време е да направи нещо, и както дамата си събира нещата — наметка, ръкавици, бинокълче, преди да стане и да излезе от театъра на улицата, — така и тя се вдигна от дивана и се приближи до Питър.

Колко странно, помисли си той, че тя все още има способността, ето сега, когато се приближава и бижутата й подрънкват, роклята й изшумолява, че тя все още има способността, ето сега, когато прекосява стаята, да накара тази отвратителна луна да изгрее в лятното небе над терасата в Бъртън.

— Клариса, кажи ми, щастлива ли си? — попита той, като я стисна за рамото. — Кажи ми, Ричард…

Вратата се отвори.

— Ето я и моята Елизабет — прочувствено, може би дори театрално заяви Клариса.

— Как сте? — поздрави, приближавайки се, Елизабет.

Биг Бен рязко отмери половиния час и звукът се вряза с невероятна мощ помежду им, сякаш някакъв млад мъж, силен, безразличен, безгрижен, бе размахал гири напред-назад.

— Здравей, Елизабет! — възкликна Питър и като напъха носната кърпа в джоба си, тръгна бързо към момичето, каза: „Довиждане, Клариса“, без да я погледне, бързо излезе от стаята, изтича надолу по стълбите и отвори външната врата.

— Питър! Питър! — извика Клариса и излезе след него на стълбищната площадка. — А моят прием! Не забравяй моя прием довечера! — извика, напрягайки глас, за да противодействува на грохота откъм улицата, но надмогнат от уличното движение и от камбаните на градските часовници, нейният вик „Не забравяй моя прием довечера!“ прозвуча несигурно, слабо и някак много отдалече, докато Питър Уолш затваряше, вратата.

Не забравяй моя прием, не забравяй моя прием, повтаряше си Питър Уолш, вече излязъл на улицата; говореше си наум отмерено, в такт с разливането на звука, резкия, ясен звук от камбаната на Биг Бен, отмерила половиния час. (Оловните вибрации се разнесоха във въздуха.) Ах, тези приеми!, мислеше си той; тези Кларисини приеми. Защо ли ги дава, помисли си. Не че я вини, както не вини и онова подобие на мъж с фрак и карамфил в бутониерата, което се задава насреща му. Един-единствен човек на този свят може да бъде като него, влюбен. И ето го на, този щастливец, негова милост, ето отражението му във витрината от огледално стъкло на магазина за автомобили на Виктория Стрийт. Цяла Индия има зад гърба си: равнини, планини, холерни епидемии, неговата провинция, която е два пъти по-голяма от Ирландия, решенията, които бе вземал сам — той, Питър Уолш, който сега действително за пръв път в живота си е влюбен. Клариса е огрубяла, помисли си, а при това и леко сантиментална, предположи той и се загледа в големите автомобили, които могат да изминат — колко мили с колко галона бензин? Разбираше от техника; беше изобретил едно рало за своята провинция, беше поръчал ръчни колички от Англия, но кулитата не искаха да ги използуват, ала за всичко това Клариса нямаше и представа. Подразни го начинът, по който тя каза: „Ето я и моята Елизабет.“ Защо не просто „Ето я и Елизабет“? Прозвуча неискрено. А и на Елизабет не й хареса, (Въздухът около него все още трептеше от последните отзвуци на величествения кънтящ глас; половиния час; рано е още; едва единайсет и половина.) Защото той разбира младите хора; обича ги. Клариса винаги е била доста студена, помисли си. У нея още като момиче имаше някаква плахост, която в зряла възраст се превръща в закостенялост и тогава всичко е свършено, всичко е свършено, мислеше си той, загледан мрачно в стъклените глъбини, и се питаше дали не я подразни, като се отби у тях в този час; изведнъж го обхвана срам, задето се държа като глупак, плака, разнежи се, разказа й всичко както обикновено, както обикновено.

Както облакът в даден момент закрива слънцето, така покоят обзема Лондон, обзема и съзнанието. Напрежението спада. Времето застива на място, като знаме, което плющи на върха на мачтата. Ние спираме, заставаме неподвижно. Сковани; единствено скелетът на навика поддържа изправена човешката фигура. В която няма нищо, каза си Питър Уолш; чувствуваше се изпразнен, съвършено кух отвътре. Клариса ме отблъсна, мислеше си той. Стоеше, без да помръдне, и си мислеше, Клариса ме отблъсна.

О, продума „Сейнт Маргарет“[17], като дама, която щом удари уреченият час, влиза в своя салон и заварва гостите си вече събрани там. Не съм закъсняла. Не, точно единайсет и половина е, казва тя. И въпреки това, макар че е съвършено права, гласът й, гласът на домакинята, не желае да наложи своята индивидуалност.

Спира го тъгата по миналото, загрижеността за настоящето. Единайсет и половина е, казва тя и звукът от камбаната на „Сейнт Маргарет“ намира убежище в дълбините на сърцето, приижда на вълни и се заравя там като нещо живо, което иска да се изповяда, а после да се запилее нанякъде и тръпнещо от наслада, да намери покой — като самата Клариса, мислеше си Питър Уолш, която, щом удари уреченият час, слиза по стълбите, облечена в бяло. Това е самата Клариса, помисли си той, силно развълнуван, кой знае защо, спомняйки си я изключително ясно, сякаш някога, преди много години, звукът от същата тази камбана бе нахлул в стаята, където те двамата седяха в момент на дълбока близост, бе отишъл при единия, после при другия и преизпълнен с момента, бе отлетял като пчела със своя мед. Но коя беше тази стая? Кой бе тоя момент? И защо се бе почувствувал така щастлив, щом удари часовникът? А после, когато звукът от камбаната на „Сейнт Маргарет“ полека-лека отслабна, той си помисли, тя е била болна, звукът изразява слабост и страдание.

Била е болна от сърце, спомни си той; неочаквано силният последен удар оповести смърт, която винаги изненадва в зенита на живота; както стои права в салона си, Клариса пада. Не! Не!, извика той. Тя не е мъртва! Аз не съм стар, извика и закрачи по Уайтхол, сякаш там пред него се разстилаше бъдещето му, жизнено, безкрайно.

Той ни най-малко не е стар, нито е някакъв вкоравен сухар. А какво си мислят за него те — разните далауейовци, уитбредовци и тям подобните, за това не дава и пет пари, и пет пари (макар че действително в някой момент ще трябва да попита Ричард дали не би му помогнал да си намери работа). Вървеше с широка крачка, с широко разтворени очи, приковани в статуята на Херцога на Кембридж. Бяха го изгонили от Оксфорд — вярно. По онова време беше социалист, в известен смисъл неудачник — вярно. И все пак, мислеше си той, бъдещето на цивилизацията е в ръцете именно на такива млади хора, на такива младежи, какъвто бе той преди трийсет години; които се увличат по абстрактните принципи, които, намирайки се дори на някой връх в Хималаите, си поръчват книги чак от Лондон, които четат научни трудове, философски трудове. Бъдещето е е ръцете точно на такива младежи, мислеше си той.

Някъде иззад гърба му се дочу шумолене, като шумоленето на листата в гората, отмерено, приглушено, което го настигна, както той си вървеше по Уайтхол, и без негово участие попадна в ритъма на мислите му. Момчета в униформа, въоръжени, маршируваха, отправили взор далеч напред, маршируваха с изпънати ръце и изражения, които напомняха за легенда, описана върху фундамента на паметник, възхваляващ дълга, благодарността, верността, любовта към Англия. Обучени са чудесно, помисли си Питър Уолш, като се постара да влезе в крак с тях. Но не изглеждаха особено яки. Повечето бяха хилави, шестнайсетгодишни момчета, които утре можеше да застанат зад тезгясите, за да продават ориз и калъпи сапун. Ала днес върху лицата им нямаше и следа от чувствените наслади и житейските грижи, те бяха тържествени като венеца, който бяха донесли от Финсбъри Пейвмънт до празния гроб. Момчетата изпълняваха своя ритуал. Колите ги уважаваха; бяха спрели.

Не мога да вървя в крак с тях, помисли си Питър Уолш; те продължиха да маршируват по Уайтхол и естествено, го задминаха, задминаха и другите минувачи, маршируваха равномерно, сякаш една и съща воля движеше дружно всичките тези ръце и крака, а животът, с неговото многообразие, с неговите страсти, лежеше под тези паметници и венци, упоен от дисциплината, превърнат в неподвижен, но зрящ труп. Това е нещо, което човек трябва да уважава; може и да му е смешно, но трябва да го уважава, мислеше си той. Ето ги, маршируват, помисли си Питър Уолш, като спря на ръба на тротоара; и всичките тези величествени статуи: Нелсън, Гордън, Хавелок, всичките тези черни, внушителни изображения на велики воини стояха изправени и гледаха право напред, сякаш и те са проявявали същото това себеотрицание (Питър Уолш имаше чувството, че сега и той го е приел за себе си, това велико себеотрицание), крачили са, водени от същите съблазни, и накрая като награда са получили своя мраморен взор. Но макар Питър Уолш да уважаваше този взор у другите, той ни най-малко не го желаеше за себе си. Можеше да го уважава у едни момчета. Те все още не познават страданията на плътта, мислеше си той, докато гледаше как маршируващите младежи изчезнаха по посока на Странд, не познават всичко онова, което аз съм преживял, помисли си той, прекоси улицата и застана под статуята на Гордън, Гордън, когото бе боготворил като момче; Гордън, който стоеше самотен, повдигнал единия си крак и кръстосал ръце — бедният Гордън, помисли си той.

И тъй като все още никой освен Клариса не знаеше, че е в Лондон, пък и след пътуването по море все още възприемаше сушата като остров, изведнъж му стори много странно, че се намира сам, жив, никому неизвестен, в единайсет и половина, на Трафалгар Скуеър. Какво става? Къде съм? И защо в края на краищата човек прави всичко това?, спомни си той за своя развод, който сега му се виждаше чиста глупост. И изведнъж всякаква мисъл изчезна от главата му и цялото му същество бе обхванато от три силни емоции: съчувствие; всеобемащо човеколюбие; и накрая, като резултат от първите две, необуздан, безпределен възторг сякаш някаква ръка бе дръпнала връвчиците вътре в мозъка му, вдигнала бе транспарантите, а той, макар да нямаше нищо общо с всичко това, бе застанал в началото на безкрайни булеварди и стига да пожелаеше, можеше да тръгне да се скита по тях. От години не се бе усещал тъй млад.

Той бе избягал! Бе напълно свободен, — така става винаги когато разчупиш някакъв навик, когато умът ззпочне да се огъва и извива, като незащитен пламък и сякаш всеки момент ще литне на воля. От години не съм се усещал тъй млад!, мислеше си Питър, избягал (разбира се, за не повече от час) от самия себе си; чувствуваше се като дете, което се е изплъзнало от къщи и докато е навън, вижда как старата му бавачка маха напосоки от прозореца. Колко е прелестна, помисли той когато, пресичайки Трафалгар Скуеър по посока към Хеймаркет, видя насреща си млада жена, която мина покрай статуята на Гордън, и на него му се стори (както бе възбуден в момента), че от нея падат воал след воал, докато накрая се превърна в жената, за която винаги си бе мечтал: млада, но величествена; весела, но благоразумна; язвителна, но очарователна. Той се поизпъчи, скришом опипа джобното си ножче и тръгна подир жената, тръгна подир това приключение, което, макар и обърнато с гръб, сякаш го заливаше със светлина и тя ги свързваше, тя го открояваше, като че ли хаотичният рев на уличното движение бе прошепнал името му през свити на фуния длани, не „Питър“, а онова негово интимно име, с което сам се наричаше в мислите си. „Ти“, казваше тя, само „ти“, казваше го с белите си ръкавици и с раменете си. А когато мина покрай магазина „Дентс“ на Кокспър Стрийт, вятърът раздвижи нейната ефирна дълга пелерина и тя бухна, с всеобхватната доброта и скръбната нежност на прегръдката, готова да приласкае уморените…

Още не е омъжена; млада е; съвсем млада; помисли си Питър; червеният карамфил, който забеляза на дрехата й, когато тя пресичаше Трафалгар Скуеър, отново пламна пред очите му и оцвети устните и в яркочервено.

