— Е, може би не чак толкова. Трябва обаче да призная, че не очаквах това от Даниъл. Зная, че е бохем, но никога не съм допускала, че е толкова… — Думите й заглъхнаха, макар смисълът им да стана ясен. — Е, чувствайте се удобно — добави тя, мъчейки се да бъде любезна. — Положително няма дълго да се бавят.

Лейди Хейвъринг се оттегли величествено, затвори вратата след себе си и остави задъханата от гняв Рей.

— Стара крава!

Не обичаше шери. За да убие времето, Рей се насочи към аквариумите с тропически риби, изпълнена с възхищение от ярките им окраски. Очите й обаче непрестанно се извръщаха към големия позлатен часовник над камината. Минаваше полунощ. Какво ли ставаше? Дали Даниъл ще успее да измъкне останалите от ноктите на онази горила? Почти беше сигурна, че ще успее. Изглеждаше й като мъж, който може да се справи с всичко.

Но странно, изпитваше безпокойство. Настани се на стола, на който бе седяла до преди малко, изрита обувките си и подви крака. Здравите й бели зъби загризаха долната устна — нервен навик, забелязан и от Даниъл.

Значи така… Храбрият й избавител се оказа ни повече, ни по-малко, лорд! От самото начало бе разбрала, че не е човек от нейната среда. Само си губеше времето, като си мечтаеше за него. А и той съвсем недвусмислено показа какво иска от нея. Секс.

Мъже! Всички си приличаха, лордове или боклукчии, всички се мъчеха да се докопат до едно и също в крайна сметка.

Майка й е била едва двадесетгодишна, когато я е родила. Сега и Рей бе на същата възраст. Никак не й беше лесно да уреди собствения си живот и живота на незаконородената си дъщеря. В началото преподаваше танци, отвори собствена школа, а миналата година успя най-сетне и да се омъжи.

Едва след като стана пълнолетна, Рей узна обстоятелствата около своето раждане и осъзна унизителното си положение. Големите момчета в училище, които се навъртаха около нея я смятаха за лесна плячка. И учителят, когато я бе хванал да се целува с едно момче зад библиотеката я бе погледнал с такова презрение! Сигурно я смяташе за малка мръсница.

Тогава се закле, че никога няма да повтори грешката на майка си. Никога нямаше да повярва, на който и да е мъж, докато не й поставеше венчален пръстен. Не бе взела предвид обаче, че може да срещне някой като Даниъл и да бъде завладяна от такъв копнеж по него, че да не може да му се противопостави.

Останалите момичета скоро щяха да дойдат и трябваше да се приготвят веднага да отлетят обратно за Англия. И тя повече нямаше да го види. Болка сви сърцето й, но тя стисна решително устни. Нямаше да става играчка в ръцете на който и да било мъж!

Шумът от приближаваща се по алеята кола я накара да скочи и да се втурне към прозореца. Слава богу — даймлерът на консула! Следваха я две други полицейски коли.

Когато вратата на даймлера се отвори и отвътре изскочи Мел, Рей се втурна надолу по стълбите.

— Мел! О, благодаря на бога, че вече си на сигурно място — извика тя и прегърна приятелката си. — Другите тук ли са?

— Да. Но какво се е случило?

— Казах ти да стоиш вътре! — Даниъл я хвана грубо за ръката и я избута безцеремонно обратно в къщата.

Тя го изгледа поразена.

— Не е необходимо да викаш така — възпротиви се тя и разтри ръката си. — Аз само…

— Ти си на безопасно място само вътре в къщата — прекъсна я нетърпеливо той. — Тук се ползваш с дипломатическа защита.

— Дипломатическа защита ли? Но… — Тя го погледна така, сякаш не беше с всичкия си. Зад раменете му обаче зърна шестима въоръжени полицаи. — Какво става тук?

Останалите момичета се струпаха в преддверието и заговориха в един глас.

— О, Рей, ужасно беше! Той крещеше и ругаеше и не искаше да ни пусне. Каза, че си му откраднала пари.

— Какво е казал?

— Твоята горила твърди, че си офейкала със съдържанието на касата — обясни накратко Даниъл.

За миг Рей помисли, че ще припадне.

— Но това е нелепо! Ти знаеш, че не съм откраднала нищо. Кажи им!

