Ана Зегерс
Нова среща (1)

I

Тази история започна на съседна до моята маса в едно кафене в град Мексико. Тогава аз не подозирах, че тя започва оттам, ала въпреки всичко си спомням много добре времето, тъй като за първи път бях отишла отново след дълго боледуване в това кафене, където обичах да чета и да пиша. То се намираше на ъгъла на Кале Ганте, недалеч от Меркадо, големия пазар, който днес не съществувал вече, както ми казаха.

Докато лежах в болницата, Хитлер бе претърпял поражение на Волга — тази новина бе нахлула в подсъзнанието ми през тъмната мъгла, — Червената армия си проправяше път от Изток на Запад, Курската дъга вече бе зад нея, а напред се простираше Белорусия.

Всеки от нас следеше редовно военните събития. Испанските емигранти на съседната маса също говореха за тях. Това кафене беше любимото им заведение. Келнерите бяха свикнали с тях, макар че те консумираха малко и даваха много малък бакшиш, защото бяха бедни. Идваха тук само за да се срещнат помежду си, да прочетат вестниците и да поспорят. На мен поне техният разговор, сравнен със спокойния говор на мексиканците, често ми приличаше на бурна караница, която се засилваше още повече дори само като заговореха за новините от деня или по семейните си въпроси.

Поръчах си нещо и разтворих тетрадката си. Бях много уморена, ала оживената реч на испанските емигранти, с която вече бях навикнала, не ме смущаваше. Не обръщах внимание на отделните фрази, мислех си за своите неща.

Едва след настъпилата за миг тишина се ослушах, защото някой каза особено твърдо и решително:

— Лицето му беше съвсем близо. Познах го със сигурност. Той е тук.

— Не вярвам — подхвърли друг, — тогава аз щях да го знам. Ние с него бяхме като братя.

— Той все ще се обади. Видях го със собствените си очи.

— Алфонсо е мъртъв! — извика трети.

— Или е някъде в затвор.

— А ние ще разберем за това чак след година или по-късно дори.

— Или никога.

— Или пък е във Франция, или някъде другаде в някой лагер.

— Или пък е избягал.

— Така или иначе, сега той е тук — отвърна решително първият.

— Тогава Селия щеше да знае нещо. Тя постоянно прави всичко възможно, за да научи нещо за него. Не мисли за нищо друго.

— Никога няма да забравя лицето й, когато параходът ни се отдели от Европа. Непрекъснато гледаше към брега, сякаш Алфонсо можеше да изтича подир нас през океана.

Друг рече с тон, с който се изговаря някаква истина:

— Голяма любов беше тяхната. И от нейна страна, и от негова.

— Сега обаче той е при нея. Той е тук. Аз го видях.

— Хайде и ти!

— Защо казвате „беше“, а на мен ми казвате „хайде и ти“? Сега той е при нея. Видях го вечерта на Авенида Венте де Новиембре. — И младият слаб човек с дълги крайници, които се движеха в такт с думите му, заедно с краката и цялата му фигура, заразказва припряно защо е минавал случайно тази вечер по Авенида Венте де Новиембре.

След това престанах да ги слушам. Другарите му явно не му вярваха. И пак чух гласа на човека, който бе говорил за онази гореща любов, да се извисява над другите:

— След като брегът изчезна в далечината и раздялата беше вече окончателна, тя се затвори в кабината си, където се бе настанила заедно с жената на Антонио Мендес. Когато излезе оттам, беше отново сдържана, спокойна. Бе привела в ред облеклото и косите си. Извика при себе си всички деца, за да си отдъхнат майките им, и през целия път помагаше комуто както можеше.

— И тук човек винаги може да разчита на Селия.

Не бих се вслушвала повече в думите им, ако на масата им не настана отново раздвижване. В кафенето бе влязъл нов посетител, който седна при тях. И отново започна старата история.

— Той твърди, че бил видял Алфонсо. Ти би трябвало да знаеш това, Мигел.

Новодошлият отвърна:

— Не е възможно.

Младият испанец разказа още веднъж къде го е видял. Новодошлият, който се наричаше Мигел, повтори:

— Не е възможно. — После добави: — Той или е някъде в затвора, или са го пребили от бой, или отдавна вече е мъртъв. А възможно е да живее и до днес някъде свободен под фалшиво име. В последните съобщения нищо не се споменава за него.

Бях дръпнала леко стола си встрани, за да мога да видя кой е Мигел. Бях виждала вече няколко пъти лицето му по вестници и на събрания. По вида му съвсем не можеше да се съди за всичко онова, което аз знаех за него. Нищо не издаваше нито смелостта, нито решителните му действия, нито острия ум, той дори не приличаше на човек, който чете и пише много. А и не беше задължително човек да го вземе за испанец. По тази причина той сигурно беше извънредно подходящ за живота, който бе водил и който сигурно още водеше…

Не знам за какво разговаряха след това испанците. Тръгнаха си скоро. Направи ми впечатление само, че Мигел задържа за миг младия слаб мъж, и като го гледаше право в очите, му каза твърдо:

— Ти си се заблудил. Не си виждал Алфонсо. Разбра ли ме?

Другият се подвоуми за миг, после каза, като не отместваше очи от погледа на Мигел:

— Да. Сигурно съм се припознал…

В продължение на няколко години бях забравила за чутото на съседната маса. То явно се бе загнездило без последствие, без никаква връзка, заедно с безброй други, доловени в различни разговори думи на дъното на моите спомени, подобно на плоски камъчета, които децата хвърлят при игра над самата вода, така че те дълго да не паднат на дъното. Разбира се, накрая камъкът пада на дъното. Аз не познавах тези испанци, не ходих повече в това кафене. След боледуването си явно съм била прекалено уморена.