Сега чакаше на тротоара. У нея имаше някакво достойнство. Не беше светска дама като Клариса; не беше богата като Кларкса. Дали, запита се той, когато я видя, че тръгва, е почтена? Остроумна е, има пъргаво змийско езиче, мислеше си той (защото човек трябва да си съчинява, трябва да си позволява известни отклонения), и дързък услужлив ум, стремителен ум, но не нагъл.

Тя тръгна; пресече улицата; той я последва. Най-малко от всичко желаеше да я смути. И въпреки това, ако тя се спре, ще й каже: „Елате да ви почерпя със сладолед“, така ще й каже, а тя ще отговори съвсем простичко: „Добре.“

Но други хора се появиха между тях двамата на улицата, на него му препречваха пътя, нея закриваха. Той продължи да я следва; тя свърна в друга посока. По бузите й имаше руменина, в очите й присмех; той беше авантюрист, при това безразсъден, съзнаваше го, бърз, дързък, може да се каже дори (нали едва снощи бе пристигнал от Индия) пират романтик, който не даваше и пет пари за всичките тези глупави правила на поведението, за всичките тези жълти халати, лули, въдици от витрините; за благоприличието и вечерните приеми, и спретнатите старци с жилетки и бели нагръдници.

Той си беше един пират. А тя вървеше ли, вървеше, прекоси Пикадили и тръгна по Риджънт Стрийт, все пред него, нейната пелерина, ръкавиците й, раменете й се съчетаваха с ресните, дантелите и шаловете от пера по витрините, така че духът на изяществото и екстравагантността се пренасяше от магазините на улицата, както нощем светлината на лампата трепка и блуждае над храстите в мрака. Засмяна, очарователна, жената бе прекосила Оксфърд Стрийт и Грейт Портланд Стрийт и бе свърнала в една от страничните улички и сега, ето сега на наближаваше великият миг, защото тя забави крачка, отвори чантата си и хвърляйки поглед в негова посока, но не към него, поглед за сбогом, прецени цялата ситуация и победоносно я отхвърли, завинаги, пъхна ключа, отвори вратата и изчезна! Гласът на Клариса казваше: Не забравяй моя прием, Не забравяй моя прием, звучеше като песен в ушите му. Къщата беше от онзи тип безлични червени къщи, пред които някак не на място висят кошници с цветя. Всичко беше дотук.

Е, позабавлявах се; наистина, помисли си той; загледан в люлеещите се кошници с бледо мушкато. Но всичко се разтроши на парченца, цялото това негово забавление, защото то бе полусъчинено и той го знаеше много добре; тази лудория с момичето бе измислена, съчинена, така както човек съчинява хубавото в живота, мислеше си той, съчинява сам себе си; съчинява нея и така си доставя огромно удоволствие, та дори и нещо повече. Но едно е странното, а и вярно; всичко това човек не може да сподели — то се разтрошава на парченца.

Той се обърна и тръгна по улицата; искаше да поседне някъде, докато стане време за Линкълнс Ин — за господата Хупър и Грейтли. Къде ли да отиде?! Няма значение. По улицата, а сетне към Риджънтс Парк. Подметките на обувките му отмерваха върху паважа „няма значение“ защото беше рано, все още бе много рано.

А сутринта беше прекрасна. Животът туптеше равномерно по улиците, като пулса на съвършено здраво сърце. Без пипкане, без колебание. Автомобилът се плъзна тържествено, безпогрешно, навреме, безшумно, с точност до минутата, отби встрани и спря пред вратата. От него слезе момиче с копринени чорапи и шапка с пера, изящно, но, за него поне, не особено привлекателно (защото той вече беше хвърлил своята въдица) Величествен иконом, жълто-кафяви пекинезчета, коридори с настилка на бели и черни ромбове, бухнали бели транспаранти, всичко това Питър видя през отворената врата и го одобри. Все пак по своему забележително постижение е този Лондон, светският сезон, цивилизацията. Сам той произхождаше от почтено английско семейство, живяло в Индия, което в продължение на поне три поколения бе ръководило делата на един континент (странно, че ги чувствувам така тези неща, мислеше си той, защото не обичаше Индия, нито империята, нито армията), и имаше моменти, когато цивилизацията, дори в този й вид, му се струваше скъпа като някаква лична вещ; моменти, в които изпитваше гордост заради Англия, заради прислугата; заради кученцата; заради момичетата, живеещи в охолство и сигурност. Смешно, но е така, мислеше си той. И всичките тези лекари, бизнесмени, делови жени, които бързаха да си вършат работата, акуратни, съобразителни, енергични, му се виждаха наистина прекрасни, добри хора, на които би могъл да повериш живота си, другари в изкуството да се живее, които биха ти помогнали в тежък момент. Така или иначе, гледката беше действително приятна; затова той щеше да седне на сянка да попуши.

Ето го Риджънтс Парк. Като дете бе идвал в Риджънтс Парк — странно, мислеше си, как непрекъснато си спомням за детството, вероятно заради това, че се видях с Клариса; защото жените много повече от нас живеят с миналото, помисли си той. Те се привързват към домовете и към бащите си — една жена винаги се гордее със своя баща. Бъртън беше приятен дом, много приятен дом, но аз така и не можах да се спогодя със стареца, мислеше си той. Една вечер се разигра страхотна сцена — спориха за нещо, за какво, не помнеше. Вероятно за политика.

Да, той си спомняше Риджънтс Парк; дългата права алея; къщичката вляво, откъдето си купуваха балони; тук-таме по някоя смешна статуя с надпис. Огледа се за свободно място. Не искаше да го безпокоят (защото усещаше, че го наляга дрямка), като го питат колко е часът. Възрастна бавачка с посивяла коса, а до нея в количката спи детенцето — това беше в най-доброто за него; седна в другия край на скамейката с бавачката.

Има нещо особено в това момиче, помисли си той, спомняйки си ненадейно как Елизабет влезе в стаята и застана до майка си. Пораснала е; съвсем голяма е станала; не е красива, по-скоро е приятна на вид, едва ли е на повече от осемнайсет. Вероятно не се разбира с Клариса. „Ето я и моята Елизабет“ — защо така, защо не просто „Ето я и Елизабет“? — както повечето майки тя се опитва да представи нещата не такива каквито са. Прекалено много се осланя на очарованието си, мислеше си той. Преиграва.

Приятно ароматният дим от пурата бавно се изви като спирала надолу, към гърлото му; той го издуха навън на кръгчета, които за момент се опълчиха храбро срещу въздуха, синкави, обли — довечера ще се опитам да поговоря насаме с Елизабет, помисли си той — после затрептяха, изтеглиха се във формата на конуси и изчезнаха; странни форми приемат, помисли си той. Почувствува, че очите му се затварят, с усилие вдигна ръка и хвърли дебелия фас на пурата си. Сякаш някаква голяма метла измете всичко от съзнанието му, измете поклащащите се клони, детските гласове, шума от стъпките на минувачите, грохота откъм улицата, който ту се засилваше, ту отслабваше. И той потъваше все по-надълбоко и по-надълбоко в мекия пух на съня потъна целият. Когато Питър Уолш захърка на затопленото място до нея, сивокосата бавачка се залови отново с плетивото си. Облечена в своята сива рокля, тя движеше ръцете си неуморно, но безшумно — приличаше на борец за правата на спящите или на една от онези призрачни фигури от клони и небе, които се явяват в горите по здрач. Самотният пътник, жител на друмовете, смутител на папратите, опустошител на бучиниша, внезапно вдига поглед и зърва гигантската фигура в края на пътеката.

Вероятно атеист по убеждение, той все пак понякога бива връхлитан от моменти на особена екзалтация. За нас външният свят е плод на нашето въображение, мисли си той; на нашето желание за утеха, за разтуха, за нещо по-различно от тези нещастни пигмеи, от тези слабовати, грозни, малодушни мъже и жени. Но щом може да си я представи, то тогава тя в известен смисъл съществува, мисли си той и следвайки своя път, загледан в небето и клоните, бързо-бързо им придава качествата на жена; изненадан, вижда как те стават сериозни; как когато ги разлюлее ветрецът, мрачно потръпват и величествено се отърсват от листата, милосърдието, съчувствието, опрощението, а после, втурвайки се разгулно нагоре, изгубват своята благочестивост.

Ето такива видения предлагат на самотния пътник истински рогове на изобилието, пълни с плодове, или му шепнат в ушите като сирени, които се люшкат — появяват се, изчезват — сред зелените вълни, или го шибат през лицето като букети от рози, или изплуват на повърхността като бледи лица, които рибарите се опитват да уловят и измъкнат от придошлата вода.

Ето такива видения безспирно се реят над действителното, съпровождат го, изпреварват го; често завладяват самотния пътник и му отнемат усета за земното, желанието да се завърне, а в замяна го даряват с пълен покой, сякаш (така си мисли той, препускайки на коня си по горската пътека) цялата тази треска, животът, е самата простота; и хиляди неща, слети в едно; и тази фигура от клони и небе е изникнала от развълнуваното море (той е вече възрастен, минава петдесетте), като изсмукана от вълните, за да разпръсне с величествените си ръце състрадание, съчувствие, опрощение.

Не искам никога вече да седя под светлината на лампа, мисли си той; във всекидневна стая; не искам да дочитам книгата си, да изтърсвам пепелта от лулата си, да звъня на мисис Търнър, за да разтреби масата. Искам да вървя право към тази огромна фигура, която с едно тръсване на главата си ще ме възкачи върху своите знамена, за да изчезна в нищото както всичко останало. Ето такива са виденията. Самотният пътник скоро напуща гората. Възрастна жена с развята бяла престилка, вдигнала нагоре ръце, за да заслони очите си, се приближава до портата — (вероятно го чака да се завърне; изглежда, че тя (колко е силна в своята немощ) търси блудния си син — готова е пустинята да преброди заради него; дири погубения конник; тя е самото олицетворение на майката, чиито синове са паднали в битките по света. Има нещо зловещо в тази вечер, когато самотният пътник язди по селската улица, където жените стоят прави и плетат, а мъжете копаят в градините си; фигурите са неподвижни, сякаш някаква зла съдба, която им е известна и те я чакат без страх, се готви всеки момент да ги помете, да ги унищожи напълно.

Вътре в къщата, сред обичайните неща — бюфета, масата, мушкатото върху перваза на прозореца — фигурата на хазайката, която се навежда да вдигне покривката, се смекчава от светлината — прелестен символ, когото не смеем да прегърнем само поради мисълта за студенината между хората. Тя взема мармалда, прибира го в бюфета.

— Искате ли още нещо, сър?

Но към кого отправя отговора си самотният пътник?

И така, старата бавачка плетеше ли, плетеше над заспалото дете в Риджънтс Парк. Питър Уолш хъркаше ли, хъркаше. Изведнъж той рязко се събуди и си помисли: гибелта на една душа.

— Боже, боже! — възкликна на глас, протегна се и отвори очи. — Гибелта на една душа.

Думите бяха свързани с някаква сцена, с някаква стая, с някакъв минал момент, който той бе сънувал. Малко по малко нещата се изясниха: сцената, стаята, миналото, което той бе сънувал.

Това стана в Бъртън през онова лято, в началото на деветдесетте годили, когато той бе така пламенно влюбен в Клариса. Около масата имаше много хора, бяха си изпили чая и сега приказваха и се смееха; стаята, окъпана в жълта светлина, бе изпълнена с цигарен дим. Говореха за някакъв мъж, който се оженил за прислужницата си, съсед по имение, не помнеше името му. Ожоенил се за прислужницата си и я довел в Бъртън да им я представи — било ужасно. Тя изглеждала много смешно, натруфена „като папагал“, каза Клариса, която я имитираше, и не престана да говори. Приказваше, приказваше. Имитираше я. После някой, Сали Ситън, попита дали ще си променят отношението към нея, ако энаят, че преди да се ожени, е имала дете? (В ония дни се смяташе за голяма дързост да кажеш такова нещо в смесена компания.) Той и сега сякаш видя как Клариса стана аленочервена, някак се стегна и изрече: „О, аз не бих разменила и дума повече с нея!“ Което разтърси цялата компания около масата.

