Мари Кордоние
Памела (6)

VI

Доста се изненада от нюйоркския апартамент на Робърт.

От малко преддверие се влизаше в облицована с ламперия всекидневна, в която имаше огромни библиотечни шкафове с книги. Мебелировката се състоеше още от няколко удобни кресла, канапе, тежка мраморна маса и дебел килим.

— Очевидно тук си измъчвал друг архитект — подхвърли Памела, дочула стъпките на Робърт зад гърба си.

Той очевидно вече беше дал някакви указания на прислужницата и на шофьора. Памела се запита, дали пък не е залостил вратата отвътре. Навън вече се здрачаваше и в помещението цареше синкав полумрак.

Тя притисна плътно малката чантичка към гърдите си като щит.

Звън на чаши и гъргорене на разливаща се течност я изтръгнаха от мислите й. Рязко се извърна и го загледа, докато отпиваше от уискито. Беше съблякъл тъмното сако и бе свалил вратовръзката си. Идеално скроеният панталон и раираната в бяло и синьо риза го правеха да изглежда още по-висок. Робърт беше първият мъж, редом с когото се чувстваше като джудже дори и на високи токчета.

Той й се усмихна.

— Какво предпочиташ? Шери, мартини?

Памела пристъпи до прозореца.

— Единственото ми желание е да ми поръчаш такси до „Хилтън“.

— Не ти ли казах, че си много сладка, когато риеш земята с крак като разгневено пони?

— Не обичам алкохол. Бих предпочела портокалов сок. Добре изстуден, ако е възможно.

Робърт кимна и остави чашата си върху количката за сервиране.

— Окей, ако това ще подобри настроението ти, дори собственоръчно ще го направя.

Остави открехната вратата към коридора и тихо подсвирквайки се отдалечи.

Беше въпрос на секунди Памела да извади от джоба си малкото пакетче и да го отвори. На пръсти се приближи до бара и тъкмо вдигаше ръка, когато той се върна. Едва потисна една не твърде дамска ругатня и бързо пъхна ръката си с издайническото нещо обратно в джоба. Робърт нищо не заподозря.

— Мери ще донесе веднага сока ти. Тя не одобрява, когато се мотая из кухнята. Имам странната дарба да си наемам персонал, който се отнася с мен като с непохватно хлапе.

Памела нервно отмахна една къдрица от лицето си, дръзнала да се отдели от строгата й фризура. Предпазливо изпусна въздуха, който си бе поела.

— Изглеждаш изморена, Пам — установи Робърт, след като се взря в нея. — Не искаш ли просто да свалиш жакета си и да седнеш?

— Не, аз…

— Портокаловият сок, моля. Наистина ли сериозно говорите, мистър…

— Мери! Не можете ли поне веднъж да направите това, което съм поискал, без да протестирате? Подарете си една хубава вечер. Обадете се на приятеля си и вървете на кино. Уверявам ви, че няма да умрем нито от глад, нито от жажда…

Робърт Нелсън видимо беше раздразнен от непокорството на пълничкото момиче, което хвърляше любопитни погледи към Памела.

— Е, щом е така… желая ви приятна вечер.

Гласът й прозвуча обидено, но той го понесе стоически.

— Докъде бяхме стигнали? Канеше се да съблечеш жакета си и да изгълташ коктейла от витамини, така ли беше?

„Глупаво би било да твърдя, че ми е студено“ — помисли си Памела. Свали жакета, преди Робърт да е успял да й помогне, и го сложи върху облегалката на креслото, като преди това внимателно го сгъна.

Светлосинята копринена блуза и романтичната фльонга на шията й изведнъж я направиха да изглежда нежна, уязвима и женствена. Тъмносинята плисирана пола пуритански покриваше коленете й, но Робърт много добре си спомняше дългите й, загорели бедра, така че еротичната му фантазия не можеше да намери покой.

Памела пое предложената й чаша и отпи бързо, без да сяда. Фактът, че Робърт Т.Нелсън нито за миг не я изпускаше от очи, я нервираше във висша степен.

