Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Subterranean, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 82 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

James Rollins

SUBTERRANEAN

Harper 1999

Редактор Тотка Попова

Художествено оформление на корица „Megachrom“ — Петър Христов

ИК „БАРД“ ООД — София 2002

Фантастичен трилър

История

  1. — Добавяне

Глава 26

Ашли дръпна Хари за ръкава. Забеля за, че приликата му с майор Майкълсън е много голяма. Особено сега, когато бе стиснал устни и гледаше строго, като между веждите му се бе появила дълбока бръчка.

— За какво, по дяволите, спореха? — попита. Моамба вече бе последвал вожда, а и доста бойци с бяха пръснали в различни посоки. Тя се огледа. Все още бяха обградени от неколцина туземци с копия. В погледите им се четеше недоверие.

— Какви неприятности ще си имаме пък сега? — обърна се тя отново към Хари.

— „Неприятности“ е меко казано — отвърна той, след като изгледа известно време пазачите с присвити очи. Решили са, че вие двамата трябва да умрете.

— Защо? — попита Ашли с широко разтворени очи. А вие с Майкълсън?

— Ние двамата бяхме осиновени от групата на бойците. Те се придържат към строг кодекс на честта. Наричат го „ил-джан“. На това нещо не могат да попречат дори и старейшините. Вие двамата, за разлика от нас сте обявени за чужденци. Могат да ви използват като изкупителни жертви.

 

Ашли се обърна към Бен. Нормално бе да се разтревожи от заплахата, надвиснала над собствения и живот. Дишането и се учести и от мисълта за съдбата на нейния син. Тя не можеше да си позволи да умре. Поне не преди да се е убедила, че Джейсън е жив и здрав.

Бен продължаваше да наблюдава голите бойци около тях, но тя съумя да привлече вниманието му.

— Знам, знам — каза той, сякаш четеше мислите и. — Ще се измъкнем и ще открием Джейсън.

— Ами Моамба? — обърна се тя отново към Хари, след като си пое дълбоко дъх. Хари поклати глава.

— Борада, вождът, настрои останалата част от племето срещу вас. Старецът обаче показа характер. Издейства случаят да бъде поставен пред съвета на племето. Насрочен е за утре сутринта.

— Ами ако тази нощ избягаме? — каза Бен. Хари поклати глава и въздъхна.

— Изключено е. По пътя ще попаднете на много зверове и капани. А дори и да успеете да се промъкнете покрай тях, тези малки човечета познават чудесно територията си. Ще ви прережат гърлата още преди да сте чули стъпките им.

— Хич да не очакват, че ще им дам да ми отрежат главата ей така, без съпротива — каза Бен. — Ще им…

Ашли го прекъсна.

— Хари, ще ни дадат ли възможност да се изкажем на този съвет?

— Предполагам, че да.

— Ти ще можеш ли да преведеш думите ми?

— Да. В най-общи линии, но ще се постарая.

— Много добре. Спрямо нас се държат враждебно, но ако съдя по петроглифите им, изглеждат доброжелателно настроени. Всичките си помагат помежду си. Грижат се за слабите и за сакатите. Представляват едно голямо семейство.

— Мен ме възприеха като свой — съгласи се Хари. Ашли кимна утвърдително.

— Нещо ги е потресло и заради това са изнервени — каза. — Ако разберем какво е, може би ще успеем да спасим кожите си.

— А ако не успеем? — рече Бен.

— Ако не успеем, ще се бием — отвърна хладно Ашли.

Някъде вътре в пещерата се разнесе внезапно ударът на гонг, от който скалата едва ли не започна да вибрира. Въоръжените стражи възприеха това като сигнал и отведоха групата в съседна пещера, до която стигнаха през плетеница от тунели. Бен и Ашли бяха тикнати в нея, след което неколцина пазачи застанаха на пост до изхода, за да не им позволят да излязат.

— Заедно с Денис трябва да пренощуваме в пещерата на бойците — каза Хари. — Утре сутрин обаче веднага ще се явя тук. Може би ще успеем да ги разубедим.

— Постарай се наистина да си тук — отвърна му Бен. — Не обичам неясните обещания.

Ашли изчака братята да излязат и сетне огледа пещерата. На пода бяха оставени широки метър възглавници с одеяла с различни шарки, сгънати върху тях. В ъглите на стаята се виждаха каменни корита, пълни с вода.