Получи се много неловко. Той не я осъди за възмущението й, в онези дни момиче с нейното възпитание не знаеше нищо за живота, ядоса се от начина, по който го изрази: изплашено, неотстъпчиво, надменно, превзето. „Гибелта на една душа“. Бе го казал инстинктивно, по навик прикачайки етикет на момента — гибелта на една душа. Всички бяха разтърсело:; изслушаха покорно думите й, но явно не мислеха като нея. Сали Ситън заприлича на дете, направило пакост, наведе се напред, поруменяла, искаше й се да каже нещо, но се боеше, хората действително се страхуваха от Клариса. (Сали беше най-добрата приятелка на Клариса и постоянно й гостуваше, беше привлекателно същество, красива, мургава, по онова време се ползуваше с репутацията на дръзко момиче, той редовно я снабдяваше с пури, които тя пушеше в спалнята си; или беше сгодена за някого, или се бе скарала със семейството си; старият Пари не ги обичаше и двамата и това ги свързваше много здраво) После Клариса стана с вид на обидена от всички тях, извини се и се запъти към вратата, сама. Когато я отвори, в стаята влезе голямото рошаво куче, което пазеше овцете. Тя се хвърли възторжено към него. Сякаш искаше да каже на Питър — той разбра, че е предназначено за него: — „Знам, че това, което казах преди малко за тази жена, ти се видя нелепо; но виж колко съм добра, виж как обичам Роб!“

И двамата притежаваха странната способност да се разбират без думи. Тя моментално усещаше кога той я осъжда. И тогава правеше нещо, с което явно искаше да се защити, като тази суетня около кучето — но никога не можеше да го заблуди, той прозираше в нея. Разбира се, не казваше нищо, просто седеше и гледаше мрачно. Обикновено така започваха всичките им кавги. Тя затвори вратата. Изведнъж той се почувствува страшно потиснат. Всичко му се стори безсмислено — да продължава да е влюбен; да продължават да се карат; да продължават да се сдобряват; и тръгна да се скита сам сред пристройките и конюшните, за да погледа конете. (Имението беше доста скромно. Пари не бяха особено заможни, но имаха коняри и помощник-коняри — Клариса обичаше да язди коне, — един стар кочияш, как му беше името? и една стара бавачка, наричаха я „старата Муди“, „старата Гуди“ или нещо подобно, която всеки гост задължително трябваше да посети в нейната стаичка, пълна със снимки и кафези за птички.)

Отвратителна вечер. Той ставаше все по-мрачен и по-мрачен не само заради случилото се; заради всичко. А и не можеше да се види с нея, не можеше да й обясни; не можеше да си го изкара. Около тях все имаше някакви хора — тя се държеше така, сякаш нищо не бе станало. Ето това беше Клариса — тази студенина, това бездушие, нещо, залегнало много дълбоко у нея, което той отново усети при разговора им тази сутрин, някаква недостъпност. И все пак бог му бе свидетел, че я обичаше. Тя притежаваше странната способност да ти играе по нервите, да свири на тях, като че ли са струни на цигулка. Той закъсня за вечерята, воден от идиотското желание да усетят отсъствието му, и се настани до старата мис Пари — леля Хелена, — сестрата на мистър Пари, която, така поне се смяташе, седеше начело на масата. Тя бе наметнала белия си кашмирен шал, а главата и се открояваше на фона на прозореца — страховита възрастна дама, която обаче се държеше мило с него, защото й бе намерил някакво рядко цвете; беше запалена ботаничка, по цял ден бродеше, обута във високи обувки с дебели подметки, преметнала през рамо черна тенекиена кутия. Седна до нея, но не беше в състояние дума да обели. Всичко сякаш минаваше покрай него; той просто седеше и ядеше. Едва на средата не вечерята за пръв път се насили да вдигне поглед към Клариса. Тя говореше с младежа от дясната й страна. Изведнъж го осени прозрение. Тя ще се омъжи за този човек, помисли си. Не знаеше дори малкото му име.

Защото тъкмо този следобед, същия този следобед бе пристигнал Далауей. Клариса го нарече „Уикам“, така се започна. Някой го бе довел и Клариса не бе разбрала правилно името му. Тя го представи на всички като „Уикам“. Накрая той се обади: „Името ми е Далауей“ Това беше и първото му впечатление от Ричард — светлокос младеж, който седеше притеснен на шезлонг и в един момент изтърси: „Името ми е Далауей!“ Сали се хвана за думите му; винаги след това го наричаше „Името ми е Далауей!“. По онова време той беше склонен към прозрения. И най-важното, най-смущаващото от тях бе, че тя ще се омъжи за Далауей. В нейното отношение към него имаше нещо, как да се изрази? — нещо непринудено; нещо майчинско; нещо ласкаво. Двамата говореха за политика.

През цялата вечеря той се напрягаше да долови какво приказват. Спомняше си как после стоеше в салона до стола на мис Пари. Клариса дойде при него и със съвършените си обноски на домакиня поиска да го представи на някого — говореше така, сякаш едва се познават, което го вбеси. Но дори и тогава той й се възхити. Възхити се на смелостта й; на нейния вроден усет за поведение в обществото; възхити се на способността й да докарва нещата докрай. „Съвършената домакиня“, каза й той, при което тя се намръщи. Но той това и целеше, да я уязви. Какво ли не би направил, за да я нарани, след като я видя с Далауей. Тя се отдалечи.

Той имаше чувството, че всички са в заговор срещу него, присмиват му се, приказват зад гърба му. Стоеше като вдървен до стола на мис Пари и говореше за полски цветя. Никога, никога не бе страдал така жестоко!

Вероятно бе забравил дори да се преструва, че слуша. Накрая се опомни, видя, че мис Пари го наблюдава втренчено, изглеждаше обезпокоена, а и възмутена.

За малко не извика, че не може да внимава, защото за него това е един ад! Другите започнаха да излизат от стаята. Чу ги, че заговориха за наметките си, че трябвало да ги вземат, защото покрай водата било студено, и тъй нататък. Отиваха да карат лодка на езерото под светлината на луната — една от побърканите идеи на Сали. Чу я как описваше луната. Всички излязоха. Оставиха го сам.

— Не искате ли да отидете с тях? — попита леля Хелена, горката възрастна жена бе разбрала всичко. Той се обърна и ето че видя пред себе си Клариса. Тя се беше върнала за него. Той бе смаян от нейното благородство, от нейната доброта.

— Ела — каза тя. — Чакат ни.

През цедия си живот не се бе чувствувал така щастлив!

Без да си кажат и една дума, те се сдобриха. Тръгнаха към езерото. Той изживя двайсет минути на съвършено щастие. Нейният глас, смехът й, роклята й (нещо ефирно, бяло, тъмночервено), нейната енергичност, приключенският й дух; накара ги всичките да слязат от лодката, за да изследват острова; подплаши една кокошка; смя се, пя. И през цялото това време, той го разбра прекрасно, Далауей постепенно се влюби в нея; и тя се влюби в него, но това като че ли нямаше значение. Нищо нямаше значение. Те двамата, той и Клариса, седнаха на земята и се заприказваха. Можеха без никакви усилия да отгатват взаимно мислите си. И ето че в един момент настъпи краят. Когато се качваха в лодката, той си помисли: тя ще се омъжи за този човек, помисли си го вяло, без неприязън; беше съвсем очевидно. Далауей щеше да се ожени за Клариса. Далауей ги върна на брега. Не каза нищо. Но някак си, когато го изпращаха, когато го наблюдаваха как се метна на велосипеда си, за да измине трийсет километра през гората, как им махна с ръка, криволичейки по алеята, и накрая изчезна, той инстинктивно, но напълно убедено усети всичко това; нощта; зараждащия се роман; Клариса. Далауей я заслужаваше. Що се отнася до него, той се държеше нелепо. Неговите претенции към Клариса (сега го разбираше) бяха нелепи. Искаше невъзможни неща. Правеше ужасни сцени. И въпреки това тя може би щеше да се отнесе по-благосклонно към него, ако не се държеше толкова нелепо. Така поне мислеше Сали. През цялото това лято тя му пишеше дълги писма: как двете си говорели за него; как тя го хвалела, как Клариса се разплаквала!

Необикновено лято беше — непрекъснато писма, сцени, телеграми; пристигане рано сутрин з Бъртън, разтакаване, додето стане прислугата; ужасяващи закуски на четири очи със стария мистър Пари; леля Хелена, страховита, но мила с него; Сали, която го отмъкваше в зеленчуковата градина да си говорят; Клариса — на легло с главоболие. Последната сцена, ужасната сцена, най-решаващата в целия му живот (може и да преувеличаваше и все пак такава му се виждаше тя сега), се случи в три часа следобед през един много горещ ден. Предизвика я една дреболия — на обяд Сали каза нещо за Далауей, като го нарече „Моето име е Далауей“, при което Клариса изведнъж настръхна, изчерви се, както имаше обичай, и набързо я сряза: „Стига вече с тази плоска шега.“

Нищо повече, но на него му прозвуча така, сякаш бе казала: „Ти си ми само за развлечение; уговорката ми е с Ричард Далауей.“ И той така го възприе. Не беше спал няколко нощи наред. Трябва веднъж завинаги да се свърши, какъвто и да е изходът, помисли си. Изпрати й бележка по Сали, с която я молеше в три часа да се срещнат при градинската чешма, „Случи се нещо много важно“, надраска най-отдолу. Чешмата се намираше в средата на малък храсталак, далеч от къщата — от всички страни бе заобиколена с храсти и дръвчета. Тя дойде дори по-рано, двамата застанаха така, че помежду им бе чешмата, от чучурчето (беше счупено) непрекъснато капеше вода. Как се запечатват в съзнанието някои подробности! Например яркозеленият мъх. Тя не помръдваше. „Кажи ми истината, кажи ми истината“, повтаряше и повтаряше той. Имаше чувството, че ще му се пръсне главата. Тя изглеждаше някак затворена, вкаменена. Не помръдваше. „Кажи ми истината“, отново рече той, когато внезапно измежду хсталаците се появи старият Брайткопф, с „Таймс“ в ръка; погледиа ги много изненадано и си отиде. Те и двамата не помръднаха. „Кажи ми истината“, повтари той. Имаше чувството, че се блъска в нещо физически твърдо; тя не поддаваше. Беше като желязо, като кремък, с непреклонно изправен гръб. И когато каза: „Няма смисъл. Няма смисъл. Всичко между нас свърши…“, след като той бе говорил едва ли не цели часове и сълзите се стичаха по бузите му, сякаш го удари през лицето. После се обърна, остави го, отиде си.

— Клариса! — извика той. — Клариса!

Но тя не се върна. Това бе краят. Той си замина още същата вечер и повече не я видя.

Беше ужасно, извика той, ужасно, ужасно!

И все пак слънцето топли. И все пак човек превъзмогва тези неща. И все пак животът си тече, ден след ден. И все пак, помисли си той, като се прозя и се огледа наоколо: Риджънтс Парк се е променил съвсем малко от времето, когато бе момче, с изключение на катериците; и все пак вероятно в замяна на едно получаваш друго, помисли си той, тъкмо когато малката Елзи Мичъл, която събираше камъчетата за колекцията, дето тя и братчето й подреждаха върху полицата над камината в детската стая, изсипа цялата шепичка в скута на бавачката си, после пак хукна и се блъсна право в краката на една жена. Питър Уолш се разсмя с глас. А Лукреция Уорън Смит си мислеше: но това не е справедливо; защо трябва да страдам?, питаше се, вървейки по широката пътека. Не, не мога повече, казваше тя, беше оставила Септимъс сам, на стола, но това вече не бе Септимъс, как можеше да говори такива ужасни, жестоки неща, как можеше да си приказва сам да разговаря с един мъртвец; когато детето се блъсна в нея, просна се на земята и се разплака. Това й подействува почти като успокоение. Вдигна детето, изтупа рокличката му, целуна го. Самата тя не беше сторила нищо лошо; бе обичала Септимъс, някога бе щастлива, бе имала хубав дом, където все още живееха сестрите й и шиеха шапки. Защо трябва да страда?