— Не трябваше да ощастливяваш персонала с тази неочаквана почивка заради мен — откри двубоя тя.

— Можеш ли, всъщност, да ми обясниш, какво съм ти сторил, та се държиш с мен по този начин?

Робърт така ловко се промъкна до нея, че Памела отстъпя крачка назад и раменете й се опряха в библиотеката. Сокът се разплиска и на блузата й цъфна петно.

— По дяволите! Защо не внимаваш?! Как ще го изчистя сега?

Той се усмихна лукаво.

— Като съблечеш добрата си стара дрешка и веднага я изпереш със студена вода.

Памела отчаяно се стараеше да остане спокойна, като се молеше само гласът й да не затрепери.

— Това ли са обичайните ти номера за сваляне на мацките, които не са толкова леснодостъпни, колкото професионалните проститутки, Робърт Тони Нелсън?

Изплю името му като отрова, но сърцето й заби лудо и почувства как ръката й се тресе.

— На мен просто не ми е нужно да свалям, когото и да било, мила моя.

— Тогава пусни ме да си ходя! Веднага!

— Не позна! Мисля, че днес съм в състояние да те задържа. Не можеш да изчезнеш безследно. Твой личен патент ли е да зарязваш мъжете след любовната нощ и да ги оставяш да се събуждат сами? Трябва да си призная, твърде унизителна участ, която, за щастие, ми беше спестена от съдбата до срещата ми с теб…

— Толкова си обсебен от самия себе си, че дори не забелязваш, кога си противоречиш — нервно го прекъсна Памела. — Веднъж вече имах глупостта да съгреша с гаджето на сестра си, но можеш да ми вярваш, че такива грешки аз правя само по веднъж.

— Да се надяваме, че тази е от другите. Иначе би било твърде жалко.

— Трябва ли да го приемам като комплимент при стотиците жени, споделили августейшото ти легло? Не, ще се откажа от тази велика чест!

Робърт извъртя очи.

— Ти си замайваща, Памела Лин, но трябва да се отучиш да изопачаваш всяка моя дума. Знам какво говоря. Винаги!

Памела почувства, че физическата му близост има много по-съдбовно влияние върху нея, отколкото словесното дуелиране. Уханието на одеколона му бе ухание на незабравима нежност. Неволно започна учестено и дълбоко да си поема дъх. Хипнозата на сивите му очи вече даваше плодовете си.

— И какво ще стане после?… — промълви тя.

— Очаквам предложенията ти, скъпа моя.

Нежността му предизвика експлозия в душата й. Робърт обхвана раменете й и я притегли към себе си. Памела отвори уста, но от нея не излезе нито звук. Той повтори с палец пухкавата извивка на устните й, другата му ръка обгърна талията й. Памела затвори очи и се разтрепери от възбуда.

От гърлото й се изтръгна сладостно стенание. Пръстите му бавно обходиха скулите и веждите й и се заеха да измъкват фибите от косата й. Тъмни и тежки, освободените й къдрици се ливнаха по раменете й.

— Имаш прекрасни коси…

Робърт взе чашата й и Памела като от само себе си сключи ръце около врата му.

— Пусни ме, моля те…

— Погледни ме, когато го казваш…

Почувства дъха му, преди устните му да се впият в нейните. Забрави за всичко, което нямаше нищо общо с това толкова прекрасно докосване. Останала без капчица воля, позволи му да разкопчее блузата й и да целуне трапчинката под дългата й грациозна шия. По кожата й пролазиха тръпки. Сега вече не можеше, а и не искаше да си тръгне. Сан Франциско, Кели, Харви Дженкинс, къщата, работата й — всичко изчезна в подмолните дълбини на подсъзнанието й. Това бяха маловажни сенки от маловажен свят, който като че ли не беше нейният.

Робърт вече се бе справил с многобройните миниатюрни, облечени с коприна копчета и изхлузи блузата от раменете й. Снежнобелият дантелен сутиен поднесе на жадния му поглед две съвършени, пулсиращи кадифени полукълба.

