Включено в книгата
Оригинално заглавие
Пурпурная мумия, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 2 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)
Корекция
Mandor (2009)

Издание:

Анатолий Днепров. Глиненият бог

Повести и разкази

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1985

Библиотека „Галактика“, №66

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Съставител: д-р Димитър Пеев

Преведе от руски: Донка Станкова

Редактор: Ася Къдрева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Ани Иванова

Руска-съветска, I издание

Дадена за набор на 27.XII.1984 г. Подписана за печат на 1.IV.1985 г.

Излязла от печат месец април 1985 г. Печ. коли 21. Изд. коли 13,60. УИК 13,21

Страници: 336. Формат 32/70×100 Изд. №1843. Цена 2 лв. ЕКП 95363 21531 5532–15–85

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С — 32

© Д-р Димитър Пеев, съставител, 1985

© Донка Станкова, преводач, 1985

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1985

c/o Jusautor, Sofia

 

Анатолий Днепров

Пророки, М., „Знание“, 1971

Пурпурная мумия, изд. „Детская литература“, М., 1965

Глиняный бог, изд. „Детская литература“, М., 1969


I

Вие естествено знаете как се чувствуваш, когато пристигаш в столицата. Сякаш си се озовал в съвсем нов свят. Прехвърляйки се на въртолети от една площадка на друга, плъзгайки се безшумно по стоманени въжета на гироплани над гигантски дворци, слизайки в недрата на безшумни подземни железници, облени от слънчева светлина, идваща неизвестно откъде, усещаш, че именно тук, в този чуден древен град, в Москва, е съсредоточено всичко най-необикновено, забележитено, имащо бъдеще.

Не смятам, че съм загубен провинциалист. При нас на север, в град Ленинск, също има въздушни линии, въртолетна връзка и на всички големи площади — телевизионни информационни центрове. Въпреки това в Москва се чувствувам малко смутен и дори стъписан. Дълго мислих кои са причините и накрая стигнах до извода, че цялата работа е в скоростите. Да, скоростите на движението в столицата са много по-големи, отколкото при нас. Дори жителите на града, сърдечните и искрени московчани, се движат по-бързо от нас. Те не стоят на едно място върху плъзгащите се платна на тротоарите, ами почти тичат по тях. Сякаш продължават традициите на своите деди, същите онези, които преди няколко десетилетия не са стояли неподвижно на боботещите стълби на старото метро, а са тичали по тях, като успявали и да четат в движение.

На площад „Въстание“, увиснал високо между две гигантски сгради — Двореца на спорта и Двореца на изкуствата, — се спрях до телевизионния автоинформатор и набрах необходимия ми адрес — адреса на Музея на материалната култура. На екрана бързо преминаха необходимите координатни данни и апаратът започна да ми показва пътя към музея.

Трябваше да сляза в долния парк, да прелетя по канала „Дружба между народите“ на крилат реактоплан до Монумента на Свободата, там да се прехвърля на въртолет и да кацна на Синьото трасе, което минава през Ахатовия тунел и води направо до Музея на материалната култура. На цветния екран музеят се извиси пред мен като тридесететажен паралелепипед, облицован с оранжева керамика, с петдесетметров белоснежен мраморен барелеф, който изобразява първата космична ракета, пусната от нас към луната. Поех смело по посочения ми път и за по-малко от сто и тридесет секунди бях при целта. По пътя използувах личната си радиоавтоматична телефонна станция и предупредих професор Сайен за пристигането си. Той ме посрещна на входа на музея.

— Добре дошли, мой млади приятелю! — каза ми той с напевния си глас и ми стисна ръката с двете си ръце. — Какво ви води в нашето тихо кътче в този огромен, вечно пулсиращ град?

Внимателно погледнах мъничко насмешливите очи на не младия вече учен и си го спомних такъв, какъвто го знаех, когато преди две години следвах в краймосковския университет „Революция“ аспирантски курс по история. Никак не се беше променил оттогава.

— Страхувам се, че съм дошъл в неудобно време. От радиоинформацията научих, че се готвите да заминете в Африка, в Того…

— Моля ви се, моля ви се! — отвърна професорът. — Имам на разположение още тринадесет часа. Смятам, че за това време ще разрешим всички ваши въпроси.