Детето изтича при бавачката си, Реция видя как тя го сгълча, успокои го, взе го в полата си, след като остави плетката настрана, видя симпатичния мъж, който, за да утеши момиченцето, му даде часовника си да го отвори — защо трябва да е така беззащитна?! Защо не си остана в Милано? Защо трябва да се мъчи? Защо? Размазани от сълзите й, широката пътека, бавачката, мъжът в сивия костюм, детската количка се издигаха и падаха пред очите й като вълни. Да я тормози един злостен мъчител — такава бе нейната участ. Но защо? Тя бе като птичка, приютила се под несигурното убежище на листо, която примигва от слънцето, щом листото помръдне, която се стряска при изпращяването на суха клонка. Тя бе беззащитна; заобиколена от огромните дървета, от необхватните облаци на един безразличен свят, беззащитна; измъчвана; защо трябва да страда? Защо? Смръщи чело, тропна с крак. Трябва да се връща при Септимъс, защото вече почти е станало време да отиват при сър Уилям Брадшо. Трябва да се върне при него, и да му го каже, да се върне при Септимъс, който седеше на зеления стол под дървото и си приказваше сам на себе си или пък на онзи мъртвия Евънс, когото тя бе виждала само веднъж за секунда в техния магазин. Стори й се симпатичен, тих човек; голям приятел на Септимъс, когото бяха убили във войната. Но това може да се случи на всекиго. Всеки има приятели, убити във войната. Всеки се отказва от нещо, когато се ожени. Тя се бе отказала от собствения си дом. Бе дошла да живее тук, в този отвратителен град. А ето че Септимъс се отнасяше в мисли за какви ли не ужаси, тя също би могла, само да се опита. Той се държеше все по-странно и по-странно. Казваше, че чува гласове през стените на стаята им. Това учудваше мисис Филмър. Пък и виждаше разни неща — бе видял главата на старица, която се подавала иззад някаква папрат. А стига да пожелаеше, можеше да бъде щастлив.

Ходеха с автобус до Хамптън Корт, бяха седнали на втория етаж и се чувствуваха прекрасно. Тревата бе изпъстрена с червени и жълти цветя, като плуващи лампи, каза той, и през цялото време говореше, бъбреше, смееше се, измисляше разни петорни. В един момент най-неочаквано каза: „Сега ще се самоубием!“ — стояха до реката и той я наблюдаваше с онзи негов израз, който бе виждала в очите му, когато покрай тях минеше влак или омнибус — израз на захлас. Тя усети, че той се отнася нанякъде, и се притисна до него.

На връщане беше напълно спокоен, напълно разумен. Доказваше й защо трябва да се самоубият; обясняваше й колко са лоши хората; как, като ги срещне на улицата, веднага улавя лъжите им. Ясни са му мислите им, каза той; всичко му е ясно. Ясен му е смисълът на този свят, каза той.

Когато се върнаха вкъщи, той вече почти не можеше да стои на краката си. Легна на дивана и я накара да му държи ръката, за да не падне надолу, надолу, викаше той, в пламъците!, виждаше лица, които му се смееха, наричаха го с ужасни, отвратителни имена, лица, изпъкнали от стените, и ръце, които сочеха зад един параван. А двамата бяха съвсем сами. Ала той заприказва на глас, отговаряше на някакви хора, спореше с тях, смееше се, разгорещи се, накара я да запише някои неща. Това бяха пълни глупости; за смъртта, за мис Изабел Поул. Не може да издържа повече. Ще се върне у дома.

Сега беше съвсем близо до него, виждаше го как се взира в небето и си мърмори нещо, пляска с ръце. А пък доктор Холмс каза, че му нямало нищо. Какво бе станало с него тогава, защо, щом тя седна до него, той трепна, погледна я смръщено и се отдръпна по-встрани, после посочи ръката й, взе я и я загледа ужасено? Да не би, защото е свалила венчалната си халка?

— Ръката ми е отслабнала толкова много — каза тя. — Прибрах я в чантата си — обясни.

Той отпусна ръката й. С техния брак е свършено, помисли си той, помисли си го с болка, с облекчение. Въжето е прерязано; той се издига; той е свободен, както и бе постановено, че той, Септимъс, повелителят на хората, трябва да бъде свободен; сам (след като неговата съпруга бе захвърлила венчалната си халка, след като го бе изоставила), той, Септимъс, е сам, призован пръв измежду цялата людска маса да чуе истината, да научи смисъла, който сега, най-после, след всичките мъки на човешката цивилизация — гърци, римляни, Шекспир, Дарвин, а накрая и самият той, — трябва да бъде разкрит на … „На кого?“, попита той на глас. „На министър-председателя“, отговориха гласовете, които шушнеха над главата му. Върховната тайна трябва да бъде съобщена на Кабинета; първо, дърветата са живи; второ, престъпление няма; трето, има любов, всеобща любов, мълвеше той, задъхан, разтреперан, произнасяйки с мъка тези основни истини, които бяха толкова дълбоки, толкова трудни, че артикулирането им изискваше огромно усилие, но които променяха коренно света во веки веков.

Няма престъпление; има любов, повтори Септимъс и затърси шепнешком лист и молив, но точно в този момент един фокстериер подуши панталона му и той трепна, изплашен до смърт. Териерът се превръщаше в човек! Не, не можеше да гледа това! Ужасно, ужасно е да наблюдаваш как куче се преобразява в човек! В този момент кучето хукна да бяга.

Небето е божествено милозливо, безкрайно благосклонно. То го пощади, опрости му слабостите. Но какво е научното обяснение (защото човек трябва преди всичко да гледа научно на нещата)? Защо е в състояние той да вижда през физическите тела, защо прозира в бъдещето, когато кучетата ще се превърнат в хора? Вероятно топлинната вълна действува върху мозъка, станал възприемчив благодарение на еоните на еволюцията. Казано научно, плътта се стапя и изчезва от този свят. Неговото собствено тяло е дотолкова излиняло, че са останали само нервните окончания. Прилича на мрежа, разстлана върху скала. Той се облета назад в стола си, изтощен, но с бодър дух. Лежеше и си почиваше, чакаше, преди отново да се заеме къртовски мъчително да тълкува смисъла на хората. Лежеше много нависоко, накрай света. Земята под него се вълнуваше. Червени цветя пронизваха плътта му; техните твърди листа шумоляха до главата му. Някаква музика отекна в скалите тук, горе. Автомобилен клаксон долу, на улицата, промърмори той; но тук, горе, музиката се удряше в скалите, разбиваше се на отделни звуци, които после отново се събираха с трясък и заедно се възправяха в стройни колони (за него бе откритие, че музиката може да бъде видима), превръщаха се в химн, химн, който се лееше от свирката на овчарче (някой старец надува пищялката си за пари пред кръчмата, промърмори той), който бълбукаше от свирката на неподвижно застаналото момче, а после, когато то се покатери по-нависоко, изви жалостив глас над шума от уличното движение отдолу. Момчето свири своята елегия насред уличното движение, помисли си Септимъс. Сега се оттегля горе, в снеговете, и около него са провиснали розови храсти гъстите червени розови храсти, които пълзят по стената на спалнята ми, сети се той. Музиката спря. Дали са му някое пени, предположи той, и се е отправил към следващата кръчма.

Но сам той остана горе, върху своята скала, като моряк удавник, изхвърлен върху скала. Наведох се през борда на лодката и паднах, помисли си той. Потънах в морето. Умрях, но ето, сега съм жив, само че ме оставете да си почина, молеше той (отново си говори сам, колко е ужасно това, ужасно!) и както преди събуждане гласовете на птиците и шумът от автомобилните гуми бъбрят и припяват в странна хармония, зазвучават все по-силно и по-отчетливо и спящият чувствува как се приближава до бреговете на живота, така и той почувствува сега, че се приближава до живота — слънцето стана по-горещо, виковете по-силни, нещо щеше да се случи.

Той трябваше само да отвори очи, но някаква тежест ги затискаше: страхът. Напрегна се; събра сили, прогледна; видя пред себе си Риджънтс Парк. Дълги ивици слънчева светлина жълтееха в краката му.

Дърветата се клатеха, люшкаха се заплашително. Ние приветствуваме, сякаш казваше светът; ние приемаме; ние създаваме. Красота, сякаш казваше светът. И като че ли за доказателство (научно), каквото и да погледнеше той — къщите, градинската ограда, антилопите, които надничаха над дървения стобор, — мигом съзираше красота. Истинско щастие е да наблюдаваш как листата потрепват от полъха на вятъра. Високо в небето се стрелват лястовички, спускат се стремглаво надолу, пак се издигат, описват кръгове, и още, и още, всяко тяхно движение е премерено до съвършенство, все едно, че са на ластик; мухите, и те се издигат; падат, а слънцето улавя с лъчите си ту това листо, ту онова, задява го, приласкава го с нежното си злато; от време на време камбанен звън (може би е автомобилен клаксон) отеква божествено сред стръкчетата трева — всички тези обикновени неща, спокойни и умерени, сега представляват истината; красотата, това е сега истината. А красота има навсякъде.

— Време е — обади се Реция.

Думата „време“ разпука черупката си, заля го с благата си; и от устните му се отрониха като обвивки, като стружки от метална плоскост, без никакво негово участие, силни, чисти, незаличими думи и полетяха да заемат местата си в одата на Времето, безсмъртната ода на Времето. Той запя. Евънс откликна иззад дървото. Мъртвите бяха в Тесалия, изпя Евънс, сред орхидеите. Чакаха там да свърши Войната, и ето ги сега мъртвите, ето го самия Евънс…

— Не идвайте, за бога! — извика Септимъс, защото той не беше в състояние да погледне мъртвите.

Ала клоните се разтвориха. Един облечен в сиво мъж действително вървеше към него. Това беше Евънс! Но по него нямаше никаква кал; никакви рани; той не бе променен. Аз трябва да кажа на целия свят, извика Септимъс и вдигна ръка (а мъртвият мъж в сивия костюм се приближаваше), вдипна ръка и заприлича на изваяната фигура на колос, който векове наред сам в пустинята е оплаквал съдбата на човека, с притиснати към челото длани, с набраздено от скръб лице, но сега съзира светлинка в края на пустинята, която се разраства и достига чугуненочерната фигура (Септимъс се понадигна от стола си), и той, оплаквачът исполин, зад когото са се проснали на земята легиони хора, в миг се превръща в …

— Септимъс, толкова съм нещастна — каза Реция и се опита го накара да седне.

Милионите горко стенеха; векове наред те бяха страдали. След няколко мига той ще се извърне, ще им каже, Само нека още няколко мига изпита това облекчение, тази радост, това удивително откритие.

— Време е, Септимъс — повтори Реция. — Колко стана часът?

Той говореше, започваше да говори, този човек сигурно го е забелязал. Той гледаше към тях.

— Сега ще ти кажа колко е часът — рече Септимъс, много бавно, сънливо, усмихвайки се тайнствено на мъртвия в сивия костюм. И докато се усмихваше, часовникът отмери четвърт — дванайсет без четвърт. Ето това е да си млад, помисли си Питър Уолш, когато мина покрай тях. Скандали посред бял ден — горкото момиче изглежда толкова отчаяно. Но за какво ли се карат?, запита се той. Какво й говори младежът с палтото за да изглежда тя така? В каква ужасна каша са се забъркали и двамата, щом имат такъв отчаян вид въпреки прекрасната лятна утрин? Когато се завърнеш в Англия след петгодишно отсъствие, имаш особеното усещане, поне в първите няколко дни, че наблюдаваш неща, които никога дотогава не си виждал, влюбени, които се карат под дърветата, семейния уют на живота в парковете. Лондон никога не му бе изглеждал тъй очарователен — тази мекота на предметите в далечината, ярките цветове; зеленината; цивилизацията, да, след Индия, мислеше си той, вървейки през тревата.

