Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 3 гласа)

Информация

Издание:

Петър Манджуков. Предвестници на бурята. Спомени

Издава Федерацията на анархистите в България по случай 110-годишнината от солунските атентати на гемиджиите, София, 201З

История

  1. — Добавяне

Част първа
Първи стъпки

Есента на 1895 година няколко ученици от V гимназиален клас при Пловдивската мъжка гимназия бяхме образували един анархистически кръжок, душата на който беше Михаил Ив. Герджиков, родом от гр. Пловдив, по произход копривщенец. В този кръжок влизахме: М. Герджиков, Стефан Михов от гр. Пазарджик, Димитър Жечков и Владимир Икономов — и двамата от гр. Сливен, Борис Христов от село Градец (Котленско), моя скромност, Гавраил Мачев, работник-словослагател от гр. Пловдив и др. Ние се събирахме да четем и разискваме руската нихилистическа и оскъдната анархистическа литература в дома на М. Герджиков (където е сега Търговската камара) или в моята стая в Пловдивската митрополия, която по него време се помещаваше в къщата на д-р Константиниди на Станционна улица (сега ул. „Иван Вазов“), или в квартирата на Ст. Михов, която се намираше някъде из забутаните тесни улички по северозападните склонове на Сахат-тепе. През същата година аз бях изключен от гимназията с право да довърша годината в друга някоя гимназия в страната. Едновременно с моето изключване от гимназията стана изключването на Ст. Михов, а няколко дни по-късно — и онова на М. Герджиков.

Моето изключване стана за следното: беше 13 декември 1895 година, петък, когато последния час имахме един преподавател по старогръцки, който беше грък, на име Димитриядис, по образование богослов. Както му беше редът, след приключването на дневните занятия дежурният трябваше да прочете молитвата „Отче наш“. Този ден дежурен по клас беше някой си Никола Бакалов от Нова Загора, най-възрастният ученик в класа, с мустаци като на пъдар и брада като на поп. Тоя дърт ученик беше съвсем невежа както по преподаваните уроци, така и по тоя вид церемонии, и когато дойде ред да чете молитвата, аз, който седях на чина зад неговия, му направих знак, че вместо него, аз ще чета молитвата.

Ще направя едно малко отклонение. Когато живеех в гр. Ловеч, през ваканцията на 1887 г. бяха дошли от Москва студентите по медицина: Наум Гр. Башев и двамата братовчеди Христо и Божидар Татарчеви — и тримата от гр. Ресен, Македония; по-късно и тримата станаха лекари: Наум Гр. Башев в Провадия, а двамата братовчеди — в Македония, единият в Солун, а другият — в Скопие. Те бяха дошли на гости на Андрей Гр. Башев, по-стария брат на Наум Гр. Башев, който първоначално беше секретар на Ловчанската митрополия, а по-късно, като издържа държавния си изпит по право, отвори адвокатска кантора в Ловеч, след това в Плевен. Същият А. Башев, който по-късно в стамболово време беше народен представител и автор на „Башевия“ закон за особата, предназначен да запази авторитета на княз Фердинанда, силно разколебан след разните политически процеси и извършените екзекуции на майор Паница, Светослав Миларов, Карагюлев и др. Тези тримата студенти, при весело разположение, когато бяхме на гроздобер в местността „Печковица“, преведоха във вид на фарс молитвата „Отче наш“ на македонски. Аз имах силна памет и запомних веднага тоя весел превод, без да имам нужда от заучаване и повтаряне.

Така че аз прочетох вместо Никола Бакалов молитвата, но по македонски: „Татко Наш, що си седиш горе на небото и си чиниш сеир доле на земоява — да ти бидит кефот. Тайнот, що ни го даваш всеки ден, не ни ги чини инкяр. Маймунджилаците, що ги праиме всеки ден по пазарот, не ни ги клай у дефтерот, оти ке се чиниме резил. И не ни клай и катранот, да не ни земит гяолот.“

Резултатът от това прочитане на молитвата беше моето изключване от гимназията, което стана още на следния ден, защото вечерта, когато четох молитвата, имало учителски съвет, който взел решение да бъда веднага изключен за оскърбление религиозното чувство на учениците, с право да довърша годината в някоя друга гимназия. На следния ден, като ми съобщиха, че съм изключен, отидох при директора на гимназията Берберов („Лангобарда“, както го прекоросваха учениците, поради дългата му брада), на когото заявих, че не съм оскърбил религиозното чувство на моите съученици, защото те изобщо нямат религиозно чувство и никой от тях не се е оплакал от мене да съм му оскърбил това чувство; и че искам да му докажа, че не съм кощунствал с религията, като преведа дума по дума македонския текст на български или славянски. В отговор на моето красноречие и убедителни доводи директорът Берберов повика Пантелея, училищния слуга, и му заповяда да ме изгони; така че аз не само бях изключен, но отгоре на това бях буквално изринат от зданието на гимназията.

Изключването на Ст. Михов стана за следното провинение, извършено няколко дни, преди аз да прочета молитвата: класният ни учител, Василев, бе наш преподавател по всеобща история. За да преподаде някой урок, той предварително го заучваше дума по дума от учебника на Дерманчев. По ония времена на пазара се продаваха дюлгерски моливи, дълги по 80 см. Ст. Михов си беше купил един такъв молив и с него демонстративно следеше по Дерманчевия учебник преподаването на Василев. Целият клас наблюдаваше с весело любопитство широките дъги, които описваше горният край на молива тогава, когато Михов водеше долния му край по редовете на учебника и следеше преподаването на урока. През първите няколко урока Василев не забеляза играта, защото Михов седеше на един от вътрешните чинове и преподаването вървеше от гладко по-гладко. Тоя път обаче Михов седна на първия чин, точно срещу преподавателя. Имаше да се преподава за феодализма. Василев почна преподаването, а Михов — да води долния край на своя молив по редовете на учебника; целият клас следеше как се размахва горният край във въздуха. По едно време Василев се загледа в описваните във въздуха дъги и спря да разправя.

— Спъна се в запетаята! — забележи с висок и равнодушен глас Ст. Михов.

Тая забележка направи целият клас да избухне във весел смях и накара Василева да побеснее; последствието от всичко това бе изключването на Ст. Михов.

След като изключиха двама ни с Михова, М. Герджиков написал на черната дъска в класа: „Изключвайте, господа инквизитори!“ Наредено е било следствие, което установило, че М. Герджиков е написал горното. Изключиха и него. След изключването на трима ни, кръжокът се разтури; след две години той се образува отново, но от други лица и при други обстоятелства.

* * *

През последните дни на месец декември същата година, двамата с М. Герджиков се запознахме с двама македонци: Йордан Божков, родом от гр. Велес, бивш телеграфист и Иван Костов, родом от костурските села, именно от с. Вишани, без определено занятие, ако не се смятат пиянството и комарджилъка. Запознаването ни стана в кафене „Жална Македония“, което се намираше на югозападния ъгъл на площад „Джумаята“, под театър „Люксембург“; съдържател на това кафене беше Михаил Мерджанов от дебърските села, а клиентелата му се състоеше от работници-надничари, преимуществено дюлгери от дебърско, които през работния сезон на годината, при този ъгъл на площада, очакваха работодатели да ги наемат за работа. Ние бяхме влезли да пием по един чай в това студено време. На една маса бяха насядали няколко души, с едно полуизпразнено шише вино и няколко пълни чаши на масата. Един от насядалите, облечен във вехто, тъмнокафяво зимно палто, с изтъркана кадифена яка, с черна капела, с малка, остра и черна брадичка и прошарени черни коси, разправяше нещо. Друг един от насядалите около масата се набиваше веднага на очи: той беше висок, сух, рус, със сини очи, идеално правилен нос, красиво лице, тънки руси мустаци, с бежова капела с широка периферия. От време на време той допълваше разказа на човека с черната брадичка, който бе сложил върху горния край на бастуна двете си ръце, а брадичката — върху ръцете. Няколко души стояха около масата и слушаха разказа прави.

— Тоя ден девет часа не пуших. Девет часа! — продума той с по-висок глас. Човекът с черната брадичка разказваше за сражението на Голак, което четата водила с аскера през лятото същата година при четнишкото нахлуване в Македония.

След като свърши разказването, човекът с черната брадичка, а заедно с него и останалите му събеседници изпразниха чашите, той започна да пее най-напред ниско, а след това с все по-висок глас, който приличаше на звука от пукната тенекия, една руска нихилистическа песен, каквато се е пяла в Русия преди Руско-турската война. Човекът с русите мустаци му пригласяше, така че тоя дует замяза на котешка серенада. Текстът на тая песен обаче ни подкупи и ние с М. Герджиков дойдохме до масата и се изправихме да слушаме песента. Човекът с черната брадичка пееше:

И опять палачи!… Сердца крик, замолчи!…

Снова в петле качаются трупы.

На мученье бойцов, наших лучших сынов,

Смотрят массы, безжизненно тупы

Нет! Покончить пора! Ведь не ждать нам добра

От царя с его сворой до века.

И приходится вновь биться с шайкой врагов

За свободу, права человека…

Я топор наточу, я себя приучу

Управляться с тяжелым оружьем,

В сердце жалость убью, чтобы руку свою

Сделать страшной бесчувственным судьям.

Не прощать никого! Не щадить ничего!

Смерть за смерть! Кровь за кровь! Месть за казни!

И чего ж ждать теперь? Если царь — дикий зверь,

Затравим мы его без боязни!…

При изпяването на първите думи от тоя последния куплет, човекът с черната брадичка вдигна дясната си ръка от бастуна, сви я в юмрук и го стовари върху масата така, че шишето и чашите с шум подскочиха нагоре.

— Ах, бре бракя! Да имам сила, ке дучнам солницето да го изгасам, та и ние, ако загинеме, да загинат и сите тирани, що ни ядат! Би изгорил племнята, ама и глусците во нея![1] — с патос издума човекът с черната брадичка.

Ние се заинтересувахме от тоя тип, който много ни хареса със своето пълно отричане на съществуващия ред. Запознахме се. Човекът с черната брадичка беше Йордан Божков, велешанин, следвал в гимназията в гр. Николаев, Русия, където влизал в един нихилистически кръжок. След като бил изключен от гимназията за волнодумство, наскоро след Руско-турската война дошъл в Румелия, постъпил на служба в пощата и станал телеграфист. Взел живо участие в движението за съединение на Северна с Южна България, т.е. бил един от клиентите на „Марково коляно“[2] и един от съзаклятниците в Голямо Конаре[3]. Той с гордост посочи на таблото, окачено на стената, с портретите на дейците за Съединението, където неговият портрет бе до оня на Захари Стоянов.

Другият, който беше привлякъл нашето внимание беше, Иван Костов, от костурските села, негов неразделен приятел, с когото заедно били в четата през това лято.

Изобщо, по онова време беше на мода да се разправят разни епизоди от четническото нахлуване в Горно-Джумайско, Разложко и Мелнишко, устроено от княз Фердинанд, тогава още непризнат от руската дипломация. Това четническо нахлуване, което между впрочем отговаряше на желанието на македонската емиграция и на българската интелигенция, две десетилетия възпитавана в духа на националните идеали за „обединението на българското племе“, всъщност беше един политически шантаж: чрез него княз Фердинанд, преди да прави пазарлък за кръщаването на престолонаследника княз Борис, искаше да покаже на руската дипломация, че представлява сила, с която русите не бива да се шегуват; че той е балканският Зевс, който по волята си може да връзва и развързва гръмотевиците в нажежената атмосфера на Балканите и — когато поиска — ще може да опари крилата на руския двуглав орел — и по тоя начин да изнуди да го признае. Усетил късно тая мизерна игра на княз Фердинанда, председателят на Върховния македонски комитет в София, Трайко Китанчев от с. Подмочани, Ресенско, един безукорно честен човек, който по време на Стамболовата диктатура, обвинен в заговор, дълги години лежа в затворите (в IV и V участъци и в Черната Джамия в София и в окръжния затвор в Хасково) — та усетил късно тая мизерна игра на княз Фердинанда, Трайко Китанчев не можа да понесе тая гавра с родната му страна и с идеалите на македонците и през месец август 1895 година умря от разрив на сърцето. Нека да забележа, че когато е курдисвал тая своя машинация, княз Фердинанд не ще да е подозирал какви ще бъдат всичките последици от нея. Той не ще да е подозирал, че това четническо нахлуване в Македония ще събуди задрямалия звяр, ще раздруса изпадналия в каталепсия, вековен свободолюбив дух на македонците и ще стане изходна точка за революционната дейност на младото поколение през цели две следващи десетилетия.

Запознаването ни с Йордан Божков и Иван Костов стана в „Жална Македония“, но опознаването ни продължи няколко дни при срещите ни, които ставаха било в разни заведения из Пловдив, било в Божковата квартира, която се намираше в католическата махала. Ние разменяхме мисли както по световните социални проблеми, при което нашите анархистически разбирания съвпадаха с ония на бившия член на ученическия нихилистически кръжок в Николаев, така и по принципите и дейността на македонския комитет в София, играл такава жалка роля на опашка в политиката на княз Фердинанда. Само по себе си ние дойдохме до идеята, че е необходимо македонското движение да се постави на други начала; а оттам — една крачка оставаше до практическото приложение на зародилата се идея: да се образува една организация, която да не може да бъде вплитана в мрежата на българската официална политика.

Прочее, по подражание на едновремешните български емигранти в Румъния и вследствие действителното положение на сегашните обстоятелства, ние основахме „Централен Революционен Македонски Комитет“, при което названието „централен“ биде дадено по подражание на онова, дадено преди 30 години на Българския революционен комитет в Букурещ.

Всички, които съставлявахме тоя „комитет“, бяхме големи фукарии, а Йордан Божков и Иван Костов — отгоре на туй — бяха и пияници. За да почне да функционира, „комитетът“ се нуждаеше от средства, а такива липсваха. Най-старият от нас, опитният „революционер“ Йордан Божков, ни разказа как — преди 10–11 години — новообразуваният комитет за съединението на Северна и Южна България се е сдобил с първоначалните необходими средства: открадната е била панагията[4] на владиката Гервасий, тогава управляващ Пловдивската епархия след смъртта на пловдивския митрополит Панарет. Камъните от панагията били продадени и с получената сума комитетът за съединението е посрещнал първоначалните си разходи. Образували и дали името на нашия „комитет“ по подражание, нам не оставаше друго, освен да тръгнем по ума на Йордан Божков и по подражание да си набавим първоначалните необходими средства. Решихме — да се открадне панагията на пловдивския владика, митрополит Натанаил, мой вуйка, който ме беше изгледал от тригодишно дете и който сега — след като ме бяха изключили от пловдивската гимназия — щеше да ме праща в гр. Варна, за да довърша учебната година в тамошната гимназия. Само по себе си се разбира, че с тая кражба бях натоварен аз. Излишно е да разправям подробностите по нейното извършване, за хитростта и съобразителността да не бъда заловен или заподозрян. Накратко, на 10 януари 1896 година, вторник, когато вуйка ми беше долу, в заседателната зала за разглеждане на бракоразводни дела, аз откраднах панагията; калъфа, обаче, оставих на мястото му, за да не се забележи веднага, че панагията липсва; по тоя начин аз исках да спечеля време и да обмисля какво трябва да правя впоследствие. Откраднатата панагия изнесох у Божкови, където внимателно започнаха да я развенчават от скъпоценните камъни, с които беше осеяна сребърната рамка, която окръжаваше емайловата плака с образа на Мария, държаща в ръце младенеца Исус по ризка, усмихнат, с вдигната дясна ръка за благословия. Когато ние развенчахме панагията от камъните, Мария все така ни гледаше със своите тъжни очи, а младенецът Исус все така ни се усмихваше със своята детска, всеопрощаваща усмивка и ни благославяше. Той продължаваше да ни се усмихва и да ни благославя и след като счупихме и хвърлихме в кофата за боклук емайловата плака. За какво благославяше той нас и нашата работа, в чието начало бе вложена моята черна неблагодарност?

Аз продължавах да живея в митрополията както обикновено и да се готвя да отпътувам за Варна. Минаха няколко дни. Веднъж, ако не ме лъже паметта, в неделя на 16 януари 1896 г., вуйка ми слезе на обед в трапезарията с явно и голямо душевно неразположение. Мимоходом ще спомена, че вуйка ми беше достъпен за нас само три пъти на ден: на закуска, на обед и на вечеря, през останалото време той биваше зает или в канцеларията и на заседание в митрополията, или в работната си стая, където превеждаше от руски жития на разни светци, или пък пишеше своите мемоари; в работната му стая ние имахме достъп само ако той повикаше някого от нас чрез слугата. Тоя ден той дойде, благослови трапезата, седна и започна да се храни, като упорито гледаше в паницата пред него; само от време на време хвърляше бърз поглед към мене и слугата; аз се стараех да бъда колкото е възможно по-спокоен и по-естествен, защото веднага схванах, че вуйка ми е открил кражбата и че подозира мене и слугата, някой си Никола Ангелов от с. Битуше, Дебърско. Така минаха няколко дни, през което време аз настоявах да замина за Варна, за да не губя от учебните занятия.

* * *

Една вечер, в навечерието на деня, в който бе решено да замина за Варна, аз бях повикан от вуйка си горе, в работната му стая. Ако и силно обезпокоен, отидох. Мръкваше се. Вуйка ми ме посрещна прав до работната си маса, облегнат с едната ръка на стола.

— Знаеш ли защо те извиках? Виж! — и той ми посочи калъфа на панагията, отворен и празен — някой ми е откраднал панагията. Най-напред се усъмних в тебе. Сгрешил съм. Ще те моля да ми простиш! Друг е извършил тая кражба и аз мисля да узная кой е.

Ако би било светло, вуйка ми би забелязал моето смущение и не би бил толкова уверен в своите заключения. Аз нямах куража му изповядам, че аз съм авторът на това безобразие; следващия ден аз щях да пътувам за Варна и беше безцелно да усложнявам нещата.

На следния ден вуйка ми ми даде пари за път и за едномесечни разходи, аз турих куфара във файтона и заминах за гарата. Там обаче взех друг файтон, натоварих на него куфара и така отидох в квартирата на Йордан Божков, където ме чакаха той и Иван Костов, а след малко дойде и М. Герджиков. Това беше то моето пътуване за Варна; вместо във Варненската гимназия, аз постъпих в квартирата на Йордан Божков.

Дадените от вуйка ми пътни пари и ония за едномесечни мои разходи отидоха за няколкодневна издръжка на „комитета“, т.е. на Йордан Божков и семейството му и на Иван Костов, защото М. Герджиков живееше при баща си. Ние заедно обсъдихме положението и решихме да не продаваме камъните още една-две седмици, за да не би — ако последва оплакване за кражбата в полицията — да хлътне целият „комитет“ в каушите на „Таш Капия“. След седем-осем дни намерихме, че ще бъде благоразумно аз да замина за някъде, за да не би, ако от митрополията случайно ме видят и узнаят, че съм в Пловдив, а не във Варна, вуйка ми да измени пътя на своите подозрения — нещо което би имало най-лоши последици за нашия „комитет“.

Предстоеше кръщаването на княз Бориса, което бе определено за Сретение Господне, четвъртък 2 февруари 1896 година. По всички линии в княжество България бяха формирани по няколко трена, за да превозват безплатно до София желаещите да присъстват на тържествата по кръщаването. По общо решение двамата с М. Герджиков заминахме с един от тези безплатни тренове за София, където останахме в квартирата на Д. Лимончев до към 10 февруари, когато си взехме билети до Белово, понеже за до Пловдив нямаше пари. Смятахме (както и стана)да нощуваме при нашия съученик Тодор Иванов, чийто баща, Ване п. Костандиев, калъпчия, работеше там.

Истински мъченик на науката, Тодор Иванов редовно биваше изключван поради неизвинени отсъствия — миналата година от Пловдивската гимназия, а тая година — от Казанлъшкото педагогическо училище, където беше отишъл да следва, понеже преподаваните науки в гимназията не бяха достъпни за неговата глава.

На другия ден след пладне, от Белово, тримата — М. Герджиков, Т. Иванов и аз — тръгнахме пеш за Пловдив и пренощувахме в едно от ханчетата при шосето в Сарамбей. Следния ден нощувахме в Пазарджик в квартирата на Адам Нейчев, наш познат и съученик от Пловдив, тогава на работа в общинската аптека. От Пазарджик на другия ден тръгнахме рано и вечерта пристигнахме в Пловдив, в квартирата на Йордан Божков. От сведенията, събрани в наше отсъствие, никакво оплакване не беше постъпило в полицията и ние решихме на следния ден камъните да се дадат на Иван Костов да ги продаде на златарите и получените пари да внесе в „комитета“. Тая вечер — 14 или 15 февруари 1896 г. — Иван Костов се върна много късно през нощта, с капела килната над лявата му вежда, пиян. Той пееше, като да стои зад клироса в някоя гъркоманска селска черква в Костурско:

— Мия-мия — дио; дио-дио — тесера ке ена пенди![5]

Честнейшую херувим и славнейшую,

Безсравненная серафим, безистленную,

Бога слова родшую, сущую Богородицу —

Тя величаем!

На въпроса — продал ли е камъните и за колко, Иван Костов нахално отговори:

— По реката каменье колко сакаш! — и смигна на Йордан Божков.

Явно беше, че парите от откраднатата панагия отидоха или скоро ще отидат в чекмеджетата на кръчмарите. След една бурна сцена с тия двама македонски революционери, на следния ден — един студен зимен ден с дебел сняг до колене, заедно с Тодор Иванов, от гр. Щип, заминахме пеш за Казанлък. Аз заминах за Казанлък, защото изобщо не знаех къде да се дяна.

Ние тръгнахме към пладне, след като М. Герджиков, останал и той като мене в безпътица, ни снабди с два-три лева за по път. Тоя ден ние стигнахме до Чонлука (сега с. Граф Игнатиево на 15 км от Пловдив по шосето за Карлово) и нощувахме в ханчето. Аз се разболях: втресе ме, главата ми гореше и цяла нощ се мятах върху пейката, която ми служеше за легло. Тодор Иванов се показа добър, услужлив и грижлив другар. На сутринта усещах болки във всичките си стави, главата ме болеше, повръщаше ми се. При други условия, бих легнал болен на легло, но положението, в което се намирах, не ми позволяваше това — и ние продължихме пътуването. Накратко казано, като нощувахме и събирахме въшките по ханчетата в с. Каратопрак (сега с. Чернозем), с. Баня, Малкото село и онова в местността Гердеме, в сряда на 22 февруари пристигнахме в Казанлък. Помня, че на два километра, преди да пристигнем в Казанлък, наляво край шосето полиция и съдебни лица правеха оглед на трупа на един заклан човек — някой си Дечо от с. Салтъково, който вчера, вторник, пазарния ден в Казанлък, късно вечерта си тръгнал за село заедно с един свой съселянин, някой си Соколов — двамата здраво пияни; те седнали да си почиват край окопа на шосето и Дечо задрямал; другарят му го заклал както бил заспал. По снега нямаше следи от някаква борба; само наоколо беше опръскано с кръв и ножът беше сложен до главата на заклания. Явно беше, че човекът е бил заклан по най-приятелски начин.

В Казанлък се настанихме в бившата квартира на Тодор Иванов, в къщата на Христо Ахчиев, която се намираше под стъпалата в Калпакчийската махала. Христо Ахчиев, младо момче, сирак без баща, беше работник-обущар; майка му употреби доста труд, докато ни изчисти от въшките, които бяхме събрали из ханчетата, дето нощувахме, и които изглежда да бяха породисти, бабарести, събирани на непрекъснати тегели под колосаните ни яки.

От Казанлък писах на вуйка си, митрополит Натанаил, да му явя, че не съм отишъл във Варна, а съм дошъл в Казанлък, за държа в края на годината изпит от първи за втори курс при педагогическото училище; явих му също, че аз откраднах панагията, та да не подозира другиго, че дълбоко се разкайвам за тая кражба, чиято цел във всеки случай не беше гуляй или разпътство. Той веднага отговори, че имал сведения за мене от пловдивския свещеник Димитър Чукурлиев, калоференец, който ме видял като съм пристигнал в Калофер в хана на Минко Енев и съм отпътувал за Казанлък. В това си писмо той ми пишеше, че очаквал моето писмо и покайване и че не губи надежда да ме види поумнял. От само себе си се разбира, че той продължи да ме издържа. Не зная как би постъпил друг на негово място, но до края на живота си вуйка ми не ми направи даже намек за откраднатата панагия.

* * *

М. Герджиков остана при бащиното си семейство в Пловдив, но през месец април, след като беше се свършила в Казанлък ученическата „стачка“, и той дойде в Казанлък с намерение и той като мене да държи в края на годината изпит от първи за втори курс.

Преди неговото дохождане в Казанлък, в тоя град около мене беше се формирала една анархистическа група. С идването на М. Герджиков групата се разрастна, така че към края на май 1896 г. тя наброяваше около 25 души: М. Герджиков, Тодор Иванов, баща му, Ване п. Костандиев от гр. Щип, по занятие калъпчия, който дойде от гара Белово през м. май и се посели в Казанлък с цялото си семейство, Димо Николов, Григор п. Дочев, Христо Мирчев, Слави Чешмеджиев, Маню Абаджиев, Димитър Гунев, Христо Ахчиев, Иван Колинкоев и др. Семейството на Ване п. Костандиев, състоящо се от него, жена му, дъщеря му и двамата му сина: Тодор и Григор, М. Герджиков и аз от юни 1896 г. заживяхме в комуна, издържана от онова, което печелеше Ване п. Костандиев — от продажбата на изработените от него обущарски калъпи и от внасяните от М. Герджиков и от мене по 40 лева месечно. Групата се събираше почти ежедневно било в квартирата на комуната (югозападно от джамията пред околийското управление), било в къщата на Григор п. Дочев в Калпакчийската махала, било в местността „Кайнарджа“.

Директорът на училището Кожухаров и другите учители, озлобени от ученическата стачка, през време на която министерски пратеник Банев беше ударен с юмрук в лицето от ученика Златан Палийски, и от това, че най-големите волнодумци измежду учениците постоянно се събираха с нас, съвсем не желаеха да ни допуснат да държим изпит в края на годината; затова решихме да заминем за София и да издействаме от министерството на народното просвещение да предпишат на училищната дирекция да ни допуснат до изпит. През месец май тримата: М. Герджиков, Т. Иванов и аз отпътувахме пеш от Казанлък през Калофер, Карлово, Клисура, Лъджене, Златица, Ташкесен и Новоселци за София. През тези 2–3 дни, които прекарахме в София нощувахме върху масите на клуб „Освобождение“ — кафене, намиращо се в уличката между улиците „Търговска“ и „Сердика“, открито и финансирано от един млад момък, крушовчанин, на име Клисуров. Върху витрината на това кафене беше поставен надпис: „Входа за шпиони е забранен“ — думата се отнасяше до агентите на народняшката полиция — тогава на власт бяха народняците. Това кафене беше свърталище на най-амбициозната и най-неблагонадеждната част на софийската интелигенция по онова време, като се почне от семейството поети — Стоян и Роза Попови, и се свърши с Гоце Такеджиев и Атанас Раздолов.

След като получихме предписанието на министерството, ние веднага по същия път се върнахме пеш обратно в Казанлък. Аз набързо се приготвих, явих се на изпит и го издържах. Същото направи и Т. Иванов. Михаил Герджиков не се яви и не държа изпит, ако и да продължаваше да живее в Казанлък. Когато след свършването на учебната година всички от кръжока се пръснаха, ние тримата: М. Герджиков, Григор п. Дочев и аз, с общ капитал 5 лева в джоба, заминахме за екскурзия пеш през Мъглиш, Хайнето (сега с. Гурково), Оризари, Бинкос, Сливен, Аладаглий, Карнобат и Айтос за Бургас, където ловехме скариди по дървените стълбове на старото пристанище (сегашното пристанище тогава не съществуваше), за да се храним и по тоя начин да спестим каквото ни беше останало от петте лева, та да можем да се върнем обратно в Казанлък.

С М. Герджиков ние бяхме се опознали добре било през двете години като съученици в пловдивската гимназия, било в кръжока, било при разните обстоятелства, при които бяхме поставяни досега след запознаването ни с Йордан Божков. С Григор п. Дочев обаче ние се познавахме отскоро; това пътуване пеш, с по няколко стотинки в джоба, от Казанлък до Бургас и обратно, и престояването ни там направиха да се опознаем по-добре. Григор п. Дочев напълно приличаше на баща си — свещеникът на Калпакчийската махала — поп Дочо: лице с едри, дори груби черти, едра, ъгловата и неодялана фигура. Под тази грубовата външност се криеше отзивчива, нежна душа, едно забележително остроумие и неизчерпаем хумор. Григор п. Дочев беше верен другар, весел и интересен събеседник, честен, смел и решителен характер. Той отричаше властта и насилието, без да се гледа при какви обстоятелства се проявяват те и независимо от формата, под която се проявяват. На връщане от Бургас, при пресечката на шосето с железния път между Айтос и Карнобат, ние се спряхме при кладенеца да нощуваме. Беше топла, ясна, звездна нощ. С ръце турени под главата, легнал по гръб, загледан нагоре, Григор п. Дочев продума:

— Колко ми се иска да погледна в това дълбоко небе и на тия звезди с очите на някой поет! — и с тези думи той, без да иска, показа, че има силно впечатлителна, поетическа душа.

* * *

Към средата на месец август аз отидох да довърша ваканцията в Пловдив. След края й по причини от личен характер и по искането на вуйка ми, заминах за Лом, за да довърша тамошното педагогическо училище.

През м. септември 1896 г., по настояването на казанлъшките думбази, числящи се към властващата тогава народняшка партия — Слави Славов и Христо Христов, прокурорът при Старозагорския окръжен съд Никола Мушанов наредил да се арестуват и подведат под следствие всичките членове на Казанлъшката анархистическа група. Понеже против тях не е могло да се формулира някакво конкретно обвинение, впоследствие те са били освободени. По телеграфното искане на същия този прокурор, едва постъпил като ученик във втори курс на Ломското педагогическо училище, аз бях изключен с право да държа изпит в края на годината. И досега аз не зная защо са били арестувани членовете на Казанлъшката анархистическа група и защо бях изключен от училището.

След освобождаването им, понеже не са били приети да следват в Казанлъшкото педагогическо училище, М. Герджиков, Димо Николов и Григор п. Дочев заминали за Женева да следват право. Там те се срещнали и опознали с Димитър П. Общински от гр. Пловдив, познат на М. Герджиков от тоя град, със Слави Мерджанов от гр. Карнобат, с Кина Генова и Олга Балинова от гр. Русе, с Тодора Златева от гр. Враца и с Йордан Калчев от тутраканските села.

Димитър П. Общински, син на Петър Общински, един от деятелните борци по възраждането в гр. Пловдив, не беше завършил гимназия. Той по-рано бе принадлежал към социалдемократическия кръжок около Д. Благоев, а по-късно, по време на Стамболовата диктатура, бе станал близък и сподвижник на Димитър Бойкинов, стопанин и редактор на пловдивския вестник „Борба“. Този вестник бе предприел яростна кампания против диктатурата на Стамболова и се отличаваше със своите анархистически тежнения — нещо което повдигаше злъчката и злобата на Димитър Благоев, който се нахвърляше в своите статии против вестника и личността на Д. Бойкинов с не всякога коректни изрази.

Слави Мерджанов, Кина Генова, Олга Балинова, Тодора Златева и Йордан Калчев бяха спечелени за анархизма от кръжоците в Русе и Разград, чиято душа е бил Върбан Килифарски от гр. Разград. Анархистическите кръжоци в Русе, Разград, Плевен и Габрово съществуваха всеки отделно, без връзка помежду си и с кръжоците в Пловдив, Казанлък и Лом.

След като се опознали и сближили, гореизброените лица решили да живеят в комуна. За тая цел наели една вила в околностите на Женева, където се поселили и където аз ги заварих в края на май 1898 г.

Под влиянието на М. Герджиков и на останалите казанлъчани (Димо Николов и Григор п. Дочев), които от своя страна бяха под влиянието на българската преса, която алармираше обществото с Виничката афера, Женевската анархистическа група се конституирала в „Централен революционен македонски комитет“ и през 1897 г. отпечатала своя „Манифест“, в който бе изложена програмата на комитета. Като клон от Женевския комитет в Пловдив е била образувана македонската анархистическа група, в която са влизали: Димитър Аргиров, Иван Вълкович, Бойчев, Богамито, Лазар Силянов — всички от гр. Пловдов, Йордан Щурков от гр. Велес и др. Тая група получила и разпространила в Пловдив и околностите отпечатания в Женева манифест.

* * *

Отпечатването и разпространяването на манифеста показали, че за бъдещата деятелност на комитета трябва да се правят разходи, които надвишават всичките възможности на студентските кесии, и наложили въпроса за намиране на материални средства. По тая причина през месец февруари 1898 г. комитетът решил по нелегален път да се сдобие с парични средства, като чрез жребий се определи оня, който ще набави тия средства. Теглили жребий и се паднал на Григор п. Дочев. Той заминал за България, за да набави тия средства „на всяка цена“, както поръчали другарите му, когато го изпращали на гара Cornavin. Към средата на м. март 1898 г. Григор п. Дочев от София телеграфирал на другарите си в Женева да дойдат двама души негова помощ; по тая причина към 20 март същата година, М. Герджиков и Слави Мерджанов заминали за София да се срещнат с Григор п. Дочев. Срещнали се в София на 25 март в кафене „Братя Миладинови“ на улица „Мария Луиза“, държано от охридчанеца Спиро Хольолчев, на около 60 крачки северно от пресечката на ул. „Мария Луиза“ с улица „Пиротска“.

Какво точно се е говорило при тая среща — това може да каже само М. Герджиков, който е още жив[6], защото Слави Мерджанов, обесен в Одрин през 1901 г., отдавна не е вече между живите. Както ми разправяше по-късно М. Герджиков, първият въпрос на Григор п. Дочев при срещата им в кафене „Братя Миладинови“ бил да се осведоми за Олга Златанова, към която хранел нежни чувства. М. Герджиков го укорил за това, че при много по-важната задача, с която се е нагърбил, той пилее излишни чувства към тая своя другарка. Когато го запитал в какво конкретно ще се състои исканата от него помощ, Григор п. Дочев не е имал установен или не е искал да изложи установения от него план за набавяне на паричните средства, за които е дошъл в България и е извикал и тях от Женева. М. Герджиков започнал да го укорява за леко отнасяне към поетото задължение със свойственото си красноречие. През цялото време Григор п. Дочев мълчал. Било още видело, когато се разделили и си назначили среща за 8 часа вечерта, по мръкнало, когато Григор п. Дочев щял да им каже каква помощ иска от тях, за да му я окажат веднага. Трябвало е да се срещнат в градската градина, при водоскока, увенчан с гипсовата статуя на Диана, държаща в дясната си ръка уловена риба.

Григор п. Дочев, след като се разделили, отишъл право в градската градина и седнал на една от пейките около водоскока и плакал от мъка. В 8 часа М. Герджиков и Сл. Мерджанов отишли в градината и чули откъм водоскока два последователни револверни изстрела. Когато наближили мястото за срещата, там вече се била събрала една купчина хора около Григор п. Дочев, седнал на пейката, цял облян в кръв, в агония — той се самоубил. Софийската преса отбелязва това самоубийство така — в-к „Мир“, бр. 514 от 26 март, в отдела „Дневни новини“ бе писал:

На един млад живот тук в столицата е турен трагичен край. В сряда 25 март, към 9 часа вечерта, хората, които минавали през Александровската градина, чули един гърмеж близо до кафенето на Петрова. Като се притекли на мястото, откъдето се чул гърмежа, те намерили един млад човек, седнал на една от банките в градината, лицето на когото било обляно в кръв, а в дясната си ръка стискал револвер. Нещастният, който бил в безсъзнание, откарали в болницата, където той се събудил да каже името си: Григор п. Дочев от Казанлък. Лекарите намерили, че самоубитият се е ударил с куршум от револвер в дясното слепоочие; обаче куршумът не е проникнал в мозъка, а е заминал към окото, което изтекло; куршумът останал в главата.

Дочев, който е на 21 години, следвал миналата година право в Женева. В София той е дошъл същия ден, когато и се самоубил. Днес той е починал в Александровската болница.

В-к „България“, бр. 26, година 1 от 27 март 1898 г., в отдела „Вътрешна хроника“ бе поместил следното съобщение:

„Посегнал на живота си. Онази вечер на пейките в градската градина «Александър I» един студент, който се завърнал от Женева — Григор п. Дочев, родом от гр. Казанлък, посегнал на живота си като се гръмнал в устата с револвер. Самоубийството несполучило: куршумът изменил посоката си и излязъл навън, като строшил ябълчната кост и повредил окото. Падналият в несвяст бил веднага — след нужните актове на прокурорската власт — отнесен в Александровската болница. За причините на самоубийството се носят разни слухове; едни казват, че причината е била безнадеждното му материално състояние. Днес раненият умря в болницата.

Едно нещо ще забележим на прокурорската власт и полицията. Не се съглежда никаква нужда от прекаленото усърдие, дето държаха локвата кръв сред градската градина, всред града, до обед, дето мало и голямо се изреждаше да гледа кръвта, вардена от един стражар. Това е съвсем излишна и вредна работа в сегашния нервен век.“

Онова, което ми разправи М. Герджиков, не обяснява причините на това самоубийство; не ги обясниха и вестниците, някои от които писаха, че Григор п. Дочев се самоубил, защото нямал средства да довърши своето образование. Не са и укорите на М. Герджиков, направени с красноречието на тоя последния при срещата им в кафене „Братя Миладинови“ два часа преди самоубийството: едно такова ршение не се взима така бързо; то трябва дълго да зрее в съзнанието, преди да бъде изпълнено. Лично аз считам, че най-вероятната причина е следната:

Набавянето на парични средства по нелегален път не можеше да стане освен чрез употребяване на насилие — нещо, съвсем противно на мирогледа на Григор п. Дочев. От друга страна, задължението да набави тия средства не е било плод на неговото спонтанно желание, а му е било наложено отвън, чрез тегления жребий, който в случая е превърнал в нищо всичките му разбирания за общочовешката солидарност. Като една тягостна прибавка към душевните му терзания трябва да се прибавят и другарските укори — и конецът се скъсал: Григор п. Дочев се самоубил, за да излезе честен пред другарите си, но същевременно верен на своите идеи като противник на насилието, откъдето и да се проявява, в името на каквото и да бъде извършено това насилие.

Това самоубийство падна като гръм от ясно небе върху родителите на Григор п. Дочев. Баща му, поп Дочо, беше образец на християнско смирение, милосърдие, кроткост и безкористие; той със смирение и стоицизъм понесе тая страшна за него загуба. Майка му не можа да се примири с нея до края на живота си; най-много я измъчваше това, че не знаеше причините за самоубийството на сина си. През месец юли 1898 г. в Женева аз четох едно нейно писмо, адресирано до М. Герджиков, с което го молеше да й яви тия причини. Това писмо завърваше така: „…а може би да е убито милото ми чедо!“ И това писмо, както и по-раншните, които бе писала със същата молба, остана без отговор…

* * *

В Лом, есента на 1896 г. около мене се образува един анархистически кръжок, в който влизаха: Мойсей Ив. Праматаров от с. Елешница, Разложко; Димитър Андреев от София; Йован Бошкович от гр. Пирот, Сърбия; Димитър Тодоров от гр. Плевен; Никола Блажев и Андре Коцев — и двамата от гр. Кюстендил; Йордан Каранджулов, учител в с. Лабец, Ломско и Николай Каранджулов, братовчед на първия, и двамата от гр. Прилеп, Македония; Йордан Белчев, учител в с. Акчар, а по-после в Ново село, Ломско и в с. Криводол, Врачанско — от гр. Сливен; Коста Цачев от гр. Тетевен и др. Един от тях — Димитър Тодоров — по-рано бе принадлежал към анархистическата група в родния му град Плевен, образувана от Юлий Цезар Розентал.

Юлий Цезар Розентал, с когото се запознах през лятото на 1903 година наскоро преди смъртта му, беше много интересна фигура. Среден ръст, широко открито чело, копринени руси мустаци, малка, остра, руса брадичка — той имаше изящна, фина външност, допълнена с широк и всестранно развит ум. Големите му стоманеносини очи, с едно детинско наивно изражение, същевременно издаваха постоянство, твърдост и решителност.

Баща му, доктор Август фон Розентал, полски благородник, се родил в 1830 година във Волиния. По време на полското въстание в 1831 г. по-голямата част от имотите на семейството фон Розентал е била конфискувана и то се преселило в останалото неконфискувано имение в Киевската губерния. Август Розентал, извънредно даровито дете, свършил гимназия на 16 години, а медицинския факултет в Киев — на 21 години. Две години след това той бил един от организаторите на народното въстание против крепостничеството в Малорусия, за което е бил арестуван и осъден на смърт чрез резстрелване. Тая присъда е била заменена с изгнание в Сибир, където преживял 25 години. В 1880 година той успял да се измъкне от Русия заедно със семейството си, скитал по цяла Европа и най-после се установил като лекар в България. Той е бил много талантлив човек, еднакво силен и като медик, и като юрист, и като икономист, и като писател и поет; той сътрудничил в най-видните руски списания под псевдонимите: А. Роял, Г. Кордия, Н. Вълков, Монументов, Август Скалка, Август Мегър и пр. Още като осемнадесетгодишен той напечатал на полски романа „Младоженците“ и сбирката стихотворения под заглавие „Търнен венец“. Той е възставал против всяка неправда и е отричал всяка власт. По тая причина, по времето на Стамболова, влязъл в очи и през 1889 г. този борец за свобода, 59 годишен старец, е бил грабнат една нощ от Габрово, изтръгнат от семейството му и изгонен вън от България. Той умрял като изгнаник в гр. Враня, Сърбия.

Юлий Цезар Розентал се е родил на 14 юни 1872 година в гр. Иркутск — Сибир. Своето първоначално и средно образование е получил в разни градове в България, където последователно е живял баща му, преди да се установи окончателно в Габрово. Той учителствал в Търновско (в с. Килифарево и Летница), в Долна Оряховица и в Новозагорско. Навсякъде той е събирал около себе си и вдъхновявал младежите с идеите на безвластието. За формирането на неговия решителен и независим характер и на борческия му дух, освен наследените от баща му склонности, той от най-ранното си детство е имал пред очите си живия пример на баща си. Със своята изящна външност и с високата си култура, той неотразимо привличаше и влияеше на ония, които го познаваха.

В предговора си към сбирката негови стихотворения „Недопети песни“, издадена след смъртта му (1904 г., печатница „Габрово“, София), Антон Страшимиров разказва:

„Тук (в Разград, 1887 г.) аз чух най-напред неговото име. Семейство Розентал току що се беше преместило в Габрово, когато постъпих в Разградското петокласно училище. Съучениците ми не можеха да забравят пламенния образ на този момък, който донесъл в училището Ботева, целия Ботев, декламиран от Юлий с такава пламенност, че и целият град говореше за тоя огнен момък, тънък, нежен, но с буйна руса коса и сини, орлови очи.“

Лесно е да се предположи, че деветгодишното разградско дете, каквото е бил по това време Върбан Килифаревски, ще да е получило от Юлий Цезар Розентал първия тласък към безвластническите идеи, с които живя, работи и умря тоя апостол на анархистическото учение в България.

Влиянието на Юлий Цезар Розентал върху формирането на мирогледа на младото поколение не се беше ограничило само там, където младежите са били в непосредствен допир с него. През 1896 година, преди и по време на ученическата стачка в Казанлък, неговите още неиздадени стихотворения се преписваха от ръка на ръка между учениците от Казанлъшкото педагогическо училище. Когато стачниците се събираха в „Орешака“ да обмислят общо как трябва да реагират против домогванията на училищната власт да смаже стачката, краят на събранията всякога завършваше с весела част и с декламации на стихотворения от Юлий Цезар Розентал. Аз все още си спомням едно от тях — „Одата на Цилиндрите“:

Прати ми, музо, вдъхновение

и мойта гайда ти настрой,

че аз цилиндри ще възпявам

от най-последния им край.

 

О, цилиндри! О, цилиндри!

На прогреса ни венци!

Много гении ви носят,

още повече — глупци.

 

Вашта форма уж е проста —

едно гърне с перваз,

ала свойства непонятни,

свойства чудни има в вас:

. . . . . . . . . . . . . . .

 

О, цилиндри! О, цилиндри!

Гордостта на наший век!

От говедо, от магаре

вие правите човек…

Юлий Цезар Розентал е бил душата на анархистическия кръжок в Габрово, а по-късно — на оня в Плевен. Към края на месец август 1903 г. аз четох едно негово писмо — неговото последно писмо, писано преди четата на Никола Дечев да прехвърли границата. Това писмо започваше така:

Нито място, нито дата —

Тъй си пиша аз писмата.

В края на месец август 1903 г. Ю. Ц. Розентал постъпил в четата на своя идеен съмишленик Никола Дечев, родом от Стара Загора. Тая чета, заедно с четите на Тома Пожарлиев от Енидже-Вардар и на Григор Манасиев от гр. Кратово — и трите сформирани едновременно в България, — минала границата към края на първото десетдневие от септември. На 10 септември четите навлезнали в Султан-тепе и се спрели да денуват в горичката по югозападните склонове на тоя връх. Там те срещнали разбитите остатъци от четите на Христо Чернопеев, родом от луковитските села и на Никола Жеков, родом от Стара Загора, племенник на познатите от историята на Старозагорското въстание братя Жекови. Тия остатъци от чети се връщали към границата. Никола Жеков, съгражданин и близко познат с Никола Дечев, се обърнал към тоя последния:

— Кольо — продумал Жеков, — не ви трябва да навлизате навътре. Аскерът е сардисал всички села. Само ще дадете жертви. По-добре е да се върнете.

— Та ние нали предварително знаем, че нашите чети няма да унищожат турската империя? Че ще дадем жертви — това е сигурно. Но ние сме тръгнали именно, за да даваме жертви. Защото тоя е пътят на свободата. Човешката кръв, дадена в доброволна жертва всякога ще даде своите резултати. Такава е цената на свободата.

— Връщайте се, Кольо! Голяма е турската сила!

— Но не по-голяма от нашите идеи за свобода!

Тоя ден валял дъжд, пороен дъжд. Вечерта трите чети се вдигнали напред; те дошли до едни каракачански колиби. Там наклали големи огньове, за да се поизсушат хората, които били измокрени до костите. След като се поизсушили, същата нощ четите напуснали каракачанските колиби и взели югозападна посока, като навлезли по-навътре в турската територия. Същата нощ, един каракачанин, изпратен от кехаята, отишъл и явил на аскера за дохождането на тия чети и направлението, което взели. Следния ден, при денуването, четите забелязали много усилено движение на аскера, който се съсредоточавал срещу тях към с. Луково. При нощното си придвижване напред през нощта на 11 срещу 12 септември, четите наближили това село, което още не било заето от аскера. Населението посрещнало четите, изнесли им храна и мляко, много мляко, донесено с бакъри. По време на придвижването заек пресякъл пътя на Дечевата чета. Розентал и Дечев се пошегували:

— Войводо — казал Розентал, — днешният ден ще бъде горещ. Ще имаме пукавица.

— Защо? Отде заключаваш?

— Не видя ли? Заяк ни пресече пътя.

— Хубаво, де! Вземи един голям бял камък и се удряй по дясното коляно, за да развалиш магията!

На 12 септември, преди още да съмне добре, четите заели позиция при с. Луково. Четата на Никола Дечев, съставена в по-голямата си част от интелигентни хора, заела центъра на „Шипков връх“ — най-високият и най-близкият до с. Луково. Четата на Тома Пожарлиев заела лявото крило на вр. „Петльов-Чукар“, а оная на Григор Манасиев — дясното крило на „Големия камък“. Сутринта аскерът заел с. Луково и го подпалил; населението избягало и се пръснало: една част от мъжкото население, въоръжено, без да има някакъв началник, командир или войвода, се организирало на отстрещната страна на селото. Турците атакували най-напред центъра, който бил най-близко до тяхното разположение и едновременно започнали да извършват обходно движение с цел да обхванат двата фланга на четите, по старото турско стратегическо правило: „Долашмаа-долашмаа ве сармаа“ (обхождай и стягай). При започване на сражението Дечев, който имаше силен и красив баритон, запял — а след него подхванала и цялата позиция песента от Некрасов, която по това време беше нещо като сегашните шлагери:

Като гледам ужасите на войната,

При всяка жертва на жестокий бой,

Не жаля ни другаря, ни жената,

Не жаля и самия герой.

