Сюзън Макарти
Танц с непознат (6)

Шеста глава

Даниъл вдигна глава едва, когато някой започна да чука настойчиво на вратата.

— Какво има?

Вратата се отвори дискретно на няколко сантиметра и Рей чу как икономът се изкашля.

— Много съжалявам, сър, но господин Кънингам се обажда — съобщи той. — В завода имат някакви неприятности. Каза, че се налагало да разговаря незабавно с вас.

— По дяволите! Добре, Елиът. Идвам. — Той се изправи с нежелание, усмихна се кисело, придърпа блузата и закри разголените гърди на Рей. — Няма да се бавя — промълви с дрезгав глас. — Чакай ме.

После излезе и я остави да се бори сама със себе си. Къде отидоха всичките й разумни намерения? Едно негово докосване, една целувка и всички те се стопиха като ланшен сняг. Ако този телефонен разговор не им беше попречил…

И какво да прави сега? Той ще се върне след малко и тогава… Изпита срам, защото бе принудена да признае, че няма повече сили да се бори. Искаше й се единствено да я притиска в силните си ръце, да чувства тялото му до своето, да отговори на всяка негова ласка…

Даниъл се върна след няколко минути. Докато влизаше в салона, тя бързо се изправи. Сърцето й се сви от безпокойство, когато забеляза помръкналото му лице.

— Случило ли се е нещо? — запита обезпокоено тя.

Той кимна.

— Банката притежава химически завод в британска Колумбия. Станала е експлозия.

— О, божичко… Има ли загинали?

— Доколкото разбрах няма. Всички са налице. Имали сме късмет. Съществува обаче голяма опасност от замърсяване на околната среда. Експлозията може да има катастрофални последици за местните реки. Налага се незабавно да замина.

— О…

Мислите в главата й се развихриха. Това беше нейното освобождение от капана на съдбата, която я водеше към собственото й падение. Но вече не бе сигурна, че изпитва желание да бъде свободна.

Той отиде до нея, опря се на гърба на дивана и наведе главата й назад. Тя погледна нагоре към него.

— Не ми се иска да те напусна точно сега, когато започна да става интересно — промълви той. Устните му докоснаха нейните и той мрачно се засмя. — Да върви по дяволите британска Колумбия! — изръмжа, обиколи дивана, седна до нея и я взе в прегръдките си. — Нека се погрижат сами за собствените си реки.

Той страстно я целуна и тя изпита силно желание да почувства топлото му и голо тяло до своето… Той обаче я пусна с тих стон.

— Стига всичко да бе толкова просто! Налага се да замина. Ще се върна, колкото се може по-скоро.

Рей отвори очи. Беше се отдалечил. Чу го как вика иконома, докато се качваше по стълбите. Колко лесно той преминаваше от едно състояние в друго. В един момент се престори, че не може да я остави и тя, глупачката, почти му повярва.

Интересите на неговата банка взеха връх. Тръгна и я остави изпълнена с незадоволени желания. Ако се окажеше толкова наивна да се поддаде на опитите му за прелъстяване, винаги щеше да е така. Той я желаеше, но никога нямаше да я допусне в живота си. Щеше да бъде захвърлена в някой малък ъгъл с табела „Секс“ и това щеше да е единственото й предназначение.

Чу го как слиза по стълбите и за момент замръзна на мястото си. Колебаеше се дали да излезе и да му пожелае добър път. Не можеше да го остави да замине, без да го види. Когато се върнеше, тя вече нямаше да е в тази къща.

Даниъл бе в коридора и тъкмо си обличаше сакото. Коженият куфар, с който пътуваше винаги, стоеше до краката му. Когато отвори вратата, той вдигна глава. В очите му просветна споменът за споделената интимност. Протегна ръце и я привлече в обятията си.

— Разбери, налага се да замина — каза с тих и ласкав глас. — Има пострадали, макар да ми съобщиха, че никой не е сериозно ранен. Съществува обаче опасност за околната среда… Не е справедливо да се остави всичко върху гърба на директора на завода. Все пак, отговорността носи банката, която е собственик.