Тази впечатлителност без съмнение бе пагубна за него. Въпреки възрастта си той, подобно на момче или дори на момиче, лесно променяше настроението си; добри дни, лоши дни без никаква причина, усещане за щастие, породено от някое красиво лице, дълбока покруса при вида на раздърпана старица. След Индия човек, естествено, се влюбва във всяка срещната жена. У всички тях има нещо свежо, ново; дори най-бедните са облечени по-добре, отколкото преди пет години; и никога женската мода не е била така красива: тези дълги черни пелерини; тези стройни фигури; елегантни; а и този прелестен и очевидно общоприет обичай да се използува грим. Всяка жена, дори и най-почтената, има по една свежа роза на бузите си, устни като изрязани с нож, гарвановочерни къдрици; навсякъде творчество, изкуство; без съмнение е настъпила промяна. За какво ли си мислят младите хора?, запита се Питър Уолш.

Вероятно тези пет години — от 1918 до 1923, — кой знае защо, са били особено важен период. Хората изглеждат по-различно. Вестниците са по-различни. Ето например в един от почтените седмичници някакъв човек писа най-открито за клозетите. Преди десет години никой не би могъл да си позволи такова нещо — да пише открито за клозетите в един почтен седмичник. Ами това, дето в присъствието на други хора изваждат червилото или пухчето си за пудра и поправят грима си?

На кораба сега имаше много млади хора, момчета и момичета — той си спомняше особено добре Бети и Бърти, — които си флиртуваха съвсем свободно; майката седеше с плетката си и най-невъзмутимо ги наблюдаваше.

Момичето съвършено спокойно заставаше пред погледите на всички и напудряше носа си. При това те дори не бяха сгодени; просто се забавляваха, без обиди, без ангажименти. Безчувствена като дърво бе тая Бети… как й беше името. Но инак чудесно момиче.

Прекрасна съпруга ще излезе от нея, когато стане на трийсет години — ще се омъжи тогава, когато сама поиска; ще се омъжи за някой богаташ и ще живее в голяма къща край Манчестър. Впрочем някоя беше направила точно така, но коя?, запита се Питър Уолш, тръгвайки по Широката алея. Омъжила се бе за богаташ и живееше в голяма къща край Манчестър. Съвсем наскоро му бе писала дълго патетично писмо за „сините хортензии“. Като видяла сини хортензии, си спомнила за него и за едно време — Сали Ситън, разбира се! Сали Ситън, за която човек най-малко можеше да си представи, че ще се омъжи за богаташ и ще живее в голяма къща край Манчестър, необузданата, дръзка, романтична Сали! Но от всички някогашни приятели на Клариса — разните Уитбредови, Киндърсли, Кънингамови, Кинлок-Джоунсови — Сали бе може би най-свястната. Във всеки случай тя се опитваше да проумее истински нещата.

Във всеки случай тя разбра какво представлява Хю Уитбред, — чудесният Хю, докато Клариса и всички останали го обожаваха.

— Уитбредови ли? — сякаш я чуваше да пита. — Та кои са Уитбредови? Търговци на въглища. Почтеното търговско съсловие.

Поради някаква причина тя мразеше Хю. Мисли само за външния си вид, обичаше да казва. Трябвало е да се роди херцог. Тогава с положителност е щял да се ожени за някоя принцеса от кралската фамилия. Питър не бе срещал друго човешко същества, което да питае такова изключително, неподправено, върховно благоговение към английската аристокрация, като Хю. Дори Клариса трябваше да се съгласи с това. Да, но колко е мил, колко е безкористен, отказа се от лова, за да не тревожи възрастната си майка, никога не забравя рождените дни на лелите си и какво ли още не. Сали, трябва да й се признае, разбра какво се крие зад всичко това. Той отлично си спомняше спора за правата на жените (тази допотопна тема), който се разгоря една неделя сутрин в Бъртън. Сали неочаквано изгуби присъствие на духа, побесня и каза на Хю, че въплъщава в себе си всички най-мерзки черти на английската буржоазия. Каза му, че го счита отговорен за положението на „онези нещастни момичета от Пикадили“ — него, Хю, съвършения джентълмен, бедничкия Хю!, едва ли някой би могъл да изглежда по-ужасен! Направила го нарочно, каза тя по-късно (двамата имаха навика да се срещат в зеленчуковата градина, за да обменят впечатления). „Той не е чел нищо, за нищо не се е замислял, нищо не е чувствувал“, сякаш я чуваше как говори с онзи неин категоричен глас, който се разнасяше много по-надалеч, отколкото тя си мислеше. „У конярчетата има повече живот, отколкото у Хю“, каза тя. „Той е съвършеният пример за възпитаник на елитните частни училища“, каза тя. „Никоя друга страна освен Англия не би могла да го създаде.“ Кой знае защо, беше ужасно язвителна; имаше нещо против него.

Нещо бе станало в пушалнята — не си спомняше какво. Той я беше обидил — май я бе целунал? Невероятно! Никой, разбира се, не вярваше на нито една дума срещу Хю. Невъзможно! Да целуне Сали в пушалнята! Е, ако беше някоя достопочтена[18] Идит или някоя лейди Вайълет, тогава може би да; но не и тази бедничка Сали, която нямаше и пукната пара и чийто баща или майка играеше хазарт в Монте Карло.

Защото измежду всичките му познати Хю бе най-големият сноб, най-раболепно вежливият, впрочем не, не точно раболепно. Беше прекалено самодоволен, за да раболепничи.

Първокласен камериер, това бе най-подходящото сравнение, такъв, който върви отзад и носи куфарите; комуто можеш да повериш задачата да разпрати телеграмите — неоценим за дамите при подготвянето на прием. И той бе намерил това, което търсеше: ожени се за своята достопочтена Ивлин; получи някаква службица в двореца, грижи се за кралските изби, лъска катарамите на Негово величество, разхожда се по панталон до коленете и дантелени маншети. Колко е безмилостен животът! Службица в двореца! Беше се оженил за своята достопочтена Ивлин и двамата живееха някъде тук наблизо, така му се струваше (и той огледа великолепните къщи край парка), защото веднъж бе идвал на обяд в една таката къща, която, като всички притежания на Хю, съдържаше нещо уникално — май че бяха шкафове за бельо. Човек трябваше да отиде до тях и да ги разгледа, винаги трябваше дълго да се възхищава на каквото беше там — шкафове за бельо, калъфки за възглавници, старинна дъбова мебел, картини, които Хю закупил на безценица. Но мисис Хю понякога изневеряваше на спектакъла. Тя бе от онези невзрачни, мишеподобни женици, които харесват високите мъже. Беше почти незабележима. Но, току-виж, най-внезапно казала нещо неочаквано, нещо умно. Може би останки от аристократичното. Въглищата и идваха много — нажежаваха атмосферата. И така, живееха си те със своите шкафове за бельо, с платната на старите майстори, с обшитите с истинска дантела калъфки за възглавници, разполагаха вероятно с пет или десет хлляди годишно, докато той, който бе по-възрастен от Хю е две години, си просеше работа.

Петдесет и три годишен, той бе дошъл да ги моли да му намерят служба в някое министерство или да го направят учител по латински в начално училище, или да го набутат в канцелария, където да изпълнява поръчките на някой мандарин, въобще нещо, което би му носило петстотин лири годишно. Защото, ако се оженеше за Дейзи, въпреки пенсията му, с по-малко нямаше да се оправят. Уитбред вероятно можеше да помогне, както и Далауей. От Далауей не се притесняваше. Той беше добросърдечен човек; малко ограничен; малко тъповат; да; но добросърдечен. С каквото и да се заловеше, действуваше благоразумно и прозаично; без въображение, без блясък, но воден от онази непонятна доброта, която е типична за хората като него. Той трябваше да си остане провинциален благородник, политиката не беше за него. Най-добрите страни от характера си проявяваше навън, сред природата, сред кучетата и конете. Как добре се справи например, когато големият пудел на Клариса попадна в капан, който за малко не му откъсна едната лапа, и Клариса припадна. Далауей свърши всичко, каквото трябваше: превърза лапата, направи шини, каза на Клариса да не се държи като глупачка. Вероятно затова го хареса тя, такъв човек й беше нужен. „Хайде, мила, не се дръжте като глупачка. Вземете това, донесете онова“, и през цялото време говореше на кучето, като че ли е човешко същество.

Но как можа да преглътне тя онези негови глупости за поезията? Как му позволи да наставлява така за Шекспир? Ричард Далауей най-сериозно и тържествено се изправи на задните си крайници и заяви, че никой порядъчен човек не бивало да чете сонетите на Шекспир, защото щяло да е все едно, че подслушва зад затворена врата (при това той не одобрявал подобни връзки). Никой порядъчен мъж не бивало да позволява на съпругата си да посещава сестрата на покойната си първа съпруга. Невероятно! Какво друго да направиш, освен да го замеряш със захаросани бадеми — беше по време на вечеря. Клариса обаче попиваше всичко; мислеше го за изключително откровен, за изключително независим във възгледите си. Един бог знае дали не го мислеше и за най-оригиналиия ум, с когото се е сблъсквала!

Това го свързваше със Сали. Двамата обичаха да се разхождат в една градина, заобиколена с висока ограда, място, където растяха розови храсти и гигантски карфиоли — спомняше си как Сали ще откъсне някоя роза, ще се спре, за да се възхити от красотата на осветените от луната карфиолени листа (странно, как живо възкръсна всичко в паметта му, неща, за които не бе мислил от години), ше го помоли, разбира се, полу на смях да отведе Клариса, да я спаси от разните Хю и Далауей, от всичките онези „съвършени джентълмени“, които „ще смажат душата й“ (в ония дни тя написваше купища страници със стихове), ще я направят дама от обществото, ще насърчат светското у нея. Но нека бъдем справедливи към Клариса. Тя все пак не би се омъжила за Хю. На нея й беше съвършено ясно какво иска. Външно показваше едни чувства, но дълбоко в себе си беше много проницателна, много по-добре преценяваше човешкия характер от Сали например, при това напълно по женски; с онази изключителна способност, женска способност, да създава свой свят където и да попадне. Често я бе виждал как влиза в някоя стая, застава на прага, около нея има множество хора. Но човек запомня именно Клариса. Не че беше толкова забележителна, въобще не беше красива; у нея нямаше нищо оригинално; никога не говореше коя знае колко умно; но тя беше там; просто беше там. Не, не, не! Вече не е влюбен в Клариса! Само дето не можеше да се отърве от мисълта за нея, след като я свари тази сутрин насред подготовката за приема, с всичките тези ножици и конци; споменът непрекъснато се връщаше, както непрекъснато би се блъскал в него заспалият в купето на влака съсед по място; което, естествено, не значеше, че е влюбен в нея, а само че мисли за нея, критикува я, опитва се отново, след трийсет години, да я разбере. Очевидно можеше да се каже, че е суетна; твърде много държеше на ранга, на обществото, на светското преуспяване — това беше самата истина, лично тя му я бе признала. (Стига да се опиташ, винаги можеш да изтръгнеш откровение от нея, Клариса бе искрена.) А тя би казала, че мрази нищожествата, отрепките, неудачниците, вероятно като него; че според нея хората нямат право да бездействуват с ръце в джобовете; че трябва да направят нещо, да станат нещо; и че тези надути персони, тези херцогини, тези древни беловласи графини, които човек можеше да види в нейния салон, макар за него да бяха безкрайно далеч от всичко значимо на този свят, за нея символизираха нещо съвсем реално. Веднъж му беше казала, че лейди Бексбъро винаги ходи гордо изправена (както и самата Клариса; тя никога не се отпускаше и в прекия, и в преносния смисъл на думата; стоеше изправена като стрела, дори леко вдървена), Казваше, че те притежават една своеобразна храброст, която самата тя, колкото повече остарява, толкова повече уважава. Във всичко това, разбира се, имаше много от Далауей; много от духа на господствуващата класа, с нейните националистично-имперско-протекционистични настроания, който, естествено, бе проникнал в нея. Тя която бе два пъти по-интелигентна от него, трябваше да гледа нещата с неговите очи — ето една от трагедиите на семейния живот. Тя, която имаше достатъчно ум в главата си, трябваше винаги да цитира Ричард; сякаш, като прочетеш „Морнинг Поуст“, не би отгатнал до последната думичка за какво мисли Ричард през съответната сутрин! Всичките тези приеми, да речем, са за Ричард или за това, което той представлява според нея (което е право, Ричард би бил по-щастлив, ако се занимаваше със земеделие в Норфък). Тя бе превърнала салона си в нещо като място за срещи; имаше талант за това. Колко пъти я беше гледал как ще се залови с някой неопитен младеж, ще го върти, ще го суче, ще го разтърси, ще го изправи на крака.

