Димитър Бежански
В света на прекрасното и извън него

Зима. Студ. Сточна гара. Кръчма.

В кръчмата — одимено и уютно. Мирише на загоряла яхния.

Край малка масичка до калорифера седят трима хамали, пият менте-мастика, замезват с кисело зеле от найлонов плик и спорят. Спорът им е литературен.

— Пешо! Говориш като типичен екзестенциалист! — казва единият от хамалите — брадясал мъж с насинено око. — Не забравяй, че изкуството е субективно отражение на обективната действителност!

— Ох, бай Никифоре, бай Никифоре! — въздъхва мургавият младеж с татуировка „Цура“ на едната ръка и „Бухово“ на другата. — Прекалено много си чел Белински, бай Никифоре!

— Ти пък прекалено много си чел Сартр! — отвръща онзи с окото и отпива от мастиката.

— Колеги, моля ви се, колеги! — басово се обажда третият хамалин — рус исполин с белег на бузата. — Говорехме за Шилер! Защо се отклонявате от темата?

— Защото една творба не може да се разглежда извън контекста на литературния процес! — покровителствено се усмихва бай Никифор.

Младежът с татуировките бърка в плика със зелето и също се усмихва покровителствено:

— Нека не забравяме обаче: сам Шилер признава, че при него отправната точка са идеите, а не сюжетът! И това ли ще отречеш, бай Никифоре?

— Не, това няма да отрека! — примирено вдига рамене брадясалият. — Шилер като каже нещо — казано е!

И се обръща към кръчмаря:

— Бучо, я сипи още по една мастика!

Кръчмарят донася мастиката и пита:

— Бе, момчета, кво ви става, бе?! Шилер-Милер — надухте ми главата! Кво е това от вас?

— Как „кво“, бе Бучо? — отговаря му русият с белега. Откак писателите земаха да се пцуват като хамали, ние па го ударииме на изкуство! Я, тури още едно шише у хладилника, структуралист такъв!