Ръдиард Киплинг
Книга за джунглата (5) (Маугли)

НЕКА ВЛЕЗЕ ДЖУНГЛАТА

Покрий го, обвий го до сетния зид

с цветя и пълзяща трева

и нека забравим ний техния вид

и мирис, и смях, и слова.

По черната пепел сега ще ситни

с нозете си бели дъждът,

във пустите ниви ще раждат сърни

от нищо не ще се боят.

И никога тук, сред разбити стени,

човеци не ще се явят.

От Първата книга за джунглата вие си спомняте, че след като закова кожата на Шир Хан върху Скалата на съвета, Маугли каза на останалите вълци от Сионийската глутница, че отсега нататък сам ще ходи на лов из джунглата, а четирите млади вълка на Майката-вълчица и Бащата-вълк заявиха, че ще отидат заедно с него. Но никак не е лесно изведнъж да се промени един живот — особено в джунглата. Щом Глутницата се пръсна, Маугли най-напред се прибра в родната пещера и спа цял ден и цяла нощ. После разправи на Майката-вълчица и Бащата-вълк своите приключения между хората — доколкото те можеха изобщо да ги разберат — и когато накара утринното слънце да заиграе по острието на неговия нож, същия, с който беше одрал Шир Хан, те казаха, че все пак е научил нещо. После Акела и Сивия брат трябваше да обяснят своето участие в голямата гонитба с биволите. Балу с мъка се качи на хълма, за да чуе всички подробности, а Багира се почесваше от удоволствие, понеже Маугли добре беше водил своята битка.

Слънцето отдавна бе изгряло, но никой не мислеше да спи. Майката-вълчица от време на време вдигаше глава и с дълбоко задоволство поемаше миризмата на тигрова кожа, която вятърът носеше откъм Скалата на съвета.

— Но ако не бяха Акела и Сивия брат — каза накрая Маугли, — сам нямаше да направя нищо! О, майко, майко, да беше видяла как сивосинкавите биволи се устремиха в клисурата и как се понесоха към селската порта, когато Човешката глутница взе да ме замерва с камъни!

— Радвам се, че не съм видяла как те замерват! — с твърд глас каза Майката-вълчица, — Не е в моите навици да търпя, когато някой гони моите вълчета като чакали! Аз бих накарала Човешката глутница да ми плати за обидата, но бих пощадила жената, която ти е дала мляко. Да, само нея бих пощадила!

— По-спокойно, Ракша, по-спокойно! — каза мързеливо Бащата-вълк. — Нали нашето жабче се върна отново… и то толкова мъдро, че неговият баща може да му лиже петите! Какво значение има една рана на главата повече или по-малко? Остави човеците на мира.

— Остави човеците на мира! — като ехо повториха Багира и Балу.

Облегнал глава върху хълбока на Майката-вълчица, Маугли се усмихна доволно и каза, че колкото се отнася до него, той никога вече не иска нито да види, нито да чуе, нито да помирише човеците.

— Но какво ще стане — каза Акела и наостри едното си ухо, — какво ще стане, ако човеците не те оставят на мира, малко братче?

— Ние сме пет — каза Сивия брат, огледа всички наоколо и изтрака със зъби след последната дума.

— В такъв лов бихме участвали и ние — Багира погледна към Балу и опашката й леко мръдна — тък-тък! — Но защо е нужно сега да мислим за човеците, Акела?

— Ето защо — отговори Единакът. — Докато вие слагахте кожата на този жълт крадец върху Скалата, аз се върнах обратно по нашите дири към селото, стъпвах в моите стъпки, извивах встрани и лягах, за да объркам следата, та да не може никой да ни проследи. Но когато я обърках така, че вече сам не можех да я намеря, Манг, прилепът, долетя между дърветата и се завъртя над мен. „Селото на Човешката глутница, откъдето изгониха човешкото дете — каза той, — сега бръмчи като гнездо на оси!“

— Голям камък хвърлих сред тях! — ухили се Маугли, който често се беше забавлявал да хвърля зрели пъпеши в гнездата на оси, а после изтичваше до най-близкия вир, преди осите да го стигнат. — Попитах Манг какво е видял. Той каза, че Червеното цвете цъфти пред селската порта и че човеците са седнали наоколо с пушки в ръце. А аз имам сериозно основание да зная — тук Акела погледна старите сухи белези по хълбоците си, — че човеците не носят пушки за удоволствие. И твърде скоро, малко братче, някой Човек с пушка ще тръгне по дирите ни, ако вече не е тръгнал!

— Но защо? Човеците ме изгониха. Какво повече искат? — гневно попита Маугли.

— Ти си Човек, малко братче — отговори Акела. — Не е наша работа, на Свободните ловци, да ти казваме какво правят твоите братя и защо.

Той едва успя да дръпне лапата си и ножът се заби дълбоко в земята под нея. Маугли удари така бързо, че човешко око не би проследило движението му, но Акела беше вълк, а дори едно куче, което се е отдалечило толкова много от своите прадеди, дивите вълци, може да се събуди сред най-дълбок сън, когато колелото на каруцата опре в тялото му, и да отскочи, преди колелото да го премаже.

— Друг път — тихо каза Маугли и прибра ножа в калъфа, — не говори едновременно за Човешката глутница и за Маугли!

— Уф! Този зъб е твърде остър — каза Акела и подуши дупката от острието. — И все пак животът в Човешката глутница ти е развалил окомера, малко братче. Аз бих убил цял елен, докато ти замахваше!

Багира скочи на крака, изпъна глава, подуши въздуха и цялата се стегна. Сивия брат бързо я последва, отиде малко вляво, за да улови вятъра, който идваше отдясно, а Акела изтърча петдесетина ярда по посока на вятъра, приклекна и също се стегна. Маугли ги гледаше завистливо. Той можеше да подуши неща, които никой Човек не би подушил, и все пак нямаше да стигне онази съвършена острота на носовете в джунглата, пък и трите месеца в опушеното човешко село бяха доста развалили обонянието му. Но и той наплюнчи пръста си, потърка носа си с него и застана прав, за да хване по-горния лъх, който, макар и да е най-слаб, показва най-вярно.

— Човек! — изръмжа Акела и седна на задните си лапи.

— Булдео! — каза Маугли и също седна — Той върви по нашите дири и ей там слънцето блести по пушката му. Гледайте!

Това беше само един слънчев отблясък по медните скоби на стария мушкет, може би за десета от секундата, но нищо в джунглата не проблясва така, освен когато облаците бързо летят по небето. Тогава парченца слюда, някоя локва или дори много лъскав лист могат да блеснат като хелиограф — Сега обаче денят бе безоблачен и тих.

— Аз знаех, че човеците ще ни подгонят — тържествуващо каза Акела. — Не случайно съм бил водач на Глутницата!

Четирите вълка на Маугли не казаха нищо, но се свлякоха по корем надолу и сякаш се стопиха между трънака и храстите.

— Къде отивате така, без да кажете нито дума? — извика Маугли.

— Шт! До обед ще дотъркаляме черепа му тук! — отговори Сивия брат.

— Назад! Чакайте! Назад! — изкрещя Маугли. — Човек не яде Човека!

