Дженифър Уайлд
Обичай ме Мариета (34)

34

Големите бели платна се издуваха от вятъра и носеха „Доброто сърце“ над безкрайното водно пространство, което се къдреше леко подобно на мокра сива коприна. Синият му цвят отдавна беше помръкнал. Времето беше прохладно. Трябваше да си взема пелерина от каютата. Отпуснах ръце на гладкото махагоново перило и се загледах в празнотата. Едва усещах движението на кораба. Огромният му нос разсичаше водата като остър нож. Пасажерите се разхождаха безцелно по палубата и разговаряха тихо. Всички до един бяха елегантно облечени. Билетът за „Доброто сърце“ и без това беше доста скъп, а сега, когато в Америка бушуваше революцията, пътуването беше станало още по-скъпо.

Бях се унесла в мислите си. Чувствах се така, откакто потеглихме преди повече от две седмици. Спомних си безредието и суматохата в онази сутрин. На кея се струпаха стотици хора. Приятели и роднини изпращаха пасажерите с весели и шумни викове или с още по-гръмки ридания. Камбанки и звънци биеха непрестанно. Цареше невероятна бъркотия. Изненадах се, когато видях, че Люсил е дошла, за да ме изпрати. Лукавите й стари очи бяха изпълнени с искрена тъга. Слабото й лице се беше вцепенило и приличаше на маска, а тя се мъчеше да сдържи сълзите си. Прегърна ме толкова сърдечно, че се уплаших да не би ребрата ми да се счупят. Когато се добрах най-сетне до каютата си, намерих в нея една каса с шампанско, огромна кошница с плодове и няколко подаръка в ярки опаковки, които тя беше качила предварително на кораба. Ексцентричната стара мошеничка ще ми липсва.

И Манди ще ми липсва. Тя не дойде на кея. Сбогувахме се в къщата, в която тя ще продължи да живее по време на отсъствието на Джеръми. Сега тя имаше много пари. Отведох я в банката и й открих сметка. Манди почна да протестира и да изтъква, че сумата е прекалено голяма и не й трябват толкова много пари.

Унинието ме спохождаше често, откакто корабът излезе от пристанището, и продължаваше да ме навестява постоянно. Трябваше да съм въодушевена и да танцувам от радост. Очаквах да не спя от възбуда и от трепетно очакване. Най-накрая напусках Америка и отивах при мъжа, когото обичах. След толкова много години ще се върна в Англия, моята родина, но кой знае защо, ми се струваше, че родина ми е огромната и шумна страна, в която вече никога нямаше да се върна. Последните седем години съвсем не бяха лесни за мен. Бях англичанка по рождение, но след всичко преживяно вече не бях англичанка по дух.

Затърках ръцете си, за да ги стопля. Подвоумих се дали да не се върна в каютата. Небето беше притъмняло още повече. По него имаше аметистови ивици. Извърнах се от перилото и видях, че мадам Жанин Етиен върви бавно по палубата към мен. Настръхнах и я изгледах с такава враждебност, че се стреснах от самата себе си. Мадам Етиен се усмихна самодоволно. Долови враждебността ми. Тя й достави удоволствие, което мадам Етиен не се опита да скрие. Тя беше на трийсет години. Безспорно беше голяма хубавица. Имаше блестящи зелени очи на кафяви точици, лъскава синьо-черна коса и надменно аристократично лице. Отиваше в Париж при богатия си мъж, който беше напуснал Ню Орлиънс преди няколко месеца.

Мадам Етиен ми кимна. Не й отвърнах. Мислено си казах, че покритите й с червило розови устни са прекалено пълни, клепките й са твърде големи, а носът и определено е много дълъг. Независимо от това тя изглеждаше великолепно. Хубавата й лъскава черна коса беше пригладена назад и падаше на вълни по гърба й. Дрехите й бяха истинско произведение на изкуството. В Жанин Етиен имаше нещо особено, което като че ли притежават само някои французойки — едно неотразимо съчетание от светски чар и агресивна самоувереност. Външността и очите й сякаш заявяваха открито, че тя е жена, изживяла безброй любовни истории. В това нямаше нищо лошо. Причината за гнева и огорчението ми бе това, че последната й афера беше с мъжа, който се водеше официално за мой съпруг.