— Мисля, че за решаването на моите въпроси са напълно достатъчни два-три часа от скъпоценното ви време. Ако не възразявате, нека започнем…

И през ум не ми минаваше колко се лъжех в този момент!

Влязохме в мраморното фоайе и безшумният асансьор бързо ни качи на седемнадесетия етаж, където се намираше кабинетът на Сайен. Докато бяхме в асансьора, професорът накратко ми разказа програмата си за пътуването в Того.

— Трябва да попълним нашите данни за вторичния период от борбата на народите в този район за независимост. Оттогава са минали много години, но никой досега не е разгледал подробно архивите… Това е една празнина в нашия музей… — завърши огорчено той. — И така, на ваше разположение съм — добави той и седна на дивана.

Седнах във фотьойла, бързо разтворих папката, която носех, извадих от нея снимката на жена ми Мая и я подадох на професора.

— Познато ли ви е това лице? — запитах го аз. Наблюдавах го внимателно, за да уловя движението на всеки мускул на умореното му лице.

Сайен хвърли бегъл поглед на фотографията; навъси леко вежди и после вдигна към мен очи. Те изразяваха недоумение. Мислейки усилено за нещо, той поклати отрицателно глава. Още на сбогуване в Ленинск жена ми беше казала: „Ще видиш, той ще направи ей така…“ И тя поклати главата си точно така, както направи професор Сайен, като издаде малко напред устните си.

— Не ми е познато — отговори професорът, гледайки ме въпросително.

Учуди се, когато аз със задоволство кимнах, отново се порових в папката, за да намеря последния брой на каталога на Музея на материалната култура. Сайен нетърпеливо се подмести към мен.

— А това какво е? — запитах аз, като му подавах каталога, разтворен на страницата, където имаше допълнителен лист с изображението на главата на Пурпурната мумия.

Често се случва главният редактор на солидно издание да не знае всичко, което е напечатано в него. И той си има свои интереси като всеки смъртен и е естествено да следи най-вече материалите по своята специалност. За останалите отговарят помощниците му. Изглежда, че така беше и сега.

Професор Сайен погледна още веднъж фотографията на мумията и прелисти няколко страници от списанието, за да установи наименованието на неотдавна получения от музея експонат. Неочаквано той извика:

— Ами че това е едно и също!

— Кое? — запитах аз, предусещайки какъв обрат ще вземе разговорът след няколко минути.

— Лицето на Пурпурната мумия и това! — с изненада каза той.

— Така си и знаех — отвърнах аз, като сложих допълнителния лист в каталога, а до него и снимката на жена ми.

— Какво? — сега пък той се учуди.

— Предварително знаех, че така ще кажете. А ние с Мая спорехме. Тя твърдеше, че вие веднага ще откриете някаква разлика…

Лицето на Сайен стана строго.

— Не ви разбирам. Какво говорите? За каква Мая става дума?

— Говоря за приликата на снимките. А Мая е моята жена.

— Какво общо има тя с това?

— Това е нейна снимка. А това — посочих допълнителния лист в каталога, — това е фотография на Пурпурната мумия…

Професор Сайен стана моментално от мястото си и ме погледна отгоре надолу. Забелязах как веждите му леко трепнаха.

— Надявам се, че не сте изминали петхилядния километров път само за да се шегувате? — запита сдържано той.

Разбирах колко усилия му струва да изрече спокойно тази фраза.

— Ни най-малко. Нещо повече: точно тази прилика ме доведе при вас. Известно ви е, че ръководя краеведческия музей в Ленинск. Когато получих вашия каталог, бях поразен от приликата на мумията с моята жена…

Той взе от ръцете ми снимката и списанието и отиде до широкия прозорец. Беше около пладне и през тънките, почти незабележими стъкла струеше обилна ярка дневна светлина. Покрай широките прозорци се мярна въртолет, но професорът не му обърна внимание. Той внимателно сравняваше двата образа.

„Той ще каже, че има разлика в структурата на шията“ — спомних си думите на Мая.

