Азаря Фархи
Пет дни на Луната (6)

VI. Пътешествието продължава

„ЛИ–7“ продължаваше да се носи във вечния мрак на междупланетното пространство. Като някакъв светещ призрак той пробиваше тъмнината и продължаваше все напред към милионите звезди, които блещукаха със слаба светлина в далечината.

Изминаха петдесет часа от полета. Дълбоко спеше екипажът на кораба. Отдавна престанаха да работят кинокамерите. Термометрите сочеха разликите в температурите, които автоматически записваше самопишещият апарат. Слабо тиктакаха уредите.

Пръв се събуди щурманът. Той се протегна, но от направеното усилие полетя към стената, удари главата си в меката пореста материя, с която беше облицована стената, и инстинктивно се хвана за една държалка. Това го опомни. Иванов се огледа. Професорът спеше на пода. Веселинов беше в същото положение, в което го бе заварил при влизане в помещението.

— Какво ли е станало с нас? — се запита инженерът. Въздухът беше така чист и приятен, че ако легне отново, той чувствуваше, че пак ще заспи. Слабо се носеше миризма на етер. Отново почувствува желание да заспи. Той разтърка очите си и силно се ощипа. Това помогна. Отпусна едната си ръка и внимателно се отправи към ръчката за регулиране на вентилацията и я нагласи на бързо прочистване на въздуха. Сетне се отправи към професора. Бутна го леко, но ученият не помръдна. Взе Медведев на ръце, постави го на едно кресло, стегна колана и силно разбута ръководителя на експедицията.

Професорът отвори очи, огледа се и като видя своя спътник, сънливо промърмори:

— Брей, че ми се спи. Изглежда, че доста време съм лежал. Пък съм и гладен! — Но разсънил се вече, той хвърли поглед на ръчния си часовник. — Колко ли е часът? — запита Медведев щурмана. — Моят часовник е спрял.

— И моят е спрял — отвърна Иванов. — Доста сме спали, може би над 40 часа, защото навих часовника, преди да тръгнем, а той върви тридесет и шест часа.

— Странно! На какво ли се дължи нашата сънливост! — учуди се професорът. — Трябва да разберем тази работа. Но я да събудим и другите сънливци!

— Не е необходимо — събуди се сам геологът. — Брей, че здраво бях заспал! Интересно — продължи той, — и аз се питам на какво се дължи тази наша сънливост?

Внезапно той силно се чукна по челото:

— Етерът!… — извика той. — Ние дълго време сме вдишвали етер. Ето защо ми се стори, когато заспивах, че заедно с чистия въздух, просто миришещ на озон, се носи и друг някакъв мирис, наподобяващ миризма на болница. Значи етерът ни е опил.

Той стана внимателно и като се придържаше за държалките, се отправи към склада, като влезе през притворената врата. След него тръгнаха и останалите.

Изтегнала се на пода, спеше лекарката. Геологът я разбута. Тя трепна, изправи главата си и се заоглежда учудено.

— Наспахте ли се? — хитро я попита Веселинов, като се усмихваше под мустак.

— Да, благодаря! — отвърна тя. — Не разбрах как съм заспала. А защо се намирам на пода?

— Препили сте — закачи я той.

Тя го погледна учудено, мъчейки се да си спомни какво е станало.

— С етер и кислород — отвърна на погледа й Веселинов.

Лекарката си спомни изведнъж. Като разбра за какво става дума, разтревожи се, бързо стана и се отправи към резервоарите.

Всички я последваха.

— Етерният резервоар е празен — тревожно извести тя, след като провери аптеката. После провери резервоарчето с кислород. — И големият резервоар е празен!… — вече съкрушено съобщи тя.

Членовете на екипажа се спогледаха тревожно.

— Повредата вероятно е станала при тласъка на излитането. Етерът ни приспа. В края на краищата можем и без него. Ако закъса някой от нас, Занкина ще го оперира без упойка. Но виж, с кислорода е лошо — обади се Веселинов. — Трябва да помислим какво да правим — вече тъжно продължи той.

— Няма място за хленчене — твърдо изгледа спътниците си съвзелият се от внезапната загуба ръководител на експедицията. — Положението не е чак толкова лошо. Необходимо е веднага да направим точна сметка на запасите кислород. За в бъдеще ще го разходваме най-икономично. Освен това трябва да видим точно къде се намираме. Това ще се помъча да направя аз. Посоката, разбира се, ще бъде приблизителна, тъй като в нашата малка обсерватория нямаме уреди с много голяма точност. А вие — обърна се той към щурмана — опитайте се да влезете във връзка със Земята. Освен това направете всичко възможно за по-скорошното поставяне на резервния пътепоказател.

Всеки от членовете на експедицията се зае с работата си.

Най-напред се справи със задълженията си Веселинов. Той зареди кинокамерите, свали лентите и постави нови на самопишещите апарати за температурни разлики. Провери и останалите апаратури.

Макар и да можеше да се притече на помощ на щурмана или на професора, които имаха сравнително повече работа, Веселинов реши да помогне на лекарката. На него му беше много приятно да бъде постоянно около нея. Той харесваше закачливостта й, острия й ум, детската наивност и двете плитки. Геологът стана и се отправи към склада.

— Имате ли нужда от помощници? — запита той, като несръчно се държеше за една държалка.

— След като сте свободен, заповядайте! — отвърна Занкина, без да се извръща, като почувствува, че кръвта нахлу в бузите й. На нея също й се харесваше този едър, весел българин, който така сърдечно се смееше и така хубаво се шегуваше. Тя чувствуваше, че макар и да си придаваше несериозен вид, Веселинов е умен и способен работник. — Вървете да проверите колко кислород има в скафандрите! — нареди му тя.

