Азаря Фархи
Пет дни на Луната (10)

X. Тайната на професор Дренков

От около един месец професор Дренков загуби всякакво спокойствие.

Това се случи един късен следобед тъкмо когато беше завършил изследването за устойчивостта на една нова сплав. Той вече смяташе да си ходи, когато в кабинета му се вмъкна висок, на средна възраст мъж, облечен изискано. Той учтиво поздрави професора.

— Какво обичате? — запита го Дренков.

— Идвам от чужбина — започна непознатият. — Нося ви поздрави от една ваша позната… от мадам Краузе… Вероятно си спомняте за нея?

Само тези няколко думи бяха достатъчни, за да се преобрази Дренков. Тревожна искра пробяга през иначе спокойните му сини очи. Той побледня, а по цялото си тяло почувствува силна слабост. Професорът бавно се отпусна на креслото. Пред погледа му изпъкна картина от неговата младост.

Намира се в Берлин на специализация. Той е млад, хубав, с големи надежди за бъдещето. Пред него се разкрива бляскава научна кариера. Случайно един ден той се запознава в металургичния институт с едно младо момиче — Хилда Краузе. От този момент той започва да чувствува постоянна липса на пари. А Хилда живееше на широка нога. Млада вдовица на един немски научен сътрудник, тя имаше собствена къща и вила, като разполагаше с много пари. Но той не искаше да се излага и й заплащаше всички сметки. Веднъж той не можа да заплати някаква сметка.

— Защо не ми казахте, че нямате пари? — упрекна го тя. — Веднага бих ви помогнала — и тя незабавно заплати сметката.

След няколко дни той й върна сумата, но всеки ден започна да чувствува все по-големи затруднения. Един ден Хилда му предложи да го запознае с един известен инженер. Дренков се съгласи. На него той разказа за една новост, която в момента смята да представи в рационализаторското бюро на завода. Инженерът предложи, вместо да я даде в завода, да му я продаде на него, а той ще заплати повече. Дренков се съгласи и получи в замяна няколко хиляди марки, които веднага похарчи за подарък на Хилда. После той предложи втора рационализация, за която също получи значителна сума. Постепенно, без сам да забележи как стана това, той започна да изнася и редица материали от завода, срещу които продължаваше да получава пари и да подписва разписки за получените суми. Но един ден, притиснат до стената от инженера, той се съгласи да носи и други, по-важни сведения. Така Дренков стана агент на чуждото разузнаване.

Завърнал се в България, той искаше най-напред да отиде в МВР и да разкаже всичко. Но никой не го потърси за нищо. Постепенно той се успокои и помисли, че са го забравили и никой вече няма да го потърси.

— Какво искате от мен? — запита професорът, след като се поопомни. — Не се опитвайте обаче да ме изнудвате, защото зная, че мадам Краузе отдавна е починала в затвора — опита се да се окопити той.

— Да, тя почина, но на нас ни завеща малко документи и една магнетофонна лента. Мога да я пусна — каза непознатият. — Тя ще ви припомни много неща, които може би сте забравили. — И той стана, приближи се до телевизора, натисна една пластинка и откри магнетофонната уредба. Най-напред от уредбата заговори мъжки глас.

„Само тези сведения успях да взема, мила. Състава на новата сплав ще донеса след няколко дни. Трудно е. Те не ме подозират, но вече почнаха да следят. Има загубени няколко документа.“

След това заговори женски глас:

„Добре. Дай ми ги!… Курт остави хонорар 10000 марки. Ще получиш и останалите, като донесеш състава на новата сплав. Само едно те моля: не забравяй обещанието си!“

— Достатъчно — истерично извика Дренков. — Спрете!…

Шпионинът взе лентата и продължи:

— Освен нея имам на разположение и няколко разписки.

— Достатъчно!… Кажете, какво искате?

— Това е вече друго. Стига сме играли като малки деца на криеница!… Ето как стои работата. Ние съзнателно не сме ви закачали, след като се върнахте в България. С това искахме да ви предпазим от провал. Дадохме ви възможност да се укрепите, да се издигнете. Вие оправдахте нашето доверие. Успяхте да се издигнете и да станете ценен научен работник с международно име. Вашите успехи ни радваха. Сега трябва да ни помогнете. Работата ще бъде добре заплатена.