— Ти си прекрасна, вълшебна си, Пам…

След като се наслади на омайната гледка, той свали и полата й. Памела застана пред него в светли фини чорапи, гарнирани с дантела, дантелени бикини и жартиери над тях. В този си вид би съблазнила и светец, а да не говорим за мъж, изгарящ от страст. Робърт я вдигна и я отнесе в спалнята. Сякаш събрал в себе си всичката нежност на света, внимателно я положи върху легло, покрито с кожи. Те помилваха голия й гръб и пулсът й премина в синкоп. Собственото й тяло я предаваше. Изпепеляващата жарава в утробата й можеше да бъде потушена само от този мъж. От мъжа, който в момента махаше и последното копче и спираше дъха й с прегръдката си.

— Обичам те, Пам! Ти ме омагьоса, влуди ме от първия миг още…

Не му отговори. Стискаше зъби, за да не изкрещи от мъчително очакване. Езикът му, който кръжеше около щръкналите връхчета на гърдите й, я лишаваше от разсъдък. После жарката му уста продължи по-надолу и устните му изучаващо се спряха върху вдлъбнатинката на корема й. Всеки неин нерв се сгърчи, завибрира.

Робърт погали красиво изваяния й ханш и зарови пръсти в тъмния копринен мъх на нейната женственост. Устните и езикът му ги последваха, а после се насочиха към чувствителната, влажна и гореща плът между дългите й бедра.

Памела едва не експлодира от тази милувка.

— Какво правиш с мен?!… — простена тя, разкъсвана от почти нечовешко желание.

— Обичам те, Пам! Отпусни се, нека те погледам…

Мъчението бе толкова блажено, че от очите й рукнаха сълзи. Искаше й се то да не свършва никога.

Еуфорията й достигна апогея си, когато Робърт се обърна по гръб, грабна я върху себе си и тя, неистово жадуваща за този миг, триумфиращо раздвижи ханша си, почувствала твърдостта, която я прониза. Дланите му обхванаха гърдите й и в зениците му прочете същото томително опиянение, което изпълваше и самата нея. В този миг двамата си принадлежаха всецяло, без остатък.

Странно чувство на надмощие разбуди нещо диво и гордо у Памела. Непознато и импулсивно, то я тласкаше напред, ускоряваше ритъма й, изтръгвайки от гърлото й писък, на какъвто не бе подозирала, че е способна.

Робърт също бе изгубил самоконтрол. Грабна я в обятията си и те се сляха в общ, засиял в злато пламък — хриптящи и стенещи, с блестящи от пот тела. Потънаха, вкопчени в отчаяна прегръдка в ласкавата тъмнина на безпаметна нощ, разпадайки се на милиарди атоми и същевременно обвързани един с друг, сякаш докато свят светува…

 

 

Памела се съпротивляваше на разбуждането. Да се събуди означаваше да вземе решение, да погледне фактите в очите, а в момента не й беше до това. Не и в състоянието на огромно изтощение, в което се намираше.

Някъде отчетливо прозвучаха удари на стенен часовник. Приповдигна се на лакът и отмахна косите от лицето си. Предчувствала го бе. Още когато Робърт я взе в обятията си, беше свършено с нея. Копнежът й да я люби бе със сила, която все още не можеше да оцени трезво.

Предпазливо седна в леглото.

— Този път няма да ми се изплъзнеш, ангелче… — промърмори дрезгаво той.

— Робърт…

— Ще ти коства ли прекалено много усилия, да започнеш най-сетне да ме наричаш Тони като всички нормални хора? Дразни ме това твое „Робърт“.

— Скоро вече няма да го чуваш…

— Не така, Памела Лин. Оставаш тук! Трябва да поговорим.

Тя въздъхна.

— Ще ти коства ли прекалено много усилия, да ми съобщиш преди това къде е банята?

Робърт се ухили.

— Ама, разбира се. Щом като прозорецът й е отдалечен на тридесет и два етажа от земята, не съществува опасност да се измъкнеш. Точно срещу спалнята е. Ще бъдеш ли така любезна да ми донесеш на връщане едно двойно уиски? Имам чувството, че спешно се нуждая от подсилване. Можеш да сринеш всеки мъж, Памела Лин.

