Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Долангенгър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Seeds of yesterday, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

В. С. Ендрюс. Семена на злото

Американска. Първо издание

ИК „Златорогь“, София, 1996

Редактор: Розия Самуилова

ISBN: 954-437-040-4

История

  1. — Добавяне

Първа част

Фоксуърт Хол

И така, когато аз навърших петдесет и две години, а Крис петдесет и четири, най-накрая настъпи лятото, в което се изпълни обещанието на майка ни да станем богати, направено много отдавна, когато бях на шестнайсет, а Крис — на осемнайсет.

Застанахме пред огромната, потискаща къща, която не очаквах да видя отново. Стомахът ми се сви, въпреки че тя не беше точно копие на Фоксуърт Хол. Колко висока цена трябваше да заплатим с Крис, за да станем временни господари на тази гигантска къща. Някога, много отдавна, вярвах, че ще живеем в нея като принц и принцеса.

Вече не вярвах на приказките.

Съвсем ясно помнех онази студена лятна нощ, когато за първи път се приближихме до това място — тъмното небе бе изпълнено с мистична лунна светлина и вълшебни звезди. Очаквахме да ни се случат най-хубавите неща, а открихме само най-лошите.

Тогава двамата с Крис бяхме млади и невинни, изпълнени с доверие и обич към майка ни. Тя ни водеше в мрачната и някак си страшна нощ към огромното имение, наречено Фоксуърт Хол, а ние вярвахме, че бъдещите ни дни ще са оцветени в зелено за богатството и в жълто — за щастието.

Колко сляпо й вярвахме, докато се влачехме зад нея.

Играехме в праха на тавана, затворени в мрачната и влажна стая, и вярвахме на обещанията на майка ни, че някой ден Фоксуърт Хол и приказното му богатство ще бъдат наши. Болното, но упорито сърце на жестокия и безсърдечен дядо обаче отказваше да спре и да позволи на четирите млади и обнадеждени сърца да живеят. Чакахме, чакахме, докато изминаха повече от три години и мама не изпълни обещанието си.

Едва след нейната смърт, след прочитане на завещанието й, Фоксуърт Хол стана наш. Тя остави къщата на Барт, любимия й внук, сина ми от втория й съпруг, но до навършването му на двайсет и пет години имението беше под попечителството на Крис.

Тя беше наредила да реконструират Фоксуърт Хол, преди да се премести в Калифорния и да ни открие, но едва след смъртта й довършителните работи около новото имение приключиха.

Цели петнайсет години къщата остана празна. За нея се грижеше прислуга, а юридически се управляваше от адвокати, които се обаждаха или пишеха на Крис и обсъждаха възникналите проблеми. Къщата страдаше и може би очакваше деня, в който Барт ще реши да живее в нея. Сега той ни предоставяше имението за известен период от време, преди да дойде и да поеме управлението му.

Във всеки лукс има капан, нашепваше изпълненото ми с подозрение подсъзнание. Усещах капана, който се опитваше да ни впримчи отново. Дали двамата с Крис не бяхме извървели този дълъг път само за да се върнем отново в първоначалната точка?

Какъв щеше да е капанът сега?

Не, няма да има такъв — повтаряше си моята добра половинка. Получавахме злато без ръжда… наистина! Някой ден трябваше да получим наградата. Нощта свърши — най-накрая настъпи нашият ден. Дошъл бе моментът, в който щяха да се сбъднат мечтите ни.

Но нашето присъствие тук остави горчив вкус в устата ми.

Прогоних лошите мисли, усмихнах се на Крис, стиснах ръката му и се вгледах в реставрираното имение Фоксуърт Хол, издигнато от пепелта. То отново се опитваше да ни впечатли и уплаши с размерите си, със злокобното си излъчване, с прозорците и черните им капаци, които приличаха на тежки клепачи върху каменни тъмни очи. Простираше се върху няколко акра прекрасна, но потискаща земя. Беше по-голямо от много хотели, построено във формата на буквата Т, леко пресечено във всеки край единствено за да подчертае внушителната централна част и крилата, които се простираха на север и юг, на изток и запад.

Сградата беше построена от червеникаворозови тухли. Безбройните черни капаци се открояваха на този фон. Четири внушителни коринтски колони поддържаха предния портал. Над двете черни входни врати от цветно стъкло бе изобразен слънчев изгрев. Вратите бяха украсени с огромни месингови гербове, които им придаваха изисканост.

По всяка вероятност тази гледка би ме успокоила, ако внезапно слънцето не се беше скрило зад един облак. Погледнах към небето, което изведнъж стана мрачно и буреносно, предвещаващо вятър и дъжд. Дърветата наоколо се разлюляха и птиците уплашено отлетяха, за да потърсят скривалище. Зелените полянки, така грижливо поддържани, бързо се изпълниха със счупени клонки и паднали листа, а разцъфналите цветя в геометрично подредените градини безмилостно бяха повалени на земята.