 

Ще мине скоро на съпругата печала,

Приятелската скръб недълго трай,

Но има негде си душа страдална —

Тя вечно ще плаче и ридай…

Скоро подир започването на сражението, в центъра били ранени няколко души. Розентал и Стойно Г. Черногорски от с. Казалач-Дере (сега Средногорово), Казанлъшко, един от малкото четници от Дечевата чета, преживели здрави и читави тоя кървав ден и комуто дължа настоящето описание (той е още жив и доскоро беше на служба в пловдивското областно инженерство като техник-землемер) — Розентал и той отърчали да превързват ранените. Едвам започнали превързването, Розентал е бил ранен: турски куршум, изстрелян от мартинка, раздробил дясното му коляно, а друг счупил пищяла на същия крак. Нямало нужда — според шегата на Дечев — Розентал да търси бял камък, да удря с него дясното си коляно, за да развали заешката магия — турските куршуми изиграли ролята на белия камък, без да развалят фаталната магия…

Започнали да викат за фелдшерска помощ и от дясното крило, където турците също започнали атаката и ранили няколко души от четниците. Ст. Черногорски отърчал при дясното крило да превързва, а Розентал — ранен, останал в центъра. Атаките на турците ставали все по-ожесточени към центъра, където борбите, с които четниците отбивали турските атаки, се свършили; мнозина от четниците лежали мъртви на позицията. Войводата Н. Дечев бил убит — със своята смърт той доказал, че неговите думи — турската сила не е по-голяма от идеята за свобода на тая шепа хора — не са били празни думи. Центърът се подгънал; четниците почнали да прибягват към дясното крило. Двама от тях влачели със себе си един ранен четник: той бил Юлий Цезар Розентал. В дола, който отделя „Шипков връх“ от вр. „Голямия камък“, Розентал се изскубнал от ръцете на другарите си, легнал на земята и отказал да бъде носен по-нататък.

— Оставете ме! Вървете! Спасете себе си! Оставете ме да правя каквото намеря за добре!

Тия са били последните думи, които са били чути от неговите другари. Дотам стигат сведенията за него. Никой не знае как е загинал — самоубил ли се е, или е умрял от кръвоизлияние, понеже не са могли да спрат изтичането на кръвта от раздробеното коляно и от счупения пищял; или намерен полумъртъв в дола, е бил довършен от турците — това никой не може да каже.

В този бой близо половината от четниците били убити, а от останалите повечето са били ранени — кои по-тежко, кои по-леко.

След пладне, самоорганизиралото се мъжко население на с. Луково открило огън по аскера и започнало атака в гърба на тоя последния — нещо, което предизвикало суматоха в турците, които е трябвало да се прегрупират и да изменят своя план за нападение и обкръжаване, за да посрещнат непредвидената опасност. Това именно действие на населението от с. Луково е спасило четите от пълно обкръжаване и унищожение. Надвечер кордонът на аскера е бил разкъсан от ожесточените атаки на селяните, които успели да се съединят с четите.

Вечерта в тъмното всички четници, които са могли да вървят, се измъкнали от позицията и поели направление към границата; на позициите останали само убитите и много тежко ранените, чиито страдания и охкания продължили през цялата нощ. Съмнало се на 13 септември. Опожареното село Луково още димяло. От ранни зори до икиндия турците непрекъснато обстрелвали четническите позиции, които упорито мълчали и с мълчанието си будели в турците разни подозрения. Към икиндия патрулите установили, че позициите са изпразнени и турците ги заели, като доубили тежко ранените четници; те прибрали своите мъртви — над 400 души — и ги погребали, а убитите вчера и доубитите днес четници били оставени неприбрани, за да бъдат погребани от орлите, гарваните и от вълците, лисиците и от прокудените кучета на с. Луково.

Мръкнало се. Върху полесражението настанала мъртва тишина. На 14 септември, неделя, Кръстовден, слънцето огряло бившето село Луково, което все още димяло, огряло и труповете на убитите непогребани четници — 113 трупа; общото число на хората от трите чети е било около 260 души; четата на Никола Дечев наброявала 49 човека. Убит е бил и войводата Григор Манасиев.

По предчувствие, може би, за тая зора на 14 септември 1903 г., Розентал е написал своята песен на стр. 61 от сбирката му „Недопети песни“, която свършва така:

. . . . . . . . . . . . .

Ей сипва се зората веч

и на земята скоро, скоро

пак ще настане весел ден,

но не за мен, но не за мен!

* * *

В Лом, четирима души от кръжока: Мойсей Ив. Праматаров, Димитър Андреев, Йован Бошкович и аз живеехме в комуна в една от крайните къщи на Камараш-махала. Живеехме в пълна сиромашия, с 40 лева месечно, които моят вуйка редовно ми изпращаше всеки месец и с други 20 лева, които бащата на Праматаров изпращаше на сина рядко и съвсем нередовно. Хранехме се само със сух хляб и веднъж в месеца — когато се получаваха парите — вечеряхме с хляб и боза. Когато се случеха два празника по ред или през коледната и великденската ваканция, ние отивахме по селата (Ковачица, Лабец, Цибър, Варош, Акчер и др.) на гости при учителите, които ни бяха познати, за да даваме вечеринки и представления и да се храним с по-съществена и по-изобилна храна. Когато отивахме по селата, наредени един след друг по калните или покрити със сняг пътища, с китара и цигулки под мишница, нашата комуна досущ приличаше на трупа влашки цигани-чалгаджиии.

За да се подпомогне комуната в материално отношение, понеже през 1897 година имах много свободно време, преведох от руски и издадох в отделна брошура биографията на руския поет Надсон, чиито стихотворения бяха на мода между учащата се младеж. Издадох също друга една брошура под заглавие „Три популярни статийки“, написани в духа на анархистическото учение. Тези брошури бяха пласирани между учениците в разните училища в България. С постъпилите суми се посрещнаха разходите по напечатването и експедицията, част от ежедневните разходи на комуната, а също и разходите по екскурзията, която бе устроена от училището през великденската ваканция в 1898 г. за учениците от трети курс в Унгария и Хърватско, в която екскурзия взеха участие всичките членове на комуната.

Понякога на комуната идваха гости. Такъв беше случаят с Миша Арахангелович, студент в Белград, по-късно един от редакторите на сръбския вестник „Мале Новине“, който беше дошъл да се види с Йована Бошкович, негов съгражданин и съученик. Такъв беше случаят с Андре Коцев и Никола Каранджулов, които бяха дошли от Кюстендил и останаха да живеят при нас, комунарите, преди да се настанят и заживеят в собствени квартири. Ако и да живеехме в голяма сиромашия, ние успявахме да приютим и нахраним гостите си по един удовлетворителен начин.

Веднъж — това трябва да беше към 15 април 1898 г. след връщането ни от екскурзията в Унгария и Хърватско — идещи по Дунава откъм Русе, на комуната дойдоха двама души гости: Ст. Михов и Слави Мерджанов. Последният път, когато се бях виждал със Ст. Михов, беше през лятната ваканция в 1897 г. при следните обстоятелства: М. Праматаров замина за Чепинска Баня да прекара тая ваканция при баща си, а останалите трима от комуната — Димитър Андреев, Йован Бошкович и аз — заминахме на екскурзия пеш от Лом през Кутловица, Берковица, Клисура, Петрохан, Гинци за София, а оттам, все пеш, в обиколка на западна и югозападна България: Сливница, Драгоман, Цариброд, Невля, Врабча, Трън, Брезник, Батановци, Радомир, Кюстендил, Дупница, Рила, Рилския манастир; оттам през Сухото езеро (под вр. „Попова шапка“), Сърбиново, Самоков до София. На минаване през Радомир случайно срещнах Ст. Михов, който след изключването му от Пловдивската гимназия и разтурянето на кръжока, постъпил на служба като ученик-телеграфист без заплата. След няколкомесечно гладуване, беше станал платен пощенски чиновник и сега завеждаше телеграфната служба в Радомир. Ние нощувахме при него в телеграфо-пощенската станция, преди да заминем през с. Върба за Кюстендил.

При идването си в Лом, Ст. Михов ми обясни, че от известно време той е преместен от Радомир в София, като телеграфист при централната телеграфо-пощенска станция, чиято телеграфна служба се помещаваше срещу градската градина, на улицата, която ограничава тая последната от юг, в зданието, което преди няколко години бе служило за девическа гимназия; същото, при което през месец март 1891 г. бе извършен несполучлив атентат срещу живота на Стамболов, когато беше убит финансовият министър Хр. Белчев.

Ст. Михов запозна както мене, така и останалите комунари със Слави Мерджанов, който беше доста изискано облечен и имаше обноски и външност на много отракан и охолен студент. Както ми обясни Ст. Михов, познанството му със Слави Мерджанов не датирало отдавна: запознал ги М. Герджиков преди около един месец, когато случайно го срещнали със Сл. Мерджанов в София. След като били запознати, те двамата се сближили. Ст. Михов си взел няколко дни отпуск и със Сл. Мерджанов заминали за Русе и оттам по Дунава сега пристигат в Лом. За какво са ходили в Русе и защо минават и заобикалят през Лом за София, не ми обясни. Те гостуваха на комуната няколко дни. През това време — като познавах неспокойния дух на М. Герджиков и на Григор п. Дочев — аз исках да узная какво става в Женева, а също и подробности за самоубийството на Григор п. Дочев, за което бях научил от вестниците. Исках да узная защо са дошли те двамата (Григор п. Дочев и М. Герджиков) по ни едно време в София и причините за самоубийството; разпитвах дошлите гости. Ст. Михов ми отговори, че не познава самоубития и не знае нищо за самоубийството. Предположих, че като е бил с М. Герджиков в Женева — Слави Меджанов ще да е познавал п. Дочева и все ще знае защо са дошли с М. Герджиков в София, когато не е ваканция. В отговор на моите запитвания, Сл. Мерджанов или отговаряше уклончиво, или — ни в клин, ни в ръкав — започваше да разказва някой виц. Изобщо аз не можах да се добера до никакви обяснения и подробности за причините на това самоубийство. От само себе си се разбира, че през време на гостуването си при нас, Ст. Михов и Сл. Мерджанов взимаха участие в събирането и споровете на кръжока, където мненията на Мерджанов имаха особена тежест, дължима най-вече на неговата изискана и представителна външност. От Ст. Михов и Сл. Мерджанов аз научих, че М. Герджиков заминал за Женева, и че там той живее в комуна с Димо Николов и с други, непознати на мене студенти.

Една сутрин Ст. Михов и Сл. Мерджанов заминаха пеш за Кутловица и Берковица, на път за София. Вечерта намерих под възглавницата на леглото си десетина екземпляра от манифеста на Женевския централен революционен комитет. Това ми даде повод смътно да гадая защо Григор п. Дочев и М. Герджиков са дошли без време в София и защо първият от тях е посегнал на живота си.

Преди срещата си със Ст. Михов и Сл. Мерджанов в Лом, аз имах намерение, след като завърша педагогическо училище, да стана учител в Македония. След срещатата ми с тях, особено след като намерих манифеста, чиято програма съвпадаше с моите разбирания по македонския въпрос във връзка с общочовешките борби за свобода и достойно човешко съществуване, аз измених предначертания си път и реших след свършването на учебната година да моля вуйка си да ме прати в Женева, за да следвам химия — предмет, към който всякога имах влечение като ученик. След 11 май (празник на св. Кирил и Методий) учениците от трети курс бяха разпуснати за матура. Аз не бях допуснат до матура, защото имах слаба бележка по цигулка и пеене. За това, че имах слаб по цигулка, и тогава, и сега нямам никакви претенции, защото две години учих цигулка и в края не можех да изсвиря свястно гамата. Под моя лък цигулката жално виеше като куче на умряло, а струните скърцаха като ненамазана кола, но за пеене — и тогава, и сега намирам, че това беше несправедливо, защото както по теория, така и по практика, аз бях еднакво силен като другите ученици. За да не бъде допуснат един ученик до матура, трябваше да има по спомагателните предмети (цигулка, пеене) две слаби; а понеже по всички други предмети бях един от най-силните ученици, двойката по пеене ми биде дадена умишлено — да не бъда допуснат до матура. Щом като не бях допуснат до матура, нямаше смисъл да стоя повече в Лом; аз взех свидетелство за завършен трети курс и заминах за Пловдив, дето вуйка ми се съгласи да ме прати да следвам по химия в Женева с месечна издръжка 80 лева.

В края на месец май 1898 година аз заминах за Женева, за да мога според наставленията на вуйка ми през четирите месеца до записването ми в университета да науча френски дотолкова, че да се ползвам от него в аудиторията и във всекидневния живот. Аз горях от желание да ида в Женева, да влезна в комуната с познатите и съмишлениците от Пловдив и Казанлък и с другите, непознати на мене членове на комуната.

Още същия ден, когато пристигнах в Женева, с Димитър Общински излязохме, за да ме разведе из града. На минаване през Каруж (предградие на Женева) той ме заведе на гости у бившата си хазяйка, мадам Henriette Chevallaz, внучка на същия онзи женевчанин Mr Chevallaz, който през 1890 г. създаде Пловдивската пепиниера (сега унищожена, на мястото на френските мъжки и девически колежи и на къщите в съседните на тия колежи квартали), който през пролетта на 1892 г. преобрази Гюл-Бахченското блато в красиво елипсовидно езеро, турските гробища между Гюл-Бахча и Сахат-Тепе — в хубава и пространна градина, където беше Пловдивското изложение през 1892 г., и която съществува и досега; и който през 1893 година залеси голите Пловдивски тепета.

Madamе Chevallaz, 35–36 годишна жена, беше със среден ръст, добре сложена, с тъмно руса коса, прав нос, зеленикави очи, весела, бъбрива, вдовица с две деца — Етиен — 14–15 годишно момче — и Берта — 10 годишно момиче. След смърта на мъжа си, за да отгледа децата си, тя беше станала repasseuse — гладачка на бельо, даваше пансион на 5–6 души, които се хранеха при нея, и под наем една от стаите на апартамента, който бе наела за жилище. Когато с Д. Общински отидохме да ме запознае с нея, заварихме я да глади чуждо бельо.

Димитър П. Общински, познат на мене от Пловдив, беше на ръст малко по-нисък от среден, със сухо, подвижно лице и пъргав ум. Той говореше гръцки като същински грък, но се отличаваше със своята пълна неспособност да се съсредоточи в четене на лекциите по право, което беше дошъл да следва в Женева, и да научи да говори френски, ако и по цял ден да държеше в ръцете си френската граматика и да спрягаше по сто пъти на ден във всичките им времена глаголите avoir и être.

Минута след като й бях представен, Madamе Chevallaz ми се похвали, че „Grâсе à Mr. Dimitri“[7] , тя вече знае, че „Pot au lait“ по български се казва „гирне за млеко“, че „Аveс les jeunes étudiants bulgares j’aime beauсouр рarler leur langue“[8]. С най обикновен тон и най-невинен изглед тя ми направи една такава покана за тая вечер, че аз цял се изчервих до ушите и смутен се обърнах към моя водач:

— Ти ли си я научил да казва това безобразие?

— Какво ми се сопаш? — отговори Общински. — Гледай си кефа! Тя не разбира това, което казва!…

Преди две години, след като си наел квартира при Mme Chevallaz, Общински закъснял една вечер. Когато отишъл в квартирата, всички си били легнали. Той почукал да му отворят. Майката на Mme Chevallaz, която живеела при нея, отишла да отвори и попитала:

— Qui est la?[9]

— Ж-ж-ж-ж-ж! — отговорил Общински, като смятал, че тоя звук на френски значи „Аз!“ Обезпокоена от тоя необясним отговор, старицата запитала пак:

— Mais, qui est la?[10]

— Ж-ж-ж-ж-ж! — повторил нашият закъснял квартирант.

Бабичката се уплашила, събудила дъщеря си, която дошла при вратата и от своя страна запитала кой чука.

— Ж-ж-ж-ж-ж! — за трети път повторил Общински. Mme Chevallaz се сетила и казала на майка си:

— Mais, с’еst Mr Dimitri, Maman, с’est lui qui sait autant que сela le français![11] — и отворила вратата, за да влезне ученолюбивият наш съгражданин…

По същото онова време, през 1898 г. в Женева, от дълги години насам следваше по право някой си Диодонов, който няколко години по-късно беше отворил адвокатска кантора в София, на ул. „Мария Луиза“, върху която бе окачил една грамадна синьозеленикава табела със също такъв грамаден надпис: „ДИОДОНО — доктор по правото“. Този Диодонов разказваше:

— Когато най-напред дойдох тука (т.е. в Женева), професорът говори, аз нищо не разбирам — не знаех френски. Нейсе! Живях тука няколко години, научих френски, явих се на изпит — говоря, говоря, професорът нищо не разбира…

Този доктор по правото, при упражняването на своята професия в София, бе проявил напълно своята способност — да губи делата на всички онези клиенти, които се отнасят до неговите адвокатски услуги.

Ами „Аман-Дедика“? Така наричаха по прякор Петка Златев, студент по право в Женева, братов син и наследник на старозагорския голям богаташ Васил Златев, същия оня скъперник, който, запитан защо пътува в трета класа, казал:

— Какво да правя, айол, като няма четвърта!

Висок като върлина, сух като чироз, с тънка, дълга брадичка и тънки, увиснали мустаци, та мязаше на китаец, „Аман-Дедика“ следваше… по пиенето. От ранна сутрин до късна полунощ той седеше с крак върху крак с шишето коняк фин-Шампан на масата и с пълна чашка в ръка, защото щом изпразнеше едната, веднага напълняше друга. Той имаше манията да се хваща на бас и шанса — всякога да печели баса. Така, веднъж — една вечер, когато улицата беше най-оживена, — той се хвана на бас, че ще спре трамвая. Когато тоя последният се зададе откъм дъното на улицата, легна напреки върху трамвайните релси, вирна нагоре краката и ръцете и взе да вика:

— Варда-а-а!

Ватманът на трамвая с най-голямо ожесточение започна да дрънка звънеца, но „Аман-Дедика“, без да се тревожи за това, продължаваше да маха краката и ръцете и да вика колкото му държи гласът. Най-после трамваят спря на няколко крачки от него. Дойдоха, вдигнаха го, глобиха го и го пуснаха. „Аман-Дедика“ се върна тържествуващ при масата и получи спечеления бас — една бутилка коняк фин-Шампан!…

След 10 години видях „Аман-Дедика“ в Стара Загора. Най-после той беше свършил науките си в Женева и — вече под името „Доктор Петко“ в Стара Загора упражняваше занятието си… със Заарска мастика… След още няколко години той умря от пиянство.

* * *

Още след самоубийството на Григор п. Дочев, в Женевската анархистическа група станал разрив. Процесът на нейното разложение продължил поради взаимните обвинения за неговото самоубийство и поради липса на достатъчно решителност на комунарите да си набавят средства и да продължат работата си. Когато в края на месец май 1898 г. пристигнах в Женева, за да влезна в групата, разложението беше пълно.

Олга Балинова, веднага след самоубийството на Григор п. Дочев, беше се отделила от групата и когато аз дойдох в Женева, тя беше в Русе при домашните си. Димо Николов, който всякога проявяваше диктаторски наклонности, срещаше в това отношение решителната съпротива на другарите си, заедно с Тодора Златева, с която живееше съвместен живот, се беше отделил от групата и при моето идване живееше в Лозана. Наскоро след моето дохождане, Димитър Общински, след едни обяснения от сантиментален характер с Кина Генова, по време на които той се престори на луд и скочи от балкона на вилата уж като побъркан от отчаяние поради несподелената любов — Димитър Общински и Кина Генова най-после се разбраха и се отделиха от групата. Те двамата заминаха за Аnnecу, в Горна Савоя, за да съединят като разумни хора приятните минути на влюбена двойка с ползата от чистия високопланински въздух на Горна Савоя в това горещо и задушно лято. След заминаването си от Лом, Слави Мерджанов потъна без вест някъде из България. Така щото, към средата на месец юни 1898 година, от цялата група в комуната останахме само тримата: М. Герджиков, Йордан Калчев и аз.

Веднъж, преди да замине с Кина Генова за Аnnecу, Общински ни съобщи, че през деня срещнал в Женева Костадин Нунков. Аз за пръв път чувах това име; че той дошъл в Женева — това не ми направи никакво впечатление. Тогава аз не можех да прозра в бъдещето, за да зная, че след три години ще бъдем в с. Текенджа, Бургаско, че дълго ще живеем в една стая в София и че неговите възгледи върху живота и обществените отношения съвпадат с моите. Онова, което беше интересно в това съобщение, беше, че той пътувал с Лида Майер. Двамата млади спътници забравили да сключат формален брак, но не забравили да споделят леглото и кесиите си. Лида Майер се изплъзнала от домашния контрол в Пазарджик и повела Нункова със себе си. Те пропътували през Австрия и Германия, дошли в Швейцария и от Женева щели да заминат за Италия, за да закръглят своето сватбено пътешествие, понеже след изтичането на медения им месец щели да турят край на тая идилия и на съпружеското си съжителство.

Всеки етап от своето пътуване те отбелязвали с по една телеграма от Лида до баща й с едно и също стереотипно съдържание: „Envoyez trois cents francs télégraрhiquement“[12]. Впрочем, това беше единствената фраза по френски, която Нунков беше заучил и която изговаряше почти правилно.

Лида Майер беше не особено красиво, но умно, духовито и практично момиче. Веднъж, като я запитали не се ли страхува да ходи сама вечер късно и да бъде срещната от някой нахален мъж, тя отговорила:

— Мене не ме е страх от мъжете. Страх ме е от децата!

Тя беше дъщеря на Йосиф Майер, по народност чех, по поданство — българин, по местожителство — пазарджиклия, по занятие — адвокат, по партийна принадлежност — стамболовист. Веднъж като депутат от управляващата партия, когато министър-председателят внесъл в камарата предложение за увеличаване на депутатските дневни пари, защото дотогавашният им размер не бил достатъчен, Йосиф Майер се изправил на банката и казал със своя чешки акцент:

— Господин министър-председателю! Дневните стигат, нощните не стигат!

Същият този Йосиф Майер, няколко години след авантюрата на дъщеря му с Нунков, хвалил качествата й пред бъдещия й законен съпруг с думите:

— А па моя Лида! Па е бузеста! Па е гърдеста!! Па е гъзеста!!! — и като всеки възхитен чех, той, при изброяването на последното физическо качество на дъщеря си, целувал събраните на куп краища на пръстите от дясната си ръка.

Във villa Eleonore, където живеехме, често идваше на гости Георги П. Стаматов, който следваше право. Роден в Бесарабия, служил като артилерийски офицер в Пловдив, той сега прекарваше в най-черна мизерия с жена си и детето си — момиченце, което по онова време беше бебе на няколко месеца. Той не получаваше никаква издръжка от никъде, а хонорарите за неговите разкази, които се печатаха в списанието „Мисъл“ на К. К. Кръстев и в другите списания, бяха толкова нищожни и така нередовно се получаваха, че той беше ударил на пиянство, с което още повече увеличаваше своята мизерия. Аз не си спомням да съм го видял в Женева някога в съвсем трезво състояние. Той всякога си носеше във вътрешния горен джоб на палтото едно плоско шишенце, пълно с абсент. Когато му хвърлеше някоя и друга чаша от това питие, той почваше да тананика една негова пародия на Мефистофеловата ария от „Фауст“ „Le veau d’or“[13], която започваше така:

Les Вulgares ne sont рas bêtes —

ils ne paient рas leurs dettes[14]

Гласът му беше глас на козел, при което той изкарваше всичките звуци през носа си; тая прилика с козел се допълваше от неговата брадичка — черна, дълга, остра, отдавна неподстригана. Той беше задлъжнял навсякъде: на хазяйката си, на хлебаря, на бакалина, на месаря, на шивача, на бръснаря и пр., без надежда да си изплати някога дълговете; а понеже беше живял в разни квартали на Женева и навсякъде беше „закърпил“ продавачите около всяка квартира, не можеше да мине през улиците, без да има разправия с някой от своите кредитори. Той считаше за голям успех — като маневрира изкусно по улиците, — ако сполучи да иде някъде, без да е спиран и без да е имал разправия с някого за дълговете си.

По-късно, през 1900 г., като минавах през Женева, видях заслужения резултат от начина, по който живееха и плащаха някои българи, между които беше и Г. П. Стаматов: върху всички обявления за даване стаи под наем, окачени по прозорците, се четеше:

„Chambre meublée a louer, pas pour les Russes et les Вulgares.“[15]

Утешителното беше, че българите стояха на второ място. За съжаление, Г. П. Стаматов, като бесарабец, съединяваше в себе си и русина и българина… Той идваше във villa Eleonore всякога, когато беше написал някой нов разказ, за да ни го прочете и често в разговорите си с М. Герджиков и другите комунари нахвърляше проекти за бъдещи разкази. Той ни четеше разказите си в беседката пред вилата, като при четенето от време на време се спираше, за да глътне абсент от чашата. Аз мисля, че в тия разговори и в това общение с комунарите преди моето дохождане в Женева, той беше дооформил своя мироглед на пълна и всестранна критика на съвременния живот, която провежда в своите разкази и която толкова много го доближаваше до нас. Нека спомена в скоби, че по ръкописите, неговите разкази, от които бликаше толкова хумор и житейска правда, съвсем куцаха в граматиката и препинателните знаци.

След като в комуната останахме само тримата, Йордан Калчев се залови сериозно за своите лекции по право, та да навакса изгубеното време, а ние двамата с М. Герджиков — със списването и напечатването на два вестника: М. Герджиков с „Глас на Централния Революционен Македонски Комитет“, а аз — с в-к „Отмъщение“, в който статията „Балканската федерация“ бе написана от мене, а разказът — от Г. П. Стаматов. Тези вестници бяха отпечатани в печатницата на някой си Кузьма Сидорацки, руснак-емигрант, в чиято печатница той набираше и печаташе разни нелегални руски брошури, които по контрабанден път се изпращаха в Русия. Тези два вестника излязоха и умряха с първия си брой.

По същото време ние станахме близки с един руснак, познат по-отрано на М. Герджиков и Г. П. Стаматов, някой си Филатов, родом от гр. Иркутск, низък, снажен човек, с широко лице, къс, дебел врат и с глава на охранен бик; със зеленикаво-сини очи, отдалечени едно от друго повече от обикновено, закрити зад златно пенсне, окачено на тънка златна верижка, и със зла усмивка, напомняща изражение на куче, което почва да ръмжи, преди да се спусне да ухапе. Той беше нихилист, следваше социални науки и постоянно дружеше с братовчедка си, както казваше той, една мъничка, тъничка, черноока рускиня, Катенка, която следваше медицина. Като всеки руснак, Филатов пиеше, при което предпочиташе зеления шартрьоз и бенедектина пред абсента.

От тоя руснак аз бях взел за прочит две брошури: едната на френски — Les crimes de Dieu[16] от Себастиян Фор, а другата по руски — „Реч Емиля Анри“. Едновременно с тичането и грижите по отпечатването на в-к „Отмъщение“, аз преведох на български тия две брошури, като подложих превода им на преценката на Г. П. Стаматов, който еднакво добре владееше и трите езика: български, руски и френски. Ръкописите, поправени според прегледа на Г. П. Стаматов, по-после донесох в България и дадох за прочитане на Гоце Делчев, когото срещнахме със Слави Мерджанов в Пловдив през м. октомври 1898 година, преди да заминем за Македония. Тия два ръкописа са били издадени от Гоце Делчев в две брошури: „Престъпленията на Бога“ и „Речта на Емил Анри“.

Една вечер в бюфета на Les bâstions[17] Г. П. Стаматов, Филатов и Катенка седели на масата, отпивали си от чашите и слушали музиката, която свирела увертюрата от „Вилхем Тел“, Г. П. Стаматов казал нещо, което Филатов счел за обидно, понеже било казано пред Катенка или пък за сметка на Катенка — това не си спомням добре — и Филатов скочил, ударил масата с юмрук и обявил на Стаматова дуел, след което взел под ръка своята Катенка и излязъл. На следния ден Стаматов дойде във villa Eleonore и покани двама ни, М. Герджиков и мене, да му станем секунданти; такива от страна на Филатов щели да бъдат двама руснаци, чиито имена сега не мога да си спомня. С тая глупава история ние с М. Герджиков изгубихме три дни в напразни увещания да не са състои дуелът. Филатов беше непреклонен — искаше обидата да се измие с кръв. Понеже в женевския кантон нараняването или убийството при дуел се счита за обикновено углавно престъпление, секундантите на Филатов настояваха дуелът да стане на френска територия, където дуелът се считаше за умна и благородна работа.

Ние двамата с М. Герджиков нямахме сметка — особено сега, когато предстоеше разпространяването на отпечатаните вече вестници — да имаме всевъзможни разправии, които неминуемо ще последват тая глупава история, ако дуелът станеше. При това, бащата на Герджиков никак не беше доволен от начина, по който мъдрата пчелица — син му Герджиков — събира меда от цветята на университетската градина, та беше разумно той да иде в Пловдив и с помощта на майка си, която имаше голяма слабост към първородния си син, да убеди баща си да продължи издръжката му и през идната година. В края на третия ден от секундантските преговори, аз казах на Герджиков:

— Слушай, я ти си замини за Пловдив и ме остави аз да свърша тия задънени преговори!

И така, аз съобщих на Филатовите руснаци, че съвсем непредвидено и неочаквано М. Герджиков трябва веднага да замине за България и сега се стяга за път; а аз — останал самичък — не мога да водя преговори по-нататък; следователно, такива ще могат да се водят не с мене, а с онези секунданти, които Стаматов ще посочи отново. Тъй завърши нашето секундантство.

Два дни след заминаването на М. Герджиков за Пловдив, ние с Йордан Калчев се бяхме изправили вечерта да слушаме музиката от бюфета на Les bastions. Свиреха пак увертюрата от „Вилхелм Тел“, към която и двамата с Калчев имахме голяма слабост. На една маса видяхме да седят Филатов, Г. П. Стаматов и Катенка; Те оживено приказваха, смееха се и отпиваха чашите: Стаматов от абсента, Филатов — от зеления шартрьоз, а Катенка — от чашката с кюрасо.

По-късно, през 1913 г., между двете фази на Балканската война, случайно попаднах на името Филатов. В едно руско списание — не си спомням сега кое беше — срещнах една статия, носеща неговия подпис. В тая статия — противно на статиите в другите руски списания и вестници — се защитаваше тезата на България по „спорните“ зони в Македония.

* * *

Към средата на месец юли същата година М. Герджиков замина при домашните си в Пловдив, за да уговори с баща си своята издръжка за следната университетска година, така че във villa Eleonore останахме да живеем само двамата с Йордан Калчев. Напечатването на в-к „Отмъщение“ изчерпа всичките ми средства и аз — за да преживея до следното получаване на пари от вуйка ми, се принудих да продам том подир том 18-те тома от енциклопедията на Дидро, която преди една година М. Герджиков купил като оказион от един букинист за 20 франка.

Една вечер, наскоро след заминаването на М. Герджиков, с Йордан Калчев се върнахме късно вечерта. Намерихме вратата на вилата заключена. Почукахме на шалето, съседно на вилата, където живееха хазяите, за да вземем ключа, да отворим и да се приберем. На балкона на шалето се показа хазяйката, която отказа да ни даде ключа. На въпроса: защо няма да го даде, тя, цяла задъхана от злоба, отговори:

— Parce que… parce que vous n’êtes qu’un brigand, Monsieur![18]

Трябва да обясня следното: Йордан Калчев обикновено оставаше сутрин много рано, преди да изгрее слънцето и правеше малка разходка край рекичката, която пресичаше ливадата и градината, които окръжаваха вилата, и след разходката сядаше да зубри своето право. Наскоро преди заминаването на М. Герджиков, при една от тия разходки той забелязал плодовете на една ранна круша в градината. Той забол бастуна си в земята, качил се на дървото и напълнил джебовете с круши; няколко дни по ред той правил тая операция. Една сутрин аз се събудих от силни викове в градината и изскочих да видя какво става. Заварих хазяйката с Калчевия бастун в ръце и Йордан Калчев — смирено изправен пред нея; той — цял Голиат, с голяма, къдрава, черна коса и лице обрасло с черна, дълга брада, а тя — дребничка, суха, та чак прегърбена възрастна жена. Тя махаше с бастуна и удряше Калчева където завърне и викаше колкото и глас държи:

— Au voleur! Au voleur![19]

Калчев смирено понасяше ударите и повтаряше с нисък глас:

— Mais, ne criez pas! Ne criez pas autant que cela, Madame![20]

Ние отърчахме с М. Герджиков и с голяма мъка едва успяхме да укротим побеснялата хазяйка, като й обяснявахме, че у нас в България това, което е направил Калчев, не се счита за кражба и че той не е знаел обичаите на тукашната страна. villa Eleonore се намира в средата на пространна ливада и градина, при това беше много рано сутринта, така че никой от съседите не чу и не се притече на виковете на хазяйката; тя обаче остана много озлобена спрямо Йордан Калчев.

Вероятно сега тя ще да беше забелязала, че М. Герджиков не нощува вече във вилата и затова тая вечер ни затвори вратата и ни прати по дяволите. Ние нямахме пари, за да нощуваме на хотел и затова се върнахме обратно в града, стояхме до полунощ в чакалнята на гарата и свършихме с това, че преспахме върху пейките в парка Ariane.

На следния ден ние намерихме бившата хазяйка на Д. Общински, Madame Chevallaz, която отскоро се беше преместила и сега живееше близо до р. Арва, на Chemin dеs Minoteries №9 . Ние двама се условихме да взимаме пансион при нея; аз също останах при нея на квартира, а Калчев си намери квартира другаде.

* * *

Към средата на м. август 1898 година, към 10 часа сутринта, аз бях изненадан от пристигането на двама души: Слави Мерджанов и Димитър Кощанов. С Кощанов се бяхме запознали преди две години в София, когато М. Герджиков и Т. Иванов бяхме отишли в София и нощувахме в клуб „Освобождение“, където се навърташе и той. Те двамата, щом пристигнали в Женева, от гарата с трамвая отишли до края на Carouge 1 , най-близката спирка до villa Eleonore, за да ме намерят; а понеже там не могли да дадат адреса ми, отишли да търсят Мmе Chevallaz на стария й адрес, rue de Carouge 1 и оттам те научили новия й адрес и имали намерение от нея да научат моя адрес; те бяха много приятно изненадани като ме видяха, без да има нужда да кръстосват повече из града.

Те и двамата бяха много изискано облечени — нещо, което ме учуди, особено за Д. Кощанов, когото бях запомнил много зле облечен — със зимно плато и галоши лете, а по тънко палто и със сламена капела зиме — както характеризираше модния начин, по който биваше облечен обикновено. Аз взех да ги разпитвам по какви щастливи обстоятелства ги виждам в Женева и така добре облечени, но Слави Мерджанов ме прекъсна:

— Няма време за губене, ще ти обясним после. Сега — вземи тия пари и бягай да вземеш влака за Цюрих. Там, на гарата, тая вечер или утре сутринта ще видиш една позната на тебе особа.

— Коя е тая позната на мене особа?

— Да не мислиш, че е някоя госпожица? Щеше да бъде така, ако се казваше Стефанка Михова.

— Ама там, значи, ще видя Стефан Михов?

— Точно така. Уговорено е да се срещнем днес или утре сутринта на гарата в Цюрих. Парите ще ти стигнат за пътни и други разходи на двама ви дотука. Довиждане!

Аз си взех шапката, отидох при моста на Арва на rue de Carouge 1, качих се на трамвая, който минава по тая улица за гарата Cornavin, и след по-малко от 20 минути бях на гарата, заварих влака за Цюрих и се качих в него. След пладне в 4 или 5 часа пристигнах в Цюрих и до мръкнало обикалях пероните, но не видях Ст. Михов. Когато се стъмни, отидох в един от хотелите на площада пред гарата да нощувам. Не вечерях — за икономия и в предвид на всяка евентуалност — да имам в себе си повече пари, ако се случи нещо; защото, ако и да не ми се дадоха никакви обяснения, аз схванах, че тая работа не е дип читава. Сутринта бях много изгладнял и слязох в ресторанта при хотела да закуся; закуската струваше 45 сантима, които аз предплатих, за да не се бавя след закуската с плащането; сервираха ми поднос, върху който бяха наредени: едно фарфорно гърне с повече от половин кило прясно подварено мляко, едно друго гърне с кафе, една паничка с няколко бучки захар, една паничка с прясно масло, една паничка с мед, друга — със сладко, трета — с мармалад и една паница с 6 кифли в нея, от ония, които се казват по френски petit pain[21] и които се продаваха по 5 сантима едната. Аз обръснах всичко: и млякото, и кафето, и захарта, и маслото, и мармалада, и меда, и сладкото, и шестте кифли до една, та дори се засрамих от себе си, когато се обърсах със салфетката и си излязох от ресторанта… Отидох на гарата; още като влязох и се упътих към пероните, видях Ст. Михов в сив летен, вехт костюм, със сив каскет, турил ръце в джебовете на панталоните, с наведена глава и забит нос към земята, да върви дълбоко замислен насреща ми. Когато го повиках, той се стресна, повдигна глава и — като ме видя — така се зарадва, като че ли се връщаше от оня свят.

— А ти знаеш ли, че ако до обед не беше дошъл, аз щях да свърша със себе си? Нямаше да им дам да ме връщат назад в България. Ей го — и той ми посочи в ръката си един доста обемист пакет с хинин, който щял да нагълта, ако не бях го намерил.

— Че кой ще те върне? Ето на, Мерджанов ме прати да те търся веднага след пристигането си в Женева.

— Той не ти ли обясни нищо?

— Не. Бързаше да ме изпрати. Нямаше време.

— Е, тогава и аз няма какво да ти обяснявам отделно. Ти имаш ли пари за билет? Зере аз нямам нито стотинка.

— Имам. Дадоха ми за път и за разноски за двама ни.

Аз отидох на гишето да се осведомя кога има влак за към Женева; казаха ми; аз взех два билета, дадох единия на Ст. Михов, дадох му и половината от парите, които бяха останали и двамата отидохме да се разходим край езерото докле дойде време за пътуване.

Качихме се на влака. В Берн и Фрибург имахме по 1–2 часа престой; ние използвахме престоите, за да направим по една малка обиколка из тия градове. Ст. Михов стана пак весел, какъвто го знаех по-рано; а понеже не искаше да ми обяснява нищо, и аз не настоях повече. През цялото пътуване до Женева си спомняхме различни епизоди от нашето съученичество и се смеехме от все сърце.

Вечерта пристигнахме в Женева. След вечерята, в моята квартира останахме: тримата новодошли, Йордан Калчев и аз. Приказвахме дълго до полунощ, когато Калчев си отиде. Новодошлите ни разказаха следното:

След самоубийството на Григор п. Дочев и заминаването на М. Герджиков за Женева, Слави Мерджанов не се отказал от намерението си да набави средства за Женевския комитет. Предположил, че такива ще може да набави в Русе, където познавал условията и имал близки приятели, и затова със Ст. Михов отишли в Русе; когато се убедили, че нищо не ще могат да направят там, решили да се върнат в София, но минали през Лом, за да разпространят в Ломско чрез нашата комуна манифеста на Женевския комитет и да установят връзка с тая комуна, за чието съществуване знаели от моите писма до М. Герджиков в Женева.

Как са се запознали Слави Мерджанов и Ст. Михов с Димитър Кощанов, не зная, но те станали скоро много близки и неразделни другари. Не зная също у кого най-напред се е зародила идеята да си набавят средства от българската държава, но скоро те пристъпили към нейното изпълнение. Планът бил прост: Ст. Михов, телеграфист при централа в София, ще заведе — уж като действително получени от провинцията — две телеграми за изпратени суми за Виена чрез телеграфни записи; той ще предаде в апаратната така „получените“ телеграми, за да бъдат протелеграфирани във Виена, където в хотел „Лондон“ Сл. Мерджанов и Д. Кощанов ще чакат осребряването на телеграфните записи. След като „получените“ от провинцията телеграми бъдат протелеграфирани във Виена от апаратната, Ст. Михов ще избяга от България и ще догони другарите си в Цюрих.

Колкото и да е прост този план, имало е много трудности при неговото изпълнение; трябвало е да се изкарат действителни паспорти на истинските имена на Сл. Мерджанов и Д. Кощанов и други три паспорта с фалшиви имена на тримата; телеграфните записи ще трябва да бъдат адресирани на фалшивите имена на получателите, които след получаването на парите трябва да унищожат фалшивите си паспорти и да пътуват с истинските си имена и паспорти; трябвало да се визират и петте паспорта. Всичко това изисквало тичане, съобразителност, време и средства за прилично облекло и пътни разноски: на Мерджанов и Кощанов до Виена, а на Михов — до Цюрих. Както и да е — пречките били превъзмогнати и планът бил напълно реализиран.

И въпреки всички предвиждания, малко останало всичко да се осуети: „получените“ от провинцията телеграми били уж изпратени от Гебедже; а по онова време в Гебедже — железопътна станция между Каспичан и Варна — не е имало телеграфно-пощенска станция; Михов не съобразил това и ако телеграфистът, които предавал във Виена „получените“ телеграми, би си направил труда да провери в справочника съществува ли в провинцията такава телеграфно-пощенска станция, както Ст. Михов, така и ония във Виена биха влезли в затвора, а тичането, съображенията, загубеното време и разходваните средства би отишли на вятъра; когато Михов давал на колегата си „получените“ телеграми и тоя последният — като узнал, че са от Гебедже — погледнал към справочника, Михов, който се бил вече сетил за своята грешка, си помислил:

— Вапцахме я сега! — но се овладял и запазил спокойствие. Вероятно, домързяло го колегата да разгърне справочника и той препратил телеграмите във Виена. Михов си отдъхнал и на следния ден пътувал през Сърбия за Цюрих.

Когато пощенският раздавач потърсил Мерджанова и Кощанова във Виена по фалшивите им имена, те били в хотела, получили си парите, дали му по един фиоринт трингелд, турили парите в чантичката на Мерджанов — една тумбеста елипсовидна чантичка, носена с ремък през рамо, както сега любителите фотографи носят фотографните си апарати — и излезли да се разходят в Пратера, отишли при джамията, построена от Кара-Мустафа-Паша на времето, когато обсаждал Виена, обикаляли около черквата Св. Стефан и пили меланж в кафене Мендел. Когато се върнали в хотела, те изтръпнали: в хотела, седнал, ги чакал пощенският раздавач, който им броил парите и който, като ги видял да влизат, станал и се доближил до тях.

— Като че ли някой ми отряза чантата! — разправяше Слави Мерджанов.

Работата била проста: раздавачът пропуснал да отбележи в книжката си номерата на паспортите им. За щастие, улисани в разглеждане на Виена, те не унищожили паспортите с фалшивите имена; те ги показали, раздавачът си взел бележките, които му трябвали — и работата се свършила с още по един фиоринт трингелд на раздавача.

* * *

Общата, протелеграфирана във Виена сума, е била около 6700 златни лева, които им били броени във Виена в златни монети. Мерджанов и Кощанов извадиха и преброиха парите, които носеха. Като приспаднаха направения първоначално заем в София (който трябвало Кощанов да уреди в най-близо време), оставаше чиста сума нещо повече от 6300 франка — 315 златни наполеона, турнати на купчинка върху масата. Ст. Михов не се стърпя и забеляза:

— Ако имаше още двама души, на които да се телеграфира, тая купчинка щеше да бъде два пъти по-голяма,

На това Д. Кощанов, който беше всякога пълен с хумор и остроумия, добави:

— А ако бяхме двеста души, тя сега щеше да бъде сто пъти по-голяма…Ти речи берикят-версин, че не хлътнахме в пандиза с твоето глупаво Гебедже!

По онова време, тая сума от 6300 лева, която сега изглеждаше нищожна, беше голяма сума. Средствата бяха набавени, но комитетът вече не съществуваше. Кому трябва да предадат тая сума? Душата на комитета всъщност бяха М. Герджиков, Григор п. Дочев и Димо Николов; първият беше в Пловдив да урежда личната си издръжка за следната година: вторият не беше между живите; а третият, озлобен против всички, освен против себе си и Тодора Златева, не знаехме къде е. От друга страна положението на Мерджанов, Кощанов и Михов, след международната полиция, която беше турена на крак за залавянето им, беше такова, че те не само не трябваше да представляват комитета, но не биваше и да стоят в Женева, а да се пръснат на разни страни; поради това, че имаше муден ум и че му липсваше достатъчно съобразителност, Йордан Калчев не можеше да олицетворява комитета; аз бях много млад и много нов между всичките и не можех да бъда натоварен с общото комитетско ръководство. Така че — най-разумното беше добитата сума да се подели между тримата, които я бяха добили, самите те — да се махнат още утре от Женева. Парите бяха поделени — на всекиго по 105 наполеона.

Кощанов и ние двамата с Калчев настоявахме всички, по разни пътища да заминем за Македония, там да се установим на няколко места и да образуваме анархистически групи, чиито по-нататъшни действия ще зависят от местните условия. Михов и Мерджанов бяха на друго мнение — ако Кощанов замине сега за Македония, те двамата сега ще заминат на друга страна — Михов в Белгия, а Мерджанов във Франция, та да се заличат всякакви следи. Това даде повод на Кощанов, който тая вечер на няколко пъти се заяде с Мерджанов, саркастично да забележи:

— Така е. Вие сте от ония майстори в занаята, които, като откраднат сто лева, трябва да похарчат хиляда лева, за да се укрият. Кой където иска, там да върви! Аз утре, през Марсилия, заминавам за Солун. Ще ви чакам да ми се обадите до един, най-много до месец и половина; дотогава ще държа на разположение на всички ни тук 1800 лева; ако дотогава не бъдете в Македония, аз ще се считам свободен да правя каквото намеря за добре.

Понеже възможностите зависеха от средствата, решението беше взето предварително: Кощанов още утре да замине през Лион-Марсилия за Солун, Михов — за Брюксел, а Мерджанов, за да не пътуват заедно с Кощанов в един и същи влак или в едно и също направление в един и същи ден, след двадесет и четири часа ще замине за Лион. Уговорихме Кощанов да се обади след пристигането си в Солун на мене в Женева и да даде адреса си в Солун; за предпазливост — ако случайно неговото писмо пропадне, да пише с шифър; установихме шифъра, който да е прост, та лесно да се помни: ако не ме лъже паметта, ключът беше цифрата осем — вместо обикновените букви, ще се пишат ония, които са осми по ред след дадена буква, напр. „Женева“ по шифъра ще бъде „онфнкз“.

На следния ден, рано сутринта, в квартирата ми дойде Г. П. Стаматов: откак бяхме натирени от villa Eleonore, той много рядко идваше в моята квартира: по-често аз отивах у неговата — било защото минавах често край нея (той живееше в Plein Palais[22]), било във връзка с превода на брошурите, които споменах по-горе. Случи се обаче тая сутрин да дойде у дома и да намери там един стар познат — Сл. Мерджанов. Той се запозна с другите двама, които се препоръчаха за студенти: единият в Лион, а другият в Брюксел; за пръв път излизат от нашенско; пътували с Мерджанов дотук и днес си заминават, за да се настанят преди да се запишат в респективните университети. Мерджанов, който от по-рано знаеше слабостта на Стаматов, прати момчето на хазяйката за абсент. Стаматов остана до времето, когато трябваше да идем на гарата. Попаднал в такава приятна компания, дето можеше да пие абсент колкото му се ще, Стаматов пожела и той да дойде и да ги изпрати до гара Cornavin. Взехме трамвая и отидохме на гарата; бяхме дошли точно навреме: Кощанов едва имаше време да си вземе билет и да се качи във вагона — и тренът тръгна по линията за Белград-Лион. Ние го изпратихме и отидохме в бюфета, за да чакаме тръгването на трена за Лозана-Базел-Брюксел, когато двама униформени полицейски стражари влязоха в бюфета и седнаха на една маса, съседна с нашата; от време на време те поглеждаха към нас, главно към Ст. Михов. Трябва да забележа, че в Женева униформени полицейски влизаха в заведенията или ако ги повикат, или ако подозират някого в някакво престъпление, или ако трябва да арестуват някого. След като консумирахме и платихме поръчката, ние станахме да идем към чакалнята, за да си вземе Михов билет; Михов и аз заедно, непосредствено близко зад нас Стаматов, а след него — Мерджанов и Калчев. Единият от стражарите запита Михова:

— Votrе nom, s’il vous plait?[23]

Вместо Михов, отговори Стаматов — с какво право полицията безпокои гражданите? Стаматов се заяде със стражарите, ние с Михов, който взе да мига като мишка в брашно, полека се измъкнахме и продължихме бавно да вървим, като се стараехме да запазим спокойствие. Около Стаматов и стражарите се образува и купчина хора, които с любопитство слушаха разправията; през това време Мерджанов и Калчев ни настигнаха. Когато да завием зад ъгъла, аз хвърлих поглед към Стаматов — който си клатеше главата като козел; брадичката му взимаше ту хоризонтално, ту вертикално положение и до мене достигаха откъслечни негови фрази:

— Sans doute, sans dоute[24]… très bien connu[25]

— …de prés[26]… …j’еn réponds[27]

Ако Стаматов би знаел какво отношение има между личността на Михов и любопитството на стражарите, нямаше да бъде така самоуверен, самонадеян и строг в своите критики спрямо полицията и Михов не би се изплъзнал; защото само невежеството е строго, взискателно и самоуверено.