— Предполагам, че това е нашата килия — каза Бен, като ритна една от възглавниците.

Ашли, скръстила ръце на гърдите си, кимна утвърдително. След напрегнатия ден се чувстваше без сили.

— Всичко ще се оправи — каза Бен, като я прегърна през рамо. Изрече тези думи толкова спокойно и уверено, че Ашли го погледна озадачено, сякаш очакваше на негово място да види друг човек. Къде бе изчезнала неговата обичайна нахаканост? Той я хвана за рамото.

— Тревожа се за Джейсън — каза тя, като се отпусна в прегръдката му. — Неизвестността е направо убийствена. Ами ако…

— Успокой се, на момчето нищо му няма — отвърна Бен, като положи пръст върху устните и. Думите му прозвучаха така убедително, че тя му повярва. Тя го погледна в сериозните сини очи. Те вече не бяха очите на лекомислен шегаджия. Изпита желание да му прехвърли грижите си, да положи всичките си страхове и тревоги върху тези широки рамене, поне за известно време.

Старите рани в душата и отново я заболяха. Опита се да ги преодолее. Без да и позволи да изрече и дума, Бен се надвеси над нея и на мястото на пръста, с който бе докоснал устните и, постави своите. Неговите устни притиснаха нейните и не им позволиха да изрекат и дума.

Тя едва успя леко да изстене. Сетне устните му се плъзнаха по гърлото и и брадясалата му буза докосна нейната, докато той се опитваше да достигне основата на шията и. Отпусна се в нежната му и силна прегръдка, отметна глава назад, като му предложи по-голям достъп до шията си.

За миг той се спря и я погледна в очите. Бузите му бяха поруменели от страст. Тя разбра, че това бе последната и възможност да го спре. Замря от уплаха при възможността да му се отдаде и да стане отново уязвима за болката и разочарованието.

Сякаш усещайки опасенията и, той се отдръпна назад. Пламъкът в очите му премина в топлота. Никога дотогава не бе срещала мъж, едновременно толкова страстен и изпълнен с нежност. Тя почувства как ръката и се повдигна и започна да гали гъстата му коса. Прилепи се към него, подобно на удавница, опитваща се да достигне повърхността.

Опиянена от прегръдката му, тя му позволи да я вдигне и сетне нежно да я положи върху покрития с възглавници под.

 

Бен не можеше да заспи и продължаваше да гледа каменния таван. До него лежеше Ашли. Бе положила ръка върху гърдите му и прехвърлила крак върху корема му. Тя се раздвижи в съня си и желанието му отново се пробуди. Прояви сила на волята, за да не потъне отново във властта на тяхната страст. Знаеше, че тя се нуждае от сън. Следващият ден щеше да бъде изпълнен с предизвикателства. При все това не можа да се удържи и докосна с пръст извивката на дясната и гръд. Тя изстена тихо в съня си.

Тъкмо когато бе намислил да целуне слепоочието и, над него се спусна тъмна завеса. Той отново потъна в мрака, откъснат от светлината и от Ашли.

— Време е, Бени! — изненада го един глас.

В мрака отново се появи образът на неговия дядо, седнал със скръстени крака върху една възглавница само на няколко метра от него. Бен изстена и също приседна. Докато се опитваше да фокусира поглед върху дядо си, той се превърна в Моамба.

— Наложи се да изчакам доста време да чуеш зова ми — рече старецът.

Бен се изкашля и огледа голото си тяло. То още продължаваше да издава неговата страст. Бен се закри с ръце.

— Зает бях — рече.

— Струва ми се, че три пъти е повече от достатъчно — изкашля се Моамба. — Време е да поговорим.

— Прав си — отвърна Бен, като придърпа одеялото върху скута си. — Имам много въпроси към теб. За какво, по дяволите, на вашия вожд са му притрябвали нашите глави?

— Той и хората от селото са уплашени. Мнозина загинаха. Краканите зачестиха набезите си в нашата територия. Унищожиха цели стада от нашите домашни животни. Изненадаха нашите часовои, като нахлуха дълбоко в земите ни и убиха много от тях.

— Това какво общо има с нас?

— Битката ни с краканите се води от безброй поколения. След разпиляването на народа ни те останаха тук заедно с нас. Когато потърсихме убежище в подземния свят, за да избягаме от тях и от студа, те ни последваха. Сетне един голям катаклизъм затвори обратния път към горния свят и останахме тук, долу, всички.

