Йордан Стубел
Приказка за остена

Веднъжка спря Остена

в една гора зелена,

да види близки, свои

във тихите усои

и да се пораздума

със веселата шума:

— Ех, ти, гора-горице,

ти, букова сестрице,

каква си ми листила

и колко род родила:

на всяко клонче — птичка,

на всеки цвят — пчеличка!

Ти веселиш сърцата

на всички по земята,

а аз слугувам, клето,

в обора и полето,

по пътища и ниви

със два воловци сиви.

Ни вече зеленея,

ни радостно живея…

И както тъй Остена

в горицата зелена

със мъка, жалостива

въздишаше горчиво,

пред него Лис-Лисана

изпречи се засмяна:

— Остенко, добър ден!

Какъв си пременен:

на върха със иглица,

а мил като овчица!

— Лисанке, остави ме,

зер нося лошо име:

като змия се вия,

кръвчица топла пия! —

Остенът туй издума,

а буковата шума

изсмя се с луда глъчка

на глупавата пръчка.

Но стресна се Лисана

от лошата закана,

па викна за сестрица

Мецана хубавица,

що броди из гората,

безстрашна и зъбата.

Тя ревна отдалече

и на Остена рече:

— Е-хей, крадецо див,

ако си още жив,

спасявай си душата,

че зла съм и зъбата!

Остенът пак отново

нададе вик сурово:

— Мецано, остави ме,

че нося лошо име:

като змия се вия,

кръвчица топла пия!

Уплаши се Мецана

и хукна през балкана,

а Лиса и не чака,

па скри се във шумака.

След малко с песен мина

овчарова дружина,

от сухи клони стари

натрупаха камари.

Огньове светли, буйни

запяха огнеструйни.

И как така, не зная,

но тука беше края:

с душица уморена

предаде дух Остена…

До горската поляна

на сива пепел стана…