След като завихме и се загубихме от очите на стражарите, заобиколени от насъбралите се любопитни около тях, аз казах на Михов:

— Сега — бързай да вземем трамвая Eauх Vives! — И, като се обърнах към Калчев и Мерджанов, прибавих: — А вие идете у дома — аз самичък ще го изпратя.

А трябваше да го изпратя, защото Михов не знаеше бъкел по френски. След половин час дойдохме при гарата Eauх Vives — последната гара на френските железници от компанията Пелем (P.L.M. Paris-Lion-Méditerranée).

Тренът щеше да тръгва към St Mauriсe. Аз взех билет, дадох го на Михова, който се качи във вагона. Тренът тръгна; аз вървях край линията, наравно с вагона и поръчвах:

— Пиши! Пиши кога ще заминаваш за Македония!

Върху лицето на Михов пробягна една неопределена усмивка каквато досега не бях виждал в него. Тая беше последната усмивка, която видях на лицето му…

Три-четири дни след неговото заминаване аз получих от него едно писмо, предназначено за Мерджанов. Той пишеше, че няма да заминава за Македония, понеже робството съществува не само там; то — робството — съществува навсякъде и той ще се бори против него, където и да се намира; и че той ще завърши тая борба по-достойно, по-смислено и по-храбро от Вайяна…

След 19 години, в 1917 г., видях пак — и за последен път Ст. Михов. Аз бях войник в 4-ти Македонски полк; бях в отпуск и на връщане се отбих в София, да взема карбидни лампи за дружината. Случайно научих, че Михов е в София, началник на отделението за социални грижи при министерството на труда. Отидох да го видя; остарял, грохнал, с угаснал поглед, с дълъг, остър нос, с дълга, остра, побеляла брадичка, той имаше вид на френски нотариус. Скитал в Белгия, Англия, Америка, научил няколко езика, завършил няколко факултета… и дошъл в България развалина, готова веднага съвсем да рухне. Скоро подир това той се поминал. Къде и как — не знам. Във всеки случай, той умря, но не по-достойно, нито по-смислено, нито по-храбро от Вайяна… Как се подиграва понякога животът с нас!

* * *

Студентите от Женевската комуна дип приличаха на ония четирима парижки студенти, за които разправяше една улична френска песен, която беше на мода по онова време:

L’premier faisait des Lettres,

L’deuхième du droit Romain,

L’troisième faisait des dettes,

L’quatrième n’faisait rien.[28]

Сл. Мерджанов олицетворяваше четвъртия от тях: две години той беше живял в Женева, а не знаеше къде е вратата на университета и не беше научил нито една дума на френски.

Аз се върнах у дома. Слави Мерджанов и Йордан Калчев бяха там и ме чакаха. Случката на гарата ни даде да разберем, че международната полиция е турена на крак и че няма време за губене; Мерджанов трябва да замине от Женева още тая вечер и да се настани в Лион. Да замине — ами като не знае дума на френски? Решихме — да заминем тримата, да го настаним, след което Калчев и аз ще се върнем в Женева. След като премине полицейската тревога, ще се съберем отново и ще заминем за Македония. Трябва да отбележа, че за минаване на границата от Швейцария във Франция и обратно не искаха паспорти; правеше се само митническо преглеждане на багажите. Вечерта заминахме и сутринта преди съмнало пристигнахме в Лион на гара Perraсhe. Тръгнахме да търсим квартира за Сл. Мерджанов, който беше станал вече взискателен: квартирата да не е много нависоко, да е светла, да има от прозорците широк и хубав изглед, да бъде добре мебелирана, а и хазяйката да бъде млада и хубава, за да не го плаши. Отдавна се знае, че две добрини на едно място не се сбират, а тук се касаеше да се съберат шест хубави неща наедно — нещо особено мъчно за реализиране в Лион с неговите многоетажни къщи и сравнително тесни улици. Целия ден минахме в търсене на квартира и все не можехме да намерим, защото Сл. Мерджанов все намираше нещо за нехаресване.

При това скитане из града ние посетихме площада, дето преди четири години председателят на републиката, Сади Карно, е бил убит от италианеца-анархист Санте Казерио; с трамвая се качихме на хълма La Croiх Rousse, целия застроен, откъдето има хубав изглед към мястото, където се сливат р. Рона и р. Сена и където — преди 105 години — след като войските на Конвента смазали съпротивлението на възстаналите лиончани против диктатурата, е бил поставен плакат: Lуon s’est révoltée contre la Liberté, Lуon n’existe plus[29]. Глупава безсмислица — как е възможно някой да се бунтува против свободата, ако тя е действително свобода? Диктаторите от Конвента са желали да запустее градът, който се е бил разбунтувал против тяхната тирания; но Лион съществува, живее, расте, създава богатства, сам той богатее; а от ония, които са желали неговото запустяване и са проливали кръвта на неговите граждани — от тях и помен не е останало…

На следния ден продължихме да търсим квартира и едва към 4–5 часа след пладне попаднахме на апартамента на Mme Schilte, която живееше не далече от гарата Perrache на quai Claude Bernard №1, в първия антресол. Стаята, която се даваше под наем, бе много добре мебелирана с два прозореца, от които имаше широка и хубава гледка към Рона; имаше алков[30], за чието отваряне се дръпваше подвижната дървена стена, която го закриваше; върху леглото имаше балдахин и завеси от кадифе с тъмновишнев цвят. Mme Schilte, която ни прие по пеньоар, бе жена на хусарски капитан, доста хубавичка дама на около 35–36 години, с добре закръглен бюст, среден ръст, кестеняви очи и коса. Дали изгледът от прозорците, или хубавата мебелировка, или пък самата хазяйка му хареса, но Сл. Мерджанов се установи в тая квартира. Уговорихме цената; той ще предплаща 75 франка на месец за квартира-пансион: сутрин закуска мляко с кафе; обед — супа, зеленчук, готвено или печено, десерт и вино; на икиндия — хляб и масло; вечеря — студено месо, зеленчук, десерт и вино. След като уговорихме условията, Mme Schilte искаше да ни задържи за вечеря, но ние с Калчев отказахме: тренът скоро щеше да заминава за Женева, та нямахме време. Мерджанов си остави пардесюто в квартирата и дойде да ни изпрати на гара Perrache, след което щеше да се върне вкъщи. Ние се върнахме в Женева; животът пак влезе в обикновеното си русло: Калчев продължи да зубри своето право, а аз — да уча френски. Железничарската стачка, която бе обявена по линията Пелем във Франция се свърши без придобивки, потушена с военна сила: в края на м. август в Женева бе убита австрийската императрица Елисавета от един работник-обущар — Луиджи Лукени, италианец-анархист. Върху старите пластове от произшествията, течението на живота напластяваше нови — и интересът на полицията към аферата „Михов-Мердажнов-Кощанов“ заглъхна под все по-новите напластявания на живота. Мина повече от месец откак Мерджанов биде настанен в Лион; в Женева започнаха да пристигат от България студенти, но М. Герджиков още го нямаше. От Д. Кощанов отдавна се бе получило писмо; той даваше адреса си в Солун и очакваше да му явим кога ще тръгнем и ние; не бяхме му отговорили, защото от Мерджанов нямахме никакво известие — той като че ли потъна в Лион.

Една вечер ние с Калчев в моята стая четяхме един от романите на Емил Зола, ако не ме лъже паметта — „Жерминал“; на вратата се почука: влезе Мерджанов, с бастун на рамо. На нашите въпроси, защо не ни се е обадил досега и защо така ненадейно идва, той отговори:

— Комуто държи кръста, да иде на моето място в Лион! Аз не мога вече! То било страшно животно — тая Mme Schilte! Такова жадно и лакомо за човешка, за мъжка плът! — И той се обърна към Калчев: — На тебе — много й харесало това, че си едър, здрав и силен като бик; а тебе — обърна се към мене, — тебе много те харесала, че си много млад и за нея представляваш нещо като деликатес!

И той ни разправи следното:

След като си тръгнал от гарата вкъщи, той заварил мъжа на хазайката, един типичен френски кавалерийски офицер, каквито срещаме на всяка крачка, когато скитахме из Лион да търсим квартира. Той бил много любезен и приказлив, обаче Мерджанов нищо не разбирал от онова, което му говорил и през цялото време на вечерята произнасял на ер-големи, т.е. мълчал като сом. На сутринта той си бил в леглото, когато Mme Schilte му донесла закуската и го запитала за нещо, което той не разбрал, но на което наслуки отговорил Nоn. След това тя пак го запитала; той пак нищо не разбрал, но отговорил Oui! И така тя питала, той нищо не разбирал и наслуки отговарял с Oui! или Non — както му скимне. Въпросите на Mme Schilte зачестили, зачестил и Мерджанов с отговорите по същия начин, като давал разна интонация — кога изтежко, кога във вид на въпрос. Тоя разговор с неразбрани въпроси и случайни отговори продължил няколко минути, докле — в резултат на едно негово Non — Mme Schilte повдигнала покривката и се намърдала при него в леглото. Мерджанов веднага научил френски, а тя — български, така че по-нататъшният им разговор станал еднакво разбираем и за двамата; по общо съгласие те турили рога на храбрия хусарски капитан Mr Schilte. И Мерджанов извади веднага заключението:

— От което следва, че не само Рачо Петров, Матров, Савов и другите офицери от храбрата българска армия носят рога. Всичките офицери, от всичките армии по земното кълбо — всичките са рогачи!

Тоя ден те турили на Mr Schilte няколко чифта рога. На следния ден, като му показала едно синьо петно на гърдите си, Mme Schilte му разправила нещо, от което Мерджанов разбрал, че за това петно е ставало въпрос между Monsieur и Madame Schilte, на който въпрос изглежда да е бил даден удовлетворителен отговор, така че Mr Schilte се успокоил — и с това доказал, че заслужено носи рогата, които са му били туряни. За Мерджанов това положение най-първо било интересно, след това станало забавно, а още по-късно — износно, защото Mme Schilte, която била голям майстор в кулинарното изкуство, турила това последното в услуга на отношенията си с Мерджанов, за да поддържа мъжките му сили. А тия сили е трябвало да се поддържат, защото Mme Schilte ги разпилявала по най-безумен начин; тя ставала и от ден на ден все по-разточителна; искала постоянно, непрекъснато да туря рога на мъжа си; нощем, когато мъжът й заспивал, тя ставала от неговото легло и идвала в леглото на Мерджанов; когато видяла, че нейното кулинарно изкуство е недостатъчно да поддържа вечния огън, тя прибягнала до специалната за възбуждане литература, фотографии, гравюри и лекарства, които Мерджанов ни показа, преди да ги унищожи. Тя не го пускала да излиза от вкъщи или излизала заедно с него. По тоя начин положението му станало тягостно, отвратително, дори нетърпимо. На няколко пъти той отивал на гарата, за да избяга, но тя го настигала; молила го да остане, плакала, припадала — и той отстъпвал и се връщал. Най-после положението му станало толкова нетърпимо, че той решил на всяка цена да скъса с нея; той отишъл на гарата — а тя след него; след една буря от плачове, упреци, ридания, молби, той си взел билет, качил се във вагона и я оставил на перона в ръцете на двама железничари, обляна в сълзи, паднала в безсъзнание.

— Комуто държи кръстът, да иде на моето място в Лион! — заключи Мерджанов.

Това беше през втората половина м. септември 1898 година. Време беше да заминем за Македония и да влезем в съприкосновение с Д. Кощанов в Солун, а също и с всички лица, които се интересуват от положението в Македония. Не можехме повече да чакаме М. Герджиков, който можеше и да не дойде. Решихме следния ден да се приготвим за път и на другия ден да заминем: Мерджанов за Солун при Д. Кощанов, а ние двамата с Калчев — за Скопие; по тоя начин в тия два центъра на Македония ще бъдем по двама души. Нашата най-близка работа ще бъде да образуваме анархистически кръжоци между учениците от Солунската българска гимназия и от Скопското българско педагогическо училище; а след това — новите условия ще ни покажат какво трябва да правим.

На следния ден аз си направих куфара, турих и отпечатаните екземпляри от в-к „Отмъщение“, поставен в корици, за да изглежда като томове книги; него аз ще контрабандирам в България, а оттам — чрез учениците — и по други места. Уговорено беше да пътуваме с различни влакове и по различни пътища: Мерджанов и Калчев по железницата през Виена, Будапеща, Белград и София; а аз — през Виена, Будапеща, Сегедин, Темейшвар, Оршова и оттам по Дунава през Лом, Кутловица, Берковица и София; определихме сборен пункт кафене „Жална Македония“ в Пловдив, на площада на „Джумаята“; който пристигна по-рано, ще наминава по няколко пъти през деня до срещата му с останалите. Аз избрах пътя през Лом, за да избегна митническия преглед и конфискуването на в-к „Отмъщение“, защото оценителят при митницата, В. Мулетаров от гр. Брацигово, беше мой съученик от Пловдив; тъкмех — при пристигането си в Лом — да му бъда гостенин и да пренощувам при него, т.е. в митницата.

* * *

На другия ден, сутринта рано, заминах пръв, защото моят път беше най-бавен. След мене заминали Мерджанов и Калчев.

Митническият преглед на куфара ми в Салцбург, при стъпване в Австро-Унгария, мина благополучно; както всички пътници, идещи от Женева, аз бях подложен на най-щателен разпит; след убийството на императрица Елисавета, австро-унгарската полиция бе станала много мнителна спрямо всички, които идваха от Женева. В Лом моят куфар не биде прегледан и аз нощувах в митницата, в стаята на оценителя.

Моят вуйка биде много неприятно изненадан от моето пристигане. Действително, спрямо него, моето поведение беше необяснимо: едва преди три месеца толкова настоятелно го молих да ме прати да следвам в Женева, а сега идвам оттам без да съм му явил и без да съм се записал в университета. Още щом ме видя, той ме запита:

— Защо си дошел?

— Че кажете най-напред „Добре дошел“, та тогава „Защо си дошел?“ — помъчих се да обърна в шега; вуйка ми пак така строго повтори:

— Пак те питам: защо си дошел?

— Ще замина в Македония да учителствам.

Събраните надвиснали вежди на вуйка ми се повдигнаха.

— Дете, върни се в Женева! Върни се и свърши по химия!

— А защо сега да не ида в Македония?

— Върни се в Женева! Свърши университета, стани самостоятелен човек — и тогава върви където искаш, прави каквото щеш. Като свършиш, ти ще станеш самостоятелен, полезен, търсен човек, ти ще бъдеш относително свободен, защото няма да си в тежест на никого; а тъй, както си, ти ще зависиш във всичко от другите, ще станеш техен роб. Върни се в Женева!

— Но, ако не ида аз, ако не иде друг, ако не иде трети, ако никой не иде в Македония — тогава кой ще извоюва свободата на нашия народ?

— Ти как мислиш — като следваш няколко години докле свършиш — ще закъснееш, що ли? Да не би да мериш живота на народите с дължината на твоя живот? Ех, дете! Свободата е плод като всеки плод; за да узрее, освен светлината, топлината и другите сили, който действат върху него, трябва и време. Времето е, което регулира силите; ако тия сили действат в по-кратко време от необходимото, плодът ще изсъхне, защото ще изгори. Времето е най-важният от факторите. Ако е дошло време нашият народ да се освободи, той ще се освободи и без теб; ако не са назрели условията за неговата свобода, не ти, не триста, три хиляди и тридесет хиляди, но и триста хиляди души като тебе — пак няма да направите много нещо за освобождението на нашия народ. Върни се в Женева!

— Значи, вие искате да ме убедите, че лозето иска молитва, а не мотика? Аз мисля, че е точно обратното.

— Не. Искам да кажа това, което е казано от Соломона в Еклисиаст: има място, време и срок за всяка работа под слънцето; време за тъга и време за радост; време за плач и време за смях; време за събаряне и време за съграждане; не бива да се радваш, когато е време за тъга, или да плачеш, когато е време за веселба, нито да събаряш, когато е време за съграждане. Но ти още си много млад, за да разбереш това, което ти казвам. Аз зная много добре, че опитът и мъдростта на старите не са в състояние да ползват младите.

И така — всеки остана на своите позиции.

На следния ден аз намерих в „Жална Македония“ Йордан Калчев и Сл. Мерджанов, които седяха на една маса с друг един господин, 26–27 годишен, с широки плещи, с едро, мургаво лице, с черни мустаци и с черна, скоро бръсната брада. Запознаха ме с него: Гоце Делчев.

* * *

Аз бях виждал по-рано тоя господин. Преди четири години, през м. септември 1894 година — същият ден, когато постъпих във военното училище като юнкер в подготвителния клас, — аз изкачвах стълбата на северното крило на училищното здание, за да ида в цейхауза и да получа дрехи, за да ме облекат; отгоре по стълбата слизаха трима души, от които единият — юнкер, а двама — цивилни; те шумно приказваха. Оня в юнкерската униформа ми беше близо познат: той беше Борис Ст. Дрангов, мой далечен роднина, родом от гр. Скопие. Слизащите и аз се разминахме — те слязоха надолу, а аз се качих горе. Малко след това Б. Дрангов дойде да ме види на какво мязам в юнкерската униформа; от него научих, че ония двамата, които той изпратил до оградата на училищния район, били бившите юнкери Гоце Делчев от гр. Кукуш и Мише Развигоров от гр. Щип. Преди две години те и тримата завършили третия курс на училището и поради някаква демонстрация, която направили на Нова година, когато произвеждат младите подпоручици, те и тримата били пратени в полковете да служат за наказание като прости войници; Борис Дрангов изтърпял наказанието си като войник в 3-ти конен полк в Пловдив, а другите двама — в други полкове; сега вече те са изтърпели наказанието и дошли във военното училище, за да бъдат произведени като подпоручици. Дрангов останал, но Делчев и Развигор отказали да станат офицери, облекли си цивилните дрехи и напуснали училището. Аз ги бях срещнал на стълбата, когато си отиваха.

Виничката афера разкри пред турското управление, че в Македония населението се организира и се въоръжава, за да въстане един ден срещу турската власт. Поради тая афера попаднаха под полицейско дирене, а след това бяха осъдени много селяни и няколко души учители: Григор Манасиев, Голомехов, Тодор Станков и др. Властта тури ръка и на един от главните организатори: Мише Развигоров, който биде осъден и изпратен в Подрум Кале, Мала Азия. Но най-главният организатор, Гоце Делчев, не биде заловен. След демонстрацията в Щип през 1896 година, станала при погребението на едно щипянче убито от един турчин, при която демонстрация учителят Гоце Делчев държал една огнена реч против турската власт, положението му в тоя град станало невъзможно; той станал нелегален и се отдал на организиране на населението. Организирането на македонците се засилило, но за тяхното въоръжаване липсвали средства. Делчев решил да набави такива по чисто разбойнически начин: през летото на 1897 година той с чета, в която влизал Върбан Килифарски, заловил в Струмишко богатия Назлъм Бей и поискал за неговото освобождение откуп от 3000 лири.

Неизвестен автор — каквито са авторите на народните песни — по това залавяне бе съчинена песен, която — вече в 1899 г. — се пееше из Струмишко:

Дил ми я ти кажаф: седи, не оди.

Де, море, Селим-аго, де!

Де, море, лично куче, де!

Седи, не оди горе у планина.

Де, море, Селим-аго, де!

Горе у планина, зер комити има:

тебе ке те фатат, лири ке ти земат.

Лири ке ти земат, мартини ке купат.

Тоя негов опит не сполучил, но в неговите възгледи, втълпени му във военното училище под влиянието на споровете, разговорите и дружбата му в четата на Върбан Килифарски станал значителен прелом. Преди всичко, той беше разбрал, че ако македонското население ненавижда турците, ненавижда ги не за това, че са турци, т.е. инородци и иноверци, а защото олицетворяват властта, упражнявана изключително от тях. Под влиянието на Върбан Килифарски той беше прозрял и разбрал, че турците, взети като отделни личности или като човешка група, когато не са облечени във власт, са не само еднакво добри като македонците, но и са много по-човечни и с по-голяма култура от тях; пак под неговото влияние, Делчев не мразеше гърците и сърбите, ако и във военното училище да бяха най-усърдно култивирали в него омраза към тях.

За това, че върху възгледите на Делчев е било работено и че сам той бе работил върху себе си за тяхното изменение и оформяне, ставаше явно както от симпатиите към нас, анархистите от Женевската група, с които той се запознаваше за пръв път, така и от интереса му към преведените от мене анархистически брошури, особено към „Речта на Емил Анри“. Той ми поиска ръкописите. По-късно той е напечатал и издал тия брошури — нещо, което най-красноречиво говори за влиянието, което са упражнили върху него както Върбан Килифарски, така и анархистите от Женевската група, с която той прекара четири месеца в чета през лятото и есента на следната година.

* * *

Вечерта на същия ден, когато се запознах с Делчев, съвсем случайно ми попадна едно строго поверително писмо от Скопската българска митрополия, подписано от Скопския владика, високопреосвещений митрополит Синесий, адресирано до Пловдивския митрополит. В това писмо високопреосвещений Синесий явяваше на Пловдивския митрополит, че няколко души селяни от с. Бродац — Скопска Църна гора — са заминали за България, в гр. Пловдив да търсят работа като хлебарски работници; понеже това село било сърбоманско и — въпреки всички старания на Скопската българска митрополия — оставало невъзприемчиво спрямо настоятелните бащински грижи на митрополита да го приобщи към духовната благодат на българската екзархия, моли и настоява, щото Пловдиската митрополия да направи нужните постъпки пред българските власти да бъдат изгонени тези работници от България; за горното Синесий настоява толкова повече за това, защото Пловдивският митрополит — като родом от с. Кучевиста, заедно със с. Бродац — е морално задължен да принуди неговите съотечественици да осъзнаят своята българска народност. В същото писмо, към края, беше даден списък на визираните в него работници.

Съдържанието на това писмо ме възмути и още същата вечер, след вечерята, когато биде дадено от вуйка ми разрешение за разговори и спорове, аз направих за него въпрос.

— Щом като е било строго поверително и не е било адресирано до тебе, ти не би трябвало да го четеш! — упрекна ме вуйка ми.

— Признавам, че това от моя страна е нескромно и аз заслужавам порицание. Но как да се окачестви тая постъпка на високопреосвещений Синесий — да иска изгонването на тия хора от страната, където те идват да дадат своя полезен труд, за да изкарат хляб за своите деца? Морално ли е чрез насилия и глад да бъдат заставени да се наричат българи, ако те не искат, или ако им е безразлично от каква народност са?

— Повтарям: като не е било адресирано до тебе, ти не би трябвало да го четеш. После, това не се отнася до тебе и не те засяга.

— Как да не ме засяга? Първо, това са хора, безобидни, полезни, работни хора; второ, това са хора от Скопска Църна гора, откъдето сме Вие и аз; трето, между тях има и наши роднини. Как да не ме засяга това? Как може да не засегне и Вас? Високопреосвещений Синесий може безконтролно да разполага със сумата, която Вие ежегодно му пращате за издръжка на училище и учители в Кучевиста[31]

Вуйка ми строго ме прекъсна:

— Забранявам ти да надзърташ в моята кесия и да държиш сметка кому давам, колко давам и за какво ги давам! Забранявам ти да злословиш по адрес на човек, който отсъства! Още повече, когато тоя човек е архиерей!

Аз упорито продължих:

— Той може да счита, според своите разбирания, че онова, което прави, е редно. Но той търси Вашето съдействие, за да Ви смъкне на онова морално равнище, на което е той. Вие, който бяхте жертвали за свободата на Македония — а Македония — това са хората, които я населяват, — и който продължавате още да правите жертви за нея, — как ще постъпите вие спрямо неговото искане да съдействате за изгонването на тия хора?

— Ще постъпя тъй, както намеря за добре! Не съм длъжен и не искам да ти давам сметка!

На трапезата настана тягостно мълчание. Вуйка ми шумно дишаше през носа си.

— Не искам никому да давам сметка! — добави той. — И за да не бъдат викани пак Дагоров и Янкулов — точка!

Той стана, благослови трапезата и — по установения ред — след като изчака всички сътрапезници да му целунат ръка, взе свещника и полека се изкачи по стълбата за своята стая.

* * *

Трябва да поясня какво значеше последната фраза на вуйка ми. Това беше преди три години, когато между моите съученици от първи клас имаше нещо като съревнование да четат брошури и книги с атеистическа тенденция. Аз току-що бях прочел книгата „Сила и материя“ от Людовик Бюхнер; веднъж, след вечеря, когато биде дадено от вуйка ми разрешение за разговори и спорове, аз го запитах:

— Докажете ми за съществуването на Бога!

Вуйка ми ме изгледа и отговори:

— Ти знаеш, че аксиомите не се доказват. Две и две правят четири; това е толкова очевидно, че няма нужда от доказателства.

— Но тука нямаме работа с две и две, а с това — има ли Бог, или не? За да се убедя, че има, трябва да ми се докаже.

— Слушай! Ако ти, като гледаш движението на звездните светове — движение съвършено, защо става без всякакъв шум и сътресение; като наблюдаваш организмите и тяхното усъвършенстване при развитието им; причинната връзка, последователността и закономерността на всички явления; поразителното единство и последователност на творческия план на вселената; — ако гледаш света и не можеш да видиш Бога, значи, че си слепец. Ограничен във впечатленията, добивани от осезанието, обонянието и вкуса, слепият всякога ще заключава, че „зелено“ значи гладко, топло, миризливо, сладко или грапаво, студено, вонящо, горчиво; но той никога не ще има представа за „зелено“. Как мога аз да дам на слепия идея за цветовете на дъгата?

— Значи, не можете да ми докажете съществуването на Бога; и много естествено — как можете да докажете съществуването на нещо, което не съществува? А щом не можете да докажете, значи, че и Вие самия не вярвате в неговото съществуване. А от това следва, че Вие съзнателно заблуждавате хората да вярват в една фикция.

Вуйка ми видимо се раздразни, но се помъчи да се овладее.

— Слушай, момче! В мое време, когато бях на твоите години нямаше такива книжки, като ония, които ти сега четеш и в които се отрича съществуването на Бога, на висшата разумна, морална, вездесъща и всемогъща сила. Аз бях научен да вярвам в Бога, през целия си живот съм вярвал в Него; остави ме на спокойствие да умра със същата оная вяра, с която съм живял! А ти — живей и вярвай в Бога или не вярвай, не ти се бъркам. Аз съм ти отворил кредит в книжарницата на Краварев и всеки месец му плащам за книгите, които купуваш от него. Не те ограничавам; чети, просвещавай се, търси истината; но търси я искрено, честно, без пристрастие, без предубеждение и ме остави на спокойствие — да умра тъй, както съм живял.

Казаното от вуйка ми беше толкова неумолимо справедливо, толкова логично, че аз не можах нищо да възразя. Озлобен от своето безсилие, аз грабнах с две ръце паницата пред мене и с все сила я запратих в ъгъла на стаята. Това беше нечувана, недопустима дързост от мене. Вуйка ми ме изгледа с широко отворени очи, помъчи се да стане, като на пресекулки мълвеше:

— Но ти… Какво ти…

Изведнъж той се изправи с цял ръст и се строполи на земята. Разтичаха се около него всички, започнаха да му разкопчават дрехите. Двама души изтичаха за лекари; други двама го хванаха под мишниците и го положиха на миндера. На мене казаха да се махам от трапезарията. След няколко минути дойде доктор Дагоров, а след него доктор Янкулов. Те стояха дълго при него и успяха да го свестят. Преди да си идат, те наредиха да го качат горе, в спалнята му и да го сложат на леглото му, където напълно да почива няколко дни.

Още щом направих тая моя невъзможна постъпка, аз се опомних, но вече беше късно. Когато видях да го пренасят двама души, с неговите ръце, увити около шиите им, аз най-смирено попросих от него прошка. Той направи знак с едната си ръка:

— После… Утре… Утре… ще се… помъча… да ти простя!

Ето какво значеше последната фраза на вуйка ми и при спора по искането на Синесий.

* * *

На следния ден в „Жална Македония“ се срещнахме четиримата: Мерджанов, Делчев, Калчев и аз. Разправих им за строго поверителното писмо на Синесий. Всички еднакво бяхме възмутени от тая негова подлост.

— Тоя поп трябва да се накаже! — отсече Мерджанов. И веднага предложи — за наказание — да се обере Скопската митрополия, а добитата сума да послужи за въоръжаване на населението.

Ние обмислихме по-изтънко това негово предложение. Понеже аз бях лично и много добре познат на Синесия, ще се постарая да направя така, че да живея в Скопската митрополия, да изуча условията и да извърша обира. С мене в Скопие ще дойде и Йордан Калчев да ми бъде в помощ, ако стане нужда. По тоя начин Женевският ни план за нашето отиване в Македония оставаше в сила. Делчев ще пише на ръководителя на Скопската организация, учителя Дионисий Кандиларов, да му препоръча Калчева и мене, за да има пълно доверие в нас и да ни укаже помощ, ако бихме имали нужда от такава. Той ще изпрати писмото веднага, а ние с Калчев ще заминем след няколко дни, да може Делчевото писмо да бъде получено, та още с пристигането си в Скопие ние с Калчев да попаднем в благоприятно разположена среда. през това време аз ще моля вуйка си да пише на Синесия за моето отиване в Скопие и да изкаже пожелание аз да бъда назначен за учител в града и да живея в митрополията, за да мога да бъда всякога под неговия бащински надзор и да използвам неговите пастирски напътствия. Освен това, аз ще използвам тия няколко дни до тръгването ни, за да направя двойно дъно на куфара си, та да пренеса между двете дъна останалите екземпляри от в-к „Отмъщение“, понеже половината от тях бях дал за разпространение на председателя на Пловдивския анархистически македонски кръжок — Йордан Шурков.

Подир два дни Делчев си замина за София, след като бе изпратил писмото си на Д. Кандиларов. Същия ден и Мерджанов замина за Солун по Хиршовата железница до Кулели Бургас, а оттам — за Солун по линията Жонкцион-Салоник. На гара Караагач, като гледал от трена Одрин, купола и четирите минарета на Султан Селим Джамиси, сигурно Сл. Мерджанов не ще да е предполагал, че точно след три години, на няколкостотин крачки западно от тая джамия, една сутрин той ще издъхне на бесилката пред вратата на покритата чаршия Али паша…

* * *

След няколко дни двамата с Йордан Калчев заминахме за Скопие през Сарамбей, София, Цариброд, Пирот, Ниш, Враня, Зибевче и Куманово. Предния ден аз съобщих на вуйка си, че утре заминавам за Скопие и го помолих да ходатайства пред високопреосвещений Синесий да бъда назначен за учител в града и — ако е възможно — да живея в митрополията, за бъда под личния му контрол и напътствия. Вуйка ми дълго ме гледа и след това каза:

— Значи не за Женева, а за Македония? Как лекомислено си играеш с живота, дете! Как лекомислено се отнасяте към живота — защото, сигурно ти не си сам. Такива няколко противоположни решения за два-три месеца не са плод на една и съща отделна личност… Нека бъде така! Като си изгориш крилата, дано не загубиш пътя към истината и доброто!

На следния ден, снабден от вуйка си с препоръчително писмо за Синесий, с пари, част от които за мои пътни разходи и за едномесечна издръжка, а другата — 10 звонкови наполеона — за баща ми, аз целунах ръка на вуйка си за сбогом. Той ме благослови с ръка, която видимо трепереше от вълнение.

— Нека бъде така! Кой знае? Може би аз се лъжа. Може би времето да е назряло. Вървете! Нека Бог да ви помага! И си спомняйте, както казва свети евангелист Йоан в глава дванадесета: „Ако житното зърно не попадне в земята, не умре и не се разложи, то си остава само едно зърно. Но ако умре и се разложи в земята, то дава много плод“. Вървете! И нека да се наплодите мнозина такива в Македония!

* * *

На следния ден на тръгването ни от Пловдив, към пладне, ние двамата с Йордан Калчев пристигнахме в Скопие. След като полицейският пристав на гарата регистрира нашето пристигане, ние отидохме в града, за да потърсим квартира. Такава намерихме близо до катедралната църква. На следния ден сутринта заминахме за моето родно с. Мирковци, при домашните ми. Калчев щеше да ми бъде там гостенин за два-три дни. Баща ми беше много неприятно изненадан от моето пристигане, но пред гостенина се сдържа и не прояви своето неудоволствие. Обаче вечерта, след като Калчев си легна в малката стаичка, където му беше постлано и ние останахме сами вкъщи край огнището, между баща ми и мене се почна една дълга разправия. Той ме упрекна, че не зная какво правя; че хорските синове с четири очи гледат дано да се намери някой да ги издържа да следват в Европа; че аз нямам за пет пари ум, дето съм зарязал университета и вуйковата си издръжка; че всичко това показва, какво нещо ми хлопа в главата; че акълът ми е ексик и че нямам в главата си точно четиристотин драма. А когато му казах, че съм напуснал Женева, той подскочи от трикракото столче, като да имаше отдолу някаква пружина. Той вече съвсем се убеди, станало му съвсем ясно, че аз съм окончателно загубен човек. Укорите му нямаха край. За да съкратя тоя неприятен за мене разговор и за да не падна долу, аз му казах:

— Аз не съм бил знаял какво правя! Аз да съм бил без ум — аз, дето съм промел де що има училища, дето ида от университет (в скоби казано, аз важно произнесох думата „университет“, в който не бях се записвал. При това, възползвах се от обстоятелството, дето баща ми не знаеше, че бях изключван от всичките училища, които бях „промел“). Нямал съм бил акъл! И това ми го казваш ти, който никога не си ходил на училище и който си неграмотен!

Баща ми — видимо дълбоко обиден — ме изгледа дълго, а след това каза:

— А ти как мислиш? Че училището дава ум? Слушай, синко! Хубаво запомни това, което ти казвам! Умът го дава Бог. Човек се ражда или с ум, или без ум. Училището ум не дава. То само преработва ума, прави го по-тънък, по-гъвкав, то само го префинюва. То е като воденица — каквато храна закараш, такова брашно ще получиш. Ако закараш жито, ще получиш житено брашно; ако закараш ечемик, ще получиш ечемичено брашно; овес — овесено брашно; царевица — царевично брашно. Ако си закарал вятър, ще получиш пак вятър. Ти, синко, в твоите воденици си закарал вятър!

* * *

На третия ден от идването ни в село, двамата с Калчев пак пеш се върнахме в Сопие. Йордан Калчев отиде да се разходи по кея край р. Вардар, а аз влязох в митрополията да се явя на високопреосвещений Синесий и да му предам писмото от вуйка ми.

Долният етаж на зданието беше зает от канцеларията на митрополията, състояща се от един широк салон и няколко стаи, в които се влизаше от салона, а горният етаж — от жилището, кабинета и приемната стая на владиката. Аз предадох писмото от вуйка ми на слугата, комуто казах името си и това, че искам да се явя пред владиката. Слугата се качи по стълбата, а аз останах да чакам в салона. Вратите на канцеларските помещения бяха отворени; секретарят на митрополията, Иван Божов от с. Кърчово, Демир-Хисарско, като чу името ми, което бях казал на слугата, най-любезно ме покани да седна и да чакам в кабинета му. Той поведе с мене разговор за Пловдив, за Швейцария, за Франция. Направи ми впечатление беглия поглед, който тоя любезен и любопитен господин хвърляше на мене от време на време, когато се случеше аз да погледна настрана; направи ми тоже впечатление любопитството, което възбуждах в писарите, които идваха с преписки при секретаря и които ме изглеждаха от главата до петите. Всичко това аз си обяснявах с обстоятелството, че Скопие е провинциален град, дето всеки новодошел възбуждаше любопитството на всички в града. По едно време слугата дойде при секретаря и с нисък глас му съобщи, че негово високопреосвященство го вика при себе си горе. Божов стана веднага, излезе в салона и се качи по стълбата горе, а аз останах в кабинета му да се въртя на стола като калайджия. След няколко минути Божов се върна и ми каза, че негово високопреосвященство ще дойде. Аз станах и отидох в салона, за да чакам владиката.

Беше минало повече от половин час, откак бях дал писмото на слугата, когато Синесий слезе в салона. Той беше в дълго черно расо, с едно по-късо тъмносиньо джубе, облечено над расото, с морава кадифяна везана шапчица, изпод която се подаваха на вълни кичури от бяла коса, с броеница от едри зърна жълт кехлибар в едната ръка и с писмото от вуйка ми в другата. Докле аз му целувах ръка, той сложи писмото от вуйка ми на масата и след това ми каза:

— Негово Високопреосвященство ми пише, че ти идваш в Македония да учителствуваш. Но тука, в Скопие, няма вакантни места. Всички места за заети. Има вакантни места из селата — секретарят ще ти съобщи в кои села има вакантни места за учители, така че — подай заявление.

— Докле получа назначението си, вероятно ваше високопреосвященство ще разреши да живея в митрополията?

— А, да! Негово високопреосвященство ме моли да ти дам подслон в митрополията. Но това — за голямо съжаление — не може да стане, понеже няма място. Така че — ще си намериш квартира другаде из града. Ти сам ли си?

— Не. Един мой приятел, студент в Женева, дойде с мене, за да види нашия край.

Синесий, с ръце отзад, като премяташе нервно зърната на броеницата, някак особено ме изгледа и продума:

— Така. Подай заявление и след някой ден ела да си получиш назначението.

Значи — ударих на камък. Излязох от митрополията и отидох към реката. Калчев се разхождаше край Вардар с ръце зад гърба, в които държеше бастуна си; висок, снажен, плещест, той привличаше вниманието на минувачите с едрия си ръст, с подстриганата си черна и гъста брада и с черната си широкопола капела, изпод която се подаваше дългата му черна, къдрава коса. Ние минахме по Галиб-беговия мост отсреща, на югозападния бряг на реката, за да идем в пансиона и попитаме за учителя Кандиларов, за да узнаем от него получил ли е писмото на Делчев и в какво положение се намираме изобщо, преди да обмислюваме какво да правим след неуспеха ми в митрополията. Не намерихме Кандиларова, но заръчахме на няколко ученика, които се разхождаха в двора и които с любопитство се струпаха около нас, привлечени от внушителната фигура на Калчев, да му кажат, че сме го търсили и им указахме къде ни е квартирата, за да ни намери. На отиване към квартирата, разказах подробно на Калчев каква я свърших в митрополията. В квартирата ние заехме хоризонтално положение на креватите, турнахме си двете ръце под главата и с очи вперени нагоре, започнахме да правим всевъзможни съображения; по едно време някой почука на пътната врата и попита за мене. В стаята влязоха двама души: един господин, облечен алафранга, с фес скоро турян на калъп, с ръст малко по-голям от среден, с червено-руси мустаци и друг един — тоже облечен алафранга, среден ръст, със светло кестенява дълга брада, с фес на главата. Казаха си имената: първият беше Дионисий Кандиларов, а вторият — Думев, и двамата учители в Скопското педагогическо училище. Първият от тях — Кандиларов — беше ръководител на организацията в Скопско.

След като седнаха, Дионисий Кандиларов, без всяко предисловие, удари право към целта на тяхното идване.

— Търсили сте ме — каза той — и ние тъкмяхме да ви търсим. Добре стана, че с взаимното ни търсене, бързо се срещнахме. Господа, получи се едно писмо, в което се съобщава за вашето идване в Скопие. Вие сте дошли да извършите един грабеж…

Думата „грабеж“ биде произнесена така, като да е писана с няколко „р“, които се търкаляха под езика му по един особен начин, та след нейното произнасяне последва една къса пауза; той продължи:

— Да ограбите митрополията. В това писмо се настоява да ви се даде пълно съдействие. След като обсъди обстойно този въпрос организацията взе отрицателно становище по него. Да се извърши този грабеж, значи да се подкопае авторитетът на митрополията и екзархията, да се парализира тяхното влияние пред властта, която сигурно ще подозре персонала в противодържавна подмолна работа и с това ще лиши митрополията от народополезна деятелност; то още значи да се съдействува на сръбската пропаганда.

— Каква е народополезната дейност на митрополията? Да курдисва преследвания спрямо населението, което отива на мирна работа, както е случая със селяните от с. Бродац, за които Скопската българска митрополия настоява пред българската власт да ги арестува и изгони от страната. И за какво? — че не искали да влязат в лоното на Скопската българска митрополия!

— Разбира се. Това е много естествено и е справедливо! C какво право тия сърбомани ще ядат българския хляб?

— C какво право ли? C правото, което им дава техния труд! Който труд — най-малкото — е равноценен на онова, което им се заплаща за него. Та, такава ли е народополезната дейност на митрополията и екзархията?

— Да свършим! Накратко — дойдохме да ви предупредим не само да не разчитате на нашето съдействие, но и да имате предвид, че ще ви попречим с всички средства — позволени и непозволени.

Те станаха и си излязоха. Писмото на Делчев, вместо да ни улесни, както вярваше той, вдигна срещу нас както организацията, така и Скопската българска митрополия с всичките й пипала. Явно беше че Синесий е бил предупреден и че всички в митрополията знаеха целта на нашето идване, преди още да дойдем в Скопие. Тогава веднага си обясних особеното внимание на секретаря Божов, който — както научих по-после — влизал в организацията; любопитството на митрополийските писари; повикването на Божова от Синесия преди моето приемане; категоричния и неприязнен отказ на Синесия и готовността му да ме назначи учител в някое село, за да ме отдалечи от града и от себе си. Още нестъпили на македонска земя, ние вече имахме против нас всичките видове власти: турската власт, официалната власт на екзархията и подмолната власт на организацията. Най-опасната от всичките беше оная на екзархията, респективно на митрополията: когато й беше удобно, за прокарване политиката на българската официална власт, тя си служеше с организацията, какъвто беше случаят с визитата на Кандиларов и Думев; скоро ние имахме случай да се убедим, че когато й беше удобно и възможно, тя си служеше и с турската власт.

Ние обсъдихме с Калчев положението. По необходимост, трябваше да се откажем от намерението си да оберем митрополията. Нашият случай не можеше да прави изключение: обилната светлина осуетява всяко нередно предначинание.

Оставаше ни да реализираме задачата, която си бяхме поставили в Женева: да образуваме анархистически кръжоци между учащата се младеж и да подпомагаме формирането в нея на анархистически мироглед. На един дъх аз написах „Азбуката на анархистическото учение“. Сега — близо след 50 години — се постарах да възстановя написаното тогава от мене. Ето приблизително какво бях написал:

Азбука на анархистическото учение

Човекът е властолюбиво животно. Един най-прост опит може да ни увери в това: вземете едно малко коте и го поставете върху гърба на едно куче; котето ще настръхне, ще надуе опашката си, ще изпъхти, ще скочи от гърба на кучето и ще избяга; поставете едно двегодишно бебе върху гърба на едно магаре; то ще се захласне от удоволствие, от радост и гордост.

Като съществена психическа черта на човека, властолюбието се корени в безпомощното състояние, в което се намира той през първите няколко години от своето съществуване и в абсолютната необходимост от всестранна чужда помощ през това време. Всички висши животни, с изключение на няколко вида, между които е и човекът, още веднага след раждането си могат самостоятелно да се движат и хранят. Когато се роди, човекът е неспособен нито да стъпи на краката си, нито да се храни от майчината си гръд. Предавана от поколение на поколение в продължение на много хиляди години, тая необходимост от всестранна чужда помощ се е вкоренила в човешката природа чрез проявленията на властолюбието, чиято същност е: използуване от индивида на сили, лежащи вън от него.

Властолюбието представлява от себе си нож с две остриета. Когато се упражнява от човека върху окръжаващата го природа, то представлява от себе си най-могъщият лост за човешкия напредък и цивилизация. Като оре, засява и жъне своята нива, земеделецът упражнява своето властолюбие върху земята, която по негова воля е заставена да ражда не тръни и бурени, а жито или други продукти, полезни и необходими както за самия него, така и за неговите подобни. Химикът, който по волята си мачка материята и добива от дървото пиролигнинена киселина, а от нея — спирт, калциев ацетат, ацетон, йодоформ, хлороформ и пр., — химикът упражнява своята власт върху материята и добива полезни произведения както за себе си, така и за другите хора. Каменарят, със своя чук и шило, дава желана и полезна форма на безформения и иначе неоползотворим каменен блок; минният работник, който изтръгва от недрата на земята каменните въглища и минералите, така необходими за човешкото общежитие; машинистът, художникът, хлебарят, обущарят и др. — всички хора, които се занимават с личен, производителен на полезни предмети труд, упражняват своето властолюбие върху околната природа и са полезни хора. Всички бивши цивилизации, всички величествени паметници от миналото на човечеството, всички човешки знания, цялата човешка култура е плод на човешкото властолюбие, упражнявано от човека върху околната природа.

Но властолюбието, упражнявано от човека върху човека, е извънредно пакостно. Робството, войните, убийствата, разрушенията на цели области и държави, загиването на древните цивилизации, периодическите подивявания на човешкия род — всичко това се дължи на властолюбието, упражнявано от човека върху неговите подобни. Съществената черта на тоя род властолюбие е робството, което се е култивирало от ония, които са упражнявали властта си върху своите подобни чрез разни институти, като се почне с брака и се свърши с училището и казармата, в продължение на хилядолетия. В разни епохи и при разните народи робството е взимало разни форми и степени, като се простирало върху по-голяма или по-малка част от даден народ. Така физическото робство е съществувало от началото на индийската, асиро-вавилонската, египетската, гръцката и римската цивилизации, допреди няколко години — до 1860 година — в Съединените щати, до 1878 година — в Турция, а в някои държави в Африка (Абисиния, Дахомей) то съществува и досега. На физическото робство са били и са подложени не всички индивиди от даден народ, а една част от него — оная, заетата с физически труд в земеделието и в другите производителни области от националния стопански живот. Тая форма на робството представлявала и представлява такава непреодолима пречка за всестранното развитие на човешкия ум и дух, че много отдавна — преди повече от 5000 години — е карала най-великите и напредничави човешки умове да се замислят за начина, по който да се ограничи или унищожи тая форма на човешкото робство. Така Мойсей ограничава робството само върху чужденците и ония от евреите, които доброволно — за изплащане на паричен дълг — биха приели да бъдат роби; той предписва ред мерки за смекчаването и определя като краен срок 7 години за физическото робство и за паричните задължения. (Виж Левит, гл. 25, стр. стр. 35–55 и Второзаконие, гл. 15, стр. стр. 1–18)

В разни времена при разните народи физическото робство е било заменено с крепостничеството, което на пръв поглед изглежда като повече поносимо; но то е било вечно и всъщност е не по-леко от физическото робство. В Европа то е съществувало до 1862 г. в Русия, а в Турция то съществува и досега и дели жителите на Македония на бегове и момци, т.е. на робовладелци и чифлигарски роби. Тая именно отживяла форма на робството в Македония създава условия за бунтарско настроение в населението, както е било преди 100 години във Франция, преди 50 години в Полша и преди 30 години в Русия.

Крепостното робство почти навсякъде днес е заменено с робството на наемния труд — съвременното робство, което дава илюзия на някаква свобода, но което, като не повлича със себе си никаква друга материална или морална отговорност за господаря, освен задължението да плаща напълно и навреме уговорената надница или заплата, е не по-малко тежко от физическото или крепостното робство.