— Слушам! — пошегува се геологът.

Взе една записна книжка от бюрото на лекарката и се отправи към скафандрите в залата, като продължаваше да залита. Той най-мъчно от всички свикваше с живота без тежест.

За около петнадесет минути беше приведена в известност наличността на всички запаси кислород. Пътешествениците разполагаха в малкия резервоар с кислород за около пет дни, а във всички скафандри плюс запасните патрони с течен кислород за още около три дни.

Най-сложна се оказа работата на Медведев. Преди всичко той трябваше да установи на какво разстояние се намира корабът от Луната и да го насочи по най-безопасния път. Но тук изникна отново въпросът, кой от уредите е повреден — неговият далекоскоп или пътепоказателят. Ето защо, преди да отиде в своята малка обсерватория, той се отправи към кабината за управление при инженера.

— Много сме далеч от Земята, другарю професор. Не мога да се свържа с нея. Нашата станция може да предава максимум на 500,000 километра. Затова се заех с пътепоказателя — посрещна той началника на експедицията. — След около 15–20 минути ще разбера кой от двата уреда греши.

Пътепоказателят беше сложен уред, свързан с десетки проводници с автопилота и двигателите на ракетата. Веднъж настроен в дадена посока, той можеше да води кораба без отклонение.

Щурманът работеше сръчно. Той беше много добре запознат с уреда, тъй като по негово предложение бяха внесени много подобрения в него.

Медведев с нетърпение зачака монтирането на резервния пътепоказател.

— Готово — рече най-сетне инженерът. — Но какво е това? Като че ли сваленият пътепоказател е повреден. Новият сочи съвсем друга посока, а него аз лично проверих. Тук грешка не може да има. Значи вашият далекоскоп е верен. Аз ще разглобя този — и той посочи с пръст демонтирания уред. — Искам да установя на какво се дължи това голямо отклонение.

— Добре, а през това време аз ще се постарая да установя на какво разстояние сме и да ви дам вярната посока — каза професорът и посегна към дръжката на вратата, но изведнъж, сетил се за нещо, се спря и запита инженера: — Можете ли да ми кажете колко време пътуваме?

— Петдесет и един часа — отвърна щурманът, като погледна един от уредите си.

След като влезе в обсерваторията, Медведев направи грубо изчисление на изминатото разстояние. Ракетата се бе отдалечила от Земята на около два милиона километра. Провери разстоянието през далекоскопа. Оказа се вярно. След това отправи тръбата си към лунния диск, измери ъгъла и приблизително изчисли разстоянието. Въпреки че не разполагаше с точните уреди на института, професорът начерта курса, който трябваше да следва корабът.

Като свърши тази работа, Медведев свика целия екипаж.

— Разполагаме с кислород за осем денонощия и единадесет часа — докладва лекарката.

— Всички уреди са в ред — отчете геологът.

— Добре — отвърна професорът. — Свиках ви да обсъдим създалото се положение. По неизвестни още причини, вероятно поради повреда, сме се отклонили на около два милиона и двеста хиляди километра от целта на нашето пътешествие. За това съдействуваше тази злополука с резервоарите. Тя ни принуди да загубим ценни четиридесет и девет часа. Имаме кислород за осем дни и няколко часа. Като изключим трите дни за път до луната и за завръщането ни оттам, в случай че решим да отидем на Луната, ще имаме кислород за пет дни. Поставям на обсъждане въпроса, дали да се върнем на Земята, която отстои на около два милиона километра, или да продължим пътешествието.

— Не е необходимо да се обсъжда този въпрос — обади се Веселинов. — Сигурен съм, че всички сме за продължаването му.

— Правилно — потвърдиха останалите пътешественици.

— Благодаря ви! Точно така смятах, че ще постъпите — каза ученият. — В такъв случай е необходимо всеки от вас да съкрати плана за своите научни работи в рамките на пет денонощия. Когато стане възможно, ще съобщим тези промени на академиите в Москва и София. Срок до утре 16 часа.

— За момент — спря спътниците си Иванов, — вижте какво намерих в разглобения пътепоказател — и той подаде на професора малка метална пластинка. — Пластинката е силно намагнитизирана — продължи с възмущение той. — Какво ще кажете на това?

— Вредителство! — изрече с яд геологът. — В такъв случай изтичането на кислорода не е случайност.

— Виж ти как намислили да ни погубят — учуди се лекарката. — Че какъв интерес имат от това? Нашето пътешествие ще допринесе само полза на науката и на цялото човечество.

— Какъв интерес ли? — процеди през зъби възмутеният професор. — Та за монополите успехът на нашата експедиция значи намаление на дивидентите от самолетните предприятия. Заменяване на старата техника с нова — загубване на престиж. Освен това те от години си правят сметка да заграбят Луната и от нея да направят военна и суровинна база. Но този път сметките им са погрешни. Ние първи ще стъпим на Луната!…

Внезапно острият звън на сигнализаторите наруши разговора на пътешествениците. Радиолокационната уредба съобщаваше за приближаването на някакво небесно тяло.

— Тревога!… — съобщи щурманът. — Към нас приближава някакво небесно тяло.

Той бързо се запъти към кабината, зави встрани с кормилото и пусна моторите. Минута след това на няколко километра от кораба префуча метеор.

Катастрофата, която можеше да струва живота на пътешествениците, беше успешно отстранена.