Тя кимна. Не бе в състояние да каже нищо. Опря чело на широкото му рамо и вдъхна изтънчения мирис на кожата му. Не биваше да му казва за намерението си да напусне къщата. Ако се опиташе да я убеди да остане, не бе сигурна, че ще е в състояние да откаже.

— Трябва да тръгвам — каза той със сподавен глас. Едва потискаше огромното си желание да бъде с нея. Тя го усещаше. — Ще се върна веднага, щом мога.

Тръгна. Икономът отвори вратата. На най-горното стъпало на стълбата чакаше шофьорът, за да поеме куфара му.

* * *

Рей се събуди сама в огромното двойно легло. Този път обаче възглавницата до нея не беше измачкана. Уханието на тялото на Даниъл едва-едва се долавяше от чаршафите. Тя погледна часовника си. Седем сутринта. А едва в четири престана да се мята и да се върти в леглото. Знаеше, че повече няма да спи тук. Стана и отиде в луксозната баня, за да се изкъпе в топлата ароматизирана вана.

Когато слезе на долния етаж, сутрешните вестници вече бяха пристигнали. Тя приседна на най-долното стъпало и се зачете с надеждата да научи нещо за катастрофата в британска Колумбия. Не всички вестници бяха научили новината. Онези от тях, които бяха дочули нещо, изглежда нямаха много информация — само с по няколко реда, съобщаващи за експлозия в един английски завод и за това, че всеки момент там се очаква пристигането на лорд Еймъри, за да се увери сам, какво е необходимо да се направи за предотвратяване на голямата екологична катастрофа.

Стресна я телефонен звън. Без да се замисли, тя вдигна слушалката. Сигурно е Даниъл, който искаше да й разкаже какво се е случило.

— Ало?

Обади се непознат глас.

— Добро утро. Извинете, че ви безпокоя толкова рано. Възможно ли е да разговарям с лорд Еймъри, моля?

— О… Съжалявам, не е тук в момента. В един негов завод е станала експлозия и се наложи да отлети незабавно за там.

— А, да. И… с кого разговарям? — заинтересува се непознатият.

— О, аз съм… аз съм негова приятелка — отвърна неуверено тя.

— Не сте ли неговата икономка?

— Не. Той няма икономка. Поне така ми се струва. Желаете ли да разговаряте с неговия иконом?

— Не, не, всичко е наред. Всъщност, може би тъкмо вие сте жената, с която се надявах да поговоря. Вие ли сте Рейлийн?

Тя погледна стреснато телефонната слушалка.

— Откъде знаете името ми?

Непознатият самодоволно се засмя.

— Значи наистина сте Рейлийн. Узнах, че всъщност сте нещо много повече от приятелка на лорд Еймъри. Прав ли съм?

— Кой ви каза? Кой е на телефона?

— Казвам се Боб Стърлинг и съм от „Дейли Мъркюри“. Научихме, че преди няколко дни, вие и лорд Еймъри тайно сте се венчали в някакъв тропически островен рай в Пасифика. Истина ли е? Желаете ли да ми разкажете как се запознахте?

— Не! — Всичко в ума й се завъртя. Как, за бога, са успели вестниците да разберат толкова бързо? — Не можете да публикувате това!

— Да не би да искате да ми кажете, че не е истина, че не сте омъжена за него?

— Да, омъжена съм, но… Как узнахте? Ние не сме… искам да кажа, че това не е… не е истинска венчавка. Това е само… — Тя прехапа устни. Внезапно осъзна, че трябва много да внимава какво говори. Всичко можеше много лесно да се изопачи и да прозвучи по съвсем различен начин. — Съжалявам, не мога нищо друго да ви кажа — отсече твърдо тя.

— Известно ли ви е, че той е вторият по известност ерген в тази страна? — настоя непознатият. — Как успяхте да го оплетете в мрежите си?