* * *

В разните епохи и при отделните народи, робството е взимало разни форми, но неговата същност и цел всякога и всякъде е била една и съща: чрез насилие да се подчинят индивидите от дадена човешка група или част от нацията под интересите и волята на една или няколко личности. Във всички времена и при всички народи трите вида подчинение са така съединени и преплетени помежду си, че те общо съставляват съществените черти на робството. Каквото название и да носи, то се явява едновременно под своите три вида: подчинение политическо, икономическо и духовно.

Човек не може да бъде свободен икономически и духовно, ако е подчинен политически; той не може да бъде свободен политически и духовно, ако е подчинен икономически; също така той не може да бъде свободен политически и икономически, ако е подчинен духовно. За да бъде действителна, свободата трябва да бъде пълна; в противен случай — ако е частична — няма да бъде свобода, а робство, маскирано с названието „свобода“.

При физическото робство робът е напълно подчинен на господаря си, така че той не представлява от себе си друго, освен една вещ, безусловно принадлежаща на господаря; добитък, чиято стойност зависи от работата или удоволствията, които му доставя. Това е пълно робство, което има само едно преимущество — че се нарича с истинското му име. При по-близките до нас времена робството носи други названия, но същността му остава една — подчинение чрез политическо, икономическо и духовно насилие.

Прочее, като има за цел и резултат робството, властолюбието, управлявано от човек върху човек, е една противообществена проява, устремена срещу всестранното развитие на човешките, дарби и способности.

* * *

За да поддържа съществуването на животинските видове, природата е вложила във всеки животински организъм половия нагон; а за да осигури тяхното всестранно — физическо, интелектуално и духовно развитие, природата е вложила във всеки един от тях — и в човека също — нагона за свобода. Тоя именно нагон е антитезата на властолюбието, упражнявано от човек върху човека. Нагонът за свобода е така здраво впит в човешката душа, че не е могъл да бъде задушен в течение на много хилядолетия човешко робство, войни, кръвопролития, избивания, опустошения, инквизиции. Историята на човечеството е всъщност история на борбите, които са били водени за ограничаване, премахване на робството и извоюване на свободи за личността; тия борби са имали и имат за основна, първоначална изходна точка нагона за свобода.

В най-мрачните години на робство и насилия нагонът за свобода е бил оная непреодолима подбудителна причина, която е поддържала в народните маси духа за свобода и стремежа им към свободен, смислен човешки живот, та да излъчат из недрата си велики човешки учители, които са формулирали идеите и стремежите на народните маси за свобода и независимост, каквито са били: Мойсей, Сократ, Исус, Манес, Донат, Буда, Богомил, Савонарола, Джордано Бруно, Толстой и др. Всички те — всеки по свой начин — са атакували човешкото робство, било като политическо, било като икономическо или духовно насилие, било като насилие, състоящо се от трите му основни елемента. Съобразно това — доколко пълно, ясно и кратко са формулирали идеите и стремежите на народните маси за действителната, пълна свобода — тези учители на човечеството са имали повече или по-малко последователи и са упражнили по-голямо или по-малко влияние върху развитието и напредъка на човечеството.

В редки случаи насилието може да бъде неорганизирано и краткотрайно; тогава то носи названието произвол. Във всички останали случаи то е организирано, систематично, дълготрайно и тогава се нарича власт. За да поддържа политическото, икономическото и духовното робство, съобразно преследваната цел, властта се дели на политическа, икономическа и духовна; тези три главни деления се подразделят на много подразделения така, че да обхванат всецяло живота на гражданите.

Държавата — това е онзи обществен институт, който — произлязъл сам от насилието — концентрира в себе си и упражнява върху гражданите всичките видове власт, олицетворени: политическата власт в държавния глава (император, цар, султан, шах или председател на република), в държавния съвет или парламента и в министрите; икономическата власт в държавната и другите банки, във финансовото министерство и във финансовите картели и магнати; духовната власт в патриарха, далай-ламата, екзарха, главния равин, шейх-юл-исляма и в министерството на вероизповеданията и на просвещението. По такъв начин държавата, т.е. личностите, които разполагат с властта, са пълни и неограничени господари на гражданите и на тяхното потомство, на техния живот, на техния труд, на тяхната собственост, на техния поминък, на техния мироглед, на всичко. Държавата — това е робовладелски институт, където управниците са господарите, а всички други граждани са роби. Чрез брака държавата се намесва в най-интимния живот на гражданите, налага и поддържа робството в отношенията между половете; чрез училището тя развращава младите поколения, като подготвя бъдещите господари и роби; чрез казармата тя култивира в съзнанието на младежите най-долните и дивашки склонности към насилия, убийства и разрушения и пълно, безпрекословно подчинение на господарите. Черквата, училището, съдилищата, казармата — изобщо всички държавни институти — имат една и съща цел — да затвърдяват и поддържат робството в човешкото общежитие. Навсякъде, където се намесва държавата, всичко, до което се докосне тя — всичко добива печата на насилието и робството. Прочее, като култивира насилието и поддържа робството, държавата е един противообществен институт, който се стреми да задуши правилното и всестранно развитие на човешките дарби и способности, за да удовлетвори властолюбието на една или няколко извратени личности.

Онези, които по заблуждение или по сметка считат държавата за необходим и полезен институт, твърдят, че — като разполага с концентрираната в нея власт — държавата въвежда и запазва реда и спокойствието в страната и гарантира на гражданите свободата, живота, имота, честта и спокойното ползуване от труда. Това твърдение, предназначено да заблуждава народните маси, би отговаряло на истината, ако логиката и фактите не биха били против него. Преди всичко властолюбието е страст, която колкото повече се удовлетворява, толкова повече се разпалва и става по-ненаситна; нещо като пиянството: пияният колкото е повече пиян, толкова повече иска да пие. При упражняването на властта, държавата всякога проявява стремление все повече да затвърдява и да увеличава своята власт, а това става само за сметка на свободите, които гражданите са извоювали след дълги борби в миналото.

Друго: чрез училището, печата, черквата и другите учреждения, преди да обяви война, държавата я подготвя психологически; всякога, когато трябва да отвлече вниманието на народните маси от робството, в което са поставени и от назрялата нужда от повече свобода, държавата обявява война и по тоя начин оправдава с военното време обявената военна диктатура и ограничаването на съществуващите свободи. Чрез войната държавата излага на масово унищожение живота, имота, честта и материалните блага на гражданите. C други думи — държавата не гарантира нищо на гражданите; наопаки — тя излага на пълен риск както тях, така и потомството им.

Трето. Твърдят, че държавата въвежда и поддържа ред, спокойствие и мир в страната. Това е вярно, но пита се: какъв е тоя ред, това спокойствие и тоя мир? Ред, спокойствие и мир има и във военните гробища: там мъртвите са наредени един до друг по идеален начин, но тоя ред е резултат от едно дивашко разразяване на най-бруталното насилие; там цари едно съвършено спокойствие, което е резултат от тревогите, мъките и мизерията на майките, децата и съпругите на избитите във войната; там има мир, който никога не се нарушава, защото мъртвите никога не се пробуждат. Въвежданите и поддържани от държавата ред, спокойствие и мир не са основани върху началата на общочовешката солидарност, върху уважението на свободата, живота и личността на гражданите, а върху запазване правата, атрибутите и интересите на държавата, т.е. върху началата на властта, на организираното насилие, които начала изключват свободата, правата и интересите на гражданите.

Властта е най-силното развратително средство; онзи, който се е стремил да добие власт, добрал се е до такава и я упражнява, той е морален мъртвец. Историята, пък и съвременният живот ни дават безброй примери, които потвърждават това. Семирамида, за да стане асирийска царица, чрез най-долно вероломство е обезглавила мъжа си — асирийският цар Нин; всички римски императори са били хора без морални качества, а между тях е имало и истински морални чудовища, каквито са били Нерон и Калигула; всички византийски императори и всички турски султани, без изключение, са били хора вероломни, жестоки, стоящи на най-низкото морално ниво; същото може да се каже за старите български царе и сръбски крале, за повечето английски и френски крале и за руските царе. Ние сме съвременници на Стамболова; като апостол на свободата и деец в Ст. Загорското и Търновското въстание той е бил една забележителна, популярна и обичана от всички българи личност; трябваше да се зарази от беса на властолюбието, за да стане ненавижданият от всички диктатор. Ние сме съвременници на Панамската афера във Франция, която разголи моралната нищета на френските управници и стана причина за самоубийството на Фердинанд Лесепс, най-гениалния и най-деятелния от инженерите, омърсен от сделките на френските управници в създаденото и ръководено от него предприятие: прокопаваното на канал в Панама, за да се добие лесен, евтин и бърз достъп на параходите от Атлантическия в Тихия океан. Драйфусовата афера, която сега се разнищва във Франция, при която министерствата се сменят през всеки няколко часа, защото моралната смрад на всички тях е станала нетърпима за френския народ, тоже потвърждава горното: че управниците са морални трупове.

Е, добре. Възможно ли е да даде нещо оня, който не притежава нищо? Може ли да се очаква действително правов ред, спокойствие и мир, основани на уважението към човешката личност, от хора, паднали морално, от морални мъртъвци? Въвеждани и поддържани от държавата чрез насилие и най-брутални средства, този ред, това спокойствие и тоя мир напомнят гробища, смърдят на трупове.

Когато редът, спокойствието и мира се установят някъде спонтанно и по един траен начин, това се дължи не на държавата, а на гражданите. Защото засетите ниви, за да дадат плод, се нуждаят от мир и спокойствие, а не от кавалерийски атаки и от колелата и снарядите на топовете. Защото в работилниците трябва да цари ред и спокойствие, за да може работата по производството да се използува най-рационално, при определено време за работа и почивки. Защото хлебарите, обущарите и другите занаятчии могат да работят и да произвеждат само когато в страната има ред, спокойствие и мир. Защото само при тия условия търговецът няма да крие своята стока, ще я разменя, ще служи на обществото и ще изкара своята прехрана. Всички тия хора — земеделци, занаятчии, фабриканти, работници и търговци — които съставляват народните маси, всички те са заинтересовани и участвуват за установяване на спонтанен и траен ред, спокойствие и мир в страната.

Държавата е лош стопанин, защото — придобила своите имоти чрез правото на по-силния — тя не знае тяхната истинска цена и не е живо заинтересована от тяхното поддържане в изправност; тя е лош производител и костуемата цена на онова, което тя произвежда, е много по-висока от пазарната поради голямото число чиновници, употребявани в производството, поради бюрократизма, а често и поради липса на компетентност; тя е лош търговец, защото, като се ползува от правото и на монопол и като по тоя начин туря в ход принудата в търговията, тя не дава възможност на избор на предлаганите стоки и на конкуренция в цените и качеството.

Държавата е отличен майстор само в три неща: да налага своята воля чрез насилие, в изкуството да обира гражданите чрез данъци и реквизиции, и в безумно разпиляване на сбраните суми.

Така щото държавата има интерес от съществуването не на един справедлив и траен ред, на обществено спокойствие и на граждански мир, а от ред, установен чрез насилие и обществен безпорядък, където нейната военна, полицейска и съдебна сила да бъде арбитър между гражданите.

* * *

Съществуването на политически партии в разните страни указва на това — че робството е станало непоносимо за народните маси и че тия маси се опитват чрез легални, мирни средства да си извоюват повече права и свободи. Ловки политически шарлатани използуват това стремление на народните маси и тяхното желание за мир, за да изплуват върху повърхността на обществения живот. Всъщност политическите партии представляват от себе си наркотическо средство, с което заинтересовани властогонци приспиват народните маси, като ги лъжат с надеждата за скорошно установяване на справедлив ред и на социална правда. По тоя начин тежкото бреме на поддържаното от държавата робство се прехвърля от едното рамо на другото, без да загуби нещо от своята тежест. Възприели по начало властта, т.е. организираното насилие, като метод при уреждането на обществените отношения и като запазват средствата, с които се провежда в живота тоя метод — войската, полицията, съдилищата, затворите, каторгата, бесилките и пр., — политическите партии не представляват нещо повече от проводници на съвременното робство.

Към проводниците на съвременното робство, наравно с привържениците на буржоазните партии — или, по-добре казано, повече от тия последните, — трябва да се причислят социалистите. Ето защо: социализмът като реакция против съвременното, капиталистическо робство е започнал да се оформя към края на XVIII и в началото на XIX век. Неговите основни положения: колективно владение на земята, на средствата за производство и капитала и обществена организация на производството и разпределението; отрицателното му отношение спрямо властта изобщо и спрямо милитаризма в частност, интернационалният му характер — всичко това така допада на широките народни маси, че той бързо добил многобройни последователи в Европа, особено в средите на фабричните работници. Новото учение повдигнало духа на работниците, вдъхнало им вяра в собствените сили, събудило в тях лична инициатива и съзнание за общочовешка солидарност. Всичко това се проявило в бунт против робството чрез революциите в 1830 и 1848 г., които обхванали цяла Европа и чието влияние се почувствувало дори в Русия. Към средата на XIX век в идеологията на социалистите станал прелом: Луи Блан и Ласал станали изразители на тоя прелом: те считали, че движението за освобождение от капиталистическото робство, започнато отдолу, от работническите дружества, е много бавно движение и че то не ще бъде в състояние да събори капиталистическия строй, като изпуснали из предвид, че именно бавните движения са неудържими и резултатни, защото в течение само на 4–5 десетилетия личната инициатива и самодеятелността на работниците са направили да узреят условията за революциите в 1830 и 1848 г.; те отрекли действителната стойност на личната инициатива и самодеятелност на работниците, които — според тях — трябва да очакват подобрение на своето положение и освобождението си от държавата по законодателски ред; за тая цел те трябва да се съобразяват с избирателния закон, да избират и изпращат в камарата свои представители, които да пледират за работническата кауза и да извоюват постепенно възможните подобрения; а когато работническите представители станат болшинство в камарата, ще вземат властта в ръцете си, ще обявят диктатура на пролетариата и ще унищожат капиталистическото робство.

По такъв начин социализмът е бил деградиран и от революционно-освободително движение, се превърнал в една проста политическа партия, която се стреми да вземе властта, като използува по един непочтен начин надеждите и доверието на работниците.

Дали по този път действително социализмът ще извоюва по-бързо освобождението на работниците от капиталистическото робство, ще добие ли някакво освобождение изобщо, или — като се възползва от диктатурата на пролетариата — ще окачи върху врата на народните маси още по-тежките вериги на държавата-капиталист — това ще покаже бъдещето. Онова, което засега представлява установен резултат, е фактът, че идеолозите на тоя прелом, изобщо водачите на социалистическата партия, особено ония в Германия, скоро влезли в камарата като представители на работническата класа и намерили, че депутатските кресла са по-удобни от затворническите килии, че депутатските дневни пари са по-важни от горчивия хляб на изгнанието и че е по-изгодно да правиш голяма политика от дребнави въпроси, отколкото да будиш революционно съзнание в народните маси.

Планът на Луи Блан — държавата да стане единствен стопанин на имотите, единствен производител на благата и единствен разпределител на тия блага — бил приложен във Франция след революцията в 1848 година и претърпял пълен крах; с това се доказало за сетен път и по най-нагледен начин, че държавата — както е казано по-горе — е лош стопанин, лош производител и лош разпределител. Този крах нанесъл смъртен удар на социализма във Франция, където социалистическото движение замряло. Французите със своя ясен ум веднага схванали, че обществената сграда — като всяка сграда — за да бъде трайна, трябва да се строи от основата нагоре, а не от керемидите надолу; че новият ред, за да бъде устойчив и траен, трябва да се организира като доброволно съглашение в съзнанието и деятелността на отделните личности, да образува — пак чрез доброволно съглашение — групи личности, оттам да мине в общини, та тогава да премине в цялата нация като федерация от общини и в общочовешка федерация на нациите; а не да тръгне от парламентите, за да се налага чрез властта на общините, групите личности и на отделните личности. Социализмът замрял във Франция и чрез своя злополучен опит отворил в съзнанието на работниците широко място на анархизма.

В страните, където масите са останали назад в политическите си схващания (като в Германия и Русия) и където робската психология на народните маси, култивирана през миналите феодални времена, е прониквала най-дълбоко и се запазила най-дълго, там държавният социализъм, след революцията в 1848 г., получил нов тласък и понастоящем представлява — като политическа партия — значителен фактор. Неговото значение вероятно ще продължава да се увеличава в тия страни, останали политически назад, защото се ползува от робската психология на масите и защото ще култивира и занапред тая психология в тях. Отстъпил по въпроса за властта и държавата, допуснал те да бъдат арбитри между гражданите, облякъл във власт своите сегашни и бъдещи водачи, държавническият социализъм ще заблуждава масите, че е революционно движение и по необходимост ще върви по същия път на отстъпление и падения, ще обезвери народните маси и ще убие в личностите всяка инициатива за извоюване не свободата. Това обезверяване на масите и това оскотяване на личностите, които ги съставляват — това са най-пакостните следствия от държавническия социализъм и поради тях той трябва да се причисли към най-опасните проводници на съвременното робство.

* * *

Най-близък до естествения начин на човешко общежитие е оня, който се съобразява с нагона за свобода; нагон, вложен в човешката душа, чрез който природата се стреми да осигури всестранното развитие на индивида — физическо, интелектуално и духовно.

Анархизмът е съвременно революционно освободително движение, което отговаря на това естествено стремление за всестранно развитие на личността. Той отрича властта, упражнявана от човек върху човека, като основа на човешкото общежитие. Той отрича държавата, защото е институт, който култивира насилието и поддържа робството. Той отрича войската, полицията, съдилищата и всички институти, чрез които държавата държи в робско подчинение народните маси. Той не сковава ума и волята на хората чрез изискванията на партийната дисциплина, толкова често използвана от ловки партийни водачи за удовлетворение на техни лични сметки и дребнави амбиции, а предоставя на всички широко поле за инициатива и самодеятелност.

Като основа на човешкото общежитие анархизмът поставя любовта към човека, общочовешката солидарност, взаимопомощта и уважението към живота, свободата, идеите и личността на гражданите.

Неговият начин за разпространение е пропагандата чрез дело (propagande par le fait), изразена — съобразно знанията, възможностите и темперамента на всекиго едного — в разпространение на идеите за свобода устно и чрез анархистическа литература, в пасивно съпротивление на властта, в активни действия против нея и в ежедневните постъпки, пропити с кротост, човешко достойнство, доблест, себеотрицание, любов и готовност за помощ спрямо хората.

Анархизмът има за цел да спои индивидите в общежитие — групово, общинско, национално и общочовешко — не чрез насилие и подчинение, не чрез отношенията между господари и роби, а чрез доброволно, свободно съглашение между свободни и равни по достойнство.

Но — ще запита някой — къде е съществувало и може ли да съществува човешко общежитие без власт, без принуда, без подчинение? За да съществува такова човешко общежитие, неговите членове трябва да са издигнати много интелектуално и морално, трябва да са много начетени и много възпитани; а понеже тия условия не се намират съчетани в болшинството от хората, следва, че целта, която преследва анархизмът, стои вън от реалните възможности и не представлява нещо повече от една химера, от една хубава, но неизпълнима мечта.

На първо място трябва да се отбележи, че в продължение на много хиляди години човечеството е било постоянно, систематично заблуждавано и развращавано от властта дотам, че е дошло до положение да счита насилието и робството за естествен ред на нещата; а естественият ред, редът на свободното общежитие, да му се струва за неестествен и невъзможен. Даже Лев Николаевич Толстой не е избягнал влиянието на това многовековно, постоянно и систематично заблуждение, като в последната глава на своя роман „Война и мир“ счита за естествено — при съжителството даже само на двама души — единият да дава заповеди, а другият да изпълнява тия заповеди.

При все това, в сегашно време, просто под носа ни, животът беше дал един блестящ пример на общежитие, където няколко хиляди души най-обикновени хора, поставени да живеят при най-обикновени условия, живееха без каквато и да било власт, без каквито и да управници; тези хора нямаха — и сега нямат — даже идея за учението на Годвина, Бакунина, Прудона, Малатеста и др. Това е примерът на Ада-Кале.

По едно протежение от 130 километра р. Дунав се провира из тясното гърло, образувано от югозападните склонове на Трансилванските Алпи и от североизточните склонове на Голубина-планина, западно продължение на Стара планина. Това са то Дунавските железни врата, място познато от Римската история под името Pons Augusti, а след завоюването на Балканския полуостров от турците — наречено от тях Демир-Капия. От парахода, който навлиза в Железните врата между една дига и южния бряг на р. Дунав, може да се види прочутата Tabula Traiana; на това място някога римляните протягали от единия до другия бряг на р. Дунав дебела желязна верига, за да пречат на варварите от Балканския полуостров да възлизат по реката и да опустошават римските провинции; на същото място са протягали желязна верига и турците, след като в 1442 г. войската на турския главнокомандуващ Шахаб Ед Дин е била разбита от маджарите. Веднага след като излезне от Железните врата, Дунав се разлива широко на изток. На около 3 километра източно от Железните врата, на около два километра югоизточно от гр. Оршова и точно на юг от румънското погранично градче Варчиорова се намира един доста голям остров, който разделя течението на р. Дунав на два почти еднакви пълноводни ръкава, които се съединяват на около три километра по-долу, на изток от острова. На западния край на тоя остров е разположено едно градче, заобиколено от три пояса бастиони с високи рампари. Това е градчето Ада Кале, някогашна първокласна турска крепост.

За да осигури северозападните граници на Отоманската империя и гърба на войските си, та спокойно да извърши окончателното завоюване на Балканския полуостров, Султан Мохамед Втори Фатих[32] още преди възцаряването си в 1451 година заселил острова Ада-Кале с най-фанатизирани турски войници, на които дал големи привилегии срещу задължението им да бранят границите на империята. Островът — за ония времена — е бил най-модерно укрепен. Три пояса от широки и дълбоки ровове, пълни с вода, обикалят и досега крепостта. Висящи мостове, които са се вдигали и спускали посредством дебели вериги — сега са ръждясали чекръци, — са позволявали да се минава върху рововете. Многобройна крепостна артилерия е била настанена по бастионите със задача да обстрелва неприятелските кораби, които биха се появили откъм Железните врата, и да отбранява острова, ако неприятелят би го атакувал откъм бреговете. И досега в града се влиза през оставените в бастионите врата, като пред всяка от тях има мост, вдиган и спускан с дебели — вече ръждясали — вериги.

Според Берлинския договор от 1878 година, границата между Унгария и Румъния от една страна и Сърбия и България от друга, минава по талвега на Дунава, т.е. по неговото течение, което служи за корабоплаване; а понеже параходите плуват еднакво и по двата ръкава, които обграждат острова Ада-Кале, според договора той останал вън от границите на съседните държави Унгария, Сърбия и Румъния. Според същия договор, всички крепости по бреговете и в Дунава, от Железните врата надолу до устието на Дунава, е трябвало да се сринат. Един прекрасен ден през 1878 година, след като турците вдигнали своята артилерия, своя гарнизон и полицията от острова, останал вън от границите на съседните държави, Ада-Кале осъмнал без каквато и да било власт.

Аз посетих тоя остров през м. април на настоящата 1898 година. Островът има около три километра дължина от запад към изток и около един километър широчина от север към юг. Цялата му площ вън от крепостта е работни земи — ниви и овощни градини, отлично обработени и поддържани. Жителите на градчето Ада-Кале са турци, на брой 3500–4000 души; поминъкът им е: кафеджии и прислужници по дунавските параходи, лодкари в пристанището на гр. Оршова, а останалите — отчасти земеделци, отчасти търговци; всички, без изключение, са контрабандисти. Градчето е типично старо турско градче, с тесни и криви улици, покрити с калдаръм; чаршията е турска чаршия — с ниски дюкяни, които се затварят с кепенци; дюкяните са претъпкани със стоки, които се продават на съвсем ниски цени, понеже не са били облагани с мито и акциз. Улиците на градчето и ония на чаршията са преметени, извънредно чисти.

Освен училището и джамията, в градчето нямаше никакво друго учреждение. Няма кмет, няма управител, няма чиновници, няма войска, няма полиция, няма митничари, няма затвор, няма съдилище, не се плащат някакви данъци. Общо събрание пазари учители и ходжата; пазарената сума се събира от присъстващите на събранието; това последното спогажда страните, ако се е породил някакъв спор между жителите — нещо, което се случва извънредно рядко.

Както би се случило навсякъде при подобни обстоятелства, през първите няколко дни след внезапното оттегляне на турските военни и граждански власти от острова някои от жителите се отдали на грабеж. Населението, обаче, се събрало, довели грабителите пред общото събрание, което ги заставило да върнат обратно ограбените вещи; това се сторило толкова позорно за грабителите, че оттогава досега на острова не е имало случай на кражба, грабеж или палеж.

Жителите на Ада-Кале са много услужливи, гостоприемни, любезни и предупредителни. Частната собственост съществува тъй, както е съществувала по-рано, без да пречи на свободните и пълни с уважение отношения между жителите.

От времето на султан Мохамед Втори, когато прадедите на сегашните адакаленски жители са били заселени в острова, до 1878 година, когато турските военни и граждански власти напуснали Ада-Кале, се бяха изминали 427 години; поколение след поколение адакаленските заселници са живяли и умирали, сраствали с идеята за необходимостта от властта и държавата, готови всеки момент да се жертвуват за тях; повечето от сегашните жители на острова са живели при турската власт като привилегировани хора. А след като бяха живели само двадесет години действително свободен живот, те не бяха в състояние да разберат за какво са потребни властта и държавата.

През м. юли т. г. на острова слязла унгарска войска и го завзела. Сега в Ада-Кале има общинско управление, има чиновници, офицери, кмет, управител, комендант, има полицейски участък, съдилище, затвор. Сега жителите за всичко искат разрешение, за всичко плащат такси и данъци, властта събира от тях за всичко глоби. Жителите на Ада-Кале сега вече не са свободни хора, а австро-унгарски поданици…

Така бе удушена свободата на Ада-Кале; тя бе удушена тихо, безшумно, с мълчаливото одобрение на съседните държави, защото Ада-Кале — това малко градче — представляваше за всички държави и за всички власти една голяма опасност: там не се съчиняваха теории за безвластието, не се пишеха книги и брошури да обясняват как ще се нареди в бъдеще животът на свободното общество; там се прилагаше на дело свободата при сегашните условия по най-естествен начин от най-обикновени делови хора.

Свободата на Ада-Кале биде удушена с мълчаливото съгласие на съседните държави, защото управниците на всички държави, военните, полицейските, митничарите, акцизните, съдиите, всичките служители на властта от целия свят, взети вкупом, представляват едно международно дружество за провеждане и поддържане на робството: те са враговете на човечеството и на народите.

На ония, които биха запитали възможно ли е да съществува човешко общежитие без власт, може да се посочи примера на Ада-Кале. Тоя пример е ясен: премахнете властта — и освободените от робството хора ще се наредят да живеят свободно много по-добре отколкото може да се помисли. Но свободата не пада даром от небето. Тя трябва да се извоюва. А ще се извоюва най-бързо и с най-малко жертви само ако всеки от нас постоянно, системно, упорито отбягва от изпълнението на нарежданията на властта, ако не й съдействува, ако — при нужда и възможност — противодействува и ако не се отнася до нея за услуги, като запомни добре, че властта — даже когато се явява в услуга — прави това, за да закове още по-добре робските вериги около врата на гражданите. За властта и държавата могат да се повторят думите на Лаокоон от Енеидата на Виргилий: Timeo Danaos et dona ferentes! — пазете се от властта и държавата даже когато те са във ваша услуга!

* * *

В една от стаите на същата къща, където живеехме ние с Калчев, беше квартирата на Петър Завоев от гр. Кратово (по-късно журналист в София с псевдоним Прохор Пчински) и на Атанас Колев от с. Павликени, Севлиевско; и двамата бяха изключени ученици, които живееха в Скопие и се готвеха да държат в края на годината изпита от трети курс на Скопското педагогическо училище. Чрез тях двамата ние се запознахме с всички ученици от трети (последния) курс на училището; много скоро около нас се образува един ученически анархистичен кръжок, предимно от велешани, от които си спомням Ильо п. Йорданов (братовчед на Орце), Александър Мартулков и някой си Андрей; имената на другите съм забравил. Ръкописът на написаната от мене „Азбука“ предадох в кръжока и той — ръкописът — тръгна да се разхожда между учениците от педагогическото училище.

Честото събиране на учениците в нашата квартира не убягна от бдителното око на Скопската митрополия. Няколко дни след образуването на кръжока в квартирата ни дойде един мой сватанак — Георги Ацев Раев от с. Любанци, Скопска Църна-Гора. Служеше в българската митрополия без определена длъжност; в пазарен ден той се срещаше в Скопие с влиятелни селяни от сърбоманските села да ги убеждава с разни доводи, при които паричните обещания не бяха на последно място, да образуват българска партия в селата си; през останалите дни от неделята обикаляше из селата със същата мисия; но главната му работа беше да донася на Синесия за всичко, което става в Скопие и околните села. Той прояви особен интерес към Йордан Калчев; в резултат на тоя интерес на следния ден Калчев беше повикан в укюмата (правителственото здание); там началникът на вилаетската полиция Дервиш Ефенди му предложил по един категоричен начин веднага да напусне Скопие и пределите на Турция, защото, ако не направи това доброволно, ще бъде изгонен насила. Разбрахме. Синесий беше в офанзива и си служеше с всички средства. По-нататъшното стоене на Калчев в Скопие беше неуместно и той на следния ден си замина през Куманово — Зибевче — Ниш за София.

Аз останах сам. Събранията на кръжока в моята квартира станаха по-редки, обратно на посещенията на Георги Ацев, които станаха по-чести. Синесий доби изгонването на Калчев лесно, защото той беше родом от България, нямаше връзки в Македония; причината за идването и стоенето му в Скопие — да види и се запознае с тоя край — не беше достатъчно уважителна в очите на турската администрация; при това — гигантската му рошава фигура будеше подозрения и ненавист в турците. C мене въпросът стоеше малко по другояче: аз бях родом от Скопско, имах родители, бащин дом и имот; турската администрация на власт, свикнала да се съобразява със законите, нямаше предлога на извършено от мене престъпление, за да ме арестува; нямаше и някоя сериозна причина, която да оправдае моето изгонване от стражата. Трябваше да се намери нещо и затова Георги Ацев бе започнал да ме следи отблизо. Най-после на мене ми омръзна да разлайвам кучетата в българската митрополия и затова в кръжока решихме аз да се махна от града за няколко време, като ида учител в село. Трябва да забележа, че няколко дни след първото ми посещение в митрополията беше издадена заповед за назначаването ми като учител в с. Глуово, съседно на родното ми с. Мирковци, с годишна заплата четири златни турски лири. Аз не бързах да заема мястото веднага след назначението; за мене беше по-важно да се образува кръжокът и да се разпространят идеите на анархизма чрез „Азбуката“, отколкото да бъда порядъчен селски даскал.

В един от последните дни на м. ноември 1898 година аз заминах за село Мирковци у дома и още същата вечер пратих известие до кмета на с. Глуово да разгласи с протогера[33], че утре училището ще се отвори, та децата да дойдат сутринта рано в училището да ги запиша. На другия ден, сутринта рано, заминах за с. Глуово, намерих кмета, който прати протогера да отвори училището. Пред училището заварихме около тридесет деца от разна възраст — от седем до дванадесет години — които играеха; между децата имаше две малки момиченца. Когато минавахме между децата, те си сваляха такетата и поздравяваха: „Добре дошел, учителе!“. Училището имаше две стаи: в едната аз събрах децата и, след като насядаха на чиновете, поисках да ги разпределя по възраст и знания. Отделих на една страна най-малките, които още не бяха ходили на училище, и започнах да проверявам знанията на по-възрастните. Запитах едно отворено, будно 12-годишно момче да ми каже какво са учили миналата година и какво знае от наученото.

— Све смо училе. Я све знам!

Аз учудено погледнах тоя хлапак, който всичко учил и всичко знае.

— Е, кажи да видимо що знаеш?

— Знам и наустницу, и псалтир, и часослов — све знам!

Ете — и то почна да цитира — „Богородице дево, радуйся, Господъ с тобою“.

Види се — то забеляза някакво неудоволствие по лицето ми и затова каза:

— Ако сакаш, учителе, да ти прочатю друго, да речемо: „Царю Небесни, утешителю…“.

— Све овой су молитве. Друго що сте училе?

— И друго да ти прочатю: „Блаженъ мужъ, иже не ходяй по путям грешним, на сонмище нечестивихъ не прииде…“.

Аз разбрах добре какви знания е преподавал моят предшественик и какви методи е прилагал. Тъкмо казах на тоя всезнающ ученик да си седне, когато вратата на стаята се разтвори широко и вътре влезе един възвисок селянин, сух, около петдесетгодишен човек, добре облечен, с бяла чалма на главата.

— Добре дошал, даскале! Ти откуде си?

— Добре нашал! Я съм от Мирковце.

— Хайде, пущи децу да играв и оди с мене да се сприкажемо. Я съм чорбаджи Симо. Оди у нас. Ке пиемо по едну ракиу и ке зборимо.

Аз пуснах децата и двама с чорбаджи Симо отидохме у дома му; живееше наблизо до училището. Влязохме в къщи; дъщеря му сложи пред нас паралията с едно шише ракия и мезе. Чорбаджи Симо пристъпи веднага към въпроса, който, изглежда, много го интересуваше.

— Колко ти е айлък?

— Четири лире за годину.

— Харно. Да знаеш: две лире су за тебе, а две лире за мен.

— Како може тако?

— Тако. Ако сакаш да бидеш овде даскал, тако ке биде.

— Демек — я ке учу децу и ке узимам две лире, а ти нищо не ке праиш — и ти ке узимаш две лире? Да не си се помешал нищо, чорбаджи Симо?

— Ако сакаш. Без две лире за мене, нема да улегнеш у училище.

— Е, па — да ти се помочам у училището, чорбаджи Симо!

И аз станах и си излязох, без да пия от ракията на чорбаджи Сима, която ми подаваше дъщеря му, с едната ръка турена смирено на пояса. Така завърши моята учителска кариера в Македония.

Аз си отидох в село и вече не се върнах в Глуово. Няколко дни прекарах у дома. Срещу Никулден отидох в Скопие. Наближаваше Коледа; скоро учениците ще бъдат разпуснати, а на мене се искаше да се събере кръжокът един-два пъти, преди учениците да се пръснат по домовете си. Самия празник Коледа и Васил прекарах у дома в село.

Бездействието ме убиваше. C Мерджанов не можахме да влезем във връзка, която — както бяхме уговорили — трябваше да установим чрез Дионисий Кандиларов; а да търся съдействието на тоя последния при отношенията, създадени между нас, значеше да поставя и Мерджанова в същото положение, в което се намирах аз в Скопие. Реших да установя тая връзка чрез София, като ида там лично и се ориентирам за положението, в което се намирахме. Съобщих на баща си, че съм решил да се върна в България; той много се зарадва за това, че меракът ми да бъда учител в Македония се изпарил и че — като се върна при вуйка си — вероятно е да замина пак за Женева да следвам химия. C него заедно отидохме в Скопие и тръгнахме от капия на капия в укюмата да си заверя пасавана, който ми беше издаден от турското консулато вместо паспорт през м. май 1898 година в Пловдив въз основа на нуфуза[34], с който баща ми беше ме снабдил още в 1894 година при идването ми в село. Според заведената практика, изискаха от баща ми лична гаранция — че ако властта ме потърси, той се задължава да ме представи. Баща ми тури отпечатъка от десния си палец под задължителното в тефтера на полицията и аз получих най-после пасавана си надлежно визиран за излизане от пределите на турската държава.

Още когато с баща си тичахме от капия на капия в укюмата за визиране на моя пасаван, за нас се залепи Димитър Петрушев Шагманов от скопската Чаир-Махле, мой далечен роднина по майка.

Като управляващ Ловчанската епархия на мястото на екзарха Йосиф I, след пропадането на Кресненското въстание, физически разстроен от получения в последното сражение апоплектически удар, вуйка ми беше си поставил като последна цел в живота — със заплатата си да отгледа и даде полезна насока в живота на колкото е възможно повече македончета и така да увеличи шанса за постигане на главната цел на неговия живот — политическата свобода на Македония.

Още като Охридски владика, вуйка ми взел при себе си в митрополията, отгледал и впоследствие издържал, за да добият висше или специално образование няколко македончета, от които си спомням братята Андрей и Наум Григорови Башеви и К. Мангов (впоследствие преименован Богданов) от гр. Ресен, братята Трайко и Евтим Китанчеви от с. Подмочани, Ресевско, братовчедите Иван Златанов и Никола Петров Бойкикеви от с. Кучевиста, Скопско и др. Около себе си в Ловеч вуйка ми беше ни събрал цяла рота дечурлига. Между тия деца беше и гореказаният Димче П. Шагманов.

Лятно време надвечер, когато залязващото слънце хвърляше последните си лъчи върху руския паметник на Стратеж, вуйка ми излизаше на чардака в митрополията, която по онова време се помещаваше в един стар бейски конак при р. Осъм, над Калевата воденица, и мълчаливо наблюдаваше нашите игри. Какво имаше толкова интересно в тия игри, че той ги следеше с такъв жив интерес, особено когато ставаше спречкване или сбиване между нас? Всъщност, чрез наблюдаване на игрите им, той изучаваше характера, наклонностите и способностите на децата, чрез чието отглеждане той искаше да бъде по възможност най-полезен на обществото. Така Трайко Китанчев е бил изпратен в Москва да добие висше образование и впоследствие да стане безкористният борец против диктатурата на Ст. Стамболов; Никола П. Бойкикев е бил пратен да следва право в Лозана, за да стане в бъдеще един от най-уважаваните магистрати в България; Ефтим К. Лимончев е бил настанен в Железарското училище в Княжево, за да бъде впоследствие един от най-отличните машинисти по Б. Д. Железници и пр., и пр.

Тоя Димче П. Шагманов, най-силният физически между нас, като ученик едва креташе. Жесток и отмъстителен, по време на игрите той издебваше да се хвърли отзад, ненадейно върху жертвата на неговото отмъщение, захапваше и стискаше до кръв показалеца на лявата си ръка, а с дясната, свита в юмрук с палеца навън, нанасяше бързи и силни удари под ребрата, докле жертвата паднеше в безсъзнание; през това време, с левия показалец в устата, той издаваше звуци на задъхване като силно изморено куче.

Една сутрин рано през м. септември 1887 година конярят Стефан Халачев от Охридско изведе от двора на митрополията файтона, запрегнат с четири коня: вуйка ми заминаваше през село Микре, Турски Извор, Ябланица, Орхане и Араба-Конак за София. C него отпътуваха: Ефтим Костов Лимончев, за да бъде настанен в железарското училище в с. Княжево, и Димче Петрушев Шагманов, за да бъде върнат обратно на баща му в Скопие. Доколкото зная, това беше първият и единственият случай вуйка ми да се освободи от грижите по издържано от него дете, преди да е осигурил неговото по-нататъшно развитие и положение в живота.

Та този Димче Шагманов се залепи за баща ми и мене като сянка и непрекъснато канерваше в ушите ми:

— Полицията ме преследва. Страх ме е, че скоро ще ме арестуват.

— За какво ще те арестуват? Какво си направил?

— Нищо не съм направил, но ме подозират. Моля ти се, дай ми паспорта си да избягам!

Демек — дай си, мъжо, жената, а ти легни в тръните.

— Моля ти се, Петре! В името на приятелството ни от детинството те моля — дай ми възможност да избягам!

— Щом като искаш да избягаш, тогава избягай през границата без паспорт!

— За мене е мъчно: всички полицейски в Скопие ме познават щом забележат, че ме няма в града, веднага ще наредят до пограничните власти да ме заловят.

— Ами че за мене не е ли същото?

— Не. Тебе не всички от полицията те познават, та ще можеш незабелязано да се прокрадеш до границата.

— Ами на гарата, като се качваш във влака, полицейският, който регистрира паспортите преди качването — като те познава — да не е сляп и да не види, че паспортът ти е на чуждо име? И какво ще стане? Тебе вече с право ще те арестуват, но ще арестуват и мене с още по-голямо право.

— Това няма да стане. Ще се кача от Куманово. Там не ме познават. До Куманово ще ида с талига.

Тия негови молби се повториха толкова много пъти през тия три дни, когато с баща ми обикаляхме из капиите на укюмата, че ми омръзнаха до втръсване. Но настояването на Димче Шагманов взе връх. Мина ми през ума; всъщност защо да не мина границата без паспорт, да се възползувам от случая и да завържа връзки с учителите и населението в пограничните села предвид на бъдещи евентуалности? В края на третия ден аз се съгласих да дам на Д. Шагманов моя визиран пасаван; до Куманово ще заминем заедно с талига; оттам той ще замине с трена през Зибевче за София и ще занесе куфара ми, така че аз ще пътувам към Крива Паланка пеш, без багаж.

— Слушай! — казах му аз една сутрин рано. — Преди да заминеш с талига за Куманово — ето, ще занесеш в София и куфара ми. Ще го занесеш в хотел „Батемберг“ и ще го предадеш на Гоце Делчев. Ще му кажеш да запази дрехите ми до моето дохождане. Куфарът е с двойно дъно. Там съм поставил едно писмо без адрес и без подпис; поставил съм и половина ока рязан тютюн от Моравча; писмото и тютюнът са за Делчев. Разбрано, нали?

— Разбрано.

— Пари имаш ли?

— Имам колкото за билет до София.

— Вземи тия два наполеона. По пътя всичко може да стане. Да не си без пари.

Аз му предадох куфара, дадох му и парите. Ако не ме лъже паметта, във вторник, на 19 януари 1899 г., се качихме в талигата, където имаше само двама пътници. Беше студен зимен ден. Сух студ, усилван от северния вятър, който духаше насреща ни и който още повече се засили, когато поехме да възлизаме по баира при с. Райчиново.

Димче Шагманов се показа съвсем неиздържлив на студа, така че трябваше да легне в дъното на талигата и да се увие в една черга, с която каруцарят бе покрил постланото в талигата сено, предназначено за храна на коня в Куманово и при връщането на талигата обратно в Скопие.

В Куманово пристигнахме преди пладне и слязохме в кафенето на Яшар-беговия хотел, където около накладената печка започнахме да си греем измръзналите ръце и крака; след като се постопли, Димче Шагманов с талигата отиде на гарата и оттам замина с моя куфар за София. Не мога точно да възстановя съдържанието на писмото ми до Делчев, което бях поставил в двойното дъно на куфара; спомням си, че то съдържаше упрек за това, дето ни отправи към хора, които не познава добре и които не заслужават неговото доверие, защото не се срамуват да постъпват най-подло.

Пренощувах в хотела на Яшар-бега. На следния ден, сутринта рано, тръгнах пеш по шосето за Крива-Паланка. Беше ясно, студено и тихо утро; във вадите водата бе покрита с лед. По пътя бях настигнал един таксилдарин[35], яхнал кон; той отиваше из селата да събира държавните данъци. Изглежда беше помръзнал на коня, защото слезе, поведе го и се изравни с мене. Аз говорех донякъде турски, а той — съвсем слабо по македонски и докле вървяхме заедно, разговорът ни беше една невъзможна смесица от турско-македонски думи. Но той изглеждаше добър, любезен и приказлив човек. Скоро ние се разделихме — аз продължих по шосето, а той се отби вляво по пътя за някакво си село.

Към десет часа сутринта пристигнах в с. Младо Нагоричане. Студът беше омекнал. На мегдана всред селото — една хубава чешма, а на изток от нея, в края на мегдана — една висока, красива черква, цяла построена от дялан камък. Според поверието на околното население, в тая черква е бил погребан последният български цар Иван Шишман. Отбих се при чешмата да пия вода и да попитам за училището. Посочиха ми двора на черквата. В училището намерих и се запознах с учителя Атанас Кралев от гр. Куманово, един много любезен, услужлив и симпатичен млад човек. Ние обядвахме заедно в кръчмата; по време на обеда аз изказах желание да се запозная с учителите от съседните села. Атанас Кралев веднага изяви готовност да ме придружи до Старо Нагоричане и да ме запознае с тамошния учител Ангел Голомехов, един отличен човек, както казваше Кралев, замесен във Виничката афера и впоследствие освободен.

Съшия ден вечерта двама с Атанас Кралев бяхме гости на Ангел Голомехов в Старо Нагоричане. Вечерта прекарахме в приятен разговор и весели шеги, при което се ползувах от всеки удобен случай да провеждам идеите на анархистическото учение. Аз им открих, че целта на моето пътуване беше да мина нелегално границата. Те и двамата ме посъветваха да не пътувам по шосето, където при Страцин има беклеме, т.е. полицейски пост от 10–15 души заптиета, които проверяват книжата, разпитват и — при подозрение — задържат пътниците. Те ме посъветваха да избиколя беклемето и да излязна на шосето след като мина Страцин — да го избиколя, като мина през с. Ора и през манастира Карпино. Понеже не знаех пътя, Ангел Голомехов изяви готовност да ме придружи до Карпино, дето бил учител някой си п. Ефтимов, щипянин, син на Щипския архиерейски наместник поп Ефтим. На следния ден се разделихме — Атанас Кралев замина обратно за Младо Нагоричане, а ние двама с Ангел Голомехов заминахме за Карпино.

Към икиндия минахме през с. Ора и поехме въз ниския баир, обрасъл с рядка и млада дъбова гора, зад който — на североизток, в равнището — се намира манастирът Карпино. В гората срещнахме един човек на средна възраст, около 40-годишен, тънък, възвисок, облечен в черно расо, запретнато отпред, та се виждаха краката му до коленете, облечени в шаячени панталони; лицето му беше обрасло с къса, къдрава, кестенява брада. Носеше ловджийско чифте, окачено с ремък зад дясното му рамо. Той беше поп Бойко, игумен и единствен калугер на манастира Карпино, познат на Голомехов. Беше излязъл на лов, но не беше убил нищо. След като се поздрави с Голомехов и се запозна с мене, той тръгна заедно с нас към манастира. По пътя поп Бойко ме разпитва откъде съм, какъв съм, по какъв случай идвам в манастира и пр.; от време на време той хвърляше към мене крадешком поглед, в който, ако не бях много млад, лесно бих можал да прочета неговото враждебно настроение, недоверие и подозрение. Впрочем, не беше отдавна, когато Виничката афера бе засегнала населението по тия места, и поп Бойко беше в правото си да подозира всеки млад човек, който без особено уважителна причина обикаля тия места по това време на годината.

В манастира намерихме учителя п. Ефтимов. В двора на манастира видяхме Агуш-ага, арнаутин, пазач на манастира, около 50-годишен човек, плещест, с широко бръснато, червендалесто лице, с надвиснали вежди и дебели, прошарени мустаци. Ние се прибрахме в една от стаите на манастира, дето п. Ефтимов ни посрещна най-радушно; стояхме до късно през нощта. Аз се възползвах от случая да говоря пред двамата учители и пред поп Бойка върху принципите на анархизма в духа на „Азбуката“. Вечерта завърши късно през нощта с бунтовни песни, каквито са се пеели преди 25 години, когато се е готвило Априлското въстание, като: „Вятър ечи, Балкан стене“, „Стани, стани, юнак балкански“ и др. Дошъл в екстаз от разговора и песните, п. Ефтимов отвори прозореца, грабна чифтето на поп Бойка и гръмна с двете цеви нагоре в тъмното; поп Бойко през цялото време мълчеше или много рядко се обаждаше; през цялото време той ни изглеждаше поред дълго.

На сутринта много рано, преди още да беше се съмнало, Голомехов стана и си замина за Старо Нагоричане. П. Ефтимов още спеше; аз се приготвих да си замина, когато поп Бойко дойде в стаята, придружен от Агуш-ага, който държеше в ръце своята мартинка запъната:

— Хайде, даскале, да идеш с Агуш-ага до Страцин!

— Защо за Страцин? Аз ще замина направо за Крива паланка.

— Не може. Ще идеш в Страцин, на беклемето. Да видим що за човек си ти. Хайде, Агуш-ага, закарай го в Страцин!

По такъв начин поп Бойко завърши спрямо мене своето гостоприемство и временно измени курса на моя живот.