Тъмните му очи се взряха внимателно и продължително в нейните така, както преди, когато я бе попитал дали не е прекалено добра актриса. Онова, което откри, изглежда го задоволи.

— Вече му създаде толкова неприятности — каза намръщено той, — че изглежда, няма да се откаже от обвиненията си срещу теб. Може да стане много лошо.

Тя почувства, как я обзема паника.

— Нали няма да им позволиш да ме арестуват и да ме тикнат в затвора? — замоли го тя и го хвана за ръката.

Той й се усмихна.

— Не се тревожи, не могат да те пратят в затвора. Поне докато не им помогна. Хайде, да влезем в кабинета на сър Джордж и да видим как да оправим нещата.

Тя покорно се остави да я заведе отново в облицования с ламперия кабинет. Сър Джордж позволи на двама от най-старшите полицаи да ги придружат при условие, че оставят оръжието си. Рей се сгуши на стола, успокоена от присъствието на Даниъл. Той стоеше зад нея и бе поставил едната си ръка на рамото й, сякаш даваше да се разбере, че се намира под негова закрила. Останалите момичета и лейди Хейвъринг, която се навърташе от любопитство наоколо, застанаха зад тях, като наблюдаваха с безпокойство как ще се развият нещата.

Рей не разбираше и дума от онова, което се говореше. Спорът се водеше на непознатия й островен диалект. На сър Джордж много не му се отдаваше да говори, но Даниъл се справяше. Но личеше как безпокойството му нараства. Рей местеше смутено поглед от единия към другия.

— Наистина е извън пълномощията ми да се намесвам — запротестира сър Джордж пред Даниъл на английски. — Това е сериозен криминален случай. Не мога да й позволя да остане тук. Това означава да си превиша правата.

— И ще оставиш да я тикнат в онази ужасна дупка? — запита Даниъл остро. — Там може всичко да й се случи!

Сър Джордж поклати глава и стисна упорито устни.

— Трябва да се съгласим на съдебен процес…

— По дяволите, съдебния процес! — избухна Даниъл, изгубил търпение. — Много добре знаеш, че тя не може да се надява на честен процес.

Сър Джордж хвърли тревожен поглед към полицая, за да види дали е разбрал изразеното неуважение към почтеността на правната система на островите.

— Слушай, какво ще кажеш, ако им предложа да я освободят под гаранция? — Отчаяно се опитваше да се измъкне от затрудненото положение сър Джордж.

Рей, прехапала устни, не сваляше очи от тях. Накрая сякаш стигнаха до някакво споразумение, макар и Даниъл явно да не беше доволен.

— Добре — съгласи се най-сетне той. — Но аз ще я придружа и няма да я изпускам от поглед.

Тя вдигна пребледняла очи към него и прошепна:

— Какво става?

— Отиваме в полицейския участък. Формално ще те подведат под отговорност… — Тя отвори ужасено уста. — … но ще те освободят. Ще платя за теб гаранция.

Рей просто не знаеше какво да каже. Очевидно това бе единственият компромис, който бе успял да постигне. Поне нямаше да остане сама в полицията тази нощ. Стига да удържат на думата си. Какво ли щеше да се случи? Обвинение в криминално престъпление, съдебен процес… Ами ако я намерят за виновна и я изпратят в затвора? На хиляди километри от дома, без да има кой да й помогне!

— Благодаря — промълви тя с малко закъснение, разбрала, че Даниъл прави всичко възможно и открито застава на нейна страна.

Той прегърна покровителствено нежните й рамене.

— Хайде. — Окуражи я. — Тръгваме с твоята кола, Джордж, нали?

Сър Джордж кимна отегчено и се изправи.

— Предположих — подхвърли с досада той. — Вече изгубих всякаква надежда, че ще си легна тази нощ.

* * *

В полицейския участък щеше да е същински кошмар, ако до нея не стоеше Даниъл. Въведоха ги в огромна канцелария, претъпкана с двадесетина бюра, безброй шкафове с папки и купища книжа. Даниъл подаде сакото си на Рей, за да го облече върху разголената рокля.

Най-сетне се появи детектив в цивилни дрехи и седна с отегчен вид на едно от бюрата, измъкна стара пишеща машина и се обърна към тях:

— Е, да започваме — провлече думите си той с акцент, придобит от многобройните евтини американски филми. — Пристигнала сте тук снощи, така ли?