— Не съм се и опитвала… Аз…

— Може ли да ми разкажете нещичко за себе си? Колко сте годишна? Къде сте родена? Какво работехте, преди да се омъжите?

— Не, нищо не мога да ви кажа! Не желая да разговарям с вас. Дочуване!

Рей тръшна слушалката, седна и впери разтреперана поглед в нея. Телефонът почти веднага започна отново да звъни. Тя вдигна енергично слушалката, сякаш се страхуваше, че ще я удари електрически ток.

Отново същият глас.

— В утрешния брой ще отпечатаме материал за събитието — съобщи той. — Желаете ли да добавите нещо?

— Не, не желая! — извика почти през сълзи тя. — И не ми се обаждайте повече. — И отново тръшна слушалката.

— Рей? — Отгоре се показа русата глава на Мел и се надвеси над перилата на стълбите. — Какво има? Случило ли се е нещо?

— Вестниците! — разрида се отчаяно тя. — Някой им е разказал за мен и Даниъл.

— Освен нас, никой друг не знае за вас. При това, ти ни предупреди да не казваме на никого. Не могат да са Лиз, Анджи или Кати, най-малкото пък аз.

— Нямам представа кой може да бъде — въздъхна Рей. — Лейди Хейвъринг? На нея цялата тази работа не й хареса. Такава злобна историйка е тъкмо по нейния вкус. А може да са научили и от въздушната компания. Може някой да е забелязал имената ни в списъка на пътниците и да е решил, че може да спечели нещичко, като продаде информацията на вестниците.

— О, боже! — възкликна Мел, слезе по стълбите и приседна на стъпалото до нея. — Дани знае ли за това?

— Не… Той замина за британска Колумбия.

— За Колумбия ли?

— В един тамошен завод е станала някаква авария — обясни Рей и махна неопределено. — Наложи се да замине и да сложи в ред нещата. А трябваше сега да е тук. Предполагам, че тази история ще се отрази зле на банката.

— Точно така — разсъди на глас Мел, като по този начин изрази мислите на Рей. — Това няма да му хареса. Допускаш ли, че може да ги съди?

— Не. Защо да ги съди? Това е самата истина, макар и още да не сме видели какво ще отпечатат. — Тя прехапа долната си устна и започна нервно да я гризе. — Едно обаче е сигурно. Така или иначе, налага се да си намерим друго жилище. Не можем повече да останем тук. Това само ще усложни нещата.

Мел кимна, макар и в сините й очи да се четеше тъга.

— Да, и аз мисля същото — отстъпи с нежелание тя. — Трябва обаче да призная, че не ми се отива другаде. Никога не съм живяла в такава прекрасна къща.

Не успяха да си намерят квартира, но в автобус номер 185 за Катфорд срещнаха една стара приятелка. Когато разбра отчаяното положение, в което са изпаднали, тя им предложи да ги вземе за две седмици при себе си, но ако се съгласят да спят на пода. Двете приеха с готовност и се върнаха бързо в Белгрейвия, за да си приберат багажа.

Едва стигнаха предната врата на къщата и от една паркирана до бордюра кола изскочиха двама мъже.

— Рей! — извика единият от тях.

— Да?

Твърде късно разбра, че другият носеше фотоапарат. Рей им обърна бързо гръб и се опита да вдигне яката на палтото си, но мъжът вече бе успял да й направи няколко снимки. Мел почука припряно на вратата и тя почти мигновено се отвори. Двете момичета връхлетяха вътре, за голямо удивление на надутия иконом.

— А… вече се прибрахте, госпожице — поздрави я той. Мазните му сервилни маниери прикриваха истинските му мисли. — Лейди Еймъри е тук и желае да ви види. Очаква ви в салона.

— О, божичко! — промълви Рей и прехапа устни.

Рей искаше поне малко да се пооправи, преди да се срещне с важната особа, но точно в този момент откъм салона се чу властен глас.

— Елиът? Ако това е… хммм… младата дама, покани я любезно да дойде незабавно тук.