— А кой казваше преди малко, че бил вълк? Кой замахна с ножа срещу мен, задето съм казал, че е Човек? — попита Акела, а четиримата се върнаха и клекнаха мрачни.

— Трябва ли да ви обяснявам всичко, което правя? — извика с бяс Маугли.

— Ето това е Човека! Сега вече говори Човека! — измърмори Багира под мустаците си. — Точно така говореха човеците около царските клетки в Удайпур. (Тук на хартията е „Удипур“, но на другото място, където се споменава е „Удайпур“, та го променям и тук на „Удайпур“. Бел. на Виктор от http://bezmonitor.com) Ние от джунглата знаем, че Човека е най-умен. Но ако се доверим на ушите си, би трябвало да кажем, че е най-глупав! — Тя извиши глас и добави: — Човешкото дете има право. Човеците ловуват на глутници. Не е разумно да убиеш един, без да знаеш какво ще правят другите. Хайде, нека видим какво иска от нас този Човек!

— Ние няма да дойдем — изръмжа Сивия брат. — Върви сам на лов, малко братче! Ние знаем какво искаме. Досега черепът му щеше да е готов за донасяне!

Маугли се взираше наред в приятелите си, гърдите му се издуваха, а очите му бяха пълни със сълзи. Той пристъпи напред — клекна на едно коляно и каза:

— А аз не знам ли какво искам? Погледнете ме! Те го гледаха неохотно, а щом отклоняваха поглед настрани, той им подвикваше отново и отново, докато всичките им косми настръхнаха и те целите затрепераха. Маугли все ги гледаше и гледаше.

— И така — каза той, — кой от нас петимата е водачът?

— Ти си водачът, малко братче — каза Сивия брат и близна крака му.

— Тогава вървете след мен! — заповяда Маугли и четирите вълка го последваха по петите. Опашките им бяха ПОДБИТИ между краката.

— Всичко това идва от живота в Човешката глутница! — подметна Багира и заслиза подир тях. — Сега в джунглата има нещо повече от Закона на джунглата, Балу!

Старата мечка не каза нищо, но много мисли й минаваха през ума.

Маугли безшумно пресече джунглата под прав ъгъл към пътеката, по която се движеше Булдео, и накрая, разтваряйки храстите, видя старика с мушкет на рамо да върви с кучешки тръс по дирите им от предишния ден.

Както си спомняте, Маугли напусна селото, носейки на рамо тежката кожа на Шир Хан, а Акела и Сивия брат тичаха зад него, така че следата беше съвсем ясна. Сега Булдео беше стигнал мястото, където Акела се бе върнал и объркал дирите. Той сядаше и кашляше, и сумтеше, и тръгваше ту насам, ту натам из джунглата да ги намери отново и през цялото време беше на един хвърлей място от онези, които го наблюдаваха. Никой не е по-безшумен от вълка, когато не иска да бъде чут, а и Маугли можеше да се движи като сянка, макар вълците помежду си да го смятаха за тромав. Те обкръжиха старика, както ято делфини обкръжава парахода при пълна скорост, и в същото време безгрижно си говореха, тъй като техният език започва с тонове, много по-ниски от долния край на гамата, която може да долови необученото човешко ухо (горният й край завършва с острия писък на Манг, прилепа, който много човеци изобщо не чуват, от тази нота започват езиците на всички птици, прилепи и насекоми). — Това е по-добре, отколкото да го убиваме — каза Сивия брат, докато Булдео коленичеше, пухтеше и се пулеше. — Той прилича на прасе, което се е загубило в джунглата край реката. Какво казва?

Булдео мърмореше нещо. Маугли им преведе.

— Казва, че тук сигурно цели вълчи глутници са танцували около мен. Казва, че никога през живота си не бил виждал такива дири. Казва, че е много уморен.

— Той ще си е починал, преди да намери дирите отново — студено каза Багира и се промъкна зад едно дърво; те продължаваха да играят тази игра на криеница. — А сега какво ще прави тая мършава твар?

— Ще яде или ще издухва дим от устата си. Човеците постоянно си играят с устата — каза Маугли и мълчаливите преследвачи видяха как старикът напълни, запали и засмука своята лула. Те добре запомниха миризмата на тютюна, за да познаят при нужда Булдео и в най-тъмната нощ.

После по пътеката дойде малка група въглищари и те, естествено, спряха да поприказват с Булдео, чиято слава на ловец се носеше поне на двадесет мили наоколо. Всички те седнаха и запушиха, а Багира и другите се приближиха и ги наблюдаваха. Булдео започна да разправя историята за Маугли, дяволското дете — от началото до края, със свои добавки и измислици. Как всъщност сам той убил Шир Хан и как Маугли се превърнал във вълк и се бил борил с него целия следобед, а после пак се превърнал в момче и омагьосал пушката му, та куршумът, насочен срещу Маугли, се отклонил и ударил един от биволите на самия Булдео, и как селото го пратило да убие това дяволско дете, понеже знаело, че той е най-храбрият ловец в Сионийската област. Но в това време селото хванало Месуа и мъжа й, които несъмнено били родители на дяволското дете, и ги затворило в тяхната собствена колиба, и сега щяло да ги подложи на изтезания, докато признаят, че са магьосник и магьосница, и тогава да ги изгори живи.

— Кога? — попитаха въглищарите, понеже много им се искаше да присъстват на церемонията.

Булдео каза, че нищо нямало да стане, преди той да се върне, тъй като селото искало първо той да убие момчето от джунглата. След това щели да се разправят с Месуа и мъжа й и да разделят тяхната земя и техните биволи помежду си. Мъжът на Месуа имал няколко много хубави бивола. Чудесно нещо е — казваше Булдео, — да се изгарят магьосници, а хора, които приемат вълчи деца от джунглата, очевидно спадат към най-лошите магьосници.

— Старейшината на селото ще направи доклад, че Месуа и мъжът й са умрели от ухапване на змия — каза Булдео. — Така всичко ще се нареди! Единственото нещо сега било — добави той, — да се убие вълчето дете. Дали не са срещали случайно такова същество?

Въглищарите плахо се огледаха и благодариха на провидението — не го били срещали, но не се съмнявали, че такъв храбър мъж като Булдео ще го намери. Слънцето вече залязваше и те решиха да продължат към селото на Булдео, за да видят злата магьосница. Булдео каза, че макар неговият дълг да бил да убие дяволското дете, той не можел да остави невъоръжени хора да пресекат джунглата, където този вълчи дявол всеки миг би могъл да им изскочи насреща, затова щял да ги придружи и ако детето на магьосницата се появяло… е, добре, той щял да им покаже как най-добрият ловец в Сионийската област се справя с такива положения. Браминът, каза Булдео, му бил дал талисман против нечестивото създание и с този талисман той бил в пълна безопасност.

— Какво казва той? Какво казва той? Какво казва той? — всяка минута питаха вълците и Маугли им превеждаше, докато стигна до историята с магьосниците. Тя и за него не беше твърде ясна и той обясни, че мъжът и жената, които били добри към него, били хванати в капан.

— Нима човеците хващат в капан човеци? — попита Сивия брат.

