Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Антилски корсари (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il figlio del Corsaro Rosso, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (27 юни 2007)

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло предостави Венцислав Пейчев.

 

Издание:

Поредица „Избрани приключенски романи“

ЕМИЛИО САЛГАРИ

Синът на червения корсар

Роман

Художник Емилиян Станкев, Световна библиотека, 1996

История

  1. — Добавяне

ПЪРВА ЧАСТ

Глава първа
МАРКИЗАТА

Червенокожият слуга, в синьо-жълта копринена одежда, извести с висок глас името на граф Миранда и сред гостите настъпи голямо оживление.

Веднага трябва да кажем, че дворецът на красивата и обожавана от всички авантюристи от Санто Доминго маркиза Монтелимар беше претъпкан от гости.

Танците спряха и всички се втурнаха към вратата на огромния салон, за да видят графа отблизо. За късото време, откакто той пребиваваше в Санто Доминго, за него се говореше много. Той беше пленил доста женски сърца.

Тъкмо слугата успя да повдигне обшитата с дълги ресни завеса, и този, за чието пристигане бе известил, застана пред всички.

Той беше красив, около двадесет и осемтридесетгодишен, висок, с черни като въглени очи, с тъмни мустаци и много бяла кожа — нещо твърде странно за капитан на фрегата, навикнал да плава под палещото слънце на Мексиканския залив и Карибско море. Кой знае защо тази странна, привличаща погледа млада особа сияеше изцяло в червена коприна.

Веднага щом забеляза, че всички го наблюдават с нескривано любопитство, графът намръщи чело и предизвикателно погледна по-близко стоящите до него мъже. Имаше вид на човек, отегчен от любопитството, проявено към него. След това той най-учтиво сне шапка и направи лек поклон.

Маркиза Монтелимар си проправи път сред насъбралите се гости, за да поздрави лично графа.

С право я наричаха „красивата вдовица от Санто Доминго“. По произход тя бе от Кастилия, испанската провинция, прочута с прекрасните си жени. Бе още твърде млада, едва ли имаше повече от двадесет и пет — висока и стройна, с гъвкаво тяло, бадемови очи, черна коса и кожа с цвят на алабастър.

Въпреки че маркизът бе загинал преди по-малко от година в битката срещу пиратите от Тортуга, тя беше облечена във великолепна бяла копринена рокля, пищно украсена с дребни смарагди. Лебедовата й шия бе обвита от безценна перлена огърлица.

Тя спря пред графа, поклони се грациозно, усмихна се и му подаде дясната си ръка, като каза:

— Радвам се, че приехте поканата ми, господин графе!

— Моряците са груб народ, скъпа маркизо — каза той в отговор, — но никога не отхвърлят покана, особено ако тя е направена от красива дама като вас.

Лицата на мнозина от присъстващите помрачняха. Обожателите на маркизата зашепнаха помежду си.

Граф Миранда се обърна, подпрял лявата си ръка на шпагата, и каза натъртено:

— Както изглежда, на някои не се харесва онова, което казах. Но нека се знае, че синовете на океана могат да си служат с шпагата също тъй добре, както с кормилото.

— Вие се лъжете, графе — рече маркизата. — Всички присъстващи тук уважават хората, които въпреки бурите и опасностите ни защитаваха от тортугските пирати.

Никой не се осмели да се обади. Лицата на мъжете се проясниха. Само един капитан на уланите от Гренада, който превишаваше по височина младия граф, все още стоеше намръщен.

— Господин графе — рече маркизата, — няма ли да ми подадете ръка? Ще бъда горда да се подпра на един силен моряк.

— Който винаги е готов да постави шпагата и живота си на ваше разположение, скъпа маркизо — допълни думите й красивият граф, като предизвикателно гледаше гостите.

— Танцувате ли, господин графе?

— Да, но само френски танци, тъй като съм израснал в Прованс.

— Как, нима вие не сте испанец? — учуди се домакинята. — Ако не се лъжа, графовете Миранда са от Кастилия.

— Баща ми беше женен за французойка и още като дете бях изпратен да живея при роднините на майка ми — каза младият мъж.

— Забелязвам, че говорите с чужд акцент — продължи маркизата.

— Моряците, които посещават чужди земи, лесно забравят майчиния си език — рече той.

— Откъде идвате сега, господин графе?

— От Санта Крус, скъпа маркизо.

— Сигурно по време на пътуването сте имали куп приключения?

— Само една буря и няколко стълкновения с пиратски кораби.