Икономът отвори вратата и тя се принуди да прекрачи в салона.

Седналата на стола с висока облегалка в стил „Кралица Ана“ жена несъмнено беше майката на Даниъл. Имаше същите аристократични черти, същата решителна брадичка. Беше около шестдесетгодишна.

Рей бе огледана студено и оценена с такъв високомерен поглед от дамата, в сравнение с която лейди Хейвъринг би изглеждала същински ангел.

— Така… Значи вие сте младата госпожица, за която е решил да се ожени моят син? — запита тя с леден глас. — Моля, елате и седнете!

Рей се подчини. Чувстваше краката си толкова слаби, че почти се свлече върху стола, поставен пред нейната инквизиторка.

— Чудя се защо Даниъл е решил да бъда информирана от вестниците за това събитие — забеляза лейди Еймъри с подчертано отвращение. — Сега разбирам ясно каква е причината.

Рей почувства как цялата настръхва. Разбираемо бе майката на Даниъл да бъде разстроена, но това не означаваше, че трябва да се държи толкова грубо.

— Съжалявам, че снощи повикаха Даниъл — отвърна Рей, като се опитваше да се държи студено като нея. — В противен случай щеше да ви се обади и сам да ви обясни всичко.

— Да ми обясни ли? — Една от изписаните й вежди леко се повдигна. — Изглежда, че случаят се нуждае от точно обяснение. Доколкото зная, когато замина на изток, той просто предприе едно служебно пътуване. Нямах представа, че възнамерява да прави нещо друго.

— И наистина не е възнамерявал… Срещнахме се вечерта, преди да се приберем у дома.

Лейди Еймъри изглеждаше леко шокирана.

— Да не би да искате да кажете, че се е оженил за вас на следващия ден, след като ви е срещнал?!

— Да. Знаете ли…

— Литгоу, струва ми се, че трябва да взема една от моите таблетки — пожела важната лейди с добре отиграно прилошаване, като се обърна към някакъв господин в сив костюм, когото Рей дори не бе забелязала.

— Разбира се, лейди Еймъри. — Той прекоси с бързи крачки салона, взе чантата, която се намираше в краката й, и внимателно й я подаде. — Моля ви, постарайте се да не се вълнувате.

Не изглеждаше кой знае колко развълнувана, когато отвори чантата и извади от нея малка седефена кутийка с хапчета. Пъхна едно в устата си, посегна към поставената до нея чаша с бренди и отново погледна Рей с рязък поглед.

— И как се запознахте? — заинтересува се тя, сякаш нямаше да понесе отговора.

— Работех в един нощен клуб — обясни безцеремонно тя. — Танцьорка съм. Даниъл дойде, почерпи ме и решихме да си тръгнем заедно. Впрочем, имах малък проблем с полицията и исках да се махна, колкото е възможно по-бързо от страната. Даниъл предложи да ми помогне. — Това бе самата истина, но защо ли се мъчеше да й обяснява нещо, в което нямаше да повярва?

— Значи го убедихте да се ожени за вас? — запита поразена лейди Еймъри.

— Тъкмо обратното. Той ме убеди. Нямах особено желание да се омъжвам. Това щеше да попречи на кариерата ми. Но… тогава предложението му ми се стори най-добрата идея. — Тя сви красивите си рамене. — Поне убеди полицията да ме освободи.

— Разбирам. — Това очевидно изискваше значителни усилия от страна на майката на Даниъл, за да контролира ужаса, който я обзе, щом чу историята. — И какво смятате да правите сега?

— Какво смятам да правя ли? Не зная. — Тя се преструваше по най-възмутителния начин, но нейната слушателка очевидно бе готова да повярва и на най-лошото. — Може известно време да се позавъртя тук. На Даниъл няма да му се отрази кой знае колко финансово.

Остри, тъмни почти като тези на Даниъл очи, я наблюдаваха с аристократично презрение.

— Сериозно ли предполагате, че този брак има и най-малката възможност да просъществува? — запита студено тя.