— Така казва. Аз не му разбирам добре думите. Те всички са побеснели. Какво общо имат с мен Месуа и мъжът й, та да ги хванат в капан, и какви са тия приказки за Червеното цвете? Трябва да видя какво става! Но каквото и да правят с Месуа, нямало да го направят, преди Булдео да се върне. Така че…

Маугли заигра с пръсти по дръжката на ножа и дълбоко се замисли.

Булдео и въглищарите храбро потеглиха един зад друг.

— Аз трябва бързо да прибягам към Човешката глутница — каза накрая Маугли.

— А тия? — попита Сивия брат и гладно погледна кафявите гърбове на въглищарите.

— Попейте им на път за в къщи — ухили се Маугли. — Не искам да стигнат селската порта, преди да мръкне. Можете ли да ги задържите?

Сивия брат оголи презрително белите си зъби.

— Ако разбирам нещо от Човек, можем да ги въртим наоколо като вързани кози!

— Чак от това нямам нужда. Попейте им малко, за да не бъдат самотни по пътя, и песента ви, Сиви братко, нека да не бъде от най-сладките! Върви с тях, Багира, и им помогни в пеенето! Щом се спусне нощта, ще се срещнем край селото! Сивия брат знае къде.

— Не е лек лов да вървиш по дирята за човешкото дете. А кога ще спя аз? — прозина се Багира, макар очите й да показваха, че всичко това й доставя удоволствие. — Аз да пея на тия голи човеци? Но хайде да опитаме!

Тя си наведе главата така, че гласът й да се разнесе навсякъде, и изрева едно дълго, дълго „Добър лов!“ — среднощен вик посред бял ден, който прозвуча достатъчно страшно за начало. Бягайки през джунглата, Маугли го чу как заехтя и се надигна, и намаля, и накрая заглъхна като ридание, от което побиваха тръпки. Той си представяше как въглищарите се събират накуп, а старата пушка на Булдео се върти едновременно във всички посоки на света като бананов лист, и се изсмя. Тогава Сивия брат нададе едно „Я-ла-хи! Я-ла-ха!“ — вик за гонене на елени, с който глутницата се понася след Нилгаи, голямата сива кошута, и викът сякаш се надигна от самите недра на земята, по-близо и по-близо, и по-близо, докато се пресече с рязък писък. От своя страна другите три вълка подеха вика и дори самият Маугли можеше да помисли, че цялата Глутница сега вие с цяло гърло, а после преминаха към великолепната утринна песен на джунглата с всички извивки и трели, които знаят гърлестите вълци от Глутницата. Ето тук един груб превод на тази песен, но вие трябва да си представите как би звучала тя, когато разкъсва следобедната тишина на джунглата:

За миг по земята не хвърлят телата

най-малката сянка дори,

а след това черни по дирите верни

пак сенките тръгват в зори.

В безмълвие ранно, високо и странно,

издигат се храст подир храст

Викни отдалече: „Почивайте вече,

Закона сега е със вас!“

В убежища сиви, из дупки ронливи,

безчет племена ще заспят.

Пред нас са скалите, във тях — пещерите,

и свърши се нощният път.

По ниви студени волове вдървени

ще дърпат пак тежък ярем.

Зората зловеща с червено ни среща,

преди ний за отдих да спрем.

Хей, време за сън е! Тревата се гъне

и диша под сноп от лъчи.

Оттатък, в бамбука, в миг нещо изпука

и ние присвихме очи.

Така чудновата стаи се гората

и шепоти тихи поде.

Отгоре изкряскаха дивите патки:

„Денят за Човека дойде!“

Росата изсъхва, земята изпръхва

и там, дето пием вода,

от глината мека се спуска полека

в поточето мътна бразда.

Нощта ни предаде, изчезна, издаде

тя нашите дири завчас.

Викни отдалече: „Почивайте вече,

Закона сега е със вас!“

Но никакъв превод не може да предаде и ефекта на тази песен, както не може да се предаде и допълнителният подигравателен вой на четиримата в края на всяка дума, когато те чуха да пращят дърветата, въглищарите да се катерят по клоните и Булдео да мърмори молитви и заклинания. После животните си легнаха и заспаха, защото те водеха редовен живот като всички, които се прехранват от труда си, а никой не може да работи добре, без да е спал.

В това време Маугли оставяше зад себе си миля след миля, по девет на час, летеше и се радваше, че не е загубил силата си след всички тия месеци застоял живот между човеците. Единствената мисъл, която имаше сега в главата си, беше да освободи Месуа и мъжа й от капана, какъвто и да е той, защото хранеше вродена омраза към всякакви капани. По-късно Маугли си даде обещание да се разплати и с цялото село изобщо.

Вече се здрачаваше, когато видя добре познатите пасбища и дървото дак — там, където Сивия брат беше го чакал, преди да убият Шир Хан. Колкото и да бе разгневен срещу цялото човешко племе, нещо сви гърлото му и го накара да затаи дъх при вида на селските покриви. Той забеляза, че всички се бяха върнали необикновено рано от нивите и вместо да се захванат с вечерята си, се събираха на тълпа под голямото дърво, крещяха и бъбреха.

— Човеците винаги трябва да правят капани за други човеци, иначе не са доволни — каза си Маугли. — Преди две нощи беше за Маугли, но тази нощ ми изглежда толкова далече, сякаш са минали много дъждове. Сега пък е за Месуа и мъжа й. Утре и много нощи след това ще бъде пак ред на Маугли! Той запълзя покрай оградата, докато стигна колибата на Месуа, и погледна през прозореца в стаята. Там лежеше Месуа, цялата вързана, със запушена уста — тя тежко дишаше и стенеше. Мъжът й беше завързан за шареното легло. Вратата към улицата беше здраво затворена и трима-четирима души седяха отвън и я подпираха с гърбовете си.

Маугли знаеше добре похватите и навиците на селяните. Той съобрази, че докато ядат, говорят и пушат, няма да направят нищо повече, но нахранят ли се, ще станат опасни. Не след дълго щеше да се върне и Булдео и ако неговите придружители си бяха изпълнили добре задължението, той щеше да има много интересна история за разказване. Маугли се вмъкна през прозореца, наведе се над мъжа и жената, сряза ремъците, с които бяха вързани и им отпуши устата. После погледна дали има малко мляко в колибата.

Месуа беше полуобезумяла от болки и страх (бяха я били с камшици и камъни цялата заран) и Маугли сложи ръка върху устата й тъкмо навреме, преди да изпищи. Мъжът й беше само удивен и гневен. Той седна и взе да чисти праха и боклуците от разрошената си брада.

— О, аз знаех, аз знаех, че ще дойде — най-после захълца Месуа. — Сега съм сигурна, че е мой син! — И тя притисна Маугли към сърцето си. До този миг Маугли беше съвсем спокоен, но сега целият затрепера и сам безкрайно се изуми от това.

— Защо са тия ремъци? Защо са те вързали-? — попита той след малко.

— За да я убият, понеже е родила син като теб, какво друго? — сърдито измърмори мъжът. — Гледай! Целият съм в кръв!