В Страцин стигнахме рано. Агуш-ага ме предаде на полицейския пост и след като си почина, се върна обратно в Карпино. В беклемето имаше още един задържан: Кочо Моллеров от с. Банско, Разложко; и той, като мене, тръгнал с намерение да мине границата без паспорт и попаднал тук. Чаушът на беклемето поиска книжата ми: аз извадих нуфуза си и му го подадох. Той започна да ме разпитва: откъде съм; кога съм дошъл в Карпино; по каква работа съм дошел в Карпино; по каква работа отивам в Крива Паланка; като съм тръгнал за Крива Паланка, защо не съм вървял по шосето, а съм отишел в Карпино и пр., и пр. Моите отговори не задоволиха чаушина и той ме задържа. След като написа някаква бележка, той заповяда на две заптиета да ни карат — Моллерова и мене — в полицейското управление в Куманово. И така, към десет часа сутринта, ние двама с К. Моллеров тръгнахме обратно по шосето за Куманово, последвани от две заптиета, със запънати мартинки в ръцете. В Куманово пристигнахме по мръкнало; отведоха ни право в полицейското управление, в казармата на заптиите, дето гореше печка, защото вън беше студено. Ние прекарахме нощта там; спахме върху леглата на отсъствуващи по служба заптии. Сутринта, пак с две заптиета и един пакет, адресиран до началника на вилаетската полиция, ние бяхме отведени на гарата, а оттам — по трена в Скопие.

В Скопие тренът пристигна към пладне. Беше неделен ден — ако не се лъжа 24 януари. Прекараха ни от гарата до полицейското управление през моста на Вардар и през главната улица „укюмат марифетлен“, т.е. по всичките правила на държавното изкуство: ние двамата напред, а след нас — двете заптиета — със запрегнати мартинки в ръце на изготовка. Докараха ни в полицейското управление, което се намираше няколко стъпала по-долу от двора на укюмата. Там ни оставиха да чакаме дохождането на началника на вилаетската полиция Дервиш-Ефенди, който в момента отсъствуваше от управлението. По едно време — след около един час — Дервиш-Ефенди дойде. Въведоха при него К. Моллеров, а след неговото излизане повикаха мене.

* * *

По онова време в гр. Скопие и в целия вилает нямаше по-популярна личност от Дервиш-Ефенди. Своята популярност той дължеше на Виничката афера, когато турската полиция, ръководена от него, откри, че населението в Кочанско се въоръжава с цел да въстане срещу турската власт. Смел, когато трябва, всякога хитър, много пъти остроумен, някога жесток, понякога великодушен — Дервиш-Ефенди си беше спечелил име на неуморим, вездесъщ и всемогъщ полицай, който получаваше инструкции направо от императорската канцелария и даваше своите рапорти тоже направо в Илдъз-Кьошк. За него се разправяха разни епизоди, от които някои бяха много характерни и забавни.

По Виничката афера арестуван е бил учителят Мише Развигоров, родом от гр. Щип, съученик от Софийското военно училище и другар на Гоце Делчев. Между многото арестувани по подозрение е бил и един селянин от Виниш, който получил от Развигоров една пушка. При разпита, след един жесток бой, Мише Развигоров, освен другите подробности, изказал имената на селяните, на които раздал пушки, изказал името и на тоя селянин. Арестували селянина, обискирали къщата му, плевнята, кошарата, но не намерили пушката. Питали селянина получил ли е пушка от Развигорова; той не само че отказал да е получил някаква пушка, но категорично заявил, че не познава някакъв човек на име Мише Развигоров. На няколко пъти селянинът е бил подлаган на жесток бой, но той всякога поддържал своето — не е получавал никакво оръжие и не познава Развигорова. Разярен от упорството на селянина, Дервиш-Ефенди заповядал да стягат черепа на селянина с мокро въже, двата края на което били вързани в средата на една дървена тояжка, която почнали да въртят; черепът на селянина бил стяган до строшаване, очите му изскочили от орбитите, той паднал в безсъзнание; но когато го свестили и го запитали има ли оръжие, той пак отказал; отказал също да познава Развигорова. Тогава вкарали селянина в една стая, по средата на която имало една завеса; от другата страна на завесата разпитвали Развигорова, който не знаел, че от другата страна на завесата селянинът слуша всичко — както въпросите на полицейския, така и отговорите на Развигорова; тоя последният разказвал онова, което казвал и по-рано и между имената на ония, на които раздал пушки, той споменал и името на тоя селянин.

— Лъже! Тоя човек лъже, ефендим! Аз не кабуля такова нещо! Той лъже отначало докрай! — извикал селянинът.

Направили очна ставка между него и Развигорова в присъствието на Дервиш-Ефенди. Развигоров се обърнал към селянина, като го назовал по име и взел да му припомня обстоятелствата, при които му е била дадена пушката.

— Тоя човек лъже, ефендим! Аз не го познавам, сега го виждам за пръв път. Изглежда да е учен човек, ама лъже бетер[36] от циганин!

Дервиш-Ефенди се обърнал към Развигорова:

— Е, Мише-ефенди! Видиш ли тоя човек? Ето, такива като него са истинските хора. Такива като него са достойни да бъдат комити и заслужават уважение. А от такива като тебе лайна — от тях нищо не става. — И той се обърнал към селянина: — Хайде, айол, върви си в село и друг път на такива като Мише-ефенди вяра да нямаш!

И той освободил селянина.

Когато пак по Виничката афера Дервиш-Ефенди разпитвал Григора Манасиев, бидейки в благодушно настроение, му казал:

А бе, Григор-ефенди! Не биди будала! Сос пиши-пиши[37] царство не се узима! Биз ону калъч-лен алдък, калъч-лен вереджеис[38]!

Както е отбелязано на друго място по-горе, в Скопие и в Скопско си бяха дали среща сръбската и българската пропаганда, които провеждаха аспирациите на официалната империалистическа политика на сръбската и българската държави. И на двете тия пропаганди липсваше морална чистота, както в поставените цели, така и в средствата за печелене привърженици и за постигане на целите. Турската власт умело криволичеше между тия две пропаганди и всякога се явяваше в услуга на оная от тях, която според мястото и времето беше по-слаба, и по тоя начин тя ги разделяше все повече и ги правеше все по-безопасни за нея. Главният проводник на тая официална турска политика в Скопско беше Дервиш-Ефенди.

Веднъж попитали тоя последния — като познава добре целия Косовски вилает, с оглед на народността на населението, кой има повече право — сърбите ли, или българите? Дервиш-Ефенди отговорил:

— Ако разделиш едно лайно на две — коя от двете половини ще бъде по-чиста? Бу-бок, о-да бок! Ак гьот, кара гьот — гене гьот[39].

Когато, вследствие застъпничеството на консулите, по-голямата част от арестуваните учители били освободени, по случай тяхното освобождение Дервиш-Ефенди им дал вечеря в локала на хотел „Ориент“. По време на вечерята, когато настроението се повишило, Дервиш-Ефенди направил едно духовито предложение на вчерашните обвиняеми по Виничката афера:

— Хайде, бир комита-тюркюсу сойлеин, бакалъм! Меселлях, дир „Сатани, сатани, юнак балкан-сики!“[40]

Щастливи, че след няколко месечния затвор се видели свободни, освободените учители не забелязали — или се направили, че не забелязват — жестоката ирония и унизителния за тях каламбур и дружно запели:

Стани, стани, юнак балкански,

От сън дълбок се събуди!

Срещу тирана отомански

Ти българите поведи!

Дервиш-Ефенди, който не говореше добре български, много добре разбираше тоя език. След изпяването на първия куплет от тая песен, той подчертал своето иронично държане спрямо освободените и спрямо цялата им деятелност, като се провикнал силно:

— Хайда-а! Яшасън Македониянън хуриети![41]

Среден ръст, тънък, пъргав, с умно и хитро лице, с тъмнокафяви мустачки, със сивокафяви очи, спретнато облечен в полицейския мундир — цялата фигура на Дервиш-Ефенди беше изящна и фина. Когато влязох, той четеше доклада от Куманово, седнал така зад бюрото до прозореца, че тялото му беше успоредно с ръба на бюрото, защото бе сложил двата си изпънати крака един върху друг на един стол. По едно време той спря да чете, облегна се с лакет на бюрото и ме запита по турски:

— Ти откъде си?

— От Мирковци.

— Какво работиш?

— Учител съм.

— Къде си учител?

— В Глуово.

Една фина усмивка пробегна по лицето му и той ме зяпна с ирония и сарказъм.

— Сен Мирковцали, Глуова даскал олайкен, не сикимз ари-орсун Карпинова кадар?[42]

И без да дочака моя отговор, той плесна с ръце; веднага иззад завесата се показа едно заптие.

— Закарайте го в Старата Апсаана! C него ще си имаме повече работа.

Поведоха ни — Моллерова и мене — през двора на полицейското управление и оттам по стълбата надолу в двора на Старата Апсаана. Дежурното заптие отключи вратата на затвора и ние хлътнахме вътре. Това пътуване от Карпино до Страцин, от Страцин до Куманово, оттам до Скопие и това слизане по стълбите от укюмата до полицейското управление и оттам до Старата Апсаана и символично, и в действителност беше слизане все по-долу, все повече към дъното, дето се отайват отпадъците на човешкото общежитие…

Ние влязохме и неволно се спряхме до вратата, защото — след като бяхме вънка на изобилна слънчева светлина — нищо не можехме да различим в тъмното пред себе си. След малко очите ни свикнаха на полумрака и ние започнахме да се оглеждаме.

Долният етаж на Старата Апсаана, където ни вкараха, беше една стая, дълга около десет-дванадесет метра, около 5 метра широка и около три метра висока. Вратата се намираше на северната стена на стаята, не по средата, а на около два метра до западната стена; тя беше направена от дебели дъбови талпи; по средата й беше пробита една полукръгла дупка, през която дежурното заптие от време на време поглеждаше, за да провери какво става вътре в апсааната; през същата дупка се подаваше хлябът или пратените отвън продукти на затворниците.

Точно по средата на северната и южната стени, високо, под самия таван, имаше по едно малко прозорче с размери 60/70 см — всичко две прозорчета, премрежени с дебели железни пръти; северното прозорче гледаше към двора на апсааната и почти не пропущаше никаква светлина, затуляна от съседните сгради и широки стрехи; от южното прозорче се виждаше едно четвъртито парче небе, оковано в желязна мрежа. Прозорчетата нямаха стъкла и бяха постоянно отворени, така че имаше непрекъснато въздушно течение; когато имаше снежна виелица или дъждовна буря, увличани от течението, снегът и дъждът изобилно мокреха пода на помещението. Таванът се поддържаше от дебели дъбови греди, наредени върху северната и южната стени на затвора; по средата на тия греди, напреки, имаше една дълга греда, която се опираше на източната и западната стени. Върху таванските греди бе поставен дъсченият под на втория етаж, който служеше за затвор на провинени държавни чиновници; между дъските на тоя под имаше пролуки, широки по един-два см; когато горе метяха или когато някой от горните затворници не улучеше право в тенекията при ходене по малка нужда, премитаният боклук и пикочта поръсваха главите на затворниците от долния етаж.

По средата на помещението имаше един много дебел дъбов дирек, който, чрез напречната таванска греда, поддържаше цялата таванска конструкция. На тоя дирек, високо, беше закована една хоризонтална дъсчица, върху която се поставяше газеничето, с което се осветляваше затворът нощем. Както таванските и напречната греди, така и централният дирек бяха съвсем мръсни, опушени и почернели.

Подът беше от разкаляна глина, неравен, мръсен. В североизточния ъгъл на помещението беше поставена газената тенекия за ходене по малка нужда. Цялото помещение беше пропито от нетърпимата воня на пикоч, влажна глина и пушек от дървени въглища. Аз влизах за пръв път в затвор; трябва да призная, че началото беше много добро и откриваше отлични перспективи за в бъдеще…

— О! Хош-гелдинис! Хош-гелдинис! Добре дошле! Заповядайте, буюрунус!

Поздравленията, с които ни посрещнаха затворниците и които не бяха лишени от една иронична нотка, се сипеха от всички страни едновременно на турски и македонски. На групи, затворниците бяха заели разни места в помещението. Югозападният ъгъл, срещу вратата, най-отдалеченият от газовата тенекия, бе зает от една група турци, които, полулегнали на рогозката, облегнати на възглавниците, съсредоточено пушеха от дълги цигарета и чибуци с големи жълти мемета[43]. Близо до тях, край южната стена, една група арнаути премятаха броениците в ръка и приказваха тихо, с важно изражение на лицето; между тях имаше един затворник-арнаутин с нееднакво дълги крака, когото наричаха по тая причина „Топал“[44] — весел тип, който, когато ходеше, правеше впечатление като че ли подскача, за да се хвърли върху някого да го улови за гушата; той беше кафеджията на апсааната и с чудно изкуство при поднасянето пазеше равновесие на таблата, без да разлее кафето. Пò на изток, близо до източния ъгъл, пак до южната стена, беше една група турци-дезертьори от войската — едни седнали по турски, други полуизлегнати на рогозката. Край северната стена, между вратата и ъгъла с газената тенекия, мястото беше заето от една пъстра група — един еснаф-скопянин — Папукчи Никола, един циганин-джебчия — Мехмед Али, когото наричаха просто „Джепчи-Али“ и две прилично облечени с градски дрехи момчета от Митровица, които говореха по сръбски. Ние се присъединихме към тая пъстра група и по тоя начин увеличихме нейната пъстрота. Сториха ни място на рогозката под северното прозорче, до мангала с тлееща жар от дървени въглища.

Независимо от въшките, които ни напълзяха веднага след като седнахме на рогозката, първите две нощи, които прекарахме в Старата Апсаана без друга постелка освен рогозката, без друга завивка освен горното палто при януарския студ, без друго отопление освен угасналия мангал и при течението, образувано от двете срещуположни, вечно отворени прозорчета, съвсем не бяха приятни. Във вторник — пазарният ден в Скопие, ако не ме лъже паметта, на 26 януари, дежурното заптие ме извика при вратата — беше дошъл баща ми да ме види; той се научил, че в неделя ме карали арестуван от гарата за укюмата — горкият ми баща! Неговата радост — че съм заминал за България и че оттам ще замина за Женева да следвам химия — беше много краткотрайна и загубена веднъж завинаги. Той свали кожуха си — дълъг кожух от овчи кожи — и ми го остави за завивка. C тоя кожух се завивахме с Моллерова през цялото време, докле бяхме заедно в Старата Апсаана.

И затекоха бавните, мъчителни и еднообразни дни на затворническия живот, когато човек не е господар на себе си, когато всичките му желания и мечти са устремени към свободния живот вън от затвора, а очите му са отправени към една точка — към заключената врата. C най-голямо нетърпение очаквах да ме повикат при мустентика (следователя). Еднообразието се нарушаваше само когато викаха на изследване — в зависимост от заключението на мустентика те освобождаваха или изпращаха в Куршумли-Хан, който допреди двеста години е бил междинен склад за стоките на дубровнишките търговци и който по времето, за което разказвам, служеше за централен вилаетски затвор.

В първите дни на м. февруари доведоха един синджир затворници-арнаути от Дяково. По онова време арнаутите не бяха спокойни: Люма ръмжеше, Ипек негодуваше, Дяково кипеше; Скопският валия Хафуз-Паша, кюрд по народност, посягаше върху относителната свобода, с която се ползуваха арнаутите. През м. януари той беше предприел една обиколка из арнаутските центрове в Скопския вилает, където събираше арнаутските първенци, за да ги убеждава да възприемат доброволно мерките на централната власт за пълно подчиняване на арнаутите, за да не става нужда те да бъдат наложени със сила. Навсякъде Хафуз-Паша е бил посрещан със сдържана учтивост, което значеше, че арнаутите нямаха доверие на думите му; в Дяково, обаче, сдържаната учтивост на арнаутските първенци се превърнала в най-враждебна манифестация: един от арнаутските първенци, Сали Би-Исля, извадил от силяха своя черногорски револвер, насочил го срещу гърдите на Хафуз-Паша и му заявил на всеослушание:

— Ние не припознаваме нито тебе, нито твоята централна власт. Върви си откъдето си дошъл, кюрдско куче!

C мълчанието си, което последвало думите на Сали Би-Исля, събраните арнаутски първенци показали, че са солидарни с него. Хафуз-Паша напуснал събранието и си заминал от Дяково, но не забравил нанесената му обида. Той веднага изпратил в Дяково войска и жандармерия; доведените един синджир арнаути бяха първите жертви на Хафуз-Пашовото отмъщение. За пръв път в живота си виждах такава картина: през 70 см. на една дълга и дебела желязна верига са прекарани железни халки (лалета), които могат да се отварят и заключват с кофар; лалетата се прекарват около вратовете на затворниците и се заключват; по тоя начин, чрез веригата, те са вързани един с друг за шиите; когато ходят, те трябва да вървят един след друг като жерави; един такъв синджир прави впечатление на някаква гигантска гъсеница с толкова чифта крака, колкото е числото на окованите в него затворници. Тоя начин за препращане на затворници, който причинява на тия последните неописуеми мъчения, за административната власт представлява големи удобства и икономия: тя не се грижи за превозни средства, защото затворниците пътуват пеш; тя е абсолютно сигурна, че както са оковани, никой от тях не ще може да избяга по пътя; за съпровождане на няколко десетки така оковани затворници достатъчни са само две заптиета, които могат даже и да не бъдат въоръжени.

Ние се натрупахме да гледаме през дупката на вратата. Синджирът спря в двора на апсааната; след няколко секунди десетина въоръжени заптиета със запретнати мартинки заобиколиха новодошлите. Едно заптие започна да отключва лалетата и да освобождава вратовете на затворниците, които се събраха пред вратата на апсааната. Дежурното заптие ни изпъди от вратата, отключи я и започна да пропуска вътре новодошлите, като ги броеше тъй, както се брои добитък. При броенето, за да не сбърка, той тупкаше влизащите в гърба:

— Далле, бир! Ики! Юч! Дьорт![45]

Те влизаха един по един и за малко — като нас, когато влязохме за първи път, — се спираха до вратата, а след това отиваха към празното място при южната стена; това бяха едри, здрави планинци от различни възрасти — от млади момчета с едва поболи мустачки до шестдесетгодишни стари здравеняци с небръснати прошарени бради. Те влизаха с едно спокойно безразличие, като да намираха, че всичко, което става с тях, е в обикновения ред на нещата, една обикновена фаза в борбата им с централната власт. През южното прозорче се виждаше едно четвъртито парче от зимното, тъмнооловено небе; студен вятър, усилван от течението между двете прозорчета, смразяваше костите; изглеждаше, че скоро ще почне снежна виелица. Мръкваше се, запалиха газеничето. Докараните арнаути легнаха на голата земя, защото не им дадоха рогозки. Те бяха обути с царвули и носеха бели беневреци, пристегнати около кълките им; облечени бяха с ризи и гайтанлии джамадани, които им стигаха едва до кръста, така че между беневреците и джамадана се откриваше един пояс от около пет сантиметра гола кожа; най-отгоре на гърба си носеха къси, черни гунчета с качулка отзад. Никой от тях нямаше дълга зимна дреха, от което следваше да се заключи, че те са били грабнати ненадейно и така са били докарани тука. Почна снежна виелица, която сипеше изобилен ситен сняг върху налягалите затворници. Снегът се трупаше върху голите арнаути, налягали върху разкаляната гола земя, без каквато и де е покривка, плътно притиснати един зад друг. На другия ден те се събудиха без ни най-малка кашлица или някакво друго неразположение. Здрав народ са това, арнаутите! След като се съмна добре, тях отново ги изведоха, наново им надянаха железните лалета, пак ги заключиха в синджира и ги откараха. Накъде откараха тия хора? Само Хафуз-Паша знаеше.

Един ден ме извикаха. C един невъоръжен полицейски чауш отпред и с едно въоръжено заптие след мене, аз минах двора на апсааната, изкачих стълбата до двора на полицейското управление, минах през него, изкачих стълбата до двора на укюмата и най-после бях въведен в кабинета на мустентика. Почна истиндакът (следствието). Мустентикът, един човек на около петдесет години, дребен, сух, започна бързо да приказва, като да говореше на носа си: аз нищо не можах да чуя и да разбера от онова, което ми каза, и отговорих, че не знам турски. Той измърмори по същия начин пак същото нещо и аз пак му отговорих, че не знам турски. Мустентикът се ядоса на моето упорство и ядосано каза по турски — вече с висок глас, отчетено и ясно:

— Ще научиш турски, ще научиш! Като постоиш в затвора още някой и друг месец, много добре ще го научиш! Отведете го на мястото му в затвора!

По същия церемониал, както на идване, мене ме отведоха обратно в апсааната. Пак започнаха да текат с убийствено еднообразие ден след ден…

Още при влизането ми за пръв път в Старата Апсаана, беше ми направил впечатление съсредоточеният вид, с който групата турци, чиито легла бяха в югозападния ъгъл, срещу вратата, пушеха своите лули и свити с ръка цигари. Забелязал бях, че всеки ден след пладне те все така съсредоточено пушеха полулегнали на рогозката, облегнати на възглавниците; при това миризмата на техния тютюн беше някаква особена — силна, остра и неприятна; пушачите след това изпадаха в някакво вцепенение, с широко отворени очи, отправени в една точка, а лицата им добиваха изражение на учудване, възхищение и блаженство.

Един ден — това ще да е било на втори или трети март — аз пак наблюдавах пушачите-турци, които бяха вече изпаднали във вцепенено състояние.

— Ах! Ах! Ах! Ах, ярабим![46] — произнасяха те полугласно от време на време с израз на възхищение и блаженство.

— Какво ги прихваща всеки ден по това време тия? — запитах Джепчи-Али.

— Те са теглили нефез. Всеки ден теглят нефез.

— Какво нещо е това — нефез?

— Нефез — това му е името. Нещо като коноп, листа от коноп. Казват му още хасраль; има и трето име: хашиш.

Двамата с Моллеров се заинтересувахме: и той, и аз бяхме чели някога романа на Александър Дюма „Граф Монте Кристо“ и бяхме запомнили, че героят на тоя роман, за да добие добро настроение, взимал по една лъжичка хашиш във вид на сладко. Ние решихме да си приготвим сладко от хашиш. Запитахме Джепчи-Али как ще можем да си набавим хашиш.

Това е най-лесната работа. Продава се навсякъде. Едно топче хашиш струва един металик (дребна монета, пет стотинки златни). Като дадеш и един металик бакшиш на заптието, което ще го купи и донесе — два металика му е масрафът.

Ние дадохме на Джепчи-Али два металика за хашиша, дадохме му още други три за захар и лимонтузу; Джепчи-Али отиде при дупката на вратата, даде на дежурното заптие парите и поръчката и след десет минути ни донесе хашиша, захарта и лимонтузуто. Хашишът беше едно топче с диаметър 2 ½ см и по цвета и външния си вид приличаше на малка конска фъшкия. Ние взехме в заем от Топала едно джезве, сварихме сладкото и си взехме от него. Спасо, селянинът от с. Ращак, лаком като всеки селянин, когато намери келипир, нагреба и си взе две чаени лъжички; Моллеров взе една лъжичка, а аз — около половин лъжичка. Папукчи Никола и Джепчи-Али не си взеха. Минаха повече от два часа. Хашишът не прояви никакво действие.

— Ама че хубаво лъже тоя Дюма! Вятър и облаци е неговият хашиш в „Граф Монте Кристо“! — заключи Моллеров.

Цялата група се хранехме заедно; всеки поръчваше своето ядене, слагахме всичко на обща трапеза на земята, и седнали по турски, се хранехме. Сега бяха първите дни от първата седмица на великите пости; като щадяхме религиозните чувства на Папукчи-Никола и на Спаса, ние си поръчвахме постно ядене — тахан-халва. Вечеряхме, приказвахме и се шегувахме. Ненадейно Спасо се понадигна и бързо замахна с ръка пред себе си, като да иска да улови нещо:

— Чекай-чекай-чекай! Майку му!

— Що е? Що е, бре Спасо?

— Заяц пройде!

— Я, ела на себе си, бе човек! Какъв заяк ще мине нощем всред Скопие, вътре в Старата Апсаана, та че през средата на нас?

— Море, ти кажую: заяц пройде!

Ние всички започнахме да се смеем на Спасовата фантазия. От естествен, смехът на Моллеров се засили: той се кискаше така, че се задавяше от смях, от един луд смях.

— Гледай, гледай! — и той ме хвана за лакета и посочи насреща, към групата арнаути — гледай Топала!

Аз погледнах Топала. Топала си беше същият. Топал, на когото никой от нас през деня не обръщаше внимание.

— Какво има? Топала е същият като всякога.

— Ама гледай го, ти казвам! Виж колко е смешен!

И той продължаваше да се кикоти и да се задавя от смях. По едно време подскочи като да беше го подхвърлила някаква пружина отдолу, наведе се настрана от кръста надолу, като се мъчеше да бъде грациозен — доколкото неговата мечешка конструкция позволяваше това — и почна да танцува пъргаво и леко един божествено-хубав танц, като пееше:

— Хай, Димитро ле, русокосо момиче!…

Така той танцува дълго време — повече от половин час — все така грациозно, като правеше такива фигури, каквито той в никой случай не би могъл да направи обикновено. През това време Спасо, търколен към края на рогозката, мълчеше, опулен в тавана, с ръце под главата. Ненадейно Моллеров се закова на едно място, загледа се в прозорчето над главите ни, пъргаво подскочи, хвана се за желязната решетка и се издигна до средата й:

— Тирани-и! Диви, жестоки тирани-и! Защо ме държите тук? Мене, свободния човек! Защо ме държите? — той викаше към двора на апсааната колкото му глас държи.

— Ами томрука[47]? Искаш всички утре да бъдем в томрук? Слизай! Слизай, ти казвам!

Аз се спуснах, улових го за краката, смъкнах го долу и го повалих на рогозката. Чувствувах как расте физическата ми сила: Моллеров се съпротивляваше, дърпаше се, блъскаше ме; по ръст и телосложение по отношение на мене той беше цял гигант; въпреки това аз го повалих и парализирах всичките му движения. Принуден да се подчини на моите мускули, той започна да вика и да реве, като че го колят. Аз му запушвах устата, но той си мърдаше главата, освобождаваше си устата и ревеше. Тогава аз го хванах за гушата. Чувствах как пролазиха тръпки по целия ми гръбначен стълб и как цялата ми физическа сила се съсредоточи в пръстите на дясната ми ръка, с която го бях стиснал за гърлото. Моллеров млъкна и клюмна глава.

Мина ми през ума:

— Хайде — и аз полудях!

До тук съзнанието ми работеше правилно. Спомням си като в сън как Папукчи Никола и Джепчи-Али се мъчеха да разтворят пръстите на дясната ми ръка. Кога са ги разтворили — не си спомням.

Когато се събудих, аз вече не бях в Старата Апсаана, ако и да съзнавах, че се намирах там. Вместо грубия централен дъбов дирек, аз виждах пред себе си една безкрайна колонада от елегантни мраморни стълбове „йонийски стил“, които се губеха в далечната синева. Тая колонада подпираше един безкрайно пространен и висок свод от една величествена, безкрайно голяма зала. Паяжините по тавана на Старата Апсаана бяха станали красиви гирлянди от цветя и зеленина, които висяха между колоните. Пушекът от недогорелите дървени въглища в мангалите се беше превърнал в една нежна синева, каквато пролетно време, през хубавите топли дни, къпе планините в хоризонта. Газеничето, което едвам мъждукаше и пушеше, се беше преобразило в безкрайно голямо число блеснали в ослепителна светлина полилеи и увиснали по гирляндите разноцветни лампиони. Отвратителната воня на въздуха в апсааната беше се превърнала в нежно, упоително благоухание. Една божествена, тиха музика и далечни звуци от една чудна мелодия, изпълнявана от невидим хор, галеше ухото. Господи! Колко хубаво е всичко това! Каква неописуема красота, какво великолепие! В сравнение с това, което в действителност виждах пред себе си, каква жалка дърварска колиба ми се стори палатът на Франц-Йосиф в Будапеща, където — като екскурзианти от Ломското педагогическо училище — бяхме развеждани миналата пролет!

Колко време трая тази действителност? — не зная. Аз пак загубих съзнание, а заедно с него изчезна и миражът. И заредиха се — дохождане в съзнание с картини от една несъществуваща действителност със загубване на съзнанието. Колко време траеше едното и другото, не зная; впрочем, времето, като идея, не съществуваше. Картините се меняха, една от друга по-красиви, една от друга по-чудновати.

Аз знам, положително знам, че се намирам в Старата Апсаана и че до мене, до лявата ми страна, лежи Моллеров. Искам да му кажа нещо, извивам си главата и поглеждам към него. Виждам го, но далече, много далече, няколко километра далече; той е легнал под едно брястово дърво, до един стърчи-кладенец, турнал двете си ръце под главата; той е толкова далече, че изглежда като една точка. И чудно нещо — поради голямото разстояние, той изглежда съвсем малък, а носът му е голям, по-голям от него, по-голям от мене — един нос, който изпълва цялото видимо пространство. Този нос! Ще мога да го досегна; посочвам показалеца на дясната си ръка, за да го достигна; показалецът ми расте, расте, издължава се, става дълъг цели километри… Чудна работа! Колкото повече расте, показалецът ми става към края все по-дебел; в основата си е тънък, а към края е така дебел, че прилича на бухалка, на една безкрайно дълга бухалка, която се издължава и расте, расте, расте и става все по-дебела към края… Най-после, колкото и да е далече, аз достигам с края на показалеца носа на Моллеров… Гръм от ръкопляскания съпровожда този мой успех. Аз се обръщам — безкрайната зала е изпълнена с хора .Тука са всички: Папукчи Никола, Джепчи-Али, до него е високата кокалеста матово-бледна фигура на Хафуз-Паша, с късо подстриганата прошарена брада; тука е високопреосвящений Синесий със своята лисича физиономия, бяла брада и плешива глава; тука е чорбаджи Симо от Глуово; тука е Стоян Дрангов с кюрка и дългото цигаре в уста; тука е Георги Ацев; тука са всичките хора от цялото Скопие, от Пловдив, от Лом, от Женева, които ръкопляскат и шумно се възхищават от моя успех. Аз се покланям, благодаря за овациите и завесата се спуска — аз загубвам съзнание…

На другия ден се събудих съвършено разстроен: главата ме болеше до пръсване, виеше ми се свят, повдигаше ми се. Спасо беше бледен като мъртвец, Моллеров — също; и те се оплакваха то болки в главата, от виене на свят и от повдигане. Когато ни пуснаха на ежедневната сутринна разходка в двора на апсааната, аз взех останалото сладко от хашиш и, заедно с чайната чаша, в която се намираше, го хвърлих в отходното място.

Хашишът се добива от цветните люспи на едно конопено растение — Cannabis Indica, което се култивира за тая цел в Мала Азия. Между двете големи войни това растение е било култивирано по контрабанден начин от някои арменци-бежанци и в България, именно в Пазарджишко. Това растение външно не се различава по нищо от обикновения коноп (Cannabis Sativa), освен по това, че не става толкова високо. Когато, смесен в тютюна, се пуши, хашишът издава една специфична силна, остра и неприятна миризма; при пушенето неговото действие е по-бързо, по-меко и по-краткотрайно; употребен във вид на сладко, той действува по-бавно, но много по-силно и дълготрайно, а и пораженията върху организма в такъв случай са много по-големи. Захарта, взета след хашишово сладко, усилва много неговото действие. Оцетът, лимонтузуто и лимоновият сок намаляват неговото действие, без да могат да го унищожат съвършено.

Един ден — това трябва да е било на 7 март 1899 г., неделя, аз бях повикан и отведен пак при мустентика по същия начин като по-рано. По същия начин той започна да мърмори на носа си; по същия начин аз нищо не долових от казаното и му казах, че не зная турски и не разбирам какво ми се говори. Ако и силно ядосан, мустентикът прати чауша да доведе преводач; след малко чаушът се върна с едно заптие, което говореше сносно македонски. След обикновените въпроси, които мустентикът задаваше и заптието превеждаше, за името, презимето, възрастта, занятието и пр., той веднага ме запита чрез преводача:

— Това писмо… Да каже какво е това писмо? — и ми пъхна под очите писмото, което бях писал на Делчева, което бях турил в двойното дъно на куфара и което бях имал щастливата идея да напиша с преправен почерк, без адрес и без подпис.

Аз бях съвсем изненадан. Да бъде благословено обстоятелството, дето поддържах, че не зная турски! Докле преводачът ми превеждаше думите на мустентика, аз се окопитих и реших да отказвам. Инкяр[48], бабам! Само в инкяра е спасението!

— Какво е това писмо?

— Не знам!

— Как да не знае? Откъде ще да е дошло тука това писмо?

— Не знам. Такова писмо всеки може да напише, за да обвини някого.

— А! Така ли! Значи ти не си го писал?

— Не.

— Я нека да напише — обърна се мустентикът към преводача и прекара пръста си по последните редове на писмото — ей това!

Аз прочетох: „…хора, които не познавате добре и които не заслужават вашето доверие, защото не се срамуват от най-подлите постъпки“, взех тръстиковия калем, натопих го в мастилото и преписах прочетеното. И без да беше писано с преправен почерк, калемът, подсечен за писане по турски, даде един почерк съвсем различен от оня в писмото.

— Значи, отказваш да си писал това писмо?

— Отказвам. Признавам за мои само ония вещи, които бяха намерени в мене, когато ме обискираха в Страцин.

-Добре. Ще станеш пишман! Откарайте го обратно на мястото му в апсааната!

Върнаха ме в Старата Апсаана. Там не заварих Моллерова: веднага след мене извикали и него и го закарали в полицейското управление, откъдето го освободили. Аз останах сам в компания с Папукчи Никола, Джепчи-Али и с впечатленията от следствието. Какво е станало с Димче Шагманов, та е попаднало това писмо в следователя? Пак дяволски се завъртя тая работа, та се оплитам все повече и повече в паяжината на турското правосъдие, без да мога да видя къде ще му излезне края. Аз не бях в състояние да си дам точна сметка за положението, в което се намирах, но едно ми беше ясно — докогато няма по-съществени доказателства, трябва да продължавам своята защита, като отказвам да съм автор на това писмо. Инкяр, бабам!

На следния ден пак ме извикаха и ми казаха да взема със себе си моите вещи; аз си взех голямото палто, взех и кожуха на баща си и излязох на двора. Оттам, с чаушина напред и с две въоръжени заптиета отзад, аз бях изведен от двора на Старата Апсаана и закаран в Куршумли-Хан.

Куршумли-Хан, построен през средните векове от дубровнишките търговци за междинен склад на техните стоки, беше една двуетажна квадратна сграда със страна около 50 метра. Стаите — около 60 на брой, по около 30 на всеки етаж, имаха средно по около четири метра широчина и по около пет метра дълбочина. Те бяха наредени една до друга покрай външната стена на сградата, с врата и по един прозорец към общия вътрешен коридор, широк около пет метра. Откъм вътрешната страна коридорът се крепеше върху каменни стълбове, съединени горе с полукръгли арки. Покривът на всяка стая от горния етаж представляваше свод, облечен с олово; коридорът на горния етаж тоже беше покрит с един ред сводове, облечени също в олово — откъдето произлиза и турското название на сградата „Куршумли-Хан“ (Оловна сграда). Вътрешната страна на сградата окръжаваше един квадратен двор със страна около 30 метра, постлан с калдъръм. В средата на двора имаше един шадраван от бял мрамор с осмоъгълен воден резервоар, чиито стени бяха около 70 см високи. По външната стена на сградата нямаше нито един прозорец; стаите се осветляваха чрез разпръсната светлина от прозорците, обърната към коридора; в тях слънцето не проникваше никога, защото — както казах по-горе — широкият петметров коридор бе покрит с облечени с олово сводове. От горния етаж се слизаше в долния по четири стълби — по една във всеки вътрешен ъгъл на сградата, — които водеха от горния коридор в долния. В цялата сграда се влизаше само през една врата, широка около четири метра; при вратата се образуваше един вход с дълбочина около пет метра — колкото беше дълбочината на стаите, наредени край външната стена на сградата. Двете съседни на вратата стаи — по една от двете й страни — служеха: едната за канцелария на затвора, а другата — за склад на заптийското оръжие, на оковите, белезниците, юмруците и другите затворнически хубости. Самият вход представляваше помещение, където всякога дежуреха по десетина души заптии. От двете страни на входа имаше дървени решетки, направени от дъбови диреци; през тия решетки ставаше свиждането между затворниците и техните познати, които ги посещаваха. В решетките бе запазено място за врати, също направени от дъбови диреци; размерите на тия врати бяха такива, че през тях да може да мине свободно един човек. Тия врати се заключваха с големи, тежки кофари.

Отвън Куршумли-Хан се пазеше от войници чрез четирима часовои — по един за всяка една от външните стени: всеки един от тях непрекъснато обикаляше от единия до другия ъгъл на сградата.

За да се избягват спречкванията и сбиванията поради причини от религиозен фанатизъм, затворниците бяха разделени; мюсюлманите и християните бяха затворени в отделни кауши; изключение правеха само двата мустентика-каушу (следствените отделения), където мюсюлмани и християни очакваха заедно излизането си пред съда.

Хигиеничните условия и режима в Куршумли-Хан бяха повече поносими от ония в Старата Апсаана. Сутрин от 6 до 9 часа каушите на мюсюлманите се отваряха за разходка на затворниците; в 9 часа тези затворници се вкарваха и заключваха в каушите, а едновременно с това пущаха се християните за разходка до 12 часа; в 12 часа тези последните биваха затваряни и едновременно се пущаха мюсюлманите до 3 часа след пладне; от 3 до 6 часа се пускаха пак християните; следния ден редът се променяше — първо пускаха християните, а след това мюсюлманите. По такъв начин затворниците имаха по 6 часа дневно за разходка из двора и по коридорите. От 6 часа вечерта до 6 часа сутринта всички кауши биваха затворени. От 6 часа вечерта, от стаята, която служеше за склад на оръжие и затворнически пособия, където ги държаха на верига и в полутъмнина, пускаха вардашките кучета — едри, силни и кръвожадни животни, всяко от които имаше да пази определена част от двора или от коридорите на затвора; по същото време постъпваха на служба две двойки — по един гардиян и по едно заптие във всяка двойка, които се сменяваха през два часа; тези двойки обикаляха коридорите и от време на време — чрез пищялки — взаимно се проверяваха дали са будни: на изсвирването на едната двойка, следваше да отговори другата двойка чрез изсвирване.

Всяка сутрин, при пускането на затворниците, правеше се най-щателен обиск на изпразнените кауши; проверяваше се дали някоя дъска от пода не е разкована, дали между вещите на затворниците или под рогозките няма скрити въжета, оръжие, ножове или железни предмети, които биха могли да служат като оръжие; с дълги, остри железни пръти се опитваха стените да не би да са пробити. И въпреки всички тия мерки няколко месеца преди моето влизане в Куршумли-Хан, един затворник, родом от с. Баняне (Скопска Черна гора) една нощ успял да избяга, без да бъде усетен от някого; никой не можеше да си обясни как не е бил усетен от постовете и кучетата в коридорите, как е можал да се изкачи на покрива и как е можал да скочи вън от сградата, без да бъде забелязан от часовите.

Ние извихме няколко пъти по тясната, крива улица и се спряхме пред вратата на Куршумли-Хан. Чаушинът на дежурните заптии Хаджи-Чауш отключи вратата; чаушът, който ме доведе, влезе в канцеларията на затвора, а аз останах във входа, дето ме обискираха; след това отключиха вътрешната врата, аз влязох в двора и се намерих с лице срещу гардиянина Куртиш-бег — висок, кокалест, рус човек със сиви очи, с висок смачкан фес на главата, обут в потури, облечен в бозава куртка, с тояга в едната ръка и с един сноп ключове в другата. Поведе ме вляво, към един от каушите на долния етаж.

Каушите от долния етаж, особено ония, чиито прозорци са обърнати към север, са убийствено влажни и много по-тъмни от ония в горния етаж. Ченгене-кауш, където ме заведе Куртиш-бег, отговаряше точно на тия условия. Аз бях слушал в Старата Апсаана да се разказва за изключителната мръсотия и за въшките на тоя кауш; слушал бях също така каква златна мина бил тоя кауш за гардиянина Куртиш-бег, който най-безсъвестно използувал страха на новодошлите от влагата, мръсотията и въшките на тоя кауш. Куртиш-бег отключи вратата на кауша и я разтвори; доколкото можах аз надзърнах вътре и се обърнах към Куртиш-бег:

— Беим, няма ли някаква възможност да ме отведеш в другия мустентик-кауши на горния етаж?

— Има възможност, ама за това трябват пари.

— Колко пари?

— Две бели[49].

— Нямам две бели. Не е ли достатъчна една бела?

— Който няма пари, неговото място е тука, а не горе.

И пред отворената врата на Ченгене-кауш почнахме да се пазарим. Куртиш-бег имаше преимущество при пазарлъка: гледката на мръсотията и усещането на влагата и на нетърпимата воня от отворения кауш бяха много убедителни аргументи в полза на гардиянина, който беше много неотстъпчив. Най-после се споразумяхме. Аз извадих една бяла меджидия и три черека[50], подадох ги на Куртиш-бега и по тоя начин си платих — така да се каже — правото да нощувам в затвора, където бях попаднал не по моя воля. Куртиш-бег взе парите, поведе ме по стълбата нагоре и ме заведе на горния етаж, на северната страна на сградата, пред мустентик-кауши, чиито врата и прозорец бяха обърнати на юг, точно срещу входа на затвора.

Едно заптие, облечено в шинел с вдигната нагоре яка, седеше по турски с кръстосани крака до прозореца на мустентик-кауши. Това заптие — Лятиф-Онбаши — беше стар, прегърбен, сух и мъртвешки бледен човек, който постоянно трепереше от студ и грееше сухите си, бледни, набръчкани и треперещи ръце над огъня в мангала. През цялото време докле прекарах в Куршумли-Хан — и празник, и делник, и денем, и нощем, и при студено време, и при жега — аз виждах Лятиф-Онбаши да седи на същото място, в същата поза и да си грее ръцете на мангала, цял треперещ от студ. Каква служба изпълняваше той? — сигурно, и той сам не знаеше. Бракуван кон, негоден за работа, който — свикнал да се впряга — се намества за впрягане, без да го търси някой…

Куртиш-бег отключи вратата на кауша и аз пристъпих да влезна, когато отвътре затворниците започнаха да протестират: те не искаха да вмъкна вътре дългия овчи кожух на баща си, за който предполагаха — и с право — че е напълнен с въшки от Старата Апсаана. Аз се повърнах, метнах кожуха на дъсчения парапет, който ограждаше коридора, и се върнах да влезна в кауша, дето ме посрещнаха с обичайните „Хош-гелдин!“ и „Добре дошъл!“, след което вратата се заключи след мене.

* * *

Аз влязох в кауша, отговорих на поздравите и с очи потърсих място да седна. Двама души от затворниците — някой си Серафим от с. Железно-Речани, Гостиварско и Стойче от с. Долно-Лисиче, Скопско, се разместиха и ми сториха място да седна между тях. Серафим беше човек в пълна сила, 35–40 годишен, среден ръст, здраво, набито телосложение, с черна коса като смола, черни вежди, черни хитри очи и с дебели черни мустаци. Беше облечен в бели беневреци, обточени с черен гайтан, с бял гайтанлия джамадан; облеклото му беше ново; личеше, че е състоятелен, отракан планински селянин. Другият ми съсед — Стойче от с. Долно-Лисиче — беше на същата възраст като Серафима, със светлокестенява коса, сиви очи, рядка брада и никога несукани мустаци; гърдите му бяха хлътнали, облеклото му беше вехто и на места скъсано; носът му беше сплескан и правеше щото цялата му физиономия да изглежда някак смачкана. От цялата му фигура се добиваше впечатление, че тоя човек е прост, по-прост от фасул.

Моите съседи почнаха да ме разпитват откъде съм, какво работя, къде и защо са ме арестували, в какво ме обвиняват и пр. Аз най-чистосърдечно отговарях на техните запитвания и така те научиха, че съм бил задържан в Карпино и че мустентикът настоява да съм автор на някакво си писмо, за което си нямам хабер. Те се отнесоха много съчувствено към мене, така че аз се счетох един вид задължен да им укажа също такова съчувствие и запитах най-напред Серафима от с. Железно-Речани:

— А ти — защо те затвориха?

— Що да ти кажам? — отговори Серафим. — Срамота е да се каже.

— Зàщо? Айде да чуеме що кàбаат си сторил?

— Море, тòа хич не е за кажу’ване, ама дилми толко сàкаш, ке ти кажам. У втòрник — той вторник, що прòйде, дойдоф на пàзар у Скопие. Кòндисаф во Угринова меана, под Пазàрище. Гледам — навързани кòньи и магàриня, а мегю ниф едно младо женско магарйче. Му имрендисаф. Никой нямаше и яс му се зàлепиф. Тòкмо на пу’нтото дойде стòпан му. „Машалла!“ — велит — „ама àрен зет съм нашал! Е зету, айде да й купиш на невестата нов самар, да се премени како е редно на млада невеста!“ Му, велям: „Не сакам да й купам нов самар!“ — „Ке купиш — велит — ке купиш, сине! Без пари свадба не се праи!“ Се скарафме: он сака, яз не давам. Бре би-ке, бре не-ке! Се събра народ около нас, дойде еден полиц — и се найдоф овде! Сега съм каил и два самара да купам, ама не ме пу’щаат!

Всички в кауша весело се смееха — както мислех — на Серафимовата авантюра; Серафим видимо съжаляваше, че не е купил искания нов самар. Аз го погледнах. Чел бях някога, че имало хора силно извратени полово. Кой знае? Вероятно, Серафим ще да е някой скотоложник…

— А па моява работа — хептен е за нигде! — каза Стойче от Долно-Лисиче. Айде — тебе те ватиле у Карпино — ти има защо да лежиш; кой те тепа да идеш чак у Карпинот? И Серавиму — хак му е да лежи; що му требе да задева тугите магарици у Угринова меана! А я! Моява е дибидюс за ветър!

— Е, ти защо лежиш?

— Да ти кажам! От тогай има осем месеца. По сумрак се вракям от пазар; пробям покрай бостаните. Гледам — у еден бостан любеници, любеници — едни убави, едни големи. Си велям: „Чекай да откинам една!“ Влегнаф у бостанот да откинам една любеница. Арно, ам наместо любеница, съм откинал една крастàица, една голема, крива крастàица — еве оволкава! — и с лявата си ръка той посочи до рамото на дясната си ръка, която беше прегънал под прав ъгъл. — Та — санким — ме пратиа овдека да я изпраам!

Целият кауш гръмна от весел смях. Явно беше, че тия дяволи — Серафим и Стойче — се майтапеха с мене и с наивния начин, с който им разправих историята на моето затваряне. Иди, та очаквай от тоя смачканак — Стойче от Долно-Лисиче — да бъде толкова духовит!

Освен двамата мои съседи, в кауша имаше още няколко души. Един от тях беше някой си Мияйле от една близка до Скопие паланка; беше около 30 годишен, с бледно лице на разглезен от живота млад човек, със слабо телосложение, облечен алафранга с панталони и палто тъмносин цвят, с вълнена фланела вместо жилетка под палтото; държеше се изтежко, със съзнание за своето преимущество на богат човек; неговото легло беше най-отдалечено от вратата и от тенекията за ходене по малка нужда; беше се полуизлегнал на едно чердже с черен цвят, за да забелязва по-лесно въшките, когато настъпват към неговата чорбаджийска територия; от време на време чорбаджи Мияйле посягаше към бялата продълговата точка, която се движеше по черджето, взимаше с палеца и показалеца попадналия му лов и пускаше тоя последния в мангала, турен по средата на кауша; след малко едно пукване и слабо разпръсване на пепелта известяваше на всички в кауша за мъченическата смърт на шестокракия наш спътник.

Друг от моите съквартиранти беше Ахя-ага — налбант, човек на около 50 години, възвисок, сух, тънък, с тънки черни увиснали мустаци и постоянно усмихнато лице. Беше кротък, любезен, приказлив и не беше религиозен фанатик, каквито бяха повечето турци по времето, за което говоря.

Друг от обитателите на мустентик-кауши беше Зеки-ага — млад турчин на около 25 години, със среден ръст и с едва поболи кестеняви мустачки. Фанатик-мюсюлманин, той имаше съзнанието, че принадлежи към владеющата раса и се носеше високомерно и презрително към затворниците — християни, готов всеки момент да им наложи с физическа сила своя авторитет. Сприхав, груб и предизвикателен, търсеше най-малкия повод, за да налети на бой.