Рей се облегна на стола и преметна крак върху крак.

— Това всъщност ни най-малко не ме тревожи — отвърна тя и отново сви безразлично рамене.

— Но се надявате, че когато всичко свърши, моят син ще ви осигури охолно бъдеще? Съжалявам, млада госпожице, но тук не е Калифорния. Искам да кажа, много скоро ще се убедите, че сериозно сте подценявали английското правосъдие по отношение на разводите. Най-вероятно е сериозно да сте подценили и самия Даниъл. Той не е глупак.

— Той се ожени за мен! — Не се стърпя да й напомни Рей.

— Да. Без съмнение, като израз на зле разбрано рицарство. За да ви помогне да напуснете страната, от която така много ви се е искало да избягате. Но ако смятате, че можете да изстискате някакви пари от него, ще ви кажа, че жестоко се заблуждавате.

— Така ли? — Рей почти се разтрепери от потискания гняв, но посрещна предизвикателно погледа на старата дама. — Ще видим.

Лейди Еймъри намери сили да се усмихне и рече:

— Можете да се възползвате от предложението, което съм готова да ви направя.

— О!

— След като твърдите, че не държите особено на този брак, аз съм готова да ви предложа пет хиляди лири, за да направите изявление, което да даде възможност на Даниъл да го анулира.

Рей почувства как я обзема ярост. Изпита желание да изрита противната особа от стола. Но някакъв таен глас й подсказа, че съществува по-добър начин за отмъщение.

— Пет хиляди? — провлече тя с нехайно безразличие. — Само толкова ли?

— А вие колко желаете?

— Ами… Ако бях продала цялата тази история на вестниците, те щяха вероятно да ми платят двойно.

— Много добре. Десет хиляди — съгласи се веднага лейди Еймъри.

— От друга страна — замисли се Рей, сякаш обмисляше най-старателно въпроса, — никак няма да е лошо снимката ми да се появи във вестниците. Малко реклама никак няма да навреди на кариерата ми…

— Колко желаете?

— Двадесет хиляди.

Тя никога нямаше да се съгласи.

— Двадесет хиляди? Литгоу, куфарчето!

— Но, уважаема лейди Еймъри…

— Нося парите в куфарчето… в брой — съобщи лейди Еймъри на Рей с остър и пълен с презрение глас. — Моят адвокат, когото виждате тук, е съставил писмена клетвена декларация, която урежда положението. Също и споразумение, с което губите всякакво право да продавате евтината си историйка на вестниците.

Рей бе напълно сигурна, че подобен договор няма законна сила, но не изказа гласно тази мисъл.

— Добре — съгласи се весело тя. — Дайте да видя документа.

Лейди Еймъри отвори куфарчето. Внимаваше да не даде възможност на Рей да види колко пари е донесла, с които да плати откупа на съпругата на сина си. Тя извади някакви книжа и ги подаде на Рей.

— Имате ли писалка? — Господин Литгоу услужливо й подаде собствената си писалка и Рей надраска подписа си под документите, без да се потруди да прочете съдържанието им. В края на краищата, искаше точно това, нали? Бързо анулиране на брака. Сега нямаше да е необходимо дори да се вижда с Даниъл, за да го урежда. Всъщност, след като майка му опишеше тази малка сцена, той вероятно никога нямаше да пожелае да я види отново. Това решаваше всички проблеми с един-единствен удар. — Заповядайте — каза весело тя. — А сега, парите!

Лейди Еймъри я стрелна с дълбоко отвращение.

— Във всяка пачка има по хиляда лири — съобщи й тя с леден глас и една по една, постави двадесетте пачки на масичката до стола й. — Желаете ли да ги преброите?

Рей взе една пачка и набързо я провери. В нея имаше двадесет банкноти, всяка една по петдесет лири.

— Не е необходимо. Благодаря. Много е приятно човек да има делови отношения с вас.