Месуа не каза нищо, но Маугли гледаше нейните рани и те чуха как зъбите му изскърцаха, когато видя кръвта.

— Кой направи това? — попита той. — Бих искал да си платя сметките!

— Цялото село го направи. Решиха, че сме магьосници, понеже сме ти дали подслон.

— Не разбирам. Нека Месуа ми обясни!

— Аз ти дадох мляко, Нату, нали помниш? — плахо каза Месуа. — Понеже ти си моят син, когото грабна тигърът, и понеже те обичах много. Те казаха, че съм твоя майка, че съм родила дявол, и затова трябва да бъда наказана със смърт!

— А какво значи „дявол“? — попита Маугли. — Смърт знам какво е.

Мъжът мрачно го изгледа под вежди, но Месуа се разсмя.

— Ето! — каза му тя. — Аз си знаех, аз им казах, че не е магьосник! Той е моят син, моят син!

— Твой син или магьосник, за нас е все едно — отговори мъжът. — Двамата с теб сме свършили.

— Ей там е пътят към джунглата — посочи през прозореца Маугли. — Ръцете и краката ви са свободни. Вървете нататък!

— Ние, сине мой, не познаваме джунглата така… както ти я познаваш — каза Месуа. — А и не мисля, че бих могла дълго да вървя!

— Освен това селяните ще хукнат по петите ни и ще ни довлекат отново тук — каза мъжът й.

— Хм! — каза Маугли и погъделичка дланта на ръката си с върха на своя нож. — Не искам да сторя зло на никого в това село… засега поне! Но не вярвам, че ще ви спрат. След малко те ще имат нужда да мислят за много други неща. А! — Той вдигна глава и се заслуша във виковете отвън. — Значи те са оставили най-после Булдео да се прибере в къщи?

— Те го пратиха тази сутрин да те убие — извика Месуа. — Срещна ли го?

— Да… ние… аз го срещнах! Сега той има да разказва дълга история и докато я разправи, ние имаме време за много неща. Но първо искам да науча какво смятат да правят. Помислете си къде искате да отидете и ми кажете, когато се върна!

Той скочи през прозореца, пак се затича край стената на селото и наближи тълпата под смоковницата. Булдео лежеше на земята, кашляше и всички му задаваха въпроси. Косата му се беше разпиляла по раменете. Краката и ръцете му бяха целите ожулени от катерене по дърветата. Той едва можеше да говори, но ясно чувстваше важността на своето положение. От време на време споменаваше нещо за дяволи и дяволско пеене, за магии и вълшебства, колкото да накара тълпата да предвкуси какво предстои да й разкаже. После помоли за вода.

— Пфу! — каза си Маугли. — Дрънканици! Врели-некипели! Човеците са кръвни братя на Бандар-лог! Ту трябва да си измие устата с вода, ту трябва да глътне малко дим, и чак докато направи всичко това, ще почне да разказва своята история. Те са много умни, тия човеци! И никой няма да остане да пази Месуа, докато в ушите им бръмчат разказите на Булдео. Както върви, и аз ще стана такъв мързеливец!

Той се разтърси и се плъзна обратно към колибата. Тъкмо беше под прозореца, когато усети, че нещо докосва крака му.

— Майко — каза той, защото познаваше този език твърде добре; — Ти какво правиш тук?

— Чух, че моите синове пеят из джунглата и тръгнах след тоя, когото най-много обичам! Малко жабче, искам да видя жената, която ти е дала мляко — каза Майката-вълчица, цялата мокра от росата.

— Те я бяха вързали и искаха да я убият. Аз развързах ремъците и сега тя ще бяга със своя мъж през джунглата.

— Аз също ще ги последвам. Вече съм стара, но зъбите ми са още здрави.

Майката-вълчица се надигна и погледна през прозореца в мрака на колибата. След миг безшумно се дръпна и всичко, което каза, беше:

— Аз първа ти дадох мляко, но Багира има право: накрая Човек при Човека отива.

— Може би — отговори Маугли и лицето му имаше твърде неприятен израз. — Но тази нощ съм твърде далеч от тази диря. Чакай ме тук, но се пази тя да не те види!

— Ти никога не си се страхувал от мен, малко жабче — каза Майката-вълчица, отстъпи към високата трева и се скри там, както умееше да се крие.

— А сега — весело извика Маугли, влизайки отново през прозореца, — те са се събрали около Булдео и той им разказва неща, които никога не са били. Когато си свърши приказките, те казват, че непременно ще дойдат тук с Червеното… с огън, за да ви изгорят двамата живи. Какво мислите да правите?

— Аз говорих с моя мъж — каза Месуа. — Канхивара е на трийсет мили оттук… Ако успеем тази нощ да се доберем дотам, ще живеем. Ако не успеем, ще умрем!

— Живейте тогава! Нито един селянин тази нощ няма да излезе извън селската порта. Но какво прави той?

Мъжът на Месуа беше клекнал на ръце и крака и дълбаеше земята в единия ъгъл на колибата.

— Там има малко пари — каза Месуа. — Ние не можем да вземем с нас нищо друго.

— А, да! Ония парченца, които минават от ръка на ръка и винаги са студени на пипане! Нима има нужда от тях и другаде?

Мъжът сърдито го изгледа.

— Той е глупак, а не дявол! — измърмори той. — С парите ще мога да си купя кон. Ние сме твърде много изранени, за да вървим на далечен път, а селото ще ни подгони след един час.

— Казвам ти, че няма да ви подгонят, преди да им позволя, но това за коня е добре замислено, понеже Месуа е уморена.

Мъжът се надигна и прибра в пояса си последните рупии. Маугли помогна на Месуа да мине през прозореца и студеният вечерен въздух я поободри, обаче в звездната светлина джунглата изглеждаше тъмна и страшна.

— Знаете ли пътя за Канхивара? — прошепна Маугли. Те кимнаха.

— Добре. И помнете, че не бива да се страхувате. Няма нужда да вървите бързо. Само… само ще чуете малко пеене в джунглата, пред вас и зад вас!

— Мислиш ли, че бихме посмели да минем през джунглата нощем, ако не беше страхът, че ще ни изгорят живи? По-добре да ни убият зверовете, отколкото човеците! — каза мъжът на Месуа, а Месуа погледна Маугли и се усмихна.

— Аз казах — продължи Маугли, сякаш в този миг беше Балу и за стотен път повтаряше Закона на джунглата пред някое невъзприемчиво вълче, — аз казах, че нито един зъб в джунглата няма да се вдигне срещу вас, нито една лапа в джунглата няма да се вдигне срещу вас! Нито зверовете, нито човеците ще ви спрат и ще стигнете Канхивара. Ще имате охрана през цялото време. — Той бързо се обърна към Месуа и добави: — Мъжът ти не вярва, но ти ми вярваш, нали?

— Да, вярвам ти, сине мой. Човек, таласъм или вълк от джунглата, аз ти вярвам!

— Той ще се уплаши, когато чуе моя народ да пее, Но ти ще знаеш и ще разбереш. Вървете сега и вървете спокойно, няма нужда да бързате! Портата е затворена.