— Да, но ето че шиите им са различни! — радостно извика Сайен.

Усмихвайки се, отидох до него.

— Да. Различни са. Но лицето е едно и също. Засега ме интересува само приликата. Що се отнася до разликата, за това ще говорим после…

Отново седнахме на предишните си места: той — на дивана, аз — на фотьойла.

— Разкажете ми по-подробно за вашата мисия — помоли той.

Поразвълнувах се, защото сега беше настъпил най-отговорният момент: да предам колкото е възможно по-точно мислите си. Стиснах устни и зашарих неспокойно с очи по обширният кабинет на професора, като гледах да намеря предмета, от който трябваше да започна разказа.

„Обърни внимание на бюста на академик Филио в левия ъгъл зад писалището му“ — сетих се за наставленията на Мая.

Издирих с очи бюста на Филио, после отново разтворих каталога и го показах на професора.

— Ето вижте и това — казах му аз. — Знаете ли кой е този?

— Филио — без да се замисля, отговори Сайен. — Но какво има? Каква е тази игра на отгатване на картинки?

Сега дойде моят ред да изразя нетърпение. Погледнах часовника. Нашият разговор съвсем се проточи. Покрай прозорците отново се мярна въртолет. Това означаваше, че са минали още пет минути.

— Извинете ме, професоре, изглежда, вие не четете всички материали в каталога, на който сте редактор?

Той стисна нервно ръце. Изглежда, едва сега долови за какво намеквах. Наистина защо бюстът на Филио беше поместен в каталога на Музея на материалната култура?

Усмихна се смутено и прекара ръка по челото си.

— Признавам си, не обърнах внимание на това… Впрочем гледах го, но така, отгоре-отгоре. Това е по отдела на радиоастрономическата информация и аз предполагам…

Сайен сам се прекъсна и изведнъж пребледня. Започна бавно да става от дивана, като не сваляше от мен широко разтворените си очи. „Какво общо има тук академик Филио?“ — прочетох в уплашения му поглед.

— Я ми дайте списанието — прошепна той.

Със списанието в ръце той прекоси по диагонал кабинета, за малко не се блъсна в писалището си и замря пред бюста на прославения лингвист полиглот.

Напрегнатото мълчание продължи няколко секунди. После професорът включи диктофона:

— Веднага да дойде Андров в кабинета ми…

Гласът му беше мек, но в него се чувствуваше едва доловима нотка на заплаха. После вдигна телефонната слушалка и каза:

— Авгинова, вие ли сте? Кой редактира материалите на Андров за последния брой на нашия каталог?… А сверихте ли го с оригинала?… Точно ли е? Кой прави снимките?… Благодаря.

Забравил за присъствието ми, професорът седна зад бюрото си и потъна в изучаване на изображението в каталога.

Изведнъж си спомни за мен:

— Дайте ми снимката на онази девойка…

— На коя?

— На онази, която ми показахте.

— На Мая ли?

— Не знам каква беше… Дайте я по-бързо…

— Това е снимка на моята жена — упорито казах аз.

— Няма значение.

Дълго разглежда двете изображения, стиснал главата си с ръце.

Вратата се отвори и се показа висок човек на средна възраст със светложълт спортен костюм. Той приближи с широки крачки до професора.

— Ваша работа ли е? — попита Сайен, без да вдига очи.

— Моя.

— И не се ли срамувате?

— Не ви разбирам…

— Ей сега ще разберете. Ето!

Сайен почти завря в лицето на Андров снимката на жена ми.

— Ето я вашата Пурпурна му-ми-я. — После, като хвърли разярен поглед към мен, каза с язвителна ирония: — А може би тя, тази ваша девойка…

— Това е жена ми — напомних аз.

— … тази ваша жена наистина да е му-ми-я?

Андров внимателно разглеждаше снимката на Мая. Професорът го гледаше презрително.

— Да не очакваш в наше време такова нещо… такава лъжа, такава измама…

Най-после Андров разбра, че аз имам непосредствено отношение към целия разговор и дойде бързо при мен.