Потръпнах и помислих: „Повтори ми отново, Кристофър Дол, повтори ми, че всичко ще е наред. Повтори ми, за да не повярвам, че слънцето се е скрило и приближава буря.“ Той погледна нагоре, усети нарастващото ми безпокойство и нежеланието ми да живеем тук, въпреки че бяхме обещали на Барт. Преди седем години психиатрите му ни съобщиха, че лечението му е успешно и може да заживее съвсем нормално.

Крис ме прегърна, за да ме успокои. Устните му се приближиха до бузата ми.

— Всичко ще е наред, убеден съм. Вече не сме дрезденските кукли, затворени в таванската стая, зависими от възрастните. Сега сме зрели хора и контролираме собствения си живот. Ние двамата сме собственици, докато Барт навърши годините, в които ще получи наследството. Господин и госпожа Кристофър Шефийлд от Мерин Каунти, Калифорния. Никой няма да разбере, че сме брат и сестра. Няма да знаят, че сме от фамилията Фоксуърт. Всички, трудности останаха зад нас. Кати, това е златният ни шанс. Тук, в тази къща, можем да поправим стореното с нас и с децата ни, особено с Барт. Ще управляваме не с железни юмруци и стоманена воля като Малкълм, а с любов, състрадание и разбирателство.

Присъствието на Крис и прегръдката му ми вляха сили и погледнах къщата с други очи. Беше красива. Заради Барт щяхме да останем в нея до двайсет и петия му рожден ден, а след това двамата с Крис щяхме да вземем Синди и да отлетим за Хаваите, където винаги бяхме мечтали да живеем. Да, така трябваше да стане. Усмихнах се и се обърнах към Крис:

— Прав си. Не се страхувам нито от тази, нито от някоя друга къща.

Той се засмя, обгърна кръста ми и ме побутна напред.

 

 

След като завърши училище, по-големият ми син Джори замина в Ню Йорк при баба си — мадам Мариша. В нейната балетна школа не след дълго беше забелязан от критиците и получи главните роли. Детската му любов, Мелъди, замина при него.

На двайсет години Джори се ожени за Мелъди. Тя беше само една година по-млада от него. Двамата заедно се бореха да достигнат върха. В момента бяха най-известната балетна двойка в страната. Вече пет години успехът не ги напускаше. След всяко представление следваха блестящи отзиви от страна на критиците и на публиката. Телевизионните представления увеличаваха броя на техните почитатели.

Мадам Мариша почина, докато спеше, преди две години, но се утешавахме с мисълта, че доживя до осемдесет и седем годишна възраст и работи до последния си дъх.

Към седемнайсетгодишната си възраст по-малкият ми син Барт се превърна от изоставащ ученик в един от най-умните в училището. По това време Джори вече беше в Ню Йорк. Реших, че отсъствието на Джори извади Барт от черупката му и го накара да прояви интерес към учението. Преди два дни се дипломира в Харвардския правен факултет като първенец.

Двамата с Крис се срещнахме с Джори и Мелъди в Бостън и отидохме заедно в огромната зала на Харвардския правен факултет, където Барт получи своята диплома. Нямаше я само Синди, осиновената ни дъщеря. Тя беше в Южна Каролина при най-добрата си приятелка. Мъчно ми беше, че Барт не успя да превъзмогне завистта си към Синди, която по всякакъв начин се опитваше да спечели неговото одобрение. Болеше ме, че и Синди не можа да надмогне неприязънта си към Барт и да празнува заедно с него.

— Не! — изкрещя по телефона тя. — Не ме интересува, че ми е изпратил покана! Това са само демонстрации. И десет титли да сложи пред името си, пак няма да мога да му се възхищавам след всичко, което ми стори. Обясни на Джори и на Мелъди, но внимавай да не ги нараниш. На Барт не казвай нищо. Той ще разбере.

Седях между Крис и Джори и учудено наблюдавах сина си, който у дома бе толкова сдържан и необщителен, а сега бе избран да произнесе речта при получаване на дипломите. Безстрастните му думи действаха хипнотично. Погледнах Крис, който беше толкова горд, че възкликна, преди да ми се усмихне:

— Оу, не мога да повярвам! Той е страхотен, Кати! Не се ли гордееш с него? Аз съм много горд.

Да, да, разбира се, бях горда с Барт. Но знаех, че човекът на подиума е различен от този, когото познавахме.

Може би наистина беше се излекувал, беше съвсем нормален, както казваха докторите.

Но според мен това не беше съвсем вярно — имаше неща, които показваха, че Барт не се е променил толкова драстично, колкото смятаха лекарите му. Точно преди да се разделим, каза:

— Трябва да си там, майко, за да видиш какво представлявам в действителност. — Не спомена нито дума за Крис. — Много е важно за мен ти да си там.

Винаги произнасяше изключително трудно името на Крис.