Тя спря и се усмихна престорено свенливо, но всъщност подигравателно. Парфюмът й имаше екзотично ухание, което стигаше надалеч. Навяваше мисли за стъпкани цветя и спални. Само да имах възможност да сграбча за косата тази нахална уличница и да я хвърля зад борда!

— Добър вечер, мадам Бонд — измърка тя със силен акцент. — Къде е хубавият ви мъж?

— Нямам представа — отвърнах язвително. — Предполагах, че е с вас.

Тя вдигна съвършено оформените си вежди и се престори на изненадана.

— Как! Avec moi? Защо мислите така?

— Това май му е станал навик напоследък — подхвърлих аз.

— О, да! Толкова внимателен мъж, толкова мил и вежлив към бедната клетница, която пътува съвсем сама. Играем на карти. Пийваме си шампанско. Той ми помага да убием някак времето.

— Така си и мислех.

Тя пристегна пелерината около рамената си. Изтъкваше най-безсрамно прелестите си и изглеждаше таткова примамливо, че всички мъже на борда мечтаеха да я вкарат в леглото си. Интересно дали е заплела само Джеръми в мрежите си. Със сигурност не. Пътувахме над две седмици, а всеки ден има цели двайсет и четири часа. Как ще й стигне само един мъж за толкова много време!

— Разстроена ли сте? — попита тя.

— Съвсем не. Защо да се разстройвам?

— Други жени биха се възмущавали на ваше място. Обаче вие сте много мъдра. Разбирате жените. Много мило от ваша страна.

Ще ти кажа нещо, скъпа, помислих си аз, ако наистина го желаех, нямаше да имаш и най-малкия шанс да се добереш до него. Всъщност ми правиш услуга, без да го съзнаваш.

— Е, добре — каза тя, — побъбрихме си, както казвате вие, англичаните. Може би ще се видим на вечеря. Ще има филе от морски език, доковото разбрах.

„Дано се задавиш с някоя кост“, пожелах й аз наум, а тя продължи да се разхожда бавно по палубата. Във въздуха остана ароматът от парфюма й. Няколко души се извърнаха, за да й хвърлят един поглед. Очевидно горяха от желание да се насладят на прекрасното й тяло. Един стеснителен рус красавец с книга в ръка тръгна подире й, като се мъчеше да събере смелост, за да я заговори. Жанин спря, погледна го предизвикателно през рамо и зачака. Двамата продължиха заедно. Когато Джеръми се прибере в каютата й довечера, нищо чудно да не си намери място в тълпата.

Докато слизах, си мислех, че всичко това в действителност е много забавно. Постъпих глупаво, като й позволих да ме ядоса така. Вярно е, че Джеръми Бонд и аз официално се водехме женени и ни бяха настанили в една и съща доста луксозна каюта, но аз спях сама нощем. Още отначало му дадох да разбере, че ще го убия, ако посмее да легне до мен. Под един от люковете имаше шезлонг. Той спа на него точно четири пъти. Мърмореше и се оплакваше горчиво, че му бил твърде къс, което си беше самата истина. Добавяше, че ако имам поне малко разум, ще дам леглото на него, а аз ще спя на шезлонга, докато не се споразумеем отново. Отхвърлих надменно идеята за новото споразумение и отказах да му отстъпя леглото. От този момент Джеръми спря да спи в каютата. Не го обвинявам за това.

Влязох в нашата каюта. Джеръми го нямаше. Той се отбиваше тук само за да се преоблече. Толкова по-добре. Колкото по-рядко се виждаме, толкова по-добре.

Беше седем часът. Джеръми и аз вечеряхме в осем. Тъй като тапицираната с плюш трапезария побираше само двайсет души едновременно, на всеки пасажер му беше определен час за вечеря — шест, седем или което се смяташе за най-предпочитано — осем. Интересно как Жанин е успяла да се вмъкне в списъка за осем часа. Може би е пожертвала някой диамант. Или по-вероятно е преспала набързо с отговарящия за разпределението корабен офицер. Джеръми естествено беше уредил всичко с подкуп. Просто беше платил колкото трябва, на когото трябва.