Разбира се, около нея се събираха безброй много досадници. Случваше се обаче да се появят и по-ексцентрични личности: някой художник, някой писател — странни птици за цялата тази атмосфера. Всичко това влачеше зад себе си необходимостта да ходи по гости, да оставя пътьом визитната си картичка, да бъде мила с хората; да тича нагоре-надолу с букети цветя, с малки подаръци; еди-кой си отива въз Франция — трябва да има надуваема възглавничка; истинска съсипия за здравето й; безкрайно движение, типично за жените като нея; но тя вършеше всичко така, сякаш бе родена за това. Колкото и да е странно, Клариса бе един от най-крайните скептици, които той познаваше, и вероятно (беше си създал тази теория, за да я проумее, нея, която в някои случаи бе тъй прозрачна, а в други толкова непроницаема), вероятно си мислеше, след като сме осъдени, след като сме завързани с вериги за потъващ кораб (като момиче любимото н четиво бяха Хъксли[19] и Тиндъл[20], а те обичат тези морски метафори), след като всичко е една лоша шега, нека поне да изпълним ролята си: да облекчим страданията на нашите съзатворници (отново Хъксли), да украсим тъмницата с цветя и надуваеми възглавнички, да бъдем колкото се може по-почтени. Няма да оставим тези негодници, боговете, да правят каквото си искат — идеята й беше, че ако въпреки всичко се държиш като дама, ще попречиш на боговете, които не изпускат случай да вгорчат, разстроят и съсипят живота на хората. Тя навлезе в тази фаза непосредствено след смъртта на Силвия — онази ужасна история. Да видиш с очите си как едно падащо дърво убива собствената ти сестра (виновен бе пак Джъстин Пари е неговата немарливост), момиче на прага на живота си, най-надарената от всички, както винаги казваше Клариса, това наистина може да те ожесточи. По-после вече не беше толкова сигурна; смяташе, че няма богове, няма никой виновен; и тогава си създаде тази атеистична религия, че човек трябва да прави добро заради самото добро.

Освен това животът й доставяше огромно удоволствие. В характера й бе да изпитва наслада (макар че при нея никога нищо не се знаеше; сам той нерядко съзнаваше, че въпреки дългогодишното им приятелство всъщност я познава бегло). Във всеки случай у нея нямаше горчивина, нямаше я онази убеденост на порядъчните жени в собствените им морални добродетели, която е така отблъскваща. Радваше се почти на всичко — на лехата с лалета, ако се разхождате в Хайд Парк, на детето в количката, на нелепата драмичка, която сама си измисляше на момента. (Тя най-вероятно би поприказвала с двамата влюбени, ако преценеше, че са нещастни.) Притежаваше съвършен усет към комичното, но за да го изяви, й бяха нужни хора, винаги хора и в резултат на това, естествено, пропиляваше времето си — в обеди, вечери, в организирането на тези нейни вечни приеми, в глупави разговори, когато казваше неща, които не мислеше, притъпяваше остротата на ума си, губеше проницателността си. Седнала начело на масата, тя беше в състояние да се подложи на безкрайни мъчения заради някой дъртак, който би бил полезен на Далауей — те познаваха най-ужасяващите досадници в цяла Европа, — или пък влиза Елизабет и тогава всичко друго остава на заден план. При предишното му идване тук тя още учеше в гимназията и се намираше във фазата на необщителността — ококорено бледо момиче, което не беше взело нищо от майка си, мълчаливо, флегматично създание, което приемаше всичко най-безропотно, оставяше майка си да се наприказва и после питаше: „Мога ли сега да си вървя?“, сякаш беше четиригодишно дете; отива, обясняваше Клариса с онази смесица от умиление и гордост, която винаги събуждаше у нея самият Далауей, да играе хокей на трева. А сега Елизабет вероятно вече е „представена в обществото“; вероятно него счита за стар чудак и се присмива над приятелите на майка си. Е, и така да е, мислеше си Питър Уолш, излизайки от Риджънтс Парк с шапка в ръка; това му е хубаво на остаряването, че чувствата не отслабват, но си се сдобил — най-сетне! — с едиа способност, която придава особен аромат на съществованието, със способността да вникнеш в живота, да го огледаш много бавно от всички страни.

Ужасно е като признание (той си сложи отново шапката), но на петдесет и три годишна възраст човек вече почти не се нуждае от други хора. Самият живот, всеки миг от него, всяка капка, тук, в този момент, сега, под лъчите на слънцето, в Риджънтс Парк — това вече е достатъчно. Дори предостатъчно. Цял един живот не би ти стигнал, за да усетиш напълно аромата на съществованието, макар и да си се сдобил с тази способност; за да извлечеш удоволствието до последната капка, за да разбереш смисъла до последния нюанс; а те, и удоволствието, и смисълът, се оказаха далеч не тъй податливи, както той си мислеше, далеч не тъй лични. Вече никога не би могъл да страда така, както го бе накарала да страда Клариса. С часове (слава богу, че можеш да го кажеш, без да те чуят), с часове и с дни не си и помисляше за Дейзи. В такъв случай, спомняйки си болката, страданието, изпепеляващата страст от онова време, няма наистина е влюбен в нея? Сега нещата са коренно различни — и много по-приятни, тъй като в интерес на истината тя е влюбена в него. И вероятно именно поради тази причина, когато корабът най-сетне отплава, той почувствува изключително облекчение, не искаше нищо друго, освен да остане сам; подразни се, като видя в каютата си знаците на нейното внимание — пури, бележници, одеяло за пътуването. Стига да говори искрено, всеки би казал, че стане ли на петдесет години, не би желал да има други хора около себе си, не би желал все така да убеждава жените, че са красиви; ето това биха казали повечето петдесетгодишни мъже, ако са искрени, помисли си Питър Уолш. Добре, но тези изненадващи изблици на емоции, тези сълзи сутринта, те пък какво означаваха? Какво ли си е помислила Клариса за него? Сигурно си е казала, не за първи път, че е глупак. В дъното на всичко е ревността — ревността, която надживява всички други човешки страсти, помисли си Питър Уолш и опъна ръка с отвореното джобно ножче. Виждала се с майор Орде, пишеше Дейзи в последното си писмо; написала го е нарочно, това му беше ясно; написала го е, за да събуди ревността му; той си я представяше как пише и бърчи чело, чуди се с какво да го уязви; и все пак това го вбеси! Цялата тази олелия — връщането в Англия, срещите с адвокати — бе не за друго, не за да се ожени той за нея, а за да й попречи да се омъжи за друг. Тази мисъл го загложди, това чувство го завладя, когато завари Клариса така спокойна, така невъзмутима, така съсредоточена върху роклята си или каквото беше там; когато осъзна, че тя можеше да му спести всичко това, можеше и да не го превръща в едно хленчещо, подсмърчащо дърто магаре. Но жените не знаят какво значи страст, каза си той, като затвори джобното ножче. Не знаят какво е тя за мъжете. Клариса е студена като лед. Ще седне на дивана до него, ще му позволи да вземе ръката й, ще го целуне по бузата … Ето че стигна до пресечката.

Някакъв звук прекъсна мислите му; някакъв немощен, треперлив звук, глас, който бълбукаше без посока, без напрягане, без начало и без край, който тихичко писукаше нищо неозначаващото

Ии ъм фа ъм соо

фоо суни туу иим оо… —

глас с неопределена възраст и пол, гласът на един древен, рукнал из земята извор; той идваше откъм високата, треперлива фигура, която стоеше точно срещу подземната станция „Риджънтс Парк“ и която приличаше на тръба, на ръждясала помпа, на обрулено от вятъра дърво, безвъзвратно изгубило листата си, така че вятърът спокойно може да тича нагоре-надолу по клоните му и да припява

Ии ъм фа ъм соо

фоо суии туу иим оо… —

а то се люшка и скърца, и стене във всевечния бриз. Епоха подир епоха — тогава, когато вместо паваж е имало трева, когато вместо паваж е имало блата, през епохата на слона и мамута, през епохата на безмълвния изгрев-слънце — охласканата жена, защото това е жена, с пола е, стои протегнала напред дясната си ръка, а лявата е притиснала към тялото си и пее за любовта — любовта, която живее милиони години, пее тя, любовта, която побеждава, милиони години са минали, откак нейният възлюблен, мъртъв от няколко века, се е разхождал с нея през май, припява тя; но него го няма вече от векове, дълги като летни дни, озарени, спомня си тя, от пламъка на червените астри; огромната коса на смъртта е отнесла всичките тези грамадни планини и когато тя най-сетне полага своята престаряла беловласа глава върху земята, превърнала се в ледена сгур, жената измолва от Боговете да поставят до нея китка от алено цвете, там, нависоко, върху нейния гроб, милван от последните лъчи на изстиващото слънце; защото тогава светът ще завърши своето шествие.

Древната песен бълбукаше от отсрещната страна на подземната станция „Риджънтс Парк“, но земята все още бе зелена и цъфтяща; и все още, макар да изхождаше от една тъй груба уста, просто дупка в земята, при това кална, затлачена с корени и трева, все още старата бълбукаща, бъблеща песен, която се просмукваше през възлестите корени на безчислените векове, през скелети и иманета, изскачаше върху паважа и потичаше на ручейчета чак до Мерилебън Роуд, а и по-нататък, до Юстън, като оставяше след себе си мокра, благодатна диря. Все още спомняйки си как някога, през един праисторически май, се е разхождала със своя възлюблен, тя, тази ръждясала помпа, тази охласкана старица, протегнала едната си ръка за милостиня, а другата протегнала към тялото си, ще стои тук и след десет милиона години и тогава пак ще си спомня как някога се е разхождала през месец май там, където сега има море, с кого, няма значение — с един мъж, о, да, с един мъж, който я бе обичал. Отминалите векове обаче са замъглили яснотата на онзи древен майски ден; яркобагрите цветчета са посивели, сковани от сребърен скреж; и когато го моли (както очевидно молеше сега): „С очите, си добри ме погледни копнежно“[21], тя вече не вижда кафяви очи, черни бакенбарди и обветрено лице, а само някаква фигура, някаква извисяваща се над нея неясно очертана фигура, към която все пак изчуруликва с крехкия писукащ гласец на много възрастните своето „ръката си подай — да я притисна нежно“ (преди да влезе в таксито, Питър Уолш не можеше да не даде една монета на бедното създание), „дори да види някой — ще е все едно!“, така казва тя и притиска юмрук към тялото си, усмихва се, пъхва шилинга в джоба и сякаш изчезва, остават само нейните зорки, наблюдателни очи; изчезват и тленните поколения — улицата беше пълна със забързани към своята работа хора — като листа които тази всевечна пролет ще стъпче, ще сплеска, ще накваси, ще превърне в плесен…

Ии ъм фа ъм соо

фоо суии туу иим соо …

— Горката старица — продума Реция Уорън Смит.

О, горката несретница!, каза си тя, докато чакаше да просекат.

Ами ако нощта е дъждовна? Ами ако баща ти или някой, който те е познавал в по-добри за теб дни, мине и те види в такава нищета? И къде ли спи нощем?