Месуа, хлипайки, се хвърли в краката на Маугли, но той се разтрепера и бързо я вдигна. Тогава тя увисна на врата му и го нарече с най-ласкавите имена, които можеше да измисли, а мъжът й с болка се загледа към нивите и рече:

— Ако стигнем Канхивара и успея да разправя всичко на англичаните, ще заведа такова дело против брамина, Булдео и останалите, че ще изям цялото село без остатък! Те двойно ще ми платят за необраните ниви и ненахранените биволи! Аз ще получа справедливост!

Маугли се изсмя.

— Не знам какво е справедливост, но ела тук при следващите дъждове да видиш какво е станало! Те се запътиха към джунглата, а Майката-вълчица изскочи от скривалището си.

— Върви след тях! — каза Маугли. — И се погрижи цялата джунгла да знае, че тези двама не бива да се пипат. Вдигни глас, а аз ще повикам Багира!

Продължителен гърлен вой се издигна и притихна. Маугли видя как мъжът на Месуа трепна, обърна се и сякаш понечи да се върне в колибата.

— Вървете, вървете! — весело извика Маугли. — Аз ти казах, че ще има малко пеене. Този глас ще ви следва чак до Канхивара. Това е Милостта на джунглата!

Месуа убеди мъжа си да продължат нататък и тъмнината ги погълна заедно с Майката-вълчица. Почти изпод краката на Маугли изведнъж се появи Багира, тръпнеща от онази нощна радост, която подлудява Народа на джунглата.

— Аз се срамувам от твоите братя — измърка тя.

— Защо? Лошо ли пяха на Булдео? — попита Маугли.

— О, не, твърде добре! Твърде добре! Те накараха дори и мен да забравя своята гордост. В името на счупената ключалка, която ми върна свободата, аз пях из цялата джунгла, сякаш пак беше дошла пролетта! Не ни ли чу?

— Имах да гоня друг дивеч. Питай Булдео дали е харесал песните! Но къде са четиримата? Не искам нито един от Човешката глутница да напусне селото тази нощ!

— Защо тогава са ти нужни четиримата? — Багира се премести от крак на крак, очите й заблестяха и мъркането й се засили. — Аз мога да ги задържа, малко братче! Дошло ли е най-после време да убиваме! Това пеене и човеците, които се катереха по дърветата, добре ме подготвиха. Какво е Човека, та толкова да го щадим, този гол, кафяв копач на земята, този гълтач на земята, без косми и без зъби! Аз го следвах целия ден… по пладне в бялата слънчева светлина! Аз го подкарвах, както вълците подкарват напред елена! Аз съм Багира, Багира, Багира! Както танцувам със сянката си, така танцувах и с тези човеци! Виж! — Огромната пантера подрипна като малко котенце, което скача по сух падащ лист, заудря наляво и надясно в празното пространство така, че то засвистя от ударите, безшумно се опря о земята и пак подрипна, и после пак и пак, а в мъркането й се прокрадна ръмжене и заклокочи като пара във врящ котел.

— Аз съм Багира в джунглата, в нощта, и цялата ми сила е в мен! Кой може да устои на моя удар? Човешко дете, с едно махване на лапата си мога да ти смачкам главата като на умряла лятна жаба!

— Удряй тогава! — извика Маугли, но на езика, с който говореше селото, а не джунглата, и човешките думи вцепениха Багира, накараха я да клекне и краката й затрепераха под нея, а главата й бе на една височина с главата на Маугли. И Маугли пак се втренчи, както се беше втренчил в непокорните вълци, право в изумрудените й очи, додето червеният пламък зад зеленото в тях помръкна като фар, изгасен на двайсет мили през морето; додето очите се наведоха и голямата глава се наведе заедно с тях, наведе се… по-ниско… още по-ниско и грапавият ален език близна крака на Маугли.

— Багира, Багира, Багира! — прошепна момчето и я помилва плавно и леко по треперещия гръб. — Успокой се, успокой се! Нощта е виновна, не ти!

— Това беше от мирисите на нощта — разкаяно каза Багира. — Този въздух вика вътре в мен с всичка сила! Но ти откъде знаеш тия неща? Разбира се, въздухът около едно индийско село е пълен с всякакви миризми и за всяко същество, което приема света главно през носа си, миризмите са така подлудяващи, както музиката и наркотиците за човеците. Няколко минути Маугли продължи да гали пантерата и накрая тя легна като котка пред огъня, лапите подвити под гърдите, очите — притворени.

— Ти си от джунглата и не си от джунглата — каза тя. — А аз съм само една черна пантера! Но аз те обичам, малко братче.

— Те прекалено дълго дърдорят под дървото — каза Маугли, без да обърне внимание на последните думи. — Булдео трябва да им е разказал много истории. Би трябвало скоро да пристигнат, за да измъкнат жената и нейния мъж от капана и да ги сложат сред Червеното цвете. Но те ще намерят капана отворен. Хо-хо!

— Не, не, слушай! — каза Багира. — Сега вече кръвта ми се поуспокои! Защо да не намерят мен вътре? Малцина ще напуснат къщите си, след като ме видят тук! Не за първи път ще вляза в клетка, а не вярвам, че биха могли да вържат мене с въжето!

— Но бъди предпазлива! — каза Маугли и се засмя, понеже и той започна да чувства безразсъдна смелост като пантерата, която се вмъкна в колибата.

— Пфу! — изпъхтя Багира. — Това място смърди на Човек, но тук има тъкмо такова легло, каквото ми бяха дали в царските клетки в Удайпур! Ето, лягам върху него!

Маугли чу как каишите на дюшека изскърцаха под тежестта на големия звяр.

— В името на счупената ключалка, която ми върна свободата, те ще помислят, че са хванали голям дивеч! Ела и седни до мен, малко братче, и ние заедно ще ги поздравим с „Добър лов“!

— Не, имам нещо друго на ум! Не ща Човешката глутница да знае какъв дял имам аз в цялата игра. Прави си сама своя лов! Не искам да ги виждам.

— Така да бъде — каза Багира. — Ето ги, идат! Тълпата под смоковницата в другия край на селото ставаше все по-шумна и по-шумна. Накрая тя се понесе с диви викове по улицата, размахвайки тояги, бамбукови пръти, сърпове и ножове. Булдео и браминът ги водеха, но другите също тичаха по петите им и крещяха:

— Магьосникът и магьосницата! Да ги помъчим с нажежени монети, докато си признаят! Да изгорим колибата над главите им! Ще ги научим как се отглеждат вълчи таласъми! Не, първо да ги набием! факли! Дайте повече факли! Булдео, нажежи дулото на пушката!

Те срещнаха известна трудност при отварянето на вратата. Тя бе здраво залостена, но тълпата я изкърти и светлината на факлите заля стаята, където, опъната с цялата си дължина върху леглото, с кръстосани лапи, леко увиснали на едната страна, черна като ада и ужасна като демон, лежеше Багира. Изтекоха няколко секунди на отчаяно мълчание, после първите редове на тълпата с драскане и блъскане се дръпнаха от прага и тогава Багира вдигна глава и се прозина — изкусно, внимателно, сякаш за показ, както би се прозинала, за да оскърби един равен на себе си. Мустакатите устни се изтеглиха назад и нагоре, червеният език се сви, долната челюст се заотпуска все по-надолу и по-надолу, докато пламтящото гърло зина наполовина, а гигантските кучешки зъби се оголиха до венците и тракнаха, горните и долните едновременно, както иззвънтява хлопващата се вратичка на желязна каса. В следния миг улицата се изпразни. Багира скочи обратно през прозореца и застана до Маугли, а човеците с рев и писъци се носеха като поток и се тъпчеха един друг в панически стремеж да се скрият в колибите си.