— Споразумението съдържа клауза, според която вие се задължавате да напуснете незабавно този дом — каза настоятелно лейди Еймъри.

— Съгласна съм. Не ми е необходимо време, за да събера багажа си. Е, довиждане — добави безочливо тя. — Ще се видим… Не, по-добре да не се виждаме повече.

Излезе бързо от салона, преди маската на безразличие да е паднала от лицето й и се втурна нагоре по стълбите. Мел я чакаше на площадката и нервно се разхождаше напред-назад.

— Какво се случи? Господи, Рей, откъде са тези пари? — зяпна тя.

— Дълга история. — Тя мина покрай приятелката си, влезе в спалнята, в която бяха спали с Даниъл и хвърли парите върху леглото. — Събра ли си багажа? Тръгваме веднага. — Тя сложи чантата си на леглото и започна да тъпче бързо дрехите си.

— Но, Рей… това са хиляди лири — каза задъхано Мел, коленичи на пода и вдигна почти с благоговение една от пачките.

— Точно двадесет хиляди. Даде ми ги майката на Даниъл срещу обещанието да изчезна завинаги от живота на сина й.

— Какво? — Мел запремига объркано. — Но… нищо не разбирам. Защо е трябвало да ти дава всичките тези пари?

— Защо ли, наистина? — отвърна с горчивина Рей. — Не се тревожи за нея. Очевидно притежава повече пари, отколкото са й необходими и смята, че това й дава право да обижда всеки, който ги няма.

— Но… Е, добре. Това поне решава нашите проблеми — заяви бодро Мел. — Имаш много повече пари, отколкото са ти необходими, за да наемем един наистина хубав апартамент. Всъщност, можеш да купиш и нов или да оставиш тлъста предплата.

— Не, не съм съгласна — възпротиви се Рей и стисна устни. — Няма да взема дори едно пени.

Мел ужасено я погледна и посегна инстинктивно да запази ценните пачки.

— Нали няма да й ги върнеш? — запита я умолително тя.

— Няма. Ще изпратя цялата сума на Оксфордския комитет за подпомагане на гладуващите.

* * *

Щастието им се усмихна и двете си намериха работа в Париж. Тя не само им даваше възможност да получават редовна заплата и право на жилище, неща, които нямаха изгледи да си осигурят в Лондон, но Рей успя да се махне от Лондон. А това й се стори за момента чудесна идея.

Изминаха почти два месеца. В началото Рей се ужасяваше от мисълта, че Даниъл може да тръгне след нея. Историята представляваше главната новина на неделните вестници в продължение на няколко седмици. „Банкерът и танцьорката“. Журналистите извъртяха така находчиво всичко, че превърнаха онзи единствен кратък и гневен телефонен разговор в изчерпателно интервю, а заснетата по нечестен начин снимка направиха да изглежда така, сякаш Рей е позирала за нея. Само историята с „Парадайз“ бе предадена наистина точно.

— … Две, три, четири, завъртане… — Тя запремига учудено, когато Мел се приведе към нея. Шепненето на сцената бе строго забранено. Мадам Лулу щеше да побеснее от гняв, ако ги хванеше.

— Рей, той е тук!

— Какво! — Тя почти изгуби равновесие. — Къде?

— Масата отпред. Точно отляво на сцената — посочи Мел с леко кимане на глава. — Сигурна съм, че е той. Струва ми се, че го видях преди малко да седи по-назад, но явно е уговорил келнера да го настани по-напред.

Сърцето на Рей тревожно затуптя. Точно от това се страхуваше през цялото време. Положително не бе дошъл случайно в Париж.

Но дали това беше той? На масата наистина седеше някакъв мъж. Успя да различи широките му рамене в добре ушито тъмно сако. Бе поставил ръка върху бялата покривка до вазата с розови пъпки. Не виждаше обаче лицето му. Криеше се в сянката. Косите на врата й настръхнаха. Нима е той?!

Светлините на рампата в един момент не блестяха точно в очите й и тогава го видя. Той беше!