Младен Филипов от с. Побужье, Скопска Църна гора, овчар, беше на около 30 години, среден ръст, рус, със сини очи, със силно развити мускули. Беше човек със спокоен, уравновесен характер; слабата му страна бяха овцете. В кауша знаеха тая негова слабост и — когато искаха да го накарат да стане сантиментален — достатъчно беше някой да произнесе думата „овце“, за да се стопи Младен като восък на огън.

— Съга овци ми се ягньив, а я лежу без работу у Куршумли-Хан! — казваше той с тежка въздишка.

Рифат-ага беше млад човек, почти момче, на 19–20 години, рус, със сини очи, с още ненаболи мустаци, тънък, пъргав, весел; той беше арнаутин от с. Св. Петка, в басейна на р. Треска. Освен арнаутски, не знаеше нито дума турски или македонски. Всякога в добро душевно разположение, постоянно пееше, но не арнаутски, а македонски песни, без да разбира нещо от думите на тия песни. Когато го запитваха по арнаутски какви са тия песни, той отговаряше, че такива са песните на тяхното село. Понеже не знаеше смисъла на думите, бъркаше родовете, числата, падежите и окончанията им. Така, неговата любима песен беше:

Не плачи, стара бабо, не жали — пуно ти е търло говеда!

която той пееше така:

Не плачи, стари бабо, не жалиш — пуно ти е търло говедо!…

Как е станало така, че тия чистокръвни арнаути от с. Св. Петка са запазили македонското име на тяхното село и тия песни, на които липсват както арнаутските думи, така и арнаутската мелодия? Каква трагедия е преживяло изчезналото македонско население на това село?

Същия тоя ден, надвечер, стана някакво спречкване между Младена и Зеки-ага. Легнал по гърба си, с двете ръце под главата, Младен говореше бавно и отмерено, с което вбесяваше сприхавия и невъздържан Зеки-ага. Ненадейно Зеки-ага скочи и се спусна върху Младена с вдигнати юмруци. Младен даже не мръдна.

— Слушай, Зеки-ага! — продума той спокойно и твърдо — слушай! Мие не смо деца — да се шлякнемо и да се сетаимо. Мие смо мужи. Ако удриж, удри мужки, здраво, да ме остаиш на место, да ме убиеш! Защо — ако ме удриш и не ме убиеш, я ке те убию!

При тия думи той се изправи седнал на рогозката. Сините му очи почнаха да пускат искри. Както се беше спуснал, Зеки-ага се спря и си сви ръцете, като изръмжа:

— Хммм! Ханзър-ериф[51]! — и се повърна, та седна на леглото си.

* * *

Както казах по-горе, обстановката и режима в Куршумли-Хан бяха много повече поносими от онези в Старата Апсаана. Преди всичко подът на каушите не беше гола земя, а беше постлан с дъски; през високия и широк прозорец, ако и премрежен с желязна решетка, влизаше повече светлина; самият прозорец имаше стъкла, така че зимно време, при буря или снежна виелица, затворниците биваха на завет от студа, дъжда и виелиците. Затворниците биваха пускани два пъти по три часа дневно да се разхождат свободно по коридорите и двора. В ъглите на двата коридора имаше няколко кафенета, държани от затворници, където се поднасяше кафе — чисто кафе, не мляно, а чукано в каменна чутура; аз не знам някъде другаде да съм пил по-хубаво и по-ароматно кафе от онова, което поднасяха на клиентите си Куршумли-Ханските кафеджии срещу заплащане на половин металик (2 ½ стотинки златни). По някаква си много стара традиция, играта на табла беше позволена в кафенетата на Куршумли-Хан и когато биваха пускани на разходка, затворниците можеха да убиват времето си в игра на табла. Пак по някаква традиция, на един от затворниците-турци — „Ашика“ (поета), както го наричаха — бе позволено да има саз[52] и да свири с него.

На следния ден първи бяха пуснати християните и затворниците от горния мустантик-кауши. Куртиш-бег отключи вратата и ние всички се изнизахме на коридора. Аз излязох и, като новак, се спрях да се огледам на всички страни. Яхя-ага, който вървеше след мене, ме запита:

— Даскале, ти имаш ли обичай да пиеш сутринно кафе?

— Защо?

— Да идем да пием по една сабах-кафеси?

И той ме поведе към стълбата, която водеше към югозападния ъгъл на долния коридор, в кафенето на Хаджи-Али, арнаутин от Прищина, човек на около 50–55 години, с широки плешки, широко, благодушно лице, с дълги, увиснали кестеняви мустаци; беше запретнал ръкавите на антерията си и пъргаво — заедно със сина си — прислужваше на клиентите. Той излежаваше наказанието за убийство заедно със сина си — рус, красив, пъргав и весел 26–27-годишен момък; те двамата — баща и син — бяха излежали 56 месеца, както те брояха времето на своето наказание; оставаше им да лежат още два пъти по толкова; ден по ден те отбелязваха изминатите дни с чертички чрез тебешир върху черната мушама, прикована на стената в коридора, върху която Хаджи-Али бележеше вересиите на своите клиенти. Когато се свършеше месеца, на една страна отбелязваше едно кръстче и заличаваше чертичките на изминатите дни от свършения месец. Навършените 10 месеца отбелязваше с едно триъгълниче, след което изтриваше 10 кръстчета. Така, ден по ден беше отбелязал 5 триъгълничета, 6 кръстчета и 7 чертички…

* * *

Близо след 10 години, през м. юни 1908 година, заедно с другарите си, студенти в горското училище в гр. Нанси, Франция, аз бях в научна екскурзия из френската част на граничната планина Юра в околностите на градчето Pontarlier. Ние бяхме се върнали от обиколката на вр. Mont d’or и на околните иглолистни гори и след обеда в ресторанта, отидохме в помещението, резервирано за тая цел да пием по една чашка жансиана[53]. Градчето Pontarlier се слави с производството на това питие за дижестив[54]. На голямата маса по средата на аперитива бяха разхвърлени най-новите броеве от разни френски илюстровани списания. Един от другарите ми — студенти — Charles Watier — ме дръпна за лакътя:

— Tiens! En vailâ une surprise pour toi, с’est ton paуs, n’est-ce pas?[55] И той ми подаде едно от списанията. В него имаше изгледи от Скопие и от скотския Куршумли-Хан. Една от фотографиите представляваше група Куршумли-Хански затворници; на предния план беше Хаджи-Али със своята широка, добродушна усмивка и със запретнатите ръкави. Аз дълго гледах тая фотография и пред мене — като на кинопреглед — се изнизаха картините от живота в Куршумли-Хан…

Ето, виждам Пощата (така го наричаха) — един млад, 27–28-годишен арнаутин, с бръсната глава и кьосаво червендалесто лице — един жизнерадостен атлет, който премята като перо в ръцете си дългото тежко желязо, с което чука кафето в каменна чутура; той приготвя кафето на всички кафеджии в Куршумли-Хан срещу заплащане по четири металика за една ока чукано кафе. Понякога затворниците си устройват забавления и в такъв случай Пощата е най-необходимата персона — срещу няколко металика той грабва посоченото лице като малко дете и го потапя във водния резервоар на шадравана при общото веселие на затворниците, които са се струпали да гледат в двора, по парапета на горния коридор и по прозорците на каушите. Виждам го как носи на ръце Амиджа-Рустем, как тоя последния напразно рита и се съпротивлява, как Пощата го слага в резервоара; и понеже Амиджа-Рустем си вдига главата, дългата му бяла брада стърчи нагоре; виждам как Пощата с едната си ръка натиска във водата тая стърчаща брада и как Амиджа-Рустем се катери по стената на резервоара, за да излезне от водата цял измокрен, с дрехи и брада, от които водата се стича на чучури…

Виждам малешевеца Иван от Берово с двамата си сина и как ми разказва историята на тяхното осъждане. Двама души аскери от граничната турска застава при Черната Скала една вечер чрез насилие взели неговия кон от ливадата, където той и синовете му били по прибиране на сеното. Единият от аскерите яхнал коня, а другият тръгнал пеш след него по пътя за Черната Скала. На следния ден намерили труповете на двамата аскери. Намерили близо до граничната ливада и един безстопанствен кон, чийто самар бил целия опръскан с кръв. Мустентикът свързал убийството на двамата заклани аскери с кървавия самар на безстопанствения кон. Потърсили стопанина на коня: оказало се, че той бил Иван от Берово. От разпитването се установило, че Иван и синовете му през оная нощ не били в село; установило се също — и то от показанията на самия Иван и на синовете му — че двамата аскери на отиване към границата се отбили в ливадата и взели коня, за да си послужат с него за отиване до заставата, като се редуват да го яздят и по тоя начин да си почиват, без да губят времето в почивки по пътя. Когато запитали откъде е тая кръв по самара, стреснат от това неочаквано подозрение, Иван отговорил, че тя произхожда от пробитата буца на бутура върху гърдите на коня, когато церили тоя последния чрез пробиване на буцата. Съдът наредил да се изследва кръвта по самара и така се установило, че тя е човешка, а не конска кръв. Поради това явно противоречие с истината, съдът останал с убеждение, че Иван и синовете му са убийците на двамата аскери и ги осъдили на иддам (на смърт), заменена с доживотен тъмничен затвор. Кой е извършил това двойно убийство? От това, че Иван и синовете му отричаха да са автори на това убийство, особено след като присъдата беше влязла в сила, беше явно, че тия трима души излежават едно наказание, без да са извършили престъплението, за което са наказани…

Виждам Мухарем Гутто, арнаутин от близките до Скопие арнаутски села, около 40-годишен, среден ръст, набит здравеняк, с всякога бръснато лице, белотата на чиято кожа се дължи отчасти на дългия тъмничен живот. Със силно развито естетическо чувство, той влага една своеобразна елегантност както в арнаутското си облекло и в кюстека на часовника си, така и в прангата, с която е окован. Неговата пранга също е — така да се каже — елегантна — продълговатите й халки не са така груби, а и цялата пранга лъщи като да е сребърна. Когато не спи и не е пуснат на разходка, той с най-голямо усърдие излъсква с пясък и парцал своята пранга. Та нали тя е била досега, и за напред ще бъде неговият верен другар и вечен спътник до гроба? Осъден е на доживотен затвор във вериги за няколко убийства, които извършил, когато е бил разбойник…

Виждам Тоде Драчовалията, син на селски чорбдажия в с. Драчево, Скопско. Той бил млад и буен момък, когато баща му се скарал за нещо на своя ясакчия[56], арнаутин от Дебърско. Ясакчията не можал да претърпи мълчаливо нанасяните му обиди и възразил нещо на чорбаджията. Навикнал всички да му се подчиняват безпрекословно и мълчаливо, чорбаджията побеснял от яд и заповядал на сина си да убие ясакчията. Тоде отишъл в къщи, откачил мартинката, излязъл на двора и застрелял ясакчията. Тоде бил заловен и откаран в затвора в Скопие. Баща му повтарял постоянно и пред всички, които се интересували от това убийство:

— Що било? Що чудо станало? Едан въшкав арнаутин бил утепан. Голяма работа станало ! А не ке остаю мой Тоде да лежи у апсаану за едан въшкав арнаутин! Колко тежи Тоде, толко оке златне лире ке дам рушвет, и па ке го откупу!

Така мислил драчевският чорбаджия, но турските съдии друго мислили. Те доказали, че чорбаджийското злато не е толкова чудотворно, колкото се струвало на чорбаджията. Фактът, че убитият е бил застрелян в гърба, ясно доказвал, че в момента на убийството убитият с нищо не е предизвиквал убиеца и че бил на път да излезне от двора и да си върви. Напразно Тодевия баща разпилявал своето злато за рушвети: син му бил осъден на доживотен затвор; напразно ходил в Цариград да подкупва висшите турски магистрати: присъдата е била потвърдена във всички инстанции и един прекрасен ден Тоде е бил изведен от Куршумли-Хан, развеждан из чаршията и изложен с тазлик[57] на гърдите, с пранги на краката, между група заптии, придружен от един барабанчик, който биел барабана да събира хората около осъдения, за да четат присъдата и да дават милостиня на оногова, който се отделя на вечни времена от останалите хора… Беше лежал в Куршумли-Хан повече от десет години преди аз да влезна там; ето, виждам го сега, след други десет години в паметта си такъв, какъвто го помня: около 35-годишен човек, с черни очи, черна коса, черни, тънки и дълги мустаци, засукани нагоре; облечен е в чиста бяла риза, с черен гайтанлия джамадан и черни потури, с бели чорапи и по папуци. Вместо цяла пранга, на единия си крак той носи само една желязна халка: златото на драчевския чорбаджия все таки е облекчило живота на сина му — да не влачи на крака си цяла пранга. Това злато прави и други малки чудеса: в кауша на Тоде Драчевалията вечерно време Куртиш-бег донася ракия и сяда до прозореца отвън, за да участвува във веселата компания, като взима през прозореца и изпразва подаваните му чашки…

Виждам Мико Кралев от гр. Куманово, брат на нагоричанския учител Атанас Кралев. Те никак не си приличат нито по физическо устройство на тялото, нито по цвета на очите и косата, нито по характер, нито по начин на мислене. Висок, снажен, с червено лице и червени мустаци, той нервно и непрекъснато пуши цигари с дълго цигаре с голямо кехлибарено меме, като поема цигарения дим направо в гърдите, а не чрез всмукване в устата. Когато е на разходка, постоянно се движи с походка, напомняща френското pas gymnastique[58] по горния коридор, като нервно маха с лявата си ръка. При прокарване на Хилми-Пашовите реформи, е бил назначен заптие в Куманово. Нервен човек, той е бил наведен да подозира в измяна жена си, която била бременна. В припадък на бясна ревност разпрал корема на жена си и извъртял с нож зародиша. Жена му умряла; той бил подведен по углавна отговорност.

— Що? Ке ме судат? Мене? Хайде-де! На мене Вали-Паша ми е татко, а Алай-бег ми е вуйко. Нищо не ке ми напраат! — така думал на другите и се утешавал Мико Кралев.

Съдът, обаче, го осъдил — при крайно смекчаващи вината обстоятелства, като обзет от необуздана ревност — на 15 години тъмничен затвор.

И сега — виждам го — когато се разхожда по горния коридор в Куршумли-Хан — затворниците го закачат:

— Али е истина, Мико, зере Вали-Паша ти бил татко, а Алай-бег вуйко?

— Остай ги, майката нимна! — отговаря Мико Кралев и махва с дясната ръка, в която държи цигарето.

Виждам Амиджа Крист, арнаутин-миридит. Сух, висок, червендалест, с нос прегърбен по средата, облечен в шаячен джамадан и потури винен цвят; държи в ръцете си броеница, която постоянно премята и чете молитви. Знае наизуст цялата библия, всичките Давидови псалми, преведени в стихове, със стъпки и рими на арнаутски, който език, съставен повечето от едносложни и двусложни думи, много се поддава на поетическа литература. Той е фанатик католик. Веднъж стана дума за римските папи и аз се изразих много непочтително за тях. Амиджа-Крист отсече:

— Ор, нгяле![59] Папата — това е праведен и свят човек, който е без порок и без грях — единствен след Бога! Когато ще произнесеш думата „папа“, трябва по-рано хубаво да си измиеш устата!

В същия кауш, в който си излежаваше наказанието Амиджа-Крист, беше затворен и един малешевец, Йован, който беше съсед по легло с Амиджа-Крист. Този Йован беше болен от суха гангрена; беше висок, сух, мършав, с издадена напред суха глава, напомняща мощите на св. Прохор Пчински. Наричаха го Куру-Кафали Йован (Иван Сухата Глава).

И дойде ден Куру-Кефалията Йован да умира. През целия си живот работил, пестил и в последния си час стискаше в ръката си материалния резултат от целия свой труд — осем металика, т.е. едно копче от два гроша сребърни. Пред очите си сега виждам следната картина: ние, християните, сме пуснати на разходка. Аз гледам в кауша, дето е затворен Куру-Кефалията Йован. Той лежи проснат на рогозката, бере душа. До него седнал Амиджа-Крист, който се мъчи да разтвори дясната ръка на умиращия, за да вземе сребърното копче. Всичкият остатък от физическата сила на Куру-Кафалията се е събрал в дясната му ръка: съпротивлява се, пъшка, стене, сумти — не дава копчето. Набожният и свят мъж Амиджа-Крист, разярен от съпротивлението, удвоява усилията си да разтвори ръката, която стиска парите. Това продължава няколко минути. Най-после Амиджа-Крист успява да разтвори ръката и да вземе копчето. Куру-Кафалията изпуска една последна въздишка и умира с отворена празна ръка… Изнасят трупа на умрелия. Когато го прекарват през вратата на затвора с краката напред, Хаджи-Чауш, старшият на заптиетата, като се обръща към затворниците, които присъствуват при изнасянето на трупа, се провиква весело:

— Иш-Аллах! Хеписиниз ойле гьореим![60]

Виждам Тодор Станков, бивш учител от Прилеп. Топло мартенско утро; ние сме пуснати на разходка и сме седнали на слънце при парапета на източната страна от горния коридор; под нас, в пълна сянка, е част от двора, с шадравана по средата; отсреща е вътрешната западна част от Куршумли-Хан с двата коридора, от които долният, със своята сянка, подчертава основата на зданието, а горният го разрязва на половина; срещу нас оловните сводове върху каушите и върху коридора от горния етаж ослепително блестят на слънцето, а зад тях, в ясното синьо небе се е стрелнало нагоре минарето от джамията на Пазарище. Ние се припичаме на слънце. Аз му разправям за женевския македонски анархистически комитет, за самоубийството на Григор п. Дочев, за ученическия анархистически кръжок в Скопие, а Тодор Станков ми разказва своите патила. От време на време вдига дясната си пълна и мека ръка към темето си, където личи безкосмато петно от тънка кожа — наскоро зарасла рана. По време на Виничката афера бил по агитация в Щипско. Заловили го в Св. Никола и го затворили. За да не бъде изложен на изтезания, както мнозина от арестуваните, искал да се самоубие, но нямал с какво. Съгледал да стърчи в стената забит един цигански гвоздей; очите му попаднали на един камък на пода, който не бил постлан с дъски — тоя камък служил за възглавница на арестуваните. Минало му през ума да използува гвоздея и камъка, за да извърши самоубийството. Опрял главата си на гвоздея и с камъка започнал да се удря по главата; с камъка си счупил черепа, а от другата страна гвоздея пробил костта и потънал в мозъка. Паднал в безсъзнание, Тодор Станков увиснал на гвоздея. Намерили го окачен на стената, но още жив. Закарали го във военната болница, дето оздравял. След това го съдили, осъдили — и сега излежава в Куршумли-Хан наказанието си. Набавил си е френски учебници и книги и сега учи френски. Това ме учудва — известно е, че между македонците, прилепчаните са съвсем неспособни да учат чужди езици; аз изказвам гласно своето учудване. Тодор Станков се обръща към мене с цялото си туловище, поглежда ме за един момент и казва:

— Интересно! Преди да си закова главата, имах памет — така да се каже — от средно качество. След като си счупих черепа на две места и си разбърках мозъка с гвоздея, сега паметта ми е много силна, а желанието ми да уча чужди езици е ненаситно. Главното — това ми се удава, и то много лесно…

Виждам Григор Манасиев от Кратово, учител, затворен и осъден по Виничката афера; виждам го с неговите малки, кестеняви мустачки и малка, къдрава, още небръсната брадичка, които му дават вид на току-що ръкоположен млад дякон. Премята своята седефлия броеница и със спокоен, равномерен ход води тих разговор със свои познати затворници… Кой би подозирал тогава, че тоя тих, спокоен и скромен даскал няколко години по-късно, през м. септември 1903 г., ще бъде същият онзи войвода на чета със стоманена воля, който не се стъписва пред опасността и смъртта и който със смъртта си дава блестящ пример на себеотрицание и храброст?

Виждам третия от учителите, които лежат в Куршумли-Хан по Виничката афера, някой си Тодорче от Кочани. Чернооко, чернокосо, сухо и бледно момче, с още непоболи мустаци и брада. Когато е пуснат на разходка, той веднага се залавя да играе на табла; играе страстно, цял вдаден в играта, така че не обръща внимание на нищо друго. Почти не е имало случай да е бил бит на табла; той не подхлъзва заровете, за да се счита, че ги „кундурдисва“, а ги хвърля силно, с отривисти, бързи движения, така че те отскачат и се въртят по цяла минута; и въпреки това, всякога, когато се намира в трудно положение, хвърля заровете така, че му се пада точно онова, което му трябва, за да излезе от това положение. Виждам го в кафенето на Расим-ага, арнаутин някъде откъм Митровица, да играе с кафеджията. Раздразнен от несполуките си в играта и от щастливия зар на даскала, Расим-ага с трясък затваря таблата, издига я с двете си ръце нагоре с движение да я стовари върху главата на даскала:

— Моо, море-ей! — намесват се насядалите наоколо зрители-арнаути и един от тях хваща Расим-ага за ръката — недей! Ако убиеш с таблата човека, ще забранят да се играе табла в Куршумли-Хан. А я виж колко души тук с нея си убиват мъката и времето!

Виждам как Расим-ага сваля тихо издигната табла, как я захвърля в ъгъла и как псува по арнаутски щастливия зар на Тодорча.

Спомням си една вечер, десетина дни след като бях докаран в Куршумли-Хан. Всички вече бяхме затворени в каушите. Стана някакво раздвижване и голяма глъчка при входа на затвора. Гардианите набързо отидоха нататък. След десетина минути глъчката утихна, гардианите се върнаха в коридорите и — както обикновено — техните свирки отново започнаха да се обаждат от време на време. Куртиш-бег мина покрай нашия прозорец и от нашия кауш го запитаха какво има.

— Докараха Сали-Би-Исля! — отговори той.

По-късно научихме подробности по залавянето и докарване то на тоя неспокоен дяковски арнаутин. След първите репресии и съпроводените с тях арести и откарвания в синджир на арнаутите от Дяковско, войската и жандармерията били изтеглени от тоя край. Животът там пак станал нормален. Така, месец и половина след като минала административната буря, хората си заживели пак мирно и тихо. Една вечер един силен отряд конна жандармерия, предвождана от вилаетския жандармерийски началник Алай-бег, с най-бърз ход заминал от Скопие в посока към Дяково. На разсъмване жандармерията обсадила кулата на Сали-Би-Исля и след кратка, ожесточена съпротива нахлула в нея и заловила тоя последния. Вързали Сали-Би-Исля, качили го на кон и отрядът поел с усилен марш обратно за Скопие. Глъчката, раздвижването при входа на Куршумли-Хан и вкарването на Сали-Би-Исля в кауша бяха резултатите от ненадейната жандармерийска експедиция в Дяковско.

На следния ден не пуснаха затворниците на разходка; всички те бяха задържани в каушите. Преди пладне, към 10 часа, пак стана някакво необикновено раздвижване към входа на затвора. По стълбата, която водеше към източната част на горния коридор, се изкачваше една многобройна група, предвождана от началника на затвора, Бекташ-Ефенди и от двама гардияни. Зад тях вървеше един висок, тънък, сух човек, с бледно, матово лице, с късо стригана черна, прошарена брада, с дълъг прав нос. Беше облечен в черно, дълго пардесю, с току-що минат на калъп фес на главата; вървеше бавно, като се облягаше на бастуна си, Това беше Хафуз-Паша, валията на Косовския вилает.

Началникът на затвора се спря пред един от каушите на източната страна на затвора, стъписа се назад и застана почтително, с двамата гардиани от двете му страни зад него. От прозореца на мустентик-кауши се виждаше хубаво всичко, което ставаше.

Ето, виждам как Хафуз-Паша, последван от своите адютанти се доближава до вратата, пред която се бяха спрели, навежда се и казва нещо на Бекташ-ефенди; веднага Куртиш-бег отключва вратата на кауша, извиква някого и на вратата се показва Сали-Би-Исля — човек със среден ръст, набито телосложение, с широка долна челюст, сиви очи и светлокестенява прошарена брада, облечен в черни потури, с бял гайтанлия джамадан, отгоре с черно гунче; той прави впечатление на мъчно подвижен, тромав човек, а разправят за него, че бил много пъргав, подвижен, смелчак и отличен стрелец: с мартинката си улучвал подхвърления от него нагоре мартински патрон.

— Е, Сали-Би-Исля! Танар-ми-сен ким вали?[61] — запитва с висок, ясен и остър глас Хафуз-Паша.

Сали-Би-Исля помълчава малко, при което сивите му очи святкат с един студен, металически блясък. След това навежда очите си, въздъхва и отговаря с явна, голяма мъка в душата:

— Шинди… танио рум[62]

Хафуз-Паша, с поглед вперен в Сали-Би-Исля, се спира за малко, след това бавно се обръща, тръгва обратно към стълбата, съпровождан от цялата група, отива към входа и излиза от Куршумли-Хан.

Гардианите пущат на разходка първата смяна. Сали-Би-Исля остава неподвижен пред вратата на кауша, облегнат на бастуна си. Орел с пречупено крило… Хафуз-Паша плащаше с лихвите нанесената му обида.

Вечер. Пролетна априлска вечер бавно се спуска над Скопие. Върху безлюдния двор полека-лека ляга вечерният сумрак. Водата в шадравана непрекъснато шурти и напомня за живота вън от затвора, за живота в тихия домашен кът, за отдавна невижданите мили същества. Всички са затворени в каушите, на всички очите са устремени в пространството зад желязната решетка на прозорците, зад стените на затвора, зад оловните сводове на покрива.

Изведнъж, от един кауш на горния етаж, откъм южната страна, се разнасят звуците на една турска бунтовна песен: Ашика пее и придружава песента със саз:

Истанбулдан орта-сенде искеле;

Не таин вар, не руба вар аскере;…

Вааде долду, вермейорлар тескере…

        Аллаа исмарладъм бен сени!

        Арар-са, гел зъндарланда бул-бени!

        Юзлер-са, гел руяларда сар-бени!…[63]

Тихо е. Затворът цял се е обърнал на слух. Само водата в шадравана без прекъсване шурти, навява безкрайна тъга и буди заспалите желания за мирен свободен живот между мили хора… Ашика продължава своята песен:

Истамбулдан орта-сенде метериз;

Метеризден телли куршум атарес

Юч кишиис, биз онлара етерес…[64]

        Аллаа исмаряадъм бен сени!

        Арар-са, гел зънданлърда бул-бени!

        Юзлер-са, гел руяларда сар-бени!…

— А-ах, анаджим![65] — се чуе отнякъде възклицание, пълно със страстно желание за свободен живот и с безкрайно отчаяние от вечното робство между дебелите стени на Куршумли-Хан…

Наскоро след моето дохождане в Куршумли-Хан, мустентик-кауша дава подслон на още двама души пансионери: на Папукчи-Никола, моят познат от Старата Апсаана, и на Христо Бабамов, младо 18-годишно момче, ученик, родом от гр. Щип. Той бил заловен при границата, кога да минава без паспорт в България и от затвор на затвор е докаран в Куршумли-Хан. В кауша те се настаняват при мене — Папукчи-Никола отляво, а Христо Бабамов — отдясно.

Спомням си сутринта на един мартенски ден. Пуснати са на разходка християните и затворниците от горния мустентик-кауши. Тодор Станков, аз и други затворници сме заобиколили дяда Стоилка от с. Ора, Паланечко, който предния ден беше изкаран от Куршумли-Хан и развеждан из чаршията с тазлик на гърдите и пранги на крака; той е осъден на 15 години затвор, задето убил жена си в силно разгневено състояние. Дядо Стоилко — около 70-годишен старец, сух, висок, малко прегърбен, облечен в износени сиви селски дрехи, паланечка носия, рядко беше излизал от селото си до Крива Паланка, а още по-рядко е ходил до Куманово. Първото му идване в Скопие е било онова, когато го докарали в затвора след убийството на жена му. Той беше първобитна натура, която реагира силно и по свой особен начин на всички нови впечатления. Миналия ден, когато си беше получил тазлика, заедно с други затворници и аз присъствувах при турянето пранга на крака на дяда Стоилка. Това беше една истинска церемония, една тъжна, плачевна церемония. Дядо Стоилко беше легнал на земята; десният му крак беше изпънат, подпрян на една наковалня. Хаджи-Чауш прекара долната халка на прангата около глезена на крака и постави в нея желязната чивия, чийто разлат край тури върху наковалнята. С тежък чук Пощата с все сила удари няколко пъти върху горния край на чивията, разпити го, така че тя не можеше вече да се провре обратно през дупката, където я бяха вкарали. Казаха на дяда Стоилка да стане, защото заковаването беше свършено. Дядо Стоилко стана и тръгна с десния си крак, който повлече прангата; по навик, както правим всички, когато ходим, дядо Стоилко — за да пристъпи с левия си крак — употреби същото усилие както за десния си крак, обременен с тежестта на веригата. Употребеното усилие за свободния ляв крак беше много голямо, тоя последния се вдигна високо, дядо Стоилко загуби равновесие и се търкулна на земята с едно смешно подскачане, като да беше спънат петел.

— Хайде! Машалла! Хаирлиси олсун! — ръкопляскаха, викаха и се смееха присъствуващите затворници в туй време, когато дядо Стоилко се разплака с глас.

И сега дядо Стоилко през сълзи, с хълцане описва своите впечатления от първата нощ, прекарана с пранга на крака:

— Я речем на сън да се повратим, а она — проклетата — ме пеца како змия…

Аз съм се замислил дълбоко върху тъжната, нерадостна, безутешна старост, която ще прекара дядо Стоилко в Куршумли-Хан и не чувам гласа на Куртиш-бег, който носи някакви книжа, търси ме и вика с речитатив:

— Мирковцали даскал Петре! Мирковцали даскал Петре! Мирковцали даскал Петре!!!

И понеже аз не се обаждам, той повишава с една октава тона:

— Одунджи даскал Петре![66]

Тодор Станков ме побутна и аз се обаждам. Куртиш-бег ми връчва някакви официални книжа — „евраклар“ — обвинителния акт и призовката „Илми-хабер“ по моето дело, което е насрочено. В моя обвинителен акт името ми и обвинението в противодържавна дейност са вписани с червено мастило.

Ще направя едно малко пояснение. Според турското правосъдие, престъпленията се делят на три категории: 1) Кабахат; 2) Джуна; и 3) Джинает (нарушение, престъпление и злодеяние). В обвинителния акт за първата категория (кабахат) всичко е вписано с черно мастило — и обвинението, и обстоятелствата, и името на престъпника. За втората категория (джуна), обстоятелствата и обвинението се вписват с черно мастило, а името, на престъпника — с червено мастило. За третата категория (джинает), обстоятелствата се вписват с черно мастило, а обвинението и името на престъпника — с червено мастило.

Значи, мене са ме турили в третата категория, за престъпленията, по която се предвиждат най-тежките наказания.

Спомням си тоя ден от втората половина на м. март 1899 г. Ясно, топло утро. Извикват ме при началника на затвора, Бекташ-ефенди, в чието присъствие ми поставят на ръцете белезници; след като ги заключват, аз добивам смирения вид на богомолец, сложил благочестиво ръцете си една върху друга на гърдите. Подкарват ме за съда; Хаджи-Чауш напред с някакви книжа в ръцете и четирима въоръжени заптиета — по един от двете ми страни и двама след мен, със заредени мартинки, които носят в десните си ръце.

Ние се изкачваме на горния етаж от южната страна на едно от зданията около укюмата, дето се помещава съда и се спирам в салона; Хаджи-Чауш ми освобождава ръцете. Докле чакаме да ме извикат, аз гледам през прозореца и не мога да се нагледам: клончетата на върбите са добили един сочен, жълто зеленикав цвят, а от пъпките им вече се подават малки зелени листенца; гургулици прехвръкват по покривите на зданията и гукат; насреща — на юг, зад Вардар, Каршиака е леко забулена със синкава омара, а в нейното подножие с. Драчево е завито в синкавобяла пелена; долу — в двора, един служащ промива плочата на циклостил…

Извикват ме. Влизам и се изправям пред съда, състоящ се от председателя, двама съдии, двама съдебни заседатели, прокурора и секретаря. Зад мен е една пейка за публиката, понеже в Турция правораздаването е публично. Малко след като ме извикват, баща ми, дошъл от село, сяда на пейката зад мене. До мене е моят защитник, назначен от съда. При мене е преводчикът, понеже аз заявявам пред съда, че не знам турски.

Делото започва с обикновените въпроси за името, презимето, месторождението, възрастта, занятието и пр. Прочитат ми обвинителния акт, където съм обвинен в противодържавна дейност, въз основа на онова писмо. Председателят на съда ниско приказва нещо на съдиите и съдебните заседатели, като им сочи някакви книжа. Аз отричам да съм автор на писмото и твърдя, че всеки може да напише такова писмо без подпис, за да обвини някого в противодържавна дейност.

Както в полицията, така и тука, куфарът с двойното дъно липсва и не може да служи като веществено доказателство. Къде е тоя куфар? Какво е станало с Димче Шагманов? Как това писмо, поставено под двойното дъно на куфара, е изхвръкнало оттам и е кацнало в ръцете на властта? — Всичко това ми е необяснимо. Но едно е положително — куфарът го няма и аз мога безнаказано всичко да отричам. Казвам тихо на адвоката да запита съда — като ме обвиняват в противодържавна дейност въз основа на това писмо, което не е мое — как е попаднало това писмо в полицията и съда. Адвокатът ме изгледа учудено:

— Ти си тука, за да отговаряш, а не за да разпитваш!

Мудеимумът (прокурорът) става прав и започва своята обвинителна реч. Той е човек с внушителна фигура, с черни, дебели мустаци, с черна, подстригана брада; облечен е в черни европейски дрехи, с яка и вратовръзка. Произнасяна на високо-литературен турски език, неговата реч като съчетание на звуци е нещо изящно. Аз не разбирам нито една дума от тая реч, но с удоволствие и възхищение съм се загледал в устата на прокурора, откъдето излиза това чудно съзвучие, на места тихо, на места гръмко, сегиз-тогиз прекъсвано от паузи и отново започващо да гали слуха с още по-голямо очарование. Дотогава аз никога не подозирах, че турският език бил толкова красиво нещо. На няколко пъти мудеимумът ме поглежда и ме обгръща с един поглед, пълен с ненавист, която е в пълна дисхармония с красотата на неговата реч. По едно време прекъсва речта си и се обръща към съдиите, като ме сочи с дясната си ръка:

— Бакънъс! Хем гюлюйор, керата![67]

Мудеимумът видимо е взел моята усмивка на възхищение от красивата и звучна реч за подигравка спрямо навежданите от него доводи и за предизвикателство към неговата личност. След като мудеимумът свършва речта си, реизът (председателят) запитва моя адвокат какво има да каже като последна дума в моя защита. Цялата пледоария на този мой адвокат през целия процес са тия две думи:

— Бакъш истиорус!

Съдът се оттегли на съвещание. След четвърт час се връща и реизът прочита присъдата. Аз не разбирам нищо от прочетеното, писано на литературен турски език; чух думата „иддам“, произнесена след една много кратка пауза по време на четенето. Баща ми зад мене започва да хлипа и да бърше очите си с края на чалмата. Аз не разбирам точно какво е станало и се предоставям на пазачите си. Извеждат ме, поставят ми белезниците и ме повеждат към Куршумли Хан. Аз вървя като сомнамбул; една мисъл се е заковала в главата ми и ми човърка мозъка:

— „На смърт, заменена с доживотен затвор!“ Няма смисъл да се живее…

Подкарват ме към Куршумли-Хан. Баща ми върви редом с моята охрана и от време на време си бърше очите с чалмата. Вкарват ме, освобождават ми ръцете. Аз поглеждам назад: баща ми е хванал с двете си ръце дървените пречки от външната решетка и си е залепил лицето до решетката; аз бърже се обръщам с гръб към него и отивам горе в мустентик-кауши. След малко ме викат: дошла майка ми да ме види. Тя не плаче. Говори ми за неща, които нямат нищо общо с днешната присъда; в тона, с който ми говори, се долавя една шеговита нота… Горката ми майка! Тя е запазила своето отчаяние и своите ридания за времето, когато ще се отдалечи от затвора и когато аз няма да ги забележа…

Всички от кауша се отнасят съчувствено, дори с уважение към мене. Присъдата — това е борсата в живота на затворника, мерилото за стойността на човека. Това съчувствие и уважение обаче не ме стоплят; как да се помиря с мисълта, че между тия дебели стени бавно, с десетки години, ще се топи моята младост, моите сили, моята зряла възраст, целият ми живот? Каква е ползата за мене и за моите подобни от тоя живот? Не е ли по-добре да свърша с него наведнъж и да не чакам да гасне с десетки години ден по ден, час по час?

С един конец от тирето, с което плета кюстеци, аз измервам околовръстната дебелина на врата си и я отмервам върху каиша, с който си стягам панталоните, откъм токата; аз намалявам тая дължина с около три сантиметра и отбелязвам мястото. С иглата, с която плета кюстеци, започвам да пробивам дупка в каиша; тая работа е мъчна и бавна, защото каишът е дебел и здрав, а и езикът на токата е дебел, та дупката трябва да е достатъчно широка. С пробиването на тая дупка се занимавам целия следобед, но надвечер тя е готова и езикът на токата свободно влиза в нея. Мръква се. Аз търпеливо чакам да се свършат разговорите в кауша, всички да си легнат и да заспят… Ето, всички са заспали; някой диша равномерно, някой хърка като заклан, някой през еднакви паузи пухка с устата си; вън, до прозореца, Лятиф-Онбаши се е навел и дреме с ръце, разтворени върху загасващата жар на мангала.

Аз си откопчавам каиша, изправям се седнал на рогозката, премятам каиша на врата си и стягам, като се мъча да вкарам жалото на токата в пробитата днес дупка; след голямо усилие на дясната ми ръка, жалото най-после влиза в дупката. В ушите ми почва нещо да блъска: „вам-вуп!“ — пауза — „вам-вуп!“ — пауза… Паузите стават все по-кратки, а тоя звук „вам-вуп!“ се повтаря все по-често и става все по-силен. След момент вратните ми жили се издуват; аз се мъча да поема въздух, но каишът е стегнал здраво гърлото и не го пропуска. Диафрагмата се свива до болка, гърдите се мъчат да се надуят, но въздух няма. Аз улавям каиша и се мъча да си освободя врата, но той се е надул; а и дясната ми ръка усещам да отслабва и не е в състояние да откопчи жалото от дупката. Аз оставам така, с каиша в дясната ми ръка, която престава да прави усилия, за да ме освободи.

„Вам-вуп!“ — „Вам-вуп!“ — „Вам-вуп!“… Усещам най-напред главата, а след това цялото си тяло да олекват, да се повдигат и да се понасят във въздуха все по-нагоре и по-нагоре…

„Вам-вуп!“ — „Вам-вуп!“ — „Вам-вуп!“ — аз се издигам все по-нагоре и летя, летя, летя… При всяко ново „Вам-вуп!“ моето издигане и летене получава нов тласък…

Няма вече жажда за въздух, няма болки, няма страдание. Едно приятно чувство на свободна птица, която лети по волята си накъдето иска. Това „вам-вуп!“ започва да става по-тихо и да се повтаря по-рядко… Силен гръм разтърсва ушите и мозъка ми. Аз загубвам съзнание…

Когато идвам в съзнание, виждам Христо Бабамов, наведен над мене. Разтрива ми гърлото и вратните жили. При агонията аз съм го ритнал с краката. Събудил се и ми освободил шията.

— Що направи, бре? А? Що направи? — пита той тихо, за да не усети задрямалия Лятиф-Онбаши или някой от затворниците в кауша, защото опитът за самоубийство се наказва с поставяне на краката за няколко дена в томрук.

Имали ли сте случай, като преметнете единия си крак върху другия, кракът ви силно да изтръпне? Усещали ли сте онова ужасно неприятно чувство, което се изпитва при допирането до така изтръпналия крак? Ето това неприятно чувство усещам по цялото си тяло, когато Бабамов ми разтрива шията, ръцете и краката. Връщането към живота е много по-неприятно за умиращия от мъченията, които ни приближават до смъртта.

* * *

Угнетен морално и изтощен физически, на следния ден аз седя замислен до прозореца на кауша. Седнал до прозореца отвън, Лятиф-Онбаши си грее ръцете на мангала и трепери от студ. На разходка са пуснати турците. Пред прозореца отвън се е изправил Амиджа Рустем, арнаутин от Призренско, белобрад старец, малко прегърбен, с бели сколуфи изпод такето и с пранга на крака. Повече от 26 години той лежи в Куршумли-Хан. Научил, че съм осъден на доживотен затвор и е дошъл да ме раздума. Присяда отвън до прозореца, срещу Лятиф-Онбаши, опира брадата си на тояжката, с която се подпира и ме пита по арнаутски:

— По марзиташ, ор даскал?[68]

— Няма защо да ми е весело, Амиджа-Рустем. Осъден съм до живот.

Амиджа-Рустем се позасмива кротко.

— Ти убивал ли си човек?

— Не! Защо питаш?

— Човешко месо ял ли си?

— Хайде, Амиджа-Рустем, може ли да се помисли такова нещо

— Значи, не си убивал човек, не си ял човешко месо. Това е хубаво. Защото, само убийството на човек е истинско престъпление. Какъвто и да е той — турчин или християнин, арнаутин или сърбин, евреин или арменец, богат или сиромах, добър или лош — това е човек, не трябва да се убива, престъпно е. Всичко друго, което не засяга човешката личност и се счита за престъпление, е вятър! За да се счита за престъпление, зависи от мястото, от времето, от начина на мисленето. Ех, момче! Твоята работа е дребна работа. Ти ще излезеш оттука. Защото затворът е като река: водата и дребният пясък минават-заминават, само едрите камъни — като мене — само те остават на дъното…

Аз слушам Амиджа-Рустем с все повече растящ интерес. И той ми разправи своята история. Бил ясакчия на един търговец от Митровица, който имал син, един лекомислен младеж. При едно скарване напсувал Рустема на майка.

— Майката — това е свято нещо — казва Амиджа-Рустем. — Може да се случи жената да е уруспия, но майката е всякога светица. Чрез мъките на раждането и чрез отглеждането на децата, майката изплаща всичките си прегрешения като жена. Не бива да се псува майката. У нашенско такава псувня се заплаща с кръв…

Той вдигнал ръка да убие оскърбителя, но се намесил бащата; верен на своята клетва да се подчинява на господаря си, Амиджа-Рустем преглътнал обидата. Минало се година, минали две — бащата и синът забравили обидата, която нанесли, но не я забравил Амиджа-Рустем. Веднъж господарят изпратил сина си по селата да събира вересии и му дал за ясакчия Амиджа-Рустем. Някъде по пътя, близо до едно ханче, Амиджа-Рустем слязъл от коня и хванал за юздата коня на сина.

— Слизай от коня! Защищавай се! Ти имаш да си плащаш една псувня на майка! Слизай! Аз не съм ти дал беса![69]

Синът слязъл от коня, коленичил пред Амиджа-Рустем и почнал да моли за прошка.

— Ти си бил страхлива гад! Можеш да псуваш хорските майки, а те е страх да се защитиш! Аз няма да си хабя куршума за такъв подлец!

От силяха той измъкнал ятагана и убил сина. Озверен от кръвта при убийството, отрязал парче месо от бута на убития, отишъл в ханчето, пекъл и ял от месото. Осъден е бил на смърт, заменена с доживотен затвор. Изминали се повече от 26 години оттогава. Той — тежкият, големият камък — оттогава лежи в дъното на реката, където край него много вода е протекло и много дребен пясък е минал-заминал.

— А можех и да не го убивам! Можех — но в нашенско всеки би ме сочил с пръст: „Вижте го! Ето тоя човек може да търпи да го псуват на майка безнаказано!“

Амиджа-Рустем се загледа напреде си, навежда глава и продума като на себе си:

— Можех ли? Сигурно, не съм можал и затова го убих…

Надига се да си върви, опира се на тояжката си и ми казва:

— Гайрет, чоджум![70] Ти си дребна песъчинка, бърже ще протечеш край нас, големите камъни! Не се отчайвай! Аллах бююк-дър![71]

Мъдър и благ човек е Амиджа-Рустем! След неговото отиване аз не се чувствах така угнетен и се помирих с временния живот в Куршумли-Хан, както започвах да вярвам. Нещастният Амиджа-Рустем! От Цариград за него се получил бакъш[72]; според обичая в Турция, когато за осъден поради убийство се получи помилване, запитват в родното му място дали жителите ще го приемат в средата си. Запитали за Амиджа-Рустем — общината отговорила, че жителите нямат нищо против, ако той дойде и се посели между тях. Няколко дена след идването му при мене, повикват Амиджа-Рустем долу в канцеларията, при началника на затвора, Бекташ-Ефенди. Тоя последният съобщава на Амиджа-Рустем, че е помилван, че жителите на родното му село са съгласни той да се върне в селото си и че от тоя момент е свободен и трябва да излезне от затвора.

— Нерде гидеим, ефендим?[73] — пита Амиджа-Рустем.

— У дома си, в родното ти село, при роднините, при приятелите си!

— В родното ми село моите връстници са измрели. Не си познавам роднините, нямам там приятели, нямам нийде никого. Къде да ида?

— Където искаш, там ще идеш!

— Аз искам да си остана тук, в Куршумли-Хан. Тука е моята къща, тук са моите близки, моите приятели, с тях съм свикнал да деля радости и скърби. Нали съм свободен? — Тук искам да остана!

— Не може. Заповедта е да те освободим, да излезеш от затвора!

Амиджа-Рустем излиза от канцеларията; Хаджи-Чауш отваря външната врата; извеждат стареца вън на улицата. Едвам прекрачил прага, Амиджа-Рустем се обръща и моли заптиетата да му дадат един стол; поставя стола на улицата, в ъгъла до решетката, сяда на него и казва на Хаджи-Чауш:

— Риджа едеръм — чарън Хаджи-Али![74]

Хаджи-Али отива при решетката на свиждане; те пият кафето, което е поръчал Амиджа-Рустем, разпитват се, разговарят, пускат си шеги, припомнят си епизоди от затворническия живот, като че ли не са се виждали от години. След това, все така седнал на стола оттатък решетките, Амиджа-Рустем поръчва:

— Повикайте да дойде Мухарем Жутто и поръчайте две кафета!

И с него освободеният пие кафето, и с него се разпитват, разговарят и шегуват както с Хаджи-Али. Един по един той извиква всичките си познати, като почва от ония, с които е лежал в затвора по-дълго време. От сутринта до вечерта, когато вкарват в каушите последната смяна, Амиджа-Рустем седи на стола и привиква на свиждане своите познати. На следния ден, още преди да са пуснали първата смяна, Амиджа-Рустем е седнал на стола оттатък решетките; той привиква на свиждане своите познати или един по един, или по няколко души наведнъж; това продължава до затварянето на последната смяна вечерта. Така той идва на следния ден, на втория ден, на третия ден, на четвъртия ден сутринта Амиджа-Рустем не идва; не идва и през деня до вечерта; не идва и на петия ден.

— Какво става Амиджа-Рустем, та не идва вече? — питам едно от заптиетата.

— Юлдю, завалла! Даянмада![75] — ми отговаря заптието.

Нещастният Амиджа-Рустем! Не можа да издържи свободата, от която бе отвикнал; раздялата си с Куршумли-Хан, на който бе свикнал и с другарите си затворници, които беше обикнал…

В Куршумли-Хан турците празнуват байрам; празнуват го три дни. През тия дни, когато турците са затворени в каушите, християните им ходят на гости. Когато се явят желающи да идат на гости в някой кауш, гардияните отключват вратата на кауша. Такава е традицията. Турците са гостоприемен народ; всеки се приготвил в тия три дни да посреща гости; ония от тях, които имат близки или познати в Скопие, са получили тепсии с баклава, кадаиф и разни други сладкиши; онези, които нямат близки в града, набавят си необходимите лакомства чрез покупка от пазара. Каушите са почистени по-добре от обикновено, постлани са с черджета, килимчета, шалтета. Дошлите гости биват канени да седнат на почетно място; заръчват кафе; един от домакините непрекъснато увива цигари и ги подхвърля на гостите. Идва Великден. Празнуват християните — тоже три дни. Сега те посрещат по същия начин своите гости-турци. И те са като тях гостоприемни, любезни и предупредителни.

И в двата случая разговорите между домакини и гости се водят в най-любезен тон; не би повярвал човек, че същите тия хора, така любезни и предупредителни едни спрямо други, са надъхани още от детинство с неутолима взаимна вражда и ненавист. Няма никакво съмнение, че ако те не биха били систематично развращавани от властта, биха живели мирно, като добри съседи, съграждани и съотечественици.