— Вие ли сте направили огледална репродукция от моята мумия? — заплашително запита той.

Поклатих отрицателно глава. Тогава, без да каже нито дума, той ме хвана за ръката и ме помъкна вън от кабинета. Професор Сайен едва успяваше да ни следва. След като включи вървешком движещата се лента в коридора, Андров хукна някъде вдясно, след това ме блъсна в асансьора, после се понесохме надолу, отново претичахме по коридор, на един ъгъл за малко не се сблъскахме с професора, който тичаше към същото място по друг път, и накрая се втурнахме в огромна, слабо осветена зала, където в средата и покрай стените бяха наредени мраморни саркофази. Спряхме до един от тях…

— Гледайте.

Погледнах в саркофага и тутакси зажумях. Не може да бъде! Невъзможно е!

— Гледайте, гледайте! — задъхвайки се, ми заповяда Андров.

— Аз виждам… — плахо измънках.

— Какво? — попита професорът, гледайки ме право в очите.

— Виждам Мая? — шепнех аз, отмествайки поглед от пластмасовата фигура на голата жена.

— Каква е пък сега тази Мая? — грубо попита Андров. — Да не вземете да настоявате, че това същество ви е познато!

Настъпи мълчание. Пръв заговорих аз:

— Извинете, но това е скулптура на жена ми, на Мая.

Андров се засмя на глас и извика:

— Вгледайте се внимателно, може би по тялото на вашата жена има особени белези!

Той язвително изрече думата „вашата“.

Отново погледнах женската скулптура, която изглеждаше като жива и лежеше с отворени очи. Пластмасата, от която беше направена, имаше пурпурен цвят. В главата ми се въртяха най-невероятни мисли. Струваше ми се, че полудявам.

— Всичко е точно, само цветът на тялото…

Отново избухна смях.

— Аха! Цветът! Значи тя не прилича напълно на вашата жена!

И отново иронично натъртване на думата „вашата“… Смутих се.

Хвърлих умолителен поглед към Андров. Тези столични учени, за да докажат, че са прави, понякога не се спират пред нищо, не зачитайки елементарни правила на етиката.

— Впрочем аз нямам нищо против тази фигура да бъде тук. Макар че сами разбирате… Всъщност добре че сте публикували в списанието само изображението на главата и…

— Чувате ли го? Чувате ли го какво говори! Нямал бил нищо против! Та вие знаете ли какво е това? Това, дявол го взел, е много голяма находка! Четири извънредно мощни радиотелескопа работиха непрекъснато повече от сто часа, за да не пропуснат нито един сигнал. Информацията беше разшифрована едновременно в Москва и в Париж! Бяха използувани най-добрите машини, за да навъртим информацията ето в това! А вие казвате…

Неудържимият поток от фрази беше прекъснат от рязката забележка на професор Сайен.

— А главата на академик Филио също ли навъртяхте на машините в Москва и Париж?

Андров занемя с широко отворена уста.

— Какъв Филио?

— Ами ето този.

Професорът ни помъкна към мраморния саркофаг в средата на залата. Веднага познах копието на бюста, поставен в кабинета. Тук той беше изработен от пластмаса, също аленочервена на цвят.

Андров започна да кима утвърдително.

— Хайде, кажете нещо — настояваше професорът.

— И тази… За двете използувахме една и съща апаратура… Ние…

— Кои вие?

— Аз, впрочем целият колектив на дешифриращата група на космичната радиоинформация… Това е там, зад Пантеона, в района…

Андров не се доизказа. Погледна свирепо и мен, и професор Сайен.

— Не ми ли вярвате? — накрая измънка той.

Сайен вдигна рамене. Кой знае защо, по гърба ми плъзнаха студени тръпки. В мозъка ми се зараждаше страшна мисъл. А в това време Андров почти прошепна:

— Честна дума, тези две фигури бяха направени въз основа на импулсно-кодова информация, която ние приехме преди три месеца от крайния район на съзвездие Лебед. Отначало приехме тази глава… На вълна двадесет и три сантиметра… След три месеца на същата вълна — Пурпурната мумия… Шумът в момента на приемането не надхвърляше пет децибела… Съотношението между сигнала и шума не беше по-малко… — И изведнъж без причина се развика: — Не може да бъде! Вие нещо хитрувате! Коя е тази Мая? Кой е Филио?