Рей започна да отговаря на въпросите му, облекчена поне от това, че говореше английски, макар че той често се обръщаше за помощ към Даниъл, който превеждаше по-трудните думи. Сър Джордж си намери отнякъде стол и седна, след като го избърса гнусливо с носната си кърпа. Наблюдаваше цялата процедура с изискано отвращение.

Полицаят настоя да й вземат отпечатъци от пръстите и да я снимат. Тя обърна отчаян поглед към Даниъл, но той не можеше с нищо да й помогне. Само й се усмихна окуражително. Присъствието му служеше като предупреждение, което изглежда ги възпираше да се държат грубо с нея.

Даниъл прочете показанията й и се съгласи тя да ги подпише. После ги накараха отново да чакат, докато детективът отнесе документите на своя началник. Рей стоеше и хапеше устни развълнувана.

— А какво ще стане, ако не ме пуснат? — запита тя с несигурен глас.

— Не се безпокой — притегли я Даниъл в обятията си. — Всичко ще се уреди.

Детективът най-сетне се върна и ги отведе на горния етаж в голям и внушителен кабинет. Зад огромно бюро от блестящ махагон седеше едър мъж с униформа, украсена със златните сърмени ширити на старши офицер. В ръцете си въртеше гравиран нож за разрязване на хартия, с дръжка от слонова кост. Проучваше документите, които детективът му беше докладвал. Върху лицето му бе изписано мрачно неодобрение. Дори не ги покани да седнат.

— Добре — каза накрая той и закова погледа на единственото си око в Рей. Другото беше изкуствено.

Студ скова сърцето й и тя посегна несъзнателно към ръката на Даниъл. Докосването до силните му пръсти й дадоха смелост да държи главата си изправена. Окото на шефа на полицията проблесна към Даниъл.

— Значи… предлагате да поръчителствате за тази… хм… за тази млада дама — каза той с лека изненада в гласа си.

— Да.

— Хмм… — Окото му отново я огледа с подчертано презрение. — Аз обаче ни най-малко не съм сигурен, че съм готов да я пусна под гаранция. От опит зная, че на такива жени не бива да им се вярва особено. Най-доброто място за нея е една от моите килии.

Ръката на Даниъл покровителствено я прегърна през раменете.

— Вашите офицери обещаха, че тя няма да бъде задържана — настоя той. — Само заради това се съгласихме да дойдем тук.

Шефът на полицията поклати глава и заговори с привидно любезен тон.

— Послушайте съвета ми, приятелю. Намерете си друга приятелка. В Кахианган изборът е богат. — Той разпери широко ръце. — Оставете тази на нас.

— За ваше сведение — отвърна спокойно Даниъл, — госпожица Дилън е моя годеница.

Рей замига зашеметено, но преди да издаде някакъв звук, Даниъл я стисна предупредително за рамото. Тя потисна възражението, което се канеше да направи, отдръпна се с достойнство и се опита да си придаде вид, че това отговаря на истината.

Шефът на полицията подозрително ги погледна. Явно не бе напълно убеден, но бе достатъчно хитър да го приеме за истина. Който и да бе Даниъл, помисли си Рей, положително бе достатъчно важна личност, за да има смелостта да се противопостави на корумпираните служители в това отвратително място.

— Разбирам. — Шефът на полицията стрелна гневно детектива с единственото си око, явно недоволен, че го е поставил в това крайно неудобно положение. — Добре… — Той извади с нежелание златната си писалка и се подписа небрежно на края на един от документите. — Определям гаранция от петдесет хиляди рупала.

Рей остана с отворена уста. Сумата наистина беше абсурдна. Тя надвишаваше пет пъти тази, за която я обвиняваха, че е откраднала.

— Много добре — съгласи се веднага Даниъл. — Къде да подпиша?

Рей видя как той подписа документите и след няколко секунди отново се озоваха в луксозната кола на консула.

— Господи! — въздъхна тя с истинско облекчение. — Започнах да си мисля, че никога няма да изляза оттам.

— За нещастие, това е само първото препятствие — отвърна сухо Даниъл. — Не можеш да останеш повече на острова. В противен случай твоята горила ще те открие.

— Божичко! — Тя прехапа устни. — И през ум не ми беше минала подобна мисъл. Но какво мога да направя? Нямам дори и паспорт. А освен това съм пусната под гаранция. Ти ще изгубиш всичките си пари.