— Които сигурно сте потопили…

— О, не — усмихна се графът. — Само ги плених, а екипажите им оковах във вериги.

— А къде отивате сега?

— Ще остана тук, за да защитавам Санто Доминго — той задоволи любопитството на маркизата.

— Нима ни грози опасност? — продължи да се интересува красивата дама.

— Говори се, че група каторжници са се съюзили с пиратите, за да нападнат този град, но кълна се, четиридесетте оръдия на моя кораб…

Графът внезапно се обърна. Уланският капитан, който при появата му се беше намръщил най-много от всички, вървеше след тях, сякаш искаше да чуе какво си говореха двамата. Веднага щом младият граф се обърна, той бързо закрачи към някаква дама, която в същия този момент влизаше в залата.

— Кой е този господин? — попита графът, като сбърчи чело.

— Граф Сантяго, капитан на уланския полк от Гренада — усмихнато отвърна маркизата. — Интересува ли ви?

— Ни най-малко, скъпа маркизо. Струва ми се, че искаше да чуе за какво си говорим.

— Той е един от моите почитатели.

— Съвсем естествено е такава красива жена като вас да има безброй почитатели — рече графът.

— О, графе! — каза кокетно маркизата.

— Обича ли ви?

— Миналата седмица прободе с шпагата си един лейтенант, тъй като смяташе, че предпочитам нещастника.

— Значи капитанът е ревнив?

— Да. Изглежда е майстор на шпагата.

— Бих искал да проверя това с удоволствие — произнесе с ирония графът.

— Пазете се от него, графе!

— Нима мислите, че се страхувам от капитана?

— Не, господин графе, но ще ми бъде мъчно…

— За какво?

— Ако ви се случи нещастие. Младият капитан изгледа жената учудено:

— Ще ви бъде мъчно, ако ми се случи нещастие? Въпреки, че ме познавате едва от пет минути?

— Винаги съм се удивлявала на моряците, които са мъжествени и любезни като вас, господин графе.

Капитанът потисна въздишката си и каза тихо:

— Чудно. Също и чичо ми…

— Какво казахте, господин графе?

— Че музиката е божествена. Не искате ли да потанцуваме?

— С удоволствие!

Когато танцът свърши и графът отведе маркизата обратно на мястото й, той чу зад себе си глас:

— Графе, вие танцувате отлично, дали играете на карти по същия начин?

Графът се обърна и видя зад себе си капитана на уланите. Той го измери с дълъг изпитателен поглед и отвърна с лека ирония:

— Един благородник трябва да умее както да танцува, така и да играе на карти. А също и — добави весело той, — ако му се наложи, да върти шпагата.

— Този път ви предлагам само една игра — отвърна капитанът на предизвикателството.

— На вашите услуги, граф Сантяго! Щом това ви прави удоволствие…

— Как? Вие ме познавате? — извика капитанът учуден.

Маркизата пребледня.

— Какво искате от граф Миранда, господин граф Сантяго? — запита тя.

— Предлагам му една игра — отвърна капитанът. — Моряците винаги са предпочитали играта пред танца. Нали, господин графе? — обърна се към граф Миранда той.

— Понякога — сухо отвърна фрегатният капитан.

— Не играйте, графе — рече маркизата.

— Само веднъж — отвърна графът. — Елате, граф Сантяго!

Двамата влязоха в една заличка, където десетина офицери пушеха и играеха, без да проявяват особен интерес към бала. На кръглите масички блестяха златни монети, а заровете и картите се хвърляха от хора с привидно напълно безразлични лица.

— Какво предпочитате — картите или зара, господин графе? — запита уланът.

Играта със зарове ми се струва по-възбуждаща, по приляга някак си на военните — невинно отвърна граф Миранда. — Започваме ли?

Вместо отговор капитанът направи знак на чернокожия слуга и когато той дойде при тях, му заповяда да донесе зарове. След малко негърът се върна с изящно изработена чаша и зарове от слонова кост.

— На какво ще играем, граф Миранда? — запита капитанът.

— На каквото поискате.

— Да играем на живот или смърт тогава.

— Не ви разбирам.

— Когато на нас, войниците, ни омръзне да играем на злато, започваме да играем на живот или смърт. Който загуби, трябва да се застреля.

— Това е ужасна игра.

— Но е много интересна.

— Предпочитам да играя с парите си.

— Колко залагате?

— Сто пиастра.

— Искате да ме ограбите?