Бодро, почти весело се нижеше несломимият звук, извиваше се във въздуха като пушек от комин, виеше се по гладките стволове на буковете и стигайки до листата на върха, се събираше в облаче синкав дим. „Дори да види някой — ще е все едно!“

Тъй като от седмици вече се чувствуваше така нещастна, Реция придаваше по-особено значение на всяко нешо, понякога едва ли не й се струваше, че трябва да спира хората по улиците, стига да й изглеждат добросърдечни, и да им казва: „Много съм нещастна“; и ето сега, като слушаше как тази старица пее на улицата „дори да види някой — ще е все едно!“, внезапно усети някаква сигурност, че всичко ще се оправи. Те отиваха при сър Уилям Брадшо; името му й звучеше хубаво; той ще излекува Септимъс отведнъж. А ето там една каруца превозва бъчви с бира, от опашките на сивите кончета стърчат пръчки слама; по-нататък пък продават вестници. Какъв глупав, глупав сън е това да си нещастна. И тъй, пресякоха улицата, те двамата, мистър и мисис Септимъс Уорън Смит, но имаше ли у тях нещо, което да привлича вниманието, нещо, което би накарало минувачите да си помислят, че този млад мъж носи у себе си най-великото послание на света и че освен това е най-щастливият и същевременно най-нещастният човек на земята? Може би вървяха по-бавно от другите хора и в походката на мъжа имаше нещо колебливо, той някак се влачеше, но какво по-естествено за чиновника, който от години не е вървял из Уест Енд в този час на делничен ден, все да поглежда към небето, да поглежда насам-натам, сякаш Портланд Плейс е стая, в която той е попаднал в отсъствието на собствениците, полилеите са напъхани в платнени торби и жената, оставена да наглежда дома, повдигайки някое ъгълче на спуснатите транспаранти, та да насочи лъчите прашна светлина към безлюдните, чудати фотьойли, обяснява на посетителите колко е прекрасно тук; прекрасно е, но, мисли си той, някак странно.

Наглед той би могъл да е чиновник, но от по-висш ранг: носеше кафяви ботинки, ръцете му бяха ръце на образован човек, както и профилът му — неговият ръбат, носест, интелигентен, чувствителен профил; но устните му — не съвсем, защото бяха меки и отпуснати, а очите (както всички очи) си бяха просто очи: жълтеникавокафяви, големи; така че, общо взето, той бе на границата на две категории, без да спада нито към едната, нито към другата: можеше да стигне дотам, че да стане собственик на къща в Пърли и на автомобил, а можеше и цял живот да си остане наемател от крайните квартали. Беше един от онези полуобразовани, самообразовани люде, които, за да се изучат, заемат книги от обществените библиотеки и ги четат вечер, подир работа, след като са се консултирали писмено с някой известен писател.

Що се отнася до другия вид житейски опит, личния, онзи, който хората изпитват на собствения си гръб, в своите стаи, в своите кантори, додето се разхождат по полята или из улиците на Лондон, той го имаше: бе напуснал дома си оше като момче, защото майка му лъжеше; и защото той за петдесети път сядаше на чай с неизмити ръце; и защото в Страуд нямаше бъдеще за един поет; затова, след като се довери на по-малката си сестричка, замина за Лондон, като остави едно смехотворно писмо — великите хора пишат такива, а после, когато се прочуе историята на техните стремления, целият свят ги чете. Лондон е погълнал милиони млади хора, наречени Смит; и въобще не се стряска от причудливите собствени имена, като Септимъс, с които техните родители са се опитвали да ги отличат. Да държиш квартира под наем близо до Юстън Роуд, също е житейски опит, такъв житейски опит, който за две години превръща розовото, невинно, закръглено лице в мършав, намръщен, враждебен лик. Но подобно на градинаря, който сутрин отваря вратата на оранжерията и вижда новия зрял плод, наблюдателният приятел би казал, че той е узрял, узрял е благодарение на своите суета, амбициозност, идеализъм, страст, самота, дързост, ленивост, обичайните семена, които, смесени в едно (в квартирата близо до Юстън Роуд), го карат да бъде стеснителен, да заеква, да желае да се самоусъвършенствува, да се влюби в мис Изабел Поул, която чете лекции върху Шекспир на Уотърлу Роуд.

Не прилича ли той на Кийтс?, мислеше си тя и започна да си представя как събужда у него интерес към „Антоний и Клеопатра“ и прочие; заема му книги; пише му писъмца; и запалва у него онзи огън, който гори веднъж в живота на човека, но не топли, а златисточеррвеният му пламък, безкрайно нежен и неземен, трепти над мис Поул; „Антоний и Клеопатра“; и Уотърлу Роуд. Той я смяташе за красива; уверен бе, че е безпогрешно мъдра; мечтаеше си за нея, посвещаваше й стховете си, които тя, нехаейки за техния обект, поправяше с червено мастило; една лятна вечер я видя да се разхожда на някакъв площад, облечена в зелена рокля. „Узрял е“, би казал градинарят, ако отвореше вратата, тоест ако влезеше при него която и да е нощ по онова време, и го свареше как пише; ако го свареше как скъсва написаното; ако го свареше как довършва поредния шедьовър в три часа сутринта; как хуква навън, за да кръстосва улиците, да обикаля църквите; как един ден пости, на следващия се напива; как поглъща жадно Шекспир, Дарвин, „История на цивилизациията“ и Бърнард Шоу. И има нещо, усети мистър Бруър; мистър Бруър, шеф на кантората „Сибли енд Ароусмит“, аукционисти, експерти, посредници по продажбата на земя и недвижими имущества; тук има нещо, помисли си той, който се отнасяше бащински с младите чиновници и имаше доста високо мнение за способностите на Смит, като предричаше, че след десет-петнайсет години той ще наследи коженото кресло и картотеките в кабинета с таванския прозорец, ако не се разболее, мислеше си мистър Бруър, защото такава опасност имаше — изглеждаше хилав; препоръча му футбола, покани го на вечеря и тъкмо обмисляше възможността да го предложи за повишаване на заплатата, когато се случи нещо, което осуети много от плановете на мистър Бруър, отне му неговите най-способни млади хора и накрая, дотолкова нахални и коварни бяха пръстите на Европейската война, разби гипсовата глава на Церера, изрови дупка в лехите с мушкато и съсипа нервите на готвачката на мистър Бруър в неговия дом в Мъзуел Хил.

Септимъс беше сред първите доброволци. Той замина за Франция, за да спасява една Англия, съставена почти изцяло от Шекспировите пиеси и разхождащата се по зелена рокля на площада мис Изабел Поул. Там, в окопите, незабавно настъпи онази промяна, която имаше предвид мистър Бруър, когато му препоръча футбола; той възмъжа; повишиха го; привлече вниманието, дори симпатиите на своя офицер, на име Евънс. Двамата бяха като кученца, които си играят на килимчето пред камината: едното гризе и къса някаква хартийка, зъби се, от време на време се опитва да захапе ухото на старото куче; другото лежи край огъня, примигва сънливо, повдига лапа, обръща се и добродушно ръмжи. Все трябваше да бъдат заедно, да делят всичко, да спорят, да се карат. Но когато Евънс здравеняк, стеснителен с жените, когото Реция, която го бе виждала само веднъж, определи като „тих човек“), когато Евънс падна убит, точно преди примирието, в Италия, Септимъс, без да показва каквито и да било емоции, без сякаш да съзнава, че това е краят на едно приятелство, се почувствува горд, задето приема всичко така спокойно и разумно. Войната го бе научила на много неща. Прекрасно! Беше издържал на целия този спектакъл, познал бе приятелството, Европейската война, смъртта, бяха го повишили в чин, все още нямаше трийсет години и явно щеше да оцелее. Ето го, жив беше. Последните снаряди не го засегнаха. Наблюдаваше избухването им с пълно безразличие. Мирът го свари в Милано, разквартируван в една странноприемница с дворче, цветя в дървени сандъчета, масички на открито; щерките шиеха шапки, и тъкмо за най-малката, Лукреция, се сгоди той една вечер, когато го бе обхванала паниката — че не е способен да изпитва никакви чувства.

Защото сега, след като всичко вече свърши, след като примирието бе подписано и мъртвите бяха погребани, той имаше моменти, особено вечер, в които внезапно усещаше страх. Не е способен да изпитва никакви чувства. Когато отвореше вратата на стаята, в която италианските момичета седяха и шиеха шапки, той ги виждаше, чуваше ги: те нижеха на телчета мънистата от паничките; обръщаха коравите калъпи насам-натам; по цялата маса имаше разпръснати пера, пайети, парчета копринен плат, панделки; ножиците тракаха по дървото на масата; но на него нещо му убягваше — не можеше да изпитва никакви чувства. И все пак това тракане на ножиците, тези момичета, които шиеха шапки и се смееха, всичко това му създаваше усещането за закрила, за сигурност; то бе неговото убежище. Но той не можеше да седи там цяла нощ. Имаше моменти, когато рано сутрин се събуждаше. Леглото му падаше; самият той падаше. Ах, къде бяха ножиците, къде бяха запалените лампи и коравите калъпи! Той предложи на Лукреция, най-малката сестра, да се омъжи за него; весела, лекомислена, тя обичаше да разперва своите артистични пръстчета и да казва: „Всичко е тук, в тях.“ Коприна, пера, какво ли не, оживяваше под тях.

— Най-важното е шапката — обясняваше тя, когато двамата излезеха заедно на разходка.

И оглеждаше всяка шапка по пътя им, всяка пелерина, рокля, маниерите на жените. Тази е облечена зле, онази е прекалено натруфена, критикуваше тя, но не злобно, а раздразнено, както художникът би се подразнил от някоя крещящо очевидна, макар и добронамерена фалшификация, после ще се произнесе великодушно, но все така критично, за някое младо момиче, продавачка, облечена с шик въпреки скромните си дрехи, или ще похвали възторжено, с професионално разбиране, някоя французойка, която слиза от каретата си цялата в кожи, коприна и перли.

— Красива работа! — шепнеше тя и ръгаше с лакът Септимъс, и той да погледне.

Но за него красотата бе скрита зад стъкло. Дори вкусните неща (Реция обичаше сладолед, шоколад, сладкиши) не му доставяха удоволствие. Оставяше чашката си върху мраморната масичка. Поглеждаше към хората отвън на улицата; те имаха вид на щастливи, събираха се на групи, крещяха, смееха се, препираха се за глупости. Но за него нищо нямаше вкус, той не можеше да изпитва никакви чувства. В кафенето, сред масите и брътвежа на сервитьорите, го обхващаше ужасяващият страх, че не може да изпитва никакви чувстава.

Можеше да разсъждава, съвсем спокойно, можеше да чете, например Данте („Септимъс, остави книгата“, казваше Реция и нежно затваряше „Ад“), можеше да пресмята харчовете си; мозъкът му работеше отлично; в такъв случай сигурно светът бе виновен, задето не можеше да изпитва никакви чувства.

— Англичаните са толкова мълчаливи — казваше Реция. Но това й харесва, обясняваше тя. Тя уважава англичаните и иска да види Лондон и английските коне, и английските тайори, чувала е от една своя леля, която се омъжила за англичанин и отишла да живее в Сохо, колко чудесни са тамошните магазини.

Възможно е, мислеше си Септимъс, наблюдавайки Англия от прозореца на влака, след като потеглиха от Нюхейвън; възможно е самият свят да е лишен от смисъл.

В кантората го повишиха; назначиха го на доста отговорен пост. Той бе спечелил военни отличия и те се гордееха с него. „Вие изпълнихте своя дълг и сега ние трябва …“, започна мистър Бруър, но не можа да довърши, прекалено силно бе вълнението му. Намериха си прекрасна квартира близо до Тотнъм Корт Роуд. Там той отново разтвори Шекспир. Младежкото опиянение от езика — „Антоний и Клеопатра“ — бе изчезнало напълно. Какъв човекомразец е Шекспир, как ненавижда хората, които все се контят, отвличат деца, говорят цинизми, чревоугодничествуват! Ето какво прозря сега Септимъс; посланието, скрито зад красивите думи. Тайният сигнал, който всяко едно поколение изпраща, завоалиран, на следващото, е ненавист, омраза, отчаяние. Същото е при Данте. Същото е при Есхил (в превод). Реция седеше до масата и украсяваше шапки. Украсяваше шапки за приятелките на мисис Филмър; плащаха и на час. Изглежда бледа, тайнствена, като лилия, удавена във водата, мислеше си той.

— Англичаните са толкова сериозни — казваше тя и обвиваше ръце около врата на Септимъс, допираше бузтата си до неговата.

Любовта между мъжа и жената е отблъсквала Шекспир. В края на живота си той е смятал сношението за непристойно. Реция обаче каза, че иска да има деца. Бяха женени вече пет години.