Той я погледна с груба откровеност.

— Това тревожи ли те? Тези пари са мои и аз мога да правя каквото си пожелая с тях.

— Не е в това работата — отвърна тя с гневно възмущение.

Той продължаваше да си мисли най-лошото за нея.

— Джордж може да ти издаде временен паспорт — добави той, сякаш се опитваше да я подмами да се издаде. — Нали, Джордж?

— Не. В никакъв случай не мога — избухна седналият на предната седалка джентълмен. — Представителят на Нейно Величество не може да подстрекава един обвиняем да избегне правосъдието!

Даниъл сви рамене, сякаш очакваше подобен отговор.

— Добре. Тогава просто трябва да измислим начин да ги убедим да се откажат от обвинението — започна да размишлява той на глас. Тъмните му очи станаха сериозни.

— Не мисля, че са склонни да постъпят така — обади се Рей. — Този полицай беше ужасен. Личеше ясно какво си мисли за мен. Едва ли е повярвал, че сме сгодени.

Сър Джордж изръмжа язвително.

— Е, Джордж — обърна се с остър глас към него Даниъл, — имаш ли някакво разумно предложение?

— Аз ли? Тази работа вече няма нищо общо с мен. Аз си изпълних дълга и още сега мога да си измия ръцете. Ти си човекът, който реши да се прави на благодетел. — Той злобно захихика. — Ако си толкова загрижен, тогава може би ще доведеш нещата до логичния им край и ще се ожениш за нея. Те не биха могли да не се съобразят с едно брачно свидетелство. Освен това, не мисля, че ще дадат под съд за дребна кражба такава важна личност като съпругата на лорд Еймъри. Най-вероятно ще оттеглят всички обвинения и ще й поднесат извиненията си за причинените неприятности.

Острият сарказъм в гласа му накара Рей да се изчерви до корена на косите си. За нейна изненада, Даниъл започна да се смее.

— Знаеш ли, тук може би си прав, Джордж — съгласи се той с ирония, макар Рей да не бе наясно дали е насочена срещу почетния консул, или срещу самия него. — Може би ще постъпя точно така.

Тя го погледна ужасено.

— Но… ние не можем…

— Защо да не можем? Да не би вече да си омъжена?

— Не, но…

— Нито пък аз, така че нищо не ни спира.

Мислите й се превърнаха в същински водовъртеж и главата й се замая.

— Но ние не можем просто така да се оженим — възрази тя, като се опитваше да се опре на здравия разум. — Искам да кажа…

Той повдигна въпросително вежда.

— А можеш ли да измислиш нещо по-добро?

— Ами, не… поне за момента — призна тя. — Но… положително трябва да има някакъв изход?

— Измисли нещо и ще опитаме — предложи искрено той. — Но по-скоро. Колкото по-дълго останеш на острова, толкова повече нараства опасността онази горила да те открие и да ти отмъсти.

Тя се облегна в своя ъгъл на колата. Вцепененият й разсъдък се мъчеше да осмисли безумната бъркотия, в която беше попаднала.

Колата сви и премина през висока желязна врата, пазена от мъже в елегантни ливреи и спря пред широк стъклен вход на някакъв луксозен хотел. Униформен портиер с бели кожени ръкавици пристъпи напред и отвори вратата на колата.

Даниъл излезе след нея и се обърна да затвори.

— Лека нощ, Джордж — провлече той с едва доловим сарказъм в гласа. — Благодаря ти за безграничната подкрепа.

— Хм…

Колата тръгна. Рей вдигна поглед към сградата и на устните й се появи горчива усмивка. Трябваше да се досети, че Даниъл е отседнал в най-скъпия хотел на града — новопостроена голяма сграда от стъкло и бетон, с изглед към пристанището и залива. Тя се дръпна, не желаеше да го последва по стълбите.

— Какво има? — обърна се той към нея.

— Ами аз… — каза тя, като хвърляше нещастни погледи към собственото си отражение в стъклените врати. Роклята й беше толкова къса, че подгъвът й едва-едва се подаваше под сакото на Даниъл, което бе наметнала. Деколтето й, слава богу, бе закрито от реверите. — Изглеждам сякаш отдолу съм без дрехи.