— Е, е, Рейлийн! Защо трябва винаги да ви се карам? — Мадам Лулу, най-малко седемдесетгодишна, но все още твърде подвижна, приближи зад тях и ги стресна. — Вие двете бъбрите на сцената и правите грешки, а сега надничате и през завесата, за да оглеждате красивите мъже в залата, вместо да се подготвяте. Онзи господин там е много красив, но може да ви навлече сума ти неприятности. — Тя отдръпна леко завесата и надникна в посоката, в която гледаше и Рей. — А, да! — одобри тя с глас, подсказващ безбройните й спомени. — Всичко е ясно, нали? Вече си мислех, че този вид мъже отдавна са изчезнали! — Тя се разкиска, но веднага си придаде сериозен вид. — Но, хайде, по време на представление няма време за блянове.

— О, моля ви, мадам Лулу! Аз… мисля, че съм си навехнала глезена — изпъшка отчаяно Рей.

Кръглите светли очи на французойката я погледнаха с открито презрение.

— Какво има? Я да видя! — настоя остро тя.

Рей повдигна крак със свито сърце. Мадам Лулу прекара опитните си тънки пръсти по глезена и установи, че й няма абсолютно нищо.

— Да не чувам повече подобни глупости! Върви и си сложи артистичния костюм. Дошъл е да гледа твоят танц, така ли? Тогава танцувай за него.

Когато прожекторите се насочиха към нея, Рей почувства как устните й неприятно изсъхнаха. Тя несъзнателно ги навлажни с език и публиката леко въздъхна. Всички помислиха, че това е част от представлението.

Този апашки танц никога не й създаваше неприятности. Беше просто един добър акробатичен танц, изискващ много умения от танцьора. Доставяше й удоволствие. Тази вечер обаче тя се чувстваше… неудобно, чувстваше се изложена на показ. Той бе тук и я наблюдаваше. Какво ли си мислеше? Защо бе дошъл? Дали за да си отмъсти?

Барабаните напрегнато задумкаха и в най-отдалечения край на сцената се появи Пол, нейният партньор. Той се занимаваше ежедневно по два часа с вдигане на тежести, за да поддържа прекрасната си мускулатура. Макар и да го бе видяла същия следобед да седи съсредоточено със скръстени крака на пода и да тренира, тя бе принудена да признае, че подхождаше напълно за ролята си: долен, навъсен и великолепен тип.

От публиката се чуха ахкалия, когато той се приближи до бара, сграбчи я за китката и я притегли към себе си. Тя сложи ръце на раменете му, тялото й грациозно се огъна, очите й заблестяха опасно и предизвикателно, изпълнени с пренебрежение към него, дори когато той я завъртя разгневен и я хвърли върху сцената.

Тя отметна назад коси, гъвкавостта и грацията на тялото й напомняха котешка, когато Пол я вдигна. Тя се отдаде напълно на танца, макар че с периферното си зрение не изпускаше тъмната неподвижна фигура, седнала точно под рампата. Уплахата, която трябваше да изрази чрез танца, извираше направо от сърцето й.

Когато стигнаха до финалната част на танца, Пол я хвърли отново на пода, после се придвижи през сцената към една маса и се изтегна на нея. Веднага се появи красива келнерка — Мел — и започна да флиртува с него. Рей бавно се изправи и пристъпи към бара.

Финалът беше класически: изстрели, сърцераздирателно разкаяние, полиция, която я отвежда окована в белезници. Този танц сигурно бе показван на десетки парижки сцени, след неговото създаване.

Публиката хареса изпълнението им и започна силно да аплодира. Рей се принуди да се усмихне, докато се покланяше заедно с останалите танцьори. В ума й обаче бушуваше истинска буря. Той продължаваше да седи там и неговата неподвижност бе почти застрашителна. Представлението беше вече към своя край. Предстоеше само още едно преобличане до финала. А какво щеше да последва след това? Дали щеше да я проследи? След като успя да я открие в Париж, къде другаде можеше да се скрие занапред?