Въпреки че роклята, която носех, подхождаше напълно на обстановката, реших да се преоблека за вечеря, особено щом се налага да влизам в повторен сблъсък с ужасната мадам Етиен. Прегледах роклите в гардероба, който стоеше разтворен в ъгъла. Избрах си една от тъмночервен атлаз на тесни черни райета и я разстлах на леглото до подходяща фуста. Реших, че те ще произведат нужния ефект. Свалих дрехите, които носех досега, и ги окачих на място. Ще си сложа и дългите ръкавици от черно кадифе, а може и да си сложа на врата малката панделка от черно кадифе. Не, това ще бъде прекалено. Много ще бие на очи. Ръкавиците стигат за целта.

След двайсет минути седях само по фустата от червен тюл на тоалетната масичка и си довършвах гримирането. Сресах си и косата и я вдигнах нагоре, но после реших да я оставя както си беше, за да изглеждам по-естествено. Тъкмо когато отпушвах шишенцето с парфюма, Джеръми влезе в каютата. Дрехите му бяха малко смачкани, особено рединготът. Шалчето му се беше разхлабило.

— Защо не чукаш? — сопнах му се аз.

— А защо, по дяволите, да съм длъжен да чукам? — отвърна ми той не по-малко сопнато. — Тази каюта е и моя. Няма какво да ми се правиш на скромна. Виждал съм те и преди по фуста.

— Върви по дяволите!

— Май не сме в добро настроение.

— Точно така, не сме.

— Знаеш ли, момиче, станала си ужасно зла и опърничава.

— А вие, мистър, сте станал един груб простак.

— И кой е виновен за това?

— Във всеки случай не аз — подметнах нехайно.

— Значи очакваш да спя на този проклет шезлонг, който е цял половин метър по-къс, отколкото трябва. Държиш се като някоя уплашена девица.

— Никога не съм се държала като уплашена девица. Вярно е, че отказах да спя в едно легло с теб, но…

— Хайде, стига толкова! — изръмжа той и си свали редингота.

— Ако ще се събличаш, иди зад паравана.

— И преди си ме виждала без панталони — отвърна язвително той и си съблече ризата.

Стараех се да не го гледам.

— Да не си решила да съблазниш някого? — попита той.

— Ами, от къде на къде?

— Парфюмът. Гримът. Червената рокля. Да не си хвърлила око на някой от офицерите?

— Няма да обърна внимание на това недостойно предположение, мистър Бонд. По дяволите, не мога да я закопчея…

Той се приближи наперено, бутна настрана ръцете ми и закопча чевръсто и умело миниатюрните, почти незабележими, копченца на гърба.

— Срещнах прелестната мадам Етиен на палубата — подхвърлих аз.

— Да-а?

— Тя ми изглежда самотна.

— Колко жалко — изрече той, докато си нахлузваше панталоните.

— Естествено предположих, че ти си с нея.

— Грешно си предположила.

Извадих дългите ръкавици от черно кадифе и се заех да си ги слагам. Джеръми се гласеше пред огледалото. Помислих си, че е голямо конте, но когато си обу ботушите и си надяна редингота, трябваше да призная, че има наистина много елегантен вид. Нямаше защо да се сърдя на Жанин, че го схруска като бонбон.

— Зная, че си твърде горда, за да ме попиташ къде съм бил, но ако искаш да знаеш, цял ден играх карти в трюма с един от най-богатите пасажери. Спечелих куп пари.

— Колко хубаво — отвърнах язвително. — Сигурно си го измамил.

— Не ми се наложи. Хората на този кораб не знаят нищо за картите. Така — каза той и остави четката. — Готова ли си да тръгваме? Не съм обядвал и умирам от глад.

Излязохме от каютата. Той ме хвана здраво под ръка и ме поведе по коридора. Вървеше бързо и енергично както винаги. Едва не подтичвах, за да не изостана. Хората ни кимнаха учтиво, когато влязохме в трапезарията и се отправихме към нашата маса. Жанин Етиен вечеряше заедно със стеснителния русокос хубавец.

Големият кораб се разлюля леко и се наклони бавно от едната на другата страна. Това обаче не разтревожи никого и не попречи на келнерите да сервират превъзходните ястия учтиво и умело както винаги. Джеръми мълчеше навъсено. Да, трябваше да призная, че неизвестно защо се карахме повече от обикновено, но когато беше в такова настроение, знаех, че е по-добре да не го безпокоя.