— Професорът му подаде снимката. Андров я сравняваше с фигурата в саркофага край стената…

— Ами Филио? Да не е онзи, който почина преди три месеца? Вие познавахте ли го лично?

Професорът кимна утвърдително.

Андров се спря като закован посред залата, после неочаквано хукна към вратата и изчезна.

С всяка секунда ми ставаше все по-страшно и по-страшно. Мъчех се да не гледам стъкления капак, под който лежеше пурпурното копие на моята жена. Вратата внезапно се отвори широко и вътре се втурнаха Андров и една жена с малко куфарче в ръце. Без да кажат нито дума, те изтичаха до саркофага с мумията и се заеха да свалят горния капак.

— Какво смятате да правите — запита разтревожено Сайен.

— Да аутопсираме — промълви Андров запъхтян. — И то веднага… И ако се потвърди, че…

— Кого да аутопсирате?

— Мумията.

— Защо? — развиках се аз. Стори ми се, че се готвят да режат жена ми на парчета.

През това време жената отвори куфарчето и извади оттам скалпел и електроциркуляр.

— Забранявам ви! Това е общонародна ценност и вие нямате право да вършите това без разрешение на Световния съвет на учените — категорично заяви Сайен. — Освен това не намирам никакъв смисъл да постъпвате така с един експонат, който е получен от космоса с толкова труд, ако, разбира се, е бил получен от космоса.

— Не се тревожете, професоре. Цялата информация е записана на електретни цилиндри и винаги може да бъде възстановена. За един или два дена… Започвайте, Антония.

Той разтвори широко ръце, заграждайки пътя на професора до саркофага. Чух как запищя циркулярът. По гърба ми продължаваха да пълзят ледени тръпки.

— А сега разтворете гръдния кош — командуваше Андров. — Хайде, разрязвайте го по-бързо, дявол да го вземе! Разрязахте ли го? Сега отгърнете гръдната кост. Виждате ли сърцето? Аха! А къде е черният дроб? Правилно! Далакът. Така. Сега можем да им покажем.

Андров ме хвана за рамото:

— Но от какво се уплашихте? Та нали това е мумия, тя е от пластмаса. Точно копие. Впрочем вижте сами дали копието е точно или не…

Приближих се нерешително до саркофага. Пластмасовите части на разрязаното тяло лежаха обърнати от двете страни на симетричната ос на тялото и можеше да се види добре вътрешната структура на фигурата. Органите бяха оцветени различно, но всички бяха в аленочервена гама… Очите на мумията бяха отворени и не изразяваха никакво страдание. С голямо усилие се стараех да мисля, че това не е жив организъм, а само майсторски направено копие на човешко същество.

— Какво, копие ли е, или не е копие? — като ме разтърси, запита Андров. Очите му сияеха от неописуема радост. — Гледайте внимателно!

Кимнах омърлушено.

— А вие какво ще кажете, професоре? — предизвикателно запита Андров.

Отговори му жената, която беше разрязала мумията:

— Другари! Но при нея всичко е обратно!

Облещих смаяно очи, мъчейки се да разбера какво искаше да каже с това „обратно“.

— Какво имате предвид, Антония? — дрезгаво запита професорът.

— Всичко! Сърцето, черният дроб, далакът… Всичко е обратно!

Едва тогава разбрах каква е работата. Сърцето на мумията беше отдясно, черният дроб отляво, всичко като при нормален човек, само че някакси като отражение в огледало!

— Сега разбирате ли какво сме приели! Та това е колосално потвърждение на теорията за антисветове! Това е поразително! Това…

— Обяснете разбрано какво значи всичко това? — настоя професорът.

Андров се сети за нас. Отдръпна се от мумията и като прегърна професора, каза тържествено:

— Най-после имаме експериментално даказателство, че някъде навътре във Вселената съществува антисвят, точно като нашия, но се състои от антивещества. Този свят е един вид нещо като огледално отражение на нашия!