В очите му внезапно проблесна светлинка и тя почувства как се изчервява. Нямаше ни най-малко желание да се държи предизвикателно.

— Може би трябва да ти намерим по-прилично облекло — съгласи се той, макар тонът му да подсказваше, че предпочита гледката на дългите й стройни крака.

Той я хвана за ръка и я въведе във фоайето на хотела.

Рей се огледа със страхопочитание. За първи път виждаше такава великолепна сграда.

— Гладна ли си?

— Умирам от глад! — За последен път бе яла преди тридесет и шест часа на самолета.

— Хайде тогава. По-добре първо да те нахраня — каза с усмивка Даниъл и я хвана за ръката. — Докато вечеряме, някой ще дойде да отвори за теб един от магазините на хотела.

Тя го погледна с отворена уста.

— Накарал си ги да измъкнат някого посред нощ, само и само да отвори заради мен?

— Магазинът е собственост на братовчедката на нощния управител — обясни й търпеливо той. — Те никога няма да пропуснат случай да продадат нещо, независимо кой час на денонощието е.

— Освен това, не мога да си позволя да купя нищо от тукашните магазини — започна тя.

— Не е необходимо да се притесняваш. Приеми го като сватбен подарък.

— Не! — поклати тя глава решително. — Вече ти дължа предостатъчно. Няма да мога никога да ти се изплатя.

В дълбините на черните му очи отново проблеснаха иронични искрици.

— Ще ми ги върнеш, когато можеш.

Тя се поколеба. Трябваше да се снабди с дрехи. Не можеше да се движи в този вид. Ако се придържа към абсолютния минимум… Веднъж само да се върне в Англия щеше да си намери работа, каквато и да е, при това бе навикнала да води скромен живот.

— Добре — кимна в знак на съгласие. — Трябва обаче да ми обещаеш, че ще си водиш сметка за всички изхарчени за мен пари. За храната, както и за онова такси. Не зная след колко време ще мога да ти се изплатя.

— Не се тревожи — усмихна се той иронично. — Няма да ти искам голяма лихва.

Едва бе привършила с вечерята си и към нея се приближи очарователно момиче и се поклони.

— Когато мадам е готова, моят магазин е на ваше разположение — покани я тя с тих глас.

— О… благодаря ви. — Рей стрелна Даниъл с поглед. Ето какво правеха парите му. Дали щеше да се разсърди, когато разбере, че след всичко, което бе направил за нея, тя ще откаже да му стане любовница?

Дрехите в малкото магазинче бяха прекрасни: коприна, меки плетени кашмирени пуловери, изящно бродиран лен… Нито една дреха обаче нямаше цена. Това магазинче бе от онези, в който всеки, който пита за цена, разбира, че не е в състояние да я плати. Тя започна много внимателно да оглежда окачените дрехи и да търси нещо, което нямаше да я накара да банкрутира за повече от шест месеца.

— Мадам нещо специално ли търси? — заинтересува се собственичката с уважение и със спокойно достойнство.

— Нещо не твърде скъпо — призна Рей, поизгубила малко надежда. — Имате ли джинси?

— Имам памучни панталони — предложи момичето и посегна към една закачалка.

— О, да. Тези ще бъдат много подходящи — съгласи се Рей с облекчение. — Ще имам нужда и от фланелка или нещо подобно.

— Какво ще кажеш за тази? — предложи Даниъл.

Беше избрал една от фин памук с атлазена апликация на цвете. Беше в малиново розов цвят и Рей моментално разбра, че ще й стои чудесно. Не бяха много мъжете, които така безпогрешно биха избрали подобен нюанс, особено при червените й коси. Той положително притежаваше опит в избора на дамски дрехи, помисли си тя раздразнено.

— Имаш нужда и от бельо — добави Даниъл с дяволит блясък в очите.

Лицето й отново пламна.

— О, не… Не мога да си позволя…

Той не обърна внимание на протестите й и отиде в края на магазина, където беше изложена най-изящната и съблазнителна колекция от коприна и дантели.

— Тези твоята мярка ли са? — обърна се към нея, като подбра внимателно няколко от изложените модели.

— Ъъъ… да. — Тя ги взе бързо от него и се скри в съблекалнята смутено.