— Един човек забеляза стадо китове този следобед — подхвърлих аз, докато сипвах с лъжицата още сос със сирене върху моите аспержи.

— Така ли?

— Доколкото разбрах, били далеч от нас. Мисис Тайлър каза, че приличали на лъскави черни скали, които се носят във водата.

— Колко интересно.

— Този морски език е вкусен. Учудвам се, че е възможно човек да вечеря сред такъв разкош на борда на кораб.

Джеръми само изсумтя. Беше се навъсил повече отвсякога. Почнах да се ядосвам.

— И времето е чудесно — отбелязах аз. — Наистина миналата седмица имаше буря, но не беше силна. Само повя малко вятър и заваля дъжд. Корабът почти не се разлюля. Днес водата беше гладка като стъкло и…

— Абсолютно необходимо ли е да дърдориш непрекъснато?

Това преля чашата. Усетих, че по бузите ми аленеят ярки петна.

— Просто се мъчех да се държа любезно.

— Не съм в настроение да слушам любезности.

— Разбрах вече. Може би не ти харесва компанията ми. Може би ще предпочетеш да си побъбриш с Жанин Етиен.

— Може би.

Понечих да стана. Той се пресегна над масата и ме хвана здраво за китката. Заповяда ми категорично да си изям яденето. Гласът му звучеше заплашително. В сините му очи тлееха буйни огньове. Хората почнаха да ни гледат. Седнах си на мястото и си затърках китката, след като той я пусна.

— Излагаш се. Хората ще си помислят, че мистър и мисис Джеръми Бонд си имат семейна разправия.

— Пет пари не давам какво си мислят. До гуша ми дойде от тебе, Джеръми. Много добре знаеш, че не исках да идваш с мен. Опитах се да те спра. Скоро всички ще разберат, че само се преструваме на женени и им разиграваме театър. А що се отнася до това, какво си мислят хората — какво, по дяволите, смяташ, че си мислят, когато ти прекарваш всяка нощ в каютата на онази ухилена уличница ей там?

— Жанин много те дразни, нали?

— Пет пари не давам какво правиш с нея!

— Жанин Етиен е интересна жена. Няколко пъти играх карти и пих шампанско с нея. Аз съм мъж. Имам гордост. Жената, която обичам, се отнася с мен като с някой прокажен. Приятно ми е да си прекарвам времето с онази, която ме смята за интересен.

— Хич не се превъзнасяй! За жена като нея всяко живо същество с панталони е привлекателно.

— Дори и да е така…

— Нямам намерение да седя тук и да обсъждам любовните ти похождения. Стой при нея по цял ден, щом така искаш. Предполагам, че ще й хареса.

— Със сигурност ще й хареса — призна той.

Кучият син беше доволен, че е успял да ми развали настроението. Харесваше му да ме дразни. Обземаше го бурна радост, когато видеше, че бузите ми пламтят, а очите ми блестят разярено. Сподавих гнева си и храбро се опитах да спася останките от достойнството си.

Джеръми си изяде морския език. Жанин Етиен излезе от трапезарията. Диамантите й просветваха. Изглеждаше като някаква зелена вихрушка в кадифената си рокля. Русият красавец припкаше подире и като послушен и влюбен до уши ученик. Джеръми не им обърна внимание. Донесоха десерта ни. Той изяде бавно своя. Аз не докоснах моя.

— Така или иначе ти ме изхвърли от нашата каюта — изрече той спокойно и разсъдливо. — Невъзможно е да спя в онзи проклет шезлонг. Наложи ми се да си намеря легло за през нощта. Един офицер, лейтенант Жирдо, с когото играх карти, любезно ми разреши да спя в неговата каюта — той има допълнително легло. Нощем спя там.

— Наистина ли очакваш да ти повярвам? — запитах студени аз.

— Вярвай, в каквото искаш, Мариета, но те уверявам, че единствената жена на борда на този кораб, с която искам да спя, седи срещу мен в момента.

Посрещнах думите му с мрачно мълчание. Гневът ми се бе изпарил и вече не ми се струваше, че всеки момент ще се разрева. Обзе ме пак предишната меланхолия, но сега тя беше по-силна и ме тревожеше повече от всеки друг път. Имах чувството, че съм съвсем сама и съм се изгубила. Самият живот ми изглеждаше един безнадежден и безсмислен ритуал. Дори мисълта за Дерек не ме изваждаше от тежката депресия, която ме бе налегнала.