Памела кимна и излезе. Нямаше сили да се шегува. Съзнанието, че собствената й глупост беше направила положението още по-лошо, я потискаше. По принцип, само едно нещо беше сигурно: трябваше да бяга. За щастие, шансовете й не бяха съвсем лоши. Робърт или Тони сам й предоставяше възможността за това.

Върна се при него в райска голота. Погледът му бе привлечен от пищния й бюст и той не заподозря нищо, когато му подаде чашата и приседна на ръба на леглото.

— А ти?

— Не, благодаря, знаеш, че не обичам алкохол.

Робърт отпи голяма глътка и се отпусна назад върху една възглавница. Погали бавно бедрото й. След душа кожата й беше хладна и ухаеше на неговия шампоан. В очите му се появи победоносно пламъче, когато тя потрепери от допира му и прикри с длани скута си. Той изпразни чашата си и я прегърна.

Заигра се с една нейна къдрица. Нави я около показалеца си, после започна да гъделичка с кичура златистото й загоряло рамо. Памела затвори очи и му предостави свобода за действие. Пасивността й го възбуждаше. В нейното великолепно тяло се криеха много жени и той искаше да ги опознае всичките — амбициозната професионалистка, загрижената сестра, дивата пантера в леглото.

— Магьоснице, за какво мислиш?

Погали с длан гърдите й и връхчетата им веднага настръхнаха.

— Какво ще кажеш, ако ние двамата се опитаме да помислим за Кели — хладно предложи Памела.

Робърт едва потисна една усмивчица.

— Нямаш ли по-конструктивни предложения, слънчице? Аз например бих предпочел да те целуна…

Памела усети езика му в устата си и със свръхчовешко усилие си наложи да игнорира копнежа, разбуден отново от нежните му ласки. „Колко ли ще продължи всичко това?!“

Напомни му.

— Нали искаше да говориш с мен!

Той склони глава на гърдите й.

— По-късно, миличка. В момента просто съм твърде уморен, за да разсъждавам… — промърмори под носа си.

Не след дълго равномерното му, дълбоко дишане оповести, че е заспал. Памела внимателно се измъкна и подложи под главата му една възглавница. С пет сънотворни таблетки, разтворени в уиски, и най-силният мъж можеше да бъде изваден за известно време от играта!

Тя най-добросъвестно бе отмерила дозата, за да бъде сигурна, че Харви Дженкинс ще заспи, понеже таблетките, всъщност, бяха предназначени за него.

Навлече дрехите си и направи неуспешен опит да открие фибите си по килима. Среса косите си и ги завърза с панделката на копринената си блуза. „Ключът от къщата? Къде държат мъжете своите ключове?“ Още първото бръкване в джоба на панталона му се оказа фантастично удачно!

С обувките в ръце тихичко затвори вратата на апартамента и със сияйна усмивка подаде връзката ключове на портиера долу.

— Намерих ги в асансьора. Сигурно можете да издирите притежателя им. Освен това, спешно се нуждая от такси.

Тъй като желанието й беше придружено от петдоларова банкнота, след две минути вече седеше в жълтата кола и шофьорът я подкара по оживените улици на Ню Йорк със скорост, с която положително някога щеше да си строши врата. До „Хилтън“ дори не й остана време да измисли правдоподобно извинение, което да умилостиви Харви Дженкинс.

Когато влезе във фоайето, той тъкмо идваше откъм бара. Зачервеното му плешиво чело беше красноречив знак, че е укротявал гнева си с прилично количество алкохол.

Щом я съзря, червенината се трансформира в нещо средно между лилаво и пурпурно.

— Мис Лин? Вече пристигнахте? Колко успокояващо! Мога ли да попитам къде бяхте?

Това, че езикът му се заваляше, не повлия ни най-малко на сарказма, вложен в „приветственото“ му слово, макар че се проявяваха известни смущения при артикулирането.