Изпита истинско удоволствие да свали тясната рокля. Пусна я на пода и я ритна злобно в ъгъла. После се подвоуми, загледана в скъпото дамско бельо, което й беше избрал Даниъл. По тялото й премина топла тръпка. Сигурно беше проучил много внимателно тялото й, за да определи толкова точно мерките…

Но тя действително имаше нужда да се преоблече. Бельото беше прекрасно. Бавно, все още колебаейки се, тя съблече евтиното си бельо и го захвърли при роклята.

Застина за момент на мястото си, оградена от смайващите отражения в половин дузина ярко осветени огледала, показващи тялото й от всички страни. Всеки ден по време на репетиции се изучаваше внимателно и познаваше себе си прекалено добре. Но сега, като че се виждаше за първи път.

Ето какво искаше да притежава Даниъл: всяка една мека извивка, гърдите й — тяхната твърда изпъкналост, завършваща съблазнително с розови зърна, гладките очертания на стомаха, стройните й бедра, увенчани с малък къдрав кичур с цвят на палисандрово дърво, прикриващ сладострастните тайни…

Дълбоко в нея, извечната същност на женската покорност властно я подтикваше да се остави на съдбата си, макар и да знаеше, че това за него няма да представлява нещо повече от едно мимолетно преживяване, случайна лудост с една танцьорка, срещната в някакво затънтено място, далече от неговия собствен свят.

Така щяха да се развият нещата. Сега обаче бе още по-лошо. Не й се мислеше дори за усложненията, произтичащи от женитбата й! Ако можеше просто да му стане любовница… За миг даде воля на фантазията си и се зарея в съблазнителната нереалност. Облече мекото копринено бельо и си представи, че той е наблизо и я наблюдава.

О, прекрасно! Никога преди това не бе носила копринено бельо и докосването до кожата й бе като истинска милувка. А имаше и нещо толкова… толкова интимно да носи бельо, купено й от него, независимо от това, че имаше намерение да му върне всяко похарчено пени. През цялото време, докато го носеше щеше да си мисли, че в известен смисъл това му дава някакви права върху тялото, облечено в това бельо…

Устата й изведнъж пресъхна. Тя разтърси глава, за да се освободи от опасните илюзии. Облече бързо кремавите памучни панталони и розовата блуза и за последен път се погледна в огледалата. Сега поне имаше малко по-приличен вид.

Даниъл се бе облегнал небрежно на щанда и я чакаше. Когато я видя, се изправи и погледът му безпогрешно показа неговото одобрение.

— Много добре — промълви той с леко собственическа усмивка. — Обърни се.

Тя се подчини, като усещаше как я преценява с поглед. Знаеше какво си мисли. Че е негова и че може да я вземе, когато си пожелае. Едва ли можеше да го обвинява за това. С неудобство разбираше, че вече му е дала всички доказателства и е повече от готова да отстъпи.

Какво ли щеше да направи, ако му откаже? Дали нямаше да я остави да избира между горилата и полицията? Положително нямаше да прояви такава жестокост? И въпреки това…

Един неспокоен поглед върху суровия му профил накара да полазят тръпки по гърба й. Той беше мъж, който очакваше да получи онова, за което беше платил. Макар и да не й бе дал пари в брой…

Все пак, успя неуверено да се засмее.

— Сега се чувствам много по-добре, отколкото с онази ужасна рокля — каза тя. После се обърна колебливо, но вежливо към младата собственичка на магазина: — Бихте ли ми казали колко струват всичките тези неща? — Готова бе да чуе най-лошото.

Момичето напълно се обърка от зададеният й въпрос и погледна разтревожено към Даниъл. Той кимна в знак на съгласие.

— Общо сто осемдесет и пет рупала.

Рей пое дълбоко дъх и бързо си направи сметка наум. Не беше необходимо да е гений в математиката, за да разбере колко дълго трябва да се разплаща с Даниъл. При това се надяваше да си намери работа веднага, след като се върне в Англия.

— Благодаря — прошепна тя със свито сърце.

Всяка следваща стъпка сякаш я вкарваше все по-дълбоко в лабиринта и й ставаше все по-трудно и по-трудно да намери изхода.

Към следващата част или към съдържанието

Сюзън Макарти Танц с непознат (3)

Метаданни

Данни

Танц с непознат

Информация

История

Сваляне / Връзки

Трета глава

Сюзън Макарти
Танц с непознат (3)