— Ще поканим Джори и съпругата му и, разбира се, Синди. — Намръщи се само при изричането на името й. Не можех да разбера как е възможно да не харесва толкова чаровно момиче като любимата ни осиновена дъщеря. Не бих могла да обичам Синди повече, дори ако беше плът от моята плът и кръв от кръвта на моя Кристофър Дол. По някакъв начин, тъй като дойде при нас на две години, тя беше нашето дете, единственото, което можехме да смятаме, че принадлежи и на двама ни.

Сега Синди беше на шестнайсет години и бе много по-освободена от мен на нейната възраст. Но Синди не бе потискана като мен.

Крис попита дали цял ден ще стоим навън и ще чакаме задаващия се дъжд да ни намокри. Побутна ме напред.

Внимателно пристъпихме към предния портал на Фоксуърт Хол, докато гръмотевиците се приближаваха, а небето се разцепваше от страховити светкавици.

— Престани да търсиш причина, която да развали този ден, Катрин. Изписано е на лицето ти, в очите ти. Давам ти честната си дума, че ще напуснем тази къща веднага след празненството на Барт и ще заминем за Хаваите. Ако се развилнее ураган и вълна отнесе къщата ни там, то ще е, защото ти си очаквала това да се случи.

Накара ме да се засмея.

— Не забравяй вулкана — развеселих се аз. — Може да ни залее с гореща лава. — Той се усмихна и игриво ме потупа по дупето.

— Престани! Моля те. На десети август ще сме в самолета, но се хващам на бас, че ще се притесняваш за Джори, за Барт и ще се чудиш какво ли прави сам в тази къща.

Тогава се сетих за нещо, което бях забравила. Във Фоксуърт Хол ни чакаше изненада, както беше обещал Барт. Колко странно изглеждаше той, когато ми го съобщи.

— Майко, ще онемееш, когато видиш… — Беше млъкнал и се усмихваше притеснено. — Всяко лято посещавам имението, за да се убедя, че не е потънало в паяжини. Наредих на дизайнерите да възстановят всичко, както е било, с изключение на моя кабинет. Искам той да е модерен, оборудван с електронните съоръжения, от които се нуждая. Но… ако искаш, можеш да го направиш по-уютно.

Уютно? Можеше ли къща като тази да стане уютна? Знаех какво означава да си затворен вътре завинаги. Потръпнах при почукването на високите ми токчета, докато се приближавахме до черните врати и техните гербове. Чудех се дали Барт се е ровил в историята на семейство Фоксуърт, за да открие аристократичните гербове и символи, от които отчаяно се нуждаеше. На всяка врата имаше тежки месингови дръжки, а между тях бе разположен почти незабележим звънец.

— Убеден съм, че тази къща е изпълнена с модерни приспособления, които биха шокирали старите домове на Вирджиния — прошепна Крис.

Без съмнение той беше прав.

Барт обичаше миналото, но повече се интересуваше от бъдещето. Притежаваше всички електронни устройства, появили се на пазара.

Крис бръкна в джоба си и извади ключа за вратата, който ни даде Барт, преди да отлетим от Бостън. Усмихна ми се и го пъхна в голямата месингова ключалка. Преди да успее да го завърти, вратата тихо се отвори.

Отстъпих крачка назад уплашено.

Крис отново ме побутна напред, като учтиво се обърна към възрастния мъж, който ни покани да влезем.

— Заповядайте — каза той със слаб, гърлен глас и бързо ни огледа. — Синът ви се обади и ме предупреди, че ще дойдете. Аз съм от обслужващия персонал, така да се каже.

Погледнах слабия възрастен мъж, който беше така прегърбен, сякаш се изкачваше по планината, независимо че стоеше върху равна повърхност. Косата му беше побеляла, нито сива, нито руса. Очите му бяха воднистосини, бузите — хлътнали. Очите му изпъкваха, сякаш беше страдал дълги години. В него имаше нещо… нещо познато.

Краката ми сякаш тежаха като олово и не помръдваха. Силният вятър развя дългата ми лятна рокля, така че очерта бедрата ми, докато правех първата крачка във фоайето на феникса, наречен Фоксуърт Хол.

Крис стоеше близо до мен. Пусна ръката ми и ме прегърна през раменете.

— Господин и госпожа Кристофър Шефийлд — учтиво се представи той. — А вие кой сте?

Възрастният мъж сякаш не желаеше да поеме здравата и загоряла ръка на Крис. По устните му беше изписана зловеща цинична усмивка.

— Радвам се да се запознаем, господин Шефийлд.

Не откъсвах очи от прегърбения мъж с воднистосините очи. Имаше нещо в усмивката му, в оредяващата му коса с широки сребристи кичури, в очите с дълги мигли. Татко!

Изглеждаше така, както би изглеждал баща ни, ако бе доживял неговата възраст, и бе изпитал всички несгоди в живота.

Моят татко, красивият ни любим баща — радостта на детството ми. Как се молех да го видя отново някой ден.

Крис стисна здраво жилавата му ръка и едва тогава мъжът ни се представи.

— Вашият отдавна забравен вуйчо, който привидно изчезна в Швейцарските Алпи преди петдесет и седем години.