— Няма да мръднат, преди да се съмне — тихо каза Багира. — А сега?

Тишината на следобеда сякаш бе завладяла селото, но те се вслушаха и доловиха шума на тежки сандъци, които се тътрузеха по пръстените подове и затискаха вратите. Багира имаше пълно право: селото нямаше да мръдне преди утрото. Маугли стоеше безмълвен и мислеше, а лицето му ставаше все по-мрачно.

— Нещо лошо ли направих? — попита Багира и се отърка о него.

— Не, направи голямо добро! Пази ги сега до сутринта! Аз отивам да спя.

Маугли се затича към джунглата, строполи се до една скала и спа, и спа, и спа целия следващ ден, докато пак настъпи нощ. Когато се събуди, до него стоеше Багира, а в краката му лежеше току-що убит елен. Багира любопитно го гледаше, докато той ряза с ножа си, наяде се, напи се и се обърна по корем, подпрял с ръка брадичката си.

— Мъжът и жената благополучно стигнаха до Канхивара — каза Багира. — Твоята майка прати вест по Чил. Още преди полунощ те намерили кон и бързо продължили. Нали това е добре?

— Това е добре — каза Маугли.

— А в селото твоята Човешка глутница не се помръдна, преди слънцето да изгрее високо. След това се наядоха и бързо пак се прибраха в колибите си.

— Да не би случайно да са те видели?

— Може би. Аз се търкалях в праха пред селската порта, а освен това си попях малко. Сега, малко братче, няма какво повече да се прави. Ела на лов с мен и Балу! Балу е открила нови кошери, които иска да ни покаже, а ние всички желаем ти да се върнеш при нас, както в някогашните дни. Отпъди този поглед, който кара дори и мен да се плаша! Мъжът и жената няма да бъдат сложени сред Червеното цвете и всичко върви добре в джунглата. Не е ли така?

Да забравим Човешката глутница!

— Да, ще ги забравим, но след малко! На кое място ще се храни Хати тази нощ?

— Където си избере. Кой може да каже предварително къде е Мълчаливия? Но защо? Какво може да направи Хати, което ние да не можем?

— Повикай го заедно с тримата му сина! Нека дойде тук при мен!

— Но наистина, малко братче, не е… не е съвсем уместно да се каже „Ела“ или „Върви“ на Хати! Спомни си, че той е властелин на джунглата и преди Човешката глутница да промени лицето ти, той те е учил на Властните думи в джунглата!

— Няма значение! Сега аз имам Властни думи за него! Повикай го да дойде при Маугли, жабата, и ако отначало не те слуша, кажи му да дойде заради Опустошението на полята в Буртпор!

— Заради Опустошението на полята в Буртпор! — Багира повтори два-три пъти, за да запомни. — Отивам! Най-много Хати да се ядоса, а аз бих дала месечния си лов да чуя Властни думи, които биха накарали Мълчаливия да се покори!

Тя изчезна, а Маугли остана и няколко пъти бясно заби ножа си в земята. Никога през живота си не беше виждал човешка кръв, а сега беше видял, нещо повече: беше помирисал кръвта на Месуа по ремъците, с които я бяха вързали. А Месуа винаги е била добра към него и доколкото Маугли знаеше нещо за обичта, той обичаше Месуа така силно, както мразеше всички останали човеци. Но колкото дълбоко и да го отвращаваше тяхната бъбривост, жестокост и подлост, нищо, което би могло да му предложи джунглата, не би го накарало да отнеме човешки живот и пак да усети в ноздрите си този ужасен мирис на кръв. Планът му беше по-прост, но и по-съвършен, и той се изсмя, когато си спомни, че не друго, а един от вечерните разкази на Булдео под смоковницата го бе довел до тази мисъл.

— Това наистина бяха Властни думи! — прошепна Багира до ухото му. — Те пасяха край реката и се подчиниха като волове! Гледай ги, идат!

Хати и тримата му сина се появиха, както винаги, безшумно. По краката им още имаше кал от реката и Хати замислено дъвчеше зеления ствол на младо бананово дръвче, което бе изкоренил с бивниците си. Но за Багира, която умееше да различава скритите неща, всяка извивка на огромното му тяло подсказваше, че сега не Властелинът на джунглата говореше с човешкото дете, а едно животно, което се бои, идваше при друго, което не се бои. Тримата му сина се поклащаха един до друг зад него.

Маугли едва вдигна глава, когато Хати го поздрави с „Добър лов“. Той го остави да се клати и да се люлее, и да се мести от крак на крак дълго преди да проговори, и накрая се обърна към Багира, не към слоновете.

— Ще ти кажа една история; разправи ми я този ловец, когото вие гонихте днес! — каза Маугли. — Тя е за един стар и мъдър слон, който паднал в капан и острият кол на дъното на ямата го раздрал от петата чак до рамото и му оставил бял белег.

Маугли вдигна ръка, Хати се извърна и на лунната светлина по оловната му кожа пролича дълъг бял белег, сякаш е бил ударен с нажежен бич.

— Хората дошли и го изкарали, от ямата — продължи Маугли, — но той скъсал въжетата, понеже бил силен, и се скрил, докато раната му заздравяла. А после се върнал яростен посред нощ до нивите на тези ловци. Спомням си сега, че имал трима сина. Тези неща се случили преди много, много дъждове и много, много далече — в полята на Буртпор. Какво стана с тези поля при следващата жетва, Хати?

— Аз ги пожънах заедно със синовете си — отговори Хати.

— А какво стана с оранта, която идва след жетвата?

— Нямаше оран — отговори Хати.

— А с хората, които живееха край нивите?

— Те избягаха.

— А с колибите, в които спяха хората?

— Ние разпиляхме покривите и джунглата погълна стените — отговори Хати.

— И какво друго стана освен това? — попита Маугли.

— Джунглата взе толкова хубава земя, колкото мога да извървя за две нощи от изток на запад и за три нощи от север на юг! Ние оставихме да влезе джунглата в пет села и в тези села, в техните землища, по техните пасбища, по техните меки ниви, сега няма нито един Човек, който да изкарва прехраната си от земята. Това беше Опустошението на полята в Буртпор, което извърших заедно с моите трима сина. Но аз те питам, човешко дете, как научи за всичко това? — каза Хати.

— Един Човек ми го каза; сега виждам, че дори и Булдео можел да казва истината! То е било добре извършено, о, Хати с белия белег, но за втори път ще бъде още по-добре извършено, защото Човек ще го ръководи! Знаеш ли селото, откъдето ме изгони Човешката глутница? Те са мързеливи, глупави и жестоки; те си играят с устата си и убиват по-слабите не за да се нахранят, а за удоволствие. Когато се наядат добре, хвърлят човеци от своето собствено племе сред Червеното цвете. Това го видях. Грозно е да живеят повече тук. Аз ги мразя!