Един затвор — който и да е той — представлява от себе си съответното човешко общежитие в концентрирано състояние. Тук всичките проявления на човешкото общество добиват една по-силна окраска: както недъзите, така и добродетелите на обществото тука са по-ясно и по-ярко очертани, защото затворниците са непосредствени хора, за които няма разлика между схващанията и делата. Всички те са хора, които не са могли да се поберат в рамките на обществото, ограничаващи развитието на индивидите.

Това става на Велика Сряда, веднага след като е отпразнуван Великден. Тоя ден е определен от затворниците на Куршумли-Хан отдавна, още през миналата година. Кой е тоя ден? Гардианите и управлението на затвора знаят, че през годината ще има един „гюреш гюню“ (ден за борба, за отплата), но кой е — това е обща затворническа тайна. Всеки ден се случва затворници да се обиждат, да се оскърбяват, да бъдат от нещо недоволни един от друг. Но през цялото време на годината никой не прави въпрос за обидите, оскърбленията, недоволствата. Отговорът на всички тях — по едно мълчаливо споразумение и по традиция — се отлага за деня на отплатата — ден, определен, очакван нетърпеливо от всички затворници.

Ето, идва тоя ден. Гардианите отварят последователно, за да пуснат на разходка едни и да вкарат в каушите други. Става нещо необикновено: пуснатите на разходка веднага излизат, а подлежащите на затваряне не влизат в каушите. Почва отплатата; всеки търси в раздвиженото множество оногова, комуто ще отплаща; всеки, чиято съвест е гузна поради нанасяни обиди и несправедливости, гледа да отбегне срещата си с ония, които е оскърбявал и спрямо които е бил несправедлив. Пранги, стомни, разни съдове, ножове, направени от бакъра на внасяните тепсии със сладкиши, които за тая цел са прегънати няколко пъти — всичко се туря в действие. Настава един невъобразим хаос. Безсилни, гардианите се промъкват и избягват към входа на затвора, при дежурното отделение заптии.

Виждам как Тоде Драчовалията, взел пълната стомна с вода тича след едного, като не прави шум при тичането, защото е обут с папуци. Пред него бяга един, който слиза по стълбата; Тоде Драчовалията го настига при долните стъпала, издига стомната и я стоварва върху главата на бягащия. Стомната се счупва, счупва се и главата на беглеца. Локва от вода и кръв около прострения на плочите беглец…

Виждам Мухарем Жутто да тича след един затворник-арнаутин. При горния край на стълбата го настига. Сребърната пранга блесва, извива се, изправя се и се стоварва като бич по главата на бягащия, който заорава с главата си по каменните стъпала на стълбата… Виждам Мико Кралев, с бакърен нож в ръцете, гуша за гуша с един арнаутин, тоже с бакърен нож в ръка; те размахват и се мушкат с ножовете…

При входа на затвора става голямо движение — отвън влизат в двора войници и се строяват. Цялата охрана на затвора — цяла рота — е вече строена. Чува се къса, рязка команда. Юзбашията[76] командва:

— Сюнгюй-лен иллери арш-марш![77]

Войниците, с ножовете напред, се разделят на две и тръгват в две противоположни посоки; когато дохождат при стълбите, те се разделят още по на две: едната част тръгва по долния коридор, а другата се изкачва по стълбите и очиства горния коридор. Пред остриетата на ножовете затворниците се прибират в каушите. В коридорите остават само войниците; идват гардианите и заключват каушите. Денят на отплатата е приключен. В затвора идват съдебните власти, за да установят равносметката на тоя ден: двама убити и шестима ранени. Почва изследването: разпитват всички затворници един по един, за да се установи кои са убийците и наранителите. Никой от затворниците не видял как са станали убийствата и не знае кои са убийците; всичките ранени твърдят едно и също — никой не видял кой го е ранил и не може да знае кой е наранителят.

И следствието не довежда до никакви данни и се приключва без какъвто и да било резултат.

На следния ден още, от затворник на затворник се предава датата на деня, когато ще стане отплатата идущата година…

Правосъдието в Турция е бързо; аз влязох в Куршумли-Хан в първите дни на м. март; през втората половина на същия месец моето дело биде разгледано в първата инстанция, където получих присъдата; тая присъда биде обжалвана и делото биде насрочено за ново разглеждане на 29 април — точно три месеца и една неделя след като поп Бойко ме тури под попечителството на манастирския пазач Агуш-ага. Колко държави биха могли да се похвалят с такова бързо правосъдие?

Довеждат ме в съда със същата церемония и със същите салтанати, както при първото разглеждане на делото. Докле чакаме идването на съдиите и откриването на заседанието, при мене се приближава един стар турчин, с бяла чалма на главата, чиято големина прави лицето му да изглежда малко; облечен е с черно джубе, с бяла като сняг, късо подстригана брада; ходи с дребни бързи крачки, та прави впечатление, че не върви, а се плъзга по пода. Лицето му без бръчки и живите му сини очи представляват странен контраст с дълбоката му старост. Той е Иляз-Ефенди, единият от двамата съдебни заседатели. Той ме пита по турски:

— Как се казваш?

Аз му казвам собственото и фамилното си име.

— Ти да не си от Мирковци?

— Да. От Мирковци.

— Познавах едно време от вашия джинс един човек — Стойко. Ти да не си Стойково момче?

— Не. Баща ми, той е син на Стойка. Стойко ми е дядо — отдавна се е поминал.

— Така. Познавах дяда ти. Сприхав беше, но не беше лош човек.

Той влиза в заседателната зала. Въвеждат там и мене. През цялото време на съдебното дирене Иляз-Ефенди ме гледа с един приятелски и доброжелателен поглед. Разпитват свидетелите: пазача Агуш-ага и учителите Атанас Кралев, Ангел Голомехов и Ефтимов. Разпитват и мене; пак е на сцената онова фатално писмо; аз пак отричам да съм негов автор. Прокурорът държи обвинителната си реч, но аз вече не се възхищавам от съзвучията на турския литературен език. Моят защитник д’офис[78] пак излива в двете стереотипни думи „Бакъш истиорус!“ своето красноречие. Съдът се оттегля на съвещание, което трае дълго — повече от час и половина и отново влиза в залата. Председателят прочита присъдата; аз пак нищо не разбирам от онова, което се чете; след прочитането мудеимумът слиза от мястото си, минава през низката ограда, идва при мене, ръкува се и пръв ми честити оправдателната присъда. Аз не вярвам на ушите си. Честити ми и защитникът с ръкуване, и Хаджи-Чауш с темаане…

По-късно научих подробности по това съдебно съвещание. Иляз-Ефенди пръв изказал съмнение в това — че полицейският доклад, с който писмото е било препратено на мустентика, съдържа действителната истина. Ако това писмо е било действително намерено между двете дъна на куфара, къде е тоя куфар да го видим, да видим и двете му дъна? Който е носил куфара, защо не го е предал изцяло, както му е бил даден; защо е предал само това писмо, а задържал за себе си куфара и всички вещи, които е съдържал? Може ли полицията и съдът да имат такава сляпа вяра в такъв човек? Та той именно може да е написал това писмо и, като вкара момчето в затвора, да покрие извършеното от него злоупотребление! После, ако обвиняемият не е посочил уважителна причина за отиването си в Карпино, нищо не доказва, че той е извършил някакво престъпление. Не е доказано, че той е искал да премине границата без паспорт; а и да се докаже — малко ли са ония, които минават границата без паспорт? За такова дребно престъпление бива ли да се осъждат хората на иддам?

В тоя дух се изказал Иляз-Ефенди в съвещанието и разколебал както другия съдебен заседател, така и съдиите. В резултат на неговите доводи, още повече на уважението, с което се ползувал тоя старец между населението на града, се е получила току-що прочетената оправдателна присъда.

Извеждат ме от залата. Вън чакаме Хаджи-Чауш да получи предписание от съда до началника на затвора, че съм освободен. На тръгване не ми турят белезици на ръцете. Тръгваме за Куршумли-Хан. Хаджи-Чауш върви напред и държи в ръка полученото предписание. Заптиите, между които вървя, не държат мартинките си на изготовка, а ги носят на ремък, след като са извадили от тях патроните. Майка ми и баща ми, дошли в съда по делото, вървят след нас. Дохождаме в Куршумли-Хан. Хаджи-Чауш влиза при началника на затвора, а аз се качвам в мустентик-кауши да си прибера вещите. След като ги прибирам, взимам си сбогом от досегашните другари по кауш и им пожелавам скорошно излизане на свобода. Набързо се сбогувам с ония от пуснатите затворници, които случайно срещам; пътьом надниквам в заключените кауши, за да се сбогувам с познати затворници от смяната, която е в каушите и слизам долу към входа. Куртиш-бег ми отваря врата на вътрешната решетка, за да изляза.

— Сбогом, Куртиш-бег! Ти здраво ме обръсна, когато за пръв път влязох в Куршумли-Хан, ама нейсе — нека ти е просто!

— Е, какво да правя? Аз храня жена и деца, а айлъкът се плаща нередовно и за нищо не стига. Такъв е занаятът…

Преди да изляза на улицата, когато съм във входа, между двете решетки, аз хвърлям поглед назад към двора и мислено се сбогувам с Куршумли-Хан, зад чиито дебели стени гасне толкова човешки живот, толкова надежди, толкова енергия. Хаджи-Чауш отваря вратата на вънкашната решетка и аз излизам на улицата. На излизане се сбогувам с него. Тръгвам по улицата между майка си и баща си, които при входа чакат моето излизане от затвора. Тръгвам по улиците, но се чувствувам някак неловко без заптийска охрана след мене; неловко ми е, че мога свободно да ида където ща, без да има някой, който да определя и направлява моя маршрут. Като се озъртам назад към несъществуващото зад мене заптие, виждам Хаджи-Чауш да се навежда, да взима камък, да го търкаля след мен и весело да се провиква:

— Иш-Аллах! Белки хич гери гелмесин![79]

Весел човек е Хаджи-Чауш! Той еднакво весело изпраща всички, които излизат от затвора — и умрелите, и живите…

* * *

Watier ме побутна по рамото:

— Dis donc! Assez badaude, tout le monde est parti deja pour la gare. Allons-y. On s’en va à Вesançon?[80]

Аз се сепнах; Виденията от Куршумли-Хан изчезнаха. Ние се опътихме набързо към гарата, за да отпътуваме за Безансон, римския Visantio, запазил — в развалини — арената от римско време, прочутия часовник при катедралата, който дава морските приливи и отливи през всяко време на деня в разните точки на земното кълбо, родната къща на Виктор Юго при един от ъглите на площада на арената и централната част от който град и сега има изгледа на средновековен град с островърхите си покриви и с тесните си и криви улици, родното място на теоретика на анархистическото учение, Прудон.

* * *

Ние се отбихме в Павлевата механа под Пазарище. Ако и да ми се искаше да остана в Скопие и да се срещна с другарите си от кръжока, трябваше да дам на родителите си удовлетворение за преживените от тях тревоги и затова, след една почивка от около един час, през което време свикнах с мисълта, че наистина съм освободен от затвора, ние заминахме пеш за село.

С голямо нетърпение изчаках до вторник — пазарния ден в Скопие — когато ще ида в града и ще се видя с другарите си; наближаваше краят на учебната година; добре ще бъде, преди да се разотидат, членовете на кръжока да се съберат няколко пъти. Следния вторник — 4 май — отидох в Скопие и се настаних в старата си квартира, дето отново започна да се събира кръжокът. Това не убягна от вниманието на митрополията: Георги Ацев отново започна да ме посещава; неговите визити зачестиха.

Възобновил сбирките на кръжока, аз исках да установя връзка с Мерджанов; къде е той? Още ли е в Солун? Аз не знаех неговия адрес в тоя град и се чудех как да влезна във връзка с него. От друга страна, понеже велешаните-членове на кръжока бяха най-възприемчиви по отношение принципите на анархистическото учение, искаше ми се да ида във Велес, да проуча условията в тоя град, та — ако ми бъде възможно — да образувам там един анархистически кръжок; и — ако случаят ми помогне — да узная нещо за Мерджанов от брата на Йордан Шурков, мой и на Мерджанова близко познат член на Пловдивския клон от Женевската анархистическа група. Като видим предлог за оправдаване на това мое отиване във Велес пред полицията и пред празното хорско любопитство бе това — че възнамерявам да отворя фотографическо ателие във Велес, където съм дошъл да проуча ще имам ли или няма да имам сметка в това. Ако не ме лъже паметта, на 8 май 1899 г. заминах с трена за Велес, за да видя и се запозная с Диме Шурков, по-малкия брат на Йордан Шурков, и да сондирам почвата за образуване на анархистически кръжок там.

След няколкомесечния затвор, пътуването с трена ми направи особено дълбоко впечатление; това е произведение на човешката мисъл, непобедима, в своето стремление да върви напред и все напред, която чупи оковите и събаря затворническите дебели зидове, за да установи общочовешкото братство и солидарност; това е цивилизацията, която в своето несъкрушимо могъщество ломи всички прегради, които разделят народите, племената, половете и личностите; това е общочовешката солидарност, която свързва човечеството в едно неделимо цяло… Към икиндия пристигнах във Велес, минах през моста на Вардар и отидох в чаршията да намеря — чрез разпитване — дюкяна на Диме Шурков; на едно място в чаршията видях натрупани много хора, които с весело любопитство наблюдаваха нещо. Доближих се. През улицата, между два срещуположни дюкяна, на височина малко повече от човешки ръст, беше опънат канап, а по канапа беше пусната да върви една едра муха, чиито криле предварително са били откъснати. Цялата тая събрана купчина хора весело наблюдаваше мухата, която вървеше по канапа, спираше се, обръщаше се назад, пак тръгваше напред…

— Що е овос? — попитах стоящия пред мене занаятчия.

— От много алъш-вериш, играме на орган-пехливан! — ми отговори запитаният.

Запитах го къде е дюкянът на Диме Шурков; посочи ми едного от събраните хора около „орган-пехливана“ — той бил Диме Шурков. Запознахме се. Отидохме до дюкяна му. Диме спусна кепенците и затвори дюкяна; забелязах му, че е още много рано да затваря — може да го потърсят мющерии.

— Мющерии? Хайде де! От що има много мющерии — види — цяла чаршия чинит сеир на муата, на „орган-пехливанот“… По-арно е да се прошетаме до Ада-Кавеси!

От Диме Шурков не можах нищо да науча; у дома му отдавна не са получавали писмо от Йордана. Аз не исках да отворя въпрос за Солун и за Мерджанов на Диме, който не беше посветен в нашите работи. Като съдех по него, изглеждаше, че във Велес ще може да се образува анархистически кръжок. Установихме — след няколко дни да дойда пак във Велес, а през това време Диме Шурков ще подготви свои познати младежи, с които ще се формира бъдещият анархистически кръжок във Велес.

От Ада-Кавеси, любимото място за разходка на велешани, отидохме в хана, където щях да нощувам; в гостилницата на хана аз си поръчах вечеря; с ханджията и с други двама души, които влязоха след нас да се почерпят, заведох разговор за моето бъдещо фотографическо ателие и за вероятността да имам добра работа. След като почнах да вечерям, Диме си отиде в къщи. Аз си платих вечерята, турих портмонето в джеба на палтото си и след свършване на разговора с ханджията и двамата му клиенти си отидох в стаята. На следния ден — неделя — кога да си обличам палтото, извадих оттам портмонето, за да го поставя в панталоните и тогава забелязах, че е празно: някой го е измъкнал от джеба на палтото, обрал ме е и пак го пуснал в джеба. В портмонето си имах два златни наполеона, половина турска лира и други сребърни пари. За щастие, в джеба на жилетката си имах няколко черека, с които се разплатих. Казах на ханджията, че съм обран — вероятно от онези двама негови клиенти, с които бях в компания; ханджията не даваше и дума да се продума — те били почтени хора, които добре познавал и в които не може да има каквото и да е съмнение; според него, обрали са ме на друго някое място, въпреки че снощи разплатих с пари от същото това портмоне. Както и да е, било защото бях по принцип против намесата на полицията, било защото нямах сметка да обръщам вниманието на полицията върху себе си, аз приех факта на обирането, без да му сея на дъното ряпа и си излязох от хана. Намерих Димето: запитах го кои бяха снощните клиенти в хана; от него научих, че те принадлежали на Организацията и че ще да са ме обрали с цел да увеличат съдържанието на Велешката организационна каса — ако внесат обраната сума в тая каса, разбира се.

Има всички данни да се смята, че Вътрешната Македонска Организация беше възприела тая система — чрез дребни и долнопробни кражби да увеличава съдържанието на местните организационни каси и чрез тяхното извършване да „калява“ членовете на организацията. В книгата си „В Македония под робство“, на стр. 40 и 41, Павел П. Шатев посочва тоже един случай, при който са били откраднати часовниците на десетина ученици в пансиона при Солунската българска гимназия; тая кражба е била извършена по заповед на началника на ученическия кръжок, подведомствен на Вътрешната Организация. В повечето случаи сумите от тия кражби не са били внасяни в организационните каси; по тоя начин Вътрешната Македонска Организация се преобърнала в институт, който инспирира, закриля и покровителствува кражбите и злоупотребленията. По-нататък в настоящите си спомени аз ще имам случай да посоча плачевните резултати от тоя вид „революционна“ дейност.

Както и да е, аз взех в заем от Диме Шурков половина турска лира за железопътен билет и за разноски до Скопие, с намерение да му върна заема след десетина дни, когато се върна във Велес за образуване на анархистически кръжок.

Колелото на моя живот, обаче, се завъртя не така, както предполагах. Аз не можах да се върна във Велес след няколко дни; не можах да се върна и след година, две, три — и след близо 50 години. И досега аз още не съм издължил на Диме Шурков заема от половина златна турска лира…

Едва мина една година и половина след нашата раздяла на 9 май 1899 година, Диме Шурков е бил убит с кама от един турчин, както си седял в дюкяна. За неговото убийство в-к „Реформи“, бр. 38 от 2 ноември 1900 г. в отдела „Хроника“, като отбелязва, че за предана служба султан Абдул-Хамид Хан II е наградил с високи ордени каймакамите на Мустафа-Паша и на Велес, описва заслугите на тия наградени административни чиновници и пише:

…Велешкият каймакам се опита най-напред да съкруши българите във Велес чрез сръбската пропаганда… Загнезденият там сръбски доктор… беше станал един вид деребей във Велес. Той явно се покровителствува от властта. Най-сетне тоя сръбски агитатор отчаян от патриотизма и упорството на велешани, прибегна до убийства на ония младежи, които не го оставяха да изпълни успешно своята велико-сръбска мисия. Младежът Диме Шурков биде убит всред чаршията от хора, подкупени от сръбския доктор и препоръчани от самото велешко правителство. Целият град се вдигна поради това убийство, затвориха се дюкяните и се искаше настоятелно наказанието на убиеца и на неговите подстрекатели… Войска се стече от Солун и Скопие и изпреби мало и голямо за това, защото поданиците на султана искали наказанието на убийците…

* * *

В Скопие всякога става голям пазар, но във вторника на 11 май — деня на св. Кирил и Методий — пазарът беше много голям и оживен; за това способствуваше и ясният, хубав ден. Аз излязох на пазара да търся баща си; както се лутах по пазара, срещнах Дервиш-Ефенди, който, щом ме видя, ме повика с пръст, след това се обърна към заптието, което беше там на пост и му каза:

— Закарай тогова в полицията! Там да ме чака!

Без да ми даде възможност да узная от Дервиш-Ефенди защо ме арестува, заптието ме подкара, закара ме в полицейското управление и ме предаде на дежурното заптие. Едва мина половин час, Дервиш-Ефенди дойде, повика ме в кабинета си и ме запита:

— Ти какво търсиш в града?

— Аз живея тука.

— Защо не живееш у дома си в село?

— Какво да правя в село?

— А тука какво правиш? Владиката ми се оплаква, че разбъркваш тука някакви лайна. — Той изпляска с ръце и зад завесата се показа дежурното заптие.

— Предай там: две заптиета веднага да закарат тогова в селото му!

— Ефендим! — обърнах се аз към Дервиш-Ефенди — какво престъпление съм направил, та да ме карат заптии в село? Убих ли, ограбих ли, измамих ли някого, та да ме карат като престъпник в село? Ако е въпроса да си ида в село, аз мога да си ида и без да ме карат заптии.

— Даваш ли честна дума, че ще си вървиш днес в село?

— Давам честна дума.

— Добре. Ще ти повярвам и ще те оставя свободен да си идеш самичък в село.

Аз бях освободен; заминах за село, но там една седмица стоях като на тръни; какво става с кръжока? Ето, ваканцията ще почне, а аз не ще мога да се видя с другарите си. Следния вторник — 18 май — аз отидох в Скопие; пазех се да не ме види Дервиш-Ефенди, но той — като за проклетия — изпъкна напреде ми.

— А, даскале, ти тука ли си още?

— За пазара, сега дойдох от село.

— А-ха! Добре! — и той се обърна към пристава, който вървеше след него. — Закарай го в полицията!

Придружен от пристава аз се намерих пак в полицейското управление, пред завесата на кабинета на Дервиш-Ефенди. След малко дойде Дервиш-Ефенди и даде някакво нареждане на пристава. Не мина и половин час, приставът се върна с някаква бумага в ръце и влезе в кабинета на Дервиш-Ефенди. Повикаха и мене.

— Да се махаш оттука — чу ли? Стига си ми създавал главоболия! — каза Дервиш-Ефенди. — Ето ти паспорта. Полицейският ще те придружи до Зибевче, а оттам — върви където искаш! — и той ми подаде бумагата, която бе донесъл приставът.

Аз нямах време да се учудвам на бързината, с която бяха извадили тоя паспорт и с която бяха го нашарили с разни заверки и печати. При обикновени условия, за да си изкара човек паспорт, трябваше да тича по разни укюматски капии не по-малко от една седмица.

— Къде да ида? — попитах аз.

— Джендемее истерса гит, шу, бурда калма![81] — отговори Дервиш-Ефенди.

— Но къде да ида без пари?

— До Зибевче ще пътуваш укюмат марифет-лен.[82]

— Ами оттам нататък?

— Това не ме интересува. Хайде, закарай го! — обърна се той към пристава.

Приставът ме подкара към гарата; имаше достатъчно време до тръгването на влака за Куманово-Зибевче-Ниш, но приставът не ме остави да потърся баща си; когато минавахме по улицата за към моста, аз едва успях да кажа на един селянин, който знаех, че е от моето село, но чието име не знаех, че ме изгонват от Турция през Зибевче, та ако може да извести на баща ми. Закараха ме на гарата; приставът взе паспорта ми и го даде на пристава при гарата, за да регистрира моето заминаване и след това ме вмъкна във вагона. Аз отворих прозореца, за да се нагледам на родния си край и да запечатам в паметта си последния изглед от Скопие, от Каршиака и от Скопската Църна-Гора — моята родина, където е било писано да прекарам толкова малка част от живота си. След двадесетина минути удари вторият звънец; на перона се показа баща ми, който изглежда беше много бързал, за да дойде на гарата; забеляза ме и бързо дойде при мене във вагона:

— Що е? Що стана?

— Не знам. Дервиш-Ефенди ме виде, ме уапси и съга ме чини в сургюн. Ме бъркав от турско. Полицаят има заповед да ме дотера до Зибевче.

— Али имаш паре?

— Немам.

Баща ми извади кесията и ми изтърси в ръцете цялото й съдържание: две златни лири, една бяла меджидия, три черека и други дребни пари. Наближаваше времето за тръгване. Аз се сбогувах с баща си и му целунах ръка; той ме целуна по челото и по страните и ми измокри лицето, защото мълчаливо плачеше. Третият звънец удари; баща ми слезе от вагона; тренът тръгна и докле се закрие зад завоя — аз гледах тая висока фигура, с бялата чалма, бялото вълнено джубе и бялата риза, да стърчи закована на перона, обърната към влака, който бързо се измъкваше на североизток. Това беше последната ни среща; аз вече не видях баща си.

На гара Зибевче приставът слезе от трена. Сръбският граничен чиновник събра паспортите, за да ни ги върне обратно при пристигането ни на сръбската погранична станция Ристовац; оттам аз си взех билет до Ниш, където трябваше да пренощувам в традиционния хотел „Македония“. На следния ден, рано сутринта, отидох на гарата, взех билет до София, седнах във вагона и отпътувах за България.

Същия ден — 19 май 1899 г. — пристигнах в София и от гарата направо отидох в локала при хотел „Батенберг“, където смятах да намеря Гоце Делчев или пък да науча адреса му, ако не живее в хотела. Аз бързах да науча какво е станало с Мерджанов, с когото не бях влязъл във връзка още след заминаването ни от Пловдив; и за Кощанов, от когото последната вест беше писмото от м. септември миналата година, което ми беше пратил от Солун в Женева.

В локала на хотел „Батемберг“ намерих Сл. Мерджанов в компания с няколко души: Петър Соколов, Върбан Килифарски, Антон Бозуков и други. В момента Гоце Делчев не беше в локала. Мерджанов ме запозна с компанията; някои от тях, като А. Бозуков, ми бяха познати по име от нахлуването през 1895 година. След първите поздравления и разпитвания, Мерджанов и Соколов станаха и ме подбраха да обядваме в „Албанската гостилница“ една малка гостилничка, която се намираше на ъгъла на улиците „Мария Луиза“ и „Екзарх Йосиф“. Там набързо разказах на Мерджанов своята одисея от раздялата ни в Пловдив до сегашната ни среща в София; също набързо, без подробности, Мерджанов ми разказа следното:

Пристигнал в Солун, Мерджанов скоро се запознал с няколко кукушани и велешани. Той устроил един ученически анархистически кръжок, в който са влизали ученици от горните класове на Солунската българска гимназия, предимно велешани: Йордан п. Йорданов, наричан съкратено „Орце“, Коста Кирков, братята Тоде и Георги Богданови, Ильо Тръчков — всички от гр. Велес и др. В тоя кръжок са влизали освен учениците и други лица-занаятчии, като Владимир Пингов, когото наричаха съкратено с малкото му име „Ладо“, който е бил обущарски работник, тоже велешанин.

В Солун Сл. Мерджанов не заварил Д. Кощанов; този последният, след като чакал месец и половина нашето пристигане в Солун и като видял, че ние не идваме, предал на Централния комитет на Македонската Вътрешна Организация, ако не ме лъже паметта, на Пере Тошев, 90-те златни наполеона от сумата, която бе получил при делбата в Женева и която сума той беше казал, че ще държи на разположението ни — и заминал за родния си град Горна Джумая. По тоя начин, общият паричен капитал на Женевската анархистическа група от 315 златни наполеона, след като Ст. Михов замина за Брюксел и с писмото си отказа да дойде с нас в Македония и след като Кощанов не дочакал Мерджанова в Солун, биде намален с 195 златни наполеона. Оставала на разположение само частта на Мерджанов, намалена с направените от него досега разходи — една сума от около 75 златни наполеона или общо около 1500 златни лева.

Ученическият анархистически кръжок в Солун, насочен против властта на човека върху неговите подобни, еднакво е отричал както турската политическа и българската духовна власти, така и властта на подмолната Вътрешна Македонска Организация, по-диктаторска, по-безскрупулна и по-безогледна от гореказаните две официални власти. По тоя начин, Солунският ученически анархистически кръжок се намерил лице срещу лице с врагове от всички страни, по всички фронтове. Предстояло е да се води борба за разпространение на анархистическите идеи чрез устна и писмена пропаганда и чрез дела. Разполагаемата сума — 1500 лева златни, която ежедневно ставала все по-малка — е била съвсем нищожна за реализиране на поставената цел. Ето защо, след едно дълго и всестранно обсъждане, кръжокът възприел да прибегне към следния безбеден начин за набавяне на материални средства, предложен от Сл. Мерджанов:

Измежду членовете на кръжока, Коста Кирков и Тоде Богданов били синове на заможни родители. Кръжокът ще наеме една квартира, в която Коста Кирков и Тоде Богданов ще идат да живеят, без да излизат из града. На техните родители ще се пише, че децата им са задигнати от банда разбойници, които ще ги освободят срещу откуп: 400 златни турски лири за Коста Кирков и 200 лири за Тоде Богданов. Решено — свършено. „Задигнатите“ се самоарестували в наетата квартира, а бащите им получили писмата и почнали да се опъват — не им се искало да се простят с исканите пари, които за онова време бяха много големи суми.

Солун отдавна се слави с това, че той е единственият град в света, дето има една цяла класа професионални апаши-евреи, много смели и много хитри в своите дохождения за чужди кесии; но тази класа упражнява своята индустрия на дребно; солунските евреи — янкеседжии обикновено нападат вечер, по мръкнало и когато мушкат с ками своите жертви, сами надават вик за помощ и плачешком се обръщат към обраните и промушени жертви:

— Не вурурсун! Не вурурсун![83]

Като им е било известно, че евреите са индустриалци на дребно и че Вътрешната Организация не се отвращава от тоя род манипулации, каквото е отвличането, стига да се касае до намиране на парични средства, за двамата бащи не било трудно да схванат, че „разбойниците“ не трябва да се търсят между солунските апаши евреи, а около централното управително тяло на Вътрешната Македонска Организация. Централното тяло на тая организация обаче било в пълно неведение по тая афера. Ръководните лица на това тяло подозирали Мерджанова, този Женевски студент, който, вместо да следва науките си в Женева, дошъл в Солун през зимния сезон; и който, освен с други ученици, дружал и с „отвлечените“ Коста Кирков и Тоде Богданов.

Но, за да не губят своя авторитет на всезнаещи и всемогъщи разпоредители на подмолните проявления в Македония, лицата, съставляващи ръководното тяло на Организацията, си дали пред бащите важен вид и обещали да освободят „отвлечените“ момчета, ако исканият откуп се брои на тях.

Междувременно, по един необясним начин, Мерджанов ненадейно влязъл в очите на солунската турска полиция, която го арестувала и подложила на разпит, за да обясни — като е студент в Женева, какво търси през учебното време в Солун, а не следва науките си в Женева? Бил заподозрян във военен шпионаж, задържан бил в затвора около една седмица и след това — като български поданик — бил екстрадиран от Турция.

След екстрадирането на Мерджанова, в Солун останал да продължи работата по „отвлечените“ момчета Орце. Но да влезне в преговори с бащите — той, велешанин, връстник и другар на синовете им — би значило да се компрометира цялата работа, защото те веднага биха схванали, че всичко това е блъф. По тая причина Орце се явил при централното тяло на Организацията и възложил на него да реализира исканите суми от бащите.

По такъв начин, тоя хубав случай за набавяне парични средства на едро паднал на Вътрешната Организация от небето. За да не рискуват нищо в случай, че бащите за издирването на синовете им се отнесат до полицията от една страна; и от друга страна — за да се отърват от претенциите на анархистическия кръжок върху сумите при реализирането им, хората от ръководното тяло на Организацията препратили „отвлечените момчета“ по канал в България, в с. Рила; а на бащите съобщили, че за освобождението на синовете им да се отнесат до задграничното представителство на Организацията, което се намира в София.

Един от бащите — Иван Кирков — заминал за София, срещнал се с Гоце Делчев и в края на краищата броил исканата обща сума от 600 златни турски лири на Гьорче Петров. „Отвлечените“ момчета били „освободени“ и наскоро след това си заминали за Велес. Сумата, която била останала на Мерджанов от делбата в Женева, почти изцяло е била похарчена за посрещане разходите по „отвличането“.

— Значи, ти и кръжокът сте били тъпана, а Вътрешната Организация чрез Делчев и Гьорче Петров е обрала парсата — заключи Соколов.

— Или с други думи — допълни Мерджанов — от силния всякога има по-силен, от хитрия — по-хитър, от мъдрия — по-мъдър и от вагабонтина — по-вагабонтин. Жалко, че похарчих всичките си пари. Ще трябва да почнем пак от а, б…

— А ти не направи ли въпрос с Делчева и Гьорче Петров поне за половината от получената сума? — запитах Мерджанова. Щом като инициативата, направените разходи, част от изпълнението и самите откупувани лица са наши, следва ни се най-малко половината от сумата.

— Следва ни се, ама я ги питай тях? Те казват, че действували като пълномощници на Организацията и без решението на централното ръководство не могат да влизат в никакви съглашения с нас относно отстъпването на каквато и да е част от добитата сума. А централното ръководство на Организацията може да отстъпи парични средства на всекиго другиго, освен на нас, анархистите — отговори Мерджанов. Па и прави са хората: те трябва да са луди, ако улеснят ония, които отричат тяхната власт.

— Е, ами сега, като сме без средства — какво ще правим?

— Ще почнем пак отначало. Досега действувахме съобразно условията, които бяха налице: с телеграфни записи, когато Михов беше телеграфист в София; с „отвличането“ в Солун, когато имаше кои да се самоотвлекат. Сега ще трябва да се нагодим към новите, съществуващите условия, които ние сме длъжни предварително да проучим и подготвим.

През цялото време, докле обядвахме и с Мерджанова си разправяхме одисеите, Соколов мълчеше или рядко се обаждаше с къси, отривисти забележки. Беше с ръст малко по-голям от среден, с пропорционално развито тяло и със силни мускули; имаше изгоряло от слънцето матово лице, с черна коса, гъста, черна, подстригана брада, черни, надвиснали вежди и черни очи, бялото на които — поради контраста с очите и веждите — изглеждаше много голямо. Облечен беше в шаячени панталони бозав цвят, синя платнена рубашка с права яка, закопчаваща се отпред с телени копчета; върху блузата си носеше палто от сив док; големите му крака бяха обути в груби обуща, със скъсани подметки. Той и в гостилницата не си беше свалил калпака — кожен калпак, бозав цвят. Ако не дружеше с Мерджанова, аз бих го взел за правителствен шайкаджия — тогава на власт беше Радославов, който осуетяваше митингите на опозицията, като определяше в същия ден, час и място правителствени митинги, посещавани от шайкаджии и от полицейски стражари, преоблечени в граждански дрехи, селска носия, та да изглеждат тия правителствени митинги като спонтанно народно искане да се води правителствената вътрешна политика.

След като свършихме обеда и своите одисеи, Мерджанов предложи:

— Искаш ли да те запозная с двама души: един салонен анархист и с един великолепен je m’en foutiste?[84]

— Защо не? Слава Богу — не е времето, което ми липсва. Също и желанието. Кои са тия господа?

— Единият се казва Симон Трайчев, а другият — Димитър Ляпов. И двамата живеят в хотел „Кобург“ — тъкмо по това време те са в хотела.

Отидохме в хотела; лицата, при които отивахме, бяха там в стаята на Д. Ляпов. Запознахме се. Симон Трайчев — преименувал се след няколко години Симеон Радев — от с. Янковец (Ресенско, Македония), син на Янковския селски чорбаджия Трайче, в 1898 година свършил цариградския турски лицей Галата-Сарай; същата година есента заминал да следва право в Женева, където пристигнал веднага след нашето заминаване от тоя град, наел си квартира и вземал пансион на ул. Chemin des Minoteries №9, при нашата бивша хазяйка Мmе Henriette Chevallaz. От нея и от децата той слушал да се говори за всички нас: за М. Герджиков, Общински, Мерджанов и др. и любопитствувал да ни види и се опознае по-близко с нас. От времето, което описвам, до днес минаха близо 50 години; дебел слой житейски прах е затрупал в моята памет спомена за разговора, който имахме със Симона при първото ни запознаване — толкова повече, че това запознаване не беше свързано или последвано от някое особено събитие. При все това, спомням си, че както Симон, така и Ляпов, при всеки удобен случай, подмятаха по един не особено ласкав начин името на Гьорче Петров, към което прикачаха разни епитети, като: „велзевул“, „интригант“ и др.

От начина, по който Симон съдеше за нещата, обстоятелствата и хората, аз добих впечатлението, че той по убеждение е анархист — един анархист със среден ръст, тънко, деликатно телосложение, бледно лице, русо-кестенява, заострено-подстригана брада, изискано облечен, със златно пенсне, окачено на тънка златна верижка за ревера на палтото му. При разговора обичаше да цитира и да се обляга на разни автори, от което заключих, че е много начетен и дълбокомислещ човек; но заключих също, че сам той цитира и се обляга на разни автори с единствената цел — да мине за много начетен и дълбокомислещ. Имаше нещо в Симона, което ме оттласкваше от него, въпреки че исках да надделея това оттласкване. Отде се породи това чувство в мене? Може би от превзетия начин, по който Симон се стараеше да избира проста форма на изразите, за да води разговор с нас, простосмъртните хора — той, сина на чорбаджи Трайча, който в продължение на няколко години беше живял в Галата-Сарай с елита на турската нация? Може би поради погледа му, с който ни гледаше някак извисоко? Може би поради неговото едва скривано стремление да ни се наложи чрез изисканата си външност и парадната си начетеност? След тая моя първа среща със Симона Трайчев, за мене остана неясно следното: като беше ходил в Женева да следва по право, защо веднага се беше върнал в София? От облеклото, от начина, по който живееше, от средствата с които разполагаше — от всичко личеше, че е напуснал Женева не поради липса на средства. Аз се питах — поради какво? — и не можах да си отговоря. По онова време Симон беше почнал да се упражнява в журналистика — стъпалото за неговата бъдеща писателска и дипломатическа кариера.

Съвсем друго впечатление правеше Д. Ляпов, родом от Костурско (Македония), при полите на Вич. Беше човек със среден ръст, кафяви коса и мустаци и заоблено лице. По-рано е бил в Цариград, чиновник в Екзархията, а сега беше редактор на в-к „Реформи“, орган на Софийския Върховен Македонски Комитет. Беше всякога изискано облечен, всякога галантен спрямо жените, особено спрямо младите, още повече спрямо демимонденките, а най-вече спрямо нощните пеперудки, които всяка вечер редовно посещаваше в шантаните. Беше весел човек, пълен с хумор и остроумия, еднакво прост и непринуден в обноските си и еднакво фамилиарен както с хората от хайлайфа на София, така и с онези от по-долните, та че и от най-долните слоеве на софийското общество — нещо като Юпитера: с единия си крак над облаците, а с другия в тинята на блатата.

Въпреки несходството на характерите, тия двама души бяха навсякъде заедно: в хотела, на улицата, в ресторанта, в увеселителните заведения — навсякъде; където потърсиш единия, там ще намериш и другия. Нещо като Сиамските братя Родека и Додека.

На следния ден сутринта намерихме Гоце Делчев в кафене „Македония“, на ъгъла на ул. „Мария Луиза“ и площада пред банята. След първите поздравления и разпитвания, аз запитах Делчева:

— Къде ми е куфарът? Хванаха ме — яка-пача[85] — на улицата, оттам в полицията, оттам право на трена и зад граница. Нямам никакъв багаж. Трябва да се преоблека — къде ми е куфарът?

— Какъв куфар?

— Моя куфар, който ти изпратих през януари от Скопие по един мой другар от детинство — Шагманов.

— Разбрах. Тоя Шагманов, учител в Скопие, ми предаде поздрав от тебе, но никакъв куфар не ми е предавал.

— Той не е никакъв учител. Но то не е важно. Да ти е предавал някакво писмо и тютюн?

— Никакво писмо, никакъв тютюн.

— Чудна работа! Бях ти писал — като не познаваш достатъчно хората, не трябваше да им се доверяваш и да ни отправяш до тях.

— Повтарям: не съм получил ни куфар, ни писмо, ни тютюн! А ти — възрази Делчев, — като не си познавал достатъчно добре човека, не трябваше да му се доверяваш, та да не излагаш себе си и другите! Ти знаеш ли? Тоя Шагманов се залепи като лепка около нас в кафене „Батемберг“, приет между нас като твой близко познат. Напоследък е бил забелязан да отива често в турското консулато, при това, вечерно време. Не е чист косъмът на тоя твой Шагманов! Сигурно е турски шпионин. Ще трябва да се очисти.

— Според мене, не трябва да се вършат прибързани работи — отговорих аз. — Ще трябва да се установи със сигурност, че действително той е шпионин. Нека преди всичко да се срещна с него и тогава да се реши какво да се прави.

И така — въпросът с Шагманова остана засега висящ. Тоя ден — 20 май 1899 година — първата ми работа беше да си намеря квартира, защото кесията ми не беше толкова дълбока, за да си позволя лукса да живея в хотел, та ако ще би тоя хотел да е „Батемберг“, където се плащаше за легло един лев и петдесет стотинки. Един лев и петдесет стотинки по онова време бяха пари, с които можеше човек да си плати храната за три дни. По същата причина Мерджанов живееше в квартирата на своя близък приятел от Русе, Александър Кличиян, тогава студент във физико-математическия факултет в София — същия онзи Ал. Кличиян, който по-късно беше директор на осигурителното дружество „Балкан“. Миналата вечер, след пристигането ми от Ниш и след запознаването ми със Симон Трайчев и Д. Ляпов, Мерджанов ме заведе да нощувам в квартирата на Кличиян; но това не можеше да продължава все така и аз трябваше да се погрижа да си намеря място за нощуване. Можех, разбира се, да нощувам в хотел „Батемберг“ при Делчева, но тогава трябваше той да плаща за мене, а аз точно това исках да избягна, както го беше избягнал и Мерджанов, също и Соколов, който нощуваше при свои роднини. Аз тръгнах да търся Тодор Иванов от бившата Казанлъшка анархистическа комуна.

Той — най-после — беше свършил Казанлъшкото педагогическо училище и беше се записал студент в Историко-филологическия факултет; баща му по тая причина беше се преселил с цялото си семейство в София, за да дяла обущарски калъпи и да го издържа; по-малкият му брат, Григор, беше постъпил келнер в бирария „Батенберг“, за да внася своя труд като помощ за издръжката на семейството; това последното живееше в Юч-Бунар, на улица „Софроний“, в къщата на книжаря П. Григорчев. Аз останах на квартира там; разбира се, на безплатна квартира.

След като си намерих квартира, тръгнах да търся Д. Шагманов, за да се срещна с него. Среща с него имах на 23 май надвечер на площада „Св. Крал“, когато ненадейно го спрях; той не се надяваше да ме види и се стресна, когато ме видя. Ние водехме разговора си ходешком, с направление към Вайсовата воденица. Първият ми въпрос беше:

— Ти предаде ли куфара ми на Делчев?

— Не. На границата, на гара Зибевче, дойдоха от турската митница и с едни остри железни шишове, накрая като въдица, мушиха куфара, откриха, че е с двойно дъно, отвориха го, намериха писмото и тютюна и ги взеха. — Шагманов се заплиташе, говореше неуверено.

— А самия куфар?

— Куфара не взеха. Дадоха ми го.

— Ами тебе — не те ли арестуваха?

Шагманов се забърка още повече.

— Значи, не взеха куфара и не те арестуваха. Просто невероятно! Дай ми тогава куфара!

— Не е в мене.

— Къде е?

Той се поколеба за един момент и отговори:

— Продадох го.

— Ами дрехите в него?

— И тях продадох.

— Защо ги продаде?

— Гладувах, затова ги продадох.

— На тръгване от Скопие аз бях ти дал два наполеона. Два наполеона вън от парите, които ти имаше за билет. Как така си гладувал?

— След като си свърших парите, гладувах и тогава ги продадох.

— Къде ги продаде?

— Тука, в София, на битпазар.

— А как така се случи, че същото онова писмо, скрито под двойното дъно на куфара, се намери в ръцете на мустентика в Скопие. Писмото, заедно с други някакви книжа?

Шагманов не отговори.

— Как така — да открият двойното дано, да конфискуват писмото и тютюна, а да не конфискуват куфара и да не те арестуват?! Отговори да видим как може да бъде това?

Шагманов продължаваше да мълчи.

— Значи, ти искаш да изкараш хората балами — или турските чиновници, които не са конфискували куфара и не са те арестували, или мене — разбира се, ако повярвам това, което разправяш.

И понеже Шагманов все така упорито продължаваше да мълчи аз му казах:

— Слушай! Чрез мене ти влезна между хората около Делчев. За онова, което вършиш спрямо тях, може да се счита, че съм отговорен и аз. Забелязали са те, че често, почти всеки ден, по мръкнало, ходиш в турското консулато. Какво търсиш там?

— Казах ти, че гладувам. Искам да се върна в Скопие — за това ходя в консулатото — да си каитя паспорта.

— Та за каитяване на паспорта — по цели месеци ли ще ходиш в консулатото всеки ден и то по мръкнало, когато чиновниците не работят?

Шагманов замълча.

— Отговори! Какво мълчиш? Или там ходиш всяка вечер на доклад? Какъв си ти? Да не си турски шпионин?

Колкото говори дървения пън, толкова проговори и Шагманов, Аз продължих:

— Аз на собствената си глава изпитах защо ходиш в консулатото. И само на твоята алчност трябва да благодаря, че куфарът не можа да послужи за веществено доказателство, та ме освободиха. Но миналото — минало! Внимавай добре върху туй, което ти казвам! Ако още веднъж отидеш в турското консулато, ще те заколя — хубаво да знаеш! Чрез мене ти влезна между ония, които шпионираш, от моята ръка ще загинеш, ако продължаваш да упражняваш своя мръсен занаят!

— Но ти нямаш право да ми ограничаваш свободата! — възрази Шагманов.

— Щом като твоята свобода ще причинява ограничаване на свободата на цял народ и щом като и мене могат да държат отговорен за това — имам право да я огранича! И ще я огранича! Ти или ще престанеш да ходиш на доклад в консулатото, или — ножът! Ето, аз те предупреждавам честно; и честно ще те заколя като псе, ако ти стъпи още веднъж крака в консулатото!

С тия думи се разделихме. Намерихме се с Мерджанов, Соколов и Делчев. Разправих им подробно целия разговор. Всички одобриха начина, по който съм постъпил, и решиха — ако Шагманов бъде забелязан пак да ходи в консулатото, веднага да бъде убит. На следния ден — 24 май вечерта — поставените наблюдатели съобщиха, че видели Шагманова пак да влиза по мръкнало в консулатото. Решено. Шагманов трябва да бъде убит, при това убит в най-скоро време, за да послужи това за назидание на ония, които вършат турски шпионаж в македонските среди.

Още на 24 май вечерта ние се разпределихме на три поста. Първият пост — Гоне Бегин и Андон Кьосето — трябва да извършат убийството между квартирата на Шагманова и Ючбунар и Шарен мост. Вторият пост — Слави Мерджанов и Кръстю Българията — да го убият между Шарен мост и гарата, ако първият пост не сполучи да направи това. Третият пост — Петър Соколов и аз — да го убием в гарата или в трена, ако първият и вторият пост го пропуснат. От хазяите на Шагманова на 24 май се бяхме добрали до сведения, че той следния ден вечерта възнамерявал да си замине, с трена, но в какво направление — не знаехме. Ние се въоръжихме с по една кама и с по един револвер система Лебел, зареден с по шест патрона.

За да не избяга през деня, бяхме наредили двама наблюдатели да следят квартирата; около същата ще чака един файтон, с който — ако Шагманов стори намерение да избяга през деня — един от наблюдателите ще дойде с най-голяма бързина да ни извести в кафенето при хотел „Батемберг“, където ще бъдем събрани четиримата души от втория и третия пост; първият пост ще бъде близо до квартирата и ще бъде предизвестен от втория наблюдател.

Сутринта на 25 май Гоне Бегин и Андон Кьосето бяха на пост при квартирата на Шагманов, в едно кафене на ъгъла на ул. „Пиротска“, а двамата наблюдатели — в една кръчма точно срещу квартирата; там, до тротоара, беше файтонът. За да убият времето, докле чакат, Гоне Бегин и Андон Кьосето взели вид, че четат вестници, но понеже бяха неграмотни, разтворили вестниците наопаки.

Ние, четиримата от втория и третия пост, още сутринта се намерихме в кафенето при хотел „Батемберг“, дето — след като си пихме кафето и прочетохме вестниците — се заловихме да играем карти. По едно време дойде Делчев, дойдоха и други познати; някои наблюдаваха играта; някои от нас излизаха от играта и биваха замествани с някои от наблюдаващите. Всичко си вървеше по един най-обикновен начин, нищо не даваше да се разбере, че няколко души измежду тези безгрижни, приказливи и весели клиенти на кафенето, на всеки момент са готови да изпълнят една смъртна присъда.