— Свърши ли? — попита Джеръми.

Кимнах и излязохме от трапезарията. Когато той понечи да ме върне в каютата, поклатих глава и казах, че искам да се разходя малко на палубата. Той заяви, че ще ми прави компания. Нямах сили да му възразя. Желанието за борба ме беше изоставило. Джеръми каза, че е студено и отиде да ми донесе връхна дреха. Качих се на палубата и сплетох ръце на кръста, докато леденият нощен въздух ме обгръщаше. Нощта беше обагрена в тъмносиньо, черно и сребристо. Само няколко звезди блещукаха по черното небе. На палубата нямаше други пасажери.

— Нощта не е много подходяща за разходки — каза Джеръми, който се появи зад мен.

— Нямам нищо против. Времето отговаря на настроението ми.

— Чак толкова лошо ли е? — попита той.

Кимнах и той наметна рамената ми с пелерина.

— Потисната ли си? — попита той.

— Чувствам се така, откакто потеглихме — признах тихо.

— Бас държа, че аз съм виновен за това!

Поклатих глава.

— Не си виновен ти, а много неща. Знам, че трябва да съм щастлива, но… — оставих изречението да увисне недовършено във въздуха. Не бях в състояние да обясня какво чувствам.

— Разбирам те, Мариета.

— Така ли?

— Познавам те, момиче. Вече те познавам по-добре от себе си. Надявам се, че и ти ще осъзнаеш какво ти е, преди да е станало твърде късно.

— Думите ти звучат загадъчно.

— Съвсем не — отвърна той. — Просто изглежда така, защото ти не желаеш да видиш какво става в душата ти.

— Казвал си го и по-рано няколко пъти. Каза, че някой ден ще разбера какво желая в действителност. Зная какво искам, Джеръми. Зная коя съм и на кого принадлежа.

— О, момиче, де да беше вярно.

Той говореше тихо и нежно. Вдигнах поглед към него, докато продължавахме да крачим бавно по палубата. Хубавото му лице беше тъжно, очите — тъмни и замислени. Твърдеше, че ме разбира, но всъщност не ме разбираше. Усетих, че и аз в действителност не го разбирам. Само външно беше обаятелен, закачлив и свадлив. Под тази лекомислена външност се криеха дълбини, които изобщо не бях преценила правилно. Един-два пъти се бях докоснала до истинския Джеръми, но така и не направих усилие да го опозная.

— Скоро ще пристигнем във Франция — казах аз.

— Да, дните минават бързо.

— А после идва ред и на Англия.

Джеръми се обърна към мен. Лицето му изглеждаше като изваяно на лунната светлина. Беше напълно безизразно. Той имаше вид на недосегаем.

— Така е — изрече той. Гласът му прозвуча сурово. — Скоро ще пристигнем в Англия, ти ще се събереш с твоя любовник и двамата ще си живеете щастливо след това.

— Джеръми, аз… — Поколебах се. — Защо дойде? Защо?

— Знаеш отговора, Мариета.

— Ти знаеше, че аз…

— Да — отсече той. — Знаех.

— Тогава…

— Надявах се, че ще е възможно да се промени нещо — обясни ми той. — Надявах се, че ще се вразумиш. Сбърках. Глупак съм бил, щом съм се надявал. Не биваше да идвам.

— Съжалявам. Исках…

— Ти не си виновна, Мариета — изрече той ясно. — Всеки от нас сътворява своя собствен ад. Няма кого друг да виним, освен себе си.

Разбрах, че иска да каже още нещо, но се прекъсна. И на мен ми се искаше да добавя нещо. Исках да му кажа мили и мъдри думи, които да улеснят положението и на двама ни, но думите не идваха на езика ми. Стояхме мълчаливо и се гледахме на лунната светлина, а вълните се плискаха в кораба, платната плющяха на вятъра. Тишина и дълбоко спотаени чувства ни разделяха. След малко Джеръми се намръщи и отвърна поглед. „Лека нощ, Мариета“, изрече той.

После изведнъж тръгна надолу и ме остави сама. Не знаех какво да правя, а той ме остави да се мъча сама в моя собствен ад.