— Избий ги тогава! — обади се най-младият син на Хати, откъсна снопче трева, овъргаля я в праха до предните си крака и я захвърли, а малките му червени очи бягаха насам-натам.

— Защо ми са бели кости? — гневно отговори Маугли. — Да не съм вълче, та да си играя на слънце с изгризани черепи? Аз убих Шир Хан и кожата му гние върху Скалата на съвета, но… но нито знам къде отиде Шир Хан, нито пък стомахът ми е по-пълен. Сега ще направя това, което мога да видя и да пипна. Нека влезе джунглата в това село, Хати!

Багира потрепера и се сви. В най-лошия случай тя можеше да разбере един бърз пробег по селската улица с нанасяне на удари наляво и надясно в тълпата или едно хитро убиване на закъснели до здрач орачи, но такава мисъл — съзнателно да се заличи цяло едно село от погледа на човеци и зверове — я изплаши. Сега тя разбра защо Маугли беше повикал Хати. Само един дълго живял слон би могъл да обмисли и проведе такава война.

— Нека избягат, както са избягали човеците от полята в Буртпор, докато само дъждовни потоци орат нивите им, докато шумът на дъжда по дебелите листа замени техните вретена; докато ние с Багира се настаним в къщата на брамина и елените идват на водопой при басейна пред храма! Нека влезе джунглата, Хати!

— Но аз… но ние за нищо не сме се карали с тях.

Иска се червената ярост на голяма болка, за да разрушим местата, където спи Човека! — колебливо каза Хати.

— Вие ли сте единствените, които пасете трева в джунглата? Вкарайте вътре вашите народи! Нека сърната и дивото прасе, и Нилгаи да се погрижат за това! Преди нивите да се обезлюдят, ти няма да покажеш пред човеците и една педя от кожата си. Нека влезе джунглата, Хати!

— А ще има ли убиване? При Опустошението на полята в Буртпор моите бивници бяха червени, но аз не искам пак да будя този мирис!

— И аз не искам! Не искам дори техните кости да останат по нашите чисти земи! Нека си намерят нови леговища. Тук те не могат да останат! Аз видях и помирисах кръвта на жената, която ми даде храна, жената, която щяха да убият, ако не бях аз. Мирисът на новопоникнала трева по техните прагове единствен може да освободи ноздрите ми от този мирис! Той гори в устата ми. Нека влезе джунглата, Хати!

— Ааа! — каза Хати. — Така гореше и белегът по моята кожа, докато видяхме техните села да умират под пролетния растеж! Сега разбирам. Твоята война ще бъде и наша война. Джунглата ще влезе!

Маугли едва свари да сдържи дъха си — целият се тресеше от ярост и омраза — и на мястото, където бяха слоновете, нямаше никого. Багира го гледаше с ужас.

— В името на счупената ключалка, която ми върна свободата! — каза най-сетне Черната пантера. — Ти ли си онова голо създание, за което се застъпих пред Глутницата, когато всички бяха млади? Властелине на джунглата, когато загубя силата си, застъпи се за мен, застъпи се за Балу — застъпи се за всички нас! Ние сме бебета пред теб! Счупени клонки под краката ти! Сърненца, загубили майките си!

Маугли си представи Багира като загубено сърненце, разкикоти се до задъхване и захълца, и пак се закикоти, та най-после трябваше да скочи в един вир, за да спре. Там той заплува, гмуркайки се надолу и нагоре между лунните лъчи, също като своя съименник, жабата.

В това време Хати и тримата му сина се отправиха поотделно в четири различни посоки и мълчаливо закрачиха през далечни долини. Те продължаваха така два дни през джунглата — цели шейсет мили — и всяка тяхна стъпка, и всяко махване с хобота се научаваше и отбелязваше, и тълкуваше от Манг и Чил, и Маймунския народ, и всички птици. После почнаха да пасат отново и около седмица пасоха кротко. Хати и неговите синове приличат на Каа, питона — те никога не бързат без нужда.

А след това из джунглата се понесе слух — и никой не знаеше кой го е пуснал — че в еди-коя си долина имало по-добра храна и вода. Дивите прасета, които, разбира се, биха отишли и накрай света, за да намерят добро ядене, първи се придвижиха на стада, тъпчейки камънака, елените ги последваха заедно с малките диви лисици, които живеят от мършата на стадата, и широкоплещестите нилгаи също тръгнаха с елените, а след нилгаите тръгнаха дивите биволи от блатата. Отначало и най-малката пречка би могла да върне пръснатите, разпилени стада, които пасяха трева и се разхождаха, и пиеха вода, и пак пасяха трева, но колчем се вдигнеше някаква тревога, някой идваше и ги успокояваше. Веднъж това бе Сахи, бодливото свинче, което ги известяваше, че малко по-нататък имало добра храна, друг път Манг пищеше весело и се понасяше по някоя поляна, за да покаже, че не вижда опасност, или пък Балу, напълнила устата си с корени, се затичваше, куцайки край треперещите редици, и наполовина ги изплашваше, наполовина ги връщаше в стария им път. Много животни се върнаха или избягаха, или загубиха интерес, но и много продължиха докрай. И след още десет дни се стигна до следното положение: елените, дивите прасета и нилгаите обикаляха в кръг с десетина мили радиус, а хищниците ги нападаха отзад. В средата на този кръг беше селото, а около селото зрееха нивите; сред нивите човеци седяха върху така наречените мачани — площадки, прилични на гълъбарници, изплетени от пръти върху четири кола — и от тях плашеха с викове птиците и другите крадци. Нататък вече нямаше защо да се убеждават елените — хищниците бяха зад гърба им и ги подкарваха все по-напред и по-навътре.

Една тъмна нощ Хати и тримата му сина се промъкнаха от джунглата, счупиха с хоботите си коловете на мачаните и те паднаха, както падат презрелите стебла на бучиниша, а човеците, които се строполиха от тях на земята, чуха почти до самите си уши глухото слонско боботене. Тогава авангардът на изплашените армии от елени не издържа и изпълни селските ниви и ливади, а заедно с тях бяха дивите прасета с техните остри копита и риещи зурли и онова, което елените пощадиха, прасетата довършиха. От време на време се вдигаше тревога, че идват вълци — стадата трепваха, отчаяно тичаха насам-натам, тъпчеха младия ечемик и изравняваха напоителните вади. Преди да съмне, външният натиск върху кръга се разкъса на едно място — там хищниците бяха отстъпили и дали свободен път на юг. Цели стада от елени хукнаха нататък. Други пък, които бяха посмели, се скриха в гъсталака, за да се наядат добре и на следната нощ.

Но работата бе всъщност свършена. На сутринта селяните видяха, че цялата им реколта е загубена. Това значеше гибел, ако не се махнеха оттук, защото години наред те живееха така близо до гладната смърт, както джунглата бе близо до тях. Те пратиха биволите си да пасат, но гладните животни откриха, че елените вече са опоскали пасбището, навлязоха в джунглата и тръгнаха подир дивите си събратя, а привечер единствените три-четири кончета в селото бяха намерени вътре в оборите с разбити глави. Само Багира можеше да нанася такива удари и само на Багира би хрумнала дръзката мисъл да измъкне трупа на последното конче вън, насред улицата.