— Какво трябва да направя? — с глух глас запита Дренков.

— Необходими ни са плановете на „ЛИ–7“. Освен това, междупланетният кораб не бива да се върне на Земята.

— Но това е убийство?… Аз туй не мога да извърша.

— Ваша работа!… Още утре всички тези материали ще пристигнат в МВР.

Професорът си представи големия скандал, който щеше да стане. Той вече се виждаше окован в белезници и как всички в института извръщат от него глава. А ако приеме? Тогава може би никой няма да научи нищо и всичко ще тръгне по старому.

— Добре, съгласен съм! Какви са директивите и каква гаранция ще имам в случай на провал?

— Задачата не е много трудна за вас — започна непознатият. — С кораба трябва да стане авария. Примерно, да се изгуби в междупланетното пространство. Що се отнася до плановете, трябва да ни помогнете да ги снемем. В замяна на тази услуга ще получите сто хиляди долара, в каквато валута поискате. А в случай на провал, ако вие сте работили добре, ще ви гарантираме катедра в един голям институт за нови сплави на Запад. Ние ще ви измъкнем на всяка цена!…

От този ден Дренков загуби всякакво спокойствие. Нощем не спеше или ако спеше, сънуваше кошмари, слабо се хранеше, плашеше се и от сянката си. А когато от Института загрижено го питаха дали не е болен, той се оправдаваше или с жлъчката, или със стомаха си и отхвърляше всички предложения за отпуск до заминаването на кораба.

В Института уважаваха професора като ценен научен работник и му се доверяваха във всяко едно отношение. Той имаше достъп до плановете на всички уреди и до всички сплави, от които беше изграден корабът. Само плановете на новия двигател бяха много секретни и се съхраняваха лично от директора на Института. Всичко това даде възможност на Дренков много лесно, без някой да го заподозре, да постави намагнетизирана пластинка в пътепоказателя на кораба, а в деня на пътешествието под претекст на проверка на един уред — да повреди големия резервоар с кислород и да постави етера така, че при тласъка на излитането да почне да изтича.

Останалото беше вече лесно. За да провери уредите, той разполагаше с техните планове. Това му даде възможност да снеме копия от всички планове. Оставаше само да вземе копие от плана на новия двигател. Пъкленият план на чуждото разузнаване вече се осъществяваше.

Агент 303 беше много доволен от професора. Той вече беше почти сигурен, че напълно ще изпълни поръченията на началството. С нетърпение чакаше завършека на акцията. Но едновременно с това, като опитен разузнавач, агентът ясно виждаше, че нервите на професора едва издържат.

— Какво ще кажете, господин Дренков, ако ви изпратим помощ? Виждам, че не сте добре?

— Няма да е лошо — отвърна професорът. — Наистина се чувствувам много зле.

— Добре. Има един опитен младеж, който може всестранно да ви подпомогне. Наричайте го Пацев. Може да го настаните в Института като летец или механик. Освен това той ще ни бъде постоянна връзка.

— Летец ли?… Професор Стоянов се нуждае от летец, ще говоря с него.

Три дни след този разговор Пацев постъпи като пилот на вертолета на професор Стоянов.

Но и помощта на Пацев не успокои професора. Безпокойството на Дренков ежедневно се увеличаваше. Той просто изпадна в паника, която мъчно прикриваше, когато разбра, че Министерството на вътрешните работи се интересува от Института. Дренков реши, че е вече много опасно да стои в страната и че е необходимо незабавно да действува — да вземе плановете и да избяга в чужбина.

С помощта на Пацев той се готвеше тази вечер да свърши това.

На вратата на професора тихо се почука.

— Влез!

В кабинета се промъкна пилотът.

— Готов ли сте? — запита професорът.

— Да!… Ключовете са в мен. Ето и фотоапарата — и той посочи малък медальон, който държеше под ризата си.

— Тогава да вървим.

Двамата тихо излязоха в коридора и като преминаха през няколко врати, се озоваха в стаята на директора на Института. Вратата безшумно се отвори. Професорът влезе, а летецът, след като се огледа, се промъкна след него. Всичко беше благополучно. След около двадесет минути със снимка на плана на двигателя двамата заключиха вратата на кабинета и тихо се измъкнаха.

Внезапно коридорът светна и те се озоваха пред майор Гранитов.