Двамата ходиха заедно до Тауър, в музея „Виктория и Албърт“; чакаха сред тълпата да видят как кралят ще открие заседанията на Парламента. Развличаха я и магазините — магазините за шапки, за рокли, за кожени чанти, пред чиито витрини обичаше да застава и да зяпа. Но тя трябваше да роди момче.

Иска да роди момче като Септимъс, казваше тя. Но пък никой не може да бъде като Септимъс — толкова мил, толкова сериозен, толкова умен. Дали не би могла и тя да чете Шекспир? Труден автор ли е Шекспир?, питаше.

Човек не може да създава деца за такъв един свят. Човек не може да увековечава страданието, нито да умножава котилото на тези похотливи животни, които не са способни на дълготрайни чувства, а само се люшкат насам-натам, тласкани от прищевките и тщеславието си. Той я наблюдаваше как крои и шие така, както човек наблюдава птичката, като подскача и пърха в тревата — без да смее пръста си да мръдне. Защото истината е (колкото и тя да не я признава), че човешките същества са способни на доброта, вяра или милосърдие единствено за да получат моментно удоволствие, Те ловуват на глутници. Техните глутници бродят из пустинята и изчезват с крясъци в пущинака. Те изоставят падналите. Лицата им са вкаменени в маски. Да вземем например Бруър от кантората, с неговите напомадени мустаци, коралова игла за вратовръзка, бял нагръдник я топли чувства — а вътре в себе си студен и неприветлив, — с неговите унищожени от войната мушката, с нервноразстроената му готвачка; или Амилия Не знам коя си, дето точно в пет часа сервира чай — истинска малка харпия, хитра, ехидна и цинична; или разните томовци и бъртовци, от чиито колосани нагръдници се отцежда на тлъсти капки порокът. Никой от тях не го бе забелязал как ги рисува голи-голенички в бележника си. На улицата колите го задминаваха с рев; жестокостта крещеше от афишите; мъже биваха затрупвали в мините; жени изгаряха живи; а веднъж, на Тотнъм Корт Роуд, покрай него минаха в нестроен ред група луди, излезли на разходка или за забавление на гражданите (които им се смееха на глас); те припкаха, кимаха и се хилеха полуизвинително, полупобедоносно, причинявайки му безнадеждна скръб. Дали няма и той да полудее?

По време на чая Реция му каза, че дъщерята на мисис Филмър чака бебе. А ето тя, нима трябва да остарее, без да е родила деца! Чувствува се много самотна, чувствува се много нещастна! И за пръв път, откакто се бяха оженили, заплака. Той чуваше риданията и някъде отдалеч; чувате ги ясно, долавяше ги отчетливо; сравняваше ги с глухите удари на бутало. Но не чувствуваше нищо.

Неговата жена плачеше, а той не чувствуваше нищо; само дето с всяко нейно ридание, така дълбоко, така беззвучно и безнадеждно, потъваше все по-надолу и по-надолу в преизподнята.

Накрая отпусна мелодраматично глава в ръцете си, направи го механично и с пълното съзнание за неискреността на този жест. Сега вече се предава; сега вече някой друг трябва да му помогне. Трябва да му изпратят някого. Той отстъпва. Нищо не можеше да го извади от това състояние. Реция го сложи да легне. Изпрати да повикат доктор Холмс, лекаря на мисис Филмър. Доктор Холмс го прегледа. Няма му абсолютно нищо, каза доктор Холмс. О, какво облекчение! Какъв мил човек, какъв добър човек!, мислеше си Реция. Когато сам той се почувствува така, отива на мюзикхол, каза доктор Холмс. Взема си почивен ден и с жена му играят голф. Защо не опита с две таблетки бромид, разтворени в чаша вода преди лягане? Колко са гладки стените на тези стари къщи в Блумсбъри, каза доктор Холмс, почуквайки по мазилката, а хазаите често имат глупостта да ги облепват с тапети. Ето, онзи ден, когато бил на визитация при един пациент, сър Еди-кой си, на Бедфорд Скуеър…

Значи няма извинение; няма му абсолютно нищо, освен дето Човешката природа го е осъдила на смърт заради греха, че не е способен да изпитва никакви чувства. Той не се развълнува, когато убиха Евънс; и това бе най-лошото; но и всички други прегрешения, вирнали глави над таблата на леглото в ранните часове на утрото и размахали показалци, се хилеха язвително към простряното тяло, което лежеше, осъзнавайки падението си: как се бе оженил за съпругата си, без да я обича, как я бе лъгал, как я бе прелъстил, как бе оскърбил мис Изабел Поул, и сега до такава степен е белязан от порока, че срещнат ли го на улицата, жените се разтреперват. Присъдата на Човешката природа над такъв един негодник е смърт.

Доктор Холмс дойде повторно. Едър, свеж, представителен, той потрепваше с токчетата на обувките си, поглеждаше се в огледалото и с един замах отхвърляше всичко — главоболие, безсъние, страхове, сънища — нерви и нищо повече, казваше. Самият доктор Холмс ако установял, че е отслабнал дори с един килограм под осемдесетте, молел жена си на закуска за още една чиния овесена каша (Реция трябва да се научи да приготвя такава каша). Но, продължи той, нашето здраве до голяма степен е в собствените ни ръце.

Впусни се в странични занимания; залови се с някое хоби. Той разтвори Шекспир — „Антоний и Клеопатра“; избута книгата встрани. С някое хоби, повтори доктор Холмс. Ето, сам той не дължи ли отличното си здраве (а работи не по-малко от всеки друг мъж в Лондон) на факта, че винаги може да се отърси от мисълта за пациентите си и да превключи на старинната мебел? Какъв красив гребен има в косите си мисис Уорън Смит, ако му бъде позволено да забележи! Когато проклетият глупак дойде отново, Септимъс отказа да го приеме. Така ли?, попита доктор Холмс, любезно усмихнат. Той не можеше да не потупа окуражително по рамото тази очарователна женичка, мисис Смит, преди да влезе в стаята на нейния съпруг, — И така, знача вие сте един пъзльо — любезно каза докторът и седна до леглото на пациента. Даже е говорил на жена си, че ще се самоубива — на нея, дето е още почти момиче, при това чужденка! Какво ще си помисли тя за англичаните като съпрузи? Човек няма ли поне някакъв дълг към своята съпруга? Няма ли да е по-добре да направи нещо, отколкото да лежи по цял ден? Той, доктор Холмс, има четирийсетгодишна лекарска практика зад гърба си и Септимъс може да му вярва — няма му абсолютно нищо. Доктор Холмс се надява, че когато дойде следващия път, Септимъс ще е станал и няма да тревожи повече тази своя очарователна женичка.

Накратко казано, срещу него се бе нахвърлила Човешката природа — отвратителен звяр с кървавочервени ноздри. Срещу него се бе нахвърлил Холмс. Доктор Холмс идваше редовно, всеки ден. Само да се препънеш, написа Септимъс на гърба на една пощенска картичка, и Човешката природа се нахвърля срещу теб. Холмс се нахвърля срещу теб. Техният единствен шанс е да избягат, без да узнае Холмс; в Италия, където и да е, където и да е, надалеч от доктор Холмс.

Но Реция не можеше да го разбере. Доктор Холмс бил толкова мил човек. Бил толкова загрижен за Септимъс. Само искал да им помогне, така казал. Имал четири дечица и я бил поканил у тях на чай, обясни тя на Септимъс. И тъй, той е изоставен. Целият свят крещи настойчиво: самоубий се, самоубий се, заради нас. Но защо трябва да се самоубива заради тях? Удоволствие е да се храниш, да се топлиш на слънцето; а и как се прави това, как се самоубива човек? — с кухненски нож, грозно, леят се кървища — с газ? Той е твърде изнемощял, трудно му е дори ръката си да повдигне. При това сега, когато е съвсем сам, обречен, изоставен, както е сам всеки на прага на смъртта, много добре съзнава, че уединението носи наслада, възвисеност; свобода, която обвързаните никога не ще познаят. Холмс, разбира се, спечели; звярът със зачервените ноздри спечели. Но той не би могъл да унищожи тази човешка останка, зареяна из периферията на света, този прокуденик, който, отправил взор назад, към обитаваните места, лежи като удавен моряк върху брега на света. Тъкмо в този миг (Реция бе излязла на пазар) дойде голямото откровение. Иззад паравана се чу глас. Говореше Евънс. С него бяха мъртвите.

— Евънс, Евънс! — извика той.

Мистър Смит си говори на глас, извика Агнес, младата прислужница, щом се върна при мисис Филмър в кухнята. Когато влизала в стаята му с подноса, той изкрещял: „Евънс! Евънс!“ И тя буквално подскочила. После хукнала надолу по стълбите.

Реция се прибра с букет цветя, отиде до прозореца и сложи розите в една ваза, върху която падаха слънчевите лъчи, после затанцува весело из стаята.

Купила розите от един бедняк на улицата, каза Реция, трябвало да ги купи. Но са почти увехнали, като мъртви, продължи тя и се зае да ги подрежда.

Значи отвън има някакъв човек. Вероятно Евънс. А тези рози, за които Реция каза, че били като мъртви, са набрани от него в полята на Гърция. Общуването, в него е изцелението, в него е щастието. Човешкото общуване, мълвеше той.

— Какво казваш, Септимъс? — попита Реция, обезумяла от ужас, защото той си говореше сам.

Изпрати Агнес да доведе доктор Холмс. Съпругът й, обясни тя, е полудял. Вече почти не я познава.

— Ах ти, звяр, звяр! — извика Септимъс, когато в стаята му влезе Човешката природа, тоест доктор Холмс.

— Това пък сега защо е? — каза доктор Холмс с възможно най-приятелски тон. — Говорите безсмислици, за да плашите жена си, така ли?

Все пак ще му даде нещо, за да заспи. А ако имат пари, продължи доктор Холмс, като огледа подигравателно стаята, нека отидат на Харли Стрийт; щом нямат доверие в него, каза доктор Холмс, но вече не изглеждаше толкова благ.

Бележки

[1] Седалище на Марилебънскияклуб по крикет, водещ в английския крикет от 1788 г. насам. Към него има и игрище. — Б.пр.

[2] Хиподрум, близо до Уиндзър, където през юни се провеждат конни надбягвания — едно от събитията на лондонския светски сезон — Б.пр.

[3] Игрище за поло. — Б.пр.

[4] Изкуствено езеро в Хайд Парк. — Б. пр.

[5] Една от големите книжарници в Лондон. Намира се на Пикадили Стрийт. — Б. пр.

[6] Уилям Шекспир, „Цимбелин“, IV действие, II сцена. — Б. пр.

[7] Сборник с разкази от английския писател хуморист Робърт Смит (1805–1864). — Б. пр.

[8] Марго Аскуит (1868–1945) — съпруга на английския държавник-либерал Хърбърт Хенри Аскуит, министър-председател на Англия от 1908 до 1916. — Б. пр.

[9] Светският сезон в Лондон, който обхваща периода от май до юли. — Б. пр.

[10] Клуб за игра на поло с игрище. — Бел. пр.

[11] Най-старият клуб на консерваторите в Лондон. — Б. пр.

[12] Улица в Лондон, която върви покрай Сейнт Джемсиз Парк и води до Бъкингамския дворец. — Б.пр.

[13] Жилищен дом в центъра на Лондон, близо до Кралската академия на изкуствата, в който се дават стаи под наем на високи цени и за отбрани хора. — Б. пр.

[14] Жан-Батист Марбо (1782–1854) — френски генерал. — Б. пр.

[15] Уилям Шекспир, „Отело“, II действие, I сцена. Превод Валери Петров, ДИ „Народна култура“, 1973. — Б. пр.

[16] Едно от четирите адвокатски сдружения в Лондон. — Б.пр.

[17] Църква в квартала Уестминстър. — Б. пр.

[18] Титла на децата на някои английски благородници — барони, почетни дами, виконти, върховни съдии. — Б. пр.

[19] Томас Хенри Хъксли (1825–1895) — английски природоизследовател. — Б. пр.

[20] Джон Тиндъл (1826–1893) — английски физик. — Б. пр.

[21] Този и следващите два стиха са в превод на Владимир Левчев. — Б. пр.