— Не, графе. Аз съм твърде лош играч й никога не съм имал късмет нито на зарове, нито на карти.

— Но затова пък при красивите дами, особено при маркизите…

— Не вярвам.

— Нима твърдите, че маркиза Монтелимар не ви харесва?

— Графе, аз съм дошъл тук да играя, а не да дърдоря. Ще заложите ли сто пиастра?

Вместо отговор капитанът взе чашата и хвърли заровете на масата.

— Тринадесет! — рече той. — Това число ще ви донесе нещастие.

— Сигурен ли сте?

— Не. Обаче числото тринадесет никак не ми харесва.

— Може би ще умрете скоро — предположи графът усмихнат.

— От чия ръка?

— Не съм пророк.

— От ръката на някой съперник ли?

— Може би.

— Не вярвам. Миналата седмица убих едного, защото ми пречеше.

— Вие имате бърза ръка, граф Сантяго?

— И сигурна. Сега е ваш ред.

Граф Миранда пое чашата и хвърли заровете.

— Четиринадесет! Интересно! — извика той. — Тринадесет и четиринадесет! Какво ли пък означават тези числа?

Капитанът потърка челото си. Лицето му помрачня.

— Какво ще кажете? — запита граф Миранда.

— Че спечелихте стоте пиастра.

— Не мисля за това. Говоря за числата.

— Аз, подобно на вас, също не съм пророк.

— Ще играем ли още?

— Да. Бих искал да видя какви числа ще ви се паднат и този път. Впрочем — замисли се той — предлагам да хвърлим три пъти. За петстотин пиастра.

Капитанът нервно разтърси заровете в чашата и ги изсипа на масата. Той едва сдържа проклятието си. Челото му бе плувнало в пот.

— Отново тринадесет! — извика той. — Да не би вие да сте самият дявол?

— Във всеки случай облечен съм като него — отвърна графът, широко усмихнат.

— Хвърляйте!

— Дванадесет — каза капитан Миранда, като удари с юмрук по масата. — Числото тринадесет е обградено от дванадесет и четиринадесет. Не намирате ли, че става интересно?

— Така изглежда.

Капитан Миранда въпросително погледна графа.

— Нещастното число е мое! — замислено произнесе граф Сантяго.

— Но вие спечелихте петстотин пиастра.

— Бих предпочел да съм ги изгубил, само да ми бе дошло друго число.

— Това не зависи нито от мен, нито от вас. Да продължаваме!

Играта продължи и граф Миранда спечели хиляда пиастра с петнадесет и седемнадесет срещу четиринадесет и шестнадесет. Скоро слугите съобщиха, че вече е полунощ и че балът привършва. Капитанът на уланите се изправи.

— Ще изпратя парите утре на кораба ви — каза той.

— Не е толкова бързо — рече граф Миранда.

— Надявам се, че ще ми дадете реванш.

— Когато поискате.

— Лека нощ, господин графе.

Уланът се върна в балната зала, където гостите се сбогуваха с маркизата. Капитанът на „Нова Кастилия“ се спря пред вратата. Той очевидно изчакваше да се разотидат гостите. Когато залата бе почти празна, граф Миранда отиде при маркизата. Тя вече го търсеше с поглед.

— Маркизо — рече той, като леко се поклони. Трябва да ме извините, че не се върнах, за да изиграя още един танц с вас.

— Да не сте се скарали с капитана?

— О, ни най-малко.

— Пазете се от него, графе! — каза маркизата. — Той е опасен човек.

— Докато имам шпагата си — отвърна младият капитан, — не се страхувам от никого. Мога ли да ви видя отново, скъпа маркизо?

— Мен?

— Да, вас.

— Ами… заповядайте утре на обед у дома.

— Утре? — попита графът. — Утре може би вече ще бъде късно.

— Но вие сте дошли едва вчера и вече искате да отплавате.

— Понякога човек не разполага с времето си. Но не бих искал да си замина, преди да съм говорил с вас.

— Нима не сте дошли да защитавате Санто Доминго?

— На този въпрос не мога да отговоря, маркизо.

— Но вие не бива да отпътувате така бързо. Можете ли да яздите?

— Да, скъпа маркизо.

— Утре ще има надбягване и бих желала и вие да участвате в него.

— Защо?

— Победителят ще получи като награда една целувка от мен.

— Тогава ще участвам — отвърна графът. — Лека нощ, скъпа маркизо.

Той целуна ръката на прелестната вдовица и веднага последва слугата, който вървеше пред него със сребърен свещник в ръка.