Тази нощ селяните не посмяха да палят огньове в полята и Хати отиде със синовете си да събере каквото беше останало из нивите — а когато Хати събира нещо, след него вече няма какво да намерите. Хората решиха да ядат от запасите си за семе, да изчакат дъждовете, след това да се хванат на работа като ратаи и така да наваксат загубената година. Но докато търговецът на жито мислеше за своите пълни със зърно кошници и за цената, която щеше да вземе от купувачите, острите бивници на Хати пробиха кирпичения му хамбар откъм единия ъгъл и смачкаха огромния плетен, измазан с говежди тор сандък, където пазеше скъпоценната си стока.

Когато откриха и тази последна загуба, дойде ред на брамина да говори на хората. Той се бил молил на своите богове, но не получил отговор. Може би селото, без да иска, е оскърбило някого от боговете на джунглата — каза той, — защото несъмнено джунглата бе против тях. И те пратиха да повикат старейшината на най-близките гонди — скитнически племена, дребни, умни и много черни ловци, които живеят дълбоко в джунглата и чиито бащи са от най-древния народ на Индия — първите владетели на тази земя. Те нагостиха, както можаха, гонда, той застана на един крак със своя лък в ръка, втъкнал две-три отровни стрели в косите си, и загледа полуизплашено-полупрезрително разтревожените селяни и техните съсипани ниви. Те искаха да знаят дали неговите богове — старите богове — са им сърдити за нещо и какви жертвоприношения биха ги омилостивили. Гондът не каза нищо, а откъсна дълга лоза от карела, пълзящата дива тиква с горчиви плодове, и я върза напреки пред вратата на храма срещу опуления червен индуски идол. После посочи с ръка към пътя за Канхивара, върна се в своята джунгла и внимателно се загледа как се движат животните.

Излишно бе да питат какво е искал да каже. Диви тикви щяха да израснат там, където те се бяха молили на своя бог, и колкото по-скоро се махнеха оттук, толкова по-добре.

Но трудно е да вдигнеш котвата на цяло едно село. Хората останаха, докато свършиха летните си запаси, после се опитаха да берат орехи в джунглата, но сенките с горящи очи ги гледаха отвсякъде и дори посред бял ден се плъзгаха пред тях. Те бягаха, изплашени, назад, към селото, и виждаха, че кората на дърветата, покрай които бяха минали само преди пет минути, е одрана от някаква могъща, ноктеста лапа. И колкото повече се затваряха в селото, толкова по-дръзки ставаха дивите същества, които припкаха и мучаха по ливадите край Вайнгунга. Селяните вече нямаха нито сили, нито желание да поправят и измазват съборените стени на празните обори, които бяха близо до джунглата; глиганите ги събориха, възлестите корени на дивите лози бързаха да сграбчат завоюваната земя и твърда остра трева щъкваше между лозите. Неженените мъже избягаха първи и разнесоха надалеч вестта, че селото е обречено. Кой може да се бори с джунглата и с боговете на джунглата — казваха те, — щом и самата свещена кобра на селото е напуснала дупката си под смоковницата? Връзките им с външния свят ставаха все по-слаби, както утъпканите пътеки, излизащи от селото, намаляваха и изтъняваха. Нощното тръбене на Хати и тримата му сина вече не ги тревожеше — нямаше защо да им тръбят. Посевите над земята и семената под земята бяха унищожени. Нивите губеха своите очертания, беше време да търсят помощ от англичаните в Канхивара.

Със своя туземен нрав те все отлагаха заминаването си, но един ден дойдоха първите дъждове, потоци вода се изляха през полуразрушените покриви, цялото пасбище бе наводнено и всички растения буйно нападнаха селото след лятната горещина. Тогава те го напуснаха — мъже, жени и деца — през утринния дъжд, топъл и ослепяващ — и нагазиха стигащата до глезените вода, разбира се, след като погледнаха за последен път своите досегашни домове.

Когато последното семейство мина с товара си през селската порта, отзад се чу трясък на падащи греди и покриви. За миг те зърнаха блестящ змиеподобен хобот да се вдига и да разпилява мокър сламен покрив. После се чу втори трясък; последван от писък. Хати късаше покривите на колибите, както вие бихте късали водни лилии, и една отскочила греда го бе ударила. Това беше достатъчно, за да даде той пълна воля на силите си, а от всички животни в джунглата разяреният слон руши най-необуздано. Той ритна назад глинената стена, тя рухна от удара и стана на жълта кал под потоците на дъжда. После се завъртя, продължи да пищи и се понесе по тесните улици, като блъскаше колибите наляво и надясно, чупеше разнебитените врати, събаряше стрехите. Тримата му сина беснееха зад него, както бяха беснели при Опустошението на полята в Буртпор.

— Джунглата ще погълне тия черупки — чу се тих глас между развалините. — Сега трябва да се събори външната стена.

И Маугли отскочи от един зид, който се смъкваше надолу като уморен бивол — дъждът се плъзгаше по голите му рамене и ръце.

— Всичко по реда си — каза задъхан Хати. — О, колко червени бяха бивниците ми в Буртпор! Към външната стена, деца мои! С главата! Всички заедно! Хайде!

Четиримата натискаха един до друг — стената се наклони, попука се и рухна. Човеците, онемели от ужас, видяха през процепа гневните, изцапани с глина глави на разрушителите. Тогава те побягнаха без дом и без храна надолу по долината, а тяхното село, разсипано, смазано, отъпкано, сякаш се топеше зад тях.

Подир месец цялото място приличаше на разрината могила, покрита с млада, нежна зеленина, а към края на дъждовете неудържимо избуяла джунгла цареше там, където само преди шест месеца бе имало изорани, отгледани ниви.

ПЕСЕНТА НА МАУГЛИ СРЕЩУ ЧОВЕЦИТЕ

Ще пратя срещу ви аз тичащи диви лози,

ще викна аз цялата джунгла над вас да пълзи,

ще рухне последният покрив,

ще падат греди.

Карела, горчива карела

ще скрие тук всички следи!

Край вашите порти ще пеят във хор зверове,

из ваште хамбари Манг, прилепът, сам ще снове,

едничка в студени огнища

змията ще бди.

Карела, горчива карела

ще скрие тук всички следи!

Невидими, моите воини тръгват към вас,

щом светне луната, ще чуете техния глас.

И вълци ще водят стадата

през стари межди.

Карела, горчива карела

ще скрие тук всички следи!

И вашите ниви ще жъна една по една,

напразно след мен ще събирате вие зърна.

Елени орачи ще ровят

втвърдени бразди.

Карела, горчива карела

ще скрие тук всички следи!

Изпратих срещу ви аз тичащи диви лози,

извиках аз цялата джунгла над вас да пълзи.

Виж, храстите вече ви гонят,

виж, падат греди!

Карела, горчива карела

ще скрие тук всички следи!