Памела се стараеше да запази самообладание. „Само да не ми вдигне скандал!“

— Трябва ли да го обсъждаме точно тук, Харви?

Дженкинс успя да оцени по достойнство резонността на този намек.

Още щом влязоха в хола на големия апартамент, нает за техния престой, той започна да бълва огън и жулел.

— Това е служебна командировка, мис Лин, а не излет за развлечение. Просто е кощунствено да ме оставите да се грижа за багажа ви, а вие да се мотаете насам-натам със своя приятел.

Памела си пое дълбоко дъх.

— Първо, той не е мой приятел, и второ, вече съм тук.

Много добре разбираше, че ругатните му са по повод на провалената вечер, на която толкова бе залагал, но се престори на наивна.

— Така леко няма да се измъкнете, мис Лин! Вечно хладната мис Лин! Не ме карайте да се смея, моля ви! Може би ще хвърлите един поглед в огледалото. Наистина ли смятате, че не забелязвам откъде идвате? От леглото на Тони! Тези блестящи очи, тази разпусната коса…

— Слушайте, Харви, вие отивате твърде далеч! — опита се Памела да поукроти пристъпа му на ревност.

Но разяреният Дженкинс нямаше начин да бъде спрян — алкохолът си казваше думата.

— И ти си курвичка като всички останали! Какво си мислиш, защо ти дадох шанса да участваш в презентацията? Не смяташ ли, че трябва да си платиш за това? Да не смяташ, че съм от Армията на спасението?

Тя бързо придърпа един фотьойл между себе си и агресивния творчески директор на „Уелс и Уайнбъргър“. Никога не го бе виждала такъв.

— Успокойте се, Харви! Съвсем погрешно тълкувате всичко.

Но Дженкинс беше много далеч от намерението да изслуша каквито и да било разумни доводи.

— Не с-се хаби, м-момиче — изпелтечи. — Ти не го разбираш така…

Памела почувства, как в нея се надига паника. „Боже господи! Ама че ужасна ситуация!“

Той застрашително пристъпваше към нея.

— Харви, ако ме докоснете, ще викам! — предупреди го тя с пресекващ глас.

В този момент Дженкинс се хвърли напред, сграбчи блузата й и копчетата се разхвърчаха. При вида на бялата ефирна дантела, едва прикриваща гърдите й, очите му се изцъклиха. За щастие, втората атака беше по-несръчна и Памела успя да се прехвърли със скок зад креслото, където можеше да разчита на известна безопасност.

Той прибягна до по-крути мерки.

— Край на игричките! Или идваш тук, или аз ще се погрижа да изхвръкнеш от „Уелс и Уайнбъргър“! Ще се погрижа и за това, да не си намериш работа в цял Сан Франциско. Никоя жена не се е подиграла безнаказано с Харви Дженкинс!

Памела не възнамеряваше да се подиграва с похотливия самец. Не й изглеждаше дори смешен, а само отблъскващ. Но сега той ускоряваше едно решение, което отдавна бе назряло.

— Спестете си усилието, мистър Дженкинс! Сама напускам — при това веднага! Вече сме разделени. Чао!

— Един момент!

Сред алкохолната мъгла в главата на Дженкинс се прокрадваше смътен спомен за целта на пътуването им.

— Не можете да н-направите това! Първо ще доведете р-работата си докрай, р-р-разбрано?!

Памела мрачно се изсмя.

— Хич и не мисля да го сторя. Отлитам обратно. Можете да ми изпратите документите по пощата. В отдел „Кадри“ имат адреса ми. Желая ви успех утре, мистър Дженкинс.

Намери куфара си на поставката до едно провокиращо широко легло и потръпна от погнуса. Самата мисъл, че Дженкинс би могъл да я докосне, я изпълни с отвращение.

„Тази страница е затворена окончателно и безвъзвратно. Но как ще продължавам за в бъдеще?“ Почувства ужасна умора, затормозяваща мислите й. Вълненията през последните часове я бяха изтощили.

Реши да си наеме стая в някой евтин хотел, да спи двайсет и четири часа и после да се заеме с проблемите си.