— Как успяхте да оцелеете?

— Приспособихме се. Вие създадохте машини и железни сечива, за да ви помогнат във вашия живот. Ние пък създадохме живи сечива — растения и животни, — които да ни служат. Чрез много усилия се научихме да правим селекция на тези, които в най-голяма степен съответстваха на нашите потребности, и после ги размножихме. Научихме се да произвеждаме храна — каза старецът и след това посочи стените. — Научихме се да произвеждаме дори светлина, която да ни улеснява. Ние се адаптирахме. Краканите обаче не се адаптираха. Останаха тук, в периферията на нашите земи, като се препитаваха с остатъците от нашия труд. Не ме разбирай обаче зле — те са много хитри. Непрестанно се опитват да открият пролуки в нашата охрана.

— След като сте съобразителни, защо не направихте опит да ги изтребите до крак? Да им видите сметката…

— Не бива да го правим — поклати глава Моамба. — Както ние им трябваме, за да оцелеят, така и те са ни нужни със същата цел. Изпражненията им съдържат вещество, което ни е необходимо за производството на храната ни. Без него растенията биха загинали. А след тях — и ние. Съзнателно изпращаме нашите стари домашни животни, тези, които не дават мляко, в територията на краканите, за да има с какво да се хранят.

— Значи вие самите изхранвате тези чудовища. Нищо чудно, че са се размножили толкова.

— Трябва да поддържаме числеността им, за да произвеждат достатъчно тор. Основната работа на ловците ни е да събират тора и да го носят тук.

— Излиза, че са събирачи на лайна — вметна Бен. — Няма какво друго да кажа за тези доблестни воини.

— Те са наистина доблестни. Навлизането в царството на краканите представлява голям риск. Особено, ако не разполагат с помощта на един хери-хути — отвърна старецът и го погледна многозначително.

— Нека не говорим повече по този въпрос — каза Бен. Боеше се, че Моамба отново ще поиска от него да остане тук и да помогне на селото. На същото село, което сега искаше смъртта му. — Все още не си ми казал коя е причината за тази проклета смъртна присъда, която ни бе издадена.

— Тъкмо мислех да поговорим за това. В течение на много поколения създадохме редица средства, с които да се пазим от краканите, да ги държим по-далеч, от нас. Едно от основните ни средства за отбрана е тинайфори. Наскоро…

— Почакай малко — прекъсна го Бен. — Какво представлява това?

Моамба стисна замислено устни и присви очи.

— Вие нямате дума за нея — отговори. Присегна зад себе си и откъсна малко светеща гъба от стената. — Нещо като тази гъба, само че убива. Оградихме централната пещера с плътна преграда от тинайфори. С него защищаваме нашето село.

— И как така тези чудовища, краканите, започнаха изведнъж да преодоляват вашата защитна преграда и да ви нападат внезапно?

— Отговорът представлява тайна, известна само на сектата на бойците и на вождовете — каза Моамба и се изкашля. Продължи да говори по-тихо, сякаш се опасяваше да не бъде подслушван. — Тинайфори е започнало да умира. Почернява и се разлага, като бариерата между нас и краканите изтънява. След време тази преграда може напълно да изчезне. Бен си представи как глутници от зверовете нахлуват в долината. Макар тези хора да му бяха издали смъртна присъда, при мисълта за възможната касапница изтръпна.

— И все пак какво общо има това с нас?

— Тинайфори започна да загива малко след пристигането на твоите хора.

— Как така?

— Не знам. Някои от бойците и аз вярваме, че това е поличба. Че това е знак, че е време да се завърнем в горния свят. Мнозина от другите обаче смятат, че вие сте демони, които искате да ни изтребите.

— Предполагам, че сред тях е и вашият вожд.

— Да. Както и повечето от останалите.

— И как очакваш да го убедим, че не е така? Не ми се вярва да възприеме сериозно честната дума на един демон.

— Така е. Заради това утре прави това, което ще ти кажа. Ще ни помогне твоят другар Хари. Без това да му е известно, докато спи, го уча на основите на нашия език. Помагам му да го научи. Вслушай се в думите му.

— Какво си намислил?

Моамба вдигна ръка в знак на сбогуване, контактът бе прекъснат и фигурата му изчезна.

— Утре ще научиш — каза му преди това.