Наближаваше хубаво да се мръкне, когато пристигна файтонът с един от наблюдателите. Ония от нас, които още играеха, хвърлиха картите, развалиха играта и станаха да си излизат. Шагманов е излязъл от квартирата си. Всеки на поста си! Ние двама със Соколова се качихме на файтона и бърже заминахме за гарата в туй време, когато Мерджанов и Кръстю Българията бързаха пешком да стигнат до Шарен мост.

Най-напред ние със Соколова проверихме дали Шагманов не е вече пристигнал на гарата и дали не е в голямата зала или в някоя от чакалните, а след това застанахме пред входа на гарата, за да проверяваме няма ли го между пристигащите пътници. Когато установихме, че там го няма, отидохме да проверим из вагоните. Имаше готови за тръгване два трена; единия за Цариброд, а другия за Варна. Ние най-щателно проверихме вагоните на двата трена веднъж и дваж. Нямаше го. В един от вагоните в трена за Варна намерихме скулптора Андрей Николов, който по онова време току-що беше започнал да се проявява; беше мой познат, но още по-близко познат на Соколова, който — преди да се познава с Мерджанова и мене — се навъртал в средата на начинающите художници и скулптори. Андрей Николов пътуваше с една дама — г-жа Мърквичка, както ми обясни Соколов. Ние изчакахме тръгването и на двата влака, като наблюдавахме дали между последните пътници, които се качваха във вагоните, няма да видим Шагманова.

След заминаването на тия влакове — последните за тая вечер — ние се запътихме обратно за кафенето при хотел „Батемберг“. Когато стигнахме там, намерихме на една маса посред кафенето Делчева и Мерджанова да играят сантасе. Седнахме и ние да наблюдаваме играта, като дадохме знак на играчите, че не намерихме търсения.

След малко дойде при нас келнерът и съобщи:

— Станало някакво убийство на „Пиротска“ до ковчежничеството.

Делчев спокойно обяви: — „Двадесет?“ — и хвърли попа…

Нито един мускул не мръдна по лицето му.

— А, така ли? — равнодушно попита той и продължи играта. Същото ледено спокойствие прояви и Мерджанов, който цакаше с козовете картите на Делчева. Мълвата за убийството — вече с подробности — обикаляше масите…

По улица „Мария Луиза“ се разнесе тропот от много конски копита. Един отряд конна жендармерия, начело с градоначалника Хр. Басмаджиев, се спря пред кафенето на отсрещната страна на улицата, обиколи входа и зае тротоара. Един глас — гласът на градоначалника — изкомандува:

— Сабли вън!

Ние се спогледахме. Делчев и Мерджанов прекъснаха играта, свиха картите, оставиха ги на масата, платиха и станаха да си излязат. През това време полицията бе влязла в срещното кафене, изкарваше и арестуваше находящите се в кафенето лица. Всички ние излязохме от кафенето при хотел „Батемберг“, без да си продумаме и всеки се опъти към квартирата си; Делчев се качи в стаята си в хотел „Батемберг“. Не бях изминал 50 крачки по „Мария Луиза“ накъм „Св. Крал“, когато — като се обърнах назад — видях конната жандармерия да прави волт-фас, да обкръжава кафенето и входа на хотел „Батемберг“. Полицията започна да арестува клиентите на кафенето и пасажерите на хотела. Нямаше защо да се бавя — трябваше по-скоро да си ида в квартирата. Стигнах до ул. „Пиротска“ и тръгнах по нея за към Ючбунар; на разстояние около 30 крачки от „Мария Луиза“, на тротоара, при ковчежничеството, беше се събрала една купчина хора — там било станало убийството; събраните правеха коментарии по него и разправяха подробности. Като забелязал, че двама души вървят подир него, убитият ускорил крачките си; бил висок, дългокрак и ония, които вървели след него, го проследили почти тичешком. При ковчежничеството те го настигнали. Единият минал пред него, извадил камата и замахнал да го удари; убитият — силен като бик — хванал дръжката на убиеца, но в това време оня, който бил отзад, го пробол с камата в гърба. Убитият пуснал ръката на първия, и се облегнал назад, откъдето получил удара; в това време първият от убийците му нанесъл удар с камата в шията. Убитият, атакуван отпред и отзад, започнал да се защищава с безредни и нецелесъобразни движения, докле най-после бил повален на земята. Минувачи, които мислели, че се касае до някакво пиянско сбиване, се спуснали да разтърват тия трима души, които се боричкали по земята. Тогава двамата убийци престанали да удрят с камите и избягали — единият на изток по „Мария Луиза“, а другият на запад по „Пиротска“. Когато дошла полицията, убитият бил още жив, в пълно съзнание и назовал по име трима души, които били убийците му; можел да каже и мястото, където ще могат да се намерят — кафенето при хотел „Батемберг“. Такива бяха коментариите на купчината хора.

Както става обикновено, полицията не разбрала добре и вместо да блокира кафенето, дето бяхме ние, направи това със съседното кафене; и по тоя начин тая нощ — за сметка на нас — други хора заминаха да пренощуват в кауша на втория столичен участък.

Аз продължих пътя си на запад, по ул. „Пиротска“ и се прибрах в квартирата си. Цяла нощ конни полицейски разъезди кръстосваха улиците на Ючбунар; от време на време минаваха конни стражари в тръс по улицата; стражарски свирки се обаждаха от разни страни. Тая нощ Ючбунар беше като в обсадно положение.

През учебната година 1894/95 г. аз бях юнкер. По онова време, една компания от младежи-македонци: Войдан п. Георгиев (по-късно известен под името Чернодрински), Димитър К. Лимончев (през лятото на 1903 година разкъсан от взрива на една бомба при пълненето в Кюстендил), Ив. Сребренов, моя милост и др. бяхме образували в София един патриотически македонски кръжок, в който влизаше и Васил Главинов, дограмаджия по занаят. През 1899 г. тоя Васил Главинов беше вече по убеждения социалист; неговият дограмаджийски дюкян се намираше на ул. „Пиротска“; понеже ми беше на пътя, всяка заран, на минаване, се отбивах в неговия дюкян било на кафе, било за коментиране на текущите новини, било за да водим спорове по принципите на социализма и анархизма. Сутринта на 26 май 1899 г., на минаване пак се отбих в дюкяна при Главинов; той не беше в дюкяна; работниците ми казаха:

— Тази сутрин рано дойде един старши полицейски стражар с още двама стражари. Питаха майстора за тебе; искаха от него да им каже твоя адрес; той ще бъде задържан, докато намерят тебе и те арестуват.

Разбрах, че ми се налага да постъпя тъй, както всеки на мое място би постъпил. Аз се запътих към втори полицейски участък, който по онова време се помещаваше на ул. „Нишка“, до черквата „Св. Спас“. При входа постовият стражар ме запита кого търся. Отговорих му, че търся пристава. Пуснаха ме при тоя последния. Той ме запита:

— Какво искате?

— Вие сте наредили — до моето арестуване — да бъде задържан в участъка ви Васил Главинов. Аз съм лицето, което сте търсили чрез него. — Аз си казах името и додадох:

— Представям ви се и ви моля да освободите Главинова.

Приставът издрънка звънеца и каза на влезлия стражар:

— Да се освободи Васил Главинов, а тоя — и той ме посочи — да се задържи в казармата.

Стражарят ме поведе със себе си и закара в същото здание в пространната стая, която служеше за казарма на участъковите стражари, и след това си излезе. След малко, през полуотворената врата, ми се мярна плешивият лоб и апостолската дълга, кестенява брада на Васил Главинов, който, освободен, излизаше от участъка.

В казармата бяха задържани още двама души — Гоце Делчев, който беше легнал на един от стражарските кревати по гръб, с двете си ръце под главата и с очи устремени към тавана; и Гьорче Петров, който беше седнал на съседния креват и — усмихнат зад светлокестенявата си дълга брада — елегантно допушваше своята цигара. Аз отидох и седнах на един от близките кревати. От стражарите узнах, че на убития Шагманов са били нанесени с кама 26 рани и че още като бил в пълно съзнание — посочил за убийци мене, Делчева и Гьорче Петрова, но на първо място мене. Делчев е бил арестуван още снощи, намерен в стаята си в хотел „Батемберг“; отзарана е бил намерен в квартирата си и арестуван Гьорче Петров; последен бях арестуван аз при разказаните по-горе обстоятелства. Към десет часа дойдоха да ни видят Мерджанов и Соколов, а към единадесет часа — Симон Трайчев и Димитър Ляпов. Разбира се, в присъствието на стражарите ние нищо не говорехме върху убийството. Помня, че по някакъв повод стана дума за българското въстание и идеите за свобода, които са въодушевлявали миналото поколение. Симон Трайчев забеляза:

— Интересно е да се констатира едно общо правило, нещо като психологически закон в развитието на тия борби: хората, които на младини са били борци за свободата, на стари години се проявяват като диктатори и тирани. Примери в историята колкото щеш: Кромуел, Робеспиер, Стамболов…

— От което следва да се заключи, че така наречените от тебе „борци за свободата“ не са се борили за свобода, а за да се докопат до властта — отговори Соколов.

— Но английската, френската революции, българското въстание — това са били борби за свобода!

— Съвсем вярно. Действително, това са били борби на масите за свобода, при които принципите на свободата са били използвани от ловки мошеници, за да се докопат до власт.

— Но Кромуел, Робеспиер, Стамболов и пр. са били подбудители, апостоли и водачи на тия борби, на тия масови движения — упорстваше в своята теза Симон Трайчев.

— Колкото тресчицата, която плува върху гребена на морската вълна, е изтеглила на тая височина водата, върху която плува — толкова и твоят Кромуел, твоят Робеспиер и Стамболов са били подбудители, апостоли и водачи на тия борби за свобода — оборваше го Соколов. Тия твои водачи просто са били поставени на тяхното място не за това, че имат нещо общо със зараждането и воденето на борбите, а по благоволението на негово величество Случая. Истинските подбудители, апостоли и водачи на борбите за свобода — това са насилията на властта, които пораждат идеите и борбите за свобода…

Стражарите, които отиваха на пост, си стягаха коланите, запасваха кобурите и шашките; други, сменявани от пост, идваха, разпасваха се, събуваха се и сядаха или лягаха върху креватите. Те слушаха спора между учения млад човек със златните очила и тоя шайкаджия, без да разбират и без да обръщат внимание на онова, което се говори. Това за тях не беше нещо важно; важно беше дали ние, „убийците“, сме там и дали някой от нас няма да офейка…

Същия ден след пладне ме извикаха и с двама стражари ме закараха в Александровската болница на очна ставка с Шагманов, който бил още жив. Вкараха ме в стаята при него. Цял увит в бинтове като египетска мумия, лежеше в леглото, завит с покривката до кръста. Шията и главата му тоже бяха увити с бинтове; от цялото му лице само устата, носът и очите не бяха бинтовани. Бинтовани му бяха и ръцете до китките. Доведоха ме при него.

— Петре! Заедно израствахме в детинство, Петре! Виж какво ме направи! Защо ме уби? — той движеше показалеца на дясната си ръка — дълъг, восъчнопрозрачен, с посинял нокът.

— Съжалявам, че не съм те убил аз! Ако бях аз, нямаше сега да се гледаме и да си приказваме.

Не зная как съм го гледал; не си спомням да съм направил някакво движение, но той се стресна, помъчи се да се дръпне назад, почна да се варди с ръцете си — доколкото му позволяваха раните и бинтовете — и да крещи:

— Махнете го! Отведете го! Той ще ме довърши! Ще ме доубие!

Милосърдните сестри се затекоха при него да го успокояват. Стражарите ме хванаха под мишниците и ме изведоха от стаята. Тръгнахме да се връщаме обратно, но не по същия път. През крайните улици на града ме отведоха в Черната Джамия, която по онова време служеше за централен затвор. Широк двор окръжаваше зданието на затвора. Каменна стена, висока около два и половина метра, полусрутена в горната си част, ограждаше двора. Главният вход беше на улицата, край която се точеше западната стена на двора. На около десет метра от входа, вляво, беше постоянната бесилка, направена от три дебели дъбови греди, от които две — по-къси, с дължина по около три метра — отвесни, и една — по-дълга, около шестметрова, хоризонтална, съединяваща горните краища на отвесните греди. Отвесните греди бяха заздравени чрез две паянти — по една при всеки край на хоризонталната греда.

Ние влязохме в една от пристройките до главното здание, където се помещаваше канцеларията на затвора, за да ме впишат в регистъра. След като ме регистрираха, стражарите ме поведоха през двора, за да излезем на улицата. На минаване край бесилката, единият от стражарите ми каза:

— Момче, ако раненият умре, ето на една от тия халки ще издъхнеш! — и той посочи с ръка и с очи към бесилката.

Аз погледнах бесилката и халките — петте халки, които висяха под горната греда, и помислих:

— Същите халки, които изядоха Яко, Качамачко[86], Миларова, Карагюлева[87], — една от тях ще изяде и мене… Проклет звяр!…

Закараха ме в ул. „Канлъ-Дере“, в пети участък. Изкачихме се по тясната стълба на горния етаж, влязохме в канцеларията на участъка, дето ме записаха в списъка на затворниците. Стражарите, които ме бяха докарали си отидоха. Един от стражарите на пети участък — ключарят — ме забра и ме заведе при една врата с триъгълна дупка по средата, отключи и ме вкара в кауша.

И така — не беше минало и един месец и аз се намерих пак в затвора. Хубаво ми провървя тая година! В пресата това произшествие се коментираше различно — съобразно гледището на партията, чийто изразител беше даден вестник; при това — в тези коментари не всякога се диреше и съобщаваше обективната истина. Така, официозът „Народни права“, бр. 55 от 30 май 1899 г., неделя, на стр. 6 — Вътрешен отдел — бе писал:

На 25 того вечерта, неизвестни лица нападнали бившия учител в Скопие Димитър Шагманов, комуто нанесли смъртоносни рани, от които вече той е починал. Разно се говори по това убийство, но преждевременно е да се твърди за положително някои от споменуваните причини. Имало вече арестувани някои подозрителни лица и нека се надяваме, че столичната полиция ще залови същинските убийци, които, според както разправят, се криели в града.

Вестник „Нов век“, бр. 39 от 26 май 1899 г. на стр. 3 — Хроника — беше писал:

Снощи към девет и половина часа е бил нападнат на ул. „Ломска“ един млад интелигентен момък от трима души, които му нанесли четири тежки рани по тялото с ками и след това се разбягали в разни направления. Раненият бил родом от Македония и указал имената на трима свои съотечественици, които го нападнали и ранили. Жертвата е била пренесена в болницата, дето и издъхнала. Причините за това нападение и убийство още не са известни. Полицията е вземала строги мерки за хващането на виновниците.

В-к „Автономия“, бр. 40, година първа, от 5 юни 1899 г., стр. 4 — Хроника — пишеше:

Едно нечувано убийство. На 25 м. м. на ч. 9 и три четвърти вечерта е бил нападнат от две неизвестни лица близо до ковчежничеството учителят Димитър П. Шагманов, родом от Скопие, и са сполучили да му нанесат 23 смъртоносни удари с кама. Причината, за да убият Д. Шагманова се е криела в това, че той бил шпионин. Доколко това обстоятелство е вярно, ние не можем за сега нищо да кажем. Д. П. Шагманов е бил веднага закаран в болницата. Преди това, още като бил в пълно съзнание — казват — е казал на полицията, че убийците му са били Гьорче Петров, Георги Делчев и двама други; до колко това е вярно, обаче, ние не знаем. Полицията под мъдрото ръководство на градоначалника г. Басмаджиев на другия ден е уловила горните лица и ги арестувала. Казват, че горните лица са били заведени на очна ставка при Д. П. Шагманова. Последният в присъствието на полицията и съдебния следовател е показал убийците и поради това са били арестувани и след три дни са били освободени срещу гаранция.

В-к „Нов отзив“, год. първа, бр. 198 от 9 юни 1899 г. стр. 4 — Вътрешен отдел — беше писал:

Шпионский орган „Автономия“ не може да намери думи, с които достатъчно да осъди авторите на убийството в улица „Пиротска“. В бясната си злоба за изгубването на този добър патриот, върху който са намерени три паспорта със съвсем различно поданство, те отиват дотам, щото скърбят гдето Македония не е родила все такива чада като тях, ами е наплодила и такива, които да ги преследват. Наистина загубата на хора като Петрушева не може да се обезщети с нищо друго, освен със самоубийството на приятелите и съратниците по срамното му занятие и ние, на основание на този психологически закон, очакваме час по-скоро щото и редакторите на „Автономия“ да се обесят на някоя върба като Йуда Искариотски.

В-к „Автономия“, бр. 42 от 9 юни 1899 г., стр. 5, писа:

Гьорче Петров, който е един префинен шпионин и предател; Гьорче Петров, който е един харамия и разбойник; Гьорче Петров, който е един професионален убиец; Гьорче Петров, който уж за освобождението на Македония е събрал досега повече от 15000 турски лири; Гьорче Петров, който под булото на патриотизма окраде 75000 златни лева в България; Гьорче Петров… днес седнал да хвърля кал върху лицата на хора, които винаги са готови да поднесат живота си пред олтара на свободата, и ги нарича шпиони. Но кой може да направи това? Само Гьорче Петров, който притежава образа на един подивял звяр. Засега толкоз.

А на стр. 6 — Хроника — същият вестник в същия брой писа:

Според сведенията, които черпим от верен източник, Гьорче Петров искал да се обеси. Казвал на един наш приятел, че след убийството на Шагманов хората гледали на него като на див звяр. Това нещо много го обезпокоявало, затова решил да се обеси, но още не решил къде да извърши това — в Солун или в София. Той, види се, е разбрал вече, че народът ще въстане против него за предателствата му и ще го заведе на гилотината, затова побързал сам да направи това.

Убийството на Шагманов беше удобен случай за вестникарите да си чешат езиците. И както обикновено става във вестникарския свят — те си чешеха езиците без да се грижат за истината. Вестниците бяха единодушни в едно; че Шагманов умрял от нанесените му рани; а в действителност той не умря, а честно и почтено оздравя. След 19 години — в 1918 година пролетта, като войник, аз бях изпратен по служба в гр. Серес; там срещнах Шагманова; беше полицейски пристав в тоя град и ограбваше гърците. Българското правителство — за задоволяване амбициите и кефа на германския кайзер и на цар Фердинанда — бе поставило на карта съществуването на държавата; но то скъпеше живота и кръвта на подлеците като Шагманова и ги настаняваше така, че те не само бяха сигурни за живота си, но то — българското правителство — им беше създало условия да ограбват населението в териториите, завзети от българските войски… Тоя същият Димитър П. Шагманов е още жив — той, под името Димитър Петрушев и досега е жив и здрав и работи като писар в кантората на адвоката Икономов в гр. Пазарджик.[88]

Три недели след 25 май 1899 година, когато беше извършено убийството на ул. „Пиротска“, Шагманов напълно оздравял от раните си и бил изписан от болницата. Вместо да се заинтересува да узнае откъде Шагманов има двата паспорта освен моя, който му дадох през м. януари в Скопие, за да дойде с него в България, полицията му върнала всичките книжа, които след убийството намерила в него. След излизането си от болницата, Шагманов веднага заминал през Цариброд- Ниш-Зибевче за Скопие. Ние не му попречихме не затова, че му бяхме простили или че пак нямахме желание да го убием, а защото не бяхме в София, не бяхме и в България — ние бяхме заминали с чета в Македония…

Във всеки случай, урокът беше даден добре; за това свидетелстваше нервният тон на в-к „Автономия“, подозиран в близки отношения с турското консулато. Разбира се, този урок — както ще се види от онова, което излагам по-надолу, — не унищожи турския шпионаж между македонските среди в София, но го направи по-предпазлив и по-ловък.

Аз влязох в кауша, който се осветляваше от дупката на вратата и от едно прозорче над нея, което беше нависоко, под тавана. Вътре имаше четирима души: единият възрастен човек на около 40 години и три млади момчета 22–24-годишни.

Първият — Иван Попето — беше със среден ръст, дебел, с набито телосложение и силни мускули, с широко, бледо лице и небръсната тъмнокестенява брада; неговото легло беше по средата на стената срещу вратата. По занятие беше файтонджия и беше обвинен в убийство или в участие в убийство, понеже било установено, че с един файтон, носещ номера на неговия файтон, през м. април тая година е бил пренесен и хвърлен в р. Искър трупът на един човек, чиято самоличност не е могла да се установи. Попето отричаше цялото обвинение и поддържаше, че убиецът или убийците, за да заблудят полицията, ще да са сменили номера на своя файтон и написали по фенерите и отзад друг номер, който се случило да е номерът на неговия файтон.

Две от младите момчета бяха: едното от с. Пресека, Ловченско, а другото от с. Орешак, Троянско. Те бяха джебчии-крадци на пари и кесии по пазарите и панаирите. В кауша те бяха отляво на Попето — между него и ъгъла на Кауша. Другото момче беше от Орханийско; то беше крадец чрез взлом, което обирало разни дюкяни в София, като си служело и с шперцове и ключове. В кауша то имаше леглото си отдясно на Попето. Имената на тези три млади момчета не си спомням.

Аз влязох в кауша и поздравих моите бъдещи съжители с „Добър ден!“ След като ме поздравиха и те от своя страна с „Добре дошъл!“, Попето се обърна към мене и ми каза:

— Слушай, момче! Я да ни кажеш тука защо си арестуван?

Аз вече имах опита от Куршумли-Хан и отговорих уклончиво:

— Арестуваха ме, за да не стои каушът празен. Затворът не е за котките или магаретата, а за хората!

— Я виж ти! То така не може! Тука ще образуваме съд. Пред тоя съд ти ще си кажеш каква ти е вината и той ще ти определи наказанието. Тогава ще ти дадем място между нас!

И той добави:

— Аз ще бъда съдията. Ти — обърна се той наляво към единия от джебчиите — ти ще бъдеш прокурорът. Ти — обърна се надясно към крадеца чрез взлом — ти ще си адвокатът, а ти — обърна се към другия джебчия — ти ще бъдеш публиката, ще стоиш зад обвиняемия и ще слушаш пледоариите. Дайте одеялото!

Седна с кръстосани крака и с одеялото си покри колената.

— Дръж ти наказателния закон! — и подаде на „прокурора“ единия ъгъл на одеялото. Дръж ти делото на обвиняемия! — той подаде другия ъгъл от одеялото на „адвоката“. Ти, обвиняемий, стъпи на одеялото! Не с единия крак, а с двата крака! Така! Публиката да иде на мястото си! Мирно! Разглеждането на делото започва!

Аз разбрах играта: „съдът“ ще произнесе присъдата: „да се обеси“, оня зад мене ще ме блъсне към „съдията“, а в същото време „прокурорът“ и „адвокатът“ ще дръпнат одеялото, така че аз да се намеря паднал на земята. Разбрах играта, но не дадох вид, че съм се усетил. „Съдията“ се обърна към мене:

— Обвиняемий! Кажи какво престъпление си направил!

Съвсем с наивен тон аз разказах оная история за бостана, динята и краставицата, която преди три месеца бях чул да ми разправя Стойче от Долно Лисиче при влизането ми в Мустентик кауши в Куршумли-Хан — и завърших:

— Вместо да откъсна диня, откъснал съм една крива краставица — ей такава! — и като подражавах на Стойче от Долно Лисиче — посочих с лявата ръка рамото на дясната си ръка, която бях свил под прав ъгъл. — Та, сега ме пратиха тука да я изправям — додадох аз и едновременно с това бързо отстъпих от одеялото.

— А-а! — продума Попето — значи не влизаш в пандиза за пръв път! Ти и друг път си ходил на воденица! Че тъй кажи, бе адаш! На тебе се пада да седнеш до мене отдясно! Я, стори място на гостенина! — обърна се той към крадеца чрез взлом. — Я ела! Заповядай, седни! Седни да се сприкажем както му е реда!

Аз попаднах в своя среда. Моите другари по кауш бяха славни момчета. Имах случая да се убедя, че въпреки това — дето те бяха паднали на дъното в обществото, в своите разбирания на нещата в живота и в практическото приложение на тия си разбирания, те стояха по-горе от много хора с високо обществено положение.

Това беше на 28 май, петък, на третия ден след моето влизане в пети участък. От стражаря, който беше на пост в коридор на горния етаж и се разхождаше пред вратите на каушите, като сегиз-тогиз се спираше да приказва с нас през дупките на вратата, научихме, че ей сега докарали в канцеларията на участъка евреина-банкер Лиячо. Осъден бил на няколкомесечен затвор за следното:

Някой си господин дължал на Лиячо по полица 10 000 лева. На падежа длъжникът, придружен от един свой познат, дошъл в кантората на банкера, издължил си борча и поискал полицата обратно. При броенето на издължената сума, Лиячо смачкал с ръка полицата и я хвърлил в кошчето. Когато длъжникът поискал издължената полица, Лиячо се навел уж да я търси, ровил в кошчето и като направил вид, че не можал да я намери, казал:

— Аз я смачках и хвърлих. Тя и без това не може вече да служи за нищо!

Успокоен, длъжникът и неговият познат си излезли; след неговото излизане Лиячо намерил полицата, огладил я с ютия и понеже падежът изтекъл, я протестирал. Работата дошла в съда, където се установило, че по тая полица не се дължи нищо и че Лиячо по мошенически начин иска да ограби длъжника. Съдът осъдил Лияча на затвор, за чието излежаване е докаран в пети участък.

Ключарят повел Лияча към нашия кауш и — докле той отключваше вратата — ние слушахме Лиячо да протестира:

— Къде ме водиш, господин стражар? При тия крадци? При тия мошеници! При тия вагабонти ! При тия убийци! Аз съм честен човек!

Попето и другарите му се спогледаха, намигнаха си и се разбраха. Ключарят вкара Лиячо в кауша.

— Добре дошъл! Добре дошъл, господин Лиячо! Заповядай, седни! — обади се Попето. — Стани ти, бре! Направи място в кюшето на господин Лиячо! — обърна се той към оня от джебчиите, чието легло беше в ъгъла на кауша. Попето продължи:

— Какви бяха тия съдии, какъв беше тоя съд, това чудо? Хич, бива ли да лежи в затвора такъв стар, такъв богат, честен и почтен човек като тебе? Заповядай, седни! А пък ти — обърна се той пак към лежащия в кюшето — хайде, мръдни се, де! Колко пъти ще ти казвам?

Подканеният се обърна към другия джебчия:

— Хайде, иди оттатък кюшето, към вратата! Стани да седна!

— Как така — „стани ти да седна аз“? Защо пък аз да ида? На тебе казва Попето да идеш!

— Демек, аз да ида до тенекията, а? Няма го майстора! Не ща! Иди ти!

Докле Лиячо се готвеше да иде да седне в ъгъла, спорът между двамата джебчии — кой да се премести към вратата, т.е. до тенекията за ходене по малка нужда — се изостри и се преобърна в сбиване. Двамата спорещи почнаха да се боричкат и прекараха Лиячо помежду си. Почнаха да се мушкат и да се удрят с юмруци колкото им сила държи; юмруците попадаха по средата, т.е. по гърба, по главата, по гърдите на Лиячо, който започна да вика за помощ. Попето и крадецът чрез взлом се спуснаха уж да ги разтърват — всъщност да присъединят и своите юмруци към ония на двамата джебчии. Всички удряха, мушкаха, тъпчеха и скачаха върху Лиячо, чийто глас прегракна; към края на сеанса Лиячо не беше в състояние нито да се защищава, нито да се изправи на краката си. Постовият стражар, който в началото беше надзърнал през дупката на вратата да види какво става, се усмихна и се дръпна назад; не бързаше да се притече на помощ, да въдвори реда и тишината, за да спасява почтения и честен човек Лиячо. Когато изсвири, за да повика ключара, Попето и крадецът чрез взлом бяха хванали Лиячо под мишниците, бяха го изправили на крака и го влачеха към вратата. Ключарят дойде и отключи вратата; Попето и другарят му изведоха Лияча, който биде затворен в съседния кауш; те обясниха, че двамата джепчии се скарали и се сбили, че Лиячо се намесил да ги разтърва и опрал пешкира. През това време двамата джебчии доиграваха започнатата комедия — те продължаваха да се карат и да се заканват един на друг… По такъв осезателен начин моите съжители от кауша дадоха един практически урок по savoir vivre[89] на прочутия софийски богаташ, лихваря-банкер Лиячо.

Аз оставих Делчев и Гьорче Петров в казармата на втори участък. Водени ли са били на очна ставка при Шагманова — не зная. Във всеки случай те не бяха докарани в пети участък, а са били задържани там, дето ги бях оставил. На 29 май сутринта ме извикаха в канцеларията на участъка и оттам с двама стражари ме закарах във втори участък; оттам забраха трима ни — Гьорче Петров, Делчев и мене и заобиколени с няколко души стражари, въоръжени със заредени бердани, ни закараха при следователя, чийто кабинет се намираше в същото здание, където се помещаваше и окръжният съд — на ул. „Мария Луиза“, близо до хотел „Батемберг“. От втори участък по ул. „Нишка“ излязохме на ул. „Мария Луиза“, а оттам, по тая последната улица — до следователя. Когато минавахме по ул. „Мария Луиза“, привлякохме любопитството на хората, така че скоро подир нас се образува цял кортеж от любопитни софиянци; когато стигнахме при окръжния съд, зад нас се беше събрала цяла тълпа, която остана да чака пред вратата на съда.

Първи бяха викани при следователя Гьорче Петров и Делчев, а след тях бях повикан аз. Още след разпита им, Гьорче Петров и Делчев бяха освободени под подписка. Следователят ме разпитва. Аз дадох показания, че на 23 май съм срещнал Шагманова, че съм го питал защо е ходил често и по мръкнало в турското консулато; че съм му казал — ако още веднъж кракът му спъти в консулатото, ще го заколя. Но аз нямам нищо общо с убийството, което ще да е извършено от някого, на когото той ще да е изгорил душата; че нямам нищо общо с извършеното убийство, може да се установи от факта, че в часа, когато то се е извършвало, аз, с Петър Соколов, изпращах на гарата скулптора Андрей Николов, който заминаваше с трена за Варна. След като написах своите показания, следователят даде заповед да ме закарат обратно в пети участък.

Затекоха пак еднообразните дни на затворническия живот: сутрин разходка по коридора и в двора, след това кауша, след това обед, следобедна разходка, пак кауша, вечеря, спане — и тъй нататък безкрай. Еднообразието понякога се нарушаваше от някое затворническо събитие, което за няколко часа набръчкваше гладката повърхност на затворническото блато — и след това пак убийствено еднообразие… Днес, например, на обед ще има допълнителна порция: тя се дава един вид като за душа по случай обесването на един затворник вчера. Последния път аз видях обесения онзи ден на сутрешната разходка: мълчалив, замислен, той се разхождаше усамотен в двора с изражение на пълно безразличие спрямо всичко, което става наоколо. Няколко дни преди моето влизане в пети участък той е бил осъден на смърт за това, че като изнасилвал балдъза си — младо момиче, което се защитавало и викало за помощ — той го стиснал за гушата да не вика и в своята самозабрава го удушил; обжалвал присъдата, жалбата му останала без последствие, присъдата е била потвърдена и вчера сутринта е бил отведен и обесен в двора на Черната Джамия.

Приемният ден в пети участък беше сряда. Във вторник вечерта единият от джебчиите ни разправя как майсторски извършил някаква кражба и как заблудил полицията. Постовият стражар, незабелязан от нас, слушал при дупката на вратата и по едно време се обажда:

— Заблудил си ти полицията, защото си попаднал на стражари-будали! Нека да съм аз, та ще ме заблудиш!

— Та да не мислиш, че не мога и тебе да метна за зелен хайвер? Хайде на бас! Хващаш ли се? Ето — утре ще идват хора на свиждане. Пред тебе ще открадна часовника на някой от посетителите и ти няма да ме забележиш. Хващаш ли се на бас?

— Добре. Хващам се! По какво?

— На една кутия папироси второ качество. Ето — да са свидетели всички тука: ако ме забележиш, ще имаш кутията от мене; ако не ме забележиш, ще пуша една кутия цигари от тебе!

На следния ден ние сме на сутрешна разходка. В участъка пускат посетители; те се качват по тясната извита стълба и влизат в канцеларията на участъка, където извикват затворника, когото посещават. Стражарят стои до стълбата и не изпуска от очи джебчията, с когото се беше хванал на бас снощи. Двамата джебчии стоят на другия край на коридора и се карат за нещо. Веднага единият, с вдигнат юмрук, се спуска върху другия, който избягва, дохожда при стълбата и тичешком слиза по нея; понеже един посетител се качва по стълбата, бягащият се спира при завоя; посетителят се изкачва до завоя; в това време оня, който гони беглеца, слиза по стълбите така че посетителят остава между двамата, които почват да се боричкат. Най-после с помощта на стражаря, който следи джебчиите, посетителят успява да се качи по стълбата и да влезне в канцеларията, в която повикват търсения от него затворник. След четвърт час посетителят излиза от канцеларията и тръгва да слиза по стълбата. През цялото това време двамата джебчии продължават да се боричкат и ругаят, наблюдавани от стражаря. Когато посетителят излиза от канцеларията, при стражаря се приближава джебчията, с когото се бяха хванали на бас.

— Господин стражар! Предай часовника на господина, признай, че загуби баса и ми донеси папиросите!

При тия думи той изважда из пазвата си и подава на зяпналия от учудване стражар откраднат часовник заедно с кордона. Едва тогава посетителят попипва джеба на своята жилетка, откъдето часовникът е изчезнал; чрез стражаря часовникът си отива на мястото. Тая вечер из каушите на пети участък има хубава тема за разговор, шеги и подмятания.

— Той наричаше онези стражари будали; аз му доказах, че и той не е по-хитър от тях! — самодоволно говореше джебчията в нашия кауш вечерта.

На девети юни — сряда — след пладне бях повикан пак при следователя. Закаран бях от един стражар, въоръжен с бердана с наденат щик, която носеше на рамо. Аз вървях напред, а стражарят стъпка в стъпка след мене, така че представлявахме една интересна група. В коридора при следователя заварих П. Соколов, който току-що беше изследван. След първото ми явяване при следователя, преписката е била изпратена във Варна, дето по делегация е бил разпитан скулпторът Андрей Николов. Неговите показания, а също и показанията на П. Соколов установили по безспорен начин моето алиби и аз бях освободен под подписка. Стражарят нарами своята бердана и си отиде в пети участък самичък. Соколов чакаше в коридора, така че двамата заедно излязохме от зданието на окръжния съд и се опътихме кам „Батемберг“, за да се срещнем с Мерджанов, Делчев и др.

Още по пътя Соколов ми разправи, че Делчев ще заминава с чета в Македония и че те — Мерджанов и Соколов — възнамеряват да идат с Делчева; щели да заминат по-рано, но те двамата уговорили Делчева да почака привършването на моето следствие, та да заминем и тримата с него. Забавянето се наложило и по друга, много важна причина. За да стигне незабелязано на юг, четата трябва да прекоси направо през Пирин, където по тия високи места в началото на м. юни още няма изкарани стада; следователно за четата ще бъде много мъчно, дори невъзможно, да се продоволства.

Ние стигнахме кафенето при хотел „Батемберг“, където намерихме Делчева и Мерджанов. Четиримата се качихме горе в хотела, в стаята на Делчева, за да си уясним много въпроси, свързани с проектираното заминаване. Вероятно, като е считал, че присъствието в четата на нас, „студентите“, ще придаде по-голяма тежест; или пък защото е искал да има с кого да размени мислите си през дългите дни на принудително бездействие, каквото се случва често на четите — Делчев не скри от нас, че много държи да заминем с него. До преди половин час аз бях арестантин и не бях в течение на разговорите, които се бяха водили по този въпрос между Делчев, Мерджанов и Соколов, и затова, щом влязохме в стаята, запитах:

— Да си приказваме както му е редът — колко души ще бъдем в четата?

— С мене и вас тримата — осем души.

— Ама че ще бъдем силна сила! Ако влезем в бой с аскера, наведнъж ще унищожим цялата армия на негово величество султан Абдул Хамид-Хан втори!

— Не се подигравай! Ние няма да влезем в Македония, за да водим бой с аскера!

— Ами за какво ще влезем тогава? Каква цел ще гони четата?

— Гонят се няколко цели: първо — да се стегне организацията там, дето населението е организирано и да се организира там, дето не е организирано. Второ…

— Извинявай! — прекъсна го Мерджанов. — Принципът на властта, при това — на абсолютната власт, върху който почива организацията, е от такова естество, че никак не ни възхищава…

— Върху принципите и тяхното приложение ще говорим после, има време за това — отговори Делчев. — Второ — да свикаме общ събор на всички чети в Македония — организационни и харамийски — и да убедим или да принудим тия последните да се подчинят на организацията, за да образуват нейната жива, физическа, въоръжена сила.

— Демек — намеси се Соколов — ти искаш от харамиите зорлем да направиш Хаджи-Димитровци; или пък да ги кандардисваш — тия дъртите харамии… с „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“… Интересно е да иде сега човек в Дупница, у Бешико, и да ги пита — харамиите — какво мислят те по тоя въпрос…

— За нас и тая цел на четата не представлява интерес — каза Мерджанов — или пък, ако представлява някакъв интерес, той е със знак минус… Да минем на третата точка от дневния ред! — помъчи се той да подражава иронично езика на депутатите.

— Трето — при удобен случай, да набавим материални средства за организацията по разбойнически начин.

— Тоест, да повторим твоята ланшна история със струмишкото бегче! — забеляза Соколов. — Ти приличаш на вълка, който три години обикаля мястото, дето е удавил магарето!

— По тая, третата цел, трябва да сме наясно — казах аз, — защото напоследък ние бихме тъпана, а организацията обра парсата. И сега — за това ли ще заминем, за да бием тъпана за оня, дето духа?

— Драги Гоце — каза Мерджанов, — по солунското „отвличане“ ние понесохме всичките рискове, всичките жертви и разходи, а вие пипнахте парите, без да си бяхте мръднали пръста. Ние не щем нищо даром. Ако участвуваме, ние ще участвуваме наравно и наравно ще делим каквото добием. Половината на организацията, половината за нашата анархистическа група! Както ти бях казал и по-рано — само при тези условия ние ще дойдем с тебе в чета! Приемаш ли го — това условие?

— Приемам!

— Добре. Кога заминаваме?

— Аз ще тръгна за Дупница утре, а вие ще тръгнете в неделя, на 13-ти с трена до Радомир: в неделя вечерта ще ви чакам в Дупница, Ще слезете в хотел „Джумая“. Аз ще ви чакам в кафенето.

След като биде уговорено горното, ние слязохме долу в кафенето.

В събота на 12 юни една весела компания бяхме излезли на разходка в Борисовата градина, край езерото горе. Бяхме: Мерджанов, Соколов, Кличиян, аз, Васката (Васил Стоянов) и се ползвахме от случая да прекараме последните часове преди заминаването във весела компания. Ние се закачахме, пеехме в хор тогавашните шлагери: „Глядя на луч…“ и „Не изкушай меня без нужды…“. Мерджанов седна на тревата и се събу, за да си измие краката в езерото. Соколов посочи един господин, който идеше по алеята към нас.

— Ей го Иван Вазов, идва насам!

Висок, кокалест, в сив костюм, с посребрени буйни мустаци и коса, беше турил лявата си ръка зад гърба и вървеше бавно, като се спираше от време на време и поглеждаше на запад към Люлин, където слънцето беше клюмнало на залез.

— Чакай да си покажа краката, за да ги види, та белким ги възпее! — каза Мерджанов и един по един си извади краката от водата и ги постави на тревата…

— Ще се рече, искаш да напише една ода на твоите крака, нали? — запита Кличиян.

— Защо не? — сопна се Мерджанов. — Щом като може да напише „Ода за Царя“, защо да не може да напише една ода на моите крака? По какво те стоят по-долу от главата или акъла на цар Александър Втори?

Соколов взе да цитира стихове от „Ода на Царя“. Вазов беше доста близко и вероятно можеше да чуе декламацията:

Ти вежди намръщиш — бледней Цариградът;

Ти нещо пошушнеш — трепери Елбрус;

Ти дума продумаш — оковите падат;

Ти тупнеш с крака си — навред става трус!

— А одата на моите крака той би могъл да напише така:

О, крака кирливи, потни и смрадливи!

Крака сухи, голи, покрити с мазоли!

Къде не сте били? Де не сте ходили?

Де не сте следили жени млади, мили?…

Вазов отмина нататък, след като се обърна няколко пъти към тая група от млади, весели хора, които взимаха на подбив неговите поетически стихобесия…

Пловдив, 1946 г.

Бележки

[1] Ах, бе братя! Да имам сила, ще духна слънцето да го угася, та ако и ние загинем, да загинат и всичките тирани, които ни яздят! Бих изгорил плевнята, но и мишките в нея!

[2] „Марково коляно“ е била кръчма в Пловдив по време на съединението, която се е намирала срещу градската градина и където се събирали съзаклятниците за съединението на Северна и Южна България.

[3] В с. Голямо Конаре, Пловдивско, е било взето решение за прогласяване съединението на Северна и Южна България в 1885 година.

[4] Панагията е украшение, което православните архиереи носят окачено на гърдите си при тържествени случаи и при извършване на литургията. Това е емайлова плака с изображението на Мария, носеща на ръце детето Исус. Тая плака е заобиколена с широка рамка, отгоре с корона — рамката и короната са образувани от скъпоценни разноцветни камъни.

[5] Едно и едно — две; две и две — четири и едно — пет!

[6] Писано през м. януари 1947 г. М. Герджиков се е поминал на 18 март 1947 г.

[7] Благодарение на г-н Димитри (така наричаше Д. Общински)

[8] С младите българи-студенти много обичам да говоря техния език.

[9] Кой е?

[10] Но, кой е?

[11] Но това е Димитър, мамо! Онзи, който толкова знае френски!

[12] Изпратете триста франка телеграфно.

[13] „Златния телец…“

[14] „Българите не са глупави — те не плащат своите дългове…“

[15] „Дава се под наем мебелирана стая — но не на руснаци и българи.“

[16] Престъпленията на Бога.

[17] Укрепленията — название на централната градска градина в Женева.

[18] Защото… защото Вие не сте нищо повече от разбойник, господине!

[19] Крадец! Крадец!

[20] Ама — не викайте! Не викайте толкова, госпожо!

[21] Хлебче.

[22] Квартал в Женева, в центъра на града.

[23] Вашето име, ако обичате?

[24] Без съмнение, без съмнение.

[25] Много добре познат.

[26] Отблизо.

[27] Аз отговарям за това.

[28] Единият следваше по литература,

другият — по римско право,

третият правеше дългове,

четвъртият нищо не правеше.

[29] Лион се разбунтува против свободата — Лион не съществува вече.

[30] Алков — отделена част от стаята, където се намира леглото.

[31] Село Кучевиста, най-голямото от селата в Скопска Църна гора, беше сърбоманско село. Взел най-живо участие в българското възраждане, моят вуйка си беше турил за задача да присъедини родното си село в духовно отношение към екзархията. За тая цел, още при откриването на българската митрополия в Скопие, той всяка година изпращаше лично на Скопския владика Синесий по 25 звонкови турски лири, за да открие в с. Кучевиста българско училище и да плаща на двама учители. По онова време годишната заплата на селските учители варираше между 4 и 10 лева, така че изпращаните на Синесий пари бяха предостатъчни за обзавеждане и поддържане на училището и за заплата на двамата учители. Синесий не направи нищо с така изпращаните му пари. Давал ли е сметка Синесий за тия пари, не зная; но в Скопие хората разправяха, че това високопреосвещенство имало за метреса една арменка — жената на съдържателя на хотел „Ориент“, един добре обзаведен и добре поддържан хотел, който съперничеше по уредба с хотел „Турати“ при гарата. Изглежда, че парите, които моят вуйка изпращаше на Синесий за училище и учители в с. Кучевиста, по косвен път отиваха за обзавеждане и поддържане на хотел „Ориент“…

[32] „Фатих“ значи завоевател.

[33] Глашатай.

[34] Документ за самоличност.

[35] „Таксилдарин“ — бирник.

[36] „Бетер“ — повече.

[37] С проповеди и писания.

[38] Със сабя сме я взели, със сабя ще я дадем!

[39] И едната е лайно, и другата е лайно! Бял задник, черен задник — все е задник!

[40] Хайде, изпейте една въстаническа песен! Например една: „Стани, стани, юнак балкански“ (Турците не могат да произнесат последователно две безгласни букви; затова, вместо „стани“, произнасят „сатани“. Последната дума „балкански“, произнесена по турски начин, е един циничен каламбур).

[41] Хайде-е! Да живее Македонската свобода!

[42] Като си от Мирковци и си учител в Глуово, чий дядова, търсиш чак в Карпино?

[43] Цигарета.

[44] „Топал“ — сакат.

[45] Броенето започва — един! Два! Три! Четири!…

[46] Непреводим израз на учудване и възхищение.

[47] Томрук е дървена клада, разрязана надлъж; по дължината на резката са пробити две дупки с широчина колкото е дебелината на пищялите на краката. След като вкарат краката в дупките, кладата се затваря и заключва. Наказаният по този начин не може да се помръдне, не може да седне или да легне, а трябва да стои неподвижно прав. С томрук наказваха в турските затвори буйстващите затворници и ония от тях, които се опитваха да се самоубият.

[48] Отричане му е майката.

[49] Две бели меджидии — около 9,40 лева златни.

[50] Един черек — монета със стойност ¼ от бяла меджидия, около един лев и 17 ½ стотинки златни.

[51] Свиня, проклетник.

[52] Саз — струнен музикален инструмент.

[53] Ракия, приготвена от корените на жълтата тинтява, след като предварително са били оставени да ферментират. Градчето Pontarlier се слави с производството на това питие.

[54] Дижестив — питие, което се взима след ядене за по-лесно смилане на храната.

[55] Я, виж! Ей че приятна изненада! Това не е ли от вашенско?

[56] „Ясакчия“ — телохранител.

[57] „Тазлик“ — присъда.

[58] Гимнастическа стъпка, спортно ходене.

[59] Ей, момче.

[60] Дай Боже, всички ви така да видя!

[61] Припознаваш ли кой е валията?

[62] Сега… припознавам…

[63] Всред Цариград пристанище.

За войската няма нито хляб, нито дрехи.

Времето на военната служба изтече,

а уволнителни билети не ни дават.

        Тебе, мила, на бога те поверявам!

        Ако ме търсиш, ела из затворите да ме намериш,

        а за да те погаля, яви ми се на сън и ме прегърни.

[64] Всред Цариград барикада.

От барикадата ние стреляме с увързани с тел куршуми,

ние сме трима, но сме достатъчно срещу всичките си неприятели.

[65] А-ах, майчице!

[66] Дърварина даскал Петър!

[67] Вижте го! И при това, смее се, проклетникът!

[68] Мъчно ли ти е, даскале?

[69] Беса (алб.) — заклеване, даване на дума

[70] Кураж, момче!

[71] Велик е Бог!

[72] Помилване

[73] Къде да ида, господине?

[74] Моля ви се, повикайте Хаджи-Али!

[75] Умря нещастникът! Не можа да издържи.

[76] „Юзбашия“ — стотник

[77] С ножовете напред — марш!

[78] Служебно назначен.

[79] Дай Боже, назад хич да не се върнеш!

[80] Слушай! Стига си зяпал! Всички вече заминаха за гарата. Хайде да идем и ние! Отиваме за Безансон.

[81] В пъкъла иди, ако искаш, само тука не оставай!

[82] Буквално значи „с правителствено изкуство“. Подигравателен израз като българското „да ти духа кон във врата“, значи „под стража“.

[83] Защо удряш?! Защо удряш?!

[84] Je m’en fous! — непреводим галицизъм, който има същия смисъл като българското: „Дреме ми!“, и респективно човек, който не отдава никакво значение на нещата, обстоятелствата и хората.

[85] Букв. „за яката и крачолите“; „без да им мигне окото“, „направо като стой, та гледай“.

[86] Прочути и смели разбойници, родом от Тетевенските села: те върлуваха в Ловчанско и Тетевенско през 1887–88 г. Заловени от турците в Цариград в 1889 г., те са били предадени на българските власти и са били обесени на същата бесилка в Черната Джамия.

[87] Миларов, Карагюлев и др., високоинтелигентни хора, борци против диктатурата на Стамболова, са били обесени на същата бесилка. По същия процес П. Каравелов, Т. Китанчев и др. бяха осъдени на тъмничен затвор.

[88] Писано през 1947 година. Шагманов се е поминал в гр. Пазарджик през 1948 година.

[89] Благонравие.